ЛЕЧЕНИЕТО НА ДЕПРЕСИИТЕ СЪГЛАСНО ПРАВОСЛАВНАТА ПСИХОТЕРАПИЯ И ПАСТИРСКАТА ПСИХОЛОГИЯ*

Бисер Божков

Достопочетни отци, уважаеми колеги, възлюблени в Господа, братя и сестри,

Ще започна с това, че в основата на всяка болест (физическа и душевна) лежи грехът. Във връзка с това депресиите като душевна болест и духовен проблем трябва да бъдат разглеждани през призмата на Православието. Затова всяка стъпка на християнина по пътя на духовния живот не е нищо друго освен покайно движение на сърцето, съзиращо греховете си. Чрез покаянието пред вярващия се отварят вратите на църковния свят, само чрез покаяние се отварят пред него и райските двери. Накратко казано – «началото на покаянието е начало на спасението на душата от грехов-ността». В наши дни твърде много хора, познали мрачните дълбини на неверието и безбожието, вкусили от пагубните плодове на най-тежките грехове, но избавени по Божия милост от този ад, призовани към светлина, пробуждане и живот – чрез разкаяние, чрез тайнството св. Кръщение, чрез изповядване на своите страшни грехове, чрез отхвърлянето им, чрез опрощението, получено в тайнството Покаяние, чрез придобиване благодатни сили в тайнството Причащение – се раждат за нов живот, съвършено различен, неприличащ по нищо на онзи, който са водели дотогава. Тоя нов живот обаче изисква унищожаването на много предишни понятия, ценности, пристрастия, знания, вкусове; често почти пълно забравяне на целия огромен греховен хаос останал там, назад, зачеркнат от началото на спасителното покаяние. Процесът на отказване от старото, на духовното възраждане, на възкресение на душата е твърде сложен, различен за различните хора, дори и тайнствен. Защото Бог по пътища известни само Нему, чрез Своя непостижим промисъл извежда човешката душа от греховния Содом, от египетския плен и го води през пустинята на пречистването към обетованата земя. (Този момент, началото на духовния живот, разглежда дълбоко и обстойно св. Теофан Затворник в книгата си «Пътят към спасение»). С оглед темата за депресиите като заболяване на психиката (душата), можем простичко да кажем, че лечението и лекарството са: покаяние, разкаяние, опрощение – духовни действия подпомогнати от пост, молитва, изповед и причастие. Но всъщност проблема с лечението на депресиите е доста сложен и личностен. Защото всеки има различен път към Бога. Как да се каем за сторените грехове, какви са тези грехове, колко тежки са те, как да се откажем от тях и да не ги повтаряме – за това има твърде много поучения, за това често говорят свещениците в храмовете, а и самите вярващи в една или друга степен знаят за тези духовни неща. За да говорим за лечението на депресиите[1]също съгласно православната психотерапия, трябва да отговорим на някои риторични въпроси, отговорите на които ще внесат повече яснота по темата. Какво всъщност означават понятията психиатрия[2],психология и психотерапия в секуларния (светския) свят? Защото това са духовни понятия с оглед двухотомността (двусъставността)[3]на психосоматичния статус на човешкия индивид. В медицината няма такава наука – психиатрия или психотерапия, съдбата на която да е сравнима със съдбата на психиатрията в православния свят. Защото във фокуса на теорията и практиката на психиатрите е разумната душа на човека – това, което ни отличава от целия  животински свят и което е създадено по Божи образ и подобие. Понятието болест в психиатрията е било и си остава неотделимо от мирогледа на лекарите и учените, от най-разнообразни социални, обществени  и политически  фактори и условия. Нашата страна е ярък и тъжен пример за това. Днес малцина от историците по медицина си спомнят, че първият етап от развитието на психиатрията се нарича манастирски. От целия православен свят – най вече във Византия и сателитите (федератите) ѝ  (в PAX ROMANA – PAX HRISTIANA)  докарвали в манастирите душевноболни и бесновати. Там духовниците с християнска любов, молитви, светена богоявленска „иорданска“ вода и с безропотни грижи облекчавали страданията им. Болният бил неизлишен и не чужд човек, а брат в Христа, който се нуждае от помощ. Процесът на частичното отделяне на психиатрията от Църквата започнал около от края на ХVІІІ век. За отбелязване е, че по същото време започнала секуларизацията (осветскостяването) на културата след т. нар. Реформация на Запад. Тогава именно психиатрията предпочела да стане „по-обективна“, а учените и практиците – да се опират само на факти и данни от клинични наблюдения и лабораторни изследвания. На именитите професори не им се удало да се въздържат от изкушението да намерят рационално обяснение за всичко във видимия свят. При което „случайността, известното стечение на обстоятелствата“, психичната реакция, нервите, отпуснатостта на разпуснатия, изнежен младеж, атавизмът и много други неща, еднакво слабо обясняващи, ще доведат „мъдреците” на този век до обяснение на психологията на дадения момент. Но психиатрите дори не са си направили труда да го обяснят – смисъла на психологията, генезиса на спасяването и от там на лекуването на човешката душа: за тях пътят не е истината, а усвоената от тях псевдонаучна гледна точка. Да се откажат от нея, означава да признаят своята несъстоятелност, а на кого от тях ще му стигне мъжество за това? В областта на аристократизма на мисълта, в която светските медици – психотерапевти са узурпирали за себе си първо място, на тях не им е до погиващото в създадените от тях заблуди човечество, а целта им е да бъде запазено тяхното първенство, тяхното ръководно влияние над лекомислената тълпа – над човеците които са и божии творения (твари)[4].Внезапното заболяване на здравия организъм се обяснявало със заразното начало, намиращо се извън организма и проникващо в него отвън, но микроба на духовната зараза – открит отдавна и известен на „духовните лекари”, великите молитвеници на Църквата – св. Отци, които всъщност са единствените духовни лечители на неспокойната човешка душа[5]. Това не е дадено на съвременните лъжелечители – да го открият отново чрез рационални парадигми, постулати и псевдонаучни доктрини, имащи понякога дори окултен характер. Защото духовните очи на тези псевдо лекари–лечители, наречени психиатри са затворени поради отстъпничеството, неверието и атеизма им (на което са обучавани в медицинските институти, факултети и университети).  И така гледайки психиатрите, не виждат духовно, и чувайки, не разбират духовните проблеми на човешката душа. А душата съгласно християнската антропология е безсмъртна и е призвана да копнее по Бога като общува с даровете на Светия Дух, а това става единствено и само в църковните тайнства и богослужения. Комунистическото учение през ХХ век по принцип, чийто крайъгълен камък е атеизмът[6],донесло известните на света драматични последствия в духовен аспект. А какво се е случило в медицината, респективно в психиатрията? Човекът бил сведен до плътска реалност (мозък, биологични течности, нервни възли, вътрешни органи, рефлекси, психични процеси и поведенчески реакции). Личността на човешкия индивид също започнала да се разглежда от позицията на физиологично ориентирани гледни точки. Духовното разбиране за всяка болест било окончателно отхвърлено!!! А в замяна на него дошло биологичното.Човекът започнал да се възприема като винтче от голямата машина (държавата). През времената на атеизъм изследователите и лекарите с голяма предпазливост произнасяли такива думи, като „душа“, „вътрешен свят“, „личност“, опасявайки се от преследвания. Било прогонвано и унищожавано всичко, което можело да попречи на атеистичната  власт на диктатурата на пролетариата. От ранна детска възраст на хората им се внушавало, че малкият отрязък от време с продължителност 60-70 години е единственото богатство на човека,  съответно кариерата, парите, властта станаха критерий за благополучие. От вътрешния живот и търсенето на Бога бил направен решителен поврат към външен живот, към пороци, грехове и користолюбие. Комунистическата философия – обективирана в научния атеизъм, провъзгласила за основна задача нарастването на материалното благосъстояние, попътно осакати съдбите на милиони хора. Ситуацията на чуждестранната психиатрия сякаш способствала за формирането на „обновленчески възгледи“. В Европа психиатрията се развивала върху основата на рационалистични идеи. Душевните проблеми и болести започнали да представляват изключително компетенция на психиатрията. Така свещеникът и църковните тайнства (чрез които се лекува ефикасно душата) се оказали сякаш ненужни.

Известни професори в надпревара се опитвали да изразят негативното си отношение към християнската религия. Ето ще дам само няколко примера: Шнайдер: „Проявите на религиозен живот са психично заболяване“; Рейн: „Религиозните идеи са натрапчиви идеи и мисли.“  За Фройд: „религията била масово безумие и опиум за народа”.

KAКВО Е ДЕПРЕСИЯТА СЪГЛАСНО СВЕТСКАТА ПСИХОТЕРАПИЯ И МЕДИЦИНАТА?

Депресията в общия случай е чувство на меланхолия, тъга, отчаяние, безпомощност и унилост, което може да трае от няколко часа до няколко дни. Ако това чувство трае повече от няколко седмици или се появява периодично, може да става въпрос за заболяване известно като клинична депресия. В кулминацията си депресията може да се превърне в маниакална, което според учените, занимаващи се с проблема – Зигмунд Фройд, Карл Густав Юнг, Алфред Адлер и други е основна предпоставка за развитието на шизофрения. Фройд и Юнг дори разглеждат маниакалната депресия като ранен, първоначален стадий на шизофренията. Депресията може да бъде провокирана от различни фактори – биологични, психични и социални (като раждане, загуба на близък човек, развод). Признаците са липса на енергия, липса на апетит, безсъние, апатия и мисли за самоубийство[7], но също повишена емоционалност, свръхактивност, раздразнителност, безпричинна еуфория. Когато лекарите говорят за депресия, те имат предвид състоянието тежка депресия. Тя се характеризира с комбинация от симптоми, включително лошо настроение, което е постоянно и съществено намалява способността за работа, сън, хранене и получаване на удоволствие от ежедневните дейности. Такива периоди на депресия могат да настъпят веднъж, два или повече пъти в живота. Ако не се лекуват, епизодите обикновено продължават между 6 месеца и година.  Жените боледуват два пъти по-често от мъжете и състоянието се наблюдава във всички възрастови групи. Всички расови, етнически и социално-икономически групи страдат от депресия. Около три четвърти от хората, които са имали един епизод на депресия изпитват поне още един до края на живота си.  Тежката депресия е само един от типовете депресивни разстройства. Други такива са дистимия (хронична, по-лека форма на депресия) и биполярна депресия (редуване на депресивни и манийни епизоди).

2. Какви са симптомите на депресията?

– загуба на интерес или удоволствие при заниманието с хобита

– чувство на тъга или емоционална празнота

– лесно или безпричинно плачене

– чувство на забавеност или на неспокойство

– усещане за безполезност или вина

– загуба или наддаване на тегло

– мисли за смъртта или самоубийство

– забавено мислене, затруднено спомняне или лоша концентрация

– затруднения при вземането на ежедневни решения

– проблеми в съня, особено рано сутрин или постоянна сънливост

– чувство на постоянна умора

– усещане за емоционална потиснатост, вероятно до степен на невъзможност за плач

Когато няколко от тези симптоми на депресивното разстройство се появят по едно и също време и продължат повече от 2 седмици, нарушавайки нормалното функциониране се налага професионално лечение според медицината, тоест светската психиатрия.

3. От какво се предизвиква депресията?

Няма единна причина за депресията според психиатрията[8]. Различни психологически, биологични и външни фактори могат да окажат влияние.  Депресията е свързана с неравновесие на три вида химични съединения в мозъка (норепинефрин, серотонин и допамин), които предават електрическите сигнали между клетките и това затруднява комуникацията между невроните. Освен това се установява и генетична връзка (предава се в семейството). Не всеки, който има генетична предразположеност развива депресия, но тези хора са по-уязвими към факторите, които водят до болестта.  Депресията може да е свързана с различни събития в живота като смърт на близък, развод или загуба на работа. Приемането на определени медикаменти или алкохол също може да отключи депресията. Трябва да се отбележи обаче, че това състояние не се предизвиква от слабост на характера, мързеливост или липса на воля и много често възниква спонтанно, без да е отключено от събитие или болест.

4. Как се лекува депресията?

Въпреки, че тежката депресия е изключително тежко заболяване, то много добре се поддава на лечение според светската психиатрия. Между 80 и 90 процента от пациентите с тежка депресия могат да бъдат лекувани ефективно и да се върнат към нормалните си дейности и активности. Има много типове терапия, и изборът зависи от индивидаулното протичане на болестта и нейната тежест. Според светската психиатрия има три основни метода на лечение на депресията:

– лекарства (медикаменти);

– психотерапия (главно психоанализа и други психоподходи);

– електроконвулсивна терапия;

За да говорим за методите на православната психотерапия, ще спомена няколко исторически факти и обстоятелства. През ХХ век: трийсетте-четиридесетте години в средата на руските психиатри, а и на учените от другите специалности с редки изключения се формирала послушна ориентация към безбожие и атеизъм. Това е валидно и за ситуацията в България. Но и през това трудно време сред големите учени медици имало истински сподвижници, съумели да пренесат дълбока вяра в Бога и християнското благочестие през целия си живот. Това са професорът психиатър Д. Е. Мелихов, хирургът С. С. Юдин, архиепископ Лука (Ф. В. Войно-Ясенецкий), терапевтът Н. К. Горяев и други. В този смисъл съвременният етап на психиатрията: духовно-ориентираната психотерапия и православна психология се създава днес и зависи от нас, от нашата вяра и духовност. Защото нашият Господ Иисус Христос ще ни пита: … за всеки ден, за всеки болен, който се обръща към нас…

За слава Божия ли работим днес или не? В този ход на мисли трябва да отбележим, че личността в християнската антропология се разглежда в единството на духовните,  душевните и телесните прояви. И това единство се постига само при условието на преобладаващо влияние на сферата на духа. По думите на св. Никодим Светогорец: „…Духът ти, търсещ Небесния Бог, да властва над душата и тялото, предназначението на които е да устроят временния живот.“ В това единство е здравето, нормата на човешкия живот. Според твърдението на св. епископ Теофан Затворник, духовната сфера в човека представляват благоговението и животът в страх Божи, съвестта, търсенето на Бога. „…Духът е преди всичко способността на човека да различава висшите ценности: добро и зло, истина и лъжа, красота и уродливост. Ако изборът в тази област е направен, то духът се стреми да подчини на своето решение душата и тялото. Чрез духа си човек общува с Бога. Без общуване с Бога духът на човека не е способен да намери истинския критерий за определяне на висшите ценности, тъй като само Бог, Който Сам е абсолютното добро, истина и красота, може вярно да посочи на човека решение„. („Православен катехизис“. Изд. МП, 1990 година). В тази връзка съответно на посочените духовни сфери на личността и всяка болест има на първо място духовна, а след това вече и психофизиологична природа. Духовният подход (а за мен това е православният подход към болния човек) не подменя медико-биологичния възглед, а обогатява, допълва и завършва представата за личността на човешкия индивид.

Важно е предвид темата за депресиите, които са болест на душата и причиняват сериозни страдания да отбележа: Какво са казали св. Отци  за смисъла на болестите и страданията?

1) Според св. Ефрем Сирин.

Всичко е от Бога – и доброто, и скръбното, но едно е по благоволение, друго – по домостроителство, трето – по допущение. По благоволение – когато живеем добродетелно; защото на Бога е угодно, живеещите добродетелно да се украсяват с венците на търпението; по домостроителство – когато, падайки в прегрешения, биваме вразумявани; а по допущение – когато, макар и вразумявани, не се обръщаме. Отново домостроително Бог наказва нас съгрешаващите, за да не бъдем осъдени със света, както казва Апостолът: а бидейки така съдени, от Господа се наказваме, за да не бъдем осъдени заедно със света (1 Кор. 11:32). В този смисъл – става ли в град злополука, която да не е допуснал Господ (Ам. 3:6), такива са: гладът, епидемиите, болестите, природните бедствия, войните; защото всичко това служи за очистване от греховете. А Бог допуска и напълно изоставя тези, които или  не  искат да живеят без грях, или, бидейки вразумявани, не се обръщат, а пребивават в греха. Тогава Бог ги предава: …на извратен ум[9],тоест позволява им свобода …да вършат онова, що не прилича (Рим. 1:28).

2) Според св. Никодим Светогорец.

Когато например болният се настрои да понася благодушно болестта си и я понася, врагът (лукавия), знаейки, че по този начин той ще се утвърди в добродетелта на търпението, пристъпва крадешком, за да разстрои това благоразположение. За тази цел започва да му посочва в ума многото добри дела, които би могъл да извърши, ако се намираше в друго положение, и се старае да го убеди, че ако беше здрав,  как добре би послужил на Бога и колко полза би принесъл и на себе си, и на другите: би ходил на църква, би водил беседи, би чел и би писал за назидание на ближните и т. н. Като забележи, че тези мисли  биват приемани, врагът (дявола) по-често ги влага в ума, умножава ги и ги разкрасява, довежда ги до чувство, поражда желания и пориви към тези дела, представяйки във въображението му колко добре биха вървели при него едни или други дела и възбуждайки съжаление, че е с вързани ръце и нозе поради болестта. Малко по малко при чести повтаряния на такива мисли и движения в душата желанието преминава в недоволство и досада. По този начин предишното благодушно търпение се разстройва и болестта изглежда вече не като лекарство от Бога и като поприще за добродетелта на търпението, а като нещо неблагоприятно за делото на спасението, и желанието на човека да се освободи от нея става неудържимо, все още имайки предвид получаването чрез това на простор за добротворство и угаждане на Бога на всяка твар.

След като го доведе до тук, врагът открадва от ума и сърцето[10] му тази добра цел  на желанието за оздравяване и оставяйки само желанието за здраве като здраве (като самоцел), го заставя да гледа с досада на болестта, не като спънка към доброто, а като на нещо образно само по себе си. От това нетърпението, нелекувано с добри помисли, взема сили и преминава в ропот и влошава болния от предишния покой в благодушното търпение. А врагът (сатаната) се радва, че е успял да го разстрои. Точно по същия начин врагът разстройва бедния, търпеливо понасящ участта си, рисувайки му, с какви добри  дела би се украсил, ако би имал състояние.

От всички подобни изкушения се избавя лесно този, който имайки опитен ръководител, съветник и събеседник, със смирена покорност следва указанията му. А който е лишен поради някаква причина от такова благо, нека да внимава върху себе си и строго да се учи да различава доброто от злото според християнските начала, по които трябва да се устройва животът на всички нас. Ако случаите, пречещи, както ни се струва, на нашето добротворство да се разгърне по-нашироко, не зависят от нашата воля, а се изпращат от Бога, то ги приемай с покорност и не слушай никакви внушения, отклоняващи те от тази покорност. Като ти е изпратил такъв случай, Бог не очаква от теб нищо друго, освен това, да се държиш и да действаш така, както изисква и както дава възможност посетилият те случай.  Болен ли си или беден, търпи!!!

Нищо друго, освен търпение не изисква Бог от теб. Търпейки благодушно, ще се намираш непрестанно в добро дело. Когато и да погледне Бог към теб, ще вижда, че вършиш добро или пребиваваш в доброто, ако търпиш благодушно, докато при здравото тяло добрите дела следват през промеждутъци от време.

Защо, желаейки промяна на своето положение, желаеш да промениш по-доброто в по-лошо?

3) Според св. Иоан Крондщатски.

От всеблагия Бог произлиза само добро, а не зло; и самата ти болест е добро, а ти роптаеш, проявяваш малодушие, униваш; търпи, благодари: за волните сласти на младини – недоброволни болести на старини.

Страдащият по плът престава да греши (1 Петр. 4:1). Ето защо страданията, кръстът са необходими за християнина: без страдания, без изнуряване плътта ни оглупява, беснее, греши, гневи Бога, върши пакости на себе си и на душата си. О, окаяна, многострастна плът, заради която са всички беди в човечеството! О, многострастно, скверно сърце! Което излиза от човека, то осквернява човека. Защото отвътре, от сърцето човешко, излизат зли помисли, прелюбодеяния, блудства, убийства, кражби, користолюбие (обиди), лукавства, коварство, разпътство, лукаво око, богохулство, гордост, безумство. Всичко това зло отвътре излиза и осквернява човека (Марк 7:20-23). Ето къде е източникът на злото в човека – в сърцето!

4) Според Авва Пимен Велики

„Равни са следните трима човеци: 1) когато някой безмълвства[11] правилно; 2)когато е болен и благодари на Бога; 3) когато някой се намира в нелицемерно послушание. У тези тримата делото е едно.“

5)Преподобният  Григорий, който попитал за това блажения Нифонт (свети Нифонт, епископ Кипърски), като казал:

„И освен това, отче мой, виждам, че малките деца страдат в люти болести: какъв грях са извършили те? Как да разберем за какво ги поваля Бог?“

Блаженият отговорил: „Когато човешките грехове се увеличават и злобата на хората вече става неизцелима, тогава Господ грабва при себе си децата им и изпраща върху тях многобройни и тежки болести, та с това да направи целомъдрени техните родители. Виждайки мъченията на  децата си, които не са сторили грях, не ще ли се уплашат и не ще ли се обърнат сами към покаяние? Не ще ли възкликнат: „Горко на нас, грешните, че заради нашите беззакония се мъчат незлобивите младенци! А какво ли ще се случи с нас, окаяните, в страшния ден на второто Господне пришествие?“ И ако, след като видят това, родителите не се поправят, а останат в предишното (си) нечестие, ще бъдат подложени на още по-страшна мъка, защото са били наказани и не са разбрали. А на децата, които тук са пострадали и са били мъчени заради обръщането на родителите си към покаяние, ще им бъдат въздадени от Господа венци и почести във века на безконечния живот.“

„Но, отче свети! – казал преподобният Григорий на блажения Нифонт, – нали в Писанието е казано, че всеки ще приеме (въздаяние) според делата си, а не е казано: за греховете на другиго.“

Бл. Нифонт отговорил: „Милосърдният Господ вижда вкаменяването на човешкото сърце и неразумието, защото мнозина, живеещи в света, захващайки се с големи трудове поради тщеславие, роптаят против Бога и в скръбта си дори призовават смъртта, а за греховете си не се каят и за душите си нямат грижа. Та по тази причина Господ наказва както децата, така и самите родители с различни беди, та чрез болестта на децата да очисти родителските беззакония и да подбуди самите родители към принасяне на покаяние и с това да ги оправдае на Страшния си Съд.  И така, сине мой, знай, че младенците страдат без грях, та за напразната си смърт да получат нетленен живот, а родителите да се удостоят заради техните страдания с целомъдрието на истинското покаяние.“

6) Според св. Авва Доротей.

Угаждай на болните главно с цел да придобиеш чрез това милосърдие, както често съм казвал; а при това, когато и ти се разболееш, Бог ще въздигне човек, който да ти послужи; защото Той е казал: …с  каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери (Матей 7:2).

Друг служи на болния, но служи с цел да има награда; това също е разумно. И затова ако с него се случи нещо скръбно, то лесно го отделя от това добро дело и той не достига до края му, защото го извършва неразумно. „ …А разумно служещият се труди с цел да придобие милостиво сърце, да придобие чувство на състрадание: защото, който има такава цел, каквото и да се случи с него – скръб отвън или самият болен проявява малодушие против него, той без смущение понася всичко това, гледайки към своята цел и знаейки, че повече болният му прави добро, отколкото той на болния. Проверявайте, че който служи разумно на болните, той се освобождава и от страстите, и от бесовските нападения” Познавам брат, който търпеше нападения от нечисти помисли и се освободи от тях чрез това, че служеше разумно на болен, страдащ от водянка.

7) Така веднъж дори Авва Агатон намерил на улицата един странник; старецът, като продал ръкоделието си, наел квартира за болния и останал при него четири месеца до оздравяването на странника.

8) Според беседата на Св. Серафим Саровски с един монах.

…Усладих се от словото на моя Господ Иисус Христос, когато той казва: …В дома на Отца Ми има много жилища (тоест за тези, които Му служат и прославят Неговото име). „…Аз убогият, се спрях на тези думи на Христа Спасителя и пожелах да видя онези небесни жилища и молех моя Господ Иисус Христос да ми покаже тези жилища. И Господ не лиши мен, убогия, от Своята милост. Той изпълни желанието и просбата ми: ето, аз бях грабнат в тези небесни жилища; само не зная, с тяло или без тяло. Бог знае; това е непостижимо. А за тази радост и небесна сладост, която вкусих там, е невъзможно да ти разкажа“ При тези думи отец Серафим замълча..”. Той навел глава, поглаждайки лекичко с ръка сърдечната си област, лицето му започна постепенно да се изменя и накрая толкова се просветли, че беше невъзможно човек да го гледа. По време на тайнственото си мълчание[12] той сякаш съзерцаваше нещо с умиление. После отец Серафим отново заговорил: „Ах, ако ти би знаел – рекъл старецът на монаха – каква радост, каква сладост очаква душата на праведника на небесата, ти би се решил във временния живот да понасяш всякакви скърби, гонения и клетви с благодарност. Ако и самата тази наша килия (при това показа своята килия) би била пълна с червеи и ако тези червеи биха гризели плътта ни през целия временен живот, то с пълно желание би трябвало да се съгласим на това, стига само да не се лишим от онази небесна радост, която Бог е приготвил за любещите Го. Там няма ни болка, ни скръб, ни въздишка; там има неизказани сладост и радост. Там праведните ще светнат като слънце. Но ако и самият свети апостол Павел не е могъл да изясни онази небесна слава и радост (2 Кор. 12:2-4), то кой друг човешки език може да изясни красотата на горния град, в който ще се заселят душите на праведните?!“

КАКВО СА ГРЕХЪТ, БОЛЕСТТА И СТРАДАНИЕТО СПОРЕД ПРАВОСЛАВИЕТО?

Като вкусили забранения плод в Едемската градина, Адам и Ева извършили първия грях. „… Нарушаването на Божията заповед, дадена на хората с цел възпитаване в тях на послушание, толкова необходимо, за да се допълва винаги дарът на свободата от благодат свише, довело до изгонването на Адам и Ева от рая. Грехът на прародителите изменил онова високо положение, което Господ дал на хората в света, и вместо да упражнява царствено владичество над земята, човекът станал роб на природата, трябвало да се подчинява на нейните закони. Смъртта влязла в света“ (Протоиерей професор В. Зенковски, „Апологетика“, Киев, 1990). По такъв начин човешката природа била повредена от греха. Същността на греха, както справедливо посочва старецът Силуан, не е в нарушаването на етична норма, а в отстъплението на вечния божествен живот. Грехът се извършва най-напред в тайнствената дълбина на човешкия дух, но последствията му поразяват целия човек. Грехът се отразява и на физическото здраве на извършващия го, и на външния му облик. Грехът неизбежно излиза извън пределите на индивидуалния живот и обременява околните. Телесните, и особено душевните болести, са следствие от греха. Взаимоотношенията между греха и болестта са достатъчно сложни. В този ред на мисли ще засегна няколко аспекта в психотерапията чрез сравнителен анализ на лексиката на светската и духовно-ориентираната психотерапия съгласно учението на св. Отци на Православната църква.

ЗА СЕМАНТИКАТА (ЗНАЧЕНИЕТО) НА ПСИХОСОМАТИКАТА

Терминът “психосоматика” е употребен за първи път от Р. Хайнрот през 1818 година и вече над сто и деветдесет години психосоматичното направление в медицината представлява арена на гореща полемика. В основата на идеята за психосоматичните заболявания е поставено твърдението, че  в произхода на редица соматични заболявания водещото място принадлежи на психоемоционалните фактори. По такъв начин психосоматичната патология е своеобразно телесно отражение на психичните процеси. Към числото на така наречените истински психосоматози се отнасят: исхемичната болест на сърцето, бронхиалната астма, хипертоничната болест, язвената болест на дванадесетопръстника, язвения колит, невродермит, неспецифичен хроничен полиартрит и други.

Така по-подробно например ще се спра на исхемичната болест на сърцето (ИБС). Възникването и развитието на ИБС е резултат от комплекс патогенни фактори. Ролята на някои (артериалната хипертония, хиперхолестеролемията, тютюнопушенето, захарния диабет) е посочена в научните изследвания достатъчно убедително. Ролята на други – психологични, психосоциални – също е установена и е отразена в работите от последните  60-65 години. Учените направиха паралели между “инфарктния” характер и възникването на исхемичната болест на сърцето. Резултат от тези изследвания са книгата на М. Фридман и Р. Розенман “Поведението от тип А и нашето сърце” и  редица други следващи публикации. Чертите на характера, отнесени към тип А (от англ. – амбициозност), са следните: вътрешно напрежение, нетърпимост, стремеж към постоянно лидерство, импулсивност, емоционална неустойчивост. “… Плаче умът, а сълзите са в сърцето”– така казвал образно известният учен Р. А. Лурия. Но само умът ли плаче? И какво лежи в основата на “болестното” поведение от тип А? Преди всичко грехът, извършен в дълбината на човешкия дух, който възбужда страстите[13],влияе върху характера,  лишава от душевен покой[14]!!! Което излиза от човека, то осквернява човека.  …Защото отвътре, от сърцето човешко, излизат зли по-мисли, прелюбодеяния, блудства, убийства, кражби, користолюбие (обиди), лукавства, коварство, разпътство, лукаво око, богохулство, гордост, безумство. Всичко това зло отвътре излиза и осквернява човека (Марк 7:20-23). Така следователно, произходът на психосоматичното заболяване може схематично да се представи като процес на соматизация на греха: грях – характер – болест (в случая с ИБС – болки зад гръдната кост и атеросклеротична облитерация на коронарното русло). Защото според светоотеческото разбиране за всяка една болест (физическа или душевна – духовна) причина е греха, тоест в основата на всяка една болест лежи греха (нарушението на Божия закон). При което установено е например, че възникването на бронхиалната астма е свързано с наличието в характера на изразени черти на напористост и нетърпимост. Заболяванията на щитовидната жлеза могат да бъдат инициирани от неумереност и други. При облитериращия ендартерит се забелязва боязливост. Разбира се, тази схема трябва да се възприема предпазливо и е приложима само при част от случаите. По Божия воля болести могат да бъдат давани на човека за изпитание на вярата и даже като награда за тези, които се радват на болестните теготи, понасяни заради Бога и вечния живот. Подобен пример в агиологията са нетленните мощи на такъв светия, на преподобния отец Пимен Многоболезнени,  в Киево-Печерската лавра. По такъв начин, в зависимост от това на каква духовна “почва” възникват болестите, се определя и техния смисъл.  Но във всички случаи Господ призовава към Себе Си и във всички случаи са необходими покаяние, молитва и ежедневна работа над себе си. Въпросите на духовността и нравствеността са неотделими от въпросите на болестта и здравето. Психотерапевтът, пренебрегващ духовните корени на заболяванията и признаващ само психосоматичните взаимоотношения, не ще може да окаже действена помощ, а неговите усилия ще се превърнат в “обикаляне в кръг”.

ЗА СЕМАНТИКАТА (ЗНАЧЕНИЕТО) НА ТЕРМИНА ДЕПРЕСИЯ.

Броят на депресиите расте в света с всяка изминала година през ХХI век. Около 15-35 % от населението на земното кълбо страда от депресивни разстройства. Повече от половината от общия брой на психичноболните хора са с различна изразеност на депресивен синдром. Милиони хора по целия свят приемат специални лекарства (антидепресанти, невролептици, транквилизатори)[15], за да намерят душевен комфорт и добро самочувствие. За депресия, унило настроение, тъга, потиснатост може да се чуят разговори навсякъде: в транспортните средства, на работа, сред познати. Днес мнозина считат, че депресията е болест на цивилизацията с нейните изисквания към живота, към човека[16].На науката са известни много неща за причините относно възникването на депресивните състояния, но сред учените не е прието да се говори за греха. А причината за много форми на болестна потиснатост и униние е именно той.

За това говорят светите отци. За това свидетелства целият аскетически опит на Православието и древната църква според Свещеното Предание.

Депресията е един вид сигнал на душата за неблагополучие, за бедственото ѝ положение. Казаното се отнася особено за така наречените извънситуационни депресии, чиито прояви не са свързани с хода на житейските събития. Измъчва се човекът от печал, тъга. Страда и душата му се измъчва. Лекарят-психотерапевт или свещеникът, разбира се, облекчава страданията на тези хора с медикаменти, беседи и задължително просто с човешко съчувствие.

Но удовлетворение при прегледа на болния настъпва едва тогава, когато започне разговор за душата, за вярата, за покаянието. Със съгласието на пациента или верния християнин (мирянин) и по негово желание свещеникът може да опита да оцени симптомите на заболяването от духовна позиция.

Господ не оставя тези пациенти, които намират пътя към православния храм, които се въцърковяват, които се каят от сърце  за греховете си (в това число – и за греха на унинието). Някои се изцеляват, други – с Божията помощ се учат да се борят със своите страсти и пороци и нерядко побеждават болестите (физическите и духовните).

ЗА СЕМАНТИКАТА (ЗНАЧЕНИЕТО) НА ТЕРМИНА ПСИХОЗА.

Това е една обширна група заболявания, имащи непсихогенен (непсихологичен) произход и свързани с редица генетични, обменни и други нарушения. Сред основните заболявания от тази група се открояват: шизофренията, маниакално-депресивната психоза, епилептичните и старческите психози.

Болестта[17]може да протича непрекъснато или на пристъпи, вяло или изразено, тежко или умерено тежко.  Типичните симптоми на психозите са: налудни идеи, халюцинации, разстройства на емоционалната сфера, поведенчески реакции. Така с времето се разстройва интелектът, страда паметта. Променя се личността на човека. Психичното заболяване е тежък кръст. Не ще ни се удаде да познаем докрай тайната на възникването му и духовния му смисъл.  Разсъжденията на православните психотерапевти по този повод са следните:

1) в случай на психотични състояния смисълът на страданието се състои в изкупуването на грехове (на самия болен или на неговите родители или прародители);

2) при това, ако болестта се прояви в детството и протича достатъчно злокачествено, то болният получава шансове за спасение като невинна жертва;

3) спасителни в този случай ще се окажат старанието и търпението, проявени от близките, които понасят теготите заради Христа;

4) ако психозата възниква в по-късна възраст, то и тя се изпраща на човека за спасение.

Защото Господ е абсолютното добро. Господ допуска едни да паднат в немощта на лудостта, защото знае, че човек използва ума и волята си за свое зло,  а други предпазва чрез  това от тежки грехове.

В едно от Посланието на свети апостол Павел  до коринтяните четем: … Да го предадете на сатаната, за омаломощаване на плътта, та духът да бъде спасен в деня на Господа нашего Иисуса Христа (1 Кор. 5:5)!!!

Тоест страданията на душевноболните хора следва да бъдат облекчавани не само с таблетки и инжекции, но и с молитва за здравето на тези боледуващи Божии раби. Те много се нуждаят от молитва за тях, тъй като душевните им сили са разстроени, отслабени от тежестите на болестта. Кръстените болни трябва да бъдат призовавани с прикрита критика към покаяние. Най-добре е това да се прави в между пристъпния период или по време на ремисия. Добре е, ако в психиатричните клиники има повече вярващи лекари, медицински сестри, санитарки. В такъв случай ще се появи православна среда и същите лекарства, убеден съм, ще действат по-ефективно. По възможност в клиниките трябва да се канят свещеници  да отслужват водосвети, да разпространяват православна литература. Опит за подобна дейност вече има.

ЗА БОГОСЛОВИЕТО КАТО ПСИХОТЕРАПИЯ?

Днес теологията се развива посредством разсъдъчни прийоми. Станала е просто една логическа система; тази система може да се характеризира и като философска система. А тя по-скоро е история на теологията, защото хората вече почти избягват да живеят с богословието, Свещеното Писание и Свещеното Предание – Живота в Христа. Затова са се появили много грешки и много различни богословски мисли и възгледи. Сиреч днес повечето от нас не приживяваме богословието като терапевтична наука и метод – начин на живот. А ако прочетем внимателно Добротолюбието (5-те тома), в което са събрани най- значимите за богословския исихастки метод текстове, ще видим, че повечето от тях говорят, за това как да лекуваме страстите си. В тези текстове няма аналитични конструкции и те не се огарничават само с описанието на високите състояния, но описват и начините, които човек трябва да използва, за да се излекува от страстите и как да се бори с тях на първо време… В тази връзка смятам, че в съвременната теология не се изследва достатъчно… Добротолюбието. Воден от казаното, ще отбележа, че много е характерно това, което казва архимандрит Софроний (духовно чадо на св. Силуан Атонски) за разликата между разсъдъчното богословие и богословието, движено от Бога: „…Без очистване на сърцето е невъзможно да се постигне истинско съзерцание. Само очистеното от страсти сърце е способно на онова особено изумление при съзерцаване на Божията милост, при което умът радостно мълчи, обезсилен от величието на това, което съзерцава…”.

Православието като терапевтична наука

Трябва също да се подчертае, че според митрополит Иеротей Влахос:  …богословието, което не е резултат от пречистването (от деятелен живот), от праксис, е демонично[18].И според св. Максим Изповедник, “… познание без праксис е богословие на демоните”[19].И преподобни Таласий в същата перспектива пише, че когато умът на човека започне да философства за вярата, накрая “ … достига до богословие, простиращо се  отвъд пределите на ума, а вярата става непоколебима и способна да съзерцава невидимото”[20].Богословието се простира отвъд пределите на разсъдъчното, защото е Божие откровение в човека и отците го определят като теорùя. В този смисъл св. Таласий нарича богословието боговидство, съзерцание (теорùя) на Бога. На друго място същият светец пише, че от искрената любов се ражда знанието, а “след него идва изпълнението на желанието на всички желания, тоест благодатта на богословието”[21].В учението на св. Диадох Фотикийски богословието е изобразено като най-голямата харизма, която Светият Дух дава на човека. Всички благодатни дарове “са твърде добри”, “но нито един от тях не възпламенява и не подтиква сърцето да обича Божията благост така, както богословстването”. Защото богословието, като родено от благодатта на Бога “…първо обдарява душата с най-великите дарове”[22].Според думите на апостол Павел, Светият Дух дава на един човек като харизма – знание, а на друг – мъдрост (1 Кор.12:8). Тълкувайки апостола, св. Диадох казва, че знанието свързва човека с Бога, но не подтиква душата към разсъждение за причините на нещата.

Какво е православната психотерапия в църковен аспект ?

След като говорих за това, че християнството и богословието са преди всичко терапевтични науки, сега трябва да опиша накратко психотерапията според св. Отци на Църквата.От какво ни лекува Православието със своето богословие и богослужение? На този  въпрос ще отговорим в следващите минути. Терапия на душата означава преди всичко лекуване и освобождаване на ума (νоΰς). Природата на човека “се разболяла” след отпадането му от Бога. Тази болест е по същество плен и падение на ума. Праотеческият грях се заключава в отдалечаването на човека от Бога, в изгубване на Божията благодат и като последица – в оскотяване, помрачаване и смърт на ума. По-точно е да се каже, че “падението на човека”, или състоянието на наследилия греха, е:

а) невъзможността на ума като сила (νоεράς δυνάμεоς) да  функционира правилно, или изобщо да функционира;

б) погрешното отъждествяване на тази чисто духовна дейност с функциите на мозъка и на тялото изобщо, и

в) като последица от този недъг – попадането ѝ в робството на страха и външните обстоятелства.

Всеки човек преживява падналото състояние на своята умствена, ноетична сила  в различни степени поради различието на житейските ситуации, в които тази сила или не действа изобщо, или е твърде слаба. Лошото функциониране на умствената сила е причина за лошите взаимоотношения на човека с Бога и на хората помежду им. Същата е причината и за егоизма, и индивидуализма в отделния човек, който иска да ползва както Бога, така и себеподобните в падението за своите лични щастие и оцеляване”[23].Загубата на Божията благодат е умъртвила човешкия ум, цялото естество на човека е заболяло и той е предал тази болест на потомците си.  Така православното учение разбира наследствеността на греха. Светите отци тълкуват думите на св. апостол Павел, “…както чрез непослушанието на един човек мнозина станаха грешни” (Рим. 5:19) не в юридически, а в медицински смисъл – те казват, че човешката природа се е разболяла. Свети Кирил Александрийски  обяснява стиха така: “.. След като Адам паднал в грях и станал подвластен на тлението, в плътската част от неговото естество незабавно се настанили желанията за нечисти наслади. Така законът на дивото подчинил членовете му и се предал в членовете на поколенията му. Общата за всички човеци природа се заразила от болестта на греха, заради непослушанието на едного – Адам; и “.. мнозина станаха грешни”, не като негови преки съучастници в беззаконието, тъй като не са негови съвременници, а по силата на това, че имат неговото естество, което попада под закона на греха… В Адам, заради неговото непослушание, човешкото естество се заразило с тление и страстите проникнали в него”[24]. На друго място същият отец използва като пример корена. Смъртта дойде в целия човешки род, започвайки от Адам, “също както, ако корените на растението са увредени, всички израсли от него издънки повяхват, изсъхват и загиват”[25]. Характерни са думите на св. Григорий Палама:  “…Отреклия се от Бога ум остава или скотски, или демоничен и, опълчвайки се срещу законите на естеството, похотливо желае противоестественото…”[26]. Чрез св. Кръщение умът на човека се осветява, освобождава се от робството на греха и дявола и се съединява с Бога. Затова и Кръщението се нарича просветление (φωτισμα). Свещеникът казва: “…Ти се просвети, ти се уми…”. Но след Кръщението заради греха отново идват помрачаването и умъртвяването на ума. В трудовете на отците четем, че всеки грях и всяка страст умъртвяват  човешкия ум.  Преп. Иоан Синаит пише, че лукавите демони се стремят да помрачат нашия ум. Това е особено валидно за демона на нецеломъдрието, който “… като помрачи ума, който ни контролира”, подтиква хората да правят онова, което “само умопобъркани хора вършат”[27]. Умът е Божият образ в човека. Ние сме замърсили този образ и сега трябва да го изчистим. Затова авва Доротей препоръчва: “Нека да направим нашия образ чист, какъвто и сме го приели при сътворението…” Необходими са труд и нетърпими скърби, докато “…нашият ум, този яростен и сластолюбив пес …не стане целомъдрен и добронамерен”. Когато човекът се бори против греховните сили и против злостните помисли, тогава се смирява, съкрушава се, бори се “и чрез скърбите в борбата постепенно се изчиства, достигайки своето естествено преди падението състояние”. Както и да се старае обаче човек, без съдействието на Светия Дух умъртвеният ум не може да се изчисти и оживотвори, защото “…очистването на ума е дело единствено на Светия Дух” (Добротолюбие, т. 3, с. 25, § 28). След като умът се очисти посредством синергията на божествената благодат и човешката воля, той се просветлява, тъй като, “…където има чистота, там има просветляване”. А след очистването, ако човек пази ума си да не бъде омърсен от греха, тогава умът му остава просветлен и просвещаван. Затова опазването на ума може да бъде наречено  “…и светоносно, и мълниеносно, и огненосно”. В заключение можем да обобщим, че терапията на човека на практика е изчистване на ума, на сърцето му, по образа Божи, възвръщане на ума (метаноята) в първоначалната красота и нещо повече – неговото общение с Бога. когато умът стане храм на Светия Дух, тогава казваме, че терапията е успяла. И излекуваните са Божии светци.

Методът на терапевтичният курс или как се постига лечението на душата?

Преди всичко трябва да изтъкнем наличието на правилна вяра, защото знаем, че промяната на вярата автоматично води до промяна на терапията, а богословието трябва да се интерпретира преди всичко като медицина. Медицината си поставя за цел здравето на човека, като използва различни терапевтични методи. Богословието е учението на Църквата за духовно здраве, но също и за верния път, който ние, болните, трябва да следваме, за да се излекуваме. Ето защо ние, православните придаваме такава тежест на опазването на догматите – не само защото се страхуваме от изкривяването на учението като такова, а защото губим възможността за лечение и следователно – за спасение.

Затова сблъсъкът между св. Григорий Палама и Варлаам не е станал заради догмата, а заради методологическите му основания. Варлаам изхождал от метафизиката и метафизичната гносеология и логика, докато Палама се основавал на емпиричната проверка и достоверност и върху доказаните им резултати”. За лечението на душата е необходимо осъзнаване на болестта. Когато болният не знае, че е болен, тогава той не може да потърси лекар. Самопознанието е една от първите степени на лечението. Преп. Максим учи, че онзи, който познава болестта на човешката природа, “… е придобил опитно познание за Божията сила”, чрез която, като се стреми да постигне първото, той постига и второто. Като описва голямото достойнство на нощната молитва, Петър Дамаскин казва, че нравствените постъпки стават възможни, когато човек осмисля делата от деня, когато осмисля пропуските, станали “в суетата на деня”, “когато чрез тишината на нощта в молитвен размисъл скърби за греховете, в които е паднал”. Само когато опознаем себе си, можем да скърбим за себе си. Неоспорим факт е, че повечето от християните днес не осъзнават духовното си състояние. Ние сме мъртви поради нашите престъпления и грехове (вж. Еф. 2:1) и не само не съзнаваме това, но напротив – живеем с убеждението, че сме изпълнени с даровете на Светия Дух и сме украсени с добродетели. За съжаление това самодоволство ни вреди и руши нашето спасение. Как Христос може да говори с човек, който постоянно се оправдава? Ние за съжаление приличаме на фарисеите от епохата на Господ, които не са чувствали нужда от лекар. Как би могъл големият дар на покаянието и скръбта да се развие в сърце, което не чувства своето запустение? В такъв случай вътрешен живот не може да се развие. Заедно с осъзнаването на болестта трябва да върви “самоосъждането” – великият дар на самоукоряването. Това е знак за наличието в душата на смирение, тъй като “самоукоряването е продиктувано от смирението в душата”. Самоукоряването е мисловна (νоητόν) тежест, с която натоварената душа “се сломява, съкрушава и изцежда онова духовно вино, което радва сърцето, радва вътрешния човек. Това вино е съкрушението”. Самоукоряването и скръбта, която го съпровожда, побеждава страстите и изпълва душата с блажена радост. Затова сме длъжни постоянно да укоряваме  и осъждаме себе си, “та с доброволно самоунижение да заличим неволните си грехове”. Осъзнаването на болестта не е достатъчно. Необходим е и лекуващ лекар. Този лекар е свещеникът, духовният наставник,  психотерапевта!!!, който първо е излекувал себе си от собствените си немощи (псих. проблеми), или поне е в процес на лечение, а след това лекува и духовните си чеда. Вече казахме, че духовният отец трябва да бъде богослов и обратното. В подобен случай важат думите: “…лекарю, изцери се сам” (Лука 4:23). Онзи, който е преминал през изпитанията на дявола, може да ръководи правилно и духовните си деца. Онзи, който е оценил голямото съкровище, наречено духовно здраве, може да  помогне и на другите да се излекуват. А онзи, който е възстановил ума си, може да помогне и на другите да го възстановят. “…Лекар може да бъде само умът, който сам е излекувал себе си; едва след това той лекува другите с това, с което сам се е излекувал”. (Преп. Таласий//Добротолюбие, т. 3, с. 307, § 44).

Свещеникът терапевт трябва да препоръчва на духовните си чеда православния метод – методът на православното благочестие.

Затова искам да отделя повече внимание на тази тема (която е свързана пряко с депресиите и борбата с помислите), като опиша метода, който болният под ръководството на своя духовен отец трябва да следва, за да стигне до духовното си изцеление. При лечението на депресиите искам да поставя основното ударение върху подвижничеството или аскезата(ασκησις). “…Продължителният подвиг във въздържание и любов, в търпение и безмълвие, унищожава съответната страст”. Никита Ститат, ученик на св. Симеон Нови Богослов, описва този подвиг. Човекът има пет сетива, затова и подвижническите практики са пет:

1) бодърстване (бдение), 2) поучение, 3) молитва, 4) въздържание и 5)безмълвие (исихия).

Подвизаващият се трябва да съчетае всяко от своите пет сетива със съответния подвиг; това ще рече: зрението с бдение, слуха с поученията от четивата, обонянието с молитвата, вкуса с въздържанието и допира с исихията. Когато успее в съчетанието на своята сетивност и подвижническите упражнения, “… той бързо ще изчисти ума, съответно и душата си, и чрез очистване ще я направи безстрастна и осезаваща духовното”. Накратко можем да кажем, че подвигът е прилагане в живота на закона Божи, спазване на Божиите заповеди. Подвигът е старанието, което човек влага, за да подчини своята на Божията воля и по този начин да я промени. Знаем добре от учението на нашите свети отци, че цялото Евангелие се свежда до “заповеди за спасение”. Всичко записано в Писанието, е Божия заповед, която е отправена към хората, стремящи се към спасение. В блаженствата това личи ясно (Матей 5:1-12). С “блажени бедните духом” Господ ни заповядва да осъзнаваме духовната си нищета, тоест да осъзнаваме и чувстваме нашата духовна окаяност и бедност. С “блажени плачещите” Господ ни заповядва да плачем за страстите си, за нашето вътрешно опустошение. С “…блажени гладните и жадните за правда” Господ ни заповядва да жадуваме и да гладуваме за общение с Него.  С “Блажени чистите по сърце” Христос ни заповядва да изчистим сърцата си. Когато казваме “… блажени са”, Той сякаш казва: “…Станете бедни, плачещи, жадуващи за правда”. Христови заповеди са постоянната молитва, извършването на божествената Литургия, трезвението, тоест будността на ума, чистота на сърцето и т. н. “Тъй че законът е свет, и заповедта – света, справедлива и добра”(Рим. 7:12). Евангелистът Иоан казва: “…Защото любовта към Бога се състои в това: да пазим заповедите Му” (1 Иоан 5:3). Според св. Дионисий Ареопагит “ …целта на нашата иерархия е да помогне за възможно най-силното ни уподобяване на Бога. Но Свещеното Писание учи, че можем да постигнем това единствено чрез опазване на заповедите с любов и свещенослужение”. Св.ГригорийПалама учи, че познанието за съществуващото се постига посредством добродетелите. И питайки се къде е краят на добродетелите,  той пише: “В съединението с Бога и уподобяването Нему”. Ето някои мисли на свети отци, които описват значението на Божиите заповеди. “…Основната цел на заповедите на Спасителя е да бъде освободен умът от невъздържанието и ненавистта”[28].Заповедите на Бога “са по-ценни от всички съкровища на света”. У когото те са станали вътрешно присъщи, “…в него се намира Бог”. А “…Спазването на заповедите ражда безстрастие, а безстрастието на душата е пазител на познанието”[29].Подчинението на Божиите заповеди “…е възкресение за мъртвите”[30].Преподобни Григорий Синаит, описвайки двата основни начина, чрез които се открива действието (ή ένέργεια) на Духа, което тайнствено сме приели при св. Кръщение, смята опазването на заповедите за един от тези начини. “Колкото повече се стремим да опазваме Божиите заповеди, толкова повече Светият Дух излива светлина в нас”. Всичко изброено разкрива необходимостта от подвига за терапията и възкресението на душата, а този подвиг, както споменахме, е преди всичко спазване на заповедите на Спасителя Христос. Основните заповеди, които съдействат за духовното ни лечение, както казваме и в тропарите, които пеем в Църквата, са “.. пост, бдение, молитва”. Ако милосърдието лекува гневната част от душата, а молитвата изчиства ума, “…постът изсушава чувственото желание – похотта” и така цялата душа се представя излекувана пред Бога. Постът освен това смирява и тялото: “…мекото на хляба разтапя тялото на монаха”… Прекаленият пост обаче не само изтощава тялото, но “…прави съзерцателната способност на душата ленива и мудна”[31].Характерни са думите на преподобни Иоан Лествичник за поста: “…Постът е насилие над естеството, отхвърляне на всичко, което услажда вкуса, укротяване на телесното разпалване, изтребление на  лукавите мисли, освобождение от скверни сънища, чистота на молитвата, светило на душата, пазител на ума, премахване на сърдечната безчувственост, врата на умилението, смирено въздишане, радост съкрушаване, въздържане от многословие, причина за безмълвието, страж на послушанието, облекчение на съня, здраве на тялото, причинител на безстрастието, опрощаване на греховете, вратата на рая и небесно наслаждение”[32].Тези думи на преподобни Иоан Лествичник очертават обхвата на поста, а от друга – посочват плодовете, които той носи на борещата се душа. Затова и всички отци са обичали поста. Важно е да се спомене, че когато човек започва да се кае, започва и да пости – факт, който показва, че постът съпътства молитвата и покаянието. Разбира се, постът е средство, а не цел, той е “оръдие, подпомагащо стремящите се към целомъдрие”[33],но без него е почти невъзможно човек да победи страстите и да достигне безстрастие. Затова и преподобни Иоан Лествичник е категоричен. Както евреите се освободили от фараона и извършили Пасхата, като яли горчиви треви и безквасен хляб, така и ние ще се освободим от лукавия чрез поста и смирението: “…Не се лъжи, ти не можеш да се освободиш от „мисления фараон”, нито да видиш горната (небесна) пасха (еврейски език изход), ако не ядеш винаги горчиви билки и опресноци (пресни хлебчета). Горчивата билка е принуждение и търпението в поста, а опресноците – смиреното мъдруване. Да се слеят с твоето дишане думите на Псалмопевеца: …Когато враговете (бесовете) го нападнали, „…аз се обличах във вретище, изнурявах душата си с пост, и молитвата ми се връщаше в пазвата на моята душа (Псалом 34:13)[34]. Друго средство за терапия освен поста е бдението. Чрез бдението, което е още един подвижнически метод за лечение, човек се изчиства и лекува от страстите. Господ ни показа как да бодърстваме в молитва през нощта. Сам Той прекарвал цели нощи, уединен в молитва: “…И като разпусна народа, Той се качи на планината, за да се помоли насаме; и вечерта остана там самичък” (Матей 14:23). В своя духовен опит светите отци са оценили благодатното влияние на бдението. Преподобни Исаак пише в подвижническите си слова: “…Не гледай на монаха, който постоянства в бдението, като на плътоносен, защото бдението е състояние на безплътните сили… Душата, която превъзмогва съня в бдението, ще се сдобие с херувимски очи и по всяко време ще вижда и съзерцава небесните видения”.  И преподобни Иоан Лествичник представя с характерната за него словесна прецизност какъв е бодърстващият монах, както и ползите от този подвиг: “…Будното око очиства ума, а дългият сън ожесточава душата.  Бодрият монах е враг на блудството, а сънливият е негов приятел. Бдението е угасяване на плътските разпалвания, избавление от сънища, изпълване на очите със сълзи, смекчаване на сърцето, опазване на помислите, най-добра пещ за сваряване на приетата храна, укротяване на злите духове, обуздаване на езика, прогонване на мечтанията. Бдителният монах е ловец на помислите, способен лесно да ги забелязва и лови в тишината на нощта”[35].Бдението бива съпровождано и от молитвата.Тя е изключителен метод за лечение на болестите на душата, защото чрез молитвата в душата влиза благодат. За молитвата на ума и метода, който трябва да следваме за освобождаване на ума и съзерцаване на Бога, ще говорим в главата “Безмълвието като терапевтичен метод”. Умствената молитва е разглеждана като най-висше средство за спасението на човека. Има и други терапевтични методи за лечение на всяко душевно страдание, но за тях ще говорим по-подробно в главата “Православна патология”. Може някой да остане с убеждението, че тези терапевтични средства, които лекуват окото на душата (вж. Откровение 3:18) могат да бъдат практикувани само от монасите. Това не е напълно вярно. Всички, дори и ние, които сме в света, можем да живеем според Христовите заповеди. Молитвата, покаянието, сълзите, постът, бдението и други са Христови заповеди, което означава, че могат да бъдат спазвани от всички. Христос не изисква невъзможни неща от човека. Като говори за чистотата на сърцето, св. Григорий Палама подчертава, че “…дори за семейните е възможно да се стремят към чистота, макар за тях това да е много по-трудно”. Безусловно, всеки може да се стреми да прилага в живота си евангелските истини, макар и в различна степен.  Докато има епископ и се служи Божествена Литургия, спасението е възможно. Затова именно съществува Църквата (като богочовешки организъм). Още повече, че прилагането на Христовите заповеди е специфично за всеки човек – от никого не се иска повече, отколкото може да понесе. В светоотеческата литература имаме описани толкова различни житейски ситуации, светите Отци, които са успели да се излекуват, като придобили дара на прозорливостта, съветвали всеки индивидуално, според специфичния случай. Това е пътят на Православното предание. Много характерен е примерът на преподобни Иоан Лествичник. Той споменава, че видял някакъв неразумен лекар, който се отнасял с презрение[36] към изтощен и съкрушен болник и така го довел до отчаяние. В същото време видял и друг, умен духовен лекар, който оперирал с унижение едно “надменно сърце” и така го изчистил от всичките му  грехове. Също така споменава, че видял един и същ болен веднъж да лекува собствената си нечистота с лекарството на послушанието, а друг път да лекува “…окото на неговата душа” без движение, безгласен и мълчалив. От това проличава ясно, че болният се нуждае веднъж от послушание, а друг път – от исихия и мълчание. Подходящите лекарства трябва да се дават в подходящо време. Бидейки опитен духовник, преподобният показва, че лекарството за един може да бъде отрова за друг. Освен това едно и също лекарство за един и същ болен може да бъде веднъж лекарство, а друг път – отрова.  Затова отново ще подчертая, че православният духовник-терапевт трябва да притежава способността да различава моментите, за да може да прилага съответното лекарство и подходящото терапевтично ръководство. Ще цитирам няколко слова на свети старци от Старечника, от които проличава, че съществува разнообразие от подвизи и възможности за приложението им в православната психотерапия. Някой попитал св. Антоний: “…Какво да спазвам, за да се спася?” И старецът отговорил: “…Където и да отидеш, имай пред очите си Бога, каквото и да правиш, имай основание за това в Писанията, и където и да се намираш, не бързай да се преместваш. Спази тези три неща и ще се спасиш”. Друг отец попитал авва Нистерон: “…Кое е доброто, за да го извършвам?”, а той му отговорил: “…Не са ли всички дела еднакво добри? Писанието казва, че Авраам бил гостолюбив и намерил благоволение у Бога; св. цар Давид бил смирен и Бог го обикнал; св. пророк Илия бил ревностен и угодил Богу. Затова прави каквото душата ти желае по Бога и пази сърцето си”. Св. Иосиф Тивеец казва: “… Три неща са достойни пред Господа”. Първото – когато някой е болен и приема болестта с благодарност, второто – когато върши делата си в чистота пред Господа, без да очаква от човеците похвала, и третото – когато подвижникът се покорява на духовния си отец при пълно отсичане на собствената си воля. Последният има един венец повече. И в допълнение подчертава: “…Що се отнася до мене, аз съм избрал болестта”. Авва Пимен казал, че …ако трима души се намират на едно място и единият безмълвства, другият бидейки болен, благодари на Бога, а третият им служи с чисти помисли – “и тримата вършат едно и също добро дело”. От споменатите примери става ясно, че духовната борба е една за всички, но начинът, по който се води, е различен. Всички, с каквото и да се занимават, трябва да пазят словото Божие, божиите заповеди; всички трябва да се грижат за чистотата на сърцето си. Съществува разнообразие в приложението на духовните методи за лечение, а изборът в случая е на духовния отец. Разбира се, може да се приеме за недостатък това, че не причисляваме св. Евхаристия към терапевтичните методи. Трябва обаче да подчертаем, че смятаме Божествената Евхаристия – общението с Тялото и Кръвта Христови – за задължителна, необходима за човека. Господ казва ясно: “…Ако не ядете плътта на Сина Човечески и не пиете кръвта Му, не ще имате в себе си живот”(Иоан 6:33). Известно е, че и св. Причастие бива предхождано от очистване и подготовка. Ако то не е съпроводено от терапията, за която става дума тук, тогава приемането на тялото и кръвта Христови става причина “за съд и осъждане”.  Затова еклесиологията и есхатологията не могат да бъдат проумени без терапевтично ръководство. Ние не трябва да подценяваме св. Евхаристия, а точно обратното, като подчертаваме стойността на подвига и терапията, издигаме на необходимата висота този голям дар.  При това целта на тази работа е преди всичко да посочи верния път, който води към Жертвеника, така че божественото Причастие да стане светлина и живот. Следователно християнството е терапевтична наука. То лекува болния човек (в т. ч. и депресията на хората), чиято болест е концентрирана в ума. С учението си, с богослужението, подвига и тайнствата Църквата освобождава ума и го превръща в храм на Светия Дух. Това терапевтично ръководство, изпитано и потвърдено в опита на всички светци, е единственият път, който води към Бога. Мисля, че загубата на Преданието се проявява главно в загубата на терапевтичния метод. Спазването на православното Предание е всъщност пътя на спасението и лечението на душата от болести и страсти. Затова вярата трябва да се живее, тоест вярата трябва обезателно да е съпроводена с добри дела според Христовото учение. А какво трябва да е всъщност  вярата за нас – човеците (потомци на Адам,  по природа ‘подобни’ на Новия Адам[37])?

Това е вярата в Бога[38], това е живата представа за невидимия, непостижим, Триипостасен Бог, Който е около нас, над нас и в нас, Който всичко вижда, Който говори в съвестта ни, поучава ни със Своето Божествено Слово – Библията, Който ни е създал, Който промишлява за нас, Който иска от нас да следваме Неговите свещени заповеди и Който ще ни съди за всички наши мисли, чувства, думи, постъпки и намерения (Из Никео-Цариградския Символ на вярата).

__________________________

*Лекция, произнесена на 7 февруари 2013 година в приемния салон на Центъра за религиозни изследвания и консултации „Св. св. Кирил и Методий”, при храм „Св. св. Кирил и Методий”, ул. Вашингтон № 47, София, от Бисер Божков, сътрудник на същия Център.  Материалът е предоставен от автора.

[1]. Депривацията е състояние на лишеност от определено благо. Лишаването от сън, от сънища или от сензорни стимулации е било предмет на много експерименти. При човека сензорната изолация в специално обзаведено за целта място в продължение на период от три до тридесет и шест часа предизвиква различни разстройства: сънливост, загубване на чувство за реалност, раздразнителност или тревожност, която може да стигне до паника, зрителни, слухови или кинестезични халюцинаторни явления. Сънната депривация или депривацията от сънуване, предизвиква прояви от същия тип.

[2]. Терапия на душата преди всичко означава лекуване и освобождаване на ума (nus). Защото природата на човека „се разболяла” след отпадането му от Бога. Тоест болестта на душата по същество е падение на ума.

[3]. Според православната християнска антропология, човекът е двусъставен, състои се от душа и тяло.

[4]. Човекът е венец на Божието творение.

[5]. Душата е трансцедентна (извънвремева и безсмъртна), тоест тя не може да бъде „гримирана” с медикаменти. Във връзка с това може да се спомене, че душата не може да бъде лекувана и чрез психотестове или светска психотерапия (психоанализи и пр.), тъй като при тях няма прошка на греховете (и умиване на душата), както в тайнството  Изповед, където действат даровете на благодатта на Светия Дух.

[6]. Атеизмът се обуславя в загубата на Божията благодат (отстъплението от Бога, Църквата и църковните тайнства), което умъртвило човешкия ум; така цялото естество на човека е заболяло и той е предал тази болест на потомците си.

[7]. Суицид (лат. ез.) – Суицидно деяние.

[8]. Психиатрията не може да обясни източника на човешките помисли и духовната борба с тях.

[9]. Преди терапията според Патристиката умът е бил поробен, а сега ако се освободи ума, трябва да „ … се стреми към небесата, като към роден дом; освободил се от страстите, каквото и дело да извърши човек, той го принася с ума си, като пречист дар пред Бога”…

[10]. Ум се нарича и същността на душата, тоест сърцето. Това отъждествяване на ум и сърце се среща в много текстове на Свещеното Писание и св.Отци, в които термините сърце и ум са взаимозаменяеми. Господ облажава чистите по сърце: „… Блаженни са чистите по сърце, защото те ще видят Бога” (Матей 5:8).

[11]. Св. Отци, които познават богатството на православното предание, подчертават изключителното значение на безмълвието. Св. Григорий Богослов, на когото Църквата не случайно е дала прозвището Богослов, смята, че: … безмълвието е необходимо, за да може човек да достигне до несмущаващо общение с Бога, чрез молитва, съзерцание, богомислие (което също е форма на молитва).

[12]. Телесното безмълвие представлява обуздаване на тялото, а началото на безмълвието е загърбване на всичко земно. Така при озарението: „…просветителната сила и съзерцанието; а най-висшата степен е екстазът или възторгът на ума в неговото възкачване към Бога” (Преподобни Иоан Лествичник).

[13]. „…Страстите са ад. Страстната душа винаги се изкушава „от своя порочен навик, тормози се от горчивия спомен и болезнения шепот на страстите, които постоянно я изгарят и поглъщат” (Авва Доротей).

[14]. При тежко състояние на греховност (извършена съвкупност от грехове), душата страда (изпада като начало в депресия) на подсъзнателно ниво и хората не могат да осъзнаят, какво се случва с тях, започват да прибягват до употреба на псиохоактивни вещества (алкохол, наркотици, транквиланти и други), започват да търсят помощ от психотерапевти, окултисти, чрез окултни практики като така не осъзнават, че още повече влошават психосоматичното си положение. Вследствие на което започват тежките медицински заболявания. Психотерапевтите са безсилни пред тежките форми на шизофренни и параноидни прояви.

[15]. Човешката душа е трансцедентна, тя не може да бъде „гримирана”, тоест лекувана с медикаменти.

[16]. За да може обаче човек открие духовните си рани – греховете пред духовния лекар, е необходимо голямо духовно мъжество: „…Понеже дяволът знае стойността на изповедта, за това прави всичко възможно, за да ни препъне – или да не се изповядаме така, като че ли това са чужди грехове, или да прехвърляме отговорността на някой друг…” (Св. Иоан Лествичник)

[17]. При духовните болести (каквито са всички човешки болести, в т. ч. и физическите) възраждането на човека не може да се постигне, ако той не се подчини на духовния си отец, който е способен да го излекуват в Христа: „…Да не се подчини на духовния си отец”, под подражение на Христос, Който се подчинил до кръстната смърт на Своя Отец, е равносилно на това, „да не се родиш свише” (Св. Никита Ститат)

[18]. Виж Митрополит Иеротей Влахос, Православна психотерапия, ВТ., 2009, с. 31.

[19]. PG 91, 601 С.

[20]. Добротолюбие, т. 3, с. 309, § 80.

[21]. Пак там, т. 3, с. 308, § 62.

[22]. Пак там, с. 49, § 67.

[23]. Рωμανίδоυ, Ίω. Ίησоϋς Хριστός ή ζωή τоΰ кόσμоυ…, σ.23.

[24]. РG 74, 788-789, Вж. Рωμανίδоυ, Ίω. Тό πρоπατоριкόν άμάρτημα. Έкδ. Поυρνάρα. Θεσσαλоνίκη, 1970,σ. 154.

[25]. PG 74, 785, Вж. и Рωμανίδоυ. Ένθάνωτ., σ. 148, σημ. І.

[26]. A.γ Грηγорίоυ Пαλαμα.  Όμιλίαι Оίкоνόμоυ, σ.114-115

[27]. Лествица, 15, 82.

[28]. Св. Максим Изповедник, Добротолюбие, т.3, с. 216, § 56.

[29]. Кн. Таласий//Добротолюбие, т.3, с. 292, § 25.

[30]. Пак там, с.307, § 48.

[31]. Св. Максим Изповедник//Добротолюбие, т.3, с. 170, § 79

[32]. Лествица, 14, 33

[33]. Св. Диадох Фотикийски//Добротолюбие, т.3, с. 36, § 47.

[34]. Лествица, 14, 32.

[35]. Пак там, 20, 3-6.

[36]. Пак там, 26-27.

[37]. Новия Адам: Богочовекът-Спасителя на човешкия род от смъртта, която е проникнала в хората с греха.

[38]. Библейската и църковната история е потвърдила истината, че когато хората отстъпят от Бога (от Неговите заповеди и норми) и от Църквата, това води до тежки страдания, болести (физически и психически), природни катаклизми, епидемии и всякакви други бедствия.

Изображение: авторът, Бисер Божков. Източник Гугъл БГ.