ДИПТИХИ*

Професор протоиерей Благой Чифлянов

Под думата диптихи в литургическата наука се разбират първоначално ония двукрилип сгъваеми плочки, върху които се вписват имена на живи и покойници, а впоследствие и самите имена, които се споменават през време на светата Литургия.Названието и употребата на веществените диптихи са от предхристиянска епоха. Римляните са ползвали диптихите като бележници. В Рим консулите са подарявали на своите приятели и на народните първенци за спомен скъпи диптихи, на които били изписани техни портрети и датите на възкачването им на власт[1]. Диптихи от злато, слонова кост и от други скъпоценни метали и камъни, изработени в Цариград, Антиохия и Александрия се пазят до днес в музеите на големите културни центрове[2]. След признаването на Църквата от Държавата такива диптихи са били подарявани от новопокръстени чиновници на отделни храмове, където били употребени за корици на богослужебни книги[3]. Първият запазен до днес такъв консулски диптих е поднесеннят в 406 година след Христа от Аниций Пробус на император Хонорий в дар скъп диптих, от едната страна на който е изваян образът на императора, държащ земно кълбо с Νίκη (Победата), а на другата – хоругва, на която е написано „In nomine Christi vencas simper”[4] Последният консулски диптих запазен до нас, е от 541 година[5]. Приемащите християнството римляни продължили да ползват диптихите. Има такива диптихи, езическото съдържание на които е изтрито, за да се изпишат по тях християнски символи и имена[6].

Диптихи като название на двукрили сгъваеми плочи, върху които са вписани имена на живи и покойници, както и като название на самите имена, споменавани в светата Литургия, не се среща в съчинения и паметници докъм V век. Такова понятие не се употребява нито при св. Кирил Иерусалимски[7], нито в Апостолските постановления (края на IV век). За първи път подобно название срещаме в съчинението на Псевдодионисий Аеропагит „За църковната иерархия“ (края на V или началото на VI век)[8], както и в схолиите върху това съчинение, направени от св. Максим Изповедник[9]. По-късно диптихите били наричани „ιεραί δέλτοι”, „μυστίκαί δέλτοι-δύπτυχα“, „εκκλησιαστικοί κατάλογοι” или още „Libri anniversarii“, Ecclesiae matricula“, „Liber viventium“, „Liber vitae“ и „sacra tabulae“[10].

Познавал ли е апостолският век веществените диптихи? Изразът „Liber vitae“ (Книга на живота), даван на диптихите през средните векове, е карал мнозина да се замислят върху думите на св. апостол Павел: „Па моля и тебе… помагай тям…, чиито имена са в книгата на живота“(Филипяни 4:3) и особено върху думите на св. апостол и евангелист Иоан Богослов: „И му се поклониха всички жители земни, чиито имена са написани в книгата на живота при Агнеца, заклан от създание-мира“ (Откровение 13:8; ср. 17:8; 20:15; 21:27). Макар че новозаветните книги често отразяват някои особености на самото апостолско богослужение, очевидно е, че горните изрази са чиста метафора. Първите свидетелства за съществуването на веществените диптихи в Христовата църква, както се спомена вече, са от по-късна епоха.

Обичаят да се споменават имена в св. Литургия произтича от задължението на вярващите да се молят „един за други“ (Яков 5:16) и клирът да ходатайства чрез „просби, молитви, молби, благодарения за всички човеци“ (1 Тимотей 2:1-2). И понеже според догматическото учение на св. Църква „Спасителната Христова жертва обгръща… всички човеци, всички грехове, минали и бъдещи“[11], тя се моли поименно за живи и покойници при актуализирането, при мистико-реалното възобновяване на Голготската жертва в светата и божествена евхаристия[12].

Колкото и да е трудно да се докаже, че и през апостолско време св. Църква е споменавала имена през време на своето централно богослужение, тя вероятно е вършела това, защото от най-ранни дни е почувствала необходимостта да индивидуализира ходатайствата си (Ефесяни 6:18-19; Колосяни 4:2-3; 1 Солуняни 5:25; 1 Тимотей 2:1-2; Филимон 22). И за началото на II век трябва да се задоволим с предположения, изградени на психологическа необходимост, защото в първото дошло до нас описание на св. Литургия[13] не намираме нищо по интересуващия ни въпрос. Но към края на същия век имаме вече по-конкретни указания. Тертуалиан в Северна Африка укорява един повторно оженил се вдовец: „Нима ти ще застанеш пред Господа с толкова съпруги, колкото споменаваш в молитвите си? Нима ще принесеш за две? И нима ще препоръчаш двете чрез един свещеник?“[14]. Ние не можем да си представим иначе как свещеникът би се молил в св. Литургия за двете съпруги на въпросния вдовец, освен като спомене техните имена[15].Св. Киприан Картагенски ни извежда от областта на догадките. Той дава първото сигурно свидетелство, дошло до нас, от което става ясно, че в Африка се е споменавало име на отделен човек в св. Литургия. Касае се за починал африкански епископ, който е нарушил едно правило на съвременен нему африкански събор и за когото св. Киприан нарежда: „… да не се прави приношение за него, нито да се възнесе жертвоприношение за негов покой, тъй като той не заслужава да му бъде споменато името пред Божия олтар в молитвата на епископите, понеже поиска да отклони епископите и свещениците от олтара“[16].

Трябва да отбележим, че всички налични сигурни свидетелства от Африка – Тертулиановото, Киприановото[17] и дори свидетелството на бл. Августин от един век и половина по-късно[18], в които се говори за общо и поименно споменаване на християни, се отнасят само до споменаване на покойници[19]. Съшата практика отразява и св. Кирил Иерусалимски в катихезите си от 348 година – споменатите имена са на покойници. Първото ясно свидетелство за споменаване на имена на живи в св. Литургия идва от Испания. Елвирският събор (305 година) постановил да не се споменават имена на отлъчени (правило 28) и на обхванати от зъл дух (правило 29), което ни дава основание да заключим, че е могло да се споменават имена на останалите християни[20].

От IV век насетне сведенията около интересуващия ни въпрос стават по-изобилни. Намираме ги във всички западни и източни ритуали[21].

На Запад, в Галския ритуал[22], първоначално се споменавали имена само на живи и то в Оферториума[23]. В Мозарабския ритуал[24] първоначално намираме същия обичай, тоест споменавали се имена само на живи в Оферториума, затова мозарабските оферторни (проскомидийни) молитви се наричат молитва ad nomina. Това е просто изреждане на имената на ония, които току-що са направили своите приношения от хляб и вино в евахаристията. В Амвросиевия ритуал[25] обичаят е същият, а именно, че преди евхаристийната молитва клирът се молел „за царе, за народа и за другите“[26]. Тази практика в Северна Италия продължила и в началото на V век (416 година), защото нея напада в писмото си до Децентий, епископ на Евгубиум, папа Инокентий I, когато пише: „Собственият ви разум ще ви подскаже колко е излишно да се спомене името на човек, чието приношение не сте още предложили на Бога… Следователно, най-напред трябва да се извърши приношението и след това да се спомене името на този, чиито са приношенията. Трябва да ги споменеш през време на свещените тайнства, а не в оная част, която предшества, така щото самите тайнства да водят към молитвите, които ще се възнесат“[27]. Това писмо, освен че ни разкрива североиталианския обичай, дава ни да разберем, че в 416 година поне римската практика се отличавала от практиката на останалите западни ритуали. И в Рим се споменавали само имена на живи, но не през време на Оферториума, а в самия канон (анафората, евхаристийната молитва)[28]. Що се отнася до имената на покойниците, макар този обичай в Рим да е твърде древен, най-напред бил въведен само в литургии, извършвани за покойници. Като неизменна част на всекидневните литургии той се наложил първо в галските църкви (през VIII-IX век) и оттам преминал в Римската (през IX-X век), докато някои италиански църкви го възприели едва към XI век[29].  До Втория ватикански събор в Римския канон диптихите за живите и за покойниците бяха разделени. Диптихите за живите се четяха след санктуса на канона, а диптихите за покойниците – преди крайното славословие на канона. Следсъборните комисии събраха диптихите за живите и за покойниците в интерцесорната част на трите новосъздадени от тях евхаристийни молитви (канони, анафори), така че сега н католиците четат диптихите си както и ние, тоест в интерцесиото след постепиклезата и преди крайното славословие на канона[30].

На Изток, в древноалександрийския ритуал[31],интерцесиото с диптихите за живи и покойници стои след префациото. Така ги намираме в така наречената Маркова литургия[32],в така наречената Кирилова литургия[33] и в етиопските литургии[33а]. Тази особеност е отбелязана от Псевдодионисий Ареопагит[34].На нея обърнал внимание Яков Едески (640-708) в своето писмо за сирийската литургия до Тома презвитер[35].Изключение от тази практика прави само александрийският ритуал, отразен в евхология на Серапион, епископ Тмуитски (около 350 година), където интерцесиото с имена само на покойници стои в края на евхаристийната молитва преди славословието ѝ[36], както е в нашите литургии.

В Източноантиохийския ритуал[37]диптихите се четат преди епиклезата (в литургията на Аддай и Марий) и след постепиклезата (в литургията на Теодор Мопсуестийски)[38].

В Западноантиохийския ритуал[39]диптихите се четат след постепиклезата. Така е в описаната от св. Кирил Иерусалимски литургия[40], както и в литургията на Антиохия и Цариград, описана от св. Иоан Златоуст около 390-400 година[41].

Ако се съди по първия дошъл до нас евхологий (Барбериновия от VIII-IX век), който съдържа нашите византийски литургии, Църквата се молела за покойници и живи през време на интерцесиото, след постепиклезата, почти така, както е предписано в съвременните наши служебници[42]: дяконът чете диптихите на покойните през време, когато свещеникът чете: „О святем Иоанне…“, а на живите – след „В первих помяни, Господи…“, когато свещеникът чете: „Помяни, Господи, град сей…“

Интерцесиото (ходатайствената част) на анафората е единственото място във византийските литургии до X-XI век, където са се чели днптихите. Към XI век почват да се четат имена и във византийския проскомидиен чин. Ето как се е получило това:

До VII-VIII век проскомидията се е извършвала след излизането на оглашените и преди започването на тайнството, тоест на литургията на верните. До това време тя се състояла от един комплекс, в центъра на който се намирал актът на приношението (на гр. проскомидия, тоест принасянето на хляб и вино от страна на християните), а като второстепенни елементи се обособили: подготовката на даровете (дяконът избирал необходимото количество хлябове, които поставял върху дискоси, после наливал вино и вода в чашата – без да казва нищо), пренасянето им от дяконите от съсъдохранилището върху св. трапеза (днешният велик вход) и прочитането от страна на епископа или свещеника на две молитви: едната е молитвата на предложението (нашата „Боже, Боже наш…“), която се е чела в съсъдохранилището над всички принесени от народа дарове, а другата е молитвата на проскомидията (нашата „Господи Боже Вседержителю, едине святе…“), която се е чела в храма над пренесените и положените върху св. трапеза дарове.Към VII век, поради липса на оглашени, двете самостоятелни части на древното централно богослужение – синаксисът (литургията на словото или на оглашените) и евхаристията (литургията на верните) се оформили в една единствена цялостна литургия. Неудобството да се чака почти средата на цялостната литургия, за да се предадат приношенията от страна на миряните, ще да е наложило разпадането на проскомедийния комплекс, така щото приношението от страна на миряните на хляба и виното и подготовката на даровете с молитвата на предложението да става преди синаксиса, а пренасянето им и прочитането молитвата на проскомидията останали на старото си място, както това става сега.

От VIII-IX век простата проскомидия почва да се развива в един прекрасен проскомидиен чин, в който, чрез символични действия и слова, се спомня Голготското жертвоприношение. Запазените до нас илитарии и евхологии oт XII-XIII век почват да отразяват писмено оня нов елемент в проскомидийния чин, който вероятно от XI век си е пробивал път, за да се наложи най-после като неразделна част на проскомидийния чин, а именно споменаването на св. Богородица, на светиите, на живите и покойни членове на Църквата, тоест и тук почва да се повтаря интерцесиото на евхаристийната молитва. До това дублиране на интерцесиото се е дошло по най-естествен път. Както се каза, диптихите във византийските литургии се четат в края на анафората. Когато проскомидийният чин се е развил с всичките си действия, слова и молитви, той наподобил едно предварително жертвоприношение (без да има такова всъщност), поради което някои западни литургисти го нарекли „Малък канон“[43], а ние, славяните, неправилно сме нарекли предложението – жертвеник, по подобие на евхаристийната молитва (канон, анафора), и тук почнали да повтарят интерцесиото, което съдържа диптихите. Това се потвърждава и от факта, че първоначално няма никаква разлика в произнасянето на интерцесиото в проскомидийния чин и в евхаристийната молитва тоест че и при проскомидийния чин първоначално имаме просто споменаване без поставяне хлебни частици в дискоса. Откъм XIV век почва споменаване на имена чрез поставяне на частици върху дискоса (първоначално само четири – за св. Богородица, за светиите, за живите и покойниците, а след това постепенно се идва до сегашната практика)[44].

Сега някои свещеници произнасят диптихи и през време на сугубата ектения след литургийното евангелие. Ектениите са възникнали в Антиохия и оттам са навлезли в практиката на отделните източни и западни ритуали. Те са тъй да се каже предшественици на съвременните интерцесии, включени по-късно в евхаристийните молитви, и следователно предшественици на съвременните диптихи. След включването на ннтерцесиото в евхаристийната молитва Църквата престанала да индивидуализира ектенийните прошения, тоест не споменавала имена на живи и покойници през време на тяхното произнасяне[45]. Вероятно желанието на християните да чуят своите имена ще да е причина на тази ритуална нередност.

Диптихите се споменават и през време на великия вход. Тази практика възникнала от факта, че великият вход е част от древната проскомидия и произнасянето на имената е продължение от произнесените през време на проскомидийния чин имена. Тази практика е нова. Нито древността, нито пък средновековието познават споменаване на имена през време на великия вход. Той е ставал или в мълчание, или пък при произнасяне на псаломски стихове. Дяконът, като стигнел пред царските двери, възгласял: „Благословен грядий во имя Господне, Бог Господ и явися нам“[46], или дяконът, движейки се към наоса, четял: „Воскресение Христово…“ и Псалом 50 (ако е неделя), а ако е обикновен ден, казвал: „Господня земля и исполнение ея“[47], или пък, ако нямало дякон, свещеникът четял тихо Псалом 50[48]. По-късните евхологии отразяват следната практика: свещеникът и дяконът излизат от св. олтар и, като стигнат пред царските двери, казват: „Возмите врата князи ваша и возмитеся врата вечная и внидет цар слави“, а след като спрат малко, влизайки в св. олтар, казват: „Благословен грядий…”[49]. Едва кодекси от XVII и XVIII век отразяват най-новата практика: излизащите от св. олтар свещенослужители казват тихо: „Святий Боже…“, а като стигнат всред храма, първо дяконът, а след него и свещеникът, възгласят: „Веех вас, да помянет Господ Бог во царствии своем всегда…“, а ако има архиерей – и „Архиерейство твое…“[50]. Съвременните гръцки служебници предписват съвсем кратката формула – дяконът, а след него и свещеникът да казват: „Всех вас, да помянет…”[51]. Руските, а по тях и нашите служебници[52], разширяват формулата, като предписват да се споменават духовните и мирските първенци. За жалост с това развитие се е злоупотребило и към официално установената формула са се прибавили цели списъци от имена на живи и покойници, които не само отегчават богослужението, но и затъмняват още повече смисъла на великия вход.

В заключение на тази литургическа част ще трябва да се каже, че диптихите първоначално на Запад се чели в Оферториума. Имената били на живите енорияши. Рим (поне от началото на V век) чел диптихи за живи, но в анафората. На Изток първоначално се чели диптихи на покойници в анафората. Същата практика намираме и в Северна Африка. По-късно както на Изток така и на Запад диптихи за живи и покойници се чели в анафората, като неизменна част на всекидневните литургии. Диптихите за покойници и за живи във византийския ритуал се четат в интерцесорната част на евхаристийната молитва, а по подражание на нея, и в проскомидийния чин, както и на великия вход, за да бъдат чути от народа. Диптихите в интерцесорната част на евхаристийната молитва се чели от свещеника (епископа) и дякона. Свещеникът чел самата молитва и споменавал свои имена, а дяконът – дългия списък от имена, записани в диптихи или отделни поменици. Сега на практика свещеникът чете диптихите обикновено в проскомидийния чин, в сугубата ектения след литургийното евангелне, през време на великия вход и в края на евхаристийната молитва. Когато със свещеника служи и дякон, той чете имена през време на сугубата ектения и, ако служи патриархът, когато произнася викличка в края на евхаристийната молитва. Правилно е диптихите да се четат през време на евхаристийната молитва и предвид развитието на проскомидийния чин в познатото направление – и в проскомидията.Откъм V век диптихите на Изток получили по-особено значение. Вписването на дадено име в диптихите станало доказателство за православието на тази личност, а заличаването му от диптихите – доказателство за неправославието му. Класическите византийски диптихи изпъкнали в 420 година във връзка със спора за вписване името на св. Иоан Златоуст в тях[53]. Във връзка с борбата между православни и еретици тези диптихи станали белег за дадена църковно-партийна принадлежност. В диптихите оставали имената на привържениците на взелата връх църковна партия. Така например на III Вселенски събор (431 година) се е спорело дали в диптихите на източните църкви трябва да стоят имената на св. Кирил Александрийски и на Несторий[54]. Папа Лъв искал от отците на IV Вселенски събор (451 година) да не се четат в олтара имената на Диоскор Александрийски, Ювеналий Иерусалимски и Евстатий Берийски[55]. Името на монофизитския патриарх Диоскор било заличено от александрийските диптихи от неговия приемник православния Александрийски патриарх Протерий. Когато Протерий бил убит от монофизита патриарх Тимотей Пор, името на Диоскор било възстановено, а това на Протерий – заличено с ненавист в същия момент, когато Цариград го причислявал към лика на мъчениците[56]. Впрочем и самото понятие „канонизиране“[57] на светия произхожда от това, че Църквата е вписала името на дадено лице в канона, тоест в диптихите на светиите, които се чели през време на канона (на евхаристийната молитва). Имената са били заличавани или възстановявани всички заедно, в зависимост от това, дали умрелите епископи били съгласни или не с живия. Епископ Петър Апамейски в Сирия заличил имената на всички свои предшественици от близо 50 години наведнъж[58]. На V Вселенски събор (553 година) било констатирано, че името на Теодор Мопсуестийски отдавна било заличиено от диптихите и заменено с името на св. Кирил Александрийски[59]. В диптихите на поместните църкви били вписани имена и на изтъкнати духовници и миряни от другите поместнн църкви. На VI Вселенски събор (680 година) един игумен съобщил, че името на св. Ефрем Антиохийски се е чело в диптихите на Цариградската църква[60]. Откъм края на V век в диптихите на Източните църкви се вписвали имената на живите патриарси на четирите Източнн патриаршии, както и името на Римския папа[61]. Римската църква никога не е имала в диптихите си имената на Източните патриарси[62]. До XI век в целия Запад се е споменавало само името на папата, като към него се прибавял общият израз „и всички епископи“ и едва откъм XI век в западните църкви извън Рим почнали към името на папата да прибавят и името на местния епископ[63]. Западът не познавал класическите византийски диптихи.

Името на Римския папа стояло в диптихите на Източните патриаршии само когато тези църкви били в каноническо общение с него. Във връзка със спора около св. Иоан Златоуст, когато името на Златоуст било заличено от диптихите на Александрийската, Антиохийската и Цариградската църква (Иерусалимската патриаршия още не е била учредена), папа Инокентий (406-407) скъсал общението си с тях. Настанала така наречената Мелетианска схизма. Когато Антиохийският патриарх Александър вписал името на Златоуст в диптихите на своята Църква (413 година), а след смъртта на папа Инокентий (417 година) същото сторили и Александрийският и Цариградският, мирът в Църквата бил възстановен. Възстановено било и името на папата в диптихите на Източната църква[64].

Във връзка с енотикона православната партия се обърнала към папа Феликс III. Последният в два събора (484 и 485 година) низвергнал и отлъчил Акакий Цариградски, Петър Александрийски и Петър Антиохийски. Акакий заличил името нa папа Феликс от цариградските диптихи. Настанала т. нар. Акакиева схизма. Когато император Анастасий влязъл в преговори с папа Ормузд, за да се вдигне схизмата, последният поискал източните епископи да подпишат либел, в които, покрай Несторий и Евтихий и монофизитските патриарси Диоскор, Тимотей Елур, Петър Гнафевс, Петър Монг и Акакий, се осъждали и приемннците на Акакий (Флавит, Евтимий и Македоний), понеже запазили името на Акакий в диптихите на Цариградската църква[65].

Във връзка с четвъртия брак на император Лъв Мъдри (906 година) Цариградският патриарх Николай Мистик вероятно още в началото на спора, заличил името на папа Сергий III от цариградските диптихи (вж. писмо 53 и 54), а при пращането на томоса на съединението (921 година) той заявил, че ще впише в цариградските диптихи името на папа Иоан X, ако последният приеме решението на Източната църква по четвъртия брак[66].

Когато папа Бенедикт VIII прибавил „Филиокве“ в Никео-Цариградския символ на вярата (1014 година), Цариградският патриарх Сергий със синодално решение заличил името на папата от диптихите на Източната църква. Оттогава досега не е вписвано име на папа в диптихите на Източната църква[67].

В диптихите на Източните църкви скоро почнали да вписват имената на Вселенските събори[68]. В диптихите на Несторианската църква се споменавали и 318-те отци от I Вселенски събор[69]. В сирийската Яковова литургия се споменават отците „от трите благочестиви и свети Вселенски събори в Никея, Цариград и Ефес“[70]. При свикания в 536 година от Цариградския патриарх Минa събор, през време на прочитането на диптихите, множеството, като чуло титлите на четирите Вселенски събори, произнесени гласно от дякона, както и на блажените архиепископи Евфимий, Македоний и Леонтий, викнало с висок глас: „Слава Тебе, Господи“[71].

В диптихите на Източните църкви се вписвали имена и на владетелите. Св. Максим Изповедник съобщава, че служащият „споменава и живите царе заедно с всички духовници“[72].

Всички тези имена на живи и покойни духовници и миряни, възприети от дадена поместна Църква, се четели гласно от дякона през време, когато епископът (свещеникът) прочитал интерцесиото на евхаристийната молитва. Един древен модел от такова интерцесно е запазен в така наречената литургия на св. Григорий Назиански на Александрийската църква, в чиято анафора четем следните прошения: „Молим Те, Xристе Боже наш, утвърди основата на Църквата, разпространи истината на вярата…, пастирите укрепи…, пасомите закриляй. Дай на клира да бъде скромен, на монасите – въздържани, на пребиваващите в девство – разумни…”[73] и пр. Една от най-хубавите интерцесорни молитви е тази от анафората на нашата Василиева литургия, където още стои изречението: „И ихже ми не помянухом по неведению, или забавению, или множеству имен, Сам помянн, Боже, ведий коегождо возраст и именование…[74]

Докато свещеникът четел ннтерцесиото на анафората дяконът възгласял официално приетите от Църквата му диптихи. Остатък от диптихи на Източната църква е запазен в един Парижки кодекс от XV век, издаден от Даниел в Codex Liturgicus. В него четем: „Йосифа светейшия и вселенски патриарх, Филотея Александрийски, Марко Антиохийски, Теофил Иерусалимски и за принасящия светите дарове на Господа Бога благоговейния иерей (името), за предстоящите иереи, за честното свещенство, за дяконството в Христа и за всеки свещенически чин, за спасението, властта, победата и пребиваването на благочестивите и Христолюбиви наши, на благочестивата и Христолюбива госпожа Евгения монахиня, на благочестивите и Христолюбиви наши царе Иоан и Мария; за мира и благосъстоянието на целия свят и на светите Божии църкви, за спасението на нашите пленени братя, за преуспяването и укрепването на Христолюбивото войнство, за спасението на предстоящия народ и всех и вся“[75]. Както се вижда от съдържанието на този диптих, той се произнасял дори и в свещенически литургии.

Днес подобна викличка обикновено се произнася от протодякона в литургия, извършвана от патриарх или архиепископ на автокефална църква. У нас този диптих има следната форма: „Святейшаго патриарха нашего Максима, приносящаго святия дари сия Господеви Богу нашему. 0 честнем презвитерстве, и еже во Христе диаконстве, о всем священническом и иноческом чине. О благочестивем православнем болгарстем народе, о мире всего мира, о благостоянии святих Божиих церквей, о избавлении братии нашей в темницах и плененних сущих, о исцелении в немощех лежащих и о спасении людей, всех зде предстоящих и молящихся и помишляющих книждо о своих согрешениих, и о всех и за вся“[76].

В по-ново време Православната църква е използвала два вида диптихи: синодици и частни поменици. Първите били въведени предимно по манастирите за вечен помен, а вторите – във всеки православен дом[77]. Имената от синодиците обикновено се чели в Православна неделя, а имената от частните поменици, заедно с хляб и вино, се поднасяли на свещениците, които да ги споменат през време на проскомидията.

До изработването на така наречената Синодик (τό συνοδικόν) от събора, свикан в Цариград през 843 година, във Византия съществували книги с официално приетите от Цариградската църква имена за вечна памет и вечно проклятие, наречени ορος или εκθεςις[78]. След покръстването на българите изработеният въз основа на тези паметници Синодик от 843 година бил преведен на български и чрез този превод преминал и у другите славянски народи – руси и сърби[79]. Ние притежаваме две редакции от т. нар. Синодик на цар Борил, съставен през 1211 година[80]. Палаузовският кодекс на този Синодик е от края на XIV век и вероятно е редакция на св. патриарх Евтимий[81]. Дриновският кодекс на този Синодик е от XVI век[82]. Тези два кодекса ни дават възможност да проследим диптихите на Българската църква до падането на Второто българско царство. Вероятно те се ползвали и през османското робство щом като се преписвали и след падането на България. В Русия този паметник се преписвал и през XVII век. Повече от 50 преписа на този Синодик се пазели само в Петербургската публична библиотека. През 1627 година той влязъл в печатните издания на постния триод. По този текст Синодикът почнал да се печата и в московските издания на постния триод[83].

В Синодика на цар Борил намираме имена на древни отци н на византийски императори и императрици, като се почне от св. Константин Велики и св. царица Елена и се стигне до император Алексий III (1195-1203) – преписани от гръцкия оригинал. За нас е от съществено значение оная част от Синодика, където намираме имена на български владетели, като се почне от св. княз Борис и се стигне до времето на падането на Второто българско царство, както и имена на български иерарси (патриарси, митрополити и епископи), включително и името на св. патриарх Евтимий. Към тях в Синодика са включени имена на Източни патриарси, които са въздигнали Българската църква в патриаршеско достойнство, както н имена на сръбски и молдавски владетели, познати с благочестието си из целия православен свят[84].

Освен имената от този Синодик, манастирите по нашите земи са имали поменици, пазени сега в старопечатния отдел на Народната библиотека „Кирил и Методий“, повечето от които съдържат частни имена, дарители на даден храм или манастир[85]. Интересен е поменикът на манастира до гр. Кичево, наричан „Пречиста“, от XVI век, които съдържа имена на митрополити, икономи, монаси, миряни от много села и градове[86]. Поменикът на Слепченския манастир от XVI век е разделен за имена на владетели, архиепископи, митрополити, епископи и пр.[87]  Погановският поменик, препис от 1889 година, съдържа имена на български царе[88]. Имена на български и сръбски царе съдържа Етрополският поменик[89]. Черепишкият поменик от XIX век съдържа имена на владици, иеромонаси, монаси, миряни и на манастирските братя[90].

След учредяването на Българската екзархия и налагането на схизмата Цариградската патриаршия и останалите Православни църкви не са споменавали в диптихите си Българския Екзарх, нито пък Българската църква е споменавала в диптихите си патриарсите на другите Православни църкви. При вдигането на схизмата една от клаузите бе да се споменат духовните и мирските лица, взели участие в църковната борба, както и духовните и мирските власти у нас (1945 година) – нещо, което бе извършено на тържествената служба, отслужени от българското и гръцкото духовенство в катедралния храм на Патриаршията и в храма-паметник „Св. Стефан“[91].

Как стои въпросът с официалните диптихи в съвременната Православна църква?Този въпрос стои открит във всички Поместни православни църкви. Ето защо Първата всеправославна конференция, свикана през 1961 година на остров Родос, постави и този проблем в каталога на темите, които бяха проектирани да се разгледат в предстоящия Свети и Велик събор. Първата всеправославна конференция, която се състоя през 1976 година в Шамбези (Швейцария), между десетте теми, които избра от въпросния каталог, за да бъдат разгледани в тоя събор, включи и въпроса за диптихите. Вероятно там ще се разгледа въпросът само за официалните диптихи на Православната църква, които съдържат имената на живите предстоятелн на съвременните Поместни автокефални църкви и които всяка Поместна православна църква е длъжна да спомене в официалните си служби (патриаршески или архиепископски), в знак на каноническото си единство с останалите сестри-църкви.

По този въпрос сега съществуват две практики: тази на Цариградската патриаршия, която следват гръцките църкви, и оная на Руската църква, която следват почти всички останали църкви.

След „В первих помяни, Господи…“ в дяконската викличка гърците споменават „Димитрия светейши и вселенски патриарх, Николай Александрийски, Игнатий Антиохийски, Венедикт Иерусалимски, Пимен Московски, Герман Белградски, Юстин Букурещки, Максим Софийски, Хризостом Кипърски, Серафим Атински, Василий Варшавски“. Към тях те прибавят и името на митрополита, който служи тържествената или официалната служба и дяконът продължава приетия текст на викличката[92]. С други думи те споменават имената само на предстоятелите на Автокефалните църкви, признати от тях.

Руската православна църква признава автокефалията на Цариградския патриарх Димитрий, Александрийския Николай, Антиохийския Игнатий, Иерусалимския Венедикт, Московския Пимен, Грузинския Илия, Белградския Герман, Букурещкия Юстин, Софийския Максим, Кипърския Хризостом, Атинския Серафим, Варшавския Василий, Пражкия Доротей, Ню-Йоркския Теодосий (на Американската и Канадска митрополия).

Освен горните официални диптихи всяка Поместна църква има свои диптихи, които обхващат имена на живи и покойни заслужили нейни членове. Гръцките църкви имат такива. През 1920 година по въпроса за включването или заличаването на имената на гръцкия крал Константин и на Цариградския патриарх Мелетиос Метаксакис в Гърция станали безредици, съпроводени с убийства[93]. Българската православна църква няма изработени официални диптихи за живи и покойници, а всеки духовник споменава в св. Литургия имената на свои близки и тези, които се записват от християните за единично споменаване или за по-продължително време. Като се има предвид практиката на Съборната църква, изложена по-горе, би било канонично и полезно да се изработят официални диптихи. За да се избегне затрупването на имена, би могло диптихите да бъдат патриаршески, епархийски и енорийски (или манастирски). В патриаршеските диптихи, в частта на покойниците, трябва да се впишат имената на предстоятелите на Българската православна църква от самото ѝ начало досега, благочестиви и православни владетели от покръстването ни досега и клирици и миряни, които имат изключителни заслуги за вяра и род от покръстването досега, а в частта на живите, освен имената на живите предстоятели на отделните поместни църкви по реда на каноническото старшинство и достойнство на техните църкви, – имената на живите епархийски и титулярни архиереи на БПЦ и правителствующия синклит. В епархийските диптихи трябва да се впишат имената на архиереи, клирици и миряни, ревностно послужили за вяра и род в дадена епархия. В енорийските (или манастирските) трябва да се впишат освен имената от съответната епархия, още и имената на клирици и миряни, ревностно послужили в дадения храм (или манастир) за вяра и род. Така ще се отдава достойна почит на ония, които се трудят за Христа и за Църквата, ще се изпълнява поръчението на апостола, да помним нашите наставници, и ще се поддържа будно в съзнанието на изпълнението, че макар да има много поместни църкви, ние сме едната, свята, съборна и апостолска църква.

_________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1979, кн. 11, с. 20-31. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Cod. Theodos. de expensis Judorum 15, tit. 9 § 1, Symmahus, Epist. II, 81. V, 56. X, 119.

[2]. Θρησκευτική καί Ηθική εγκυκλοπαιδειά (съкратено ΘΗΕ), т. 5, Αθήνάι 1964, σ. 108.

[3]. Jungmann, Missarum Solemnia, фр. превод, III, 1958, p. 72.

[4]. ΘΗΕ, т. 5, σ. 108.

[5]. Dictionnaire d’Archeologie Chretienne et de Liturgie (съкр. DACL), t. IV, col. 1046.

[6]. DACL, t. IV, col. 1046-1048.

[7]. S. Cyrilli, Catecheses mvstagogie, ed. Quasten J., Monumenta eucharistica et liturgica vetustissima, Bonnae 1935-1937.

[8]. Той ги нарича “ιεράς πτυχάς“, вж. “Εκκλ. ιεραρχ.,  III, 2.

[9]. Схолии към „За църк. иерархия“, III, 2. Migne, PG 4, 136.

[10]. DACL, t. IV, col. 1049.

[11]. Дюлгеров, Д. и Цоневски, Ил., Православно догматическо богословие, София, 1936, с. 178-182.

[12]. + Макариополски епископ Николай, Светата Евхаристия, София, 1955, с. 43-44.

[13]. В Юстиновата Първа апология от 155 година, гл. 65 и 67.

[14]. De exhortatione castitatis, с. XI. Migne, PL 2, 975.

[15]. Тертулиан отбелязва още, че Църквата се моли „за царете и за тези, които са на власт“ (Ad scapulam, с. II. Migne, PL 1, 778), но от тези думи не става ясно дали ходатайството се извършвало общо или поименно.

[16]. Epist. LXVI, Migne, PL 4, 411.

[17]. Киприан говори също, че Църквата се моли за братята (Epist. LX, 4. Migne, PL 4, 372) и за починалите в общение с Църквата (Epist. II, 2. Migne, PL 4, 231), но от тях не става ясно дали молитвата ставала поименно или общо.

[18]. De cura pro mortuis, c. IV. Migne PL 40, 596.

[19]. Има свидетелства за споменаване имена на каещите се преди да се приемат в евхаристийно общение (Epist. IX, 2. Migne, PL 4, 258), но не става ясно дали се споменавали при покаянието или в евхаристията.

[20]. Hefele, Conciliengeschichte, Freiburg im Breisgau, 1873, Bd. I, S. 167.

[21]. Западните ритуали са: галски, мозарабски, амвросиев, келтски и римски. Източните ритуали се делят на два главни клона: александрийски и антиохийски (или сирийски). Към александрийския ритуал спадат гръко-александрийските, коптските и етиопските литургии. Антиохийският ритуал се дели на източно и западно антиохийски (или сирийски).

[22]. Това е ритуалът на древната галска църква.

[23]. Оферториумът отговаря на древната византийска проскомидия.

[24]. Това е ритуалът на древната Испанска църква.

[25]. Това е древният Милански (на гр. Медиолан) ритуал.

[26]. De Sacramentis IV, 2. Migne, PL 16, 459.

[27]. Dom Constant, Epistolae Romanorum pontificorum, t. I, col. 857.

[28]. Римският канон е съставен от следните части: префацио, санктус, интерцесио за живи, квам облационем (римската епиклеза), институцио, анамнезис, облацио, суплицес те рогамус (римската постепиклеза), интерцесио за покойни и славословие. За тези названия и за техните съответствия в нашите анафори вж. по-долу бел. 40.

[29]. Dix. Gr., The shape ol the liturgy, Wesminster, 1954, p. 501.

[30]. Прот. Бл. Чифлянов, Римската литургия преди и след Втория ватикански събор, ГДА, т. XX, 1970/71.

[31]. Към него спадат гръцката Маркова литургия, коптската литургия на св. Кирил Александрийски, която е коптски превод на Марковата литургия, и Етиопските литургии.

[32]. Тук е използван папирусният фрагмент от IV век. Най-ранните кодекси (Росанският, Ватиканският и Месинският) на Марковата литургия са от XII-XIII век, с много византийски примеси.

[33]. Brightmann, F. E.,  Liturgies eastern and western, Oxford, 1896, p. 165 sq.

[33a]. Етиопците имат около 15 амафори, които се прибавят към една и съща преднафорна част (Литургия на оглашените).

[34]. Migne PG. 4, 136.

[35]. Brightmann, F. E.,  op. cit., p. 493 sq.

[36]. Euch. Serapionis, ed. Quasten, op. cit., p. 63.

[37]. Към него спадат несторианските литургии на Аддай и Марий, на Теодор Мопсуестийски и на Несторий.

[38]. Τρεμπέλας Παν., Αί τρεις λειτουργίαι…, Αθηναι, 1935, σ. 119-120.

[39]. Към него спадат сирийско-антиохийските (яковитски, сирийско-униатски и малианкарски), маронитските, византийските и арменските литургии.

[40]. Евхаристийните молитви на тази и на другите литургии от западноантиохийския ритуал имат едно и също разположение на частите си. Според византийската т. нар. Златоустова литургия, която ползват всички Православни църкви, те са: префацио (от началото до „Победную песен“), санктус (ангелската песен „Свят, Свят, Свят…“), постсанктус (частта след „Победную песен“, която се чете когато певецът пее „Свят, Свят, Свят…“), институцио (учредителните слова „Приимите ядите и пр.), анамнеза (възспоминанието на кръста, гроба и пр.), облацио („Твоя от Твоих…“), епиклеза („Еще приносим Ти… и просим и молим,…“), постепиклеза („Якоже бити причащающимся…“), интерцесио („Еще приносим Ти… о еже в вере почивших…“, тоест диптихите) и славословие („И дажд нам…“).

[41]. Homilia XXI in Acta apostolorum, Migne PG 60, 170.

[42]. В нашите служебници практиката е следната: епископът (свещеникът) чете интерцесиото на анафората така: „Еще приносим ти словесную сию службу о еже в вере почивших праотцев… И помяни вcех о надежди… свет лица твоего (диптихи за покойните). Еще молим тя, помяни Господи, всякое епископство… и на вся ни милости твоя низпосли (диптихи за живите)”.

[43]. DACL, t. 137-137, col. 1949.

[44].  Прот. Бл. Чифлянов, Проскомидията, ГДА, т. XVIII, 1967/68.

[45]. От тази всеобща практика изключение прави евхологият от XII век (вж. А. Дмитриевски, Описание литургических рукописей…, т. II, ευχολόγια, Киев, 1901, с. 134), където в ектенийните прошения намираме прибавките: „Още за Божия раб (името) за живот… Още за Божия раб (името) за упокоение“. Славянските служебници под руско влияние на това място прибавят и заупокойна ектения и молитва.

[46]. А. Дмитриевски, цит. съч., с. 140 (евхол. от XII-ХIII век). Това вероятно ще е била най-древната формула, произнасяна на велик вход.

[47].  Пак там, с. 148.

[48]. Пак там, с. 157 (Патмоски евхол. от XIII век).

[49].  Пак там, с. 172 (евхол. от XIII-XIV век). Евхол. № 13 на Атинския византийски музей определя двата стиха да се казват от свещеника. Атинският кодекс № 776 от XVII век предписва дяконът да казва: „Возмите врата…“, а свещеникът: „Благословен грядий…“(вж. Τρεμπέλας Παν., цит. съч., с. 83). Други Атински кодекси (между XVI и XVIII в.) предписват обратното (вж. пак там, с. 82).

[50]. Τρεμπέλας Παν., цит. съч., с. 81-82.

[51]. Εκκλ. έγκόλπιον, Κων/πολει, 1909, Іερατικόν, Αθηναι, 1971, σ. 88-89.

[52]. Служебник, изд. на Св. Синод на БПЦ, София, 1957, с. 82-83.

[53]. Никифор Калист, Църк. ист., кн. XIV, гл. XXVI, XXVII, Migne, PG 146, 1137-1149.

[54]. Synodicon contra tragaedium Jrenaei, n. 269 et 305; Mansi, Consilia, t. V. col. 731-1022.

[55]. Migne PG 54, 914, 923, 924.

[56]. Dix. Gr., op. cit., p. 503.

[57]. Du Cange, glossarium, вж. думата „Canonizare“.

[58]. Dix. Gr., op. cit., p. 503.

[59]. Noris De Synodis V saeculi, c. IV; Baluze, Nova coll. consil. (Consil. V).

[60]. Labbe, Consilia, t. VI, col. 827.

[61]. ΘΗΕ, т. 5, σ. 110.

[62]. Dix. Gr., op. cit., p. 502.

[63]. Jungmann, op. cit., III, 66-67.

[64]. Αρχιμ. Βασ. Στεφανίδον, εκκλ. Ιστορία, II εκδ., Αθηναι, 1959, σ. 209.

[65].  Пак там, c. 228, 230.

[66].  Пак там, c. 370-372,

[67].  Пак там, с. 374.

[68].  Labbe, Consilia. t. V, col. 177-185; 201-209.

[69]. Brightmann, F. E., op.cit., p. 277.

[70].  Op.cit., p. 94.

[71]. Mani VIII, 1066; Теофан, Химнография (513 rодина), Migne PG 108, 392.

[72]. ΘΗΕ, т. 5, σ. 110.

[73]. Op. cit., p. 110.

[74]. Служебник, изд. на Св. Синод на БПЦ, София, 1957, с. 136-140.

[75].  ΘΗΕ, т. 5, σ. 110.

[76].  Текстът е взет от протодякон Стефан Марков, който служи в храма-паметник „Св. Александър Невски“.

[77].  Православная Богослоская Энциклопедия, т. IV, ПБ, 1903, с. 1059-1060.

[78]. М. Г. Попруженко, Синодик царя Борила, Български старини, кн. VIII, София, 1928, с. IV.

[79]. Пак там, с. V, VIII, X, XCVII и сл.

[80]. Пак там, с XII.

[81]. Пак там, с. ХСI и сл.

[82]. Пак там, с. XXVII.

[83]. Пак там, с. СIХ-СХ.

[84]. Пак там, с. 1-96.

[85]. Б. Цонев, Опис на ръкописите и старопечатните книги на Народната библиотека в София, т. I, София, 1910, с. 5, 50, 57, 172, 179, 183, 197, 203, 440 и др. Б. Цонев, Опис на славянските ръкописи…, т. II, София, 1923, с. 12, 19, 53, 64, 89, 101, 104, 108, 115, 116, 138, 143, 158, 168, 171, 182 и др.

[86]. Б. Цонев, Опис…, т. I, с. 202.

[87]. М. Стоянов и Хр. Кодов, Опис…, т. III, София, 1964, с. 174.

[88]. Б. Цонев, Опис…, т. II, с. 506.

[89]. М. Стоянов и Хр. Кодов, Опис…, т. III, с. 176.

[90]. Пак там, с. 180.

[91]. Личен спомен.

[92]. Календар на Еладската църква, 1978, с. 15.

[93]. Dix. Gr., op. cit., p. 504, n. 1.

Източник на изображенията – Гугъл Бг