СЕКТАНТСТВОТО, СЕКТИТЕ И ПРАВОСЛАВНАТА ЦЪРКВА*

(богословско-пастрологичен, християнско-социологичен, правно- и    апологетично-критичен анализ)

Бисер Божков

I. ПОНЯТИЕ ЗА СЕКТА И СЕКТАНТСТВО. ВИДОВЕ СЕКТИ

1. Изяснение на понятието „секта“

За да бъдат правилно разглеждани проблемите за борбата със сектите, нужно е да се даде точно и изчерпателно определение за това, що е секта. При изясняването на понятието се срещат известни трудности, защото различните науки, различните обществени строеве и различните конфесионални общности влагат различен смисъл в него. В исторически аспект то се разглежда по един начин, богословието в различните си дисциплини намира различни допирни точки с него, а и редица други науки също търсят начин да го дефинират (социология, политология, психология и други). Ако човек се заеме да пише за сектите, без да е наясно със същността на явлението, рискува да бъде обвинен в тенденциозност и нелоялност. В такива случаи някои агресивни секти се възползват от пропуските, за да нанасят удари. Те могат да засягат само отделни личности, но може да целят уронване авторитета на цели институции и разбира се на първо място на Православната църква.

През различните периоди от историята на Църквата е имало и други понятия, които са ползвани за същото явление (ерес, разкол). За пълното изчерпване на темата, нужно е те също да бъдат изяснени.

Лингвинистичното изяснение на думата от латинския глагол seco – сека, разсичам. „В класическия латински secta означава: определен начин на мислене или общество от еднакво мислещи хора с едни и същи философски идеи, методи правила“[1].

Въпреки, че на пръв поглед тук се съдържа обединяваща идея, това се отнася за древния Рим, където религиозният синкретизъм е съпътствал нравствения упадък в обществения живот. В по-ново време то добива по-друг смисъл, за група или общност отделила се от нещо и на първо място от Църквата.

В първите векове от историята на Христовата Църква (особено там където масово се говори старогръцки език), за общност нарушила църковния ред и изкривила вероизповедта на Църквата се използва думата ерес. Най-общото значение на думата άιρεσηις е избор. Ето извлечение от най-съвременното определение: „Противоположно учение на традиционната вероизповед преподавана и запазвана в Църквата… отхвърляне на преподаваната чрез откровението на Църквата наука вяра. В класическата литература означава някакъв „научен или политически възглед… В него е вложено значение на партия, философска школа, религиозна секта“[2]. От изведеното става ясно, че думите ерес и секта са близки по значение и много от онова, което се отнася за ерес е валидно и за секта. Днес се получава известно диференциране на понятията. Ерес се прилага за обозначаване на изкривяване на църковното учение или отделен пункт от него. Секта обикновено се използва за назоваване на конфесионалната общност носителка на изкривеното учение. Изложеното пo-горе определение в по-голямата си част се отнася за ересите възникнали в историята на християнската Църква. В този вид то е неприложимо за някои съвременни секти (напр, на ведическа основа).

Известният руски богослов Михаил Калнев, дава следното определение за секта: „отричане догмите на християнството, учението на св. Църква в един или друг аспект, например спасяващата благодат, изкупителната мисия на Богочовека и Спасител Иисус Христос и др.“[3]. Определението засяга най-вече спецификата на учението, като засяга сектантски учения, възникнали на християнска основа. То не дава представа за изявата на сектантските групировки в обществото и вътре в самите тях.

„След Лутер думата секта придобива ново съдържание. Напълно се оформя през XIX век с държавно-юридически характер. Под секта се разбира общество, което няма признати от държавата права”[4]. Това също е остаряло и едностранчиво съждение. Днес международните правни норми дават възможност много секти да бъдат регистрирани и да развиват безпрепятствено проповедническа и обредна дейност. Това се позволява от законодателствата в повечето европейски страни, а също и зад океана в САЩ, Канада и др. Сектантските общности биват узаконявани независимо от официалното вероизповедание. Това определение е несъвършено и поради факта, че има много непризнати от една или друга държава общества, които не са секти (например политическите партии).

Освен богословски термин секта е понятие, с което боравят социолозите затова е редно да бъде изложено и тяхното мнение. Социологията гледа от съвсем друга точка на нещата, свързани с религията, Църквата и въобще религиозните институции и си служи със свои понятия. Ето определението за понятието секта, което дава „Световен речник по социология“: „Малка, доброволна, предимно религиозна група, която изисква от последователите си пълно отдаване и подчертава своята откъснатост и отхвърлянето на обществото… Съществуват множество подтипове, но „църковният“ тип остава най-главният в социологията на религията.“[5]. В този случай западните социолози свързват понятието секта с термина култ: „Съвкупността от убеждения и дейности на определена група от индивиди свързани с един или повече богове. Осъществява се в малки гъвкави групи, чиято религия се характеризира от индивидуализъм, синкретизъм и често езотерични убеждения.“[6]. И двете определения имат известни недостатъци, които ги правят неприложими в дадения случай. Общността не винаги е затворена изцяло и не винаги е малка и гъвкава група. Има секти, които са прострели пипала по всички краища на света, а броят на последователите им възлиза на стотици хиляди. Не винаги учението и похватите са толкова гъвкави, че да издържат всички обществени и социално-икономически промени. В такива случаи сектата се разпада, разделя се на по-малки групи или бива асимилирана от някоя по-силна сектантска общност. Въпреки, че дава известна представа за изявите на сектите в обществото, определението не задоволява нуждата, защото смесва понятията.

Погрешно е смесването на понятието секта и култ. От езикова гледна точка това също е неправилно. Когато се говори за култ обикновено се разбира външната, обредовата страна на дадена конфесионална общност, Макар и свързан с учението, обредът не е най-характерния белег, който да отличава сектите една от друга.

В социологията има различни направления и нещата често са тенденциозно нагласени, зависими от господстващи идеологии и социалния статут на определена държава. Тези са причините даденото пo-горе определение в много точки да се разминава с даденото от Николай Тилкиджиев в „Енциклопедичен речник по социология“[7].

Дълго време у нас широко се разпространяваше друго определение за секта, ползвано и препоръчвано от господстващата идеология преди 10.ХI.1989 година: „Религиозно течение или група в системата на дадена религия, които не признават ръководството на официалната църква и се противопоставят на последната по редица догматически, организационни, култови и други принципи“[8]. И в това определение проблемът е разгледан твърде едностранчиво. То е заимствано от „Советский енциклопедический словар“ и е преведено в почти всички български речници от последните десетилетия преди 1990 година.

Наред с всички други науки и богословски дисциплини и православното пастирско богословие също трябва да изрази мнение по въпроса що е секта. Даденото определение трябва да бъде максимално изчерпателно и да отговаря на духа на тази наука. Освен чисто богословска наука пастирството кореспондира със социологията, психологията и дори психиатрията[9]. Това дава основание тя да се възползва от техния опит със сектите. Изведеното по-долу определение цели да синтезира най-същественото от гореизложеното за същността на сектите и се стреми да не противоречи на православната догматика.

Секта е обособена група, общност или общество от последователи на учение с религиозно, хуманно, синкретично, анархистично или дори политическо съдържание. Общността се стреми да откъсва хора от официалното вероизповедно течение (Църквата), обществените и социални структури и да ги превръща в свои последователи. Изразява отрицателно, опозиционно, реакционно отношение към всичко, което противоречи на нейните цели, принципи, учения, догми, култ. За секта в пълния смисъл на думата се говори при наличие на формулирано учение или изграден култ. В много от случаите съвременните секти изискват пълно подчинение и безрезервно отдаване на волята на техните закони, лидери и религиозни учители.

Изложеното определение не претендира за изчерпателност, но дава известна представа за сектата и нейните изяви в обществото. То е синтез от опита на социологията и психологията.

От християнска гледна точка в основата на явлението секта лежи лъжеучение, плътско човешко мъдруване, нерядко придружено с болни лични амбиции. То отклонява човека от единия истински Бог и възможността за душеспасение, ограничава личната свободна воля и създава култ към фалшиви ценности.

Когато се говори за ерес и секта, термините трябва да се диференцират от понятието разкол, което има църковно-дисциплинарен характер. То се употребява най-вече в Православната църква. Употребява се за случаи на отделяне или отпадане от Църквата на нейни членове (най-често група) по обредови, канонични и дисциплинарни въпроси. Характерното в случая е, че няма различие по верови въпроси, липсва изкривяване и изопачаване на догматите на православната вяра. Явлението в много от случаите се свежда до непослушание и неподчинение на висшата църковна власт[10].

Когато се говори за секта, понятието се смесва със сродния термин сектантство. Макар че има много общи неща, залегнали в употребата на двете понятия, има и твърде много отлики и е недопустимо тяхното объркване и смесване.

СЕКТАНТСТВОТО – ИЗЯСНЕНИЕ НА ПОНЯТИЕТО И ДИФЕРЕНЦИРАНЕТО МУ ОТ ПОНЯТИЕТО „СЕКТА“

Терминът сектантство също често се употребява в последно време. Употребяват го богослови, социолози, психолози и психиатри, които влагат в него различен смисъл и съдържание. Основно го отнасят към изявите на съвременните секти вътре в самите тях, или по отношение на обществото. За да се избегне смесване на понятията, е нужно православно богословско осветление на въпроса.

От гледна точка на някои социолози, сектантството е налице, когато „членовете започват да се раждат, а не да бъдат превръщани в членове на сектата. Това се нарича проблем на второто поколение, а целият процес – „сектантство”[11]. В този случай понятието се използва за обозначаване на социален процес в сектантската общност, валиден за различни социални групи извън сектите. Вероятно с него се цели да се наблегне на религиозното възпитание на родените в сектата деца, което коренно се различава от интеграцията на привлечени към нея нови членове. Изложеният възглед, макар да е актуален се отличава от онова, което православното богословие нарича сектантство.

Това, което имам за цел да изясня е, че сектантство може да има и тогава, когато няма обособена секта. В тези случаи липсват всички необходими компоненти, за да бъде класифицирана една общност като секта, но са налице някои или поне един от тях. Докато понятието секта винаги е свързано с представата за група и групова религиозна дейност, сектантството може да се употребява и в индивидуален план, за индивидуални прояви. Най-често сектантството може да се прояви като противоречие към религиозните и социални институции. Изявява се в скъсване от обществото без ясно формулирано учение и принципи. Подобни групи могат да се откъснат от някоя религиозна секта или партия и да се съберат около някакъв самозван пророк или друг вид лидер. Те могат да имат политическа окраска или окултен характер.

Нужно е да се направи паралел между секта и подобна група. В подобни случаи непросветеният трудно би различил сектантските уклони, прикрити под маската на една или друга вероизповедна общност, дори когато групата се е отделила от тях. Не са изключени случаи такива сектоподобни групи да се опитат да се представят за православни, спекулирайки с елементи от православното вероучение или обредност. В сектоподобна общност може да се изроди и някоя фондация или благотворително дружество, защитаващи формално интересите на православната Църква. Израждането може да се породи от липса на връзка с църковно-богослужебния живот и надлежно духовно ръководство. По този начин преди няколко години около православното общество „Богородичен център“ в Русия възникна сектата „Юсмалос“[12].

Явлението сектантство е налице, когато различни самозвани пророци и окултисти издават книги свързани с техни „пророчества“, окултни практики и езотерични учения. По този начин те биха могли да спечелят голям брой съмишленици и симпатизанти. Поради липсата на живо дейно общение между автора на книгите и неговите съидейници, не може да се говори за секта, но е налице сектантство. Всъщност по убеждение човек може през голямата част от живота си да бъде сектант, но никога да не го изяви външно. Ако принадлежи формално към Православната църква, той ще си отиде от света със съзнанието, че е православен. Напоследък неведнъж се получава вътрешен синкретизъм под влияние на окултна и сектантски литература. Ако не бъде изразен гласно при разговор или изповед, погрешният възглед остава изцяло отговорност за съвестта на заблудения.

За сектантство може да се говори и когато отделни хора или група изявяват поведение, характерно за членовете, на религиозни секти. Характерни прояви са склонност да налагат своите възгледи на другите, увлечение във философстване, самоволни тълкувания, излишна фарисейска религиозна показност и др.

Обобщено може да се каже, че сектантство е налице, когато: налице е отделена общност (може и да е опозиционно настроена), но без изцяло формулирано религиозно учение, което да я диференцира напълно. В наличност има оформен религиозен възглед или изкристализирали религиозни идеи, но без живо общение (в общност) на съидейниците. Налице са откъслечни прояви характерни за сектите, изявени в отделни лица или групи хора, принадлежащи към някоя по-голяма вероизповедна група. Естествено сектантството на първо място се проявява в сектите, но може да съществува и извън тях като индивидуална или групова проява[13]. Необходимо е да се направи разграничаване на понятията, за да не бъде обявено за секта някое философско дружество или група с неформален характер, събрала хора с общи интереси. В политическия живот е известно и политическо сектантство, но то е обект на изследване на политологията и социологията. Проблем на богословието е преди всичко религиозното сектантство. Дори когато религиозните идеи прикриват политически и икономически интереси, основна задача на Църквата пак остава изследване на религиозните елементи в учението на една конфесионална общност.

Разглеждането на това явление е актуално и от друга гледна точка, сектантството често предшества образуването на нова секта. При наблюдателност и своевременни мерки може да се предотврати пълното обособяване на сектантската общност.

3. ЛИДЕРИ НА СЕКТИ

Само Бог е безначален и безкраен, освен Него всичко има начало на своето битие във времето. За Православната църква се знае, че води начало си от деня Петдесетница, когато върху събраните в Иерусалимската горница апостоли  слиза Светия Дух. Неин Основател е Богочовекът Иисус Христос, Изкупител и Спасител на целия човешки род. Христос основава една Църква, но впоследствие много християни отпадат от нея. Понякога отпадат сами, друг път се отцепват цели групи събрани около един човек. Неведнъж увлечени в своите тълкувания и богословска работа, отделни членове на Църквата са изпадали в заблуди и отпадали от нея, като увличали след себе си и други.“_ Именно тези хора се явяват първите ересиарси – лидери на секти. Събитията, случили се през първите векове от историята на Християнската Църква, често се повтарят и днес под различни форми. Идентичното е, че и днес всяка една сектантска общност (или комуна) има своя предводител, идеен вдъхновител, религиозен водач, който притежава неприкосновен авторитет.

В богословската терминология за назоваващ на такива личности се употребява понятието ересиарх (от гр.) άιρεσηις – избор и άρχων – управител, началник – създател, родоначалник на ерес“[14]. В историческото минало като такива са се проявявали Монтан, Арий, Несторий, Лутер, Калвин, Цвингли и др. В по-ново време като основатели и лидери на секти са известни Джон Смит, Уйлям Милър, Джоузеф Смит, Чарлз Тейз Ръсел, Абхай Чаран и още много други.

Някои характерни черти от портрета на новите ересиарси: Най-често създателите на секти са мъже, жените са изключение. В голяма част от случаите те се обявяват за харизматични личности, притежаващи неоспорим, божествен или поне надчовешки авторитет. Нерядко те си присвояват имена на религиозни учители и водачи, известни вече на човечеството – Буда, Конфуций, Христос, а при сатанинските секти големият звяр от Откровение 11:7 (например Алистър Краули). В качеството си на необикновени и висшестоящи, тези личности парадират с „пророчески“ способности, опитват се да вършат „личби“ и „чудеса“.

Характерно за немалка част от лидерите на секти е желанието за лично облагодетелстване. То е гласно изказано от Лафайет Рон Хъбард основател на сектата „Сциентология“, според който милионер се става със собствена религия[15].

Голямата част от сектите, особено по-големите притежават иерархическа структура. Тъй като лидерът не може да бъде в пряко общение с всички последователи, особено ако те са пръснати на територията на няколко държави, контролът и управлението се извършват чрез негови верни емисари. Най-често те се подреждат по старшинство. Класически образец за сектантска иерархия е общността „Свидетели на Иехова“. Някои секти изцяло се откъсват от обществото и се затварят в комуна (една или повече). Когато комуните са пръснати в различни населени места над всяка от тях има поставен надзирател (или група надзиратели), който се грижи да разпределя задачите на сектантите. Същите тези надзорници отговарят и за интеграцията на нови членове на общността. При секти на християнска основа те биват наричани с традиционното наименование „пастор“, а при секти на индуистка основа носят причудливи титли от непонятни санскритски думи.

Относно това кои от тези наименования са най-точни и приложими в терминологията на този, който се бори срещу сектите. Без съмнение думата гуру е най-близко до необходимия термин, но може да се ползват и други. Редно е за отлика от истинските пастири (лат. pastor – пастир), когато се употребява думата пастор за сектантски надзорник, тя се поставя в кавички. Същото се прави и когато наричат гуруто Сън Мюн Муун „преподобен“, защото той не е духовно лице.

4. ПРИЧИНИ ЗА ВЪЗНИКВАНЕ И РАЗПРОСТРАНЕНИЕ НА СЕКТИТЕ

Причините за възникване, обособяване и последвало по-­нататъшно разпространение, основно се делят на вътрешни и външни. От тази гледна точка православното мисионерство ги свързва с проблемите във вътрешно-църковния живот или в духовния живот на отделни членове на Църквата. За вътрешните причини в „Учебник по мисионерство“ е изложено следното: „1) Неблагоразумна ревност за спасение; 2) Горделивост, която неминуемо ражда „духовна прелест“ (1 Тим. 5:3, 5; 1 Кор. 8:2, 10, 15); 3) Увлечение в някоя лъжефилософия или лъженаука (Кол.2:4, 8; Евр.13:9; 1 Тим.1:6,7); 4) Страсти, които неминуемо бунтуват човека против Бога и го карат да се самообоготворява (Иак. 1:349; 2 Тим. 3:1-13) и др.; 5) Дяволът (Иоан 8:43-45; 1 Тим. 5:15; Римл. 16:20)“[16]. Тези обосновани библейски причини произтичат от човека и са валидни основно за сектите на християнска основа, но спокойно могат да бъдат отнесени и към нехристиански секти.

Външните причини в частност се свързват с неуредиците на църковния живот, недобросъвестно изпълняване на пастирските задължения от свещенослужителя, комерсиализиране на свещеническото служене, недостатъчна православна просвета, външен натиск върху свещеника и братството.

В по-голям мащаб могат да бъдат изредени следните видове причини – 1) социални, 2) икономически, 3) политически, 4) из областта на културата, 5) исторически.

– социални: масова секуларизация, толериране на секти от управляващите, умишлено отнемане социални функции на Църквата от властимащите и умишлено потискане на православните от управляващите;

– икономически: икономическа криза в страната, нестабилност на църковния бюджет, църковна бюрокрация във висшите среди (администрации, митрополии) и др.;

– политически причини: подкупи на видни политически личности от секти, толерират на секти по международни споразумения,  присъединяване на известни политици към сектантски общности;

– причини из областта на културата: всеобщ упадък на културата, подмяна на ценностната система, лансиране на идеи с псевдохуманно съдържание, криза в сферата на образованието и др.;

– исторически: военновременна  обстановка,  държавен преврат, смяна на системата и начина на управление в съответната държава и др.

Това не е всичко, което може да се каже, но голяма част от изброените причини са актуални, както за България, така и за света като цяло.

5. ВИДОВЕ СЕКТИ

Необходимо е да се отбележи, че с термина секта могат да бъдат назовани хиляди общности, движения и групи. Всяка една, от които има свои отличителни белези: възглед за света, начин на живот, култ, ценностна система и др. Делението на сектите е изключително трудна задача, поради липсата на универсален критерий според който да бъдат разделени. Всяка наука, която се занимава с тях ги дели по свой начин, според това което изследва (социология, политология, психология, социална психология и др.)

Допреди няколко десетилетия богословската наука у нас различаваше два вида секти а) рационалистически и б) мистически. Това деление засяга начина, по който сектите формулират възгледите си (учението), а също и външната обредова страна.

Първият тип рационалистически секти при дефиниране на своето учение се ръководят от свободния човешки разум. Като примери може да бъдат посочени – лутерани, баптисти, адвентисти[17]. От по-съвременните към тази група може да бъдат отнесени някои религиозни общности с голяма доза синкретизъм в учението, например такива, които се базират на методите на психоанализата[18].

Мистическите секти ползват за източник на своето учение и култ – „личното вътрешно озарение или екстаза, при който смятат, че получават откровение на Божията воля, лично от самия Бог“[19], или от ангели и свръхестествени същества. Такива секти са квакери, петдесетници и някои секти на хиндуистко-ведическа основа.

Михаил Калнев поставя в трета графа религиозно-философските течения, които се приближават ту до единия вид сектантство, ту до другия. Към тях той причислява теософи, спиритисти, окултисти и др. подобни[20]. Последното е валидно и за останалите секти, разделяни на рационалистически и мистически. Винаги към рационалното се добавя мистичен елемент и обратното рационално осмисляне и подреждане на мистическите преживявания.

Това деление е незадоволително, защото е много обобщено и не издава спецификата и начина на живот. От това не може да се добие точна представа за учението на сектите и начините им на изява в обществото. Една мистическа секта може да бъде протестантска (християнска), но може да бъде и окултна.

Друг начин на деление е този на социолозите. „Световен речник по социология“ излага едно общо деление на два типа секти: гностични и конверсионни. Като конверсионни са окачествени сектите, „които се стремят да променят света чрез световна конверсия“[21]. Останалите са отнесени към гностичните, тоест такива, които търсят познание, учителстват и са значително по-малобройни. Изложеното деление, засяга основно изявата на религиозните общности в обществото, но не казва нищо за спецификата на ученията им. От друга страна към световна промяна се стремят различни движения и организации, които имат отворен характер и нямат нищо общо със сектите.

Ето и едно деление на ересите, което извежда християнската социология: „партикуларни; универсални; реакционни; редуктивни; ереси сближаващи християнството с други религии; ереси които се трансформират във формата на съвременен хуманизъм; гностически; антитринитарни; христологични…“[22]. Тук са използвани няколко начина на деление, но основният е основата, върху която лежи учението.

Тази класификация изцяло покрива еретическите учения, възникнали на християнска основа или взаимствали от християнската вероизповед. В нея става въпрос не за общностите, които са носителки, а само за самите еретически учения, по тази причина не може да бъде приложена за деление на сектите в конкретния случай.

Когато някои западни (протестантски) богослови говорят за деление на секти, те използват като критерий мястото, където се е обособила сектата като общност – териториално деление. Тази класификация различава: „групи от запада; групи от изтока; групи от близкия Изток; групи с „външен“ произход[23]. Под „външен“ произход авторите на делението разбират така наречените „НЛО секти“. Очевидни са несъвършенствата на това деление. Вярно е, че начинът на живот, обичаите и порядките в една държава, се отразяват върху учението и начина на живот на възникналите в нея секти. Все пак от това не може да се добие точна представа за самите общности, защото още много други фактори оказват влияние върху тяхното обособяване.

Към начините за класификация може да бъде прибавен още един, който ползва за критерии изявите на сектите в обществото. В дадения случай те са разделени на три типа: агресивни, толериращи, асимилиращи. Първите се стремят към увеличаване броя на членовете на всяка цена с всички възможни средства. Толериращите – отхвърлят насилието и нямат особено социално значение. Асимилиращите под натиска на обкръжението образуват концесии, но запазват своята автономност[24]. Този начин на деление е твърде неясен и едностранчив, а в настоящия случай е изцяло неприложим.

По проблема секти работят психолози и психиатри, на които често се налага да се борят с фатални последствия от дейността на сектите. Ето едно деление предложено от Джоан К. Рос и Майкъл Лонгоун:

Източна медитация – секти на базата на източни култове (Харе Кришна, Трансцедентална медитация);

Християнски секти, позоваващи се на Библията;

Окултни, дяволски магьоснически, черна магия;

Политико-терористични (отхвърляне на злите правителства – на политическа основа);

Психотерапевтични (предлагат излекуване на психични разстройства);

Програми за борба с алкохола и наркотиците;

Комерсиални – обещават бързо забогатяване на всеки, който се посвети на продажба на техни продукти[25].

Това деление също има редица недостатъци и още веднъж подчертава липсата на универсален критерий. Все пак то максимално се доближава до целта и ако се разшири и усъвършенства би могло да бъде приложено в конкретния случай. Това е най-добрият начин на деление – според философската концепция, върху която сектите изграждат възгледите си. Тази концепция дава отражение, както върху начина на живот, така и върху начините на изява в обществото.

Още един вариант е комбинацията, между изредените по-горе начин на типизиране. Ако този, който ги ползва е наясно с изложената по-горе терминология може да се възползва от следните определения: „Слово на живот“ е агресивна секта от християнски тип, базираща се върху тенденциозни тълкувания на Библията; „Свидетели на Иехова“ е конверсионна секта, чието учение е синкретизъм между християнство и юдаизъм. Това е трудно приложима практика, а и засега е само идея.

_____________________________

*Материалът е предоставен от автора. Той е роден във Варна, завършил е Богословския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски” като бакалавър през 2010 година и като магистър през 2011 година в магистърската програма „Вяра и живот”. Понастоящем е студент в Юридическия факултет на СУ „Св. Климент Охридски”.

[1]. Дюлгеров, Д. В.,  Цоневски, Ил. К., Учебник по мисионерство, СИ, София, 1947, с. 253.

[2]. Коев, Тотю, Д. Киров, Кратка богословска енциклопедия, София, 1993, с. 93.

[3]. Калнев, Михаил, Щит на вярата, Велико Търново, 1994, с. 18.

[4]. Дюлгеров, Цоневски, пос. съч., с. 255.

[5]. Абъркомби, Н. Ст. Хил, Б. С. Търнър, Световен речник по социология, Бургас, 1993, с. 277.

[6]. Пак там, с. 84

[7]. Срв. Тилкиджиев, Николай, Енциклопедичен речник по социология, София, 1996, с. 406.

[8]. Протестантските секти в България, София, 1972, с. 11.

[9]. Срв. Керн, архим. Киприян, Православное пастирское служение, Париж. 1957, с. 232.

[10]. Срв. Калнев, М., пос. съч, с. 19.

[11]. Абъркомби, Н. и др., пос. съч., с. 277.

[12]. Срв. Въжаров, Антон, Черното бяло братство, Църковен вестник, бр. 43, 25-31.10.1993, с. 3.

[13]. Срв. Дюлгеров, Цоневски, пос. съч., с. 259.

[14]. Коев, Т. Киров, Д., пос. съч., с. 94.

[15]. Срв. Макдаул. Дж., Стюърт. Д. Заблудата. В какво вярват сектите и култовете. Как примамват  последователи, София, 1993, с. 177.

[16]. Дюлгеров, Цоневски, пос.съч., с. 260.

[17]. Срв. Калнев М., пос. съч., с. 19.

[18]. Кота Жак, Паскал Мартен, Тайните на сектите, София, 1993, с. 71.

[19]. Срв . Калнев М., пос. съч., с. 19.

[20]. Пак там.

[21]. Абъркомби, Н. и др., пос. съч., с. 277.

[22]. Коев, Т., Киров. Д., пос. съч., с. 94.

[23]. Ненов, З., Кампен, П., Сектите как да ги разпознаваме, София, 1994, с. 54.

[24]. Срв. Кръстев, Г. Религиозните общности как да ги разбираме, Сп. „Обществено възпитание”, кн. 5, 1994, с. 30.

[25]. Срв. Рос, Джоан К., Майкъл Лонгоун, Култовете, какво трябва да знаят родителите, Общ. Възпитание, кн. 4,  1994, с. 44.

Изображение: авторът Бисер Божков

Следва…