Д-р Десислава Панайотова-Пулиева
Следвайки съвета на св. апостол Павел да изследваме всичко, но да се държим о доброто, ще се занимаем с една тема, която подлежи на задълбочени и продължителни проучвания най-малко по две причини. Първо, темата за келтската религия и нейните съвременни имитации не е разработена у нас; този факт силно контрастира спрямо важната роля, която келтската култура е играла в развитието на европейската цивилизация. Роля, която, очевидно, играе, в една или друга степен, и днес, както ще се убедим по-нататък. Второ, предизвикателствата, които духът на новото време ни предлага, несъмнено се свързват и с възраждането на новоезическите вярвания, движения и начин на живот. В контекста на приобщаване на народите и държавите от централна и югоизточна Европа към западноевропейските социо-културни, икономически и политически модели, всички ние следва да бъдем подготвени за срещата със западната духовна среда, която, особено след 60-те години на ХХ век, преживява динамични преобразувания в посока, обратна на християнството и християнските традиции. “Келтският” паганизъм има съществена роля в протичането на тези процеси, поради което му обръщаме и специално внимание.
Ако се върнем 20 века назад, се забелязва, че още тогава келтите (галите) в Галатия (М. Азия), с религиозността и езическите си обичаи, провокират св. апостол Павел да напише посланието си до Галатяни, което, по неповторим начин, звучи актуално и днес, санкционирайки възродените келтски вярвания чрез непреходната си духовна сила и авторитет.
В следващите редове, чрез присъщия на историческото религиознание историко-аналитичен метод, ще бъдат формулирани основните понятия по темата и синтезирано разгледани причините, довели до възникването на “келтското” новоезичество. С настоящото се прави въведение към поредица от статии, посветени на древната келтска религия и на съвременните паганистки общности, възраждащи келтската духовна традиция.
Понятията паганизъм, новоезичество и “келтски” паганизъм
Поради пресичането на синонимната близост на тези понятия с различията в съвременната им употреба е необходимо да се анализират подробно основните им значения, оттенъци и нововъзникнали смисли в полза на терминологичната точност.
Понятието паганизъм произлиза от лат. paganus = селски; селянин; 
езичник. Paganus, в смисъл на езичник, отразява схващането за човек, чиято вяра и религиозни обичаи се свързват с култа към природата и нейните стихии, към сезонните и космическите цикли, често персонифицирани от антропоморфни божества и духове. В това значение, най-общо казано, paganus е било използвано от светите отци, църковните писатели и средновековните християнски мислители. Същото разбиране се запазва до наши дни, обяснявайки употребата на англ. paganism, нем. paganismus, фр. paganisme, ит. paganesimo и т. н., означаващи езичество = всички повече или по-малко познати езически вярвания и/или техните последователи, съществували в древността и съществуващи днес.
Веднага трябва да се уточни, че през ХХ век се наблюдава семантично раздвояване на понятието paganism и неговите производни. От една страна, то запазва основния си най-широк смисъл, но от друга, се стеснява и започва да обозначава движенията в Европа, Америка, Австралия и Нова Зеландия, които възраждат елементи от религиите на древните гърци, римляни, египтяни, асиро-вавилонци, келти, германи и викинги, както и някои орфически, митраистки, централно- и северноазиатски, ескимоски и индиански вярвания. Освен с думата paganism, тези движения се означават и като neo-paganism с цел да бъдат разграничавани, както от древните им образци, така и от все още живите архаични езически вярвания (американски, африкански, австралийски и азиатски). Буквалният български превод на понятието neo-paganism e новоезичество. То би могло да се използва като синоним на паганизма в неговия по-тесен смисъл, но съпроводено с необходимите уточнения относно обсъжданото ново вярване или култ. Същевременно, терминът новоезичество в българска употреба навежда и на по-широки асоциации, излизащи от кръга на религиозното. Като контрапункт на християнските традиции, новоезичеството е разбирано и като възраждане на ценности, нрави и начин на мислене и на живот, обвързани главно със стремежа към материално благополучие, власт, наслади и неограничена свобода.
За постигане на максимална смислова диференцираност в анализа на избраната от нас тема, ще бъде използвано предимно понятието паганизъм – и производните му – в неговия по-нов и стеснен смисъл. Определенията “келтски” и с келтски корени подсказват, че вниманието ще се фокусира върху съвременните вярвания и практики, които възраждат келтската духовна традиция[1].
Причини за възникването на “келтските” паганистки движения
Тъй като по-задълбоченото разглеждане на този въпрос следва да бъде задача на отделен труд, тук ще се набележат само основните причини, довели до пробуждането на келтските вярвания на Запад и до “келтоманията” от последните няколко десетилетия.
Причините са закономерни, действат по две, по три и по повече наведнъж и имат твърде разнообразни характеристики: духовни, исторически, личностни, социални, културни, психологически, екологически…
Като причина от чисто духовно естество се откроява следното: ако се
приеме, че духовният живот на човечеството е един цялостен феномен, чиито пластове се преплитат, взаимопораждат се и си влияят, и ако бъде припомнен принципът, според който за духовните изживявания времето не съществува, то, може да се обясни защо възкръсват вярвания, които векове наред са изглеждали забравени. Веднъж изживяна и практикувана, келтската религия се е запазила, под една или друга форма, в националната, религиозната и културната памет на народите, които са я наследили, и при настъпването на определени условия, тя се е възродила, благодарение на индивидуални и групови потребности и инициативи[2].
Афинитетът на отделни личности към келтското наследство също спомага за зараждането на паганистките движения, чийто “бум” в края на ХХ век е достатъчно сериозен повод за размисъл и анализи. В Ирландия, Уелс, Шотландия, Корнуол, Англия, на островите Айона, Ман и Мона, в Бретан (Франция) и Галиция (Испания) келтските традиции са просъществували и след християнизирането на тези региони. Това се е дължало, както на друидите[3], които проявили възприемчивост към християнството, така и на гъвкавостта, която християнските мисионери показали в осъществяването на прехода от езическите практики към новия духовен живот. Така се обяснява това, че актовете на специално внимание или на открито афиширана привързаност към келтското наследство са били възможни. Началото поставят Ненниус (ІХ в.) със своята малка хроника “История на бритите”[4] и Джефри от Монмаут (ХІІ в.) с “История на британските крале”[5], която се явява един от стълбовете на западната историческа наука. Ренесансът помага на жадуващите да преоткрият своите келтски корени. Венеция, 1511г. – отпечатани са двете базисни съчинения на Юлий Цезар, касаещи келтската история: За галската война[6] и За гражданската война[7]. Печатат се също съчиненията на класическите автори[8] и на раннохристиянските писатели[9], повечето от които споменават келтите и тяхната религия. Откриват се и се отпечатват основни келтски извори като “Книга за завоеванията на Ирландия”[10], “Битката при Маг Туйреад”[11], “Похищението на бика от Куалнге”[12], “Пирът у Брикрен”[13], уелските легенди “Мабиногион”[14], “Годежът на Етайн”[15], и др. Отпечатват се също и житията на редица ирландски[16], британски[17], и испански[18], светци, в които има много детайли, свързани със срещата между келтската религиозност и християнството. Всичко това и много друго вдъхновява първите изследователи[19], да напишат своите първи творби[20], върху келтското духовно наследство, на които по-късно се позовават основателите на първите друидски ордени Джон Толанд и Хенри Хърл, както и възродителят на уелското събрание (Горсед) Йоло Моргануг, с което фактически се полагат основите на съвременните паганистки общности[21].
Наред с човешкия елемент силно действат и историческите фактори, които
спомагат за излизането на “келтската тема” от сферата на политическите, религиозните и културни предразсъдъци, както и за превръщането ѝ в знаме за големи групи от хора, преоткриващи своята етно-културна идентичност. Това ясно проличава от историята на един дълъг конфликт между Франция и Бретан, между стремежа за надмощие и стремежа за запазване на независимостта. Сент Обен дьо Кормие, 1488 г. – армията на Бретан е разгромена от френските кралски войски. Френската корона дълго обмисля вариантите за присъединяването на Бретан, дотогава – просперираща търговска държава с монолитно по келтския си произход население.
На 18 септември 1532 г. се сключва Договорът за Съюз между Бретан и Франция, и келтският полуостров е инкорпориран като автономна провинция. Това засилва националистическите настроения на бретонците и всичко, свързано с келтските им прадеди, се превръща в инструмент на защита от френската асимилация. Интересно е, че, в стремежа си да заякчи съюза, самата Франция съобразително започва да “преоткрива” в лицето на древните гали фундамента на своята нация и култура. Проф. Стюарт Пигот отбелязва:
“Предримското минало бива оценено като основа на националния мит.”[22]
Сходни процеси протичат и в Уелс, Шотландия и Ирландия. След утихването на смутовете, съпътствали английската окупация под
водачеството на Оливър Кромуел, през ХVІІІ в. келтските традиции по тези места възкръсват с нова сила и, пряко или косвено, това ражда различни обществени формации: от езотерични ордени до крайни терористични организации като Ирландската Републиканска Армия (ИРА). Така, жителите на Северна Ирландия, разделени в политическите и религиозните си възгледи, и досега не могат да си поделят един от най-знаменитите герои на келтската митология, Кухулин, воинът на Ълстър[23]. За националистите той олицетворява борбата срещу натрапеното английско господство. За лоялистите[24] Кухулин символизира вековната защита на Ълстър от набезите на останалите ирландски провинции: Конахт, Мюнстър, Лейнстър и Мит[25]. Героят от езическото келтско минало е емблематична фигура, както за католици, така и за протестанти.
Логично е да се премине към причините с религиозен характер, довели до 
масовото разпространение на паганистките ордени и групи от ХVІІІ век до наши дни. Несъмнено, влияние е оказало отдръпването на част от интелигенцията от римокатолическата църква и от протестантските общности в Западна Европа, Великобритания и Ирландия. Отблъснати от недостатъците и историческите вини на църквата, много будни граждани и видни интелектуалци, за съжаление, отхвърлят и самото християнско учение. Те вече не искат да приемат неговата догматика, утвърждаваща вярата в Единия Бог, нито литургичния му живот, ”затворен между стените на храма”, нито християнската етика, основаваща се на идеите за светостта и ненакърнимостта на Божията воля, за първородния грях и изкуплението чрез кръстните страдания на Иисус Христос. Същевременно, келтската религия е привлекателна алтернатива със своя тънък усет към красотата и целесъобразността на природата, както и с широката амплитуда от по-скоро неутрални поведенчески модели, които съдържа. Така големи творци като Уилям Стъкли или Уилям Блейк, например, активно участват в пропагандирането на новата/стара религия на природата[26]. Нека чуем гласовете на някои нейни съвременни проповедници. Филип Кар-Гом, Върховният вожд на Ордена на бардовете, оватите и друидите (Англия), заявява следното:
“Религиите на земята учат, че единственият извор за вдъхновение е самата земя. В тях няма свещени книги, нито догми, в името на които се избиват себеподобните.”[27]
“Келтският” паганизъм има и своите “етични принципи и послания”:
“Според нашето утопично мнение (основано на здравия разум), с упоритост, постоянство и добра воля ще постигнем положително израстване както в личен, така и в глобален план, ще вървим неизменно по пътя на хармонията и еволюцията.”[28]
Филип Кар-Гом допълва още, че :
“…паганизмът почти не се интересува от спасението и от трансценденцията. Той предпочита благоденствието на земята в този живот, за разлика от блаженството, обещавано в отвъдното, в рая.”[29]
Тази нравствена и есхатологична еманципираност на “келтските” духовни водачи спрямо Една Висша Морална Инстанция, каквато е Личностният Бог за християните, пряко се свързва с преклонението пред безликата природа.
“Единственият критерий е природата в нейното величие и красота.”[30]
Авторитетът на природата е морално неутрален. Но човекът има потребност от богопочитание. Резултатът е логичен: критикуваният християнски монотеизъм е заменен от пантеистичен политеизъм с монотеистични елементи.
“Божественото проявява себе си чрез много богове на различни места и по различно време. Нито един бог сам по себе си не може да изрази целостта на божественото. /…/ Божественото се проявява в Природата и във всеки от нас.”[31]
Човекът като бог, човекът като творец – тази идея е движела радетелите за възраждането на келтското културно наследство по време на
Просвещението. Създават се много групи, сдружения и асоциации, посветили се на келтското изкуство и фолклорни традиции. Много от тях, обаче, преминават културните си граници и се превръщат в религиозни или парарелигиозни общества, някои от които действат и до днес[32]. Тези процеси представляват интересен феномен. Просвещението води до безпрецедентна секуларизация в духовния живот на човечеството[33]. Това е основното средство, което използват възродителите на келтската култура, толкова самобитна, свежа и невинна в сравнение с “изчерпаното” християнство. Като официална институция, римокатолическата църква най-после е прескочена. Автономността на келтските празници и фестивали е възстановена, връщането към келтските корени – осигурено. Игрите, танците, песните и поетическите състезания ползват живите келтски езици[34] – най-сигурния начин за съхраняване на келтското наследство. Но всичко това се осъществява под знака на едно мистично усещане за свързване със “събудените” келтски божества и митологични герои. Кръгът се затваря, противоположностите съвпадат, секуларизмът преминава отново в относително цялостен духовен живот, в който се преплитат музика, поезия и религиозни ритуали, изобразително изкуство и езотерика[35], история, наука и митология.
Като всеки човешки акт, създаването на паганистките общности има и социален аспект. Например, Древният орден на друидите[36] съвместявал келтските религиозни вярвания с християнската идея за взаимоподпомагане и милосърдие.
“Социалната система за взаимопощ предвиждала посещения на болни по домовете и в клиниките, помощ на вдовици и сираци, дори предлагала заеми за закупуване на жилища./…/ Системата за социална взаимопомощ популяризирала движението на неодруидите в цялата Британска империя…”[37]
Има и психологически фактори за възникването на “келтския” паганизъм. В придържането към келтските вярвания и традиции, голямо число хора търсят и явно намират удовлетворение на своите потребности за хармоничен и пълноценен живот. Ф. Кар-Гом обяснява това “с провала на официалните монотеистични религии, които се оказаха неспособни да премахнат чувството на отчуждение, което обзема съвременния човек, откъснат от вселената, от другите хора и от самия себе си. Първоначално бе големият възторг и увлечението по източните религии, но отсега нататък западният човек съвсем логично изпитва нужда да се обърне към корените си”[38].
Към този аргумент съвременните паганисти добавят може би най-силния довод в подкрепа на своето учение: доколкото паганизмът е природна религия[39], възраждането и практикуването на “келтската” му разновидност е един от най-сигурните начини да бъде спасено екологичното равновесие на планетата.
“Съществуват паганистки групи, които се занимават предимно с природоопазващи въпроси. Във Великобритания най-активна е групата на Дракона, която подкрепя практическите действия за опазване на околната среда чрез използването на паганистка магия, за да предпази определени места от програми за прокарване на пътища или от други щети. Природоопазващата дейност е още един път, по който много хора достигат до паганизма.”[40]
Бог каза: "Да бъде светлина". И се появи светлина. 