Символът на вярата като тема за благовестие*

Иван Денев

Назначението на човека тук на земята е да развива своите духовни и физически сили и да осъществява своето богоуподобяване. Поръката Божия към първите хора била:“Пло­дете се и множете се, пълнете земя­та и обладайте я и господарувайте над морските риби (и над зверовете), над небесните птици (и над всякакъв добитък, над цялата земя) и над всякакви животни, които пълзят по земята“ (Битие 1:28).

Бог изисква чрез Моисей: „Бъде­те свети, защото Аз Господ, Бог ваш, съм свет“ (Левит 19:2).

В Новия Завет Господ Иисус Хри­стос също призовава човеците към съвършенство: В Проповедта Си на планината Той казва: „Бъдете съвър­шени, както е съвършен и небесният ваш Отец“ (Матей 5:48).

Нравственото съвършенство, за което говори Спасителят, е идеал, към който трябва да се стремят всички повярвали в Христа, за да достиг­нат спасение и вечен живот.

Как обаче се постига спасение и вечен живот?

На този въпрос Спасителят отго­варя така: „Който повярва и се кръсти, ще бъде спасен, а който не повярва, ще бъде осъден“ (Марк 16:16). „Който повярва“, тоест този, който приеме евангелското благо­вестие, и този, който се кръсти. Вярата в Христа следователно се явява условие за светò кръщение.  

Но що е вяра?

Св. апостол Павел дава следната де­финиция: „Вяра е жива представа на онова, за което се надяваме, и разкриване на онова, що се не вижда“ (Евреи 11:1).

Без вяра не е възможно да се уго­ди Богу. „Всеки, който дохожда при Бога, трябва да вярва, че Той същес­твува и награждава ония, които Го търсят“ (Евреи 11:6).

Но вярата не е нещо статично. Напротив, тя е нещо живо, действено. Изявява се чрез слово и дело. „Ако с устата си изповядаш Господа, Иисуса, и със сърцето си повярваш, че Бог Го възкреси от мъртвите: ще се спасиш, понеже със сърце се вярва за оправдаване, а с уста се изповядва за спасение“ (Римляни 10:9-10).

За тази динамична страна на вя­рата говори и Спасителят: „Не всеки, който Ми казва: Господи, Го­споди! ще влезе в царството не­бесно, а оня, който изпълнява во­лята на Моя Отец Небесен“ (Матeй 7:21). На бащата на бесноватото мом­че Той казва: „Ако можеш да по­вярваш, всичко е възможно за вяр­ващия“ (Марк 9:23). Нещастният баща изповядва: „Вярвам, Господи, помогни на неверието ми“ (Марк 9:24). Друг път Той казва: «Всеки, който Мене признае пред човеците, ще призная и Аз него пред Моя Отец небесен: а който се отрече от Мене пред човеците, и Аз ще се отрека от него пред Моя Отец не­бесен“ (Матей 10:32-33).

Авторът Иван Денев (1937-2014)

Прието е да се казва, че вярата трябва да бъде придружена от добри дела. Този израз е несполучлив. „Всъщност вярата ражда добрите дела и живее чрез тях, а не само се прудружава от тях. Вяра и добро не са само спътници, не са две стихии от различен източник, с различно начало. Доброто дело се ражда от вярата, живее чрез нея… Христи­янското богоугодно дело е дейна вяра[1]“.

Преди възнесението Си Господ Иисус Христос поръчал на светите Си апостоли: „Идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа, и като ги учите да пазят всичко, що съм ви заповядал“ (Матей 28:19-20). И светите апостоли отишли и проповяд­вали Христа (Марк 16:20). Как? По какъв начин? – Чрез слово, чрез проповед, чрез дело. От повярвалите, преди да се кръстят, те изисквали да изповядват устно вярата си в Христа.

В книга Деяния на светите апо­столи (8:26-38) се съобщава как апостол Филип кръстил етиопския вел­можа. Там четем: „А на Филипа Ангел Господен каза: стани и тръг­ни към юг по пътя, който води от Иерусалим за Газа и който е пуст. Той стана и отиде; и ето, един етиопянин, скопец, велможа на Кандакия, етиопска царица, пазител на всичките ѝ съкровища, който бе дошъл в Иерусалим на поклонение, връщаше се и, седнал в колесница­та си, четеше пророка Исаия. А Ду­хът каза на Филипа: приближи се и се допри до тая колесница. Фи­лип се затече и, като чу, че той чете пророка Исаия, рече: разбираш ли това, що четеш? Той отговори: как ще мога, ако някой не ме упъти? И помоли Филипа да се качи и да седне при него. А мястото от Писа­нието, което четеше, беше това: „ка­то овца на клане бе заведен, и както агнето е безгласно пред своя стри­гач, тъй и Той не отваря устата Си. При унижението Му Той бе лишен от праведен съд. Но рода Му кой ще обясни? Защото се отнема живо­тът Му от земята“. Тогава скопецът заговори и каза на Филипа: моля те, за кого говори това пророкът? За себе си ли, или за другиго някого? Филип отвори устата си и, като на­чена от това Писание, благовести му за Иисуса. И както си вървяха по пътя, стигнаха до една вода; и ско­пецът рече: ето вода; какво ми пречи да се кръстя? А Филип му каза: ако вярваш от се сърце, – може да се кръстиш. Той отговори и рече: вярвам, че Иисус Христос е Син Божи. И заповяда да спрат колесни­цата; па слязоха двамата във вода­та, Филип и скопецът; и кръсти го“.

За апостолския мъж Аполос се казва, че той бил обучен, „наставен в пътя Господен“ (Деяния на светите апостоли 18:25), тоест на него е било проповядвано. Той бил добре запознат със Словото Бо­жие, поради което и правилно поу­чавал за Господа.

Видно е, че още в апостолския век се чувствала нуждата от точно вероопределение, символ, който гот­вещите се за светò кръщение трябвало публично да изповядват.

През II-ри и III-ти век обучението във вярата продължавало от 40 дни до 3 години[2]. В Църквата се появяват така наречените катехизически училища.

Дори и през IV-ти и V-ти век обучението във вярата продължава с неотслаб­ваща сила. Четиридесет и шесто правило на Лаодикийския събор предписва: „Ония, които ще се кръщават, трябва да изучават вярата…“[3]. До нас е сти­гнал цикъл от огласителни слова на св. Кирил Иерусалимски (315-386)[4]. Цикълът се състои от едно предогласително слово, осемнадесет огласителни слова и пет тайноводствени, тайновидни или, както още ги наричат, мистагогични.

Предогласителното слово е увод­на проповед към осемнадесетте огласителни слова. В него са изложени правила­та за живота на оглашените – как трябва да се подготвят за светò кръще­ние[5].

Авторът Иван Денев (1937-2014)

Първите пет огласителни слова имат общ религиозно-нравствен ха­рактер. В първите две се говори за покаянието[6]. Третото разкрива спа­сителните плодове на светòто кръщение[7]. Четвъртото съдържа кратко уче­ние за Бога, за Иисуса Христа, за Светия Дух, за човека, за Божия про­мисъл и други[8]. Петото е посветено на вярата[9].

Следващите тринадесет катехизически про­поведи са посветени на Символа на вярата, който бил в употреба в Иерусалимската църква[10].

СТРАШНИЯТ СЪД НАД БОГА*

Преподобни Иустин Попович

Никога у човека не е имало по-малко от Бога, драги братя, отколкото днес; никога не е имало по-малко, отколкото днес. Днес дяволът се е въплътил в човека, за да развъплъти Богочовека. Днес всичкото зло се е вселило в тялото на човека, за да изгони Бога оттам. Днес целият пъкъл се е преселил на земята. Дали някой се сеща, че земята някога е била рай? Днешното падение на човека е неизмеримо по-голямо от първото падение. Тогава човек е отпаднал от Бога, а днес той е разпнал Бога, убил е Бога.

Човече, как ти е името, ако не – дявол? Но какво говоря аз? Това е оскърбление за дявола. Дяволът никога не е бил тъй зъл, така изкусно зъл, като човека. Господ Христос и в ада е слязъл, ала там не са Го разпнали. А ние Го разпнахме! Нима човеците не са по-зли от дявола? Нима земята не е по-пъклена и от ада? От ада не са изгонили Христа, а човеците днес са Го прогонили от земята, прогонили са Го от тялото си, от душата си, от своя град…

В зеницата на душата ми, братя мои, се е впил като змия зъл въпрос и злорадо ме пита: мигар е бил нявга човекът добър, щом е могъл Христа да разпне? Ти вярваш в човека, хвалиш се с него, оптимист си? Ох, виж човека, виж човечеството от зенита на Велики петък, виж как човекът убива Богочовека и ми кажи: и сега ли си още оптимист? Не се ли срамуваш от това, че си човек? Не виждаш ли, че човекът е по-зъл и от дявола?

Забравете всички дни преди и всички дни след Велики петък. Разгледайте човека в границите на Велики петък – не е ли той зеница на всяко зло, хиподрум на всички изкушения, сборище на всички гадости? Не е ли полудяла днес земята у човека? Не е ли доказал днес човек, убивайки Богочовека, че наистина той е лудостта на земята?

И Страшният съд, братя мои, не ще бъде по-страшен от Велики петък. Не, той несъмнено ще е по-малко страшен, защото тогава Бог ще съди човека, а днес човекът съди Бога. Днес е Страшният съд над Бога. Съди Го човечеството. Днес човекът оценява Бога – оценява Го на трийсет сребърника. Христа – за трийсет сребърника! Нима това е последната цена? Нима Юда е нашето последно слово за Христа?

Днес човечеството е осъдило Бога на смърт – това е най-великият бунт в историята на небето и земята; това е най-големият грях в историята на небето и земята. И падналите ангели не са сторили такова нещо. Днес се е извършил Страшен съд над Бога. Светът никога не е виждал по-невинен Осъден и по-безумен съдия. Над Бога са се надсмели по-страшно, отколкото когато и да било. „Всесмехливият ад“ днес се е вселил в човека и е осмял Бога и всичко, що е Божие. Днес е осмян Този, Който никога не се е смял. Казва се, че Господ Иисус никога не се е смял, но често са Го виждали да плаче. Днес е опозорен Онзи, Който дойде нас да прослави, днес мъчат Оногова, Който дойде нас да избави от мъки. На смърт се предава днес Онзи, Който ни донесе живот вечен. Човече, има ли край твоето безумие? Има ли дъно твоето падение?

Грехове във връзка с деветото блаженство*

Не бойте се от ония, които убиват тялото, а душата не могат да убият; а бойте се повече от Оногова, Който може и душата и тялото да погуби в геената” (Матeй 10:38)

Архимандрит Серафим (Алексиев)

Възлюблени,

Спасителят ублажава смелите изповедници на вярата в Него и им обещава велика награда в небесата. За да предпази последователите Си от малодушие, защото такова естествено може да се яви при гоненията срещу вярата, Той изрича знаменитите слова: ”Не бойте се от ония, които убиват тялото, а душата не могат да убият”. И веднага след тях добавя: ”А бойте се повече от Оногова, Който може и душата, и тялото да погуби в геената”.

Тук правят впечатление две противоположни думи: ”Не бойте се!” и ”Бойте се!” Какво заключение трябва да направим от тази противопоставка? Че страхът може да бъде и забранен, и заповядан, защото той може да бъде и порочен, и добродетелен. Добродетелен е страхът от Бога и сродният с него страх от родителите, както и страхът от наказателните земни власти, защото този страх предпазва от зло. А страхът от човеците, който откъсва от страха Божи и тика към вероотстъпничество, е непременно грях, и то страшен грях, защото довежда до най-голямото зло – отпадането от Бога. Тук ние няма да говорим за добродетелния страх, а ще спрем вниманието си върху порочния страх, защото той е един от греховете против внушенията на деветото блаженство.

Порочен страх

Да се страхуваш от Бога е според израза на Словото Божие ”начало на мъдростта” (Псалом 110:10). Боейки се да не съгрешиш пред Бога, ти ще придобиеш опитно познание за Божиите заповеди, ще проникваш все по-дълбоко в Божиите закони, а това ще те направи премъдър. Дръзкото безстрашие пред Бога, напротив, ще те повлече по пътя на греха и докара до подсъдимата скамейка. А ако избегнеш нея, рано или късно ще паднеш в ръцете на неумолимото Божие правосъдие. И ти, измамен от греха, ще се окажеш безумен, че си следвал неговия гибелен път. Безстрашните пред Бога от опит ще узнаят колко ”страшно е да попадне човек в ръцете на живия Бог!” (Евреи 10:31).

Как става човек дръзко безстрашен пред Бога? Как загубва спасителния страх Божи? Като охладнее към вярата си и започне да се ръководи само от земните си интереси. Понеже тези негови земни интереси имат много врагове в лицето на околните, едни от които му завиждат, а други са готови да му пакостят, за да изковат върху неговите злополуки своето щастие, той почва да се бои от хората. От страх пред тях той е готов на всякакви компромиси, дори и най-позорните, стига само да не пострадат земните му интереси. От страх пред тях той е готов понякога и от вярата си да се откаже, и Бога да похули, и враг на Христа да стане, стига само да има благоволението на някои човеци. Така страхът от човеците убива страха Божи у него и заглушава гласа на съвестта в душата му.

Във време на гоненията срещу християнството между многото смели изповедници на Христовото име имало и такива вярващи, които от страх да не ги подложат на мъки, да ги затворят в тъмници, да им отнемат имуществата или да ги умъртвят, се отричали от Христа и изказвали готовност да се покорят на волята на гонителите. Такива нещастници загубвали вечното си спасение, за да запазят земния си жалък живот. Но и него загубвали, защото в даден момент смъртта дохождала и им го отнемала. Чрез отричането си от Христа те само огрешавали душите си, възбуждали у околните отвращение от своето малодушие, започвали след отпадането си един живот на робско подчинение на своите земни господари и нерядко били наказвани твърде скоро от Божието правосъдие. Някои от тях ставали предатели на своите събратя по вяра, други се отдавали в отчаянието си на гнусен порочен живот, а трети, не можейки да понасят укорите на съвестта, свършвали жалкото си земно съществуване със самоубийство.

Какво спечелвали те? Нищо. Какво загубвали? Всичко!

Разказва се за един вероотстъпник, че той по време на гоненията бил хвърлен в тъмница. Когато го разпитвали, той казал, че вярва в Христа, но… добавил: ”да горя за Него не бих могъл”. Тази слабост на християнина била правилно схваната от враговете му като вероотстъпничество, и те побързали да го освободят. Със смесени чувства от радост и скръб от облекчение и угризения на съвестта този освободен нещастник се върнал у дома си. През следващата нощ, когато той спял в леглото си, в къщата му избухнал пожар. Вероотстъпникът, който не искал да гори, трябвало сега да изгори, но с тази разлика, че нямал вече никаква утеха в сполетялото го нещастие, защото се бил отрекъл от Христа!

Деветото блаженство*

”Блажени сте вие, когато ви похулят и изгонят, и кажат против вас лъжовно каква и да е лоша дума заради Мене. Радвайте се и се веселете, защото, голяма е наградата ви на небесата” (Матeй 5:11-12)

Архимандрит Серафим (Алексиев)

Възлюблени,

Деветото блаженство много прилича по съдържание на осмото. Но между тях има и немалка разлика. Докато в осмото блаженство се облажават гонените заради правдата, тоест гонените заради добродетелния си живот, тук, в последното блаженство, Господ облажава гонените заради вярата в Него. Това значат думите: ”Блажени сте вие, когато ви похулят и изгонят, и кажат против вас лъжовно каква и да е лоша дума заради Мене”.

Кои са гонените заради Христа?

Кои са ония блажени души, към които се отнасят словата на Спасителя от деветото блаженство? Безспорно това са мъжествените християни, които знаят в Кого са повярвали (2 Римляни 1:12) и затова за нищо на света не се отказват от Него. Щастливи в своето общение с Господа, Който им осигурява най-високото земно благо – спокойната съвест, очакващи с вяра, че и на небето ще бъдат вечно със своя Спасител, те не се боят ни от хули и подигравки, ни от клевети и лъжи, ни от гонения и мъки, нито дори от смърт. Надеждата, че ще бъдат навеки с Иисус Христос в задгробния свят, ги прави твърди в изпитанията. Такива смели християни е имало във всички времена. Това са мъчениците за Христа. Това са безстрашните изповедници на Неговото спасително учение. Това са онези верни души, към които се отнасят великите Христови думи: ”Всеки, който Мене признае пред човеците, ще призная и Аз него пред Моя Отец небесен” (Матей 10:32).

В първите векове на християнството, когато нашата божествена религия се е разпространявала сред скапания от морална поквара езически свят, много римски императори, потънали в разкош и разврат, в гордост и самозабрава, гонели невинните християни, защото извиквали подозрение сред обществото, като не вземали участие в обществените нецеломъдрени веселби, жестоки празненства и разюздани пиршества. Те стояли настрана, понеже всички подобни прояви били заразени от идолопоклоннически дух. А християните не искали да се кланят на друго божество, освен на единия истински Бог. Затова езичниците ги обявявали за врагове на обществения ред и за човекомразци. От ласкателство и любоугодничене езичниците стигали до чудовищните прояви да въздават божески почести на своите развратени и славолюбиви императори. Християните не могли да вършат това. Те решително отказвали да кадят тамян пред статуите на римските владетели и да им се кланят като на Бога. Затова ги обвинявали, че оскърбяват императорското величие. Вярващите в Христа се събирали обикновено нощем на богослужения, за да не бъдат смущавани от злите си врагове. Затова ги наричали заговорници и смутители. А понеже вечерите им били общи и понеже непонятна за развратния езически свят, братска любов ги свързвала, независимо от общественото им положение и материалното им състояние, враговете им ги ругаели като развратници. Християните се причащавали благоговейно с Христовите Плът и Кръв, а неприятелите им ги укорявали, че колят деца, за да ги изяждат.

Разбира се, всички тези обвинения били клеветнически. Същинската причина за гоненията била друга. Християните били живо изобличение за развалата в тогавашното общество и затова станали омразни. А ако се взрем още по-дълбоко, ще открием и друга една причина – злобата на преизподния свят, който не можел да понася бързото разрастване на Христовата църква по земята. Сатаната и неговите демони чрез гоненията воювали против Христа и Неговите последователи. Гонителите са били само оръдия на ада.

Иисус Христос дойде да разруши делата на дявола (1 Иоан 3:8). И ги разруши. Дяволът бе победен на Голгота. Хиляди и милиони човеци се откъснаха от неговата тъмна власт, за да тръгнат след Бога. Вбесен, сатаната си отмъсти на християните, като подтикваше императори и управници да ги гонят. Но навреди ли той с това на Христовите последователи? Не, защото, подгонил ги, той ги вкарваше, против волята си, по-скоро в царството небесно. Измъчвайки ги, увеличаваше наградите им. Убивайки ги, правеше ги безсмъртни!

С дивата ярост на сатаната, вдъхновителя на езическите управници, се обясняват неизразимо жестоките гонения против невинните християни. Ето как ги описва св. Тихон Задонски: ”Против повярвалите в Христа какви клевети, оскърбления, ругатни, безчестни имена и укори не са измисляли иудеите и езичниците! Какви ли най-тежки мъчения и ужасни видове смърт не са изобретявали царете, князете и велможите на този век! Връзвали ги, затваряли ги в тъмниците, морили ги с глад, водели ги голи по улиците, били ги, разкъсвали ги както вълците агнетата; варели ги в котли, напълнени със сяра, смола и масло; пекли ги като месо за ядене на железни скари; затваряли ги в нажежени пещи и в зачервени медени волове, хвърляли ги във водаи огън, и прочее, и прочее. Но нищо не успели. Не могли да угасят пламъка на вярата. И, което е по-чудно, колкото повече измъчвали верните, толкова повече се умножавало числото им; и с колкото повече кръв от своите чеда светата Църква се обагряла, толкова повече чеда раждала; тя пращала на небето при своя жених Христа техните свети души, избелени в Неговата кръв и станали като чисти гълъби”.

Грехове във връзка с осмото блаженство*

”Горко вам, кога всички човеци заговорят добро за вас” (Лука 6:26)

Архимандрит Серафим (Алексиев)

Възлюблени,

Кои са греховете против внушенията на осмото блаженство? Лесно ще се досетим, ако си припомним на какво ни учи то. В него се посочва като висока добродетел това – да си готов да бъдеш гонен и хулен заради правдата Божия. Кое е противоположното на това? Туй да избягваш всячески да бъдеш преследван за правдата, като ѝ изменяш чрез лицемерие. Това да бъдеш приеман в почести, издиган и облагодетелстван заради неправдата, като ласкателстваш.

Ето тези грехове – лицемерието и ласкателството – ще бъдат предмет на днешната ни беседа.

Лицемерието

Има люде, които желаят всякога и от всички да се говори за тях добро. Нямайки добродетели, те искат да придобият славата, че имат такива. Чувствайки, че добрите са на почит и те искат да минават за добри, бидейки всъщност зли. Като виждат колко похвали пожьнват любвеобилните, и те се преструват, че обичат ближните си, обичайки всъщност само себе си. Покварени в дълбините на сърцето си, те не желаят да подемат трудовете и подвизите на себеизправлението, за да добият добродетели, а искат евтино да спечелят славата, че са добродетелни, бидейки всъщност порочни. Те разбират, че е срамно да си явно безчестен, затова си слагат маската на честността. По този начин те почитат външно доброто, но в душата си слугуват на злото. Такива люде се наричат лицемери. Някой си бе правилно казал, че лицемерието е единствената отстъпка, която порокът прави на добродетелта.

Св. Василий Велики, като говори за лицемерието, казва: ”Мнозина в този свят, като в театър, играят като че чужда роля в своя живот: едно носят в сърцето си, а друго изнасят на показ пред хората.” Те имат две лица и винаги старателно скриват едното. Представят се ту за вярващи, ту за свободомислещи, според случая и изгодата. Те гледат едновременно на две страни: и нагоре, и надолу! Сред свободомислещи скриват религиозните си възгледи. А в религиозна среда искат да минават за благочестиви и се показват като човеци с високи духовни настроения. С това желаят да направят добро впечатление. Те са като грабливите птици – хвърчат нависоко и се стремят уж към слънцето, но погледът им все надолу гледа и търси земна плячка!

Осмото блаженство*

”Блажени изгонените заради правда, защото е тяхно царството небесно.” (Матeй 5:10)

Архимандрит Серафим (Алексиев)

Възлюблени,

Когато говорехме за четвъртото блаженство, ние разкрихме с Божията помощ, че гладни и жадни за правдата са онези, които имат жива съвест и като почувстват в правдолюбието си, че още не са осъществили достатъчно правдата Божия, гладуват и жадуват за нея, стремейки се да я постигнат. Тогава изтъкнахме, че към блаженство води искреният стремеж към добродетелност и че блаженство създава постигането на праведност. А сега ще се постараем да изясним думите на Христа: ”Блажени изгонените заради правда, защото тяхно е царството небесно”. Тук безспорно Спасителят облажава утвърдените в правдата Божия и то дотолкова, че са готови да приемат за нея разни гонения и скърби.

Правдата е съвкупност от добродетели. Добродетелният живот се постига чрез изпълнение на Божиите заповеди. Оттук се вижда, че гонени за правда са преследваните и измъчваните заради верността им към Божиите заповеди, тоест онези, които се стремят да живеят благочестиво.

Св. Иоан Златоуст, като пояснява осмото блаженство във връзка с предшестващото за миротворството, говори: ”За да не помислиш ти, че мирът е всякъде похвално дело, Христос е прибавил и тази заповед: Блажени изгонените заради правда, тоест гонените за добродетелта, за покровителството на другите, за благочестието на душата”.

Кой гони праведните?

Човешкият здрав разум и човешката съвест изискват злото да бъде гонено, а доброто – възнаграждавано. Та има ли нещо по-пакостно за отделния човек и за обществото от греха, от беззаконията, от неправдите? Те заслужават да бъдат наказвани и с безчестие пропъждани от човешката среда! И обратното, има ли нещо по-полезно и благотворно за отделния човек и за обществото от благочестието, от праведността, от твърдото следване на Божия път, от точното изпълнение на Божиите заповеди? Всички, които чрез добродетелния си живот влияят добре на обществото, би трябвало да бъдат възнаграждавани, сочени за пример и насърчавани. А ето,тъкмо те най-често биват гонени. Защо?

Свещеното Писание ни дава най-кратък и най-точен отговор на този въпрос, като казва: ”Цял свят лежи в злото” (1 Иоан 5:19). Потъналите в зло хора ненавиждат добрите. Като са продали душите си на дявола, за да угодят на някоя своя страст, те не могат вече да понасят добродетелното поведение на другите, които не припкат „с тях в същото прекомерно разпътство“ (1 Петр. 4:4). И затова ги корят, ненавиждат и гонят.

И те, гонителите, може би са били някога добри, но ето, подхлъзнали са се и са паднали долу. И сега вече езикът им пагуба измисля… те обичат зло повече нежели добро, повече лъжа, отколкото да говорят правда (Псалом 51:4-5). Затова всеки, който не е като тях, им се струва непоносимо неприятен. Те го чувстват като мъчително изобличение за себе си, защото на чистия фон на неговия праведен живот още по-очебийно изпъква тяхното нечестие.

Грехове във връзка със седмото блаженство*

”Делата на плътта са известни; те са:… вражди, свади, ревнования, гняв, разпри, разногласия, ереси, завист, убийства… и други такива…; отнапред ви казвам както и по-преди ви казах, че които вършат това няма да наследят царството Божие.” (Галатяни 5:19-21 )

Архимандрит Серафим (Алексиев)

Възлюблени,

Тези строги думи на свети апостол Павел предупреждават повярвалите в Христа да не вършат гибелните дела на плътта, ако искат да наследят царството Божие. Християнинът е духовно роден в купела на кръщението за царството небесно. Той не трябва да бъде плътски човек. В него е запалена благословената искра на духовния живот. Той не бива да угасява тази искра, а е длъжен все повече и повече да я разпалва, за да грейнат в него пламъците на Духа, Който изпепелява всички греховни страсти и възгаря ревността за постигане на заповяданото съвършенство (Матей 5:48). Тъй по пътя на духовния живот християнинът може да стигне до блажено единение с Бога. Духовният живот ще го отдалечи от смъртоносните дела на плътта, централна част между които заемат, както чуваме от думите на св. апостол Павел, враждите и разприте между хората. А тези вражди и разпри са тежки грехове против внушенията на седмото блаженство.

В миналата беседа ние говорихме за Божия мир в душата на вярващия, за мира с ближните и за помиряването на враждуващите. Сега пък ще си побеседваме върху греховете против заповядания от Бога мир. Кои са тези грехове?

Както в миротворството ние установихме три степени, тъй и в греховете против миротворството можем да различим три степени. Първата от тях е смущаването на мира в собствената душа, втората – нарушаването на мира с околните при враждебни отношения с тях, и третата – сеенето на раздори между ближните.

Първата степен на размирието

”Блажени миротворците, защото те ще се нарекат синове Божии” – казва Спасителят. Може ли да се нарече син Божи един, който е в лоши отношения с Господ? А в лоши отношения с Господа е всеки, който греши и не се кае за греховете си. Такъв човек не може да има мир в себе си. Съвестта му го мъчи и изобличава. А ако не го мъчи, толкова по-зле за него, че с многото си грешене до такава степен я е притъпил! Той не може да има истински мир и с ближните си, щом чрез грешене влиза във вражда с Бога.

Въпреки това чува се не един грешник да казва: ”Aз живея в мир с ближните си, защото се пазя да греша против тях. Вярно е, че не съм безгрешен. Но моите грехове засягат моя частен живот. С тях аз никого не увреждам. И Бог няма да ме съди за моите грехове, понеже те се отнасят само до моята личност. Аз си живея в мир с Бога. И мира с ближните си не нарушавам”.

Прав ли е такъв човек? Вярно ли е, че неговите лични грехове се отнасят само към него и не накърняват мира му с Бога и с ближните? Не! В това ще ни уверят следните разсъждения: Макар и от лично естество, греховете му са нарушения на Божията воля. А нарушава ли някой Божията воля, той нарушава и мира си с Бога. Защото не е възможно да си в мир с някого, като постоянно вършиш онова, което е противно на заповедите му. Ако едно дете не изпълнява наставленията на баща си, ще има ли мир с него? Така е и в отношенията на човека с Бога. Щом вършиш грях, макар той да ти се вижда, че засяга само тебе, а не Бога и ближните ти, ти нарушаваш мира си с Бога, Който е забранил въобще греха. А нарушиш ли мира си с Бога, ти лесно ще направиш и втората стъпка – да нарушиш мира си и с ближните. Това и става обикновено.