АНТИСЛАВЯНСТВОТО – СЪВРЕМЕННИ РУМЪНСКИ ФАЛШИФИКАЦИИ МЕЖДУ СОФИЯ, КЕЙМБРИДЖ И ФЛОРИДА И ПРОБЛЕМЪТ ЗА НАЙ-РАННИТЕ СЛАВЯНИ И БЪЛГАРИ*

Неделчо Неделчев

Ваше Преосвещенство, уважаеми колеги, честита 20-годишнина на Катедра Теология! Честита 60-годишнина и на Ръководителя на катедрата Ангел Кръстев! Добро време за съчетание на опит и възможности.Темата, която Ви представям, свързва проблемите на историята, теологията и езикознанието и е особено съвременна на фона на „модерни теории”, които отричат или принизяват българската християнска култура и българския славянски език.

Възторжени привърженици  на теорията за иранския произход на прабългарите, които не ползват персийски, друг ирански език, или дори славянски езици, представят антибългарски изследвания като пример за модерност в средновековната история и археология пред студентски аудитории. Очевидно, понеже не познават, или не разбират написаното. Аз имам достатъчно основания да заявя това, тъй като имам поредица от публикации за ираноезичността на прабългарите. Пореден пример за модерност е считаната за последна дума на науката книга на възпитаника на университета в Букурещ и преподавател във Флорида Флорин Курта. „Създаването на славяните. История и археология на Долнодунавския регион около 500-700 година[1]”.

Предизвиквана е и българската теология. Сред провокативните въпроси е и този за същността на българската народност и връзката между славянския език и християнството. Те се оказват аварски „проект” от VІ–VІІІ век и византийски от ІХ век. Отрича се славянският характер на българската народност, като непрекъснато се използват последните исторически промени в геополитически план от времето на Българското възраждане досега.

Учудващо е, че български археолози и историци медиевисти  не реагират на подобно съчинение, доколкото ми е известно, слависти също. Отсъства коментар и на преводача. Културолозите също са предизвикани: „… културата не се споделя; тя е участие в нещо[2]”. В български университети и историческо-археологически общности, включително и в София, и Шумен, антиславянският и антибългарският труд на Флорин Курта се представя като постижение на науката. Списанието ни за старобългаристика не пожела да публикува моя  рецензия за „Създаването на славяните” през 2011 година, тъй като темата не била подходяща за него! Интересно!

Аз поставям този въпрос в научна конференция на Катедрата по теология, в университета „Епископ Константин Преславски”, тъй като българската история и славянският ѝ характер са достатъчно сложна материя, за да бъдат тълкувани еднопосочно и да са подвластни на модернистични стилове[3].

Затова съм благодарен на катедра „Теология” в Шуменския университет, че заедно със засвидетелстваното си уважение към празника и труда на колегите богослови и техните приятели и гости, ми дава възможност да предупредя шуменските студенти и научна общественост, че съчинението на Флорин Курта е просто една прорумънска позиция, и съвсем не е последна дума на науката. Интересно е, кой е заинтересуван от това, да не бъде критикувана! Радвам се, че мястото на моето съобщение е университета, носещ името на Епископ Константин Преславски – тъй като в анализа на научния проблем е включено и негово творчество.

В основата на разсъжденията на Флорин Курта стои критиката на „буквално забранените” от  „марксизма в неговата сталинска версия” „концепции като „миграционната” и тази за „археологическа култура[4]”. Основателни са упреците на автора, но такива не съществуват в книгата му и към обяснението на развитието на света само чрез теориите за носители на цивилизация. Настоявайки на тезата си за измислените от византийските автори славяни, които всъщност били местно население, авторът също сериозно се противопоставя на „миграционната теория[5]”.

В прехода между водещи историографии, които българските автори понякога следват доста непосредствено, е естествена появата у нас на съчинения с различен понятиен апарат. Основното понятие, което авторът използва като модел за разчитане на древната история е „етничност” или „ethnie[6]”. Понятието било необходимо като противопоставяне на понятието раса, което имало склонност да създава единство между хората и не отчитало тяхните „социални, културни, езикови и биологически класификации[7]. При това, в английския език съответното понятие ethnic нямало „еквивалент на споменатата гръцка дума (ethnos – б. м. Н. Н.), на латинската gens или на френската ethnie. Доскоро такава дума не беше необходима, понеже в интелектуалния дискурс тя бе заменена с „раса[8]”.

Датировката на „интелектуалния дискурс” очевидно е след промените в света не много преди 2001-2009 година. Английските понятия ethnic, ethnical и произхода им от гръцкото понятие ethnos са отпреди използването само на понятието „раса” и произхода на думата „ethnic” се извежда от гръцката дума „ethnos”. Съвременните културни езици в Европа са заели достатъчно понятия от старогръцки и латински, за да не се употребяват само като чуждици. Флорин Курта се заблуждава и за това, че „gens” не била позната в английския език като съществително. Позната е, но под формата genius – тя както и понятието gens, а и geno, произхожда от формата  gigno.  А. Смит въвел понятието „ethnie”, за да „предложи еквивалент на „нация” за периода, в който нации не са съществували” и да открие произхода на модерните нации[9]. Но това модерно, и до голяма степен повлияно и от виждане на Йосиф Висарионович Сталин понятие в латинското си значение на natio, означава племе или народ още от древността.

Флорин Курта използва понятието „ethnie” след А. Смит, но в различна форма: „Употребата на френския термин в смисъла на Смит тук е просто начин да се избегне объркването между етническата група и феномена, който тя по общо мнение представя чрез конкретен пример (етничност)[10]”. Очевидно става дума за вероятно объркване на френското понятие „ethnie” – „етнична група” с „етничност” – ethnique”. Двете думи-понятия обаче са достатъчно добре различими и не са необходими в английски текст, а и в българския, при съществуването на техни английски и български съответствия.

Флорин Курта според превода на Цв. Степанов определя етничността така: „Етничността се концептуализира като нещо вродено за всяка една група, самоопределяща се като „етническа”; няма обаче специфична дума за крайния продукт от процеса на идентификация. Когато иде реч да се обозначи човешка група, създадена на базата на етничността,  „етническа група” е единствената налична фраза[11]”. От този текст се вижда, че е възможно и изразяване без френско-езичните термини-чуждици. Позицията на автора обаче, че етничността е нещо вродено, на базата на което се създава  „човешка група” е смущаваща, защото изключва развитието и промените и обявява изначалност по рождение. Тази позиция намира място в следващите му разсъждения и изводи.

Флорин Курта съвсем сериозно твърди, с позоваване на И. Дуриданов, че в румънския език имало едва 15 славянски думи, които нямали книжен произход! Вторият такъв език бил гръцкият[12]. Авторът очевидно заявява, че славяните не са участвали в етногенезиса на румънската народност. Позиция, която е учудваща поради  идеята му, че славяните били създадени от местно население в рамките на аварския хаганат, а той обхваща северните земи по долното течение на река Дунав, тъкмо за времето в което славяните били изкуствено създадени, а също и езикът им според Флорин Курта.

Ето няколко от основните положения в тази теория, която впрочем наследява продължителна традиция от времето на Николае Йорга.

Основният извод на Флорин Курта е, че: „славянският език може да е бил използван за маркиране на етнически граници… Емблематичната употреба на славянския обаче е била много по-късен феномен и не може да се обвърже със славянското „ethnie” от VІ-VІІ столетие. Славяните не са станали славяни, защото са говорели славянски, а понеже са били наричани по този начин от другите[13]”.

Очевидно авторът изключва възможността славяните да се самоосъзнават и самоопределят.

Втори извод е: че славянският език очевидно не съществува, освeн като маркировка, но като такава „може да е бил използван като lingua franca в рамките и извън Аварския хаганат. Това в очите на някои лингвисти може да обясни разпространението на този език почти навсякъде из Източна Европа, предавайки на забвение стари езици и диалекти[14]”.

Трети извод на автора е, че: „Славянският е бил използван като lingua franca и в България, особено след покръстването през 865 година[15]”.

Четвърти извод на Флорин Курта е, че: „влиянието на праславянския върху неславянските езици в това пространство  – румънски, албански, както и гръцки – е минимално и далеч по-незначително, отколкото това върху българския, сръбския, хърватския и македонския[16]”. Флорин Курта тук се придържа към коминтерновската просъветска позиция за нациите и езиците, като разделя българския от македонския, но е пропуснал да отбележи, че по същата просъветска концепция молдавския език е част от романските езици, и е различен от румънския. Обективността е необходима не само изборно!

Очевидно е и отношението към някакъв румънски език, който не приел влияние от праславянския език, което предполага, въпреки известните литературни източници наличие на румънски език към времето на праславянския? До твърде късно време във влашкото и молдовско общество се използва старобългарския език, включително и за надписи в църквите, за да се настоява за румънски в твърде ранни времена.

Интересно е, че авторът в случая не споменава поради балканските си стремежи влиянието на аварската „лингва франка” върху руските народности. Тук ще отбележа, че праславянския период твърде неопределено се датира до края на І хилядолетие от нашата ера[17].

Флорин Курта заключава, че: „славяните са били изобретение на… VІ столетие[18]”. Очевидно авторът не вижда в славянския език нищо повече от инструмент на аварския хаганат над население, което независимо от проявленията си, има вродена наследственост: „Етничността се концептуализира като нещо вродено за всяка една група, самоопределяща се като „етническа[19]”. Очевидно само славяните са били наричани така от византийци и авари според Флорин Курта и не са имали вродена наследственост. По този начин е отречено и правото на народите на собствена съзнателна история. Вроденото е противопоставено на съзнателното[20].

Флорин Курта пише съвсем самоуверено: „Създаването на славяните е било в по-малка степен въпрос на етногенезис, отколкото на изобретяване, въобразяване и етикиране от страна на византийските автори[21]”. Авторът очевидно не познава славянската история, тъй като пише без притеснение, че: „Първото ясно заявяване на това, че „ние сме славяни”, идва от руската „Повест временных лет” от ХІІ век[22]”. Тук ще обърна внимание на Флорин Курта и преводача му Цв. Степанов, че в „Проглас към евангелието” на Константин Преславски още към ІХ-Х век, българският народ е определен като славянски и част от славянството: „Слушайте, цял славянски народе, слушайте словото, защото от Бога дойде…”, и: „Лети и сега славянското племе. Към кръщение се обърнаха всички[23]”.

Флорин Курта се спира и на проблема за демокрацията при славяните по сведенията на Прокопий и отношението на чешките и словашки учени към славянскостта, противопоставена на германската бруталност[24]. Въпросът се усложнява от общотеоретичното му проблематизиране в параграф: „Военната демокрация” полезна концепция или прокрустово ложе[25]”. В предложената хипотеза е деклариран тезисът, че тъй като Фридрих Енгелс слагал ударението върху войната, и съветските историци пишели за последствията ѝ като за особена форма на робство при славяните, които освобождавали след временно робство пленниците си[26]. Флорин Курта е допуснал неточност – не Фридрих Енгелс, а Л. Х. Морган пише за военния дух като определящ при военната демокрация, всъщност и въведеното от него понятие „военна демокрация” показва съдържанието на обществото през този период. Твърде погрешно е представена замяната на „военната демокрация” с „германския начин на производство[27]”. Като понятие военната демокрация е преходен период между обществени строеве, а „начинът на производство” е понятие за обществен строй поне по цитирания и под линия Карл Маркс, който противопоставял „азиатския начин на производство на германския” според Флорин Курта[28].

В „Създаването на славяните” се сочи, че в изворите имало сведения за вожд и военна дружина, но нямало сведения за съвет на старейшините, „една институция, която и Морган, и Енгелс разглеждат като условие за съществуването на военна демокрация[29]”.  Авторът произволно използва познанията си за военна демокрация. Например Фридрих Енгелс пише, че родът избира свой старейшина за мирно време и вожд военачалник за военно време в главата „Ирокезският род” на книгата си „Произход на семейството, частната собственост и държавата“[30]. Това и други места от тази теория трябва да означават, че по време на война, каквато представляват нападенията на славяните над ромейските територии, не старейшини, а вождове ще ръководят дружините. Иначе казано, методът на научна критика на теории, изисква и научен апарат, какъвто за съжаление авторът не използва, позовавайки се на общи представи за военната демокрация в определени научни среди.  Флорин Курта не си задава и въпроса, съществува ли славянска дума за старейшина, и какво означава тя? Сведения за вожд Бож и старейшини – военни противници на готите,  съобщава Иордан в „История на готите”.

Очевидно е, че става дума за военно-племенно обединение с един вожд, който няма решителна власт над останалите, но това не означава отсъствие на военни предводители. Затова  изводът в „Създаването на славяните”, че ”няма индикации за военни вождове преди приблизително 560 година”, е повече от спорен, тъй като няма и сведения, че славянските военни набези са били от безредни тълпи.

Озадачава и езикът на изложение на историята  с понятия като „ромейски генерали”, „бригадни генерали”, „първи политически лидери[31]” и други, които неоправдано осъвременяват историческото изследване. Неточен е и преводът на понятия, свързани с военната организация и общественото устройство на славяните. Понятието „бигмен” не може да се превежда като „големец[32]”. Понятието Big-man е общоприето в световната етнология, антропология и история, и означава не само „Голям човек”, но и предводител на общност в мирно време и посредници при възникнали военни конфликти.

С метода на работа, според който „етничност се употребява”, за да се отбележи „решение, което хората вземат”, възприет в „Създаването на славяните”, тъй като: „главните сили на етническата кохезия не са били етничностите, а регионът и заниманието[33]”, Флорин Курта оспорва и съществуването на народностите на готите и римляните. Надявам се, че и понятието румънец е продукт на кохезия[34]?

Отбягват се сведенията за славянски военни съюзи, вождове и старейшини за ІV век,  и за битките им с готите – например сведението на Йорданес за вожда на венетите Бож и за старейшините им, за да се направи извод за неорганизирано общество, далеч от подстъпите на държавността. Като се позовава на Теофан и Никифор, Флорин Курта интерпретира тяхното понятие sclavinia „по скоро като chiefdom[35]”. Авторът обаче се съмнява, че това е „индикация за фрагментирането на един поначало обединен съюз от племена в посока на по-малки формации”, тъй като Теофан не е бил „историк в модерния смисъл на тази дума[36]”. Подобна оценка на модерен автор, с изисквания към автор на сведения отпреди 12 века е претенциозна. По същата логика едва ли може да се намери модерен римски или средновековен автор и съответно негови достоверни сведения! Този подход на Флорин Курта замества критичния анализ, и това не прави наблюденията му убедителни. Същевременно авторът вярва на сведения, които не са анализирани, за да стигне до извода, че преди 560 година (от нашата ера – б. м. Н. Н.) славяните нямали военни вождове и нито един от описаните от Прокопий случаи на нашествие на славяни не е бил организиран от военни лидери[37]. Това, че авторите на извори от онова време не съобщават имената на вождове е естествено отражение на степента на развитие на обществото, в което върховните предводители нямат постоянна власт и се сменят. Самият Флорин Курта пише, че по сведение на Менандър вождовете около главния вожд Даврита (Даврентий или Добрита – б. м. Н. Н.) „се радвали на сходен статут и са се присъединили към нещо, което би могло най-добре да се опише като племенна конфедерация[38]”.

Авторът на тази теория не забелязва, че като обявява славяните за местно население от районите на съвременна Румъния, което е неразвито и организирано от аварския хаганат, включително и езиково, обезличава историческото развитие на северните траки, които очевидно за него са населението носител на румънски език. Римляните обаче идват отвъд Дунав в самия край на ІІ век преди нашата ера и героичната съпротива на траките дълго време им пречи да наложат езика си като „лингва франка”.

Това е науката за славяните, която се преподава в румънски, американски, английски, и в български университети[39].

Естествено е, че авторът на теорията за „създаването на славяните” не е подминал и прабългарите. За него утигурите и кутригурите не са българи. „Германски историк от епохата на романтизма… извежда твърдението, че кутригурите и утигурите са били българи. За мнозина неговото твърдение е неоспорима истина, въпреки факта, че в нито един извор, в който се говори за „българи” нямаме сведения за кутригури и обратно[40]”. Тук ще посоча само, че става дума за племенни, а не за народностни имена. Например не могат всички турски, или сръбски племена да има име „турци” или „сърби”.

Херодот описва езикова среда в Северното Причерноморие, която познава скитски, гръцки, смесен скитско-гръцки и друг език – нито гръцки, нито скитски – в град Гелон[41]. Език, който не се е смесил със скитския и гръцкия. Кой може да бъде той? Този език не е скитски, гръцки или тракийски  – езици добре познати на Херодот и на неговите източници. Кой е третият език в сведенията на Херодот? Показва го значението на имената на племенните общности от този район. Хипотеза за праславянско единство още от ІІ хилядолетие преди нашата ера съществува[42], но остава без подкрепа с примери за славянския характер на езика на хората от Южно-руските степи и Централна Европа. Аз ще предложа моето виждане.

От Херодот, който описва будините, до Плиний, Тацит, Йордан, Прокопий и Фредегар, които съобщават за венедите, или венетите, очевидно става дума за население с характерни белези. Херодот пише, че будините са със сини очи. Латино-езичните автори от по-късно време използват понятията venetī или venedī, понятия разбираеми през латинската дума за „синьо”, „лазурно”, „с цвят на морска вода” venetus. Понятията се използват за названия на галски, илирийски и на славянски племенни съюзи.

Съобщените от Херодот имена на будините, сколотите и неврите[43] са разбираеми през старобългарски и други славянски езици:

Името Будини може да бъде разбрано като „будните” – тези от посоката на изгрева, на събуждането, на просветването. Тук ще припомня, че древноиндийското понятие „Буда” означава „просветлен”. Съществува и ираноезично племе „будии”, които са определяни и като миди[44]. Името очевидно е в многоезични тълкувания – на персийски то може да се преведе и като „бидини” или невярващи.

Херодот съобщава за скитите „неври”, чието име също е разбираемо през славянски като невярващи, и определя скитите от Северното Причерноморие като ревностно неприемащи чужди богове. По времено на похода на Дараявуш – Дарий І срещу скитите,  неврите напускат страната си Неврида, и според Херодот се оттеглят на север в пустинята, което означава, че действията им са съгласуввани с тези на скитите[45]. Това означава също, че неврите са били близо до брега на Черно море, покрай който се движат персите на Дараявуш І, и че са сред неговите противници, които не приели ултиматума за капитулация, и че са в съюз със скитите.

Херодот противопоставя гелоните на будините така: „будините – коренните жители на страната са номади… гелоните напротив, се занимават със земедилие, с градинарство и се хранят с хляб[46]”. Земеделската характеристика на името им е ираноезична – персийското „гели” означава „глинен”, „глинобитен”, „кален”, „окалян”. Гелони вероятно означава „земеделци” и е скитско название.

Другото племенно име – „сколоти” или „сковаващи”, съобщено от Херодот досега не е разчитано през славянско значение като „сковаващи”, „правещи чрез сковаване от дърво”. Показателно е, че по направени от дърво погребални съоръжения една от археологическите култури в същия район на южноруските степи носи името „срубна”, тоест от отсечени и насичани дървета за времето от ХVІ-ХІІ век преди нашата ера. Името може да има и технологичен и социално-политически смисъл на могъщо обединение. Затова Херодот ги нарича „сколоти, което значи царски” – skolotous + tou Basileoseponymini[47]. Старославянското „сколоть” тук е със смисъл на управляващи скитите и по неочакван начин показва мястото на славяните в историята на класическата древност и в историята на скитите и ролята им в очевидно голям военно-племенен съюз на скити и славяни.

Общността между ираноезичните народи и славяните очевидно се усилва при промяна на политическите ситуации. По време на готския военно-племенен съюз на Херманарих през ІV век в южноруските степи, славяните запазват независимост, а росомоните приемат върховенството на готите. В края на 60-те години на ІV век между славяните венеди и готите на Херманарих започва война, която не е спечелена от готите и съюзът им отслабва. Според Елена Чеславовна Скрижинска: „Розомоны, росомоны(«Rosomonorum gens infida», в разночтении: Rosomanorum, Rosimanorum, Rosomorum). Это название записано только у Иордана и только один раз, в § 129. Тутжеприведены три имени представителей племени росомонов: Sunilda, Sarus, Ammius — основные персонажи легенды о смерти Германариха. Интерес вызывает начало слова: „рос”, подобное началу названия „роксоланы”. Предполагается, что это осетинское (аланское) «рохс» – «светлый». Но было сделано много попыток связать «рос» с «роксоланах» и «росомонах» с ‘Ρως, с „Русью[48]”.

Решаването на проблема с „Рос” очевидно е свързано със значението на името и не само в съставката му „рос”, но и във втората „мони” или „мани”, както се вижда от различното предаване на имената им.

Йорданес обяснява сблъсъка между вожда на готите Херманарих и двама братя – росомани Сар и Амий като личен, но очевидно поводът е измяна на мъжа на сестра им Сунилда като представител на  „вероломния народ на росомоните” – Rosomonorum gensinfida по време на враждебните отношения между готи и хуни.  Аз се придържам към идеята, че росомоните са били славянизиращи се сармати, включващи се в общността на венедите, тъй като противоречията между готи и венеди съществуват преди убийството на Сунилда и продължават след сблъсъка между Сар и Амии с Херманарих[49].

Очевидно бягството на мъжа на Сунилда подсказва заложничество от страна на росомоните при готите. Бягството е най-вероятно при славяните анти или славянизирани по-рано скито-сарматски племена. Бягството е  непосредствено преди настъплението на хуните срещу готския съюз и означава, че сведенията за политиката на готите са били от най-значима важност за росомоните.

Проблемът за росомоните като народност съществува в руската и съветска наука отдавна. Свързан е с идеите за нормански и автохтонен славянски произход[50]. Сериозен аргумент в полза на автохтонната теория е сведението за Рос/Рус преди появата на норманите в руските земи.  Варяжките вождове се появяват в Новгород, а не в Киев, където е Рус. Князете са Рюрик, Синеус и Трувор. В края на ІХ век Рюриковичите основават династии в Новгород, Киев и Москва, но очевидно не са първите държавни владетели на русите. Според приведено сведение от Пьотр Николаевич Третьяков, руската държавност се създава преди появата на варягите: „Противники норманистов настаивали на славянском происхождении рос – русь. Они ссылались на то место из летописи, где сказано «наченшю Михаилу царствовати (842 года), начася прозывати Руска земля. О сембоуведахом, яко при семь цари приходиша Русь на Царьгород, яко же пишется в летописаньи гречьстем” и на византийские известия, подтверждающие это мнение русского летописца и свидетельствующие о существовании Руси до ”призвания варягов”. Они обращались к данным топонимики, анализировали ”русские” имена днепровских порогов и т. д”. Авторът посочва като южно, не варяжко и името на росомоните от времето на Херманарих и сведението на Захарий Ритор или Псевдо-Захарий от VІ в., за народа «hros[51]».

Според Борис Дмитриевич Греков през VІ век: „восточные славяне в письменных источниках именуются антами; а один из сирийских писателей, Захарий, называетих „рос”. Весьма вероятно, чтоодин из правых притоков Днепра, носящийимя Рось, связан с названием народа – рос. На эти предположения наводят и археологические факты: именно в Поросье найдено наи-большее количество антских вещей[52]”.

Пьотр Николаевич Третьяков посочва различията във византийската историография при съобщаването на етнически определения: „Балканские походы антов и первые выступления росов отделялись друг от друга менеечем 250 годами. Однако в империи их никогда не связывали между собой. Росы были встречены в Византии, как новый, до этого времени совершенно незнакомый враг — „северная и страшная гроза”. Сообщение Захария Ритора о великанах-росах, относящееся к середине VI в., ковремени, когда имя антов было столь популярным в империи, точно также скорее разделяет антов и росов, нежели связывает их друг с другом. Конечно, в Византии не всегда хорошо знали о том, что делается к северу от Черного моря. Но отмеченное обстоятельство вряд ли следует объяснять лишь неосведомленностью греков или какой-либо случайностью[53]”.

Културата на росомоните, ако се съди по имената на братята Сарус и Аммиус е повлияна от ираноезичната, или е ираноезична. Ако те са по-късните роксомони, чиято култура според Михаил Иларионович Артамонов е сходна със салтово-маяцката култура от Донец и Дон и частично с културата на българите от Дунавска България в Добруджа[54], несъмнено това отразява процеса на народообразуване. Ираноезичното население в Причерноморието постепенно се славянизира.   Името на сестрата на двамата братя – Сунилда е сходно с немските имена – например Брунхилда, но е по-близо до древноиндийските Сунда и Упасунда[55], до осетинското име Агунда, до адигското Акуанда и до абхазкото Гунда[56].

Славянизацията обхваща не само ираноезичното и тракийско население на Балканите и на север от река Дунав, но и народи като прабългарите, които запазват иранската си традиция в редица лични и родови имена и титли, но възприемат и славянски[57], и се славянизират езиково[58].

Името Боян, сравнявано с Баян – „Вещий Боян” от „Слово о полку Игореве[59]” има пряко тълкувание от персийското Бäян – като певец и поет, съчинител и разпространител на песни и предания. Името се среща и при българите под формите Баян и Боян.

Славянският български език показва степен на развитие, отговаряща на съвременните му персийски и гръцки, вероятно още към VІІ век. Пример за това са имената  от Именника на българските владетели Гостун, Кубрат-Курт, Безмер. В това ранно историческо съчинение – славянските, гръцките и иранските имена са в общ списък и вероятно са разбираеми и на трите езика. Гостун е познат и с името Органас, което българските историци твърде свободно свързват с тюркско-турските имена Оркан и Орхан. Гръцко виждане на името като Organon не е търсено, а то означава „действие”, „изграждане”, „средство”, „оръдие”. Сведението за Органас е сведение за създаването на държавата на първобългарите.

Имената Кубрат и Курт имат ираноезичен смисъл, като Кубера – арийски и древноиндийски бог на богатството от двете страни на Хималаите, и като Курт – „номад”, или като Курд – „ковач”, име родствено на „Курдалагон” – „Ковач на аланите” в осетинската митология. Името Кубрат е със същото значение. Персийските „куб” и „кубе” – чук, чукче за врата, уред за звукови сигнали – клепало, „удряне”, показва и неговото име „Биещият[60]”. Подобен пример има и в историята на франките – Карл Мартел – Карл Чукът. Имената Курт и Кубрат са родствени езиково и показват две ирански значения. Със същия български произход са немското име Курт и  румънското име Курта. Турския произход на немското име Курт остава недоказуем поради много ранната му поява и късната поява на турците в Европа. А и няма причини, името да бъде утвърдено в немска среда преди ХІХ век и след това.

Името на сина на Курт/Кубрат е запазено от късноантичните и ранносредновековни автори в две форми: Батбаян и Батбайган.  Батбайган може да се преведе „Господарят пазител” по персийското значение на думата „бадеган”   като  „пазещ”, „пазител”, „наблюдаващ,  и „бай” – „господар”. Име, което отговаря на спомена за него като пазител на завета на Кубрат. В Именника на българските владетели то е Безмер, разбираемо през гръцкото „ameras” – „безразделен”.

Повятието „сар” от иранското „сäр”, произнасяно с кратко „а” и значещо „глава”, „вожд” неслучайно се среща при племенните общности на сарматите, сарагурите и други, в имената на владетели на аланите, или в названието на саракта на кана Крум. От „сäр” и  „саракт” според мен произхожда и славянската дума „цар”, а не от някаква кратка форма на титлата „цесар[61]”. Ираноезично наследство се проследява по полито- и социофорните имена на вождовете на славяните още през І век. При вождовете на венедите[62], се срещат имената Сар и Амий (Sarus, Amius) по сведение на Иордан[63].  Гумильов не съвсем определено внушава, че двамата братя са венеди. По-точно е, че те са от ираноезично племе – познати са като „Rosomonarumgensinfida”, тъй като се преминали на страната на хуните, в състава на чийто племенен сюз са и венедите – славяни. По-късно името на росомоните определя названието на руската народност – „Рус”. Според мен името „росомони” означава през ирански „високи мъже”. Това значение е в рамките на античната традиция и отговаря на описанието на Захарий Ритор за русите като високи мъже[64].

Амий е име съзвучно на древно-семитските понятия „амер”, „хамми”.  Съзвучието им с българските имена Омуртаг и Умор вероятно не е случайно и е приемливо и като често срещащо се двуезичие на народи в състояние на променящ се етногенезис.

Тюркската интерпретация на името Омуртаг не изглежда тюркска въобще, когато името се сравни с персийските думи  „äмр”, в множествено число „омур”, „дело”, „занятие”, „добро дело”,   или „амр” „заповед”, „амер” – „заповядващ”, или с – „омр” „живот”, или с „амэр”, „амер” и „омрани” – „благоустроеност[65]”.Индийското значение на „амар” в хинди  „безсмъртен[66]”, в древноиндийския език  amrta – „безсмъртен[67]”, показва и друга възможност за търсене на значение, което изглежда приемливо. Тази форма несъмнено е близка до староперсийските имена Homargis, Amorges[68].

От времето на готския съюз от ІV век в южноруските степи е сведението на Йорданес за княз Бож, познато и по христоматийни примери[69] и поради това приписването на славяните на неразвитост, и военна иерархия преди средата и края на VІ век е в противоречие дори с христоматийни примери.

Флорин Курта попада в сериозно противоречие като използва понятието „праславянски” за езика на ранно население. Това означава, че въпреки изградената представа за „маркиращ език”, съществува праславянска езикова общност.

Как славянският език е влияел на българския, сръбския и хърватския, че и на македонския, авторът не пояснява. Не става ясно и кой е носителят на тази „lingua franca”, ако това не са българите, сърбите и хърватите, особено след изчезването на аварската държава.

Защо аварите не са използвали свой език, също неразбираем за ромеите, е въпрос на който авторът на концепцията за аварската „лингва франка” не търси отговор.

Основна идея на Флорин Курта е, че гигантската Юстинианова укрепителна система не допуска нашествие на славяни, и че едва по времето на Ираклий, около 620 година с изместването на войсковите подразделения на изток срещу персите и арабите, станали възможни миграции на славяните. Същевременно в „Създаването на славяните”, се настоява и че: „Южно от река Дунав нито една археологическа сбирка, сравнима с онези открити северно от същата река, не предоставя каквито и да било ранни доказателства за датировка по-ранна от около 700 година[70]”.  Анализ или аргумeнти в подкрепа на тезата на автора липсват. Като разглежда находките от село Гарван, Флорин Курта приема, че „глинени тавички и парчета от глинени съдове, украсени или с насечки по края, или чрез натиск с пръсти върху устието, може да предполага, че поне някои сбирки от Гарван съвпадат по време с археологически сбирки от края на VІ и началото на VІІ век от Румъния, Молдова и Украйна[71]”. Веднага след това предположение следва ясно изразена друга датировка, без никакви аргумeнти: „В действителност най-ранния етап на Гарван може да е от края на VІІ или началото на VІІІ столетие[72]”.

В този стил са издържани и други интерпретации на Флорин Курта, който внимателно отбягва темата за  приобщаването на славяните към античната култура и по археологически данни, е за сложността на етногенетичните процеси.

Създаването на едно от най-големите езикови семейства в света е сложен процес и изисква повече научност и търпимост към различните мнения, дори при поставянето на фундаментални теми.

_____________________________

*Публикувано в Юбилеен сборник в чест на 60-годишнината на проф. Ангел Кръстев и 20-годишнината от създаването на специалност „Теология” в Шуменския университет, Шумен 2013, с. 124-138. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Флорин Курта, Създаването на славяните. История и археология на Долнодунавския регион около 500-700 година. Превод от английски език Цветелин Степанов, София, 2009, спонсориран превод на НИМ. В Кеймбридж книгата е издавана очевидно с успех през 2001, 2002 и 2007 година със заглавия: The making of the slavs. History and Archaeology of the Lower Danube Region c. 500-700. Florin Kurta, Cambridge. През 2011 година се появи и книгата на С. Динков: „Османо-римска империя, българи и тюрки”, в която развива” идея, че българите са избивани, преследвани от славяните-анти и че през Второто българско царство българите са крепостни на славяните и куманските династии на царете ни. Срв. Д. Николов, Интервю със Стоян Динков, Османската империя спаси българския народ, вестник Новинар, 27 Юли, 2011, с. 6-7.

[2].  Флорин Курта, Създаването на славяните, с. 37; Тук няма да разглеждам въпроса дали споделянето не е участие и каква е разликата между култура и цивилизация поне в представите на Адам Фергюсън и Л. Х. Морган. Българската наука от 1972 година досега е под влиянието на теории, които отричат демократичните принципи на американския етнограф – принципи които се обявяват у нас за „остарял марксизъм”, а също и в Румъния, ОК  и САЩ.

[3]. Проблемът е извънредно сложен обществено и поради това, че в българската наука много лесно се хвърлят обвинения против различните мнения, все с оправдания, че нямало пари, или че еди-кой си историк бил „с остарели виждания”. Подобно отсъствие на диалогичност има и обществени и административни измерения и никак не е полезно. Всъщност е учудващо отсъствието на историците и археолозите медиависти на университета в Шумен от едно толкова значимо събитие в катедра с която би трябвало да имат и общи теми за изследване!

[4]. Пак там с. 35. Книгата е спонсорирана от НИМ и е преведена от специалист по българска история и археология през 2009 година.

[5]. Пак там, с. 383.

[6]. Пак там, с. 30.

[7]. Пак там, с. 31.

[8]. Пак там, с. 30.

[9]. Пак там, с. 31.

[10]. Пак там.

[11]. Пак там.

[12]. Пак там, с. 385.

[13]. Курта, Ф., цит. съч. с. 385.

[14]. Пак там, с.384.

[15]. Пак там, с. 384.

[16]. Пак там, с. 384-385. Сега, според положителни коментари в интернет, професор Флорин Курта работел върху огромен труд за гръцката цивилизация и произхода на македонците!

[17]. Иванов В. В., Топоров Н. В., Славянская мифология. В. Мифы народов мира. Москва, 1980-1982, т. 1. с. 450-456, с. 450: „до кон. 1-го тыс. н. э.”

[18]. Курта Ф., цит. съч. с. 372.

[19]. Пак там, с. 31.

[20]. С подобни психологични проблеми, вместо с исторически, се занимават и някои български траколози и медиевисти-българисти, които предпочитат да изследват психическо-моралните преживявания на царете Котис, Борис, Симеон. Направлението „царска актантност”, по мои наблюдения, изолира народа от историческия процес. То по-скоро представлява самонаблюдение и не е историческо, тъй като не се съобразява с различни тези. Подобен антпорологичен подход, при това анонимно ползван, надхвърля принципите на Б. Малиновски за мястото на психологичните фактори в антропологията.

[21]. Пак там, с. 389.

[22]. Пак там с. 390. Очевидно е, че заглавието е на руски, но „повесть” е представена като „повест”.

[23]. „Христоматия по история на България” със съставители П. Петров и В. Гюзелев. Т. І, С., 1978 година, с. 325-326.

[24]. Пак там, с. 348.

[25]. Пак там.

[26]. Пак там.

[27]. Пак там, с. 350.

[28]. Пак там, с. 350, бел. 4.

[29]. Пак там, с. 350.

[30]. Енгелс Ф., „Произход на семейството, частната собственост и държавата. Във връзка с изследванията на Л. Х. Морган” (Срв. Маркс-Енгелс, Избрани произведения, С., 1984, т. 5, с. 92).

[31]. Пак там, с. 361, 368, 370-371.

[32]. Пак там, с. 348.

[33]. Курта Ф., цит. съч., с. 21-22.

[34]. Понятиего „кохезия” означава „намирам се във връзка” – така понятия като племе, език, народност, и дори нация са обезличени от Ф. Курта и етничните имена се определят от региона и заниманието.

[35]. Курта Ф., цит. съч., с. 76.

[36]. Пак там.

[37]. Пак там, с. 370.

[38]. Пак там, с. 364.

[39]. Вероятно поради това не е учудващо, че и на днешната ни среща не присъстват местни представители на преподаването на славянската и българска култура, история, археология и теология дори в университет като „Епископ Константин Преславски”. Изискваше го поне отношението към годишнината на Катедрата.

[40]. Курта Ф., с. 231.

[41]. Herodoti, Historiae, Oxonii, 1957, ІV, 108. Херодот съобщава за храмове в Гелон с дървени колони и статуи. Това се потвърждава и от археологически проучвания. Шрамко, Б. А. Бельскоегородищескифской эпохи. (Город Гелон). Киев, 1987, с. 127. Археологическите проучвания на Бельскоегородище разкриват храмове с дървени колони, сред които едно от светилищата е с размери 260 метра дължина и 40 метра широчина.

[42]. Георгиев, Вл., Исследования по сравнительно-историческому языкознанию, Москва, 1958; Горнунг, Б. В., Из предыстории образования общеславянского языкового единства, Москва, 1963; Горнунг Б. В, Рецензия. Ф. П. Филин. Образование языка восточных славян. Москва-Ленинград, 1962. В: Вопросы языкознания, 1963, 3, с. 135;  Според Смирнов, А. П.: „все славянские языки, северные, южные и западные произходят от одного праславянского языка. Такой язык существовал еще в первойполовине І тысячелетия до н. э. Языковеды относят формирование отдельных славянских языков к довольно позднему времени, когда сложилось плужное земледелие и выделились ремесла, то есть к периоду расцвета черняховской культуры” В: Славянские, угро-финские и балтийские племена в последные века до н.э. – перные века н.э. В: История СССР с древнейших времен до Великой октябрской социалистической революции. Т. 1. Москва, 1966, с. 300-320, с. 311.

[43]. Herodoti, Historiae, ІV, 21, 22, 102, 105, 108, 109, 119, 120, 122, 123, 136 – boudinoi; ІV, 6 – skolotous + tou Basileoseponymini; ІV, 17, , 51, 100, 102, 105, 119, 125 – neuroi, Neurida.

[44]. Herodoti, Historiae, І, 101. – boudioi.

[45]. Herodoti, Historiae, ІV, 125.

[46]. Herodoti, Historiae, ІV, 109.

[47]. Herodoti, Historiae, ІV, 6.

[48]. Йордан. О произхождение и деяния готов.  Getica. Вступительная статья и комментарии Скрижинской Е. Ч., Москва, 1960/2007, с. 171.

[49]. Йордан. О произхождение и деяния готов.  Getica. Вступительная статья и комментарии Скрижинской Е. Ч., с.  45 сл.; Jordanes. The Origin and deeds of the Geths.(Translated by Charles C. Mierow). Текст, коригиран от Vanderpoel J. от университета в Калгари, с. 129, 247; Вж.  Латински извори за българската история, под ред. на Дуйчев, Ив., Войнов М., Примов Б., Велков, В.,  С., 1958. Т. І, с. 14, 129, 346-347, 21, 247.

[50]. Третьков П. Н. Восточнославянские племена. Издание второе, переработанное и расширенное. Москва, 1953/2007, с. 207 (115).

[51]. Третьков П. Н., Восточнославянские племена, с. 207.

[52]. Греков Б. Д., Киевская Русь. Москва – Ленинград, 1944, с. 311-312.

[53]. Третьков П. Н., Восточнославянские племена…, с. 211.

[54]. Артамонов М. И., История хазар, Ленинград, 1962, с. 293.

[55]. Вж. Калоев Б. К., Агунда. В: Мифы народов мира, Москва, 1980, т. 1, с. 36; Топоров В. Н. Вишвакарман, с. 238

[56 ]. Топоров В. Н. Вишвакарман. В: Мифы народов мира. …, с. 237-238.

[57]. Срв. Неделчев Н.,  Арийското наследство в българската история. Ч. І. с. 140-147, Ч. ІІ. с. 148-155.

[58]. Ирански следи в славянските езици подсказват и историческата съдба на част от ираноезичното население на Руските степи и на сарматите. Тези следи се тълкуват различно от езиковедите. Проследяването на думата „бог” само като пример за влияние върху източните славяни е спорен аргумент, тъй като например поляците също използват това понятие „bog”. По-вероятно е понятието да е възникнало от дума за богатство, която и на полски е „bogat”. По подобен начин е образувано например акадското понятие за „цар” – „sharrum”, сходно с родственото му  асирийско „sharium” – „богатство” и съответстващо на шумерското lugal – “човек голям” или на Big-man. Вж. Неделчев Н. П., Произходът на светската царска институция в Древния Преден изток през ІІІ-ІІ хилядолетие преди нашата ера, Шумен, 2004, с. 12 сл.  Във всеки случай западните славяни, поляците и чехите, а и родствените им народи не са възприели и латинското „deus”, родствено на индоевропейското „deivas”, въпреки принадлежността си към католицизма и могъщото влияние на религията през средните векове.

[59]. Срв. Панчовски И. Г.,  Пантеонът на древните славяни и митологията им. С., 1993, с. 208.

[60]. Обяснението на понятието „кубе”  като турско влияние и заемка от арабски  със значение „свод”, „купол” в българската църковна архитектура е твърде пресилено. Църквата е традиционна и консервативна институция. Заемка съществува, но тя е с обратна посока – от персийския към турския.

[61]. Срв. Неделчев Н., Арийското наследство в българската история. Ч. І. с. 140-147, Ч. ІІ. с. 148-155.

[62]. Jordanes, The Origin and deeds of the Geths.(Translated by Charles C. Mierow).Текст, коригиран от VanderpoelJ. от университета в Калгари. $ 129; Иордан 1960/2007: Иордан. О произхождение и деяния готов.  Getica. Вступительная статья и комментарии Скрижинской Е. Ч., Москва, 1960/2007.

[63]. Вж. Гумильов Л.,  Хуните. Хегемонът на Азия, 2008, с. 61.

[64]. Пигулевская Н. В., Имя Рус в сирийско мисточнике VI в. В:  Академику Борису Дмитриевичу Грекову ко дню семидесятилетия. Сборник статей, Москва, 1952, цит. По Третьяков, П. Н. Восточнославянские племена. Издание второе, переработанное и расширенное, Москва, 1953/2007 – народ hros.

[65]. Рубинчик Ю. А.,Османов М. Н., Дорри, Д. Х., Киселева Л. Н., Сарычев  С.С., Еремина К. Н., Галимова Г. А., Алиев Г. Ю., Муравьева Л. Н., Козлов Г. И., Персидско-руский словарь, Москва,1983, т. 1-2. т. 1, с. 124,  т. 2,  с. 192,  с. 173

[66]. Дымшиц, М. З. Карманный руско-хинди словарь. Москва, 1987, с. 36.

[67]. Гринцер, П. А., Амрита. В: Мифы народов мира. Москва, 1980, т. І, с. 71

[68]. Justi, F., Iranisches Namenbuch, Marburg, 1898, S.14-15.

[69]. Срв. Йорданес, Римска история. В: Христоматия по история на България. Ранно средновековие VІІ-ХІІ в.  Съставители П. Петров, В. Гюзелев. С., 1978 г., т. І, с. 11.

[70]. Пак там, с. 344.

[71]. Пак там, с.. 258.

[72]. Пак там, с. 258.

Изображение: авторът на статията, Неделчо Неделчев. Източник – http://nedelchev.org.