ИЗСТРАДАНА ИСТОРИЯ*

Д-р Румен Ваташки

Книгата ми „Българската православна църква и римокатолическите мисии в България (1860 – 30-те години на ХХ век”), Шумен, 2005, е моята докторска дисертация. Трудностите, през които преминах, реших да опиша подробно в сегашното издание, за да знаят младите учени, които поемат по този път, какво ги очаква, ако порочната система за даване на научни степени и звания продължи. Така ще могат да се убедят сами какъв феодализъм цари в така наречените академични среди. Моята главна цел е да изложа фактите, а за останалото оставям на вас да прецените. Настоящото издание е допълнено и преработено и е плод на 22-годишен труд.

На 3 април 2004 година се проведе обсъждане на научния ми труд на тема: „Българската православна църква и римокатолическите мисии в България (1860 – 30-те години на ХХ век”) за придобиване на научна степен „Доктор на теологическите науки”. Ръководителят на катедрата доц. д-р Ангел Кръстев веднага предложи проф. Тотю Тотев да председателства заседанието. При обсъждането проф. Тотев даде тон на неакадемична дускусия. Бяха извършени и процедурни нарушения. Не ми позволиха да представя резюмето на дисертацията си, а веднага започнаха обсъждания. След като не успя да представи сериозни научни аргументи срещу дисертацията ми, професорът застъпи становище, че съм много млад. По време на отговорите ми Т.Тотев се отказа от рецензията си и напусна заседанието (Вж. препис-извлечение от Протокол № 12).

За около година преработих работата си и отново я депозирах. За 17 декември 2004 г. се насрочи друго заседание, което е провалено поради липса на кворум. Още тогава изразих мнение, че липсата на кворум може да се тълкува като предварително нагласена ситуация (Вж. препис-извлечение от Протокол № 5).

С решение на катедра „Теология” от 26.04.2005 г. (Протокол № 7) беше насрочено обсъждане на докторската ми дисертация на 26.05.2005 г. в 14 ч. Поради липса на кворум заседанието отново не се състоя. Интересното е, че един час по-късно в централната сграда на ШУ срещнах доц. Сава Сивриев и ст. ас. Яна Драгомирова, които отсъстваха от заседанието. Считам, че поведението на някои колеги не е етично, още повече че са членове на катедра „Теология”.

С писмо от 9.06.2005 г. ръководството на катедра „Теология” ме информира, че за 23.06.2005 г. се насрочва ново обсъждане на докторската ми дисертация, като се настоява да депозирам екземпляр от защитената в Италия дисертация с легализацията й, да депозирам списък с отпечатани публикации по темата и да се подчертаят и изнесат отделно приносите по темата.

С доклад от 10.06.2005 г. уведомих деканското ръководство, че едно такова обсъждане е неуместно, той като е взето еднолично, без да има заседание на катедра „Теология”, на посочената в писмото дата някои от членовете на катедрата са в годишен отпуск, а останалите изисквания в докладната записка са неприемливи за мен, защото не са необходими условия за провеждане на процедура за присъждане на научната степен „Доктор на теологическите науки”.

Всички тези изисквания се разминават с Правилника за прилагане на закона за Научните степени и научните звания. Това е още едно доказателство, че определени колеги се поставят в услуга на лични интереси, които нямат нищо общо с академизма и етиката.

През последните години катедра „Теология” на ШУ „Еп. Константин Преславски” се превърна в катедра „Тотелогия”. Защитават се интересите не на катедрата и на ШУ, а личните интереси на проф. Тотев, който е в напреднала възраст и отдавна няма чувство за реалност.

С писмо от 12.06.2005 г. в писмена форма попитах доц. Даскалова в качеството й на председател на Контролния съвет на ШУ „Епископ Константин Преславски” нормално ли е 75-годишен пенсиониран професор да има 1000 учебни часа лекции и да няма свой асистент? Знаем, че често има ангажименти в София и Варна. Възможно ли е толкова много часове да бъдат взети реално? Защо проф. Тотев няма наследник? Защо проф. Тотев участва във всички възможни комисии, където се полагат хонорари.

Това са все неудобни въпроси, които мнозина предпочитат да не задават. Поставих тези актуални питания не просто формално. Очаквах отговори и конкретни решения. Само така можем да покажем уважение към себе си и към институцията, в която работим. За съжаление отговор не получих.

След като преобладаваше мнението, че научният ми труд е исторически, на 15 ноември 2005 г. депозирах докторската си дисертация в катедра История към ФХН на ШУ „Епископ Константин Преславски”. За моя най-голяма изненада изобщо не ми беше насрочена дата за обсъждане.

Според Протокол № 5 от 21.10.2005 г. доц. Вера Бонева настоява да представя три мнения на специалисти по история на България. Това е в нарушение на закона, тъй като според Правилника за прилагане на Закона за научните степени и звания, утвърден с разпореждане № 303 на Министерския съвет от 29 юли 1972 г., обн. ДВ, бр. 63 от 11 август 1972 г., изм. бр. 13 от 1984 г., бр. 85 от 1985 г., доп. бр. 13 от 1992 г. в раздел ІV – Ред за даване и отнемане на научните степени и на научните звания „научното звено обсъжда дисертационния труд най-късно един месец след представянето му”.

Въпреки това аз представих четири мнения на хабилитирани лица и отново депозирах работата си. Според Протокол № 7 от 6.11.2005 г. на заседанието на катедра „История” се предлага да бъдат изискани от мен допълнително 3 писмени мнения от професори в областта на българската църковна история.

От изложеното дотук е видно, че за мен не се прилага този ПРАВИЛНИК и за мен този ЗАКОН не важи. Действа се неколегиално, като ми се нарушават елементарни човешки права.

През цялото това време, когато бях в немилост, не ми публикуваха научните статии, които представях за различните сборници и периодични списания на Шуменския университет. Статиите ми се „губеха”, както и личната ми кореспонденция. Дори протоколите от разширените катедрени съвети бяха откраднати. За да ме лишат от полагащите ми се годишни премии, ми измисляха наказания. Бях подложен на голям психически тормоз. Попаднах в един омагьосан кръг и имах усещането, че излизане няма.

Личната ми среща с председателя на Президиума на ВАК академик Кендеров в началото на юни 2006 г. промени коренно нещата. Тук изказвам своята дълбока благодарност към доц. д-р Иван Христов от Пловдивския университет „Св. Паисий Хилендарски” и г-жа Искра Василева, научен секретар по философия и теология, които проявиха загриженост от правната страна на проблема и ме насочиха към съответната институция. Академик Кендеров ми даде ценни практически съвети относно започването на процедурата.

На 16.06.2006 г. депозирах жалба до ректора на Шуменския университет проф. Д. Добрев против бездействието на ръководителя на научното звено при катедра „Теология” във връзка с обсъждането на дисертацията ми. С ректорска заповед № 2044 от 16.06.2006 г. е създадена комисия за проверка на данните, изнесени в жалбата ми. При проверката се установи, че липсват документи от личното ми досие. Проф. Малчо Малчев, който беше представител на ректорското ръководство в комисията, ме информира, че липсва дипломата ми от Италия, както и легализацията й от ВАК. Същите документи бяха задължително необходими при назначаването ми на работа в ШУ и са използвани при явяването ми на конкурс за доцент през 1999 г. Това показва, че умишлено са откраднати от професионалното ми досие, за да ми се пречи за новата процедура. Убеден съм, че зад всичко това стои дългата ръка на проф. Тотев, който се държи като истински феодал в Шуменския университет. Трябва да призная, че преди да депозирам дисертацията си, имах добри колегиални отношения с г-н Тотев, дори през 2003 г. му посветих книгата си „Старозагорската епархия в защита на православието”. В желанието му да ми пречи освен професионална завист не изключвам и политически мотиви, тъй като той е регионален координатор на ДСБ в Шумен.

Още по времето на комунистическото управление г-н Тотев успява да си намери работа и прави завидна кариера за онова време. Знаем, че подобна кариера извън системата на Църквата на човек, завършил Духовната академия, е немислима, без да е сътрудничил на комунистическата ДС.

През всичките тези дълги години на тормоз нито един от колегите ми, работещи в катедра „Теология” на ШУ, не показа и най-малко съчувствие към мен. Единствените богослови, които ме подкрепиха, са професорите Николай Маджуров и Димитър Киров от СУ „Св. Климент Охридски”.

Цитираната по-горе ректорска заповед изискваше до 16.07.2006 г. да бъде насрочено заседание на разширен катедрен съвет за обсъждане на докторската ми дисертация, но процедурата стартира едва на 20.10.2006 г.

С решение от 4 декември 2006 г. на СНС по „Теология” за рецензенти са избрани архимандрит доц. д-р Павел Стефанов, проф. д.и.н. Николай Кочев и ст.н.с. І ст. д.и.н. Елена Стателова.

Публичната защита на дисертацията ми е насрочена за 18.06.2007 г. Това означава, че отново е нарушен Законът за научните степени и звания. В частта си „Ред за даване и отнемане на научните степени и на научните звания”, чл. 23, ал. 1 е записано, че „рецензентите са длъжни да представят рецензиите си не по-късно от три месеца след получаването на материалите”, а според чл. 28, ал. 1 „Научният съвет насрочва защита не по-късно от 30 дни след представянето на рецензиите”.

След като се запознах с рецензиите им, процедурата изискваше да се защитя. Тук предавам по-разширения вариант на моето изказване пред членовете на научния съвет.

Уважаеми г-н Председател, уважаеми членове на СНС по „Теология”. Чувствам се задължен да отговоря на конкретни бележки на рецензентите, и то на всеки един поотделно.

Относно бележката на архимандрит доц. д-р Павел Стефанов, че в заключението си противореча, тъй като пиша, че „през ХVІІ в. Католическата църква не развива открит прозелитизъм” (с. 315).

В случая става въпрос конкретно за България. Не си противореча, тъй като мисията на францисканите у нас е съсредоточена изключително сред павликяните и сред католическото население в Чипровец и някои села. През този период те не развиват пропаганда сред православните.

Трябва да призная, че архимандрит доц. д-р П. Стефанов е най-информираният библиографски богослов в България. Не ползвам книгата на Рита Толомео, издадена през 2003 година, и съчинението на Реймунд Хаас от 2006 година. Книгите не са съществени за моето изследване. Благодаря на рецензента за тази полезна за мен информация.

В отговор на поставените ми въпроси и бележки от проф. Кочев у мен възникват сериозни съмнения за качествата на рецензента поради неугледния външен вид на рецензията – пропуснати думи, части от думи и несвързани изречения. Въпреки това тази рецензия е част от процедурата и аз съм длъжен да взема отношение, тъй като независимо от лошия си стилистичен и граматичен вид въпросите са насочени към мен.

Рецензентът правилно забелязва, че на заглавната страница първоначално е написано „Дисертация за присъждане на научната степен „Доктор на историческите науки”. След това „историческите” е задраскано и с химикал е записано „теологическите науки”.

В продължение на 2 години и половина решенията на катедра „ТЕОЛОГИЯ” за свикване на разширен катедрен съвет за обсъждане на докторската ми дисертация бяха проваляни поради липса на кворум. Разполагам с пълната документация по случая и всеки член на комисията може да се запознае.

Тъй като имаше мнение, че научният ми труд е исторически, на 15 ноември 2005 г. депозирах докторската си дисертация в катедра „ИСТОРИЯ” към ФХН на ШУ „Епископ Константин Преславски”. За моя най-голяма изненада изобщо не ми беше насрочена дата за обсъждане. Това е в нарушение на закона, тъй като според Правилника за прилагане на Закона за научните степени и звания „научното звено обсъжда дисертационния труд най-късно един месец след представянето му”.

Процедурата ми стартира едва на 20 октомври 2006 г. след намесата на председателя на Президиума на ВАК академик Кендеров и на ректорското ръководство на ШУ.

За да омаловажи трудовоте по темата на дисертацията ми проф. Кочев ги нарича „брошури”. Според него дисертацията ми „е изцяло стъкмена от посочените брошури, т. е. тя е изцяло плагиатство от самия себе си. А всяко плагиатство, когато се докаже, е наказуемо не с даване на научни степени и научни звания, а с отнемане”.

Какво всъщност е брошура? Тя е „неголяма книга (от 4 до 48 стр.) с актуално полемично или агитационно съдържание, по правило с меки подвързии” (Буров, Стоян, Пехливанова, Пенка, Речник на чуждите думи в българския език, С., 1995, с. 80). Големината на книгите ми е между 154 и 175 стр., формат А3, и имат по около 20 страници факсимилета на непубликувани досега документи. Уважаеми членове на СНС по теология – това брошури ли са?

Тук ще ви дам и класическото определение за плагиатство. Това е „заимстване на част от научен труд, без да е посочен източникът. Плагиатствам – представям като своя част от научен труд, творба на изкуството, идея или цялостно чуждо произведение като свое собствено” (Речник на българския език. Т. 12, С., 2004, с. 476).

Ясно е, че не мога да „крада от самия себе си”, защото аз съм авторът и е по темата на дисертацията ми. Оттук нататък аз не мога да наричам рецензента „професор”, тъй като е паднал на много ниско академично ниво.

Монографията е научен труд, разработващ един проблем в дадена област. В този смисъл трудовете ми могат да бъдат определени като монографии, още повече че монографиите са самостоятелни изследвания.

Според него „Един кандидат за голям д-р трябва да има редица изследвания по проблема. Оказва се, че такива липсват”.

Това е лъжа, тъй като имам четири книги по темата на дисертацията си, както и отделни научни публикации по нея. Такава е и практиката – публикуват се статии, студии и книги по основната тема, по която се работи.

Става въпрос за публикуваните през 2002, 2003 и 2004 г. четири монографии – „Католическата пропаганда в Сливенска епархия”, „Старозагорската епархия в защита на православието”, „Българската православна църква и римокатоличекските мисии в Северна България и Пиринска Македония” и „Пловдивската епархийска църква и римокатолическите мисии в епархията (средата на ХІХ до 30-те години на ХХ век)”.

Така постъпват и други учени, включително и С. Елдъров, на когото г-н Кочев е бил също рецензент. Но за разлика от мен С. Елдъров няма нито една книга по темата на дисертацията си, а само отделни статии.

В автореферата на дисертацията си „Католиците в България 1878-1989” той прилага публикации, които са включени като отделни заглавия и параграфи в самата дисертация. Такива са статиите „Униатското движение в България през 1913 г.”, Българска историческа библиотека, 2000, № 1, с. 45-63, „Македонската католическа лига в България 1922-1946 г.”, Българска историческа библиотека, 2000, № 3, с. 39-60, „Никополската католическа епархия – неосъществената общност”. – В: Локални общности. Т. І., С., 2000, с. 35-44. Това вече се казва двоен стандарт.

Вярно е, че обединявам Предговора с Уводната част, в която правя преглед на научната литература, тъй като има такава практика. В книгата си „Християнството през ІV – началото на ІХ век”, С., 1995, Н. Кочев прави същото – има само Предговор. Така постъпва и С. Елдъров в споменатата книга.

Рецензентът се интересува от разликата в съдържанието на монографията ми “La sede episcopale cattolica di Sofia e Filippopoli tra la fine del 1847 e la prima metà del secolo XX”, C., 1998, и книгата ми, разглеждаща Пловдивската епархия.

Тази монография е по темата на докторската ми дисертация от Италия и по съдържание отговаря на книгата ми „Софийско-Пловдивският викариат под управлението на капуцините” (1841-1941)”, Шумен, 2006 (Показвам я).

Г-н Кочев ме упреква, че „оценявам сам себе си”. Мисля, че след като 22 години се занимавам с тази проблематика, имам право да изкажа становище.

Според него „В компютърния текст на Увода са изключени някои лица, които в издадения текст фигурират в негативен план”.

Не съм изключвал такива лица. Става въпрос за следното:

„В обзора на публикациите по темата в монографията си „Католиците в България 1878-1989” С. Елдъров възхвалява статии, съчинения и автори, които нямат стойностни публикации по темата, но иначе са добри учени в областта, в която работят. Такъв е случаят със статията на проф. Н. Кочев за архиепископ Ронкали в България, в която не се казва нищо ново. Но това не бива да ни учудва, тъй като проф. Кочев е негов рецензент” (с. 11).

Това показва, че рецензентът не е чел работата ми. Той ни убеждава, че „Такива негативни оценки не е срещал при нито един преглед на научна литература, особено при дисертант.” Това също не отговаря на истината.

Тенденциозни и неприятни са критиките на С. Елдъров към автори, които имат принос в изясняването на тази проблематика. Но нека да цитирам някои от словоизлиянията му, за да се убедите сами:

„…С католическата проблематика тогава се занимават и двама по-млади колеги по атеистично призвание на Йордан Николов. Единият е Бончо Асенов, оперативен работник в отделението на БПЦ в Трети отдел на Шесто управление на ДС, а от началото на 80-те години – преподавател във висшата милиционерска школа „Г. Димитров” в Симеоново”… (с. 13).

„…Напоследък три книги по темата публикува Румен Ваташки, бивш православен богослов…” (с. 20).

„…Наскоро се появи една прелюбопитна книга за историята на Котолическата църква от източен обред от 1860 г. до средата на ХХ в. Неин автор е Иван Еленков от СУ „Св. Климент Охридски”, бивш преподавател по история на БКП, настоящ културолог…” (с. 21).

„…Единственото, с което книгата може да впечатли представителите на „традиционната” историческа наука, е комичното смешение между църковната стилистика на източниците и културоложката терминология на автора. Образно казано, тя едновременно ухае и на тамян, и на парфюм – всеки един поотделно с приятен аромат, но смесени заедно, издават доста неприятна миризма…” (с. 22-23).

Интеренсо е защо г-н Кочев определя книгите ми като „краеведски”, след като Сливенската епархия включва три области – Сливенска, Бургаска и Ямболска, а Пловдивска епархия е най-голямата българска епархия и включва Пловдивска, Хасковска, Смолянска, Пазарджишка и Кърджалийска област. Обхващам абсолютно всички селища на национално ниво, където действа католическата пропаганда. Не е логично в една монография да изследваш цяла Северна България и Пиринска Македония и такова изследване да бъде определяно като краеведско”.

Дали изследването ми е „историческо” или „църковно-историческо”, давам отговор на с. 17. В процеса на работата си задавах и този въпрос. Стигнах до заключението, че това не е просто история, а църковна история. Ако бях външен историк, бих могъл да го представя и като историческо, но аз се занимавам с църковна история и съм богослов.

„Структурата на изследването, методологическият подход и информационната основа го определят като църковно-историческо, тъй като в него се разглежда специфична църковна проблематика все в рамките на българската църковна история” (с. 17).

За да се убедите, че г-н Кочев е много далече от проблематиката, която разглеждам, ще ви обърна внимание на следния пасаж от рецензията му:

„Дисертантът пише, че „Проповядването на прозелитизъм между верните от друго християнско изповедание е осъдително от Свещеното Писание и само по себе си е носител на зло. Показателни в този случай са думите на св. апостол Павел в посланието му до Римляните 15:20-21: „При това считах за чест да проповядвам Евангелието не там, дето името Христово беше вече известно, за да не зидам върху чужда основа, а, както е писано: „ония, на които не беше известено за Него, ще видят, и ония, които не бяха чули, ще узнаят”.

Няма да се спирам на използваното понятие „друго християнско изповедание”. То е допустимо за един журналист, но да се използва от богослов, който иска научна степен „Доктор на теологическите науки?!”

В изследването си аз защитавам православието, а този цитат от св. апостол Павел е богословският ми аргумент срещу прозелитизма на Римокатолическата църква. Темата ми е ясно зададена в заглавието и ересите не ме интересуват. Те са предмет на изследванията на г-н Кочев.

Рецензентът признава, че „в приложения текст е налице познаване на не малко от изворите, налице е и излагане на фактите, но липсва анализ”.

Искам да цитирам и проф. Т. Тотев, който за мнозина е научен авторитет. В предговора към книгата ми „Католическата пропаганда в Сливенска епархия (20-те и 30-те години на ХХ век)”, Шумен, 2002, с. 7, той пише следното:

„Втората и третата глава са изцяло посветени на основната тема на книгата – католическата пропаганда в Сливенска епархия. За мястото и ролята на отделните митрополити от началото на пропагандата до днес са включени и исторически анализирани важни архивни документи. Несъмнено в научно обращение влиза важен исторически труд, с който ще се запълнят не едно и две бели полета от огромната тема за католическата пропаганда в България.”

На г-н Кочев прави впечатление, че „в Дисертацията е отбелязано, че Кирил Куртев умира на 9 март 1971 г. в Пловдив (с. 45), а в брошурата за Сливенска епархия (с. 24) е казано, че той умира на 9 март 1971 г. в с. Куклен”. Това показва, че съм направил нужната корекция.

„Машинописна грешка ли е твърдението на стр. 165-166, че на 3 март 1861 г. по време на св. Литургия митрополитът не споменава името на Цариградския патриарх и преминава към „новооснованата българска църква”.

Разбира се, Българсаката църква е основана през 870 г., но тогава има архиепископ чужденец. Свързвам събитията с 3 април 1860 г. Отразявам ги на стр. 166. Не казвам, че БПЦ се основава на тази дата, а „новооснована”.

Рецензентът не може да си обясни „защо римокатолическите мисии в България са разгледани до 30-те години на ХХ век”? Означава ли, че след тези години такива мисии липсват?”

Обяснявам го на стр. 17. Цитирам:

„Хронологичните рамки на този труд започват от 1860 г., тъй като през тази година се поставя началото на независима Българска църква и възниква униатско движение сред българите. За горна граница определих 30-те години на ХХ в. Това е десетилетието преди Втората световна война, когато Католическата църква у нас бележи значим напредък”.

Според проф. Стателова съм „публикувал труда си в четири малки книжки, които после са обединени в една монография, но без никакви допълнения и преработки”.

Това твърдение не отговаря на истината и може да се види от всеки непредубеден с невъоръжено око. Едва ли книжни тела между 160 и 175 стр. могат да бъдат определяни като „малки”. Имам допълнения, преработки, размествания на текстове и съкращения.

Ако сравним глава ІІ от докторската ми дисертация „Униатската пропаганда в Сливенска епархия” с книгата ми „Католическата пропаганда в Сливенска епархия”, ще видите, че в дисертацията ми съдържанието е променено и липсва цяла глава с четири параграфа. Съдържанието на другите отделни параграфи е изцяло преработено и променено. В книгите си прилагам и голям брой факсимилета на документи и снимки, докато в дисертацията не прилагам нито един.

В глава ІІІ от дисертацията ми „Старозагорската епархийска църква в защита на православието” липсва цяла глава, която съществува в книгата ми за Старозагорската епархия, отделни глави и параграфи са променени, отсъства и предговор. Подобно е и положението в другите глави на дисертацията ми.

Според проф. Стателова „дейността на православната църква е доста добре проучена”. Това също не отговаря на истината.

Учените, които работят в областта на българската църковна история, знаят, че църковната ни история от края на ХІХ до 30-те години на ХХ век не е достатъчно позната. Затова мисля, че в историческата ни наука има съществена празнина, която следва да бъде запълнена с научен анализ на нови документални източници и други извори, с нова обективна интерпретация” (с. 15). В стремежа си да запълня тази празнина издадох книгата си „Българската православна църква и римокатолическите мисии в България (1860 – 30-те години на ХХ век”), Шумен, 2005, която е и докторската ми дисертация.

Проф. Стателова посочва, че не е задоволена от историографския преглед в увода ми. Упреква ме, че „вместо да анализирам положителните страни и слабостите в трудовете на С. Елдъров аз пиша, че той е в сянката на своя чичо архимандрит проф. Г. Елдъров, не познава в дълбочина църковните проблеми и т. н.”

На стр. 10-11 правя подробен анализ на трудовете на С. Елдъров. Тъй като проф. Стателова съвсем умишлено изважда само отделни пасажи от контекста, аз ще ви цитирам написаното.

„Светлозар Елдъров, който няма никакво църковно и богословско образование, е известен като военен историк и затова неговите превъплъщения в църковен историк, занимаващ се с католическата проблематика, не се вземат насериозно от учените, които работят в областта на българската църковна история. Поради това е смешно да го възхваляват като „признат църковен историк” и „най-уважаван днес църковен историк”, още повече че той е в сянката на своя чичо архимандрит, професор д-р Георги Елдъров, който е с богата житейска и научна биография, дългогодишен преподавател по История на балканските църкви в Източния папски институт в Рим, най-добрият познавач на католическата проблематика сред българските католици и живата архива на Католическата църква в България.

Съчинението на С. Елдъров фаворизира римокатолицизма като вероизповедание и католиците, като на моменти се стига до открит сепаратизъм, насочен срещу православното мнозинство. А работата му би могла да даде възможност за едно коректно проблематизиране на отношенията между културите на православието и католицизма в сферата на една национална култура – българската. Липсва задълбочено теоретично осмисляне на събрания материал. Антиправославието в книгата на моменти е отблъскващо. Съдържанието не е характерно за българските научни стандарти. Липсва приложение и факсимилета на използвани документи. Като външен човек С. Елдъров не познава в дълбочина църковните проблеми, а като потомствен униат интерпретира проблемите едностранчиво. Липсата на каквито и да било богословски познания и култура не му позволява да вникне дори повърхностно в проблемите, които разглежда, за да им даде съответните научни обяснения. Все пак, трудът на С. Елдъров е голям най-малкото като обем” (10-11).

По отношение на трудовете на С. Елдъров използвам същите методи и средства, които използва той по отношение на моите. Цитирам:

„…Румен Ваташки интерпретира проблемите едностранчиво, с голяма доза религиозен патос. Липсата на по-широки исторических познания не му е позволила да вникне в същността на много от описаните събития и да ги синхронизира с общия ход на българската история” (Елдъров, С., Католиците в България, 1878-1989, С., 2002, с. 20).

Значи той може да пише всичко каквото си поиска, а аз – не? По отношение на мен прилагате двоен стандарт.

Според проф. Стателова „Проследено е началото на униатското движение, без да е обяснено кои стоят зад наименованието униати, а именно българи католици от източен, източнославянски или славяно-византийски обред”.

Това не отговаря на истината, тъй като на страница 14 много подробно и достъпно е описано, както и на страница 22. Цитирам:

„Според акта на унията от 18 декември 1860 г. българските униати запазват националната си самобитност и източния обред. Признават главенството на папата и приемат Филиоквето в Символа на вярата” (с. 22).

Разглеждайки глава І от дисертацията ми, проф. Стателова твърди, че не давам нищо повече от това, което излага С. Елдъров в книгата си „Католиците в България 1878-1989”, като внушава, че работя по неговата изследвана тема, тоест застъпва се становището, че темата на книгата му вече е запазена територия и проблематика и други не могат да се занимават с тази тема.

Във връзка с това искам да й напомня, че неговата тема дублира темата на докторската ми дисертация, която защитих на 24 ноември 1997 г. в Папския институт за Изтока в Рим. Темата за дисертацията ми е за капуцинската мисия в България (La missione dei dei cappuccino in Bulgaria 1916-1941). Първата ми научна монография е от края на 1997 г. Тогава публикувах част от докторската си дисертация на италиански език.

По същата проблематика са и следващите ми две книги, които предхождат монографията на С. Елдъров. Втората ми монография по темата е „Мисията на пасионистите в Никополската епархия”, С., 1998. В края на 1998 г. издадох още една книга на италиански език “La sede episcopale cattolica di Sofia e Filippopoli tra la fine del 1847e la prima metà del secolo XX”. Информацията е черпена преди всичко от архивен материал и от католическата литература. Това са все публикации по темата, които докторската дисертация на С. Елдъров дублира. Той умишлено е заблудил учените, които са присъствали на обсъждането на работата. През 2002 г. излезе и книгата ми „Католическата пропаганда в Сливенска епархия (20-те и 30-те години на ХХ век”.

Монографиите ми значително предхождат по години неговия труд. Занимавам се с католическа проблематика от 1984 г., когато тази тема беше забранена. Специфичните ми научни интереси обаче бяха оценени по достойнство от бившата Държавна сигурност (ДС), тъй като на 19 септември 1989 г. срещу мен бе образувано дело за оперативна проверка (ДОП) от VІ отдел на Окръжно управление на МВР-София под псевдоним „Кардинал” с окраска „Противодържавна агитация и пропаганда”. Това установи комисия по Закона за достъп до документите на бившата Държавна сигурност, която ме уведоми с писмо, че срещу мен е събирана информация от служителите на ДС.

Този научен интерес в голяма степен осмисли живота ми в следващите двадесет години. Темата на дипломната ми работа в Духовната академия беше „Францисканци и капуцини и дейността им в България”. През периода 1989-1997 г. разширих обхвата на изследванията си, като включих нови ордени и конгрегации. От 1989 до 1991 г. специализирах „Теория и история на културата” в СУ със защита на дипломна работа върху „Дейността на западните католически мисии в България – францисканци, капуцини, пасионисти, баптистинци и редемптористи”. (Показвам дипломните си работи пред членовете на СНС). Виждате, че не аз, а той е работил по тема, която изследвам още от студентските си години.

Познавайки дейността на католическите мисии по ордени и конгрегации, за мен не беше трудно да проследя реакцията на Св. Синод на БПЦ и на някои епархийски църкви срещу опитите на католицизма да се установи трайно в нашите земи.

Настоящото ми изследване е едно развитие на досегашните ми занимания, тъй като отразява отношението на Св. Синод на Българската православна църква към католическата пропаганда в България. Това е надграждане в науката.

Разглеждайки приносите ми, проф. Стателова отбелязва следното: „Преди всичко искам да посоча, че проблемът не е неизследван, както твърди доц. Ваташки. Той подробно и задълбочено е проучен от проф. Елдъров в неговите изследвания и от много специалисти по история на БПЦ”.

Изследването на С. Елдъров е „Католиците в България 1878-1989”, С., 2002. От съдържанието е видно, че той разглежда един много дълъг период от време – 111 години, а основният акцент е до 1920 г.

Моето изследване е „Българската православна църква и римокатолическите мисии в България (1860 – 30-те години на ХХ век”). Отразявам реакцията на БПЦ срещу римокатолическата пропаганда в България и акцентувам главно върху 20-те и 30-те години на ХХ век. От 250-те документа, които ползвам, около 220 се отнасят за 20-те и 30-те години на ХХ в.

С. Елдъров представя и анализира позицията на Римокатолическата църква, а аз представям и анализирам позицията на БПЦ. Той се противопоставя на православието, а аз го защитавам. Той премълчава неудобни за Римокатолическата църква истини, а аз ги споменавам.

Този период от историята на БПЦ, който разглеждам, изобщо не е изследван. Посочете ми кои са тези „много специалисти по история на БПЦ”, които разглеждат този период. Няма нито едно изследване.

В рецензията си по отношение на останалите глави проф. Стателова е категорична, „че всичко това вече е описано от С. Елдъров в посочената книга”. Тя ме обвинява, но никъде не посочва конкретни страници. Истината е, че ние застъпваме противоположни гледни точки, ползваме различен изворов материал.

Мога да дам нагледен пример от гл. ІV, която е посветена на римокатолическите мисии в Пловдивска епархия. Проф. Стателова твърди, че дейността на Ронкали е изследвана много добре от С. Елдъров в книгата му „Католиците в България”.

Върху мисията на Ронкали в България Елдъров отделя един лист малък формакт (с. 407-408). А аз имам цели 16 стр. Той ползва две книги, а аз ползвам 50 библиографски източника, от които 7 писма на Ронкали. В ДА-Русе попаднах на кореспонденцията между Ронкали и Д. Теелен, Никополски епископ. В изследването си за първи път разкривам истинската роля на архиепископ Ронкали в България. Досега бяхме свикнали да го виждаме като „българския” папа. По параграфа „Претенции на Франция за специален статут по време на богослуженията. Опити на епископ Викенти Пеев да изнудва Министерството на външните работи и изповеданията” Елдъров не написва нито ред. Подобна е и ситуацията, когато разглеждам униатството в някои пловдивски села. Въз основа на богат документален материал застъпвам становища, обратни на тези, които излага Св. Елдъров. Останалите параграфи, отнасящи се до Софийско-Пловдивската епархия, от неговия труд аз разглеждам още в дипломните си работи от 1987 и 1991 г. и докторската си дисертация, която защитих в Ориенталския институт в Рим през 1997 година – много далеч преди да излезе книгата на С. Елдъров. За Пловдивската православна епархия той не споменава изобщо.

Според проф. Стателова „същото важи и за римокатолическите мисии в Северна България”. Тя твърди, че „те са проучени вече от проф. Елдъров и съм ангажирал усилията си с вече изследвани проблеми”.

Изследванията на С. Елдъров засягат преди всичко историята на Никополската епархия, административното й устройство и вътрешните проблеми между самите католици. Той засяга проблемите в Никополската епархия главно до 1919 г. Параграфите, които разглеждат ппоникването на католицизма в град Шумен и в село Ендже (Царев брод), Шуменско, създаване на православната енория в селото, положението във Видинска епархия, „Ловешка уния” – Елдъров не е написал нито ред.

Истината е, че още от 1998 г. имам изследване върху мисията на пасионистите в Никополската епархия. Подобно изследване има и доц. Благовест Нягулов от Института за история при БАН, което също предхожда написаното от Елдъров.

Изследването на Благовест Нягулов върху банатските българи разглежда различни църковно-административни въпроси, които се отнасят и до взаимоотношенията между католическото население и енорийските им свещеници, които в по-голямата си част са чужденци. Поради тази причина аз не разглеждам този проблем. Този изследван вече проблем от Нягулов прозърта навсякъде в работата на Елдъров.

До миналата година имаше забрана да се работи с документи след 1922 г. в Секретния архив на Ватикана. Разбира се, темата не е изчерпана и мисля, че в бъдеще други изследователи ще продължат да изучават католическите мисии в България.

Двамата рецензенти не са съгласни с моите оценки за католическата дейност в България и в този смисъл се чувстват засегнати, още повече че те са били рецензенти на С. Елдъров. При мен е застъпена в по-голяма степен православната позиция, докато при Елдъров – католическата позиция.

Негативизмът срещу Българската православна църква, трупан през годините, националният нихилизъм и апатията сред българския народ са сред причините родолюбивата кауза на БПЦ да се устоява все по-трудно и в научните среди. Сегашните рецензии го потвърждават.

В изследването си акцентирам най-вече върху реакцията на БПЦ срещу католическата пропаганда. Използвам архиви и фондове, които С. Елдъров не ползва. Например ДА–Шумен, ДА–Враца, ДА–Велико Търново, ДА–Стара Загора, ДА–Сливен, Генералният архив на пасионистите в Рим, Историческия архив на конгрегацията за пропаганда на вярата в Рим и др.

Вярно е, че на стр. 68 давам сведения за сегашния Сливенски митрополит Йоаникий. Но тази информация не е в основния текст, а под черта. По този начин показвам уважение към владиката. Работата ми има съществен принос и за проучването на историята на православните епархии.

Рецензиите на проф. Стателова и Н. Кочев са необективни. Те сами рушат собственото си достойнство и научен авторитет. Дори не заслужават хонорарите си, тъй като не са си направили труда да прочетат текста на дисертацията ми.

От всичко това става ясно, че е налице стремеж да бъде омаловажен моят труд. Г-н Кочев е много далеч от проблематиката, която изследвам. Той се занимава с ранна средновековна история ІV-ХІ в., докато настоящото ми изследване се отнася главно за 20-те–30-те години на ХХ в. Същото важи и за проф. Стателова. Логично е да имам двама рецензенти богослови, тъй като самият аз съм богослов. Мисля, че ние, богословите, не проявяваме нужното уважение към нас самите, а с лека ръка позволяваме външни хора да ни предлагат рецензентите. Да вземем случая със С. Елдъров при избирането му на рецензенти. Най-подходящият рецензент съм аз, тъй като винаги съм се занимавал с тази проблематика. Но историците не допускат да бъде избран човек извън тяхната гилдия.

Някои пенсионирани професори са по-скоро склонни да ми видят некролога на 44 г. в траурния кът на ШУ, отколкото на същата възраст „Д-р на теологическите науки”. Защото наистина това е голям психически тормоз. Още повече че съм инвестирал много средства в написването и издаването на книгите си. Оставям настрана огромния труд, който положих, но вие знаете, че той най-малко се цени.

Уважаеми колеги, това, което днес се случва с мен, утре може да се случи на всеки един от вас. За мястото ми в българската историческа наука съм спокоен, тъй като написах нови страници в българската църковна история.

Благодаря ви!

Защитата на дисертацията ми за придобиване на научната степен „Доктор на теологическите науки” е първата по рода си в България. Единственият, на когото е присъдена такава научна степен, е проф. Димитър Киров, но той я защитава в Полша през 90-те години на миналия век. Този факт допълнително засилва интригата, тъй като пенсионираните професори богослови, както и действащите не са доктори на науките. По-голямата част от тях стават професори с решение на правителството след 10 ноември 1989 г. Поради тази причина те никога не биха ме подкрепили. Показаха го и плахите изказвания на някои от тях по време на обсъжданията. Проф. Иван Желев ме попита например защо не ползвам изследването на проф. Христо Стоянов за Протестантските мисии в България. Счетох за необходимо да не му отговарям, тъй като се занимавам с реакцията на БПЦ срещу католическата пропаганда в България. В този дух бяха и другите въпроси, отправяни към мен – в по-голямата си част от лично естество и нямащи нищо общо с темата на научния проблем, който разглеждам. Проф. Кочев отправи множество лични нападки, като включи и политически нюанси. По този начин създаде предпоставки и за едно политическо гласуване. Адекватната намеса на председателя на СНС по теология проф. Попов охлади ентусиазма му, но мисля, че успя да повлияе на някои от членовете на научния съвет. Никой от присъстващите не застъпи какъвто и да е научен аргумент срещу изследването ми, но от 16-те присъстващи членове на СНС по теология петима гласуваха ДА, осем с НЕ и трима с БЕЛИ бюлетини.

Изводите можете да си ги направите сами.

_____________________

*Предговор към книгата „Българската православна църква и римокатолическите мисии в България (1860 – 30-те години на ХХ век”), Шумен, 2007, второ изд. Заглавието е на автора на блога и е съгласувано с господин Р. Ваташки