МИСИОНЕРИТЕ-ПАСИОНИСТИ В БЪЛГАРИЯ, СЪТРУДНИЦИ НА МОНСИНЬОР ДУВАНЛИЯ В НИКОПОЛСКАТА ЕПАРХИЯ (1782-1804)*

Отец Паоло Кортези

otec_paolo“Eто основната цел, която трябва да преследва всеки мисионер в България: Не да обръща невярващите, не да проповядва за Исус Христос в джамиите, не да кръщава мохамеданите, а да съхранява безценния дар на вярата в сърцето на малкото християни, които са щастливи да го притежават.” (отец Масимо Ардуино, пасионист[1] 10 февруари 1842)

Миналата година, когато все още живеех в Милано (Италия), имах честта да присъствам на Божествена Литургия на Българската православна църква, отслужена от отец Ивалин Славов в една малка църква в центъра на града, отстъпена от амброзианската епархия. Срещайки тази малобройна общност в православната енория Св. Амброзий, се замислих как ли са се чувствали моите събратя – първите италиански пасионисти, пристигнали в България в края на 1700 година – незначителни, изгубени, насред огромното православно море, което, между другото, по онова време е било подчинено на мюсюлманските нашественици. А сега съм тук, точно като тях. Аз съм последният мисионер-пасионист, пристигнал в България през октомври 2010 година и потопил се в богатата бурна история на тези земи. Българската история като цяло, а в частност историческите събития, белязали християнските църкви (православната, католическата – от източен и западен обред, евангелската и всички останали) е сякаш напълно непозната за нас „западняците”.

Целта на този труд не е да даде оценка на работата им, задачата му е да ги представи, да разкрие местата, на които са били, дейността, която са извършвали и взаимоотношенията им с техните общности. Считам за нужно да подчертая, че мисионерите са действали според нагласите и разбиранията на епохата им, разполагали са с оскъдни ресурси, но са били изпълнени с добра воля и готовност за саможертва. За това, в началото е удачно да разгледаме и да се ръководим от документите, които са ни завещали, за да вникнем по-добре в историческите събития.

В тази публикация ще разгледам само началния период от пребиваването и работата на мисионерите-пасионисти в България, обхващащ епископатът на монсиньор Павел Дуванлия[2].

Започнах с цитат от отец Масимо Ардуино – мой събрат, италиански пасионист, покосен от тиф в Малчика, само на 52 години, 25 от които, с готовност дарени на българите – защото смятам, че обобщават и онагледяват точно мисионерското присъствие на пасионистите в България, а именно – в служба на вярата и малобройните католически български общности.

Мисионерите-пасионисти пристигат в България през 1782 година. Единственото по-задълбочено изследване, свързано с тях и обхващащо повече от две столетия, е дело на пасиониста отец Фабиано Джорджини, починал наскоро в Рим, на когото посвещавам този мой труд и от когото черпя по-голяма част от информацията, без да утежнявам текста с излишни бележки[3]. Зората на мисионерското присъствие в страната е проучено и отразено в докторската дисертация на холандския пасионист отец Станислас ван Мелис[4]. Голяма част от информацията и оригиналните документи-преписи на италиански, се съдържат в трилогията на Милетич. Кратка характеристика на мисията е включена, както в История на Пасионистите[5], така и в изследване на професор Ваташки[6].

Трябва да отбележим и две публикации на ръкописи от осемстотната година, дело на българския пасионист отец Иван Софранов – първият, посветен на първите години от дейността на мисионерите[7], а вторият е сборник от мисионерски писма за периода 1841-1842 година[8].

Освен това, за да се опознае католическата църковна действителност в България и Влахия, отбелязвам и съвременните публикации на румънския учен Якоб Иероним, и българския професор Жерков[9].

Накрая, в Централния Архив на Конгрегацията на пасионистите в Рим (AGCP), са съхранени петдесетина оригинални писма, по-голяма част – непубликувани, на първите двама мисионери-пасионисти в България, както и кореспонденция на монсеньор Дуванлия, на дон Матия Раздилович и други, които ще бъдат издадени през 2012 година.

Кратко въведение

Преди да се пристъпи към построяване хронологията на историческите събития, е нужно да се изяснят някои факти, които могат да се отразят върху целите ни.

Католическите мисионери-пасионисти не пристигат в България по собствена инициатива или за да реализират определен проект в рамките на младата Конгрегация на пасионистите, която до онзи момент е била разпространена само в Италия. Не са целели някаква експанзия, нито за пасионистите, нито за Католическата църква. Не е било и възможно, тъй като в онези времена България е била под турско робство, което практически е възпирало възможностите за развитие от всякакво естество.

Друга е причината, вдъхновила ги към тази мисия, както ще стане ясно след малко, тя има страничен характер, почива на желанието да се удовлетворят копнежите на католиците от Северна България за свещеническо присъствие, за да се отслужват тайнствата, и за да се осигури нужното възпитание и напътствие във вярата. Казано накратко – пасионистите са откликнали на зова за помощ на българите и са дошли, за да ги подкрепят, а всяко тяхно действие е било строго документирано.

Държа да отбележа този факт, защото повърхностният прочит на документите от онзи период и предвид актуалната ситуация, може да сформират погрешни възгледи, които да обвържат мотивите на пасионистите с „чист прозелитизъм” по отношение на православните, та дори и на мюсюлманите.

Със сигурност такива намерения и стремежи е имало в сърцето на много от мисионерите, което е напълно разбираемо, вземайки под внимание манталитета на времето, в което са живели (пост-съборния трентински събор, много преди Вторият Ватикански събор), но историческите обстоятелства и българската действителност са възпрепятствали каквато и да било дейност, подвластна на подобни желания и са провокирали до голяма степен неудовлетвореност у мисионерите, недоволство и редица разногласия. На тези експанзионистични мечти, устойчиви във времето, отец Ардино отговаря съвсем ясно, използвайки характерния за времето семпъл език: „Що се отнася до схизматиците и тяхното завръщане в лоното на истинната Църква, по-голямата част от хората, считат, че ще предизвика редица усложнения. Основните са свързани с безпределното им невежество, упоритата им привързаност към източните обреди, които смятат за основополагащи в религията, прекалената им гордост и непобедима омраза към католиците, най-вече към тези, от латински обред. Що се отнася до обръщането на мохамеданите, на този етап, то е невъзможно. Хубави идеи се раждат в Италия по отношение на мисионерите, живеещи сред турците, а още повече неща се казват срещу мисионерите, които не се занимават с обръщане във вярата на синовете на Мохамед. Всички тези идеи, обаче, са химера и провокират несправедливо отношение към мисионерите на Евангелието, за които е невъзможно дори да дръзнат обръщането на някой мюсюлманин. Ако дойдете да живеете тук, веднага ще започнете да говорите друго[10].”

Отец Карло Романо, друг мисионер, работил в Белене, отбелязва невъзможността от каквото и да било обръщане от ислям или православието: „Започвам да се убеждавам в истината, която не познавах преди да стана мисионер и, която на много мои приятели изглежда непонятна – обръщането на турците и отслабването на единството между гръцките схизматици може да се случи само с чудо[11]!”

За прозелитизма говори и отец Филипо Скуарча в писмо от 1843 година, озаглавено: „Отговор на жалбите и оплакванията срещу мисионерите в България[12].

Няма да продължавам по-нататък, защото историята не се реконструира на база намерения, а с факти и документи. Може, обаче, без съмнение да твърдим, че от историческа гледна точка, дейността на мисионерите-пасионисти в България, от началото досега, се характеризира с подкрепа и ръководене на малките католически общности, първоначално съсредоточени в павликянските села на Северна България, а впоследствие – разпространили се и в новоучредените населени места със завърнали се от Банат католици, като не бива да се забравя присъствието, било то и незначително, на католици в градове като Русе, Варна, Шумен и Велико Търново.

Началото (1781-1788)

През 1781 година броят на католиците от западен обред в Северна България е 2053 – около 300 семейства, концентрирани в седем населени места: 613 католици в Белене, 425 – в Лъжене (Малчика), 334 – в Ореш, 313 – в Трънчовица, 172 – във Варнополци, 166 – в Петокладенци, 30 – в Бутово. Освен тези общности, наследници на павликяните, обърнати във вярата от босненски францисканци в началото на XVII век, съществуват други по-малки групи католици с различен произход: в Русе, например, са известни шест католически семейства на търговци (28 души), дошли от Рагуза (Дубровник), а на други католици, все от Рагуза, е посветена специална капела във Велико Търново[13].

Никополският епископ, монсиньор Павел Дуванлия, разполага само с двама свещеници, за да обслужват всички тези български католици: мирския свещеник дон Никола Зилви[14] и конвентуалецът отец Феделе Роки[15], изявил желание да напусне. Ето защо, епископът настоява пред Конгреганция Propaganda Fide в Рим, отговаряща за Епархията, да изпрати няколко свещеника, които да гарантират на християнските общности минимален религиозен живот, тоест Литургия и вероучение.

Отсъствието на духовници е огромно затруднение през целия XVII век и присъства неизменно в докладите на римските визитатори. Този проблем се дължи както на намаленото присъствие на францисканците в България, така и на тежкия удар, нанесен на Католическата църква след погрома на въстанието в Чипровец (1688 година).

В онези години биват изпратени няколко млади българи в семинариите на „Пропаганда Фиде” в Рим и Анкона, а в средата на 1700-та в България пристигат мисионери от новата конгрегация на Св. Иоан Кръстител. Въпреки всичко, свещениците са малко и недостатъчни, за да гарантират постоянно присъствие във всяка една общност.

Настоятелността на монсиньор Дуванлия дава резултат – префектът на Пропаганда Фиде, кардинал Леонардо Антонели[16] се обръща към супериора на младата Конгрегация на отците пасионисти – Джамбатиста Горезио с молба да изпрати двама свещеници в България.

Молбата бива удовлетворена, тъй като е в унисон с някои от основополагащите елементи в харизмата на пасионистите – освен вярност към Църквата и папата, за тях, жизненоважни са проповядването и пастирската дейност сред бедните народи, лишени от свещеници.

Определени за мисията са отците Джакомо Сперандио и Франческо Мария Ферери, които, след успешно преминаване на учебния изпит пред специалната Комисия на Пропаганда Фиде, се отправят на път от Рим, на 28 юли 1781 година, с назначение ad tempus за седем години.

Двамата италианци заминават набързо, без да са подготвени, без багаж и разрешение да влязат в Османската империя[17].

Първата спирка, която ще се превърне в традиция за много мисионери след тях, е светилището Санта Каза в Лорето, където посвещават мисията си на Св. Божия Майка[18].

На 7 август отплават от Анкона към Дунав. След като пресичат Хърватия, Трансилвания и Влахия, пристигат в Букурещ към края на септември и остават за няколко месеца, за да получат разрешение за пребиваване в България. Възползват се от времето, за да учат български език[19].

Докато са в Румъния, се срещат няколко пъти с отец Феделе Роки и монсиньор Дуванлия, за да уточнят модела на пастирската работа: „Монсиньор епископът ни попита дали искаме да живеем заедно с него в Трънчовица. С удоволствие приех. Повери ни четири села, като последното е на осем часа път пеша по опасен маршрут. На празници, единият от нас ще остане вкъщи, а другият ще обикаля селата[20].”

С помощта на австрийския посланик в Константинопол, най-накрая пристига Ферманът на Султана, който разрешава влизането на „италиански търговец и френският му слуга”.

Важно свидетелство за първите дни на новата мисия са първите две писма, написани до Генералния супериор на пасионистите: едното – на отец Сперандио от 22 май 1782 година, а другото – на отец Ферери – от 1 юни 1782 година.

След двудневен път с каруца от Букурещ, стигат Дунав, а след още половин час път с лодка, за пръв път стъпват на българска земя в Свищов на 29 април 1782 година. Паметно е посрещането им от едно православно семейство: “Заведоха ни в къщата на един гръцки господин, който, въпреки че е с различна религия, с достойнство прие в къщата си католически мисионери. Цялото му семейство ни посрещна много сърдечно. Нагостиха ни и ни приютиха. На следващата сутрин, същия господин ни намери каруца, с която да тръгнем към Ореш – първото село от нашата Епархия[21].”.

В Ореш се срещат с дон Никола Зилви – единственият останал свещеник в епархията, който ги информира за положението на българите-католици. На следващия ден, 1 май, пристигат от Трънчовица четирима мъже с две каруци, които ги отвеждат в самото село.

“Когато пристигнахме в нашия дом, видяхме целия народ, събрал се да ни посрещне в двора. Всички искаха да целунат ръцете ни. След половин час ни помолиха да кажем вечернята, тоест броеницата. И аз, за да им се харесам, започнах веднага на български език, но, недоверявайки се на познанията ми, си взех и книжката, която писах в Букурещ. След молитвата вечеряхме – поне 24 души и всеки беше донесъл по нещо. Същото се повтори и следващата вечер. На сутринта ни доведоха две деца за кръщение – едното, родено предния ден, а другото – преди два дни. Кръстих ги незабавно… На Възнесение, според местните обичаи, отидох след Литургията с целия народ да благословя нивите, а отец Франческо отиде в другото село, за да направи същото. В осмината на Възнесение, посетихме и други две села, отново за да благословим нивите, а там, католиците ни очакваха нетърпеливо… Благодаря на Бог, започваме да се справяме с езика – ние разбираме тях, а те нас[22].”

Всяка вечер, заедно с верните молят броеницата, пеят литанията, провеждат кратко вероучение и завършват с благослов и целуване на Разпятието.

Двамата мисионери живеят в къща с три стаи – първата, пригодена за публична капела, втората – за кухня, а третата – за спално помещение. За да се изхранват, поддържат зеленчукова градина и отглеждат пилета. Пастирската им дейност включва отслужване на Литургия рано сутрин, за да не безпокоят турците, посещения по график на различните села и честване на Евхаристията в обори, проповеди, изповеди, вероучение, посещение на болните: “Нашите дейности са: всеки ден казваме литургия, на която винаги присъстват хора, всяка вечер – Броеница, а за край пеем песен на български. В неделя обясняваме Евангелието и се молим заедно, след което всички си тръгват, с изключение на девойките, които остават за вероучение. След обяд викаме за вероучение децата. Всяка неделя един от нас остава в селото, а другия посещава другите села, по едно всяка седмица…Освен в Трънчовица, във всички останали села, литургии се отслужват в оборите[23].”

В самото начало, турските власти не са обезпокоявали мисионерите, заради дейността им, и не се споменават никакви конфликти: “Тук, в Трънчовица няма турци, освен субашията, който управлява, но без да ни пречи – затваря очи и ни оставя на спокойствие да изпълняваме службата си[24].” “Досега, благодаря на Бог, никой не ни притеснява заради нашата служба. Все пак, трябва да сме нащрек, когато в селата идват представители на властта и най-вече, когато дойдат войниците на пашата – върховният управник на България. В тези моменти, е най-добре да си стоим мълчаливо вкъщи, тъй като нашите фермани са търговски и не ни позволяват да се занимаваме с друго. Ако внимаваме, няма да се изложим на опасност, въпреки че всички са наясно, кои сме всъщност ние[25].”

Седмичните посещения в различни села, освен че са изтощителни, са и опасни, заради многобройните престъпни банди, опериращи в зоната. Любопитни факти посочва отец Ферери за своя предшественик: “Моят предшественик отец Роки, конвентуалец, се придвижваше от едно място на друго, с оръжие в колана и винаги беше придружаван от помощник с кон, а ние сме въоръжени само с разпятието на гърдите си, под одеждите ни и нямаме никакво оръжие[26].” Преди Адвента, отец Джакомо беше в Петокладенци. Ненадейно се появили трима турци на коне, добре въоръжени и се опитали да го заловят, но тъй като присъствали много хора, които им се опълчили, го оставили на мира. Върна се у дома така изплашен, че сърцето му щеше да изкочи от гърдите[27].”

С доброта и желание се заемат да обучават децата и младежите, в по-голямата си част – неграмотни. Викат ги при нужда и за болнична помощ, заради остъствието на лекари. Самите те страдат и изпитват върху себе си последиците от лошите условия на живот. Разболяват се често: “Благодаря на Бог, че сме добре и в отлично здраве, въпреки, че преди време и аз, и отец Франческо изстрадахме някоя и друга болест, но дори без лекарства и лекари, успяхме да се възстановим напълно… Нашето жилище е под земята, влагата е голяма и не можем да запазим нищо. Колко нощи не сме спали, за да помагаме на болните, а когато отиваме по другите села, спим на земята, а всяко събуждане, събужда нова болежка – я рамо, я страна, я някоя друга част от тялото. Понякога е по-добре да станем и да се раздвижим, докато отмине болката[28].”

Голямо облекчение за монсиньор Дуванлия е идването на свещениците. Въпреки че са само двама, епископът открива в тяхно лице верни сътрудници. В писмо до Пропаганда Фиде, той споделя: “Когато през 1782 година дойдоха двамата отци-пасионисти, мои мисионери, ги приех като два ангела, изпратени от Рая, особено, когато ми довериха, че нямат намерение да си тръгнат, а ще останат в епархията – така нуждаеща се, така разрушена – през целия си живот. Не съм и мечтал за по-добри свещеници, благочестиви, ревностни, внимателни, милосърдни[29]”.

Двамата италиански мисионери също оценяват признателността на българския епископ към тях: “Срещаме бащина обич в лицето на нашия епископ, голяма е загрижеността и вниманието, с което ни обгрижва. Обича ни като истински негови чеда[30]”.

В някои от писмата си мисионерите изразяват похвала за добрите качества на българите: “Хората в селото са много обичливи и привързани към домина (така наричат свещеника), а ако желаем нещо, необходимо е само да отворим уста и вече го имаме[31]”. “По Божие благоволение сме доволни и в добро здраве, защото сме заобиколени от добри хора… Не познават богохулствата и лъжесвидетелството. Малко от тях заключват домовете си, никой не заключва житницата си, защото няма опасност да се открадне нещо[32]”.

Не липсват, естествено, някои проблеми, породени от привързаността към традициите, местните обичаи и ритуали, изискващи упоритост във възпитателното дело и последователност в течение на годините. Другите мисионери, дошли впоследствие, описват надълго и нашироко тези привички, които са от голямо значение за всички, които се интересуват от историята на павликяните[33].

Заинтригуващо е писмото на отец Джакомо от 25 юни 1783 година, в което разказва подробно брачните обичаи в католическите села. Въпросите, отнасящи се до венчавките са дискутирани и през следващите деситилетия, било то, защото са чести случаите на брак между кръвни роднини, заради практикуването на уговорени бракове между католиците от едно и също населено място, било то заради смесените бракове (между католици и православни), които провокират неразбиране, разпри и ред оплаквания.

В началото на октомври 1783 година отец Джакомо посещава монсиньор Дуванлия в Букурещ и го придружава по време на годишната му пастирска обиколка в епархията. Епископът, чул слуховете за размирици в България, решава да не замине и желае да задържи при себе си и пасиониста. В крайна сметка, обиколката е осъществена[34].

В годишния си доклад до Пропаганда Фиде, от края на 1783 година, монсиньор Дуванлия разказва за двамата мисионери: “В село Трънчовица останах една седмица при двамата отци пасионисти, които, въпреки че лятото са били болни, сега са в добро здраве, усъвършенстват българския език и често посещават поверените им села[35]”.

През 1786 година, със завръщането на дон Матия Раздович[36] от Виена и след решението на дон Стефано Лупи от Русе да се премести в едно от селата, монсиньор Дуванлия преразпределя назначенията в епархията: “По-големият брой мисионери в епархията, ме кара да преразпределя техните назначения по възможно най-добрия начин. В Трънчовица ще остане пасионистът отец Франческо Ферери, а към него ще се присъедини и дон Матия Раздилович, за да се грижат за Трънчовица, Лъжене (Малчика), Варнаполци и Бутово. Пасионистът отец Джакомо Сперандио ще отиде в Ореш, за да поеме както Ореш, така и Петокладенци, заедно с възрастния дон Стефано Лупи…Дон Никола Зилви ще остане в Белене, в дома на родителите си[37]”.

Епископът поверява на тях грижата за две малки християнски общности от българи, емигрирали отвъд Дунав, близо до Турну Магуреле – дванайсет семейства във Вишоара (днешен Viişoara) и седем семейства във Фламанда (с антично римско име Ciuperceni)[38].

В този период отец Ардоино удовлетворява молбата на монсиньор Дуванлия за допълнителни мисионери в помощ на бедната епархия, която му е поверена. Епископът настоява да му бъдат изпратени мисионери-пасионисти, но задаващата се война възпрепятства тяхното идване.“Монсиньор Дуванлия, доволен от сътрудниците си, така усърдни и ревностни, че успяха да съберат останките на това почти изоставено негово стадо, ликуваше от радост и затова написа заслужено свидетелство, подробен отчет за св. Конгрегация на Пропагандата, като посочи и искането си за други отци от същия орден, та да се увеличат евангелските работници, за да обработят по-лесно терена, който благодарение на ръцете им вече започва да дава изобилен плод[39].”

През януари 1788 година, подтикнати да напуснат България, чрез многобройни писма от епископа, заради войната, която Русия и Австрия са обявили на Турция и заради факта, че ферманът, с който разполагат не е валиден по време на война, свещениците преждевременно тръгват за Италия. Ако пътят им към България е бил дълъг и труден, то този наистина рискува да стане трагичен.

На 20 януари, неделя на Сетуагезима, двамата пасионисти се отправят към Белене, за да посетят болния дон Никола Зилви, а във вторник преминават Дунав с лодка и отиват във Фламанда, за да изповядват и да проведат вероучение. Следващата неделя са вече във Вишора, отново, за да изповядват и да обучават, а оттам, след тридневен път, пристигат в Букурещ. Градът е пълен с турски войници, но успяват да се срещнат с монсиньор Дуванлия, който е много болен и ги приканва да се завърнат в Италия. Тръгват от Букурещ заедно с други бежанци, но след четири дни път в мразовитата зима, в покрайнините на Питещи биват арестувани заедно с един францисканец и други единайсет души и отведени в една гостилница, която се превръща в техен затвор.

На 24 февруари, придружени от 14 войници, са преместени в квартал Дудещи в Букурещ. Опасенията и страховете на всички затворници са свързани с възможното им откарване в Турция и продаването им като роби. Благодарение на дипломатическия натиск от страна на Хабсбургската империя, всички затворници са освободени и на 23 март, ден след Възкресение Христово, керван от 420 души, между които и двамата пасионисти, разпределени в 180 каруци, потегля от Букурещ, а след 12 дни пристига в Кронщадт (днешен Брашов). След една седмица на 14 април отпътуват за Сибиу, а оттам – за Алба Юлия, където отсядат в манастира на францисканците, силно надявайки се в положителния изход на войната и възможността да се завърнат в България. Ситуацията не се развива, според техните очаквания и те, след разрешение от Пропаганда Фиде, през септември 1788 година се завръщат в Италия през Будапеща и Виена[40].

От 1788 до 1793 година няма представители на пасионистите в България.

Отец Франческо Ферери се завръща в България през 1793 година.

Отец Джакомо Сперандио остава в Италия като супериор в манастира в Сориано и в Генералния Дом „Св. Св. Иоан и Павел” в Рим. Остава там и след Наполеоновата забрана за религиозните институти от 1810 година. Умира на 24 януари 1811 година.

Втори период – до смъртта на монсиньор Дуванлия (1793-1804)

След мирния договор между турци и австрийци, подписан на 4 август 1791 година в Свищов, а след това и мирът с Русия от 9 януари 1792 година, Пропаганда Фиде отправя искане към Генералния супериор на пасионистите за двама свещеници-мисионери за период от 7 години.

През септември 1792 година отец Франческо Ферери и германецът отец Микеле Хиршенауер[41], тръгват от Рим и точно както първия път, отсядат в Букурещ в очакване на фермана. През март 1793 година идват в България.

Отец Франческо поема Ореш, а отец Микеле отива в Трънчовица при дон Матия Раздилович. Съжителството между пасионист и мирски свещеник е повече от показателно. Има както чисто практически предимства (изучаване на езика, близостта до местен свещеник), така е и икономически по-изгодно, както свидетелства самия монсиньор Дуванлия: “Отец Микеле и дон Матия живеят в съвършено общение. Бедният отец Микеле споделя с дон Матия, който се намира в крайна нужда и малкото, което получава като помощ от Св. Конгрегация[42]”.

В писмо от 1793 година до Пропаганда Фиде, отец Франческо описва нелеките си условия на живот в Ореш така: „няма дом, покривът на капелата е разрушен, царува повсевместен глад[43]”.

До 1797 година свещениците работят необезпокоявани. След 1797 година, започват нашествия на кърджалии, които подлагат на грабежи и нападат предимно католическите села: “Многобройните турски банди, нахлуват в стотици села, изпълнени с гняв, злоба, убийства и смърт. Където минат оставят след себе си отчаяние, разруха, кланета – като буйна река, която помита дигите, наводнява всичко и го разрушава. [44]

Писмата на мисионерите говорят за насилени жени, мъчения, ампутирани носове, уши и ръце, опожарени къщи, убийства, плячкосване. Цели семейства търсят убежище по високите места и хълмовете, други бягат във Влахия.

Жертва на тези безчинства става отец Микеле – първият пасионист, който умира в България, само на 50 години. През март 1797 година, след поредното нахлуване на кърджалиите, отец Микеле избягва през нощта и се отправя към Ореш при отец Франческо: “Но да срещаш непрестанно по пътя си части от човешки тела, разчленени трупове сред езера от кръв, го ужаси и изплаши до такава степен, че разклати здравето му. Когато пристигна в Ореш легна болен и след няколко дни умря – на 31 март 1797 година[45]”.

В края на 1797 година отец Ферери, след два периода от по седем години, се завръща в Италия и бива назначен за Генерален прокуратор (Главен отговорник за мисиите в чужбина). На негово място са изпратени двама млади италиански пасионисти – отец Никола Отавиани, който отива в Ореш и отец Бонавентура Паолини – в Белене.

През цялата 1798 година те също са подложени на системен тормоз от страна на тези банди, често се налага да бягат, да се крият в горите, заедно с техните енориаши.

През ноември 1800 година, отец Бонавентура Паолини, тежко болен от август месец, бива преместен в Букурещ, за да се лекува. Вследствие на неговата болест, монсиньор Дуванлия пише на Пропаганда Фиде и на пасионистите с молба да бъдат изпратени други двама мисионери от Италия, за да може отец Паолини да остане да живее във Влахия, където климатът му се отразява по-добре.

През месец декември 1800 година, неочаквано, в Белене умира дон Никола Зилви: “Огромна е скръбта ни за дон Никола Зилви, Апостолически Екзарх на София: в очакване на отваряне на пътищата, завладени от кърджалиите, за да се отправи към новия си викариат, Господ го повика при себе си на 13 декември. Три дни преди това, в Белене неочаквано нахлуха 100 въоръжени турци и той се изплаши неимоверно много, скри се в хамбара. На следния ден се появи в селото, но се върна в дома си болен. Малко след това изгуби съзнание и по обяд духът му се върна при Създателя. На 14 беше погребан и целия народ плака за него[46].”

И така, в началото на новия век, в Северна България работят само двама свещеници: мирският – дон Матия Раздилович в Трънчовица и пасионистът отец Никола Отавиани в Белене.

Обстановката е размирна. През 1801 година кърджалиите нахлуват и плячкосват в село Трънчовица. Дон Матия успява да избяга в Свищов с няколко семейства, с намерението да се оттеглят във Влахия.

Същата съдба сполетява, само няколко месеца след това, отец Бонавентура, току-що завърнал се от Букурещ, след успешно оздравяване. През януари 1802 година кърджалийските банди плячкосват и опожаряват Ореш. Отец Бонавентура се мести в Свищов, където наема стая за една година, тъй като къщата и капелата в Ореш са унищожени. Той пише следното: “Преди имах четири ризи, а сега – две, защото другите две ми бяха откраднати[47]”.

След седем седмици, в началото на месец март, свещеникът посещава Ореш и Белене, за да оцени пораженията, нанесени от турските банди: “По-голяма част от жителите на Белене и Ореш са се върнали по домовете си. Други са останали в Свищов, защото е по-сигурно. Близките села – Деков, Стежерово и Петокладенци не съществуват вече. Татари е наполовина. Църквата и къщата в Ореш не са разрушени, но всичко е откраднато – печката, прозорците, мебелите. Всички домове в селото са изпразнени, четири къщи са опожарени, няколко – съборени… Това, което са преживели беленчани е нещо, което те кара да заплачеш, само при спомена за него. Има един удавен, няколко деца умрели при измръзване, тялото на баба, загубила се из полетата, беше намерено след месец, много хора  са били пребити[48]”.

Въпреки тези драматични събития, двамата свещеници правят и невъзможното, за да гарантират поне минимална църковна служба на християнската общност, разпръсната по селата, намерила убежище в града или Влахия. И точно по време на едно завръщане от Влахия, през следващата зима, отец Бонавентура заболява от тежка пневмония. На 27 декември 1803 година успява с огромни затруднения да прекоси Дунав и на края на силите си, отсяда в дома на православно семейство в Свищов. На следващия ден умира на 39-годишна възраст. Погребан е в Ореш, близо до отец Микеле Хиршенауер.

В края на 1803 година пристигат други двама пасионисти – отец Антонио Джордани[49] и отец Фортунато Ерколани[50]. Тяхна задача е да обслужват българите, намерили убежище във Влахия.

През юли 1804 година умира монсиньор Дуванлия.

В негова памет бих желал да публикувам част от едно от последните му писма, защото той е българския епископ, страдал безкрайно, както физически, така и духовно. В него той разкрива сърцето си. След като разяснява проблемите, с които се е сблъсквал в течение на 26 години, свързани с францисканците във Влахия и Трансилвания, той говори за пасионистите в България: “До днес съм имал петима мисионери пасионисти в моята Никополска епархия. Тези мисионери и добри работници за прибиране на реколтата ни Христова, никога не ми причиниха мъка, освен болката, която се раждаше от собственото ми човешко състрадание към тях, виждайки трудностите, които изпитваха при грижата им за душите в една страдалческа епархия. Не беше нужно да ги окуражавам, напротив, често ми се налагаше да ги възпирам, за да не се излагат на големи опасности и да рискуват живота си… Въздухът, който се усеща на местата, подвластни на неверието или ереста, е така де са каже безизвестен на тези, които не са имали възможността да го вдишат, а за онези, които са имали нещастието да дишат с пълни дробове от него, може да се каже само, че нямат богатство от вяра и милост с течение на времето и въпреки че не попадат под милостта на Бога, остават разтърсени. Вярващият народ, потопен в примери, напълно противоречащи на вярата и морала, съсредоточава погледа си само върху духовния си пастир. И ако в него не види нещо специално, а просто характерните за всеки християнин черти, естествено е да не тръгне по пътя, който води до живота и би било цяло чудо ако последва своя пастир, с бавни стъпки по равния път[51]”.

След смъртта му, в очакване определянето на новия епископ, за Апостолически викарий, е номиниран отец Антонио Джордани, който първоначално отсяда в Ореш, а вследствие на фалшиво обвинение, бива принуден да се оттегли първо в Букурещ, а след това и в Рим, за да избегне грозящия го затвор.

На 5 август 1805 година Светият престол издига в епископски сан пасиониста отец Франческо Ферери. Като се започне от него и се стигне до монсиньор Босилков (+1952), всички епископи на Никополската епархия са пасионисти. Монсиньор Ферери пристига в епархията на 20 януари 1806 година и отсяда в Белене. Може да разчита на съдействието на трима свещеници – мирския дон Матия Раздилович и двамата пасионисти – отец Фортунато Ерколани и наскоро пристигналия отец Бонавентура Федели[52].

Заключение

Цялостният поглед върху първите двайсет години от сътрудничеството на пасионистите с епископ монсиньор Дуванлия, ме кара да подчертая следното:

– Малкото на брой мисионери-пасионисти (само седем), работещи в Никополската епархия и Влахия не построяват нищо, не практикуват прозелитизъм, не постигат изключителни успехи в пастирската си дейност. Те съумяват по най-добрия начин, според възможностите си да задоволят потребността на една изстрадала епархия, лишена от свещеници. Погледът на някой историк би отразил веднага незначимостта и слабите резултати от дейността им в тогавашната огромна Османска империя. Но от гледна точка на вярващите, съсредоточили вниманието си върху Словото на нашия Господ в Евангелието, отец Джакомо, отец Франческо, отец Микеле, отец Никола, отец Бонавентура, отец Антонио и отец Фортунато са били малкото семе, зрънце мая, щипката сол за тази необятна земя.

– Всички те, въпреки трудностите на времето, са си сътрудничили в духа на взаимното уважение и смиреност, както с българския епископ, така и с малкото на брой български свещеници. Показали са, както казва апостол Павел, че няма значение дали си юдеин, грък, българин или италианец, защото всички сме едно в Христа.

– Не са имали взаимоотношения с Православната църква и православните вярващи, освен редките случаи, когато са били налице смесени бракове. Всичко това се дължи на факта, че католическите свещеници са живели и работили в общностите на така наречените „павликяни”, съсредоточени в няколко малки провинциални села, почти изцяло откъснати от православието, в отрязък от време, в който е липсвала всякаква форма на взаимно общуване.

– В първите страници на тази статия посочих броя на католиците в Северна България през 1781 година – около 2053. 25 години по-късно, броят им се е намалил с една четвърт – останали са около 1450: 569 – в Белене, 285 – в Малчика, 325 – в Ореш, 169 – в Трънчовица, 22 – във Варнаполци, 63 – в Петокладенци, 10 – в Бутово и 10 – в Свищов[53]. Разбира се, това „обедняване” не се дължи на свещениците, а на размирните събития от онова време.

Надявам се тази кратка публикация, чрез която отворих своеобразен прозорец към историческото българско минало, да е полезна на всеки, който я прочете. Въпреки че не съм историк, се опитах да разкажа за присъствието и дейността на моите събратя, обективно, осланяйки се на документите и свидетелствата, останали до наши дни. Мисля, че тяхното пребиваване и работа са били ценни и са обогатили не само малкото български католици, а и цяла тогавашна и сегашна България. Тяхната служба, незначителна и почти незабележима не е била устремена към слава или нещо друго, а към вярата, надеждата и милосърдието. Мисля, че това е най-важното нещо, което са ни завещали, ако наистина историята е все още наше училище за живот.

__________________________

*Публикувано в Юбилеен сборник в чест на 60-годишнината на проф. Ангел Кръстев и 20-годишнината от създаването на специалност „Теология” в Шуменския университет, Шумен 2013, с. 292-306. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Отец Масимо на св. Никола (Ардуино) е роден в Лигурия през 1813 година, става част от ордена на пасионистите през 1830 година. Пристига в Белене на 17 май 1841 година и се заселва в Малчика, където е енорийски свещеник до смъртта си – 19 май 1865 година.

[2]. Павел Гайдаджийски ( Дуванлията) е роден през 1734 година в Пловдив или Дуванлии. Родителите му са дуванлийци от рода Гайдаджийски. На 12-годишна възраст на 4 март 1746 година, той влиза в колежа на Пропагандата, където започва да учи граматика, после продължава с реторика, философия и завършва богословие през 1755 година, когато се завръща и в България. Тук той работи в католическите селища на Южна България. В 1773 година с папска грамота е избран за апостолически наместник за Софийско-Пловдивската епархия., а на 6 април 1777 година е избран за Никополски владика. Умира на 6 юли 1804 година на 70 години в Букурещ.

[3]. F. Giorgini, I Passionisti nella Chiesa di Bulgaria e di Valachia, Ricerche di Storia e Spiritualità Passionista (RSSP) 53, Roma, 1998.

[4]. S. van Melis, De Apostolische Werkzaamheid van de Paters Passionisten in Bulgarije en Wallachije 1781-1920, Roma, 1954.

[5]. C. A. Naselli, Storia della Congregazione della Passione di Gesù, Vol. II, Pescara, 1981, pp. 355-371.

[6]. Р. Ваташки, Българската православна църква и римокатолическите мисии в Северна България и Пиринска Македония (през 20-те и 30-те години на ХХ век), Шумен, 2004, с. 17-31.

[7]. I. Sofranov, La missione passionista di Bulgaria tra il 1789 e il 1825, RSSP 27, Roma, 1982.

[8]. I. Sofranov, La Bulgaria negli scritti dei missionari passionisti fino al 1841, RSSP 32, Roma, 1985.

[9]. I. Ieronim, Catolicii din Valahia şi Bulgaria de Nord în timpul episcopului Paul Dovanlia (1777-1804), PM 2004, 3, p. 42-81. J. Jerkov, Le relazioni delle visite apostoliche fra i Pauliciani bulgari del XVIII secolo, Ricerche Slavistiche (RS) 4 (2006), pp. 85-98; тази статия е своеобразно въведение към публикацията на горепосочените доклади, съхранени в Историческия архив на Пропаганда фиде в Рим; Вж. Relazioni delle visite apostoliche e altri documenti sui Pauliciani bulgari del XVIII secolo. Prima parte, RS 4 (2006), pp. 99-205; Seconda parte, RS 5 (2007), pp. 45-190.

[10]. Писмо на отец Масимо Ардуино от 10 февруари 1842 година.

[11]. Писмо на отец Карло Романо от 10 август1841 година.

[12]. Вж. L. Miletich, Nouveaux documents sur l’histoire des Bulgares-pauliciens, С., 1905, с. 151-155.

[13]. Вж. Доклад на монсиньор Дуванлия от месец октомври 1781 година, съхраняван в Архив Текстове, отнасящи се до Конгреси, България 7, рр. 134-137.

[14]. Българин, роден в Белене. Учи в Урбанския колеж на Пропаганда Фиде в Рим. На 29 април 1796 година е назначен за Апостолически викарий в София. Умира и бива погребан в родното си място на 13 декември 1800 година.

[15]. В AGCP се съхранява негов ръкописен дневник. О. Роки – с богат опит и ревностен в апостолата, след като работи във Влахия, България и Трансилвания, е назначен за Префект на Мисията в Молдова, Румъния, през 1784 година.

[16]. Префект на Пропаганда Фиде от 1780 до 1793.

[17]. Вж. Писмо на отец Франческо Ферери от 14 октомври 1781 година, където пише, че единственият им багаж е дрехата, която носят, че спят на земята и имат само една риза за смяна, както и малка сума пари от Пропаганда Фиде. По молба на монсеньор Дуванлия, отец Роки посреща двамата свещеници в Букурещ: „Не разполагаха с необходимите фермани, вижда се ясно, че папските служители са изпратени във варварските страни без да са снабдени с нужните разпоредби” Вж. Дневник на отец Феделе Роки, AGCP A 143, 1, f.17.

[18]. Докладът за пътуването на първите двама мисионери е публикувано в Annali della Congregazione della SS. Croce e Passione, Roma, 1967, pp. 357-359. Ivi, pp. 369-375; публикувано е и писмото им от 14 април 1782 година. Други писма на двамата свещеници са публикувани в: Л. Милетич. Nouveaux documents sur l’histoire des Bulgares-pauliciens, Sofia 1905, pp. 88-108.  За дейността им пише и отец Карло Романо в писмо от 10 август 1841 година, публикувано в RSSP 32, pp. 49-67.

[19]. Вж. Писмо на отец Франческо Ферери от 29 октомври 1781 година.

[20]. Вж. Писмо на отец Франческо Ферери от 15 април 1782 година.

[21]. Срв. Писмо на отец Франческо Ферери от 15 април 1782 година.

[22]. Вж. писмо на отец Джакомо Сперандио от 22 май 1782 година.

[23]. Вж. писмо на отец Джакомо Сперандио от 9 май 1783 година.

[24]. Вж. писмо на отец Франческо Ферери от 1 юни 1782 година.

[25]. Вж. писмо на отец Франческо Ферери от 6 март 1783 година.

[26]. Вж. писмо на отец Франческо Ферери от 1 юни 1782 година.

[27]. Вж. писмо на отец Франческо Ферери от 12 март 1786 година.

[28]. Вж. писмо на отец Джакомо Сперандио от 8 декември 1784 година.

[29].Вж. писмо на монсиньор Павел Дуванлия в APSR, Bulgaria 1773-1797, vol. 7, f. 372.

[30]. Вж. писмо на отец Джакомо Сперандио от 1 април 1787 година.

[31]. Вж. писмо на отец Франческо Ферери от 1 юни 1782 година.

[32]. Вж. писмо на отец Франческо Ферери от 18 февруари 1784 година.

[33]. Интересен е списъкът и описанието на тези злоупотреби, съдържащ се в писмо на о. Матео Балдини от 25 февруари 1828 година, с което именно поверява възпитателно дело на първите двама мисионери.

[34]. Вж. писмо на о. Франческо Ферери от 18 февруари 1784 година.

[35]. Вж. писмо на монсиньор Павел Дуванлия от 4 декември 1783 година, в: APSR, Bulgaria 1773-1797, v. 7, f. 153.

[36]. Българин, роден в Трънчовица, учил в колежа на Пропагандата в Рим.

[37]. Вж. писмо на монсиньор Павел Дуванлия от 11декември 1786 година, в: APSR, Bulgaria 1773-1797, v. 7, ff. 192-193.

[38]. Вж. писмо на отец Филипо Скуарча в: L. Miletich, Les Bulgares-pauliciens, Sofia 1903, стр. 326.

[39]. Вж. писмо на отец Масимо Ардуино от 10 август 1841 година.

[40]. Вж. писмо на отец Франческо Ферери от 16 април 1788 година; писмо на отец Джакомо Сперандио от 24 април 1788 година; писмо на отец Джакомо Сперандио от 8 септември 1788 година.

[41]. Отец Микеле, роден в Бавария на 17 септември 1747 година, влиза при пасионистите на 28 януари 1776 година. За да се отдаде на мисията в България, се отказва от престижното си назначение като супериор на Генералния дом на отците пасионисти в Рим. Умира в Ореш на 31 март 1797 година.

[42]. Вж. Доклад на монсиньор Павел Дуванлия  от 9 юли 1795 година, в: APSR, Bulgaria 1773-1797, v. 7, f. 368.

[43]. Вж. Писмо на отец Франческо Ферери, в: APSR, Bulgaria 1773-1797, v. 7, f. 335.

[44]. Вж. Писмо на отец Масимо Романо от 18 септември 1841 година.

[45]. Пак там.

[46]. Вж. писмо на монсиньор Павел Дуванлия от 24 март 1801 година.

[47]. Вж. писмо на отец Бонавентура Паолини от 30 януари 1802 година.

[48]. Вж. писмо на отец Бонавентура Паолини от 04 март 1802 година.

[49]. Отец Антонио Джордани е роден в Лигурия на 24 април 1774 година. Става пасионист през 1794 година. След смъртта на монсиньор Дуванлия е назначен за Апостолически викарий и отсяда в Ореш, но  вследствие на фалшиво обвинение, е принуден да бяга първо в Букурещ, а след това в Рим, за да избегне затвора. През 1809 година се оттегля от Конгрегацията.

[50]. Отец Фортунато Ерколани е роден в Лацио на 8 май 1775 година. Става пасионист през 1798 година. Епископ на Никополската Епархия от 1815 до 1820 година.

[51]. Вж. писмо на монсиньор Павел Дуванлия от 18 юли 1803 година.

[52]. Ще се върне в Италия след 7 години, оттегляйки се от Конгрегацията на пасионистите.

[53].  Вж. писмо на дон Матия Раздилович до монсиньор Ферери от 26 юли 1806 година, публикувано в: L. Miletich, Nouveaux documents, с. 120.

Изображение: авторът на статията, отец Паоло Кортези. Източникhttp://catholicvt.net.

Advertisements

About Dragan Bachev

59 years old, born in Bulgaria. Works in the University of Sofia, Bulgaria, the Faculty of Theology.
Публикувано на Инославни изповедания и тагнато, , , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s