Съдът на Синедриона над Иисус Христос*

(Анализ на древноеврейското законодателство)

Фьодор Алексеевич Куприянов

Най-известният съдебен процес в историята се провел преди около две хиляди години в Иерусалим. По това време градът бил административен център на Юдея, която била толкова малка и политически незначима, че влизала в състава на една от римските провинции – Сирия.

Местният религиозен съд – синедрионът[1] – съдил Този, Който наричал себе си Син Божи. Съдебният процес, приключил с разпъването на Иисус Христос, до ден-днешен е предмет на множество спорове, основаващи се на анализа на откъслечните сведения, запазили се най-вече в книгите на Новия Завет.

Тези спорове имат, безусловно, богословски характер, тъй като подсъдимият не е обикновен човек, а от гледна точка на християните е въплътилият се Бог, Месия. Това съществено променя ситуацията. Въпреки че съм и богослов, в настоящия текст аз няма да се спирам на тази особеност на личността на Подсъдимия, а в качеството ми на юрист ще разгледам само достоверно известните норми на еврейското законодателство от разглеждания период и опирайки се на обичайната практика на тяхното прилагане, ще се опитам да определя доколко легитимна е присъдата, произнесена от синедриона в нощта на 6-ти срещу 7-ми април тридесета година[2].

Еврейското законодателство е сред най-старите в света. До нас са достигнали писмени източници на еврейското право от средата на второто хилядолетие преди Христа, въпреки че редица норми са съществували и са били използвани преди това. Нормите на еврейското право се съдържат в първите пет книги на Библията – Тората, Моисеевия закон. Законът, който бил даден от Бог на Моисей на Синайската планина, действал към момента на съда над Иисус Христос практически непроменен. При това към тогавашния момент вече били съставени многочислени коментари както към материалните, така и към процесуалните норми на Петокнижието. За това съдим по трактатите от Талмуда[3] и преди всичко по трактата Синедрион.

Важно е да се отбележи, че цялото юдейско законодателство било насочено към поддържане на богоустановения ред в еврейското общество. Нормите на закона – без значение към коя област на правото се отнасяли: гражданско, наказателно, семейно право – винаги имали религиозен характер.

Юдейското наказателно съдопроизводство се основавало върху следните принципи: точност в обвинението, гласност на съдебните прения, право на подсъдимия да се защитава сам, детайлно проучване на свидетелските показания, гарантиране на безопасността на свидетелите и най-важното – милост[4].

Advertisements

Православната църква и съвременната медийна среда*

Костадин Нушев

Християнското послание на Православната църква в нашето свободно и плуралистично общество трябва да бъде съобразявано все повече с ролята и участието на медиите като независим посредник и участник в диалога между Църквата и обществото.

За да достига Христовото благовестие или църковното послание по-безпрепятствено до хората и за да рефлектират християнските ценности върху общественото мнение, е необходимо Църквата да използва днес все по-активно и умело, освен традиционните форми на проповед, и утвърдените медийни канали и посредници на публична комуникация.

В рамките на съвременната система на обществена комуникация не бива да се подминава и значението на свободата на словото като фундаментално право, а също така и плурализма на мненията като съществена характеристика на съвременната публична среда. Тук се вписва като важен и самостоятелен проблем също така и характерът на посланието, и езикът, който се използва като средство за комуникация, а също и проблемите за достъпа до информация и различните аудитории и потребители на определен тип информация.

Един от изводите от досегашните анализи и оценки за връзките на Църквата с медиите налага разбирането за необходимостта от все по-адекватно съобразяване на църковната мисия с новите реалности на оформящото се вече отчетливо и у нас информационно общество.

В много отношения медиите през последните години започнаха да играят ролята и на нов важен фактор за активизиране на вътрешно-църковния дебат като създават по-голяма прозрачност при отразяване на специфични църковни проблеми. Като оставим настрана периодичното присъствие на определени скандали, свързани с отделни представители на православната общност в медиите, по-сериозният ефект от активизиране на вътрешно-църковните дискусии определено се дължи и на ролята на компетентните журналистически разследвания и на стремежа към възстановяване на диалога между клир и миряни в Църквата и между Църквата и обществото. Изминалата 2013 година беше особено показателна именно в това отношение. Патриаршеският и митрополитските избори активизираха както църковната общност в отделните епархии, така и интереса на медиите към процесите, които протичат в Православната църква в България.

Жените и свещенството*

Валентин Велчев

Периодично в публичното пространство се развихря дебат между християни от различни евангелски общности относно възможността жените да бъдат ръкополагани за свещеници. Православната позиция по този въпрос е отразена по един чудесен начин в статията на митрополит Калистос Уеър, Мъжът, жената и свещенството на Христос[1]. В първата част на настоящата публикация ще се опитам да доразвия неговия аргумент, изложен в точката „Позоваване на Преданието”. Целта ми е както да подкрепя онези протестанти, които не са преклонили коляно пред Ваала (Римляни 11:4), така и да дам още няколко довода в ръцете на православните вярващи, за да се чувстват по-добре подготвени, когато се изправят пред подобни предизвикателства.

Постмодернизмът в Църквата

На по-будните християни няма как да не е направило впечатление, че винаги се намират богослови, които твърде „успешно” нагаждат Библията към актуалните за дадена епоха социални, културни, научни и прочее светски концепции. По думите на либералния германски теолог от ХІХ век Албрехт Ричл християнството трябва да се адаптира към новите научни и философски начини на мислене, без да счита това за отстъпление[2]. Подобна тенденция се очертава особено ярко в редица от западните протестантски общества (и отчасти в римокатолицизма) през последните две столетия:

1. В края на ХІХ и началото на ХХ век в теологията се появява принципът на униформизма и начаса теологът от Свободната шотландска църква Т. Чалмърс в една своя лекция формулира така наречената „теория за паузата”, според която Земята е на милиарди години[3].

2.Когато през 1859 година излиза книгата на Чарлз Дарвин Произход на видовете чрез естествен отбор, реакцията не закъснява и цял куп богослови, с най-значима роля между тях на Пиер Тайяр дьо Шарден, развиват учението за „теистична еволюция[4]”.

3.Също към средата на ХІХ век светът се запознава с идеите на Карл Маркс и Фридрих Енгелс, а християнските писатели започват да говорят за „религиозен социализъм” и „социално евангелие”, които по-късно служат като идеологическа основа на национал-освободителните движения в Латинска Америка[5].

4.Не дълго след зараждането на феминизма (като организирано движение) в края на XIX и началото на ХХ век се стигна и до нова концептуална парадигма в херменевтиката, според която ״Бог е Майка”, ״Христос е сексист”, а ״мъжете – единствените грешници[6]”.

5.Когато през четиридесетте години на XX век в САЩ вече отшумяват последиците от Голямата депресия, все по-широко се подема пропагандирането на ״американския начин на живот”. Жаждата за успех, власт и финансов просперитет води до засилени консуматорски нагласи, които намират своето ясно отражение в ״Евангелието на благоденствието[7]“.

6.В резултат от дейността на движенията за граждански права малко след средата на ХХ век в редица протестантски църкви са ръкоположени жени, а в началото на XXI век – и хомосексуалисти за свещеници, като, за съжаление, тази тенденция значително се засилва напоследък[8].

7.През втората половина на XX век поради глобализацията и миграцията доста по-настойчиво се прокарва и становището за религиозен плурализъм. Според англиканския професор Джон Xик макар в различните религии да се използват различни концепции и имена за Бога, то в онтологичен смисъл всеки вярващ човек по земята се покланя на една и съща свръхестествена Реалия[9]. Не е трудно да се схване, че по такъв начин мнозина съвременни философи и богослови ефикасно полагат основите за създаването на ״единна световна религия”.

Венчание за царството – исторически обзор*

Венцислав Каравълчев

През отминалите дни едно решение на Светия Синод на Българската православна църква разбуни духовете в българското общество и стана предмет на остра полемика, която доведе до поредното обществено разделение. Става въпрос за решението на Светия Синод от 29 април тази година „да се споменава името на Негово Величество Симеон Втори, Цар на българите” по време на богослуженията. Настоящата статия няма за цел да разглежда самото решение, за което се изписа достатъчно много (макар и мотивите за него да не станаха известни), а да се опита от църковно-историческа гледна точка да изясни произхода, съдържанието и развитието през вековете на приеманото днес от мнозина като тайнство на Църквата „венчание за царството” на монарсите-християни. Тази необходимост се налага както от факта, че в българската историография липсва подобно изяснение, така и от многобройните спекулации върху това какво всъщност представлява това „венчание” и задълженията, правомощията и най-вече отговорностите, които то поставя пред всеки един монарх.

Идеята за божествения произход, за сакрализацията и деификацията на върховната власт има дълбоки корени в историята. В древен Египет фараоните, от една страна, осъществяват връзката между боговете и хората, а от друга, се явяват земно въплъщение на бог Хор и небесно на Озирис. Римските императори издигат своя култ, чиято кулминация е Октавиановото обожествяване на императора. Паралелно в древната история на човечеството се развиват два модела на управление – първото легитимира властта чрез сакралността на земния владетел, а при второто е налице теокрация от чист вид, при която „управлението на Бога” е „пряко”, без посредничеството на царете. Такава е била теокрацията, която народът на Израил от времето на неговия изход от Египет до времето на св. пророк Самуил познава (срв. 1 Царства 8:8). Този силно харизматичен модел на управление на израилския народ приключва с разделянето на властите при пророк Самуил и първия цар на Израил Саул:

Тогава се събраха всички старейшини Израилеви, дойдоха при Самуила в храма и му рекоха: ето, ти остаря, а синовете ти не вървят по твоите пътища, затова постави ни цар, който да ни съди, както е у другите народи (1 Царства 8:4-5).

Отговорът, който Сам Господ дава на Самуил, показва, че царската власт се ражда, първо, като народно волеизявление и второ, като компромис заради неспособността на избрания народ да живее в общество, ръководено пряко от Бога като негов Цар.

И Господ рече на Самуила: чуй народния глас във всичко, що ти говорят; защото те не отхвърлиха тебе, а отхвърлиха Мене, за да не царувам над тях (1 Царства 8:7).

Бог, Който в Своята безпределна доброта винаги е готов на снизхождение само и единствено, за да събере чедата Си, казва: Иерусалиме, Иерусалиме, който избиваш пророците и с камъни убиваш пратените при тебе! Колко пъти съм искал да събера чедата ти, както кокошка събира пилците си под крилете, и не рачихте (Матей 23:37).

Бог няма да ни съди, ние сами ще си изберем мястото*

Архимандрит Варнава Янку

В евангелския текст за Страшния съд Господ казва, че няма да бъдем съдени за това колко пости сме пазили (и то без олио), нито колко поклони сме правили, а критерий за нашето спасение ще бъде любовта, човеколюбието.

Разбира се, четейки за Божия съд в Евангелието, в нас се поражда усещане за страх; тоест това не е нещо, което първоначално предизвиква приятно чувство в нас – когато се говори за вечното осъждане на онези, които не избират любовта като състояние на живота. Но ако погледнем по-дълбоко и придобием очи да видим, ще разберем, че не е възможно Господ да желае наказанието на грешниците, на човеците, които нямат любов.

Когато думите на нашия Господ ни се струват жестоки, това произлиза не от някаква Негова жестокост, а от Неговата любов. Той заплашва с ада, защото не желае нашия ад. За истинския педагог е характерно, както казва и св. Иоан Златоуст, да заплашва с наказание без никога да го изпълнява. Бащата или майката във възпитанието на децата си не трябва постоянно да заплашват, но когато това се налага, те го правят не с желание да спазят заплахата, а с намерението да предпазят детето от грешния път. Следователно, когато Господ изглежда жесток в думите Си, това е от любов, а не че иска да ни накаже. Защото много просто – Бог не наказва, никога не наказва. И това, което за нас изглежда наказание, е изцелително средство, за да възвърнем здравето си. Както, когато при някаква болест се налага да се извърши хирургическа интервенция, лекарят не те наказва с намесата си, а те лекува. Ако ние нямаме представа за реалността, можем да кажем: „Колко лош лекар! Направи ми операция, измъчва ме в болницата, сега имам рана… Какво ми направи?!” Това обаче не е наказание от лекаря, а лечение.

Така и Бог със сигурност не наказва. Затова и в деня на Страшния съд всъщност Бог няма да ни съди, а ние сами ще изберем мястото си чрез нашата свобода, ще изберем какво искаме. Тъй като Бог е неизменната любов, Той ще призове всички към спасение. Всички – без разлика, но човекът, в когото действа Светият Дух, ще разбере, че този Божи призив е истински призив, а човекът, който не е влязъл в този етос на любовта, ще види призива от Бога като отхвърляне. Както например, ако някой изпитва силна завист, ревност или злоба, колкото повече го обичаш и му прощаваш, толкова повече го изгаряш. Тоест Бог ще ни накаже не с укора Си, а с любовта Си. Както казва един отец, Божията любов е като слънцето, което дава живот на живите организми, но за мъртвите организми то е причина за разложение.

Бог ще ни съди със Своята любов и човекът, който е живял с любов и е избрал любовта, ще признае, че това е единственият живот и ще го приеме. Човекът, който не действа с любов, ще отхвърли този живот. Господ описва това в притчата за Страшния съд, за да можем да разберем кой е пътят на спасението. Не си представяйте някакъв съдия, който ще приложи инквизиция, ще извади тефтера си като бакалин и ще изчисли и отбележи някакви резултати с плюс или минус за това дали ще се спасим или ще погинем. Господ говори по този начин, за да разберем кой е пътят на спасението.

Въпросът не е дали сме по-добри или по-лоши, а какво състояние на живота избираме. И кой е този, който ще ни покаже дали избираме любовта или не? Нашият брат. Кой всъщност ще ни съди? Братът, който е пред нас. Ако например имаме спор с някого, в конфликт сме с него или изпитваме злоба към някого, той ще ни посочи това и по това ще бъдем съдени. Ще бъдем изправени пред избора какво искаме. Любовта или злобата? Приемането или отхвърлянето? Жертвата или користта? Себеотдаването или изгодата? Тоест нашите ближни ще ни съдят. Бог не се съгласява да извърши това. В Евангелието Той говори за това, но не директно: „…доколкото не сте сторили това на едного от тия най-малките, и Мене не сте го сторили” (Матей 25:45). Истинският съд, както е казано в Новия Завет, ще го извършат гладните, жадните, странниците, болните… тоест хората в затруднение. Те ще разкрият съдържанието на сърцето ни, ще открият реалното състояние на живота, което се съдържа в нас, тоест нашия етос. Сега, на този етап, ние можем и да излъжем хората за истинската си същност, всеки от нас може да сложи маската на човеколюбието. Но в онзи момент маските ще се свалят! Ще се види реалното ни лице, нашата същност. Кой тогава няма да се спаси? Този, който не иска. Кой ще се спаси? Този, който иска. Затова нашият Господ не е жесток, а човеколюбив, и уважава свободата ни.Господните думи относно Съда имат особена стойност, защото са Негови, тоест не ги е изтълкувал друг, а Сам Той поставя нещата върху тази основа. Не можем да се усъмним в това, което Господ казва. Без истината не съществува изцелението. Ако не познаваме собствената си реалност или не я търсим, ако не намерим екзистенциален компас в себе си, нещата няма как да се подредят. Това, от което си патим и от което си пати светът, е екзистенциалната обърканост. Не знаем кое е нашето средоточие и прицел. Едно е да извършиш грях, знаейки кой е твоят път и да падаш, и да ставаш, а друго е да си екзистенциално объркан, да си загубил посоката на живота си, да нямаш средоточие. Господ ни дава тази посока…

„Двата“ монотеизма*

Владимир Лоски

Бог не е предмет на наука и богословието радикално се различава от философското мислене: богословът не търси Бога, както се търси нещо, а Бог Сам завладява богослова, както би могла да ни завладее някоя личност. И точно защото Бог пръв го откри, пръв тръгна към него в откровението Си, богословът може да търси с цялото си същество, следователно и с мисълта си, Бога като нечие присъствие. Бог на богословието е „Ти“, живият библейски Бог. Разбира се, Той е Абсолют, но Абсолют личностен, към Когото се обръщаме с „Ти“ в молитвите си.

Отношението „аз-Ти“ между вярващ и личен Бог се наблюдава не само в юдеохристиянската традиция. Но в другите случаи Бог не е Върховен и Единствен, а само един от многобройните персонажи на политеизма. Въобще, политеизмът е едва нисшата степен на монотеизма. Абсолют, в който „се разтварят“ боговете, не е личностен. „Боговете“ и дори „личният“ Бог на индуизма са страни, прояви на един безличен абсолют; прояви, точно толкова условни за нехристиянския Изток, колкото и светът, на когото принадлежат, призвани като него да изчезнат и да се заличат в чиста самовглъбеност, в пълна самотъждественост. Подобна тъждественост не познава „друго“ и поглъща всяко лично отношение.

По същия начин боговете в древногръцката традиция са длъжни да се подчиняват на анонимната, господстваща над всичко „Необходимост“. Философите поставят над тях не Лице, а висшия свят на стабилност и светлина, сферата на красота в безличностното битие. Това важи за Платон, стоиците и дори за Аристотел. А неоплатонизмът стига до „мистиката на потъването“, напомняща отчасти учението на Индия.

Необходимо е да се занимаем с Плотин, чиято мисъл е може би върхът на небиблейския античен свят. Тази мисъл по-късно е усвоена и използвана от много свети отци, които ѝ придават истинска завършеност.

Според Плотин първата степен на познанието се осъществява в световната душа, която обхваща цялото разнообразно единство на вселената; боговете не са нищо друго освен нейни многостранни прояви.

Човекът против Бога (книга)

Автор: отец Серафим Платински (Евгени Роуз) (1934-1982)*

1. Предговор на редактора

2. Въведение. Въпросът за истината

3. Степени на нихилистическата диалектика

4. Богословието и духът на нихилизма

5. Нихилистическата програма

6. След нихилизма

Изображение – авторът отец Серафим Платински (Евгени Роуз). Източник – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5Me

*Това е фактически иеромонах Серафим Роуз, повече познат под това име.