Третомартенски размисли или молитва за любов*

Свещеник Лъчезар Лазаров

Разделяй и владей[1]!

Прозрението на новия свят – в действие. Стратегия, с охота реализирана и днес, най-вече днес. Но всъщност няма разделение, а само отпадане. Който се разделя, отпада. Нима само в Църквата е така?  

Не са необходими граници. Тяхното време отмина. Ние вече ги изграждаме помежду си; високи ледени стени, построени безкомпромисно, трагично здрави и непоносимо високи, неотменни. Днес дискусията е невъзможна, конфликтът е гарантиран, историята и традицията – отменени, поне засега.  

Но всичко това не ме учудва. Напротив – то е естествен резултат на дълъг процес, защото нищо в историята не възниква мигновено и спонтанно. Дори космическите събития ги наблюдаваме със светлинни години закъснение. Дори „денят“ на сътворението не означава непременно ден[2], а неопределен период от време. Така че трябва да сме недалновидни и късогледи, ако нещо от заобикалящата хронотопия ни учудва. Събитията във вихъра на  околната темпорална наситеност имат своята причинно-следствена история, както всичко в природата. За да узрее един плод се иска време, но лошото дърво не може да дава добри плодове[3]. Днес сме засипани с горчивите плодове на човешкото плиткоумие, години наред подхранвани с порядъчни дози гордост, себелюбие, алчност и безразсъдност.

В близък и в далечен план, през 20-ти век се родиха и отраснаха поколения, възпитавани и образовани в строго определена идеологическа дидактика на мислене, поведение и живот. Те се озоваваха без да усетят, зад политическите решетки на различни доктрини, но всичките атеистични, материалистични и бездуховни. Духовността, която успяваше да се провре и да избяга от тези матрици, до голяма степен бе идеологизирана, дори превърната в идеологема от самите духовни институции. А истината днес навярно е само в изключенията[4]… По плодовете (делата) ѝ ще я познаете[5].

Процесът е дълъг и сложен, точно за това не си заслужава да се губи време и да се вглеждаме в детайлите, въпреки, че понякога те са твърде интересни и поучителни и могат да те пренесат в епицентъра на самото събитие. Така или иначе, днес почти няма човек без точно определено матрично мнение, който, не без чужда помощ,  задължително се поставя от едната или от другата страна на стената. И както съм казвал и преди, това не е мнение, това е  чинно приставане на твърда идеологема, изградена от определено геополитическо статукво. Моделът-матрица идеално обслужва съвременния човек, който по този начин чудесно храни егото си, доминира, смята се за абсолютно прав,  мисли че знае всичко, получава силно подкрепление с елементарна нагледност в най-предпочитаното пространство – интернет, разбира се, точно защото мнението му е матрично. Но въобще не си дава сметка за това. Има и още. Ако случайно се започне дискусия, то тя е невъзможно да се докара до нормален край – спокоен и човешки. Поляризирани и емоционално заредени, хората викат, издигат юмрук и воюват помежду си не по-малко страстно и екзалтирано, отколкото на действителното бойно поле. В друг случай темата се заобикаля и с престорена усмивка едните смятат другите, ако не за луди, то поне за неуки глупаци. И двете страни взаимно се окарикатуряват, но в карикатурата прозира злоба, ненавист, мъст.

Трагизмът на заобикалящия ни християнски свят е в неговото нехристиянско поведение; в липсата на любов и единство. Но ние знаем, че в нашата Църква не може да има разделение, защото тя е една, както е един и нейният Глава Христос. Знаем също, че князът на лъжата, и на този свят, няма да ѝ надделее, тоест не може и няма да я победи[6].

Създаде се поредната идеологема, която веднага натрупа свои верни застъпници, готови за кървава бран, че някой воюва срещу Църквата?! Кой е той? И ако той е забравил споменатите горе думи на Христос или не им вярва, за сметка на това ние пък не се съмняваме в тях. Кой може да воюва срещу Бога и нима ще Го победи? – Него, Бога на силите, единствения  Помощник в скърбите[7] …? Ако е така, значи няма смисъл от какъвто и да било отпор. Но ако ли не, ако вярваме в Божиите обещания и знаем че Той е непобедим, защо да се страхуваме?

Води ли се война срещу Православието? Да? Ами тогава този, който я е повел, вече я е загубил. Той е най-окаяният човек, родственик на онзи старозаветен „безумец“, който рече в мислите си: „Няма Бог“[8].

Води се война и мнозина паднаха в плен, мнозина бяха завладени. Това са хората с матрично мислене, викащите и издигащи юмрук – физически или вътрешно, или просто – с надменно и високомерно мнение спрямо инакомислещите си братя. Разделиха ги на политически цветове, на съюзи и държави, на доктрини и идеологии, на ваксъри и антиваксъри, направиха ги поклонници на човешки имена, на валути, идоли и мамони, на достойни и недостойни… Разделиха ги и ги завладяха.           

Дали защото само веднъж в годината четем евангелието за смирения митар [9], толкова бързо и лесно забравяме, че ние  трябва да му подражаваме. Но дали щяхме да го забравяме, ако всяка сутрин започвахме молитвите си със спомена за него. „Събери, Господи, разсеяния ми ум и стопли замръзналото ми сърце! Дай ми като на Петра – покаяне, като на митаря – въздишки, като на грешницата – сълзи, за да Ти викам от сърце: помилуй ме, Боже, Едничък милосърден и човеколюбец!“ Единствената свойствена човешка принадлежност – към добродетелта смирение, ни е напълно чужда.

А дали, ако имаме смирение, едновременно с него ще можем да носим в себе си и тези безкомпромисни становища по всички злободневни въпроси? Как мислите? Дори и при наличието на съвсем малко от тази безценна човешка добродетел, започвам да се двоумя пред повечето сложни, обвити в неясноти, човешки и страстни проблеми. Някак си ми става трудно да се заровя в тях, защото земната им същност започва да ме отвращава. Внимавам да не кажа дума, за която ще отговарям някога, думите ми да не ме осъдят, да не обидя някого, да не накърня нечие достойнство… Не ща да отделя поглед от нозете си, защото гордостта дебне… И този страх не е страх пред света, от света и от злото, а е страх от Бога; Него да не забравя, Нему да не ударя плесница с моето невъздържание, с моето горделиво мнение и самомнение. А как ще живея, ако с моите глупави мнения предизвикам брата си да каже нещо лошо, да обиди някого и да „падне“, заради мене грешния.  Някак си като през мъгла прозирам, че е по-добре да замълча, по-мъдро е, по-християнско е, по-смирено е. Нека Бог „проговори“ на човека срещу мен с Неговите „думи“, вместо да го сторя аз с моите грешни и несъвършени слова. Нима не е по-добре да се помоля, вместо да отвърна … да кажа „не зная“, вместо горделивите си брътвежи… многословни, празнословни и невежи.      

Смирението в душата и трагедията в света ме карат веднага да сваля вдигнатия юмрук, да наведа глава и да се моля. Да се моля за себе си и за всички. Да не се разделяме, да не отпада никой, да не ни владее светът, защото имаме един Цар и едно Царство…  Моля се не за обединение, а за вразумление, смирение и любов.

_________________________________

Материалът е предоставен от автора.

[1]. Коварен принцип на държавна власт от началото на XVIII-ти век.

[2]. „Затова е казано, че е било утро и вечер, за да знаеш, че всичко не се е появило мигновено, а че е имало начало, среда и край…“,  св. Иоан Златоуст, „Дали ще кажеш ден или век, ще изразиш едно и също понятие“, Шестоднев, св. Василий Велики.

[3]. Срв. Матей 7:16, 17

[4]. Срв. Амос 8:11, 12

[5]. Срв. Матей 7:16, 17

[6]. Срв. Матей 16:18

[7]. Срв. „С нами Бог…“ – песнопение от Великопостното богослужение.

[8]. Срв. Псалом 52:1

[9]. Лука 18:9-14.

Изображениe: авторът свещеник Лъчезар Лазаров. То е предоставено от него.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-bAr

Мисионерският подвиг от времето на отец Александър Мен и двадесет години по-късно „Мисия невъзможна“

Павел Павлов

Първо, добре правим, че честваме паметта на един духовник, който бе убит преди двадесет години. Бе отнет животът на един свещеник в разцвета на неговите сили – на петдесет и пет години. Сигурно ви е направило впечатление, от информациите в мрежата, колко много свещеници биват убивани, и то особено в Русия. Служението на свещеника е изключително рисково. И ако споменаваме думата риск днес, когато поне официално няма червен терор, който да е насочен пряко срещу Църквата, представете си как са изглеждали нещата през 60-те, 70-те и 80-те години на ХХ-ти век, когато протича служението на отец Александър. Изобщо възможно ли е свещеникът в подобно време да изпълнява своя пастирски дълг? А възможно ли е и да богословства? На какво ниво, от гледна точка на автентичното предание? На какъв език? Та нали комунизмът поизчисти и езика и създаде специална терминология, а да не говорим за лозунгите. Тези въпроси стоят като шило в ребрата и днес, но в по-различен смисъл. Успяват ли свещениците да изпълняват своя пастирски дълг? Богословстват ли? Какво им пречи? Колко близо са до автентичното предание? Какъв език използват? Чува ли се словото им? Успяват ли да надрастат комунизма?

Днес, в Деня на богословието, в Богословския факултет не може да не говорим и за богословските приноси на отец Александър, за това което в крайна сметка остава вечно в неговия житейски подвиг. „Всеки богослов в известна степен е ограничен от частичните, временни и местни задачи“, отбелязва отец Софроний Сахаров в едно писмо до отец Георги Флоровски (от 2 май 1958 година) във връзка с еклисиологията на вече починалия Владимир Лоски[1]. За да успеем да погледнем максимално задълбочено и обективно на една личност и на неговото творчество е необходимо да погледнем най-малкото от двете перспективи: първо, през погледа на неговото собствено време, и второ, през погледа на днешния ден, тоест от дистанцията на изминалото време, в което са се случили безброй много неща, които ние нямаме право да игнорираме. Християнството знае за времето и още повече знае, че времето не трябва да се подминава – все едно не се е случило. Въпросът за епохата, за времето на отец Александър, пък и за съвременността двадесет години по-късно е пряко свързан с комунизма като преобладаваща, господстваща културна, дори и религиозна среда. В този смисъл ще се опитам да намеря богословското свидетелство и богословските приноси на отец Александър по-скоро в неговия контекст, отколкото в неговия текст.

В размисли по подготовката на днешното честване се сблъсках с един интересен феномен, който ние рядко регистрираме и който най-вероятно ще бъде приложен и към нашето поколение, а това е: каква е и каква ще бъде оценката за делата, подвига и наследството на православното свидетелство от времето на комунизма и след това в посткомунизма? Труден е отговорът на този въпрос. От една страна, трябва да бъде отчетена сложността на времето и необичайната ситуация, когато в продължение на няколко поколения е загубена автентичната духовна и културна традиция, а от друга страна, това време и свидетелство трябва да бъдат оценени в светлината на хилядолетното свидетелство. По отношение на първото ние можем да бъдем субективни, емоционални, наивни, възторжени или разочаровани, но по отношение на второто, обективността и реализмът са задължителни.

Шейсетте, седемдесетте и осемдесетте години на ХХ-ти век, когато отец Александър разгръща своето свидетелство, са доста интересно и сложно време, особено в Съветския съюз. Като че ли е преминало времето на кървавите репресии срещу Църквата, а и те вече не биха били и необходими. Вече е минал половин век от времето на болшевишкия преврат. Две поколения са израснали в рамките на новата „религиозна“ ритуалност и церемониал. Почти не са останали хора от предишното време. Дефицитът на християнство е очевиден. Църквата, по човешки казано, е прекършена. Твърде тихо е вече на този фронт. Официално Руската православна църква продължава да съществува и да се надява на по-добри времена, като целта е оцеляване и пренасяне на автентичното предание, апостолска приемственост и поне минимум каноничност за бъдещето. Трудна и достойна задача. Проблемът е, че в тази си дейност, особено ако тя продължи по-дълъг период, Църквата обикновено се клерикализира и затваря. Докога може да продължи това? Времето не ни ли притиска? Очевидно трябва да има духовници, които да говорят на хората – по възможния начин.

Комунизмът е своеобразна „държавна религия“ и понякога е склонен да включи и Църквата, особено ако тя е готова да стане „по-религиозна“. Църквата обаче не е религиозна, тя е живот в Христа, тя е Откровение на живия Бог. Самата религия и религиозността обаче винаги изключват, не приемат Христос. Във връзка със събитията около преврата през октомври 1917 година и непосредствено след това, с разразилия се терор и масовото избиване на хора, само с идеята, че трябва „да се пусне кръв“, да се изчисти обществото, св. патриарх Тихон[2] пише в свое послание: „Опомнете се, безумци! Прекратете вашите кървави разправи! Наистина това, което вие правите, не е само жестоко дело, това действително е дело сатанинско, за което подлежите на геената огнена в бъдещия живот и на страшно проклятие от потомствата в този земен живот. С властта, дадена ни от Бога, ви забраняваме да пристъпвате към Тайните Христови, анатемосваме ви, ако все още носите християнски имена, макар и по рождение да принадлежите към Православната църква. Заклеваме и всички вас, верни чеда на Православната Христова църква, да не встъпвате с такива изверги на човешкия род в каквото и да е общение“[3] Следва да се почертае, че на 22 януари 1918 година това послание на св. патриарх Тихон е прието от Поместния Събор като съборен документ, тоест още през месец януари 1918 година Поместният Събор от името на цялата Руската православна църква дава най-рязката от всички оценки, които може, и то само Църквата може да даде, на тези православни християни, които участват в осъществяването на политиките на току-що установилия се в Русия болшевишки режим. Решение от подобен род на Събор, който умеел, както знаем, да бъде достатъчно умерен по някои въпроси, свидетелства за това, че още тогава много от неговите участници и, преди всичко, самият св. патриарх Тихон осъзнават цялата опасност от ставащата в Русия промяна на властта както за Църквата, така и за цялата страна.

ПО СТЪПКИТЕ НА НАШИЯ ГОСПОД ИИСУС ХРИСТОС

      Храм “Св. София” и „Mondel Travel”

София 1000, ул. Цар Самуил № 32, тел. 02/980-33-22 GSM: 0888/268-612

ОРГАНИЗИРАТ
поклонническо пътуване до
И З Р А Е Л

От 30 Aприл до 7 Май 2015 г.

Иерусалим – Божи гроб, Витлеем, река Йордан, Галилейското езеро и Тиберия, Йерихон, Кумран и Мъртво море,Тавор и Назарет, Хайфа,Акра и Цезария, както и други свети места.

Едно пътуване по стъпките на Господ Иисус Христос, което ще промени живота ви завинаги.

Духовна опитност и молитви за изцеление и успех на Божи гроб и евангелските места. Участие в Св. Литургия и св. Причастие.

Записване, информация и програма в офиса на Мондeл Травел
и при отец Веселин Арнаудов в храма “Св. София” .

Цена: 1795 лева, която включва: самолетен билет плюс летищни такси, 7 нощувки в Израел, закуска и вечеря, всички входни такси за посещаваните обекти, бакшиши и застраховка.

За контакт с отец Арнаудов: 0888/618-046

ЕДИН НЕВЕРОЯТЕН ОБРАТ*

Мартин Ралчевски

Тази година се навършват 20 години от едно събитие, което никога няма да забравя. Предполагам, че някои от вас ще се почудят, а други дори може и да се присмеят над това, което ще прочетат, защото ще им се стори нереално. Аз обаче вярвам, че ще има немалко читатели, за които споделеното ще се окаже от реална полза. Най-вече за тези от вас споделям тази истинска, лична история.Преди 20 години една моя много близка жена се разболя от нещо ужасно. Тогава тя беше 50-годишна. Случи се така, че без особени симптоми за каквото и да е заболяване, просто усещайки известно неразположение, тя посети доктор. Лошата новина дойде като гръм от ясно небе. Докторите ѝ откриха едновременно няколко сериозни болести. Най-страшните от тях бяха гонартроза, мускулна атрофия и сърдечна недостатъчност. Първото е заболяване, което е свързано с изяждане (разпад) на коленните стави. Второто води до пълна немощ и неподвижност. А третото е свързано с неспособността на сърцето да изтласква необходимото количество кръв за задоволяването на метаболитните нужди на тъканите.

Диагнозите бяха потвърдени паралелно от няколко специалисти. Прогнозите бяха, най-много до година, тя да се обездвижи напълно. Първоначално трябваше да пострадат краката ѝ, после цялото тяло, и накрая, поради атрофията и слабото сърце, да се стигне до летален завършек.

Тя  беше много интелигентна, начетена и всеотдайна жена. Родена е в Пловдив, но почти през целия си живот е живяла в София. По професия е химик. В семейно положение е разведена, с две деца.

В онзи период от живота си тя работеше във Военна болница в София и имаше не само много познати, но и солидни връзки там. Затова, когато усети накъде вървят нещата тя веднага се обърна за съдействие към приятелите си и използва всичките си връзки в местоработата си. Успоредно с това започна да посещава и болниците Алексндровска, Окръжна, както и една частна клиника. Или с други думи казано – посвети всичките си сили на това да разреши здравословния си проблем. В продължение на половин година тя премина през невероятно психическо и физическо напрежение. Съответно направи всичко възможно, за да си помогне по какъвто и да е начин, но уви, без резултат. Вместо това, с всяка измината седмица, тя се влошаваше все повече и повече, от което страдаше не само физически, но и емоционално. От жена на положение, здрава, красива, работеща и отворена за света, тя бързо се превръщаше в жалка картина. Коленете я боляха както никога, мускулите отказваха да работят, а слабото сърце не ѝ позволяваше да премести сама дори лека пазарска чанта. Докато се усети, противно на волята ѝ, започна да се движи много бавно. Започна, също така, и да не може да пресича в нужното време на кръстовищата. Не можеше да се качва и слиза, без чужда помощ, в превозните средства. А скоро след това не можеше да ходи без някой да я придържа. Следващата фаза беше още по-ужасна – тя не можеше вече да стои дори права за повече от пет минути… В този период, по съвет на нейни приятели, тя се обърна към народни лечители и екстрасенси. Опита какво ли още не, но отникъде не получи разрешение на проблемите си. Напротив – положението ѝ се влошаваше толкова бързо, че бе осезаемо дори в очите на страничните наблюдатели. Към целия този здравословен регрес, като добавим и силните болки, които изпитваше, съвсем логично бе тя да загуби всякаква вяра. Вследствие на това, съвсем закономерно, тя изпадна в апатия. По мое мнение, в онзи критичен период, тя се предаде напълно.

Сподавена в сълзи, бледа като платно, увита в две одеяла и трепереща от болка и мъка, една вечер тя сподели с мен, че е отчаяна до краен предел и че вече не вижда никаква надежда. Тогава аз бях прекалено млад, за да реагирам адекватно. Завършвах гимназия и, едновременно с това, се готвех за приемни изпити в Софийския университет. Беше ми истински трудно, защото исках да я успокоя по някакъв начин, но не знаех как. Виждах я, че страда много и че едвам търпи болките, и това ме измъчваше ужасно. “Щом, при всичките ѝ солидни контакти, никой не можеше да ѝ помогне, какво следва оттук нататък? – питах се в онези дни аз. – Какво повече може да се направи?“ И тогава, изпълнен от състрадание и желание да помогна, аз се осмелих да ѝ предложа нещо коренно различно. Предложението ми бе да направи опит да тръгне по единствения неизпробван до този момент път: пътят към вярата. По-конкретно казано, предложих ѝ да посети и да се обърне за съвет към един възрастен монах в квартал “Княжево“, който се казваше Сергий Язаджиев и който днес не е измежду живите. Онези времена бяха смутни. Хората все още бяха объркани и нямаха почти никаква идея за Бога, а църквите за тях бяха просто по-различни сгради. Така че, честно казано, аз не очаквах тя да се вслуша в съвета ми. Но както често става в живота – оказва се, че правилата винаги имат изключения. Или иначе казано, за моя изненада, тя се съгласи да опита.

Гледайки сега назад към онова време, съвсем не мога да съм сигурен какви са били нейните мотиви, но каквито и да са били те, важното за мен тогава бе, че тя каза: “Добре“.

И така, една утрин, подкрепяна изцяло от мен, тя се отправи бавно и неуверено от квартал “Сухата Река“, където живееше, към квартал “Княжево“, където живееше споменатия монах. За да стигнем до него трябваше да сменим три превозни средства и да пътуваме повече от час. За нея това беше убийствено изпитание.

Когато пристигнахме тя изглеждаше толкова изтощена, че направо се свлече на пода. Пред вратата на отеца имаше доста чакащи хора, които като я видяха, я подканиха да мине първа. Тя обаче пожела търпеливо да изчака реда си. Другите посетители обаче настояха да мине преди тях.

Срещата между нея и отец Сергий беше дълга. Когато тя излезе изглеждаше все така бледа и немощна, но в очите ѝ се бе появил един живец, който ме озадачи. “Трябва да се погрижа за душата си – сподели тя, – и после всичко ще си дойде на мястото“. Онова, което се случи в следващите дни с нея, меко казано, ме изненада. Тя сподели, че отец Сергий я е посъветвал да пости три дни, да се изповяда и после да се причасти. Аз бях наясно с тези практики, но ме озадачи нейната покорност да се вслушва в тези съвети. Когато изминаха трите дни тя отново посети, заедно с мен, отеца. Тогава тя се изповяда за пръв път в живота си. А на следващия ден, както бе и заръката, се причасти.

Свидетели на случилото се с нея от този ден насетне са всичките нейни роднини, семейството ѝ, съседите от “Сухата река“, бившите колеги от Военна болница, всичките ѝ приятели, лекуващите я лекари и на последно място и аз самия.

Крайно отпадналата физически, полупарализирана и видимо отиващата си от този свят жена, започна осезаемо да се подобрява. Бе изминал по-малко от месец от посещението ѝ при монаха, а тя вече можеше да ходи напълно сама. А  за изненада на всички, два месеца по-късно, се върна и на работа. Когато колегите ѝ от Военна болница я видяха да се движи съвсем свободно, да се изкачва сама по стъпалата и да носи различни предмети се изумиха, а докторите изпаднаха в нещо като шок. Те я подложиха на всички възможни изследвания, за да си изяснят обрата в състоянието ѝ. Резултатите от тези изследвания показаха неочаквана клинична картина – жената бе е напълно оздравяла! Случилото се бе необяснимо. В очите на лекуващите я лекари и на другите специалисти от болницата този обрат изглеждаше нелогичен. И наистина – логично обяснение на случилото се нямаше, защото случилото се бе чудо! Благодарение на него тя трайно промени възгледите си се превърна в истинска православна християнка.

Изводът е от тази чудна история е красноречив. Когато здравето ни е силно повредено, и когато дори самия ни живот е застрашен, е по-добре вместо да се отчайваме, да почерпим сили от примера на такива хора.

Съзнавам, че е трудно изведнъж да повярваме в нещо, в което повечето от нас всъщност, никога не са вярвали истински. Но преди да захвърлим прочетеното настрана и да насочим погледите си към ежедневния бит, би било добре поне за момент да се замислим, че може би има и друго решение на нашите проблеми, както и, че няма нищо случайно в нашия живот, а всичко, което ни спохожда има цел и смисъл.

Сега, 20 години по-късно, тази жена е все още жива, здрава и независима. Наскоро навърши 70 години, и въпреки сериозната възраст, тя все така се чувства  уверена в себе си и още продължава да работи.

Според потвърдените лекарски диагнози тази жена отдавна трябваше да е починала. С нея обаче се случи нещо необяснимо и тя не само оцеля, но и днес се радва на завидни старини. Какво именно се случи тогава с нея и как толкова много лекари не успяха да обяснят нейната клинична промяна оставям уважаемия читател да прецени сам.

Накрая само ще добавя, че тази жена продължава и до ден-днешен редовно да посещава близкия до дома ѝ православен храм и дълбоко да вярва, че в онзи критичен момент ѝ е помогнал не някой друг, но Сам Бог.

Тази жена се казва Мария. Тя е моята майка.

______________________________

*Материалът и изображението са предоставени от автора.

Изображение: авторът, Мартин Ралчевски, 2009. Същият има авторски блог – www.ralchevski.blogspot.com

СВЕЩЕНИК ГЕОРГИ МАРИНОВ ПОЛУГАНОВ – ПРАВОСЛАВЕН ДУХОВНИК, ПРОСВЕТИТЕЛ И ДЕЕЦ НА НАЦИОНАЛНО-ОСВОБОДИТЕЛНОТО ДВИЖЕНИЕ*

Георги Николов Георгиев, Трифонка Романова Попниколова, Марияна Николова Георгиева-Гроссе

Свещеник Георги Маринов Полуганов е най-видната личност на Поликрайще, Великотърновско за целия XIX век и има най-значим принос за приобщаването му към различните течения на обществено-политическия живот на страната през този период. Неговата дейност е многостранна и далеч надхвърля границите на селото. Резултатите от нея слагат отпечатък върху съдбата на всеки един негов жител през последните 200 години. Той е православен духовник, народен будител, просветен деец, учител, спомосъществовател на възрожденска книжнина, участник в борбите за църковна независимост и в национално-освободителното и революционното движение. Заради революционната си дейност е преследван от турците. По време на Априлското въстание е заплашен с обесване.Свещеник Георги Маринов Полуганов има най-съществен принос в областта на образованието. Той стои в основата на най-голямото културно събитие в селото в цялата му история, което е преобърнало из основи живота на населението – той е създателят на училището в Поликрайще през 1847 година и първият учител в него. Главна фигура е и във втората основна културна институция тук – църквата и неуморно се грижи за православната вяра. Eдин от двигателите e за построяването на новия храм „Св. Марина” в Поликрайще през 1884 година. Той е талантлив организатор и еднo от основните действащи лица в двете най-величави обществено-политически събития, станали в Поликрайще през XIX век, които са свързани с превратни моменти от живота на България: тържественото посрещане през 1872 година на първия Великотърновски митрополит при учредяването на Българската екзархия Иларион Макариополски и тържественото посрещане на руските освободителни войски през 1877 година. Той играе също първенствуваща роля при посещението на Иларион Макариополски през 1873 година в селото, когато последният е променил „Антиминса” в старата църква, където заедно с него и със свещеник Христо поп Иванов отслужват тържествена литургия по този повод. Така е и при освещаването на новия храм от неговия приемник митрополит Климент (Васил Друмев) през 1885 година. Това са събития с историческа важност за селото, тъй като глава на българска църковна институция идва за пръв път тук.

Свещеник Георги Маринов Полуганов е роден на 15 февруари 1808 година (ст. ст.) в Поликрайще. Според Летописната книга на църквата „Св. Марина”, водена от свещеник Иван П. Удварев, която се съхранява в Териториалния архив във Велико Търново, той е вторият свещеник в селото след Иван Пендов, за когото има сигурни данни и третият след свещеник Недю Николчев, който може да се възприеме като полулегендарна личност и за когото освен името, не се знае почти нищо друго. Георги Маринов Полуганов е ръкоположен през 1844 година от гръцки владика и е служил на Бога 44 години. Възпроизвеждаме буквално: „… Пак по предание се помни, че през 1820 година е ръкоположен родом от селото ни свещеник Иван Кънев Пендов от гръцкий владика, но не се помни името на този владика. Свещеник Иван Кънев Пендов е свещенодействал около 28 години, понеже стар се ръкоположил и от голямата си старост е допуснал да се ръкоположи вторий свещеник, понеже енорията се поувеличила; вторият свещеник е бил Георги Маринов Полуганов от селото ни, но енорията била пак една, а след две години стария свещеник Иван Кънев Пендов е отстъпил да се ръкоположи син му свещеник Христо п. Иванов, тъй че енориите станали две, първата енория за свещеник Георги Мар. Полуганов, а втората на свещеник Христо п. Иванов и тия двама последни свещеници са ръкоположени от гръцки владика, но не се помни името на владиката: свещеник Георги Маринов е ръкоположен през 1844 година, а свещеник Христо поп Иванов е ръкоположен през 1846 година. Свещеник Георги Маринов свещенодействал 44 години и е умрял през 1888 година, а свещеник Христо п. Иванов е свещенодействал 45 години и е умрял през 1891 година. След смъртта на свещеник Георги Маринов подир една година на 10 октомврий 1889 година ст.ст. е ръкоположен свещеник Иван П. Удварев родом от селото ни Полекраище на мястото на покойния свещеник Георги Маринов, а след смъртта на свещеник Христо п. Иванов подир една година е ръкоположен свещеник Никола п. Георгиев на 18 януари 1893 година. Същия е син на стария свещеник Георги Маринов. Последните двама свещеници са ръкоположени от блаженопочившия Търновский Митрополит Г-н Климент, които свещеници: свещеник Ив. П. Удварев и Никола поп Георгиев и сега свещенодействат…[1]”. Горният текст е включен от Йордан Кушев в раздела „Историческа справка за църквата „Св. Марина” в с. Поликраище”, на стр. 515-516, в сборника му „Село Поликрайще – пътища на духа”, Издателство ПИК, Велико Търново, 2011 година[2].

През 1847 година свещеник Георги Маринов Полуганов създава килийно училище към църквата „Св. Марина” и освен да се грижи за православната вяра на съселяните си, започва да обучава и децата на селото на четмо и писмо. В подкрепа на написаното са думите на Атанас Караилиев, учител и директор на училището в селото през учебната 1958-1959 година, казани на пионерски сбор на тема: „Историята на просветното дело в село Поликрайще”. Той е проведен през 1960 година пред класа, чийто класен ръководител е учителката по български език и литература Трифонка Романова Попниколова. Цитираме думите му: „Първият учител в килийното училище в село Поликрайще е свещеникът Георги Маринов Полуганов. То (училището) се е намирало в двора на църквата. Било е много ниска постройка, така че учениците с ръка от земята спокойно стигали покрива му. Нерядко са намирали птичи гнезда с яйца или малки птиченца[3]”. Същото това твърдят и наследниците му: правнукът му Никола Георгиев Попниколов – най-дългогодишният директор на споменатото училище, който го ръководи от 1959 до 1987 година и праправнукът му Георги Николов Георгиев, професор по математическо моделиране и приложение в математиката във Факултета по Математика и информатика на Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий”.Георги Д. Иринков, автор на брошурата „90 години училище „Св. св. Кирил и Методий” в село Поликрайще”, отпечатана в Будапеща през 2002 година като подарък на училище „Св. св. Кирил и Методий” в село Поликрайще от Дружеството на българите в Унгария с председател Димитър Танев в чест на годишнината от построяването на сега съществуващата сграда на прогимназията, още в началото съобщава за това. На стр. 1 той пише: „… Наченките на образователното дело се крият в далечното минало – обвито в мъглата на неизвестността и забравата. Знае се, че за пръв път е разкрито килийно училище към църквата „Св. Марина” през 1847 година. Слабият пламък на знанието в селото е запален преди 155 години. Първият учител е свещеникът Георги Маринов Полуганов, който се е наел с тази трудна задача заедно с верското обслужване на съселяните си.

За будността на българите от Поликрайще и техният стремеж да вървят в крак със събитията в страната говори фактът, че те откриват своето първо училище, макар и килийно само 12 години след откриването от Васил Априлов в Габрово на първото светско училище /1835 година/…[4].”

Този факт е записан и в книгата „Огнище на просвещение в село Поликрайще”, съставена от Живка Николакева, директор на училището и публикувана през 2002 година от издателство „ПИК”, Велико Търново. Тя е посветена на 155-годишнината на образователното дело в село Поликрайще, 125-годишнината на светското образование и 90-годишнината от построяването на сградата на основно училище „Св. Св. Кирил и Методий”. На стр. 5 в раздела „Поглед в миналото” тя пише: „Епохата на Българското възраждане е време на духовно пробуждане и народни бунтове за свобода. Дори и в най-трудните и тежки изпитания стремежът към знания не угасва. Пътят на просвещението започва в малкото и схлупено помещение в църквата. Времето почти е заличило спомена за онези времена, в които свещеникът на селото е бил и проповедник, и съветник, и даскал. В малката църква, градена според изискванията на османската власт, е поставено и началото на просветното дело в село Поликрайще. През 1844 година за втори свещеник в селото е ръкоположен Георги Маринов Полуганов. Наследниците му Никола Г. Попниколов и Георги Н. Попниколов знаят, че наскоро след като е ръкоположен за свещеник, той става и учител на децата в селото в годината 1847[5].” По нататък в частта: „Училището в дати” на стр. 24 Ж. Николакева посочва: „1844 година. Селото се разраства и има нужда от двама свещеници: Георги Маринов Полуганов, ръкоположен през 1844 година, и Христо поп Иванов Пендов – през 1846 година. Свещеник Георги Маринов Полуганов е свещенодействал 44 години. Негови потомци знаят, че наскоро след като е ръкоположен за свещеник, той е и учител (1847 година). В църквата е отделена малка стаичка, в която децата се обучават на четмо и писмо[5].” На стр. 33 в раздела „Имената на учителите – да се знаят и помнят” е отбелязано. „Първите, които са запалили искрата на просвещението в килийното училище, са малко известни. Помнят се имената на: Терзи Ангел Николов, свещеник Георги Маринов Полуганов, Илия Нейков – Даскала[5].”

Професор Павел Дамянов Кушев в изследването си: „Родова памет. Фамилия Кушеви”, публикувано в София през 2007 година, на стр. 14 отбелязва: „… Първият свещеник учител бил Георги Маринов Полуганов, който открил и първото килийно училище към църквата „Св. Марина”. Четиридесет години по-късно, през 1887 година било открито и светско училище с четири класа. Училището било построено в двора на църквата[6].”

Професор двн Манол Млеченков в своята родова хроника: „История на родовете Горидкови и Млеченкови от село Поликраище, област Велико Търново”, София, 2008 година, на стр. 8 казва: „… В средата на XIX век се поставя началото и на началното образование в селото. Първото килийно училище е разкрито в църквата през 1847 година от свещеника Димитър Маринов Полуганов, а 30 години по-късно през 1877 година в църковния двор е открито светско училище, което е на пълна издръжка на населението.” (Очевидно става дума за грешка в името („Димитър” вместо „Георги”) и написаното се отнася до свещеник Георги Маринов Полуганов[7]).

Свещеник Георги Маринов Полуганов е водил обучението по същата програма, както навсякъде в страната по това време. Сведения за това намираме в биографиите на Х. Трифон Тодоранов и на Къню х. Петков. На 17 ноември 1918 година първият е подарил 10 000 австрийски крони за постройка на чешма в първоначалното училище, а на 13 февруари 1921 година вторият е дал 10 000 лева на основното училище в селото за създаване на фонд за подпомагане на крайно бедни ученици от основното училище и прогимназията. Тези сведения са публикувани в „Златна книга на дарителите за народна просвета”, книга II, София 1923, отпечатана като Приложение към XXII година на списание „Училищен преглед”, No. 2 от Ганчо Ст. Пашев в статиите за тях съответно на стр. 444-446 и стр. 413-415.

Къню х. Петков е роден на 6 август 1859 година в село Поликрайще. На стр. 413 за него е записано: „… Основното си образование Къню х. Петков получил в родното си село. Това образование състояло в изучаване светчето, псалтирят и наустницата. Към 14 си годишна възраст Къню се установява на работа при баща си, като се занимавал с бакалия и кръчмарство в селото… [8]” За Х. Трифон Тодоранов четем: „Той е роден през 1846 година в Поликраище. Родителите му били много бедни. Още 7-годишен той останал сираче, понеже баща му се поминал. Можал да ходи в училище само една година, като изучил „Рибния буквар”. Понеже нямал никакви средства за живеене, за да изкара прехраната си, Трифон бил принуден да се пазари чирак, първен в Поликраище, а после в Сергювец, дето една година служил само за хляб и една антерия, а подир това – за 100 гроша годишно[8].” Оттук следва, че около 1853 година училището в Поликрайще вече е обхващало всички деца, включително и най-бедните, които макар за кратко, все пак са го посещавали. Освен това тогава тук се е преподавало по най-последните за онова време учебници – „Рибния буквар”.

Свещеник Георги Маринов Полуганов е спомосъществовател на възрожденската книжнина, издавана в средата на XIX век. През 1855 година той подпомага с парични средства издаването на книгата „Повест или поучение християнское собрано от разни духовнопоучителни книги” преведено от Славенски на българский язик от Петра Давидова и отпечатано в Бялград в княжеската сръбска типография. Той е посочен в книгата в списъка на Любородните спомосъществователи от Хотница „поп Георгий от Поликраищ.[9]”. Един от четиримата поликрайщани е, заедно с поп Иван (Пендов), поп Христо (поп Иванов Пендов) и Атанас Димитров (учител в село Гостилица, Дряновско, въвел новобългарското образование), които са включени в Енциклопедията „Българска възрожденска интелигенция. Учители, свещеници, монаси, висши духовници, художници, лекари, аптекари, писатели, издатели, книжари, търговци, военни…”, издадена в София през 1988 година от Държавното издателство „Д-р Петър Берон”. Нейни съставители са професор д-р Николай Генчев и Красимира Даскалова. На стр. 141 от Енциклопедията е посочено: „Георги /неизв./ Свещеник в Поликрайще, Търновско. Спомосъщетсвовател от Хотница, Търновско, за „Повест или поучение християнское”, превел П. Давидов /1855/[10].”Това показва интерес към църковна, педагогическа и друга литература. Освен това не само познаващ публикуваната тогава литература на български език, но и с широка осведоменост, тъй като книгите се печатат по това време в чужбина. Фактът, че е спомосъществовател от Хотница говори за широки познанства в образованите среди от околността и връзки с църковната и учителската интелигенция. Освен свещеник Георги Маринов Полуганов единственият друг спомосъществовател на възрожденска литература от Поликрайще през XIX век е свещеник Иван Пендов. За него в спомената Енциклопедия на стр. 261 е записано „Иван /неизв./ Свещеник в Поликрайще, Търновско. Спомосъществовател от Търново за „Православное учение … Платона”, превел Ил. Стоянов /1844[10] /.”

Свещеник Георги Маринов Полуганов заедно със свещеник Христо поп Иванов Пендов и кмета на селото, е един от главните организатори на тържественото посрещане в Поликрайще на Иларион Макариополски, избран за Великотърновски митрополит при учредяването на Българската екзархия. Това изключително събитие става на 14 септември 1872 година. Празнично облечени, с ушити нарочно за тази цел дрехи, с хоругви, с цветя цялото население на селото, а също хора и от околните села, и от Горна Оряховица очакват владиката. Къщите са празнично украсени. Начело на множеството са свещениците.

В книгата си „Иларион Макариополски” от Библиотека Бележити българи, Издателство на Отечествения фронт, София 1973 година Станьо Сираков на стр. 172-173 разказва: „… Един безимен летописец е записал това посрещане, за да се знае: „Дядо Илирион пристигна в града (Велико Търново) по шосето Бяла–Русе навръх Кръстовден – 14 септември 1872 година. … Той пътуваше с файтон, пред който се движеше цял взвод конни заптиета. След него следваха множество файтони и каруци, краят на които не можеше да се види. … Вън от града бяха излезли да го посрещнат пашата (мюдесаритина) и съветниците му, всички в парадна униформа: духовенството с хоругви, начело с дяда архимандрита Теодосий, протомотарий Димитрий Драганов и много още свещеници, учители, ученици и ученичките облечени в бели рокли, шити нарочно за посрещането, с цветя и венци в ръцете; градските първенци … и други. При пристигането войниците отдадоха чест с вдигане на пушките, пашата и всички първенци го посрещнаха с теманета, поемани от земята до главите и често повтаряните думи от турците: „Юч тоолу карабаш!” – три пъти по-голям от пашата, началник на духовенството. Тук учителят от Лясковец Недю Жеков държи реч и докато говори, владиката и много хора плакаха, а турците слушаха с почуда и удивление.

Началото на триумфалното народно посрещане започва във Варна. На пристанището чака хиляден народ. Тук Иларион има важна мисия – да убеди варненските жители, които според фермана трябва да си кажат думата за присъединяване към екзархията. И това става. Среща се с първенците, с английския и австрийския консул. Отправя се към Русе. Из всички селища, през които минава, народът го среща и изпраща с уважение и почит. Израз на тия чувства и народна радост дава учителят Сава Сирманов, който говори в Поликраище, където го чакат селяни и много горнооряховчани: „С неизказана радост, владико светий, се обляха сърцата ни, като се известихме за окончателното ви решение да дойдете, да пребивавате в предопределената вам епархия. … За честити се считаме, дето провидението ни проводи за пастир тогова от нашите народни дейци, който първи повдигна препоръка за освобождението ни от несносното гръцко иго и твърдо постиянство до окончателното ни освобождение от него[11].” (Сава Сирманов /1840-1903/, роден в село Сирманите днес към Габрово, учил в Одеската семинария и Московската духовна академия, учител в Габрово, Русе, Видин и Горна Оряховица[10]). Описаното по-горе за Велико Търново, Варна и Русе пресъздава атмосферата на този знаменателен ден и в Поликрайще.

Професор Манол Млеченков също спира вниманието си върху това величаво за селото събитие в споменатата по-горе негова книга. На стр. 8 той посочва: „…Показателен пример за уважение на религиозните ценности от жителите на селото (Поликрайще) и признание за извоюваната черковна свобода, е посрещането на Търновския митрополит Иларион Макариополски, който се завръща от заточение в Света гора. „Високопреосвещеният Търновски митрополит Иларион на 8 септември 1872 година тръгнал от Цариград за новото си седалище Велико Търново, при народа, за който толкова много страдал, за да му посвети в служение последните дни от живота си.

На следния ден варненци се събрали на пристанището да посрещнат „великия българин”…

…На 10 септември при много изпращачи и официални лица – английския и австрийския консул, отпътувал за Русе, където бил посрещнат официално от гражданската власт и видни българи и турци.На 12 септември в град Бяла, където бил посрещнат тържествено, една делегация от търновци го чакала да влезне в пределите на Търновската епархия и да го съпроводи до старопрестолния град. На следния ден в село Поликраище недалеч от Търново, бил посрещнат от много народ, свещеници и учители, надошли от околните села. Дошли и от Горна Оряховица на коне, файтони и пеша. От името на насъбралите се учители Сава Сирманов приветствал владиката…”

„От Поликраище към Самоводене народът се придвижвал с песни, ликувания и възклицания „Да живее Иларион Търновски!”, където го очаквал множество народ от околността, представители на военната и гражданска власт от Търново. Читалищната управа разпратила нарочни покани до видни граждани. Чаршията била затворена. Българи и турци задръстили пътя към Самоводене. След речите и приветствията в Самоводене владиката тръгнал към Търново. Камбаните на Преображенския манастир и на отсрещния през река Янтра – „Света Троица”, ехтели и заглушавали възклицанията на ликуващия по пътя народ. Така този народен непобедим „храборник” влиза във Велико Търново и „възлезе върху отдавна осиротелия престол на старите български патриарси….”

…”Описанието на Милан Радивоев, за посрещането на Иларион Макариополски като Търновски митрополит, от една страна идва да ни покаже с каква любов народът се е вживял в борбата за църковна независимост. То ни сочи също колко високо той е ценял положените усилия и постигнатия успех, че може на роден български език да слуша евангелското слово, проповед и богослужение и с надежда и за политическа свобода. От друга страна показва, че през 1872 година Поликраище не е било малко населено място по пътя от Русе до Търново, и че неговите жители се ползват със заслужен авторитет в движението за независима българска православна църква[7].”

Казаното от професор Млеченков в пълна мяра се отнася и за двамата свещеници Георги Маринов Полуганов и Христо поп Иванов Пендов от Поликрайще. Явно е, че организизрането на такова събитие тук е и признание към усилията им за привличане на народа към каузата за българска църква и за личния им принос за увенчаване на борбата за нейното признаване с успех.

Освен свещеник, основател на училището, пръв учител, просветен деец и деец на движението за църковните борби, спомосъществовател на възрожденска литература, Георги Маринов Полуганов е бил и участник в национално-освободителните борби на България. Той е съратник, сподвижник и близък приятел на отец Матей Преображенски–Миткалото и член на революционния комитет на Вътрешната революционна организация, създадена от Васил Левски в Поликрайще и член на революционния комитет за обявяване на Априлското въстание. Отец Матей Миткалото многократно му е гостувал и е намирал подслон в дома му. Свещеник Георги Полуганов не се е поколебал да заложи състоянието си и да изложи на риск семейството си за Освобождението на България. Освен морално, той е подпомагал и с парични средства революционната организация.

В протокол на църквата, воден от свещеник Иван П. Удварев, на който е направен препис от председателя на църковното настоятелство иконом Елисей Илиев Колев на 3 август 1980 година е записано: „… Свещениците: Георги Маринов Полуганов и Христо поп Иванов през времето на национално-освободителната борба, са вземали най-дейно участие с подпомагане морално и материално борбата и са участвали най-дейно в революционните комитети. Те също са помагали за най-бързото и успешно построяване на сегашната църква[12].” Същият се съхранява в библиотеката на читалище „Развитие – 1884”, с. Поликрайще.

В капиталния труд „История на В. Търновската Епархия”, том II, Част I „В. Търновска духовна околия, Гор. Оряховска духовна околия, Павликенска духовна околия” от иконом Асен Петков, В. Търново, 1980-1981 година от стр. 59-205 до стр. 62-208 се описва историята на храма „Св. Марина” в с. Поликрайще. На стр. 61-207 е записано: „.. ДЯКОНА ЛЕВСКИ е посещавал селото с отец Матей Преображенски, когато се е връщал от Влашко. Имало е основан революционен комитет, в който са влизали старите свещеници поп Георги Маринов и свещеник Христо Попиванов…[13]” На стр. 62-208 Иконом Асен Петков продължава: „… Старите свещеници Георги Маринов Полуганов и свещеник Христо Попиванов са взели живо участие в националната революционна борба. По време на служенето на двамата е била построена сегашната църква, за което те имат голяма заслуга[13].”

Георги Димитров Иринков в своята книга „Църквата Св. Марина” в с. Поликрайще”, завършена в Будапеща на 8 декември 2001 година и отпечатана там като подарък на църквата „Св. Марина” от Дружеството на българите в Унгария с председател Димитър Танев на стр. 4 пише: „Свещеник Георги Маринов Полуганов служи 44 години и умира през 1888 година. Свещеник Христо поп Иванов служи 45 години и умира през 1891 година. Горепосочените свещеници са активни участници в просветното и революционното-национално освободително дело в село Поликрайще, като са вземали дейно участие в революционните комитети[14].”

Това е отразено и в статията, „Знаем ли историята си? ЦЪРКВАТА „СВ. МАРИНА” в село ПОЛИКРАИЩЕ”, поместена на електронната страница на Читалище „Развитие – 1884”, с. Поликраище, посветена на нейната история, където се чете: „… Свещениците Георги Маринов Полуганов и Христо Поп Иванов вземат най-дейно участие по време на национално-освободителните борби като оказват морална и материална подкрепа и участват в революционните комитети. Помагат също за бързото и успешно построяване на сегашната църква. … [15].”

Тази дейност на Георги Полуганов не е останала тайна за турските власти и заради нея той е бил преследван от тях. Особено страшно станало положението при разгрома на Априлското въстание през 1876 година. Мълвата, че свещеник Георги Полуганов е комитаджия, стигнала до ушите на турците и те дошли в къщата му. Тя се е намирала в източната част на селото на хълма, където днес са много от домовете на неговите потомци. Къщата била в югоизточната част на двора на директора на училището през периода 1959-1987 година, Никола Попниколов. Турците искали първо да го бръснат, а после да го бесят. Брадата била символ, че е духовник. За тях бръсненето е било най-голямото унижение за един свещеник. След това той вече можело да бъде обесен като комита. Преди идването им обаче, семейството му било научило за техните закани. За да го спасят, съпругата му Гиргина Полуганова и синовете му го зазидали в комина на къщата. У дома им останала само жена му, а всички други се скрили при роднини. Когато представителите на властта пристигнали, те не го намерили. Попитали попадията, която владеела турски език, къде е папазът. Тя им отговорила, че е заминал по мъжки работи и не знае къде е, и че той не ѝ казвал къде ходи. Турците повярвали, защото мъжът тогава не разправял на жена си какви са работите му. Настанили се и зачакали идването на папаза, за да изпълнят заканата си. Гиргина Полуганова била принудена да ги храни и да им прави кафета. Тя била много храбра и се справила с тях. През това време свещеникът стоял зазидан в комина. След две седмици чакане, турците най-после си заминали, тъй като попът не се завърнал. Така той бил спасен.

Свещениците Георги Маринов Полуганов и Христо поп Иванов начело на цялото население на селото с хоругви, в празнично облекло, с цветя и погачи с хляб и сол посрещнали руските освободители при река Росица, която тече на няколко километра на север от селото. Там те отслужили тържествен благодарствен молебен за Освобождението на Поликрайще и на България. Свещеник Георги Полуганов е получил поднос от тях като подарък.

Сведения за тези исторически дни са дадени в сборника „Освобождението 1878. Спомени”, издателство „Български писател, София, 1978 година под редакцията на Елисавета Миладинова, Елена Павлова и Тихомир Тихов. Отношение към освобождението на Поликрайще имат спомените на Манол Георгиев, (1855 или 1857-1912), участник в Руско-турската война в IV дружина на Българското опълчение. Описаното дава представа за настроението и атмосферата на посрещането на освободителите и ролята на свещениците в него. На стр. 187 е записано:

„.. От свищовските лозя дружините (българските опълченци) се отправиха, заедно с отряда на генерал Гурко, за Велико Търново. По пътя, до село Батак, башибозуците турци се опитаха да препятствуват на опълченците, но бидоха разбити, а техните главатари хванати и осъдени от военния полевой съд на смърт, чрез застрелване… На утринта, 24 юний, отрядът се отправи по разни посоки към града Велико Търново, а опълченските дружини по шосето през селото Поликраище, за същия град. По пътя, откъдето минаваха опълченците и руските войници, българският народ ги посрещна с неизказан ентусиазъм и радостта народна бе неописуема. На 25 юний вечерта дружините пристигнаха в селото Самоводени, а на утринта 26 същи влязоха тържествено в старата българска столица, в която са обитавали някогаж славните български царе: Симеон, Асен, Шишман и др., откъдето са диктували на целия Балкански полуостров…

Генерал Гурко начело на отряда си, а генерал Столетов начело на опълченците бидоха посрещнати на края на града Търново от народа с духовенството. След като се поднесе на генерал Гурка на тепсия хляб и сол, отслужи се молебен и се подари на IV дружина знамето, което търновци били приготвили за въстанието… Тук се държаха от учители и първенци на старата столица пламенни речи, в които се описваше славното минало на българското царство и ужасните теглила на българина след поробването му от азиатския сатрапин-мохамеданец[16]…”

След Освобождението свещеник Георги Маринов Полуганов е русофил. Той е родоначалник на рода Попгеоргиеви, които са клон от рода Полуганови. Заедно със съпругата си Гиргина имат петима синове: Димитър, Христо, Цвятко, Марин, Никола и една дъщеря Мария.

_______________________________

*Материалът и изображенията са предоставени от авторите.

Литературни източници:

[1]. Летописна книга на църквата „Св. Марина”, с. Поликрайще, окръг В. Търновски. Териториален архив Велико Търново Фонд 625К, опис 1, архивна единица 48.

[2]. Йордан Кушев, „Историческа справка за църквата „Св. Марина” в с. Поликраище”, Стр. 515-516, в „Село Поликрайще – пътища на духа”, Издателство ПИК, Велико Търново, 2011.

[3]. Трифонка Романова Попниколова, Личен архив.

[4]. Георги Д. Иринков, „90 години училище „Св. Св. Кирил и Методий” в с. Поликрайще”, Будапеща, Унгария, 2002, стр 1. Szerző: Irinkov Georgi, Kiadta a Magyarországi Bolgárok Egyesülete, Budapest, Magyarorzság, 2002.

[5]. Живка Николакева, „Огнище на просвещение в село Поликрайще”, Издателство „ПИК”, Велико Търново, 2002, стр. 5, 24, 33.

[6]. Проф. Павел Дамянов Кушев, „Родова памет. Фамилия Кушеви”, София, 2007 г.,стр. 14.

[7]. Манол Млеченков, „История на родовете Горидкови и Млеченкови от с. Поликраище, област Велико Търново”, София, 2008, стр. 8.

[8]. Ганчо Ст. Пашев, „Златна книга на дарителите за народна просвета”, Т. 2. София, 1923, Къню Х. Петков стр. 413-415, Х. Трифон Тодоранов стр. 444-446.

[9]. Петър, К. Давидов, „Повест или поучение християнское, собрано от разни духовнопоучителни книги, преведено от Славенски на българский язик от Петра Давидова и отпечатано в Бялград в княжеската сръбска типография”, Бялград, Княжеско-сербска типография, 1855, 160 с. инв. № 9015; 10232 – БВК 1526 ,Списък на ръкописи, старопечатни книги, вестници и списания до 1878 г. намиращи се в библиотеката на читалище „Надежда”, Велико Търново, проверени септември 2008 г.

[10]. Енциклопедията „Българска възрожденска интелигенция. Учители, свещеници, монаси, висши доховници, художници, лекари, аптекари, писатели, издатели, книжари, търговци, военни…”, София, 1988 г., Държавното издателство „Д-р Петър Берон”. Съставители: проф. д-р Николай Генчев и Красимира Даскалова., стр. 141.

[11]. Станьо Сираков, „Иларион Макариополски”, Библиотека Бележити българи, Издателство на Отечествения фронт, София 1973, стр. 172-173.

[12]. Протокол на църквата „Св. Марина”, с. Поликрайще, воден от свещеник Иван П. Удварев, на който е направен препис от председателя на църковното настоятелство иконом Елисей Илиев Колев на 3 август 1980 г, съхраняван в библиотеката на читалище „Развитие”, с. Поликрайще.

[13]. Иконом Асен Петков, „История на В. Търновската Епархия”, том II, Част I „В. Търновска духовна околия, Гор. Оряховска духовна околия, Павликенска духовна околия”, В. Търново, 1980-1981 година, съхранявана в библиотеката на Св. В. Търновска Митрополия.

[14]. Георги Димитров Иринков, „Църквата Св. Марина” в с. Поликрайще”, Nyomtatás: GlobePrint, Tervezés, nyomdai előkészítés: MS Mester Stúdió, Budapest, Magyarorzság, 2005.

[15]. „Знаем ли историята си? ЦЪРКВАТА „СВ. МАРИНА“ в село ПОЛИКРАИЩЕ”, Eлектронната страница на Читалище „Развитие – 1884”, с. Поликраище, http://nchrazvitiept1884.blogspot.com/2011/05/blog-post_11.html

[16]. „Освобождението 1878. Спомени”, издателство „Български писател, София, 1978 година под редакцията на Елисавета Миладинова, Елена Павлова и Тихомир Тихов. Спомени на Манол Георгиев

Автори: Георги Николов Георгиев, Трифонка Романова Попниколова и Марияна Николова Георгиева-Гроссе. 07.02.2012.

Адрес за кореспонденция: проф. д-р Георги Николов Георгиев, Факултет Математика и информатика, ВТУ „Св. св. Кирил и Методий”, Велико Търново,

Домашен адрес: 5138 Поликрайще, обл. В. Търновска, ул. „Черни връх” 2, Електронен адрес: gngeorgiev@yahoo.com, Дом. тел.: 06176 2066

Трифонка Романова Попниколова – дългогодишна учителка по български език и литература в основно училище „Кирил и Методий”, село Поликрайще (1960-1989) и учителка в основните училища в село Гарван, Силистренско (1955-1959) и в село Иванча, Великтърновско (1960)

Д-р Марияна Николова Георгиева-Гроссе – доктор по физика на плазмата, ръководител на програмен екип във фирмата „Бош”, Щутгарт, Федерална Република Германия.

КАКВО Е ДАЛ ИЗРАЕЛ НА СВЕТА? – продължение и край*

Проф. д-р Дечко Свиленов

Какво е дал Израел на света?

Това е темата на моя доклад. Ние можем да поставим този въпрос и по друг начин: Какво от всичко получено са дали евреите на света? Отговорът гласи: те дадоха и дават много, далеч не всичко!

Те дадоха Евангелието на света, но без да товарят езическия свят със своята национална култура или с бремето на своя Закон и безброй предписания в него. По този начин християнството можа да се разпространи по целия свят (съгласно статистиката на ООН 33% от населението на Земята се манифестират като християни), докато само 0,07% от евреите са християни (т. н. месиански евреи, обединени в около 100 отделни църковни общества). Но да оставим с тази тема да се занимават богословите. Докато за езическия свят са били необходими 1900 години, за да се достигне този процент на християнизация, то Библията учи, че евреите ще приемат Иисус Христос при Неговото Второ идване, като народ ще се обърнат към Него – това значи невероятно по-бързо в сравнение с нас, някогашните езичници. Това означава още, че приемането на Месията Христос от евреите е дело на Самия Месия, дело на Бога, както пророк Захария пише: „и ще погледнат на Него, Когото те прободоха“ (12, 10).

Точно в това отношение се заблуждават много християни, които полагат много усилия, за да видят колкото се може по-скоро цял Израел като християнска страна. Такива благочестиви мечтания нямат нищо общо с Божия план за тази страна. Цитирам Дорон Шнайдер – евреин-християнин и автор на книги: „Аз не мога да разбера, защо между християните особено в Западна Европа, на евреите-християни се гледа с такава голяма почит и са на такова уважение. Изглежда, че в Европа се радват много повече, когато един евреин стане християнин, отколкото ако един езичник се обърне към Иисуса. Библейски погледнато, трябва да бъде точно обратното. Защото едва след като се изпълни числото на езичниците, които са приели Христа, чак тогава е узряло времето за спасението на евреите, когато ще приветстват Господ Иисус с поздравителния възглас: „Барух хаба бешем Адонай“ (Благословен, Който идва в името Господне)… Тогава Израел ще бъде спасен като цяло… Който иска спасението на Израел да стане по-бързо, той трябва да полага всичките си усилия за евангелизиране на езическия свят, за да се изпълни числото на спасените езичници.“

Разбира се, че християните са задължени да се молят за този народ, да го обичат, да го благославят, както и да полагат всички усилия да му помагат, за да преодолява трудностите, на които е подложен. Задължение е на всеки християнин да показва на дело пред този народ своята вяра.

Светът не иска да знае за много от особеностите на еврейския народ – нито за страданията, нито за горчивата съдба, нито за тяхната интелигентност, нито за неописуемата любов, която евреинът има към страната си, нито за призванието или пък от обещанията на Всевишния към този народ, нито за ежедневната борба за оцеляване или пък за завидния икономически възход на Израел. За всички тези неща светът съзнателно остава глух и сляп.

Но въпреки това жестокосърдечно безразличие, светът безогледно приема и консумира всичко, което този народ в продължение на хилядолетия му е давал и днес още му дава.

И сега отново към въпроса: Какво е дал Израел на света?

Този народ даде едно ново направление за развитието на света през последните 2000 години, и то в най-важната област на човешкото битие. Ще започна с най-великия принос за всички времена, който Бог чрез еврейския народ дари на света:

1. Личността и делото на Иисус Христос

Добре зная, че голяма част от евреите не обичат да слушат тази тема. Но никой не трябва да забравя – никоя личност през цялата световна история не е променила човечеството така, както личността на Господ Иисус Христос. А Той беше евреин, както при Своето първо идване преди 2000 години, такъв ще бъде и при Своето Второ идване. Той беше роден в Израел, живя в Израел, беше разпънат на кръст в Израел, възкръсна и се възнесе на небето и когато втори път дойде – в слава и величие – отново ще дойде в Израел.

Какво донесе евреинът Иисус Христос на света?

По тази тема са написани томове книги и такива се пишат непрекъснато. Най-важното ще обобщя в следните пет точки:

Първо: Господ Иисус Сам дава отговор, като казва: „Аз затова се родих и затова дойдох в този свят, за да свидетелствувам за истината“ (Иоан 18, 37).

И тъй, първото, което Иисус даде на света, е истината. Истината е най-ценното, което човек изобщо може да притежава. За истината човек се бори и е готов да даде живота си за нея. Всичко в този свят се върти около истината. Тя най-често бива нападана, манипулирана, презирана, премълчавана и т. н.

Коя истина? Истината за Бога, за човека и за света – истината за вечността и как човек може да достигне тази вечност. По-важно от това за човека няма!

Второ: Христос извести на света една напълно нова ценностна система. Основата на тази система е Божията любов, пътят за нейното постигане е вярата в Иисуса Христа, а нейната цел – вечният живот. Тази ценностна система може да направи от един престъпник – светия, от един грешник – праведник, от един гонител на християнството – мисионер и от дивите човекоядци – миролюбиви и благочестиви народи. Ние добре знаем, че има други религии и ценностни системи, които от един почтен човек могат да направят терорист-самоубиец.

Трето: Иисус Христос е най-големият социален реформатор в света. Човечеството дължи на Него премахването на робството, както и възстановяване достойнството на жената. Представете си само какво е представлявала жената в другите религии и обществени системи и това още в много от тях не е преодоляно: обект за страстолюбива консумация и инструмент за биологическа репродукция на Хомо сапиенс.

Четвърто: Наука и право, религия и изкуство, история и философия, както и всички останали клонове на човешката цивилизация единодушно свидетелстват за огромното влияние, което Иисус Христос е имал върху света и продължава да има. Чрез Неговото идване историята на човечеството бе разделена на два периода – преди и след Христа.

Пето: Пред личността на Иисуса Христа са се прекланяли велики хора на света: сър Франсис Бейкън, Нютон, Пастьор, Карл фон Линей, Фарадей, Паскал, лорд Келвин, Максуел, Кеплер, както и много велики изследователи, които направиха пролом в науката, бяха истински последователи на Иисуса. Когато световно известната картина „Тайната вечеря“ била готова, Леонардо да Винчи поканил един свой приятел и го попитал: „Кое ти харесва най-много в тази картина?“ Приятелят му веднага отговорил: „Чашата, учителю, чашата. Тя е просто фантастична!“ „Така ли?“- отговорил художникът, взел четката и задраскал чашата върху картината. „Какво направихте, учителю! Та тя беше чудно хубава.“ Леонардо отговорил: „Нищо не искам да засенчва лика на моя Спасител!“

Как можем да си обясним това завладяващо влияние на Иисус Христос в живота и мисленето на този велик гений на всички времена?

2. Чрез евреите светът получи Словото Божие – Библията, чрез която ние, езичниците, можахме да познаем Бога и да дойдем близо до Него. Много суперлативи отличават тази прастара Книга. Библията е най-често превежданата Книга на света: преведена е на повече от 4000 езици, наречия и диалекти, както и на системата Брайл за незрящи. Библията е най-издаваната Книга в света: всяка година цялата Библия или части от нея се отпечатват в тиража около 60 милиона екземпляра – по този начин тя е ненадминат бестселър на всички времена. Библията не противоречи на науката. Тя е основа на човешката култура. Библията променя човека из основи към добро, както и социалния и морален облик на цялото човечество. Един баща подарил Библия на сина си със следното посвещение: „Синко! Или тази книга ще те държи далеч от греха, или грехът ще те държи далеч от тази книга.“

3. В продължение на 4000-годишната си история Израел е дал на човечеството велики имена, които са допринесли твърде много в световната съкровищница на науката и културата. Аз ще назова само някои от тези имена:

а) В областта на вярата и религията: Какво би представлявало християнството без Павел от Тарс, без учениците на Христа, без Моисей и Давид, без пророците на Стария Завет? Всички те бяха евреи и бяха използвани като инструменти в Божията ръка, чрез които Бог се откри на света. Чрез тези святи мъже бяха положени основите на християнската вяра. Чрез тях християни и евреи станаха две носещи колони на новия месиански организъм. Всеки християнин е длъжен да има и да поддържа една библейско ориентирана връзка към корена на своята вяра.

б) Повече от 52% от носителите на Нобелова награда в областта на медицината са евреи. Тук ще спомена само няколко малко познати имена, на които човечеството дължи твърде много:

Паул Ерлих – основателят на имунологията и хематологията. Той е откривател на т. н. „магическо топче“ – активното срещу сифилис лекарство неосалварзан.

Селман Уексман – един от водещите микробиолози в света и основоположник на изследванията в областта на антибиотиците.

Грегори Пинкас – откривател на антибейби-хапчетата и основоположник на семейното планиране.

Ионас Солк – създател на ваксината срещу детския паралич (т. н. полимиелит).

Аугуст фон Васерман – водещ микробиолог и серолог. Има значителен принос в развитието на съвременната имунология. Той е откривател на кръстената на негово име кръвна проба за сифилис (т. н. Васерманова проба) и има значителен принос в областта на туберкулозата и изследванията на рака.

Нострадамус – много известен лекар и аптекар в Средновековието. За съжаление е много по-познат в историята с неговите небиблейски предсказания.

в) Петте водещи ядрени физици в света са били евреи. Те създадоха една нова епоха в световната история, т. н. век на атомната енергия. 36% от носителите на Нобелова награда в областта на физиката са евреи. Ще спомена само шест имена:

Алберт Айнщайн – най-големият физик на ХХ век. Той създаде и разви голямото епохално откритие – теория за относителността. По-късно откри закона за всеобщата еквивалентност между маса и енергия, нанасяйки чрез това смъртоносен удар върху еволюционната теория на Дарвин. Разви квантовата теория. През 1939 година той информира президента на САЩ Рузвелт относно възможността за използването на атомната енергия за военни цели, като чрез това полага основите за развитието на атомната бомба.

Нилс Бор – вторият по значение физик на ХХ век. В световната наука е признат като бащата на модерната квантова теория. Той разви т. н. капчест модел на атомното ядро, както и теорията за разцеплението на ядрото на атома. За научните си изследвания в областта на атомната структура той получава през 1922 година Нобелова награда за физика. През 1943 година участва при проекта за създаване на атомната бомба в САЩ.

Джон фон Нойман – полага основите на модерната математика и нейното приложение. Чрез своите изследвания върху теорията на вероятностите той става основоположник на икономическата математика. През Втората световна война Нойман има значителен принос за създаването и развитието на атомната бомба в САЩ.

Лео Сцилард – един от водещите ядрени физици в света. От 1939 година той участва активно в американския проект за атомната бомба, както и в развитието на ядрените реактори. Участва в работната група, която през 1942 година пуска в действие първият ядрен реактор в света.

Роберт Опенхаймер е продължител на делото на Айнщайн в Института по приложни изследвания в Принстън (САЩ). В 1943 година под ръководството на Опенхаймер е създадена лаборатория в Лос Аламос (САЩ), в която в рамките на т. н. проект „Манхатън“ е произведена първата атомна бомба в света. Така Опенхаймер е известен като „бащата на атомната бомба“. След като видял последствията от атомната бомба над японските градове Хирошима и Нагазаки, той се обявява против по-нататъшното развитие и приложение на този проект. Опенхаймер добива голямо влияние върху американското правителство, особено в областта на сигурността и отбраната. Бил е председател на Комитета за атомна енергия. По-късно той участва в създаването на водородната бомба в САЩ. Две от неговите книги добиват световна популярност – „Наука и общо мислене“ и втората „Атомната енергия и свободата на човека“.

Макс Борн оставя значителна следа в областта на модерната теоретична физика със своите 20 научни книги и 300 публикации в специализирани списания. Той развива решетъчната теория на кристала и има големи приноси в областта на оптиката и електромагнетичната вълнова теория на светлината. През 1954 година получава Нобелова награда за физика.

г) 40% от Нобеловите лауреати в областта на икономиката, 19,5% в областта на химията, 12% от наградите за мир и 10% за литература са евреи. Процентно погледнато, няма друг народ в света с толкова Нобелови лауреати както евреите – факт, който достатъчно ясно говори за приноса на този народ за цялото човечество.

А ето и някои известни имена в областта на културата, идеологията, политиката, науката и изкуството, които са допринесли твърде много както за формирането на мисленето, така и за политическото и социално развитие на човечеството:

Философия. Ще спомена само две имена, които коренно промениха историята на човечеството:

Карл Маркс по майчина и бащина линия произхожда от семейство на равини. Той е най-значителният философ и политик на XIX век. Днес все още процент от света носи последствията от неговата философия и политическо мислене. Да припомня само Китай, Куба, Виетнам и т. н. Страните от Източна Европа, както и републиките на бившия Съветски съюз още дълги години ще трябва да се борят, за да преодолеят последствията от една политическа система, която се нарича комунизъм. Създател на тази идеология е Карл Маркс, който начерта нейните основни линии в т. н. „Комунистически манифест“ и по-късно в своето основно произведение „Капиталът“. Всеки, който е живял в тази система от личен опит може да каже, че освобождаването от марксическия начин на мислене и действие ще продължава десетилетия и ще струва твърде много на няколко генерации.

Барух Спиноза е вторият по значение философ, който със своето атеистично мислене и критика на Библията стана предшественик на един мироглед, който по-късно прерастна в рационализъм и пантеизъм (идентифициране на Бога с природата), а днес завладява западния свят с т. н. либерално богословие – голямата язва на двете големи християнски религии – католицизма и протестантството.

Ако Айнщайн, Бор, фон Нойман, Сцилард и Опенхаймер допринесоха значително много за създаването, развитето и приложението на атомната бомба, то Карл Маркс и Барух Спиноза създадоха, развиха и оставиха като наследство на поколенията една много по-страшна идеологическа атомна бомба, която се нарича със зловещите имена „комунизъм“ „атеизъм“ и „либерализъм“. Нейното разрушаващо действие ще продължава столетия и ще праща милиарди човеци във вечна смърт – един ужасяващ принос към човечеството, който няма равен на себе си!

Политика. На политическата сцена са се появявали много известни евреи, които са оставили дълбоки следи в световната политика и са определяли съдбата на цели народи и континенти. Нека да спомена само няколко ключови личности в областта на политиката.

Бенджамин Дизраели е бил избиран два пъти за министър-председател на Великобритания. На Берлинския конгрес през 1878 година Дизраели се обявява против преследването на турците от руските войски в рамките на Руско-турската освободителна война, което води подписване на мирния договор в Сан Стефано. Така с подкрепата на Дизраели турците са останали в Югоизточна Европа (днешна европейска Турция), откъдето по-късно започва процеса на ислямизация на Европа. Днес този процес намира отражение в претенциите на Турция за членство в Европейския съюз, които претенции щедро се аплодират от високоплатени депутати в Брюксел и Страсбург.

Дизраели има значителен принос при прехода на Европа от аграрно към индустриално развитие на обществото. Дизраели е принадлежал към онези евреи, които не са се срамували от своя етнически произход, а са били горди с това. На подигравателна забележка относно неговия произход, Дизраели отговаря на един високопоставен политик така: „Сър, когато Вашите предшественици са били езически племена, моите прадеди са служели като свещеници в храма на живия Бог.“

Лев Троцки е бил най-близък сътрудник на Ленин. Като журналист в Цюрих, Виена и Париж, той е отворил пътя на Ленин в Западна Европа. В Русия той е основният организатор на Октомврийската революция и създател на Червената армия. Той е бил първият външен министър, военен министър, отговорен за медийно-издателската дейност в Съветския съюз, както и основател на световно известния вестник „Правда“, който и до днес не прикрива симпатиите си към идеите на комунизма.

От 60-те години на 20-то столетие трябва да се споменат имената на Давид бен Гурион – основоположник на Израел, Хенри Кисинджър – най-известният борец за мир между Изтока и Запада през годините на „студената война“, държавен секретар на САЩ и носител на Нобелова награда за мир, както и Ричард (Дик) Чейни – най-влиятелният вицепрезидент на САЩ. Тези трима висши политици-евреи, оставиха съществени следи в световната политика.

Култура, наука, икономика, търговия и спорт.

1. Литература (писатели и поети) – Хайнрих Хайне, Макс Брод, Артур Мюлер, Стефан Цвайг, Франц Кафка;

2.Музика (Композитори, диригенти, пианисти) – Леонард Бернщайн, Жак Офенбах, Артур Рубинщайн, Йохан Щраус, Владимир Хоровиц, Отто Кемперер;

3. Икономика и банково дело – Майер Ротшилд;

4. Артисти – Чарли Чаплин, Кърк Дъглас;

5. Психология – Зигмунд Фройд;

6. Журналистика – Теодор Херцел, Людвиг Шнайдер;

7. Изкуство – Макс Либерман, Ефраим Мозес Лилиен, Феликс Нусбаум, Бернард Беренсон;

8. Филмови продуценти – Сесил де Мил, Джордж Гершуин, Самуел Голдуин;

9. Спорт – Борис Бекер, Марк Шпиц;

10.Ботаника – Фердинанд Кон;

11. История – Йосиф Флавий.

Знаехте ли, че…

– конструктурът на въздушния кораб-балон – Давид Шварц, е евреин?

– моделиерът на сините дънки – Леви Щраус, е евреин?

– откривателят на витамините – Казимир Функ, е евреин?

– бащата на антропологията – Франц Боас, е евреин?

– първият мобилен телефон е конструиран в Хайфа, Израел?

– Израел притежава най-много музеи в света?

– Израел притежава най-много патенти на глава от населението?

– Израел е най-голямата туристическа дестинация в света?

– Израел се посещава от най-много поклонници-християни в света?

– Израел като немюсюлманска страна има най-голям процент мюсюлмани (19%)?

– Израел има собствен космически сателит?

– Израел притежава най-много системи за добиване на слънчева енергия в света?

– Израел е най-големият доставчик на софтуерни продукти за концерните Форд и Боинг?

– в Израел е създадена и развита първата антивирусна компютърна програма?

– Израел притежава най-голяма концентрация от високо-технологична индустрия в света и след САЩ и Япония е третата високо-технологична нация в света, което особено силно е изразено във военната индустрия?

– чрез методите на нанотехниката израелските учени са постигнали един своеобразен рекорд – цялата еврейска Библия (308 428 думи!) да я напишат върху покрит със злато силиконов чип, който е по-малък от глава на топлийка. Това микротехническо постижение е записано в книгата на рекордите на Гинес!

– 90-те години на ХХ век Израел е постигнал най-високия икономически растеж 6,7% в света?

– днес Израел принадлежи към 20-те водещи индустриални държави в света с бруто социален продукт от 18 000 щатски долара на глава от населението?

– в противовес на медийните манипулации, евреите принадлежат към най-миролюбивите народи в света? Двете маслинени клончета, които обгръщат официалната емблема на Израел – Менората – олицетворяват стремежа на еврейския народ към мир? Светът се нуждае от малко повече интелигентност и сърце, за да види и приеме тази истина и според нея да се отнася към Израел!

– израелски учени бяха първите в света, които разработиха метод за безкръвни мозъчни операции?

– в Израел днес живеят около 250 000 евреи, оцелели от масовото унищожение на евреите през Втората световна война (Холокоста)? 1/3 от тези хора живеят в бедност.

– Израел от най-голямата мисионерска страна преди 2000 години, днес се е превърнала в страна, която се нуждае да бъде мисионирана? За съжаление много страни в Европа следват същия път!

4. Друго, което Израел е дал на света, е звездата на Давид – шестоъгълна звезда (шестолъчка), в която е записано най-краткото послание на Бога към човека: символично представяне на отношението на Бога към човека.Чрез звездата на Давид Бог отправя следните послания към човека:

– Човек получава своя живот като дар от Бога – триъгълникът, насочен надолу.

– Бог иска човек да се обърне към Него – триъгълникът, насочен нагоре.

– Горният ъгъл символизира Бога като Творец на Вселената; левият долен ъгъл – човекът като Божие творение; горният и долен десен ъгъл – Вселената; левият горен ъгъл – Божието Откровение; долният ъгъл – спасението на падналия човек чрез Исус Христос

– Шестте ъгли символизират шестте творчески дни.

– Вплетените един в друг два триъгълника символизират универсалния принцип на триединството на Твореца и творението: Бог е триединен – Бог Отец, Бог Син и Бог Светия Дух; Човекът също представлява триединство от дух, душа и тяло; в духовен аспект цялото човечество се състои от три групи: евреи, езичници и Църквата Христова (Тялото Христово).

– Звездата на Давид може да се приеме също и като символ за единството между евреи и езичници-християни; новият човек се символизира чрез вплитането на двата триъгълника един в друг.

Какво направи и прави светът с всичко това, което Израел му даде и днес му дава?

1.Големите християнски религии добавиха към личността и авторитета на Господ Иисус Христос много други авторитети и дори Го заместиха с тях. Християнската вяра се превърна в религия, либерална теология, фанатизъм или християнство на просперитета. А за света Христос не е нищо друго, освен един от многото основатели на религии.

2.Словото Божие не се приема с необходимото уважение и сериозност, а се смесва с човешки елементи или предания от миналото, премахва се от него онова, което на човек не му харесва и се добавят нови неща към него.

3.Божиите посланици и служители биват преследвани или обявявани като сектанти, фундаменталисти или фанатици. Мнозина стават мъченици заради вярата си.

4.Светът търси само изгодата от дарбите и постиженията на евреите, както някога, така и сега.

5.Заслепеният свят не иска да разбере голямото послание на звездата на Давид. И днес този велик символ говори на хората – чрез хилядите синагоги по цял свят, както и чрез националния флаг на Израел.

От всичко, казано до тук, следва да се направят две много важни заключения:

1.Като цяло Израел е дал от себе си на света твърде много, но далеч не всичко. Собствената си идентичност и национално самосъзнание евреинът никога не е загубил или дал на друг в продължение на цялата си 4000-годишна история – качество, което нито един народ в света не притежава.

2.Навсякъде по света, където евреите са били през всички тези години на робство или диаспора, са допринесли твърде много за националната култура на съответните страни, за науката, политиката, икономиката, за просперитета на тези народи, както и за авторитета на тези страни. Това е голяма инвестиция, която Израел е дал на света и продължава да дава и днес.

Какво е направил светът за евреите и какво още прави днес?

За да отговорим на този въпрос трябва да имаме предвид две много важни неща:

1. В духовно отношение Библията говори за три категории хора: евреи, езичници и християни от Църквата на Бога или Тялото Христово, към което далеч не се отнасят всички онези, които се именуват християни (1 Кор. 1, 22-24 и 10, 32).

2. 4000-годишната история на Израел се разделя на следните периоди:

– Период на номадски живот в продължение на 250 години (2000 години преди Христа – Авраам, Исаак и Яков)

– Периоди на робство в продължение на 890 години (Египет, Асирия, Вавилон, Александър Велики, Птоломеите, Рим).

– Странстване през пустинята в продължение на 40 години (Моисей).

– Собствена държава в продължение на 887 години (теокрация, съдии, царе, Ездра, Неемия, Макавеите).

– Диаспора в продължение на 1878 години (разпръснати из цял свят).

– Новата държава Израел, създадена през 1948 година (съществува вече 62 години).

Тази малка историческа справка показва, че в 2/3 от цялата си история еврейският народ е трябвало да живее и да оцелява между други народи. В зависимост от това как тези народи са се отнасяли към еврейския народ, те могат да бъдат разделени на следните категории:

1.Страни, които са се отнасяли към евреите гостолюбиво и приятелски и са им предоставяли възможността да достигнат висши постове в областта на политиката, икономиката и науката. Спомнете си за Иосиф в Египет, царица Естир, Дизраели, Троцки, Дик Чейни и много други.

2.Страни, в които евреите са били мразени, живели са като роби в безлюбие, гонение и унищожение. Спомнете си за Египет, Вавилон, Персия, Рим, Съветския съюз по времето на Сталин, както и в някои европейски страни по времето на националсоциализма, когато мнозина евреи са били гонени и с парите им се обогатиха мнозина. Когато става дума за унищожение на евреите, не трябва да си мислим само за националсоциализма в Германия. Това беше само една малка част от масовото унищожение на евреите, което е ставало многократно в продължение на хилядолетия. Също не трябва да забравяме, че броят на жертвите от нееврейски произход (45 милиона) по време на националсоциализма е девет пъти по-голям от този на евреите. Освен това жертви на Холокоста станаха 5 милиона славяни (руснаци, поляци, чехи, сърби и т. н.), както и един милион други етнически групи (цигани, арменци и други). За тези хора днес не се говори, а и не ми е известно дали тези жертви на Холокоста са получили някакви финансови репарации, каквито в милиарди досега са изплащани на Израел от Германия.

3.Страни, които са показвали любов и уважение към своите евреи и са ги спасили от масово унищожение през Втората световна война. Към тази група принадлежат само две държави – България и Дания. Две ключови фигури имат особено значение за спасението на евреите в тези две страни: немският дипломат в Дания Георг Дуквиц и тогавашният цар на България Борис III, който също беше немец. Благодарение на Дуквиц в Дания са спасени 7500 евреи, след което немският дипломат бяга в Америка и остава жив. Чрез отказа на цар Борис III да подпише декрета за депортирането на евреите (които вече са били натоварени във вагоните) в концентрационните лагери Треблинка и Аушвиц, са спасени 50 000 евреи. Недълго след това той е мъртъв…

Добре е да не се забравя това, което българският монарх тогава е сторил за авторитета на нашата страна, разбира се под натиска на цялата българска общественост, някои политици (Димитър Пешев и други) и Българската православна църква. Повикан от Хитлер в Германия през 1943 година, от царя са поискани две неща: 1) Да изпрати български войски срещу Съветския съюз и 2) Да изпрати българските евреи за унищожение в концентрационните лагери. „Г-н фюрер, историята не помни някога българин да е воювал против руснаци“ – бил краткият отговор на цар Борис към Хитлер. Тази рискована и смела постъпка е съдбоносна за нашата страна – запазва достойнството на малка България пред руския народ и се спасяват хиляди хора от Божия народ. 50 000 спасени евреи се връщат в Израел. От благодарност те издигат там паметник на цар Борис III в т. н. „Българска гора“, на който паметник е било написано:

„На Негово Величество цар Борис III, национален герой и спасител на българските евреи“.

Повече по тези въпроси читателят може да намери в книгата на италианската еврейка Габриела Нисим „Der Mann, der Hitler stoppte – ein zweiter Fall Schindler“, както и в книгата „Beyond Hitler’s Grasp – die heldenhafte Rettung der bulgarischen Juden“ от американския евреин Михаел Бар Зохар.

За мен остава напълно непонятно защо в Западна Европа се знае много добре за спасяването на 7500 датски евреи, а едва ли някой знае за спасяването на 50000 български евреи! Това може да се свърже до известна степен с географското невежество на повечето западноевропейци, които дори не знаят къде се намира България, а да не говорим за историята на нашата страна преди повече от 50 години! Може би това информационно затъмнение е във връзка и с 45-годишния комунистически режим в България, когато Израел естествено принадлежеше към опасния капитализъм, който всеки момент беше готов да ни нападне?!

Слава Богу, днес България поддържа приятелски взаимоотношения с Израел и стои твърдо на страната на Божия народ.

Нашата малка благотворителна фондация имаше радостта и честта в трудните години след политическите промени през 1989 година да дарява хуманитарни помощи на еврейската общност в България. Ние и досега поддържаме добри взаимоотношения с тази общност.

4.Четвъртата група обхваща страните на арабския свят, който естествено няма голяма любов към Израел, а и никога не е имал такава любов. Това безлюбие между евреи и араби има 4000-годишна история и се свързва с името на две жени – еврейката Сара и египтянката Хагар (Битие 21). Численото съотношение днес между араби и евреи е както следва: 670 милиона араби към 7 милиона евреи, тоест 96:1. Естествено е да се очаква, че в непрекъснатите войни, които се водят между евреи и араби от евреите досега и помен не трябваше да остане. Но този народ продължава да съществува, не толкова благодарение на подаянията на Америка, но много повече поради закрилата на Всевишния, Който бди над Своя народ.

Който се интересува от повече информация по този въпрос, може да прочете книгата на Ludwig Schneider „Israel als Herausforderung“, както и в „Israel heute“.

5. Какво са направили християните за Израел и какво правят днес за тази страна?

Тук ние трябва обезателно да говорим само за две категории християни:

а) Християните, принадлежащи номинално към големите и по-малки християнски религии (католици, протестанти и православни) от една страна и

б) От друга страна, християни, които са приели изцяло библейската истина и водят живот според тази истина и към авторитета на Господ Иисус Христос не добавят никакви други авторитети. Библията ги нарича новородени християни (Иоан 3, 3) и те принадлежат към невидимата Църква на Бога, тоест те изграждат Тялото Христово. Убеден съм, че онези, които са запознати поне малко с християнството и са чели Библията биха могли да се досетят за какво става дума тук. Защото между тези две групи християни има огромна разлика, светове между тях! Но това е съвсем отделна тема.

a) Най-напред отношението на първата категория християни към Израел: До третото столетие езическият свят е отъждествявал християнството с еврейството (еврейска секта от Палестина). От това са страдали и самите евреи, въпреки че те не са обичали християните, разграничавали са се от тях и дори са ги преследвали и убивали. С приемането на християнството като държавна религия от император Константин Велики, християнската вяра много бързо се превърна в религия, заедно с не малко езически елементи. През следващите векове тази християнска религия се раздели на три големи клона (православни, католици, протестанти), от които продължават да се роят безброй по-малки секти, движения и църквици.

Трите големи християнски религии не приеха неоспоримата роля на еврейския народ в Божия план за спасението на човечеството и тръгнаха по един дълъг път на антисемитизъм – спомнете си само позора с кръстоносните походи, средновековната инквизиция, негативното отношение на Мартин Лутер към Израел и безразличието на световното православие към евреите. И трите религии с голям ищах искаха да притежават светите места в Палестина и изградиха там безброй ордени, манастири и мисионерски централи (днес в Израел има 520 различни християнски институции!). Действително се получи един голям парадокс – тези религии пребивават с голяма радост в Светите места, но не искат и да чуят за евреите, на които принадлежат тези места. Политическите промени през последните 30 години породиха волю или неволю известна толерантност в тези религии към еврейския народ, но в никакъв случай не и любов към него…

б) Втората категория християни – това са християни, които Господ Исус нарича „Моята Църква„, християни, които са приели безусловно цялата библейска истина и живеят според тази истина. Тези християни са разбрали и приемат ролята на еврейския народ в Божия план за спасението на човечеството, приели са този народ в сърцата, мислите и действията си. Тези библейски мотивирани християни се молят за Израел и полагат всичко, което е според силите им, да покажат на дело своята любов към този народ. Днешното голямо събрание, посветено на Израел, е доказателство за това.

Какво означава Израел лично за мен като християнин?

Ние като християни можем да научим от историята на Израел нещо много важно относно нашия духовен път като християни. В продължение на хилядолетия Бог ни говори чрез Своя народ. Някои основни моменти от историята на този народ могат да бъдат голямо насърчение за всеки един от нас:

1.Призванието на Авраам беше Божия инициатива … нашето призвание като християни е също Божия инициатива.

2.Пътят на Божия народ беше път на страдания и борби, на омраза и гонение, на падане и ставане, един път на изпитания, обещания и надежда… нашият път като християни е също такъв.

3.Божията любов винаги е придружавала Неговия народ… нас – Божиите служители – също.

Благодаря за вниманието.

Литература

Библия, Обединени Библейски дружества, 1993.

Интернет-информации.

Die Bibel, revidierte Elberfelder Ubersetzung, 2001.

Doron Schneider, „Israel – mehr als man denkt“, Hanssler-Verlag, 2007.

„Freund“ 29, 2008, uberkonfessionelle Evangelisationszeitschrift.

Georges Sada u. Jim Nelson Blach, „Saddams Geheimnisse“, Brunnen-Verlag, 2006.

„Judische Zeitung“, Sofia, Bulgarien, 20, 2004.

Ludwig Schneider, Israel-Jahrbuch: 1990, 1991, 1992, 1993, 1994, 1995, 1996, 1998. Nachrichten aus Israel.

Ludwig Schneider, „Israel als Herausforderung“, Hanssler, 2007.

Michael Shapiro, „ The Jewish 100 – A ranking of the most influential Jews of all time, A citadel Press Book“, New Jork, 1994.

Meyers Enzyklopadisches Lexikon in 25 Banden, Mannheim/Wien/Zurich, 1979.

Internet-Enzyklopadisches Lexikon Google und Wikipedia.

Svilenov, Detschko, „Was sagt die Bibel uber die Vergangenheit, Gegenwart und Zukunft des Menschen? Was jeder Mensch uber das Weltende wissen sollte?“ Sofia, 2000.

Wort aus Jerusalem 3, 2008.

__________________________________

*Доклад на тържествено събрание на Швейцарската национална асоциация за Израел, 22 февруари 2009, Берн, Швейцария. Материалът е предоставен от автора.

Първо изображение: авторът, проф. д-р Дечко Свиленов.

КАКВО Е ДАЛ ИЗРАЕЛ НА СВЕТА?*

Проф. д-р Дечко Свиленов

Уважаеми дами и господа, скъпи приятели на Израел,

Поздравявам всички присъстващи на това голямо събрание, посветено на Израел и благодаря сърдечно за възможността да бъда поканен като говорител. За мен е голяма чест, защото всяко докосване до страната Израел и до този народ дарява особена радост. Тази тема обогатява и освежава библейските познания и събужда спомени за места, събития и личности, които имат пряка връзка с християнската вяра и нейните ценности. Действително е голяма привилегия да се говори за една страна, която по особен начин е повлияла миналото, настоящето и бъдещето на човешката история и продължава да оказва влияние върху нея.

Благодаря на организаторите за личната покана, както и за свободата да определя сам настоящата тема.

Все пак като малка загадка си задавам въпросa, защо именно на мен се падна тази голяма чест. Аз съм специалист в областта на медицината и богословието и съм работил повече от 36 години в областта на научните медицински изследвания. Моята съпруга е работила повече от 30 години като лекар-интернист. Нашите двама синове са също лекари – по-възрастният е в София, а по-младият работи като зъболекар в САЩ. Наред с професионалните си ангажименти ние като семейство през последните 27 години се занимаваме активно с християнско-мисионерска дейност. Бог ни е дарил голямото благословение да разпространяваме Словото Божие в българските държавни училища. През последните 16 години се печатат и разпространяват пособия по вероучение – две детски Библии, учебник по християнска етика и Нов Завет. От тези пособия досега имаме 46 издания с общ тираж 2 892 000 бройки. По този начин младото поколение на България е достигнато със Словото Божие. Освен това разпространяваме и някои, съставени от нас малки книжки (Еволюция и Сътворение в светлината на науката; Какво казва Библията за края на света; Сексуалност и секс – какво учи Библията и други), които са за безплатно разпространение.

Поканата ми днес като говорител има връзка вероятно с моята страна България, която беше почти единствената страна в света, която спаси своите български евреи от унищожение през Втората световна война. По-късно ще се спра на този въпрос. Моят доклад днес може да се приеме и като едно малко признание към евреите-християни в Израел, с които от години поддържам много добри контакти. Аз нямам претенцията да бъда голям познавач на Израел, но със сигурност мога да кажа, че Израел и еврейският народ заемат особено място в моето сърце, а това е най-доброто основание да се говори за тази страна.

Настоящата тема ще разгледам в следните аспекти:

1. Защо говоря по тази тема? Каква е моята мотивация ?

2. Уникалност на еврейския народ и неговата страна.

3. Какво са дали евреите на света?

4. Какво е сторил светът и особено християните за Израел? Какво прави светът днес за Израел?

5. Какво означава Израел лично за мен като християнин?

Каква е мотивацията ми да говоря по тази тема?

Темата „Израел“ представлява ежедневие, и то в световен мащаб. Този малък народ от 7,2 милиона стана център на световната общественост и камък за препъване в голямата политика. Преди 65 години не съществуваше държавата Израел – днес цял свят говори за тази държава. Израел е обект на спорове в Обединените нации, център на дискусии и най-важна тема в световен мащаб. Ежедневно се споменава в телевизионни или радиопредавания. Пресата непрекъснато посвещава информации на Израел. Той често се представя като агресивна страна, която се занимава само с войни и нападения. Статистиките съобщават за най-грандиозната репатрация в световната история. Туристическите агенции отреждат на Израел първо място като световна туристическа дестинация. Големите християнски религии с удоволствие биха отминали изобщо споменаването на думата Израел. За много от свободните християнски вероизповедания евреите са народ, за който трябва да се молим ежедневно. За мюсюлманския свят Израел е най-голямият враг. В света има стотици нецърковни произраелски организации, приятелски на Израел кръгове, движения и благотворителни мисии, които във вярност дълги години подкрепят Израел и показват много любов и помощ на този народ.Дори за някои християни съществува опасността да поставят Израел и всичко, свързано с него, като център на християнския си живот. От такава опасност предпазва организаторът на днешното тържество Вернер Шерер, като пише: „Нашето бъдеще като християни не зависи от Израел, а от нашата вяра в Иисус Христос и неговите обещания за нас и за Израел“ (Идея Спектрум, 36, 3, 2008). И все пак светът трябва да разбере, че Израел означава много повече, отколкото човек може да си представи.

Не е лесно за един докладчик за избере тема за Израел, по която да не е вече говорено. Няма друга страна в света, която така често да е във фокуса на политиката, религията, военното дело и т. н., както е бил Израел, а и сега още е! Днес се предлага изключително много информация относно Израел, и то от всякакъв характер. Само в интернет човек може да получи над 303 милиона информации за тази страна. Накрая аз цитирам използуваната от мен литература по днешната тема.

Човек добива впечатлението, че в областта на политиката са се формирали два основни фронта: от една страна Израел, а от друга – всички останали нации. Това за мен е и един от поводите да говоря за взаимоотношенията между Израел и света. По тази тема не може да се намери много материал. Едностранчивите информации в пресата премълчават съзнателно огромния принос на Израел за света. Ние нямаме право да забравяме, че всичко онова, което човечеството е получило от Израел, е променило и продължава да променя съдбата на света. Без големите приноси на Израел, светът нямаше да бъде такъв, какъвто е.

За да може да се даде нещо, то трябва преди това да се е получило. Интелигентност, работоспособност, богатство и власт – това са дар Божий, това са подаръци. Аз не мога да дам това, което не притежавам. От това, което прелива в мен, мога да дам и на друг. Ако аз притежавам светлина, то мога от тази светлина да дам и на света.

Това поражда обаче твърде много въпроси, които трябва да бъдат поставени:

– Кой е дал на Израел това, което този народ притежава и защо имено на този народ това е било дарено? Обича ли Бог евреите повече от останалите народи?

– Каква е била волята на дарителя, за да дари този народ?

– Как надареният борави с подаръците, които са му дадени? Какво от тези подаръци има право да запази за себе си и каква част от тях да даде на другите?

– Има ли право този народ да се смесва с другите народи? Спомнете си за известния празник на евреите „хавдала“?

-Какво е отношението на надарения към дарителя – в миналото и днес? И какво следва от това за самия Израел и за света като цяло?

Формулираната от мен тема „Какво е дал Израел на света“ както и току-що поставените въпроси, ме задължават съвсем накратко да взема отношение относно особеностите и уникалния характер на еврейския народ. Защото в цялата световна история не може да се намери нищо, което да се сравни с историята на Израел и неговото оцеляване.

Историята познава една единствена личност, чиито живот, учение и дело е уникално по характера си, и която личност не може да се сравни с никоя друга в цялата история на човечеството. Това е евреинът Иисус Христос.

На второ място без съмнение трябва да се постави еврейският народ, който също е уникален по характера си, това значи, че този народ не може да бъде сравняван с нито един друг народ в света.

Естествено този народ притежава качества и особености, които другите народи не притежават. Когато тези характерни качества и особености са твърде много, тогава ние говорим за уникалност на този народ. Точно такъв е случаят при еврейския народ.

В какво се изразява уникалният характер на евреите и тяхната страна?

Ще спомена дванадесет уникални показатели:

1. Името на страната: С преименуването на Яков на „Израел“ (Битие 32) се получава и името на народа, който произлиза от този човек. Това име преведено на български, означава „Бог господства, Бог владее“. И така името на страната на този народ е дадено не от човек, а има божествен произход.

2. Историята на Израел започва с един единствен човек, Авраам, когото Бог призовава преди 4000 години. Така че Бог е поставил началото на този народ. Историята на Израел включва цялата скала от развитието на човека. Историята му познава апогея, който достига този народ, когато всеотдайно служи на Бога и изпълнява Неговата воля, но познава и времена на пълно падение и идолослужение. Днес над 60% от евреите официално декларират, че са атеисти. Така Израел оглавява списъка на най-атеистичните страни в света. Освен това Израел е страна с най-остри контрасти и противоречия: обилна слънчева светлина денем, сменяща се с непрозрима тъмнина нощем, дива пустош, сменяща се с изключително плодородни поля, непроходими планински вериги, следвани от дълбоки долини, унищожителна горещина денем, сменяща се с ужасяващ студ нощем, нежни и благоуханни цветя, следвани от степи с тръни и бодили, свърхмодерни технологии на фона на прастари традиции. Географски погледнато, Израел е страна, разположена на границата на три континента, между две морета и между три пустини. Комбинацията на всички тези фактори създава уникално многообразие, където на изключително малко пространство съществуват пет привличащи вниманието вегетационни зони.

3. Еврейският език притежава също нещо изключително. След 2400 години този език преживя своето възраждане, като стана официален език на един модерен народ. В Стария Завет е било пророкувано, че Израел след повече от две хилядолетия отново ще приеме прастария си език (Еремия 31, 23). Това е един лингвистичен феномен, който не се среща никъде другаде в света.

4. Уникалният характер на този народ в основата си има божествен произход. Дадените от Бога изключително прецизни и точни пророчески обещания и тяхното изпълнение, правят Израел като Божий часовник за съдбата на всички останали народи. На нито един друг народ в света не са дадени такива пророчески обещания. Самата страна, в която този народ живее, му е дадена от Бога, с Божието обещание да бъде негово вечно притежание.

5. Нито един народ в историята на цялото човечество не е имал съдбата два пъти да бъде изгонен от своята страна и да бъде разпръснат до всички краища на света… и след много години отново да бъде върнат в своята страна. За да може при такива обстоятелства един народ да оцелее, е възможно единствено с Божията намеса. Няма друга нация в света, която да има такава история. Много велики и силни народи и цели цивилизации са изчезнали от историческата сцена. Днес няма асирийци и вавилонци.

Няма друг народ, който в хода на историята да е преживял толкова мъка и в голяма степен да е бил зависим единствено от надеждата, която го е крепила. Оцеляването на еврейския народ е историческо чудо, нямащо равно на себе си.

6. Историята на човечеството не познава по-голяма репатрация от тази на евреите, които през последните 60 години се върнаха в своята страна от 144 държави на света. Задължително трябва да си поставим въпросът: Какво привлича тези 3 милиона евреи-емигранти, които от 1822 година и досега се завръщат в страната си? Защо именно в наши дни, на тълпи евреите се завръщат в Израел? Всички знаем, че хората днес емигрират или по икономически причини, или търсейки сигурност и спокоен живот. Нито първата, нито втората причина се отнасят за еврейския народ. Израел не е нито най-богатата страна на света, а и дума да не става, че е най-сигурната! Тогава защо евреите се връщат в Израел? Аз имам само един отговор на този въпрос и отговорът го дава Библията: „и когато се изпълни времето…“. Да нямаш държава 1900 години и след това отново да създадеш такава – подобен феномен историята не познава. С право Марк Твен поставя въпроса: „В какво се крие тайната на безсмъртието на този народ?“ Единствено възможният отовор гласи: „Тайната на безсмъртието на евреите е единствено сам Бог.“

Само по този начин можем да разберем защо в Израел и особено в Иерусалим съществува една велика, непозната и тайнствена сила, която привлича сърцето на евреина. Някога Наполеон бе казал: „Един народ, който плаче за загубата на своята Родина отпреди 1800 години и не я забравя, такъв народ никога няма да изчезне. Този народ трябва да бъде сигурен, че ще се върне отново в Родината си“.

7. Няма друг народ в света, когото Бог да назовава с името „Мой народ“, когото Той избра и обича и когото постави като условие за получаване на благословение. Защото Бог казва: „Който теб благославя, него Аз ще благословя“ (Числа 24, 9). Но няма и друг народ в света, който през цялата човешка история да е мразен толкова много, както евреите. В хода на историята тази омраза е добивала различни имена: тя е започнала като „религиозен антиюдеизъм“ по-късно преминава в „расистки антисемитизъм“ и в най-ново време се изявява като „политически антиционизъм“. Тази омраза винаги е водела до масово унищожаване на този народ. Ето защо оцеляването на Израел може да се обясни единствено с Божията намеса.

Мощно потвърждение на горната истина е осуетяването на планирано нападение от страна на Ирак върху Израел. Георг Сада – християнин и висш генерал от иракските военновъздушни сили пише следното: „През ноември 1990 година аз направих страхотно откритие: Саддам Хюсеин бе издал заповед за мащабно военно въздушно нападение върху Израел… Военната акция трябваше да започне с нападение с химически оръжия: нервния газ табун, както и със зарин 1 и зарин 2. Тази акция трябваше да се осъществи от 98 от нашите най-добри самолети-изтребители. На 17 декември 1990 година ние получихме заповедта на Саддам Хюсеин, която гласеше: „Аз одобрявам нападението и с помощта на Аллаха ние ще нападнем Израел“. Но Бог се намеси и американците нападнаха Ирак и така нападението върху Израел беше осуетено!!!

С първия си удар американските въздушни сили разрушиха централното командване на иракските сили. Тогава Саддам свика спешно генералния щаб, за да обсъдят създалата се ситуация. Първото, което той каза на командващия военновъздушните сили, беше, че нападението върху Израел няма да се проведе: „Сега вече е твърде късно. Ние трябва да се справяме с много други неща“.

Това съобщава в доклада си генерал Георг Сада.

8. Уникално е, че от 13 милиона евреи по целия свят, само 5,5 милиона живеят в Израел. Останалите 7,7 милиона живеят разпръснати в 144 страни. Разпръсването на евреите по света (диаспора) има 2700-годишна история – от прогонването на израилтяните сред асирийците през 722 година преди Христа, до разрушаването на Иерусалим от римляните през 70 година, съответно 135 година след Христа.

9. Евреите представляват само 0,2% от населението на земята. Нормално е при това положение за този народ изобщо да не се чува много. Напротив, светът е чувал и продължава да чува за този народ. Евреите са оказвали и оказват огромно влияние в световната култура, наука и медицина. Уникален е фактът, че този твърде малък народ е дал 27% от всички лауреати на Нобелова награда в света. А има толкова много народи, които нямат и един единствен нобелов лауреат! Тази малка страна от само 22 000 кв. км., от която 2/3 е пустиня (!), се нарича „страна на книгите“, защото годишно в Израел се издават над 4000 нови заглавия. В Израел има над 3500 археологически места. Официалната статистика на ООН подрежда евреите като най-интелигентният народ в света. Изреждането на суперлативи към този народ може да продължи и в много други направления.

10. Стигаме до най-впечатляващата уникалност на Израел – столицата Иерусалим. Иерусалим е най-старият постоянно населяван град в света. Няма друг град, който да е преживял такава страхотна съдба, както Иерусалим. За никой град в света не се е воювало толкова, както за Иерусалим – „градът на мира“. Никъде не се е проляла толкова човешка кръв, както в свещения град Иерусалим. Вследствие на войни, нападения, завладяване и земетресения този град е преживял опустошения, каквито друг град в света не е преживял. През цялата си 3000-годишна история този град в продължение на 2535 години (586 преди Христа–1949 след Христа) е бил нападан, обсаждан, завладяван и разрушаван от различни езически народи. През цялото това време за него са се водели 69 войни и 17 различни народи са се гордеели, че са станали господари над Иерусалим.

Защо има такъв огромен интерес към този град? Той не притежава никакво значение, сила или привлекателност, няма особено благоприятно географско разположение и няма красотата на някои други градове по света, като например Швейцария, Америка и т. н. Този град не е голям търговски кръстопът и не предлага никакво богатство и лукс. Той е изграден върху скали и в околността му няма плодородни полета…

И тъй няма никакво логическо основание за завоевателите да се стремят към този град.

Тогава защо?

За разлика от другите градове по света Иерусалим дължи своето значение и известност на съвсем други причини. Той дължи своята уникалност като световен град единствено на Божественото откровение, което е дадено в него и от него е проникнало в целия свят и продължава да залива света.

Славата и значението на този град се дължат единствено и само на Бога:

– този град се нарича „град на Господа“ (Исаия 60, 14), от който излиза Словото Божие и Бог благославя народите (Исаия 2, 3). Бог сам казва следното за него: „Това Ми е покой довека; тук ще обитавам, защото го пожелах“ (Пс. 132, 14).

– този град е мястото, където се изпълни Божият план за спасението на цялото човечество (Иоан 19, 30).

– това ще бъде светият град на новото небе и новата земя, „Иерусалим, който ще слезе от небето, от Бога“ (Откр. 21, 10).

– Иерусалим не е само мястото, където Иисус беше разпънат и възкресен от мъртвите. Този град е мястото, където Иисус отново ще се върне.

Божественият избор на Иерусалим е направил този град не само уникален, но и предмет на непрестанни и жестоки борби, както никой друг град в света. Враговете на Израел много добре знаят, че тук става дума за пъпа на света. Това е единственото обяснение защо силите на тъмнината в продължение на хилядолетия се опитват за заличат този град, отправяйки се в т. нар. „свещени войни“ срещу него. И след като с военна сила не можаха да сторят това и никога няма да могат, тези сили на мрака направиха Иерусалим център на двете най-големи религии в света и проявиха претенциите, че това е техният „свещен град“. Името „Иерусалим“ обаче не се споменава нито един път в Корана, нито пък Мохамед някога през живота си е посещавал този град. По този начин светът се стреми да отъждестви свещеният Божий град Иерусалим със земния и преходен Вавилон и така да го заличи от лицето на Земята. И всичко това светът върши с една единствена цел – да спре изпълнението на Божия план за спасението на човечеството.

Бог обаче казва: „Ще се обърна към Сион и ще живея в Иерусалим… И ето, Аз ще събера Моя народ от всички страни…и ще ги доведа и те ще живеят в Иерусалим.“(Зах. 8, 3.7.8.).

Всичко това се изпълнява днес пред нашите очи!!!

Библията учи, че в духовно отношение човек може да принадлежи единствено на два различни града в този свят: или на небесния Иерусалим, или на земния Вавилон. Най-големият проблем на християните не е нито гонението, нито атеизмът, нито езическите религии. Не! Най-големият проблем е отдалечаването на християните от основата на тяхната вяра и смесването на християнския им живот със света. Това Библита нарича „куцане на две колена“, „колебаене между две мнения“ (3 Царе 18, 21) или с други думи, да имаш двойно гражданство – едновременно гражданин на Иерусалим и Вавилон. За много християни е по-лесно да отхвърлят Божиите заповеди и да приемат това, което светът предлага. Такива „християни“ трябва добре да знаят, че Библията не е карта с менюта, от които да избереш само това, което ти харесва. В Библията има един железен принцип, който гласи „или-или“: Или ще познаваш волята Божия и ще живееш според тази воля, или само ще казваш, че знаеш за тази воля, но ще живееш както си искаш. Това е жалката действителност на милиони „християни“ днес.

11. Едно друго уникално свойство, което никой друг народ в света не притежава: Истинският Бог и Неговото Слово – Библията – се откриват на света чрез еврейския народ и чрез него дойде Спасителят на света. Чрез този народ Бог започна изпълнението на Своя план за спасението на човечеството и чрез този народ Бог ще завърши този Свой план. Затова Бог заповяда най-напред на евреите: „Отидете по целия свят… “ По-късно тази заповед беше приета и от много други народи, които и до днес я изпълняват.

В историята на Божия народ е скрита една велика символика, която е от огромно значение за личния духовен път на всеки отделен човек. Времето, когато Авраам беше призван до влизането на евреите в Обетованата земя, представляват три периода в духовния живот на всеки един човек. Нека всеки читател си постави лично въпроса на кой етап се намира неговият живот: езичество… пустиня… или Обетована земя?

12. Още едно уникално свойство, което никой друг народ не притежава: от основаването на държавата Израел през 1948 година, този народ трябваше да води няколко войни за оцеляване, което той успешно направи. Освен това трябва да противостои на непрекъснати ракетни нападения, да преживява самоубийствени атентати, да слуша непрекъснато заплахи, че държавата Израел трябва да бъде заличена, както и ежедневно да живее в страх от тероризъм, хули, омраза, да понася обвинения и онеправдание от други народи… и какво ли още не! Израелският гражданин никъде и никога не е сигурен, че няма да бъде нападнат и унищожен от терористи – било в самолета или автобуса, било в училището или синагогата, било в ресторанта или на пазара, било на улицата или в собствения си дом.

В известна степен днес в света е станало модерно – особено между академичните среди, студентите и богословите да се говори негативно срещу Израел. Но Бог утешава Своя народ с думите от 23 псалом: „Ти приготви пред мене трапеза в присъствие на враговете ми, помаза главата ми с елей; чашата ми е препълнена“.

Едва ли някой друг народ би бил в състояние дълго да издържи при такива обстоятелства на несигурност и непрекъснат психически тормоз. Историята дава многобройни примери в тази насока.

При такива трудни условия народът на Израел трябваше да постави основите на своята държава и да я изгради. Евреите разполагат с достатъчно исторически опит, тъй като и преди това за тях имаше тежки времена, когато „с една ръка вършеха работата, а с друга държаха копие. Всички строители бяха препасани с меч през кръста, и тъй строяха“ (Неемия 4, 17-18). По-късно всемогъщият Рим трябваше да воюва срещу този малък народ в продължение на 69 години, за да смаже съпротивителното движение на евреите – най-дългата война, която Рим е трябвало да води в цялата си история.

При тези тежки обстоятелства евреите можаха да превърнат пустинята в плодоносна градина (за разлика от други народи, които превърнаха държавата си от плодородна страна в пустиня!), да започнат да градят селското стопанство и индустрията от нула и да достигнат изключително висок стандарт днес, да достигнат икономика, жизнен стандарт и социално дело, изравнявайки се с нивото на високо развитите страни в света. Освен всичко, което споменахме дотук, тази държава приема репатрационна вълна от диаспората – броят ѝ представлява 1/4 от цялото население на Израел. Процентно това би означавало Западна Европа да приеме 80 милиона емигранти. Да не говорим, че големите западноевропейски държави имат голям страх от няколкото десетки хиляди емигранти от бившите комунистически страни, чудейки се как максимално да ги използуват и след това да се освободят от тях.

Аз идвам до задължителния въпрос, който трябва да се постави: Къде е източникът и каква е целта на всички тези уникални качества на този народ? Естествено към това трябва да се добави и трети въпрос: Защо тези уникални свойства притежават именно евреите?“

Отговорът може да се обобщи само с няколко думи:

Източникът на тези уникални качества на евреите е Сам Бог, Творецът на Вселената. Цялата Библия, както и 4000-годишната история на този народ потвърждават ясно и без всякакво съмнение тази истина. Израел и евреите са в уникално отношение към Бога. На никоя друга страна и на никой друг народ Бог не е казвал: „Моята страна“ и „Моят народ“ както това казва за евреите и Израел. И тъй, уникалният характер на този народ има божествен произход.

А отговорът на въпроса „поради какво“ гласи: Бог иска чрез този народ да проведе и завърши Своя план за спасението на човечеството. Така че Израел е Божият инструмент за спасението на света. Това е единствената причина защо Бог е надарил този народ с толкова много дарби, способности и уникални качества.

„И от всекиго, комуто много е дадено, много и ще се иска, и комуто много е поверено, от него повече ще се изисква” (Лука 12, 48)

__________________________________

*Доклад на тържествено събрание на Швейцарската национална асоциация за Израел, 22 февруари 2009, Берн, Швейцария. Материалът е предоставен от автора.

Изображение: авторът, проф. д-р Дечко Свиленов

Следва…