Свети Климент Охридски – пръв епископ на български език. Сборник статии

Научна редакция Мария Йовчева. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2020, 341 с. ISBN 978-954-07-5097-2

Станка Петрова

През 2020 година издателството на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ публикува сборник със статии на учени от Богословския факултет. Книгата е посветена на 1150-годишнината от основаването на Българската църква и на 150-годишнината от учредяването на Българската екзархия и съдържа двадесет статии, в които се разглеждат въпроси, свързани с личността и творчеството на св. Климент Охридски. В уводните думи Венета Савова припомня началото на речта на академик Александър Теодоров-Балан, произнесена по случай честването на 1000-годишнината от успението на св. Климент, и изтъква приемствеността между поколенията в науката и в опазването на паметта на светеца, „пръв епископ на българския език“. Но св. Климент Охридски е не само български архиерей от IX-X век, а и творец на езика, „украсител на Църквата“, „просветил целия свят с духовни зари[1]“. Неговото просветителско дело е и дело на апостол на църквата. Двете страни на личността му са неотделими една от друга, поради което за пълноценното изучаване на неговото наследство е необходимо сътрудничеството на богослови и филолози. Съвместната работа на специалисти от различни направления в науката понякога се осъществява трудно поради липсата на близки контакти между тях, но настоящият сборник е свидетелство за подадените им ръце и обещание за бъдещи общи проекти.

Тъй като книгата е издание на Богословския факултет, в нея преобладават статиите на автори богослови. На първо място е поставена статията „Гордея се, че съм бил Велички епископ“ (с. 11-22), в която отново се акцентира върху духовната приемственост между съвременния българин, в случая и духовно лице, и св. Климент Охридски. Неин автор е митрополитът на САЩ и Канада, Негово Високопреосвещенство Йосиф, специално поканен за участие в сборника като духовен наследник на св. Климент Охридски. Статията е емоционален и вълнуващ разказ за неговия личен живот, духовно свързан с този на светеца, и за молитвеното общение с него, чрез което бъдещият митрополит е осъзнал своята житейска мисия като продължител на просветното дело на своя предшественик.

Поместените в сборника статии и студии може да се групират в два основни кръга – едните, свързани с творчеството на св. Климент и с неговото просветителско дело, и другите, които се съсредоточават около Охридската архиепископия, нейния статут и история. Те засягат различни научни области – богословска, филологическа, педагогическа или правна. Публикациите са разнородни по стил, качество на изследванията и по научен принос.

Статията на Емил Трайчев Стоянов „Евангелие на Спасението“ (с. 23-32) разглежда отношението на Божия народ и на всеки човек към Бога като път за спасение. Авторът акцентира върху спасителните действия на Бога в Стария Завет в светлината на пророческите книги. Чрез библейски цитати той изказва мисълта, че старозаветните праведници, на които Бог се явява, „не виждат Отец, а Сина, и това става възможно с оглед на събитието на въплъщението“ (с. 24). Основание за това екзегетично схващане той намира в някои места от Евангелие на Иоан (5:37; 6:46) и заключава, че „последствията от въчовечаването се отнасят до цялото творение, минало и бъдеще, така както последиците от грехопадението на прародителите засягат всичко съществуващо“ (с. 24). Авторът прокарва идеята, че появата на Бога в Стария Завет вече е свидетелство за Спасението на човечеството още преди историческото въплъщение на Христос.

Под заглавието „Името му е такова, Климент“ (с. 33-37) Ивайло Найденов разглежда семантиката на личното име Климент във връзка със съответните названия в еврейския и гръцкия език. Авторът изхожда от схващането в семитското мислене, че „между дадено име и неговия носител е налице особена връзка, която изразява същността на назоваваното лице или вещ“ (с. 33). То става причина за избора на лични имена в различните култури, а качествата, които носи семантиката на дадено название, стават притежание на човека. Ивайло Найденов акцентира върху значенията на името „Климент“ в еврейския език и чрез тях стига до живота и личността на св. Климент като проява на Божията милост към хората.

Следващите статии са обособени в три дяла, като всеки от тях започва с цитат, съответстващ на доминиращата в него тематика. Първият дял е обединен от стих от посланията на апостол Павел „С мляко ви храних, не с твърда храна“ (1 Коринтяни 3:2) и включва теми, засягащи омилетичното творчество на св. Климент, а някои от тях разглеждат съвременността като духовен контрапункт на времето на старобългарския просветител.

Димо Пенков представя своя поглед върху „Изкуплението и спасението на човека в словата и поученията на св. Климент Охридски“ (с. 41-52), като илюстрира разсъжденията си с цитати от творби на книжовника. Според автора „само въплъщението на Бога в Христос може да ни спаси от греха“ (с. 45). Дадените примери от Климентовото творчество са основание за автора да заключи, че „изкуплението и въздигането на грехопадналото човечество до Бога е извършено чрез живота, страданията и възкресението на въплътилия се Син Божи“ (с. 51). Би било добре подбраните цитати от Климентовото творчество и направените по тях коментари да засегнат и участието на човека в спасението, възможно единствено чрез синергията между Бог и човека. Съучастието на човека в неговото собствено спасение е важна част от мисленето на спасението в православното християнство и също е залегнало в творбите на св. Климент Охридски, където е изразе-но преди всичко в подтикване за обръщане към Бога и молитвено общение, но и към праведен живот[2].

Клара Тонева също се спира на проблематиката за спасението на човека. Със статията „Св. Климент Охридски: надисторическият благовестител на истината“ (с. 53-74) тя цели да посочи „някои тревожни съвременни тенденции, а осмислянето им да бъде пречупено през служението на светителя, което е пътеводител към истината“ (с. 53). С похватите на проповедта тя дава оценка на съвременното духовно състояние на обществото, съпоставяйки модерния му начин на живот с отдалечаването му от духовното битие и оттам – от Бога. Статията съдържа и някои неясноти и противоречия, например в бележка 17 авторката пише, че „шаманизмът е достатъчно самобитно явление, но това не позволява да го определим като езически култ в специфичен смисъл“ и в следващото изречение заявява, че шаманизмът е „една от най-древните форми на езическия култ“ (с. 58). На друго място Тонева задава въпроса „Кои са характерните черти на езичника и кое стои в началото – монотеизъм или политеизъм?“ и в отговора заявява: „Първият човек, първата човешка двойка, първото семейство, първото човешко общество са имали една религия“ (с. 59). Определението „една религия“ предполага, че изброените звена – човек, семейство, общество, са изповядвали една и съща религия, но зададеният въпрос съдържа термините „политеизъм или монотеизъм“, от което читателят се пита дали става дума за спецификата на религията, или за това, че всички хора в най-ранния етап от развитието на човешкото общество са изповядвали вяра в един и същи Бог.

В статията „Пастирското служение на св. Климент, архиепископ Охридски, отразено в неговото проповедническо творчество (Към въпроса за енорийската дякония)“ (с. 75-83) Иво Янев се опитва да отговори на въпроса дали в епархията на св. Климент се е извършвала дякония[3] и по какъв начин. За целта той се спира на отделни похвални слова и поучения с доказано авторство на св. Климент, в които се насърчава помощта към бедните и странниците, милосърдието и гостоприемството, но цитираните творби дават информация само за насърчаване на милосърдието и взаимопомощта, без да съдържат конкретни примери. Това е напълно обяснимо с оглед на утвърдения начин на писане на поучителни и похвални слова, в които се поставя акцент върху насърчението към добродетелност и възхвалата на християнската вяра посредством чествания празник или светец. Авторът прави извода, че се нуждае от допълнителен източник, за да стигне до търсения отговор (с. 81).

Божидар Андонов търси „Дидактически и религиозно-педагогически аспекти в просветната дейност на българския първоучител св. Климент Охридски“ (с. 84-102) с оглед на религиозното обучение при децата. Подробно е развит въпросът какво трябва да бъде религиозното обучение и каква е ролята му при възпитанието на подрастващите, на какво трябва да се наблегне и как да се балансира, за да има полза от него при изграждането на личността. Но, както заявява самият автор, статията не се спира подробно върху живота на св. Климент (с. 84), нито развитите в нея теоретични схващания се опират върху неговата учителска практика, за която в свидетелствата, достигнали до нас, липсва информация какви са били използваните методи и поставените цели.

В статията „Св. Климент Охридски и неговата непримиримост към езичеството“ (с. 103-110) Здравко Кънев прави опит да разгледа как е изразено отношението на св. Климент към остатъчните езически обичаи след приемането на християнството в България. Авторът дава цитати от похвалните слова за св. Димитър Солунски и св. Николай Мирликийски (второ) (с. 105)[4]. Част от статията е посветена на съвременния човек, определящ се като православен християнин, и естеството на неговото християнство.

В проучването „Триадологичната терминология на св. Климент Охридски в „Слово за Света Троица, за сътворението и за съда“ (с. 111-121) Росен Русев разглежда три възлови термина в творбата с цел изясняване на богословския им смисъл и уточняване на техните гръцки съответствия. Тъй като изследваните лексеми собьство, съставъ и коупьнородно (коупьнородьнь) не се намират в преводно, а в създадено на старобългарски език произведение, ученият търси техните значения в базови за триадологията гръцки текстове от някои отци на Църквата като Кирил Александрийски, Григорий Богослов, Теодор Раитски и други. Той стига до извода, че св. Климент употребява собьство и съставъ в значение на ὑπόστασις, a с коупьнородьнъ означава ‘единосъщен’.

Вторият дял от сборника обхваща изследвания върху химнографското творчество на охридския светител и въпроси от дейността на светите братя Кирил и Методий и техните ученици, свързани с църковните песнопения. Публикациите са обединени от цитата от Пространното житие на св. Климент от Теофилакт Охридски, който гласи: „Климент е предал на нас българите всичко, което се отнася до Църквата и с което се прославя паметта на Бога и на светиите и чрез което се трогват душите“ (глава XXII-ра).

В своята статия „Църковните песенни послания на св. Климент Охридски“ (с. 125-137) Георги Попов прави обзорен преглед на известните химнографски произведения на твореца, на голяма част от които самият той е откривател и изследовател. Изнесените данни за създадените от св. Климент литературни произведения с право дават основание на учения да твърди, „че песнотворческата дейност на книжовника е насочена изцяло към реализиране на идеята за славянизация на Българската църква“ (с. 135). В заключение той подчертава изключителния принос на твореца в старобългарската литература и посочва нестихващия интерес към неговото творчество и в наши дни, което е показателно за значимостта на този принос в културната история на България.

Новият Завет – продължение и край*

Послания на апостол Павел

Тези послания съставят сбирка от 14 различни по големина писма, които носят името на апостол Павел или – както е при Послание до евреите – показват някаква връзка с него. Посланията апостолът е изпратил в продължение на петнадесетина години до църковни общини или отделни личности в Мала Азия, Гърция, Италия и други. Използвайки формата на писмо, той разглежда въпроси на християнската вяра и нравственост, разрешава трудни случаи в църковния живот, дава пастирски указания, насърчава новопокръстени християни, утешава ги и ги подкрепя. От текста на посланията става ясно, че те основно били предназначени да се четат в църковната община по време на богослужение (с изключение на посланията до Филимон, Тимотей, Тит, които по-късно също започнали да се четат на богослужебните събрания). Посланията ни позволяват да добием представа както за начина на мислене и действие на апостола и на неговите сътрудници, така също и за живота на първите християнски общини в областите, в които той е проповядвал. Заедно с това те в повечето случаи са и най-ранните свидетелства за съществуването на дадена община.

Както личи от съдържанието на някои послания, те са писани от ученици и сътрудници на апостола под негова диктовка или указания.

Посланията рано били събрани в отделна сбирка. Указание за това намираме още в Новия Завет: “Както и възлюбеният наш брат Павел пише за това във всички свои послания, в които има някои места, мъчни за разбиране” (2 Петра 3:15-16). Смята се, че днешната сбирка от апосто-Павлови послания не е пълна. Вероятно някои послания поради различни обстоятелства са се загубили още преди да се образува сбирката, която вече като едно цяло е влязла в канона, в установения сборник от книги на Новия Завет.

Подреждането на посланията в сбирката е направено с оглед на обема като най-големите послания са поставени на първо място. Послание до евреите стои накрая, защото в древност на Запад имало възражения за авторството и то едва през IV-ти век заема мястото си.

В сбирката се отделят две групи послания с обособени наименования: затворнически и пастирски. Първите са писани по време на първото затворничество на апостол Павел в Рим (послания до ефесяни, филипяни, колосяни и Филимон), както се вижда от съдържанието им. А вторите са предназначени за пастири в Църквата, каквито са били учениците на апостола – Тимотей и Тит, поставени от него за епископи на църквите в Крит и Ефес, и съответно съдържат указания за тяхната пастирска дейност.

Послание до римляни

Това послание е първото в поредицата на апостол-Павловите послания. Написано е преди апостолът да е посетил град Рим – многолюдната столица на Римската империя. Същевременно то се явява първото писмено свидетелство за съществуването на християнска община в Рим.

Апостол Павел отдавна е желаел да отиде в Рим, за да посети тамошната община (Римляни 1:8-15). След дългогодишна дейност в източната част на империята апостолът искал да посее семената на Христовата вяра и в западната ѝ част, като постави началото на мисионерската работа в Испания, за което очаквал помощта и на римската община (15:14-24).

Посланието е написано в град Коринт, Гърция, по време на третото проповедническо пътешествие на апостол Павел, малко преди той да отпътува със събраните помощи за християните в Иерусалим (Римляни 15:25-32; Деяния на светите апостоли 20:3 сл.). Той е предприел това пътуване между 56-та и 58-ма година. Преди това е прекарал 3 месеца в Коринт, центъра на неговата мисионерска работа в Гърция (Деяния на светите апостоли 20:2 сл.).

Съдържанието на посланието може да се обобщи като подробно изяснение на това, какво е благовестието на Иисус Христос. 3а целта апостолът развива учението за оправдаването на грешниците като най-напред говори за Божия гняв, породен от греховете на хората (1:18-3:20). Оттук произтичат главните изводи за оправдаващите действия на Бога и за вярата на човека.  Тези мисли се развиват по-нататьк в откъса за новия живот и надеждата на християните (5:12-8:39). След това авторът се спира задълбочено на въпроса за оправдаването на Израил (глави 9-11). От това може да се заключи, че в Римската църковна община е имало много евреи. Но апостолът не изоставя и въпроса за спасението на езичниците, тъй като общината във всички случаи е била смесена. Макар да не познавал в подробности живота на тази община, апостолът все пак се позовава на конкретен спорен въпрос в нея (14:1-15:13). Последната глава (16-та глава) съдържа множество поздрави до римски християни от него и негови сътрудници.

Посланието до римляни представя обобщение на проповедта и богословието на апостол Павел и затова го наричат “заветът на апостол Павел”.

Първо послание до коринтяни

От книга “Деяния на светите апостоли” научаваме, че апостол Павел по време на второто си проповедническо пътешествие е стигнал през 50-та или 51-ва година до Коринт, където е основана християнска община (18:1-18). След заминаването си апостолът останал в постоянна връзка с тази община, до която по-късно написал запазените две послания. Някои дори предполагат, че тази кореспонденция е била по-многобройна (срв. 1 Коринтяни 5:9; 2 Коринтяни 2:3-4).

Това послание е написано в Ефес между 53-та и 55-та година (според други – 57-ма година) по повод определени въпроси в живота на младата църковна община. За тези неща апостолът научил от “близките на Хлоя” (1:11), а вероятно и от писмено запитване, донесено му от представители на коринтската община (7:1; 16:17). Ставало дума за разделения, които заплашвали съществуването на общината (1:12-17). Апостолът научил още за недопустимо кръвосмешение, за прибягване до езически съдии при разрешаване на спорове между християни (6:1-11) и за случаи на блудство (6:12-20). Подробно авторът разглежда въпросите за брака и безбрачието (7-ма глава), за идоложертвените храни (8:1-11:1), за порядъка по време на богослужебни събрания, като изрично осъжда нередности, допускани на евхаристийните вечери. На възкресението (на Иисус Христос и на християните) е посветена 15-та глава, а последната, 16-та глава съдържа редица препоръки и поздрави.

Като цяло Първо послание до коринтяни дава ясна представа за живота и трудностите в една млада църковна община. От думите на апостола се вижда кое е важно за вярата и живота на християните: кръстът (1:18-2:5) и Христовото възкресение (15:1-28), действието на Светия Дух (2:10-16; 12:1-31), порядъкът в общината (3:5-4:21; 12:27-30; 16:15-18) и правилното ползване на благодатните дарби (12:1-11, 27-31; 14:1-40).

Това послание най-добре показва чувството за отговорност на апостола за тази община като неин основател и за всеки един християнин в нея.

Второ послание до коринтяни

Апостол Павел след изпращането на първото послание до коринтската църква продължил своята проповедническа дейност в Ефес, очаквайки и сведения за приема и въздействието на посланието му. Но междувременно в Коринт настъпили някои отрицателни промени, които принудили апостола да изпрати там своя ученик и помощник Тит и да подготви свое посещение в града. Той тръгнал по суша – през Троада и Македония (2:12-13), където срещнал връщащия се от Коринт Тит. Помощникът му съобщил добрата новина за покаянието на коринтските християни и желанието им да следват убедено напътствията на апостола (7:6-16).

Посланието е написано вероятно във Филипи няколко месеца след първото послание.

Основно на три въпроса е посветено съдържанието. Първо авторът говори за своето апостолско служение, като представя коринтската община като плод на апостолското си дело (1-7 глава). После призовава християните в Коринт да участват в събирането на помощи за бедните братя в Иерусалим (8-9 глава). Накрая той разпалено спори с противниците си, при което ни дава важни сведения за своя изпълнен с борба и мъки апостолски живот (10-13 глава).

Второ послание до коринтяни повече от всички други послания ни позволява да разберем апостолското самосъзнание на автора. При това то съдържа важни становища по отношението между църква и иерархическо служение в нея.

Послание до галатяни

По време на мисионерските си пътувания апостол Павел на два пъти е проповядвал в областта Галатия (Деяния на светите апостоли 16:6; 18:23), централна Мала Азия. В самото Послание до галатяни той споменава за времето, когато им благовестил “за първи път” (4:13).

Посланието е писано между 53-та и 55-та година в Ефес, на западния бряг на Мала Азия, където апостолът проповядвал в продължение на близо 3 години по време на третото си пътуване. В 1:6 той изразява учудване, че галатийските християни “тъй скоро” са преминали от истинското благовестие към друго. Това означава, от една страна, че посланието е писано скоро след пристигането на апостол Павел от Галатия в Ефес. От друга страна то сочи повода за написването му: появата на лъжеучители в галатийската църква, които изповядвали смесица от юдейски, християнски и езически вярвания.

За апостола това е изопачаване на истинското благовестие (1:6-9). Той напомня за своето собствено обръщане и призоваване да бъде апостол на езичниците, както и за независимостта си от юдейската традиция (1:10-24). Изтъква признаването на неговата проповед сред езичниците от Апостолския събор и противопоставянето на неправилни действия в тази посока (2-ра глава). След това излага какво е отношението между Божие обещание и закон, вяра и ‘‘дела по закона” и предупреждава от изпадане от истинската вяра (3:1-5:12). В заключителната част дава обичайните си наставления към вярващите, но не изпуща от очи положението в Галатия (6:12-17).

Вероятно посланието имало успех, с което се обяснява и запазването му. От 1 Коринтяни 16:1 виждаме, че апостолът е поддържал и след това връзка с “галатийските църкви”.

Посланието позволява да се видят опасностите, пред които били изправени новите християнски общини и показва, както и Послание до римляни, какво апостол Павел е разбирал под благовестие Христово. Главното внимание обаче е отделено на отношението между вяра и оправдание.

Послание до ефесяни

Апостол Павел бил тясно свързан с църквата в град Ефес, на западния бряг на Мала Азия, която посетил няколко пъти. Там той се задържал най-дълго – почти три години – по време на третото си проповедническо пътуване. За успеха на неговата проповед тук се разказва в Деяния на светите апостоли, 19-та глава. Особено вълнуваща е и срещата му с ефеските презвитери в Милет, описана в същата книга, 20-та глава. Накрая той поставя в този град своя ученик Тимотей за епископ.

Апостолът изпратил на ефеската църква това свое послание, което поради важното си съдържание, отнасящо се до всички църковни общини, било разпространявано и четено навсякъде, станало един вид окръжно послание. Писано е вероятно в Рим по време на първото затворничество (първите римски окови) на апостол Павел – около 63-та година. В Ефесяни 3:1 и 4:1 той нарича себе си “затворник” (в друг превод – “окованик”), тоест по време на написването е бил окован във вериги. Заедно с посланията до филипяни, до колосяни и до Филимон то съставя групата на така наречените “затворнически послания”.

По съдържание посланията до ефесяни и до колосяни са много сходни. Църковният живот в малоазийските общини протичал при еднакви условия, мнозинството от вярващите били доскорошни езичници (Ефесяни 2:11; 3:1; 4:17), а юдео-християните били малцинство. Затова апостолът чувствал нуждата да пише на ефеските християни за единството на Църквата, възглавявана от Иисус Христос, Който е глава както на земната, така и на небесната Църква. Тъкмо в Църквата се заличават всякакви различия между юдеи и езичници. В нея всички стават членове на Божието семейство. Защото чрез кръщението вярващите са избавени от властта на мрака и са съединени с Христос (2:1-10). Апостолът е бил Божие оръдие в изграждането на Църквата сред езичниците (3-та глава). В 4-6 глава се правят изводи за нравствения живот на християните. Преди всичко се набляга върху съхраняването на единството и усърдието при различните служения в Църквата (4:1-16). С кръщението християните отхвърлят от себе си подчинението на греха и започват нов живот, просветен от Иисус Христос (4:17-5:20). Този нов живот трябва да се проявява преди всичко в брака и в семейството. C образа на Христовия съратник завършва наставлението (6:10-20).

Новият Завет*

Новият Завет е не само извор за Божиите промислителни дела в човешката история, но неговите слова служат съгласно Божията воля за разкриване на Божието царство, за утвърждаването на човека в доброто и за богоуподобяването му.

Иисус Христос в евангелията и апостолите в посланията си говорят за  Писания, Писание, Свето Писание и подразбират свещените книги на евреите, които по-късно Църквата определя като книги на Стария Завет. Същевременно обаче Господ Иисус Христос е възвестил настъпването на времето на Новия Завет, тоест на новия договор на Бога с човешкия род. Авторитетни писмени свидетелства на този Нов Завет стават книгите на апостолите и на техните ученици, които са описали живота, дейността и учението на Иисус Христос и са дали разяснения по тях.

Най-напред са били записани словата на Спасителя, които са се използвали за наставляване на вярващите, били са четени на богослужебните събрания и са служели за разпространяване на новата вяра. После към тях са се прибавили разкази за страданията на Иисус Христос и за събитията след изкупителната Му смърт. Така постепенно са възникнали четирите книги, които са известни като евангелия! Едновременно с тях са били съставени и други християнски писания от различии видове: една история на ранната Църква от основаването ѝ до първото пребиваване на апостол Павел в Рим (тоест книга Деяния апостолски), писма (послания на апостолите и на техни ученици до християнски общини и отделни християни, в които се съдържат обяснения по богословски въпроси и духовни, “пастирски” наставления, и накрая една пророческа книга за съдбата на Църквата в настоящето и бъдещето. Всички тези книги са написани през I-ви век.

Писанията на Новия Завет са били събрани от Църквата през II-ри век в един сборник, понеже са свидетелствали по убедителен начин за вярата на християните от апостолско време. Според учението на Църквата те са написани под въздействието на Светия Дух и като боговдъхновени притежават неоспорим авторитет по въпросите на християнската вяра и нравственост. Затова и техният брой е твърдо установен като канон, мярка, правило на новозаветните книги!

Приетият у нас ред на тези книги е следният: 1) четири евангелия, 2) Деяния на апостолите, 3) така наречените съборни послания, 4) послания на апостол Павел и 5) Откровение на апостол Иоан. В повечето чужди издания са разменени местата на двете групи послания, но редът вътре в самите групи е същият.

Евангелията

Четири евангелия са включени в сборника от канонични новозаветни книги. Те свидетелстват – всяко по свой начин – едното благовестие на Иисус Христос. Думата евангелие е гръцка и означава блага вест, благовестие. С тази дума Сам Спасителят и Неговите ученици означават проповедта за истинското спасение, което Бог предлага на хората чрез Своя въплътен Син – Иисус Христос. Така възниква новата форма на религиозни писания – евангелията.

Надписите на каноничните евангелия от II-ри век насам в оригинал гласят: КАТА MAΘΘAION, КАТА MAPKON, КАТА LOYKAN, КАТА IΩANNHN. Тези книги са били подредени в сегашната си последователност още в ранната Църква вероятно според тогава приетото време на тяхното написване. Първите три евангелия са тясно свързани помежду си по съдържание, строеж и език, поради което се паричат синоптични евангелия (от гръцки синопсис, общ обзор).

Свето евангелие от Матей

Надписът на първото евангелие сочи като автор Матей. Той вероятно е ученикът на Иисус Христос, митарят от Капернаум, когото Учителят призовал в числото на дванайсетте апостоли (Матей 9:9 и 10:3). Матей носел и името Левий, бил син на Алфей (срв. Марк 2:13-17; Лука 5:27-32). Според ранното църковно предание Матей пръв съставил евангелие на еврейски език, но еврейският първообраз на евангелисто не е запазен.

Древни църковни автори свидетелстват, че Евангелието според Матей било написано 8 години след възкресението на Иисус Христос. Днес обикновено се приема, че то е съставено по-скоро през втората половина на I-ви век. От съдържанието му може да се заключи, че евангелието е произлязло в област, където християни и юдеи живеят заедно (Палестина или може би и Сирия).

Матей е събрал в евангелието си слова на Иисус Христос и сведения за живота Му, които подредил по време и по съдържание в три основни части: дейността Му в Галилея и наставления към учениците (3:1-18:35), сред които се откроява така наречената Проповед на планината (5-7 глава); дейност в Юдея и Иерусалим (19:1-25:46); страдания, кръстна смърт и възкресение в този град (26-28 глава). Авторът явно си е поставил за цел да убеди евреите и да затвърди това убеждение у евреите-християни, че Иисус е обещаният в Стария Завет Помазаник (Месия), потомък на Авраам, от коляното на Юда и рода на Давид, свещеник и жертва във великото изкупително жертвоприношение. Затова и предава в самото начало родословието и раждането по плът на Спасителя, а след това на много места цитира пророчества от Стария Завет, които намират своето изпълнение в личността на Господ Иисус Христос.

В древната Църква първото евангелие било най-почитано и четено. Затова то станало в изключителна степен Евангелието на Църквата.

Свето евангелие от Марк

За писател на това евангелие се приема Иоан-Марк, християнин от Иерусалим и син на Мария, в чиято къща вярващите се събирали на молитва. Марк бил племенник на апостол Варнава. Помагал откачало на апостол Павел, а после и на апостол Петър (Филимон 24; Колосяни 4:10; Деяния на светите апостоли 12:12; 13:5; 15:36-39; 1 Петра 5:13). Според древно църковно предание написал евангелието си в Рим за езичници и за християни сред езичниците (срв. 7:3-4) към средата на I-ви век. Днес то се смята за първото евангелие по време на съставяне, макар изследователи да поставят написването му около 70 година.

Марк събрал автентични предания за Иисус Христос, преди всичко описания на Негови чудеса, притчи и разкази, които завършват с някоя мисъл на божествения Учител, както и свидетелства за страданията и кръстната Му смърт. От географска гледна точка събитията са подредени така: дейност на Иисус Христос в Галилея (1:14-5:43); пътуване по юдейски и езически области и поучения към апостолите (6:1-9:50); отиване в Иерусалим, изобличения на юдейските водачи и смърт на кръста (10:1-15:47). Евангелието му започва с разказ за дейността на Иоан Кръстител (1:1-13) и завършва с явяванията на възкръсналия Спасител до самото Му възнесение (16:1-20).

Разказвайки за живота и дейността на Иисус Христос, евангелист Марк заявява, че Иисус е обещаният Месия, въплътеният Божи Син, и чрез Неговото идване в света е настъпило времето на спасението (1:14). Христос побеждава злото, властта на сатаната и неговите помощници, опрощава грешници (2:1-12), възвестява коя е истинската Божия воля (2:27-28; 7:1-23), установява Божието царство (4 глава). Понеже в Неговата личност Божието всемогъщество е скрито зад човешкото смирение, тайната на боговъплъщението не е била схваната не само от останалите юдеи, но дори и от самите ученици преди Възкресението (6:1-6; 8:14-21; 14:26-42). Единствено подходящото поведение спрямо Христовото учение е безусловната искрена вяра. Да бъдеш Христов последовател означава да следваш Спасителя с вяра, себеотрицание, готовност да служиш на другите и смелост пред страданията (8:31-33; 9:42-48; 10:17-27, 41-45), за да изпиташ силата на Божието царство. Първият езичник, проумял тайната на Христовото изкупление, е стотникът под кръста, който заявил: “Наистина този човек е бил Син Божи” (15:39). Този римски войник е представител на множеството повярвали езичници, които образуват църкви сред езическите народи. Тях евангелистът иска да укрепи във вярата и да насърчи чрез своето евангелие да останат верни на Иисус Христос дори и при преследвания.

Свето евангелие от Лука

Древното църковно предание сочи като автор на третото евангелие и Деяния на апостолите “Лука, обичния лекар” (срв. Колосяни 4:14; Филимон 24; 2 Тимотей 4:11), който бил християнин изсред езичниците и ученик на апостол Павел. Авторът черпи сведения от евангелието на Марк, има общи места и с Матей. Традиционно се приема, че това евангелие е написано по време на първото затворничество на апостол Павел в Рим (около 63 година), но днес надделява предположението, че е произлязло малко по-късно в Гърция или Мала Азия.

Лука също построява повествованието си в три части, като добавя и други сведения. Това са преди всичко части от Проповедта на планината и други поучения на Иисус Христос (6:20-8:3), а също и пространен разказ за последното пътуване на Спасителя за Иерусалим (9:51-18:14). В самото начало на евангелието Лука поставя предварителната история за раждането и детството на Иоан Кръстител и Иисус Христос (1-2 глава), а в края описва редица явявания на възкръсналия Христос и Неговото възнесение (24 глава).

Лука е желаел да напише ръководство към Христовата вяра за образовани езичници и християни изсред езичниците, както се вижда от умело съставения предговор (1:1-4). На този евангелист дължим множество ценни сведения, които не са включени в другите евангелия, като притчите за добрия самарянин, за блудния син, за умния управител, за митаря и фарисея, а също и поредица от молитви и химни (например хвалебните песни на Дева Мария: 1:46-55; на Захария: 1:68-79; на стареца Симеон: 2:29-32), важни сведения за отношението на Спасителя към жените, митарите (бирници) и грешниците, както и ценни подробности от историята на страданията на Иисус Христос.

В това евангелие Иисус е представен особено ярко като Спасител на “загубените”, социално обезправените, на жените, митарите и грешниците. По изключително убедителен начин е посочена любовта на Бога към хората. Чрез живота и смъртта на Христос е показано как трябва да живее и постъпва всеки отделен човек. Чрез Иисус Христос е настъпил решителният обрат в историята на човечеството и тъкмо Той (а не почитаният като “носится на мира” римски император) е истинският Спасител на света (2:11). Затова на редица места Лука свързва евангелската история със световната история, Старият Завет и историята на израилския народ намират своя завършек в Христовата църква, която е съставена от юдеи и езичници и така обхваща цялото човечество.

Образът на Иисус Христос, обрисуван от Лука, и Неговият божествен призив за справедливи междучовешки отношения дават и днес мярката на християнската лична и обществена нравственост.

Основни сведения за исляма, ислямското богослужение и ислямското право (книга)

Авторът Ангел Н. Ангелов (1950-2023)

Автор Ангел Николов Ангелов (1950-2023)

1. Кратко въведение от автора на блога. Начало на книгата – въведение от нейния автор. Сведения за живота на основателя на исляма.

2. Първата ислямска държава – халифата.

3. Направления в исляма – сунити, шиити и хариджити. Коран и суна.

4. Основните догмати на исляма. Петте стълба на исляма.

5. Петте стълба на исляма – продължение от точка № 4.

6. Ибада – служение на Аллах. Джихад. Богослужение и проповед. Източници на ислямското право.

7. Фикх и шариат. Разклонения на фикха. Шариат. Школи в ислямското право. Организация на съдебното производство в исляма.

8. Отношение на исляма към света и към човека. Предписания на шариата, отнасящи се до брака и семейството. Ислямът и жената. Ислямът, просветата и науката. Ислямът и медицината.

9. Шариатът и мюсюлманските празници. Ислямът и труда. Ислямското право и имуществените въпроси. Предписания на шариата, относно търговията и финансите. Забрани на шариата.

10. Наказания за извършени престъпления. Отношения на исляма към друговерците. Ислямските мистици – суфиите. Вместо заключение. Библиография.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-ch2

Основни сведения за исляма, ислямското богослужение и ислямското право – продължение 9 и край*

Ангел Н. Ангелов

10. Наказания за извършени престъпления

Икаб (мн. ч. икабат – наказание) е една от най-важните категории на фикха Икаб за разкрито правонарушение може да бъде наложено само по законен ред, тоест по съдебна присъда, по разпореждане на имама, кадията или друго лице, извършващо правосъдие или следящо за обществения ред. Всички наказания се подразделят на:

– смъртни, целта на които е пълно избавяне на обществото от престъпника;

– отмъщаващи, които трябва да удовлетворят чувството за справедливост;

– пресичащи, благодарение на които се намалява възможността за правонарушения в бъдеще;

– назидателни, които трябва да въздействат върху самия правонарушител.

Според начините за осъществяването на наказанията те се подразделят на: телесни наказания, лишаване от свобода, изгнание, глоби, обществено въздействие и покаяние. Наказанието трябва да съответства на тежестта на престъплението.

Смъртното наказание (катл) се полага за противопоставяне на исляма с оръжие, тоест за метеж или за проповядване на вероотстъпничество. Ако заловеният престъпник се разкайва, смъртното наказание се заменя с по-леко. На смърт се осъжда и убиец, особено, ако убийството е свързано с грабеж. Ако престъпникът се предаде сам, преди да бъде заловен, не го екзекутират, но той трябва да изплати компенсация (дийа) и да се покае. В днешно време като смъртно наказание се прилага разстрела. Особен вид смъртно наказание е наказанието за съпружеска изневяра – убиване с камъни (раджм).

Отмъщаващите наказания (кисас, кавад, са’р) се налагат за тежки престъпления против живота и здравето на хората: убийство, осакатяване, отравяне и други. Наказанието за подобни престъпления е на принципа око за око, но само, ако по този начин не се нанася още по-голяма вреда. Ако убийството или осакатяването не са били предумишлени,  се изплаща компенсация (дийа). Ако престъплението е извършено поради подстрекателство, убиецът и подстрекателят си поделят отговорността. Отмъщаващите наказания могат да бъдат отменени, ако пострадалите или техните наследници простят на престъпниците.

Пресичащите наказания (хадд) се налагат за престъпления и правонарушения, нанасящи ущърб на цялото общество. „Хадд“  се налага за вероотстъпничество и метеж, когато съдът не е сметнал за необходимо да екзекутира престъпника; за кощунство и демонстративно нарушаване на ритуалните предписания; за клетвопрестъпление и лъжесвидетелство с тежки последствия; за незаконна полова връзка, когато уличените нямат сключен брак; за подстрекателство към правонарушения; за пиянство и въвличане в хазартни игри; за мошеничество и други правонарушения от подобен характер. Наказанието „хадд“ включва бой с камшик или с тояга – от четиридесет до сто удара. Виновният може да изтърпи наказанието на части, за да се избегне смъртния изход. По решение на съда „хадд“ може да бъде подсилен с допълнително число удари, глоба, лишаване от свобода и други възможни наказания, предвидени от местните обичаи.

Назидателните наказания (та’зир) се налагат за неподчинение на властите, нарушаване на обществения ред, умишлено използване на чуждо имущество, дребно мошеничество, нарушаване правилата на търговията и други относително малки правонарушения. „Та’зир“ включва бой с камшик или с тояга – от пет до тридесет и девет удара или затвор, или домашен арест до шест месеца, или парична глоба, или пък обществено увещаване.

Кражба на пазара, която не нанася голям ущърб на пострадалия се наказва с няколко удара или може да бъде опростена. Ако кражбата е сериозна, на крадеца се налага „хадд“. Рецидивът се наказва с отсичане китката на лявата ръка.

Освен изброените мерки за въздействие на извършилото длъжностно престъпление лице може да бъде конфискувано имуществото. Към всяко наказание „хадд“  може да бъде добавено наказание „та’зир“, освен това, то може да бъде подсилено в пределите на цялата скàла от наказания.

Всяко наказание предполага разкаяние на правонарушителя. Ако той упорства, наказанието може да бъде повторено. Ако правонарушителят се разкае (тауба), той трябва да извърши изкупителни действия (каффара), които се определят от съда (два месеца пост или продължително полово въздържание, или даване на голяма милостиня и така нататък). След като изпълни всичко, което е определено от съда, човекът трябва да извърши пълно умиване (гусл) и от този момент той става отново обикновен член на обществото.

Авторът Ангел Н. Ангелов (1950-2023)

Отговорността за правонарушенията е една от формите на общата правоспособност на хората и съответно на наказания не подлежат всички неправоспособни (например малолетните и ненормалните), а на жените и други групи непълноправни се налага половината от наказанието, което се полага на мюcюл

манин-мъж. В случай, че престъпникът е друговерец и неговото престъпление не е свързано с религиозната принадлежност, той се наказва, както се наказват мюсюлманите. От разкаяние той, естествено, се освобождава, вместо това може да му бъде наложена глоба[46].

11. Отношения на исляма към друговерците

Ахл аз-Зимма (зимми – покровителствани) са друговерци, които признават мюсюлманската власт плащат поголовен данък (джизя) и получават срещу това покровителството (зимма) на мюсюлманите: защита от външни врагове и гаранция за неприкосновеността на личността и имуществото наравно с мюлюлманите.

За пръв път термина зимма се среща в посланията на Мохамед до арабските племена (629-630 година) и в Корана (9:8, 10) в значение на „покровителство, оказвано по договор от силната страна“. Обаче, още в договора с християните от Наджран (632 година) думата зимма се употребява със значение на „покровителство на друговерци при съблюдаване от тяхна страна на условията на договора“. Съдейки по текста на договорите от първия век на хиджрата, съхранени у арабските историци, основните им условия били заплащането на поголовен данък (джизя), определянето на паричен или натурален данък, предоставяне на мюсюлманите на помещения за престой и задължение да не помагат на враговете им. Срещу това била гарантирана  „зимма на Аллах, на неговия пратеник и емира на вярващите“ (понякога към това се прибавяло и името на военачалника, който сключвал договора или израза „и на всички мюсюлмани“), била обезпечавана неприкосновеността на личността и имуществото, градската стена и църквите. За никакви ограничения при извършване на богослужението или за някакви битови ограничения на друговерците през този ранен период на исляма не е известно.

Основни сведения за исляма, ислямското богослужение и ислямското право – продължение 8*

Ангел Н. Ангелов

5. Шариатът и мюсюлманските празници

Класическият ислям е узаконил два празника – ид ал-адха (празникът на жертвоприношението, известен в нашата страна с турското име „курбан-байрам“) и ид ал-фитра (малкото разговяване, известно у нас под турското име „ураза-байрам“). Курбан-байрамът е част от мюсюлманското поклонничество в Мека (хадж). Този празник се отбелязва с жертвоприношение в десетия ден на последния месец от годината зу-л-хиджа, по време на поклонничеството, когато най-често се принася в жертва овен. Хаджът не може да завърши без жертвоприношение. Понеже не всички мюсюлмани имат възможност да извършат поклонничество в Мека, каноните на исляма предписват жертвоприношение да се извършва не само в Мека, а навсякъде, където има мюсюлмани, по целия свят.

Вторият празник ид ал-фитра или ид ал-сагир е посветен на края на мюсюлманския пост. Той започва в първия ден на следващия след рамадан десети месец шавал. Празникът продължава три-четири дена. В шариата се посочва само един, официален ден на този празник – когато се раздава особена милостиня, така наречената садака-фитра. Що се касае до няколко други събития, които се празнуват от мюсюлманите, тях можем само условно да ги наречем празници, още повече, че в ранния ислям те не са съществували.

Милад ан-Наби (мавлюд) е рожденият ден на пророка Мохамед, който се отбелязва на дванадесетото число от третия месец рабиал-авал. В ранния ислям този ден не се е отбелязвал и бидейки нововъведение, среща съпротива от строгите вахабити в Саудитска Арабия.

На 27 раджаб (седмия месец от календара) се празнува Лейлят ал-Мирадж (Нощта на възнесението) в памет на нощното пътешествие на Мохамед от Мека до Иерусалим, а оттам на небето, пред престола на Аллах. Тюркските народи наричат този празник „раджаб-байрам“.

На 14 шаабан (осмия месец от календара) празнуват Лейлят ал-Бараат (Нощта на Благословението, на Очистването). Този празник се пада на пълнолунието преди началото на рамадан. В тази нощ, обикновено, пророкът на Аллах се подготвял за рамадан, извършвайки нощни молитви. Мнозина мюсюлмани прекарват, също така, тази нощ в бдения и молитви. На 15 шаабан е прието да се посещават гробовете на роднините и да се четат заупокойни молитви. Някои мюсюлмани прекарват двудневен пост.

На 27 рамадан (деветия месец от календара) се празнува Лейлят ал-Кадр (Нощта на могъществото), в която пророкът Мохамед получил своето първо кораническо откровение. Някои мюсюлмани през последните десет дена на рамадан се отдават на доброволно затворничество (итикаф).

Халифът Омар (634-644) обявил мухарам за първия месец от мюсюлманския календар. Нова година (първо число на месец мухарам) се празнува в памет на хиджрата – преселването на пророка Мохамед от Мека в Медина и се отбелязва след появата на нова луна.

Буидите (Бувейхидите), които завзели през декември 945 година Багдад, били шиити-имамити и от 963 година въвели празнуването на ашура и Гадир ал-Хума.

При ашура, на 10-ти мухарам, шиитите извършват траурни мистерии в памет на мъченическата смърт на имам Хюсеин, по-малкия внук на пророка Мохамед и на неговите сподвижници, които загинали в 680 година при Кербела.

На 18-ти зу-л-хиджа шиитите празнуват тържествено Гадир ал-Хума. Това е водоем между Мека и Медина, където според шиитското предание, пророкът Мохамед при завръщането си от прощалното поклонничество в Мека, малко преди смъртта си, определил своя братовчед и зет Али за свой приемник, пред голям брой поклонници. Той казал: „На всеки, комуто аз съм застъпник, Али също е застъпник. О, Аллах,  бъди приятел на всекиму, който е негов приятел и неприятел на всeкиму, който е негов неприятел“. Сунитските богослови са на мнение, че по този начин пророкът е отбелязал заслугите на Али, а повечето отнасят този хадис към категорията мауду (недостоверен[41]).

6. Ислямът и труда

В исляма се смята за много важно, човек да се труди, а не да безделничи, превръщайки се в тежест за останалите. Да се паразитира върху гърба на другите е безчестно, изключвайки онези случаи, когато човекът не може да си намери работа поради заболяване или инвалидност.

„Да просят подаяние е разрешено само на три групи хора: на онези, които се намират в безизходна нищета, на онези, които са задлъжняли много и на онези, които са взели заем и не могат да го изплатят“ (хадис на Абу Дауд).

Ислямът прокарва рязка граница между достойния и недостойния начин за осигуряване на прехраната.

„Осигуряващият прехраната си по незаконен начин да не влезе в рая“ (хадис).

Преди всичко всеки начин за осигуряване на прехраната, който причинява ущърб и загуби на други хора се счита за забранен – „харам“. Ако начинът е честен и благороден, той се счита за разрешен – „халал“.

Няма нищо срамно в това да се изпълнява някаква скромна работа. Напротив, срамно е да се зависи от чужди подаяния, след като човекът е способен сам да си осигурява прехраната.

Работодателят е длъжен честно и справедливо да се отнася към своите работници и редовно, без забавяне, да заплаща техния труд.

„Отдай на работника парите му, още преди да е изсъхнала върху него потта от труда му“ (хадис на Ибн Маджа).

Работните места трябва да са оборудвани съгласно техниката на безопасността и работниците не бива да бъдат заставяни да работят до изнемогване в ужасни условия, без никакъв отдих.

Даването на пари под лихва се оценява като непочтен начин да се печели от чуждите нужди и страдания и е абсолютно забранено от Корана. Взимането на проценти прави богатите хора още по-богати, а бедните още по-бедни и зависими, като ги оплита окончателно в дългови задължения. Затова ислямът е създал свои банки, които са разработили честни начини за приемане на парични влогове, без всякакво взимане или даване на проценти по тях, в пълно съгласие със законите на шариата.

Авторът Ангел Н. Ангелов (1950-2023)

„Да бъде проклет онзи, който е снизходителен към лихварството и онзи, който плаща лихва, и онзи, който е свидетел на това, и онзи, който води сметка за това“ (хадис на Абу Дауд).

Даването на пари под лихва, както и всяка непочтена печалба в търговията се нарича „риба“ и има голям спектър от значения, без да се ограничава само с банковите проценти. В исляма за да си извоюваш име на добропорядъчен, трябва да се отнасяш към парите като към средство, а не като към стока, в противен случай собствениците на големи парични суми могат да получат несправедливо преимущество пред производителите и търговците. Те могат да почакат, докато цената на стоката падне и да принудят търговците към разпродажба на минимални цени и да задържат стоката дотогава, докато цената ѝ не се повиши. Подобни практики са забранени в исляма. Капиталът трябва да бъде в оборот, а не да се натрупва за личните нужди на малцина избраници. За да се урегулира окончателно този проблем, ислямските правителства облагат с данък всички пари, които не са в оборот[42].

Основни сведения за исляма, ислямското богослужение и ислямското право – продължение 7*

Ангел Н. Ангелов

XII. Отношение на исляма към света и към човека

В тази глава ще се опитаме да хвърлим един кратък поглед и да видим какво е отношението на исляма към просветата и науката, към жената, към труда, към брака и семейството, към търговията и финансите, какви са забраните на шариата и така нататък или всъщност какво е отношението на исляма към света и към човека.

1. Предписания на шариата, отнасящи се до брака и семейството.

Бракът (акд) се определя от шариата като сключване на договор, според който жената престава да бъде чужда, „забранена“ за мъжа, с който встъпва в брачен съюз. Обаче, само съгласието на мъжа и жената не е достатъчно за бракосъчетанието. Както за постоянен, така също и за временен брак трябва да се прочете формулата за бракосъчетание и да се сключи брачен договор. Тази формула четат както женихът, така също и невестата или техни доверени лица, които могат да бъдат мъже или жени. До сключването на брачен договор на жениха и невестата се забранява да се виждат помежду си, даже тайно. По принцип формулата при сключване на брак се чете на арабски език, първо от невестата и след това от жениха. Четенето на формулата от доверени лица става, като първо я произнася довереното лице на невестата, а след това -довереното лице на жениха. Временният брак, който се практикува от мюсюлманите-шиити, се осъществява в същата форма, но с посочване срока на брачния договор.

За сключване на брачния договор шариата изисква спазването на следните четири условия:

1) Формулата за бракосъчетаване трябва да бъде произнесена на правилен арабски език. Само като изключение (ако арабски език не знаят нито женихът, нито невестата, нито техните доверени лица) се допуска нейното произнасяне на друг език;

2) Произнасящите формулата (женихът, невестата или техните доверени лица) трябва да бъдат пълнолетни и със здрав разсъдък;

3) При произнасяне на формулата е необходимо да се споменат имената на невестата и жениха, за да не получи последния, неочаквано, друга невеста;

4) Женихът и невестата трябва да желаят този брак и да не са принудени за него. В шариата има особено правило, според което пълнолетна девойка трябва да получи разрешение  за брак от баща си или от дядо си по баща. Разрешение от майката и брата не се изисква.

Според шариата причина за разтрогване на брака могат да бъдат седем вида пороци и недостатъци (физически и умствени) у жените. Към тях се отнасят лудост, слепота, проказа, безсилие, парализа, афза (свързване на пикочния канал с менструалния) и такова устройство на половия орган на жената, което прави невъзможно половото сношение.

Жената също може да поиска развод, ако разбере след женитбата, че мъжът ѝ е ненормален или страда от полово безсилие, или е кастриран, или има болест, която прави невъзможна половата близост. Мъж или жена, които имат посочените физически или умствени недостатъци се разделят със съпрузите (съпругите) си без оформяне на развода (талак). Отчитайки етичните норми и психологичните фактори, шариата изисква разводите поради физически и умствени недостатъци да не се афишират. По законите на шариата мъжът има право да наказва жена си за непокорство, обаче, той няма права върху нейния махр (имущество, което мъжът предава на жената при сключване на равноправен брак – завадж), който е нейна собственост.

Временният брак е форма на брака, която е съществувала в ранния ислям и след това е била отхвърлена от правоверния сунизъм. Той няма широко разпространение даже при шиитите, у които се е съхранил. Обикновено такъв брачен договор сключват възрастна жена и старец, за да се грижат един за друг.

Пророкът на Аллах е казал: „Не се женете заради привлекателна външност, защото красотата може да бъде причина за нравствен упадък. Не се женете заради богатство, защото то може да стане причина за непослушание. Женете се в името на религиозното благочестие“ (хадис на ат-Тирмизи)[36].

2. Ислямът и жената

Всяка заповед в Корана, която касае мюсюлманите, се отнася еднакво както за мъжете, така и за жените. Те имат еднакви религиозни задължения и ще бъдат съдени един ден по едни и същи критерии.

Ислямът предоставя на мъжете правото на „превъзходство“ над жените само в определени, твърде ограничени аспекти. Мъжете, например, превъзхождат жените „със степента на своето достойнство“ (Коран 2:228), когато става дума за издръжката на семейството или за разтрогването на брака. Бракоразводните съглашения и законите за наследяване на имуществото в много ислямски страни се приемат, като се отчита материалната отговорност на мъжете.

Мюсюлманките имат право на осигурен живот и мъжете нямат право да ги принуждават да печелят пари като работят. Обаче, заедно с това никой няма право да забрани на жена си да работи, ако тя желае това, при условие, че тази работа е приемлива и достойна. Даже, ако жената се окаже по-богата от своя мъж, той е длъжен да я издържа без да разчита на помощ от нейна страна.

Пророкът Мохамед винаги е бил внимателен към нещастните жени, изнемогващи от непосилен труд: „Аллах, без съмнение, няма да остави безнаказан и най-малкия грях и в Съдния ден даже обида причинена от мъж на жена ще бъде наказана!“ (хадис на Муслим).

Всяка жена, която работи за да увеличи семейния доход има право на достойно заплащане и условия на труд. Ислямът не разглежда мъжете и жените като „едно и също“. Мъжете трябва да бъдат снизходителни и да защитават жените, тъй като те прекарват бременност, раждане, кърмене на младенците и така нататък[37].

Обикновено мюсюлманските жени покриват главите си с шал или кърпа и скриват ръцете и краката си с дълги одежди в пълно съответствие с изискванията: „О, Асма – казал пророкът Мохамед на по-малката сестра на една от жените си, – когато девойката достига полова зрелост, тя не бива да показва своето тяло, освен това и това“. И той посочил нейното лице и дланите на ръцете ѝ.

3. Ислямът, просветата и науката

В исляма образованието било няколко степени. Началната степен се наричала „куттаб“, това било първоначално училище, където децата се обучавали на азбуката и Корана. За помещение използвали стая или двора на някое обществено здание. В средните векове терминът „куттаб“ се е използвал в повечето ислямски страни, а днес главно на Арабския полуостров, в Египет и Тунис.

„Мактаб“ (място, където пишат; начално училище) се употребява като синоним на куттаб. През XVIII-XX век думата мактаб се употребявала най-често в Османската империя, Поволжието, Крим и Средна Азия, докато в арабските страни я заменяли с куттаб.

Мадраса или медресе (място, където се учат) е учебно заведение от втора степен. Най-ранните известия за медресе в страните, където е разпространен исляма се отнасят към Х век, териториално – към Хорасан (Иран) и Маверанахр (Средна Азия). От XI век нататък медресето станало основен тип учебно заведение. Дотогава обучението било слабо организирано и ставало в масджид (джамиите), в частни домове, а също така в ханове, библиотеки и болници. Медресетата се учредявали  и съществували за сметка на вакъф (имущество на частни лица, предавано за благотворителни цели). В медресето, на преподавателите и другите служители се изплащали заплати, учащите се получавали учебни принадлежности и жилище. Основен и нерядко единствен предмет за изучаване било мюсюлманското право (фикх). Първи били учредени шафиитските медресе, скоро след това – ханафитските и така нататък. По-късно възникнали медресе за преподаване на фикха по два, три или по всичките четири школи (мазхаби), всяка от които била представена с един преподавател (мударрис). Обучението се водело под формата на лекции, изучаването на определени книги и диспути. Програми в медресе нямало, допълнително можело да се изучават коранически дисциплини, арабски език и литература, хадисоведение, богословие, а така също аритметика, медицина и други. По принцип медресето било част от вакъфни учреждения, към него имало и библиотека.

Авторът Ангел Н. Ангелов (1950-2023)

Медресето оказало влияние върху възникването на системата от колежи в Западна Европа през XII век. Знаменити са медресатата Низамийа в Багдад и ал-Азхар в Кайро.

Преподавателят в медресе, мударрисът, обикновено бил специалист по фикха, познавач на етико-правните норми на исляма и на методиката на юриспруденцията. Мударриси наричали също така преподавателите по други предмети (хадисоведение, граматика и така нататък), но тогава трябвало да се уточни тяхната специалност. След възникването на държавните университети терминът мударрис се използва за щатен професор.

Третата образователна степен е университетската. В арабския език думата „джами“ означава петъчна масджид от една страна и учебно заведение от университетски тип – от друга. Джамията служела и за университет, където се преподавали както собствено религиозни, така също и известните, по-късно в Европа, като светски дисциплини. В света на исляма всички науки имали преди всичко духовна основа.

В 970 година Джаухар, фатимидския военачалник, който оглавил строителството на Кайро предната година, започнал строителството на Великата джамия ал-Азхар. Първоначално построена като масджид за новия град, ал-Азхар постепенно се превърнала в крупен център на богословието на ислямския свят, ставайки фактически средище на образованието и науката. Университетът ал-Азхар съществува и днес и в него се преподава вече повече от хиляда години. По-късно при джамиите и на други големи ислямски градове били създадени такива университети [38].