ТРАДИЦИЯТА В ORTHODOXIA BYZANTINO-SLAVICA ЗА ДУХОВНО РЪКОВОДСТВО (СТАРЧЕСТВО): PRO ET CONTRA – продължение и край*

Aнализ на едно от направленията в християнската аскетика днес

Валери Стоицов

Младостарчеството като болест на духа. Религиозно-психологичен анализ

Младостарчеството е болест на детската духовна възраст. Да се прео­долее тази болест е възможно само чрез духовно израстване, а това може да стане само чрез изстрадване. Богочовекът Христос изяви своето съ­вършено възрастване на Голгота именно чрез страдание. По този повод тънкият познавач на психиката на нашите съвременници игумен Никон (Воробьов) пише: „Сега ние сме стигнали до такъв период от живота на човечеството, когато [вярващите] се спасяват само чрез безропотното понасяне на скърбите, с вяра в Бога и с надежда за Неговото милосърдие. По други пътища сега никой не умее да се спасява. За нашето време е ос­танал един-единствен път – понасянето на скърбите.“[56]  Така че страда­нието е единственият изход и за младостарците, и за онези, които поради детска наивност са попаднали в мрежата на младостареца. Тази детска болест е много упорита и се лекува с майчинска и бащинска любов. Про­цесът на излекуване може да продължи дълги години.Основна болест за преодоляване е грехът. Трябва да сме непримири­ми с греха, но ненавистта ни не трябва да се прехвърля върху отделния индивид. Дори и в най-падналия човек трябва да търсим доброто, светло­то, истинното, защото само тогава можем да го изведем от капсуловано­то му състояние. Младостарецът се намира в бедствено положение и се нуждае от съчувствие. Проявявайки любов към него, ние обаче не трябва да се примиряваме с лъжливите му убеждения.

Основна причина, поради която духовници изпадат в състояние да лъжестарчестват, е прелестта. Какво представлява тя? Думата „прелест“ (η πλάνη) означава прелъстяване, съблазън, заблу­да в голяма степен; хитрост, коварство, лукавство; отклонение, неустой­чивост; грешка; съблазняване от зъл дух; блуждаене, скитане, странства­не[57]. В славянското „Добротолюбие“, съставено от преп. Паисий Велич­ковски, прелестта се смята за велика противница на истината, влечаща хората към погибел. Самата дума „прелест“ в християнската писменост винаги означава „заблуда“, „прелъстяване“, „заблуда в голяма степен“, „извършена от зъл дух“. Св. Григорий Синаит казва, че за заблуда на новоначалните и своеволните бесовете разпъват около тях мрежи от по­мисли и гибелни мечтания, чрез които да ги доведат до падение[58]. Преп. Марк Подвижник споменава, че е имало случаи, когато хора са пребива­вали в пустинята повече от 50 години, изнурявайки себе си, придобивали са въздържание, превъзхождайки другите със своите подвизи и доброде­тели, но са паднали, понеже не са се вслушвали в съветите на отците и братята и са изпаднали в самомнение, което обикновено е последвано от прелест[59]. Характерно за младостарците е, че извършват дълги богослу­жения, бдения и много поклони.

Първопричината за прелестта е гордостта. Великият съзерцател на нетварната светлина св. Григорий Синаит добавя, че няма нищо чудно в това, че някои се съблазняват и попадат в заблуда дори и след много трудове. Тъй като паметта за Бога и умната молитва стоят по-високо от всички деятелни трудове, те са глава на добродетелите. Който дръзко и нагло, нямайки нужното устроение, иска да достигне до Бога и се опитва да го придобие в сърцето си, леко бива умъртвен от бесовете за самона­деяността и тщеславието си[60]. Често Бог проявява голямата Си милост, като не допуска изкушението, а очаква човек сам да осъзнае опасността от високото мнение, което има за себе си, и да се поправи, преди бесовете да се надсмеят над него[61]. Младостарците поради прелестта (мнение), в която са изпаднали, не разбират, че тези духовни „откровения“, до кои­то са достигнали, са коварно бесовско прелъстяване, тъй като нямат ни­какво смирение и дълготърпение. В „Добротолюбието“ е подчертано, че за достигане на висши духовни състояния е необходимо дълготърпение, смирение и особено послушание и запитване на опитно духовни хора. Иначе незабелязано можем да пожънем тръни вместо пшеница, да полу­чим горчилка вместо сладост и погибел вместо спасение[62].

Само силните и съвършените могат да противоборстват на бесовете и постоянно да простират към лукавите духове „духовния меч, който е Божието слово“ (Еф. 6:17)[63]. Светителят Игнатий Брянчанинов свиде­телства, че е виждал старци, които се занимавали с изключително уси­лен телесен подвиг и поради това достигнали до велико самомнение и самопрелъстяване. Техните душевни страсти гняв, гордост, лукавство, непокорност се развили извънредно много. Те с ожесточение отхвърляли спасителните съвети и предупреждения, като не се подчинявали дори на светителите[64].

Всеки човек повече или по-малко е склонен към прелест, защото чо­вешката природа е уязвена от гордостта. Прелестта първоначално дейст­ва върху начина на мислене, а след това постепенно се предава на сърце­то и извращава сърдечните усещания. Когато покори целия човек, пре­лестта се отразява и на цялата му дейност – завладява дори тялото му… Колкото са разнообразни човешките страсти, толкова многообразни са и състоянията на хората, подвластни на бесовската прелест. Доколкото човек е поробен от лъжата, дотолкова силна бива и прелестта, която го е обзела. Всички младостарци се смятат за съсьди на благодатта на Светия Дух. Поради гордостта и прелестта, в която се намират, те не се вслушват в спасителните съвети на ближните и не предприемат никакви мерки за своето изцеление.Прелестта, възникваща в сърцето поради лъжлива насоченост на ума, е наречена от Светите отци „мнение“[65]. Подвластният на „мнение­то“ „въобразява себе си“ и си съставя мнение за праведност. „Мнение­то“ винаги се основава на лъжливи понятия и усещания. Онези, които си въобразяват, че са праведни и преизпълнени с даровете на Светия Дух, са способни на лицемерие, лукавство и измама, за да внушат и на окръ­жаващите това мнение за себе си. Те обаче се разпалват от непримирима вражда и ненавист към хора, които не признават тяхната мнима святост[66]. Казаното ще поясним с един пример от последните години. Иеромонах Анатолий (Берестов) в книгата си „Православные колдуны“ – кто они?“ разказва за един момък, който попада на „прозорливия старец“ „схимо­нах Теодосий“, за да се лекува от страстта си към пиене. „Захвана се той да ме лекува – разказва младият човек, гледа иконата на Божията майка и „общува“ с нея. После ме гледа в очите, ама така, че изобщо не мога да откъсна от него погледа си. Чувствам как гръбнакът ми почва да трепери, после усещам пронизителна болка в таза, сякаш отвътре ми издърпват нещо, а пък Теодосий не ме е докоснал. След общата трапеза пихме мно­го вино, водка и спирт. Теодосий чете молитви над водката… Но след молитвите му и след пиенето на „осветената водка“ започнаха такива ужасии! Не само че не се избавих от пиянския си навик, ами стигнах до делириум. В пълно отчаяние се довлякох до „отец Теодосий“:

– Какво да правя?! Бесовете цял ме обзеха!

– А ти как си мислиш – казва „старецът“. – Че нали ги разбуних!

И отново молитви, „изповед“ (само че сетне си помислих: какво пра­во има той да изповядва, след като не е иеромонах; в същото време бях като хипнотизиран и приемах на вяра всичко, което правеше Теодосий). „Старецът“ донесе осветен елей, целия ме помаза, в това число и интим­ните места (едва после се опомних, че това е кощунство!). Сетне започна да ме наставлява:

– От блудния грях не се бой. Всички блудстват, и епископите също. Това е естествен грях! И ти да го правиш – няма нищо!“[67].

Този разказ много добре показва нашата лековерност в делото на спасението. Неразбирането на истинското старчество ни прави доверчи­ви към всеки, който нарече себе си старец, духовидец или лечител на Бога.

Както отговорно се отнасяме към лечението на тялото си, то колко по-отговорни трябва да бъдем към духовните си дела, защото тук не ста­ва дума за временния живот на тялото, а за вечния живот на душата… Ние много лесно предаваме душата си за лечение на разни случайни са­мозванци и прелъстители само защото някой ги е нарекъл старци.

Всеки може да изпадне в заблуда. Това е така, защото според св. Иг­натий Брянчанинов горделивостта и прелестта са всеобщи болести. Спо­ред него всички хора се намират в прелест,  която е резултат от падението на нашите прародители. „Най-голямата прелест е да се считаме за не­досегаеми от прелестта. Всички сме измамени, всички сме прелъстени, всички се намираме в състояние на лъжа, всички се нуждаем от освобождение чрез истината. Най-голямата прелест е да се смяташ за свободен от прелест.“[68]. Търсейки симптомите на недъга в самите себе си, трябва да започнем лечението след разкриване на признаците на заболяването.Тази болест има дълъг инкубационен период и затова тя не се лекува с разкри­ване, а с милосърдие, усърдна молитва и полагане на много грижи.

Прилагайки на практика евангелския призив да обичаме враговете си, ние трябва да наблегнем на добрите страни от характера на младоста­реца и той ще обърне към нас най-добрата страна на душата ни. Ние не трябва да се заблуждаваме, че можем да помогнем много със собстве­ните си сили на изпаднал в прелест човек. Това се потвърждава от св. Иоан Лествичник: „Който е пленен от гордостта, на него е нужна Бо­жията помощ; защото такъв не може да бъде спасен от човеци.“[69].  Или на друго място: „Блудните могат да бъдат поправени от хора, лукавите (злите) – от Ангелите, а гордите – само от Бога.“[70]. Обръщаме внимание на гордостта, тъй като младостарците, зара­зени от тази пагубна страст, говорят на хората в името на Бога, но не и от Негово име, понеже те загърбват Твореца и предават свои мнения от Негово име.

Според мнението на почти всички църковни отци гордостта е най-тежката и най-пагубната страст.Тя е „древното зло“, защото чрез нея за­вистливият Деница (Луцифер) отпаднал от Бога, чрез нея падна и Адам, чрез нея всички ние падаме всеки ден. Гордостта е майка на всеки друг грях, защото във всеки един от седемте смъртни гряха се съдържа и гор­дост. Затова и борбата с тях е толкова трудна. Според стъпало 23 в Лест­вицата „гордостта е отхвърляне на Бога, бесовско изобретение, презрение към човеците, майка на осъждането, изчадие на похвалите, знак за без­плодие на душата, прогонване на Божията помощ, предтеча на безумието, виновница на паденията, причина за беснуване, извор на гняв, врата на лицемерието, крепост на бесовете, пазител на греховете, причина за не­милосърдието, непознаване на страданието, жесток изтезател, безчовечен съдия, противник на Бога, корен на хулата“ (Лествицата 23:1)[71].

Според християнското учение човешката борба със страстите, т. е. с нашите грехове, е исполинска, неравностойна борба, в която човекът може да излезе победител само ако „Бог му е на помощ“. За да можем психологически да охарактеризираме и да разкрием па­тологията в религиозните преживявания на младостарците, е необходи­мо да посочим основните симптоми на духовната болест.

Първо ще разгледаме състоянието на ума на младостареца и това ще направим, изхождайки от твърдението на св. Йоан Лествичник, че гордостта се зачева в ума, в това „бясно и свирепо псе“, след това слиза в нашите чувства и прониква във волята – и така поробва целия човек[72]. Мислите на младостареца, произтичащи от ума, са раздвоени и така ис­тината не може да бъде позната, тъй като тя е раздробена на части. Тази частичност е характерен признак за всяка идеологическа зависимост и ерес, т. е. тя е признак за кощунство, за нечестие. Главното раздвоение в съзнанието на младостареца произтича от това, че той поставя себе си на мястото на Бога. Такива духовници не търпят критика, защото тя помага само на търсещия истината, а те са я намерили в лъжата – в двойствения стандарт на мислене. Затова те не са способни да възприемат истината и да се ползват от нея. Младостарците и техните последователи не забе­лязват лъжата в своите постъпки и слова, а само в действията на другите, които не са от техния кръг.Младостарците не обичат хора, притежаващи индивидуалност. Това е така, защото според академик Игор В. Смирнов (създателя на психо­тронното оръжие) най-добрата защита срещу зомбирането на хората е интелектът. Колкото по-добре е трениран мозъкът, „толкова по-трудно е да му натрапиш ненужна, вредна информация. Той ще се защитава, ще отхвърля това, което не съответства на духовните му устои“[73].  Ми­слещият човек не е лековерен, а критично подхожда към заобикалящия го свят. За подобни пастири разумът е най-големият им враг, затова те по всякакъв повод го обругават. Обикновено поддържат становището, че сърцето е определящо при решаване на жизненоважни въпроси, иг­норирайки предупреждението, че: „Лукаво е човешкото сърце повече от всичко и съвсем е покварено; кой ще го узнае?“(Йер. 17:9). Както сполучливо пише св. Йоан Синайски, сърцето ще бъде очистено и ще получи просвещение, минавайки през дълго сърдечно съкрушение (стра­дание на сърцето), в противен случай всички дела ще са лицемерни и суетни[74]. За младостарците хилядолетният разумен аскетически опит на отците е непонятен, тъй като те не са готови да се разделят със собствените си страсти, за да получат просветление. Този път е път на истинско покаяние и е съпроводен с много скърби: „…в света скърби ще имате; но дерзайте: аз победих света“ (Иоан 16:33).

Св. Игнатий Брянчанинов пише за човешкото сърце следните за­бележителни мисли: „Изпълнено с гордост и безразсъдство е сърцето в желанието и стремежа да се наслади на святи, божествени възприятия, когато то все още изобщо не е способно за такъв род наслаждения. Сър­цето, стремейки се напористо да вкуси божествени усещания, като не ги намира в себе си – се подлъгва, прелъстява и така се погубва: така, вли­зайки в сферата на лъжата, в общение с бесовете и като се подчинява на тяхното влияние, то бива поробено от тяхната власт.“[75].  За да се избегне горделивият стремеж и да се обуздае болното сърце, св. Игнатий съветва да се утвърди умът в богопознанието: „Когато умът се покори на Бога, тогава сърцето се покорява на ума. В това се изразява кротостта – сми­рената преданост на Бога, съединена с вярата, осенена от божествената благодат.“[76].

В младостарческата общност липсва съзнателното личностно начало. Такава общност няма нищо общо с духовността, тя е бесовска (душевна). Такива „духовници“ имат удивителен усет към заобикалящата ги среда. Те не се интересуват от основното си призвание да лекуват страсти­те на паството, а гледат да му угодят, за да изпъкне тяхната личност. Всички трябва да работят за издигане на авторитета и за укрепване на властта на „пастира“. Те насаждат неугасващ религиозен ентусиазъм, с който всички безкористно да работят за Господа, като често не плащат нищо на трудилите се. Младостарците се стремят да имат пълна власт над тълпата и се стремят да разширят мащабите на влиянието си – при­тежават комплекс за вождизъм. Някои от тези „пастири“ смятат, че чрез тяхната уста говори Самият Господ Бог, и затова пасомите трябва да ги слушат безпрекословно.

Истинският старец никога не казва, че открива Божията воля, а само дава съвети и често оставя инициативата на свободната воля на човека. Така са подхождали и близките до нас гръцки старци Порфирий Кавсо­каливит († 1991), Паисий Езнепидис († 1994), Яков Цаликис († 1991), Фи­лотей Зервакос († 1980). Високообразованият архимандрит и старец от Атина Епифаний Теодоропулос (1930-1989) никога не внушавал на дош­лите при него за съвет младежи дали да встъпят в брак, или да поемат пътя на монашеството. Винаги оставял избора на тяхната свободна воля, като го одобрявал с думите, че Бог ще благослови винаги техния избор: „Дете мое, аз не мога да ти кажа кой път да избереш. Усърдно се моли Бог да ти посочи пътя… Бог отговаря на Своите чада чрез събития… как­вото и решение да вземеш, аз ще те обичам еднакво и ще те благословя с двете ръце. А ако се ожениш, ще ти донеса сватбен подарък.“[77].  Старецът никога не възприемал избора на семеен или на безбрачен живот като въ­прос на послушание. Той го оставял на свободната воля на всеки, защото вярвал, че човек, след като свободно е избрал единия или другия път, ако не успее, ще укорява единствено себе си, и това ще го подтикне към покаяние и борба, докато, ако постъпва по послушание, има опасност да критикува своя духовник и да изпадне в отчаяние, което може сериозно да навреди на душата му.

Младостарецът постъпва своеволно, като къде прикрито, къде от­крито натрапва своята воля. Такива пастири се смятат за енциклопедис­ти.Те разбират от всичко: иконопис, строителство, финанси, музика, ад­министративно управление, като във всичко са „ненадминати“ корифеи.  За да се възвеличат, те непрекъснато унижават всички, които са около тях. Винаги смятат хората, с които общуват, за некадърни, мързеливи, некомпетентни, горделиви и в тях търсят причините за неуспехите, като никога не насочват вниманието към себе си.Младостарците обичат да учителстват, да наставляват, макар че те никога не са били добри ученици. Такива „пастири“ извършват измя­на спрямо Бога и подигравка с тайнствата, а всичко това е отстъпление от Христа. Особено често използват тайнството на изповедта за свои цели, като издават съкровени тайни от това, което хората са им доверили.Така преди години такъв „духовник“ забранил на свое духовно чедо, ко­ето имало младо семейство, след раждането на децата да има сексуални контакти с жена си и му наложил тежък пост, от който мъжът получил припадъци[78]. Пред такива случаи бледнеят възможностите на светската власт да контролира хората с помощта на електронни карти и чипове.

Младостарците тълкуват темата за свободата като съблазън, тъй като „свободата в Христа“ може да разруши властта им и да разколебае тех­ния авторитет.Те се изживяват като рупори на истината, но за да се дос­тигне такова ниво, се изисква продължителен духовен и интелектуален труд, на който младостарците най-често са неспособни. Тяхната дейност и активност се превръщат в реализиране на страстите. Страстта отхвърля истината, защото тя винаги се подхранва от лъжата.

Младостарците се изживяват като духовидци и харизматични лич­ности, като не се интересуват от православната традиция, тъй като те директно „общуват“ с Бога. За такива св. Исаак Сириец в своето 55. по­движническо слово казва: „Търсенето, примесено с очакване на високи Божии дарове, е отхвърлено от Божията Църква.Това не е признак на любов към Бога, това е недъг на душата.“[79].

За младостарците е характерно повишеното самочувствие и екзал­тираното състояние. Светите отци го обясняват с това, че пустословие­то и горделивостта работят в синхрон с блудната похот, която затъм­нява разума на прелъстения човек и го вкарва в заблуда. Необходимо е да споменем, че думите заблуждавам се (блудити, бляж[ду]) и блудник (блудникъ, бляденикъ) съответно на църковнославянски и старобъл­гарски имат един и същи корен[80].  Св. Григорий Синаит различава два вида прелестно състояние на душата: „Първият вид иде от мечтания­та. Вторият вид прелест произтича от сладострастието, пораждащо се от естественото желание. В това състояние изпадналият в прелест се заема да пророчества, да прави лъжливи предсказания. Бесът на развра­та и неприличието помрачават умовете с огъня на сладострастието и ги кара да губят ума си.“[81].   Св. Игнатий Кавказки допълва казаното за лъжестарците: „Тези, които привеждат поверените им за ръководство души към себе си, а не към Христос – ще го кажа категорично, – прелю­бодействат.“[82].

Характерно за младостарците е, че в своите общности те преекспо­нират темата за любовта, като изискват от миряните нейната проява незабавно.  При св. Йоан Синайски любовта е на най-високото, трийсто стъпало на добродетелите[83]. Това е така, защото тя е корона на доброде­телите и се дава на тези, които са достигнали обожение, т. е. напълно са изградили новия човек. Св. Диадох Фотикийски твърди, че единствено любовта води към безстрастие[84], а авва Евагрий нарича любовта „внучка на безстрастието“. Според св. Тихон Задонски християнската любов минава през любовта към враговете, а последната не е възможна за плътския човек, но Христовият последовател трябва да победи себе си[85]. „Тази любов се придобива постепенно, както децата най-напред научават бук­вите, после сричките, а след това се научават да четат.“[86].   Ние трябва да изкачим степените на духовното възхождане, както ни съветва божест­веният апостол Симон (Петър): „Затова, като положите всяко старание, привнесете към вярата си добродетел, към добродетелта знание, към зна­нието въздържание, към въздържанието търпение, към търпението бла­гочестие, към благочестието братолюбие, към братолюбието любов“ (2 Пет. 1:5-7). Към стълбата на добродетелите трябва да пристъпим много внимателно с разсъждение. Лъжепастирите не обичат да разсъждават и така пречат на тези, които се вслушват в техните съвети да възходят към любовта. Те демонстрират лицемерие, което реално не ги променя. Външно изобразяват това, което всъщност вътрешно не притежават. За такива в Свещеното Писание е записано: „Горко вам книжници и фари­сеи, лицемери, задето затваряте Царството Небесно пред човеците: защо­то нито вие влизате, нито влизащите пускате да влязат“ (Мат. 23:13).

Младостарците проектират любовта към себе си, призовавайки към постигане на незабавна любов, което е в разрез със светоотеческия опит през вековете. Това намира подкрепа в следните слова: „По своето ка­чество любовта е уподобяване на Бога, доколкото хората могат да дос­тигнат това.“[87] В пълен синхрон са и думите на св. Игнатий Кавказки: „Прибързаното развитие на стремеж за разгръщане в себе си на чувство на любов към Бога е вече съблазняване и самоизмама.“[88] Преп. Паисий Величковски напомня: „Любовта обхваща и свързва в едно всички до­бродетели… Който пребъдва в любовта, той пребъдва в Бога. Където е любовта, там е и Бог.“ [89] Следователно за достигане на тази всеобхватна добродетел е необходимо голям труд и сълзи, примесени с покаяние.

Трагичността в състоянието на лъжедуховника се корени в това, че той не усеща своето лицемерие, което парализира като отрова цялата му същност. Неговата душа става като „варосани гробници“, които отвътре са пълни с всякаква нечистота и мъртвешки кости (по Мат. 23:27). Лицемъдрието дотолкова е притъпило нравствените „предпазители“ на ду­шата, че младостарецът е в неведение за своето състояние, поради което той лицемерничи несъзнателно. Поради голямата гордост и тщеславие, в която са изпаднали, младостарците се представят като святи, разумни, прозорливи старци и учители. За такива св.Игнатий пише: „Тщеслави­ето и самомнителността обичат да учат и да наставляват. Те не мислят, че могат да причинят неизцелима язва на ближния с нелеп съвет, който се приема от неопитния новоначален с безпределна доверчивост… те имат нужда да направят впечатление на новоначалния и нравствено да го подчинят на себе си! Те имат нужда от човешка похвала! Да се покажат свети, разумни, прозорливи, старци…“[90].

­Авторитетът на такива „духовници“ се гради най-вече върху послу­шанието спрямо тях. Затова те акцентират върху смирението и послу­шанието. Необходимо е да се разгледа по-детайлно въпросът за послу­шанието в съвременността и в историята на Църквата от гледна точка на Светите отци и учители, тъй като се спекулира изключително много на тази тема. Митрополит Антоний Блум пише по този повод: „Послуша­нието не се заключава в това -раболепно да се изпълняват заповедите на свещеника, дори ако те са дадени във форма на съвети. Послушание идва от думата „слушане“ и целта на послушанието е да научи човека да се откъсва от собствените си мисли, от собственото си отношение към нещата и да се вслушва в това, което му говори друг човек. Тук започва послушанието и то се отнася не само до църковната практика, но и до всички взаимоотношения между хората.“[91]. Послушанието е дисциплина в най-изначалния смисъл на тази дума: учение, обучение, образование. Младостарците са неспособни на такова послушание, което се изразява в обучение, защото те се изживяват в ролята на велики учители, които не се нуждаят от обучение. Самите те не обичат послушанието, въпреки че активно призовават всекиго към безпрекословно послушание към са­мите тях.Всички добре знаят колко важно в духовния живот е послушанието, колко са опасни самочинието и самонадеяността. Преп. авва Доротей казва: „Аз не зная друг вид падение освен това, когато човек следва сам себе си… няма по-нещастни и по-близки до гибелта от хората, които ня­мат наставник в Божия път.“[92]. Такива хора занемаряват поста, бдението, безмълвието, послушанието и „накрая стават роби, подвластни на вра­говете, които вече правят с тях каквото поискат“[93]. Но и послушанието бива или истинско, духовно, или плътско, човекоугодническо. „Истин­ското послушание е послушание към Бога, към единия Бог. Този, който не може сам доброволно да се подчини на това послушание, си взема за помощник човек, който по-добре познава послушанието към Бога… А ако ръководителят започне да изисква послушание към себе си, а не към Бога – той не е достоен да бъде ръководител на ближния! Той не е Божи слуга! Той е слуга на дявола, неговото оръдие, негова мрежа! Не ставайте роби на човеци – завещава Апостолът (1 Кор. 7:23)[94]. Цялата работа е в това човекът, когото слушаме, наистина ясно да разбира Божията воля и да има трезв поглед върху духовния живот. В противен случай той може да ни навреди. И пак – трябва да се различават подчинението, отсича­нето на волята и послушанието. Ние сме длъжни да се подчиняваме не само на църковните власти, но и на гражданските там, където това не нарушава законите на нашата вяра. Вярвайки, че всичко, което се случва около нас, е по Божи промисъл, сме длъжни почти винаги да отсичаме своята воля – доколкото това е възможно. Разбира се, това трябва да пра­вим с разсъждение: да различаваме душевредните неща от безвредните. Ако на душата й предстои опасност да се повреди, то не само да не се подчиняваме на чуждата воля, но и настойчиво да ѝ се съпротивляваме.

По важните въпроси, които определят самата насоченост на духов­ния ни живот, не бива да се доверяваме на недуховни ръководители. С подобни въпроси можем да се обръщаме само към духовни лица, които действително са верни на Православието,  имат чист духовен взор и до­бре познават светоотеческото учение. Само към такива духовници може да има истинско послушание. Да не забравяме предупреждението на св. Игнатий Кавказки: „Времето е страшно! Изключително са намалели жи­вите носители на Божествената благодат; в техните облекла са се явили вълци – те мамят и погубват овцете. Необходимо е да разберем това, но малцина го разбират.“[95].  Да се довериш сляпо на човек с изопачено разби­ране на православното учение значи сам да последваш това изопачаване, да станеш изпълнител не на Божията, а на повредената човешка воля. Ивсичко това – независимо от факта дали наставникът е монах, свещеник, или архиерей.

Преп. Йоан Касиан Римлянин съветва, че съвършено гладко може да се извърви пътят на спасението, ако се ръководим от разсъдителни отци, ако се учим от тях на добродетели, като не следваме своите помисли и разсъждения. Голямо благо е да се съветваме за всичко единствено с изкусните[96]. В този дух продължава и свщмч. Петър Дамаскин. Спо­ред него съветването с неизкусни (неопитни) е много вредно, тъй като те нямат разсъдителност. Последното означава да се знае „…времето, потребностите, човешкото устроение, силата, разумът на запитващия“, изисква „съгласуване на Божието намерение за него със свидетелство от Божественото Писание“[97]. Преп. Григорий Синаит пише: „Право да наставляват другите имат не всички, но единствено тези, на които е да­дено божествено разсъждение и дарбата да различават духовете (1 Кор 12:10) – тези, които отделят лошото от доброто с меча на словото.“[98]. В този смисъл и апостолът ни завещава: „не ставайте роби на човеци“ (1 Кор.7:23). Той заповядва дори самото служение на слугите към госпо­дарите да се извършва духовно, не като „човекоугодници“, а като „Хри­стови раби“, които извършват Божията воля чрез служение на човеците (Еф.6:6). „У човеци ли сега – казва апостолът, търся благоволение, или у Бога? Или на човеци искам да угаждам? Ако бях още угаждал на човеци, не щях да бъда Христов раб“ (Гал. 1:10).„От истинското послушание се ражда и истинското смирение, а ис­тинското смирение се осенява от Божията милост.От неправилното и човекоугодническо послушание се ражда лъжливото смирение, което от­чуждава човека от Божиите дарове и го прави съсъд на сатаната.“[99].

Особено бедствено е, когато послушникът се старае напълно да се откаже от разсъждаване и напълно да се подчини на думите на наставни­ка, както е било при древните отци.Тогава и ръководителите, и ръково­дените са били водени от Светия Дух. В наше време почти не се намират такива хора, които да могат безпогрешно да ръководят и да наставляват. Нещо повече, има много учители, които сами се заблуждават по най-ва­жните въпроси на вярата. Нещастие е, когато ученикът на такъв учител започне да приема всяка негова дума за съвършена истина. „Изучавай Божественото Писание, наставлява св. Симеон Нови Богослов, и писани­ята на светите отци, особено деятелните, та с тяхното учение да сравниш учението и поведението на твоя учител и старец, за да можеш да гледаш като в огледало и да разбираш: онова, което е съгласно с Писанието, да усвоиш и да запазиш в ума си, а лъжливото и лошото да разпознаваш и да отхвърляш, за да не бъдеш излъган. Знай, че в наши дни са се явили много измамници и лъжеучители.“[100].

Св. Игнатий Брянчанинов казва за послушанието към старците, ха­рактерно за древните монаси, че „такова послушание не е дадено на на­шето време.“[101]. Защитниците на младостарчеството[102] критикуват това твърдение на еп. Игнатий, като го обвиняват, че той едва ли не е против старчеството. По този повод е полезно да приведем мисли от преп. Ни­кон Беляев – последния оптински старец († 1931): „В Оптина някои от старците не приемаха съчиненията на еп. Игнатий. Неговите съчинения нямаха такова значение за Оптинската пустиня, тъй като там духовният живот беше в подем – монасите и миряните биваха обгрижвани от вели­ки старци, но за по-голямата част от манастирите, където въобще липс­ваха опитни духовници, те имаха важно значение. За тези, които нямаха старци, неговите съчинения бяха драгоценни. Дори бяха ползвани като назидателно четиво от оптинските монаси. Те не им пречеха да пребива­ват в послушание към своите старци, при това последните ги посочваха като прекрасно ръководство за разбиране на високия иночески подвиг. Четящите съчиненията на еп. Игнатий внимателно и непредубедено лес­но ще забележат, че те не са против старчеството, а посочват, че самият живот под ръководството на старец е голяма рядкост и по много причини е твърде затруднено, или както казва кавказкият епископ, „не е дадено на нашето време – възможно е само усвояването на неговия дух“. Сле­дователно неблаговидното отношение на някои старци от Оптина към тези съчинения на еп. Игнатий трябва да се приема за относително и временно, тъй като съчиненията му са напълно православни и проник­нати от духа на Св. Евангелие и учението на Светите отци. Еп. Игнатий иска да ни предпази от безразсъдното послушание към старец, имайки предвид  нравственото послушание, извършвано в душата с цел духовно възпитание на своя ум и сърце, а не външното послушание, което е за­дължително… дори при взаимоотношенията между хората, изключвайки случаите, когато човек бива склоняван към явно греховни постъпки.“[103].

Св. Игнатий Брянчанинов говори на много места за необходимостта от старческо ръководство, например в „Принос към съвременното монашество“. Много важно е следното: ако самият послушник не встъпи в подвига на самоутвърждаването да води болезнено сърдечна борба със страстите, тогава никакви старци няма да му помогнат. По този повод един угодник Божий е казал: „Старецът се моли за него (ученика) и плаче, а той скача.“[104].  Каква полза? Необходими са личен подвиг и лична при­нуда. Св. Теофан Вишински (Говоров) казва за ръководителя (старец), че той прилича на пограничен стълб, на който е написано указание докъде и как да се отиде.  Но е необходимо ние сами да извървим този път, в проти­вен случай, ако останем до стълба, доникъде няма да стигнем.

­Посоченото в гл. 12 и гл.13 от „Принос към съвременното мона­шество“, които са така критикувани от младостарците, се отнася според преп. Никон Оптински „за търсещия духовно ръководство (ученика) и за ръководителя (старец), като всеки за назидание ще вземе това, което се отнася до него. Така ще има полза и за единия, и за другия“[105]. Някои в своето нежелание да се вслушват в когото и да било, се при­криват зад твърдението: ето, след като липсват старци, въобще не трябва да приемаме никакви съвети. Това е отхвърляне на духа на послушани­ето. Това е заблуда, от която да ни пази Господ. Това е, може да се каже с думите на авва Доротей, „причина за всички нравствени падения“. За такова лукаво отношение към делото на послушанието съчиненията на епископ  Игнатий Брянчанинов не дават и най-малък повод. Такова отношение не доказва недостатък в съчиненията, но сочи злата воля на човек, за когото дори и истинското слово Божие е „смъртоносен дъх за смърт“ (2 Кор. 2:16). Преп. Никон Оптински препоръчва съчиненията на епископ Игна­тий да се четат внимателно, за да принесат благ плод[106]. Не трябва да се захласваме да търсим велики старци, за да прехвърлим на тях нравстве­ната отговорност, която носим. Да не забравяме напомнянето, че: „Днес няма учители – учители са ни книгите. Тези, които са достойни в нашето време да се нарекат старци, по своите дела са само опитни духовници и нищо повече. Те по Божия милост имат благодатни дарования, необхо­дими за назидаване на християните… Но ще направим голяма грешка да ги приравним с тези духоносни мъже, които са наречени старци в древ­ността. При цялото ни уважение към тези, които по Божие благословение днес са поели нелекото бреме да обгрижват духовно ближните, трябва да признаем, че те не притежават тази сила на Духа като древните Отци и нямат в пълнота техните благодатни дарове[107]. Неразбирането на тази ре­алност води до нездраво и възторжено отношение към духовниците, към неправилно послушание и оттам към прерастване на младостарчеството в пандемия.

Още по времето на св. Симеон Нови Богослов са били оскъднели разсъдителните духовници с благодатни дарования, иначе той не би на­писал: „С молитви и сълзи измоли Бог да ти прати безстрастен и свят ръководител… Изследвай сам Божественото Писание и особено опитни­те писания на св. Отци, за да можеш, сравнявайки на какво те учи тво­ят учител, като в огледало да видиш доколко те си схождат и след това според Писанията да усвояваш и да запомняш, а несъвпадащото, като размислиш добре, да отхвърляш, за да не се прелъстиш. Защото знай, че в тези дни се явиха много прелъстители и лъжеучители.“[108].

През ХVІІІ век старецът преп. Паисий Величковски, игумен на мана­стира в Нямц, потърсил духовен ръководител в Русия, но не намерил. Запътил се към Атон и там търсил, но не намерил. Най-сетне решил, че „днес ръководството може да бъде само едно – отеческите книги. А за да не се греши в преценките и решенията, необходимо е двама-трима единодушно да се обединят и да се ръководят от общия съвет според указанието на книгите, водейки живот на взаимно послушание един към друг“[109].

Светител Теофан Говоров († 1894) нарича такова наставничество най-благонадеждния способ на ръководене в християнския живот:  „Живот в преданост на волята Божия според Божествените и отеческите Писания със съвета и допитването до единомишлените.“[110].

„Най-известният атонски старец“[111]  от ХХ век – Паисий Езнепидис, казва: „Светът днес се нуждае повече от всичко от добри духовници, защото заради техните недостатъци пустеят църквите и се пълнят пси­хиатриите, затворите и болниците.“[112].   Тези думи се допълват от иеромонах Сергий Рибко: „Днес духовното ръководство е заменено с душевно, а второто не е така дълбоко и удовлетворително както първото. Духовното ръководство и собствено старческото ръководство е, когато духоносният старец, придобил благодат, ръководи новоначалния. Такива ръководи­тели сега практически няма. Но има духовници и ръководство все пак е необходимо, макар и душевно – просто трябва да се разбере разликата между душевно и духовно ръководство. Както казва светителят Игнатий, ако преди хората са се спасявали под ръководството на духоносни старци, то сега са принудени да се спасяват, ръководейки се от светоотече­ските писания и съветвайки се с единодушен брат. Съвременните духов­ници – това са единодушни братя.“[113]. За тези, които търсят опитен духовник, а попадат на лъжепастир, ще приведем думите на преп. Нил Сорски: „Голям подвиг е да се намери неизкушен учител… светите отци са наричали неизкушен онзи, който е имал засвидетелствана чрез Божественото Писание духовна практика и разсъдителност и е постигнал духовна мъдрост. По време на светите отци едва е можело да се намери неизкушен по тези въпроси; а днес, когато те са оскъднели до крайност, трябва да се търси най-взискателно. Ако пак не се намери, светите отци повеляват да се учим от Божестве­ното Писание…“[114]  Още св. Иоан Златоуст е казал: „Невъзможно е да се спасиш, ако системно не се практикува духовно четене“[115]  – нещо, което не се препоръчва и не се използва в младостарческите общности, дори се гледа с недоверие към тези, които системно четат творенията на съвре­менните и древните отци.

Младостарците и техните адепти като иеромонах Доримедонт (Сухинин) настояват за „сляпо послушание“ към себе си[116]. Това сляпо послуша­ние сме усвоили от католиците. Римокатолическият престол според тях е незаблудим – папата е незаблудим по въпросите на вярата и затова на него трябва да се оказва сляпо послушание. „Дори ако папата попадне в заблуждение, препоръчвайки пороци и забранявайки добродетели, Църк­вата, ако не иска да съгреши против съвестта, ще бъде длъжна да вярва, че пороците са добро, а добродетелите – зло. Тя е длъжна да приеме за добро това, което той заповядва, за зло – това, което той забранява.“[117].

Безразсъдните и лицемерни лъжестарци, които само външно подра­жават на великия Варсануфий и на други знаменити отци, не притежават благодатта на отците, а напротив, пребивават в невежество, самозаблуда, гордост и дързост[118]. Такъв подражател „принася и себе си, и послушни­ците си в жертва на сатаната“. Св. Игнатий призовава към истинско спа­сително послушание, което е традиционното православно богословие на послушанието. В духовния живот е задължително да се провери, да се изпита нравствената състоятелност на съответната идея или постъпка. Такова изпитване предлагат светите отци при всяко послушание. Све­тите отци са наши общи учители, но ние сме твърде непоследователни в отношенията си към тях. Тези вселенски учители ни предупреждават, че има много подводни камъни, които застрашават отправилите се на плаване към брега на спасението. Именно това ни напомнят преп. Симе­он Нови Богослов, преп. Нил Сорски, преп. Паисий Величковски, преп. Григорий Синаит, преп. Марк Подвижник и св. Теофан Затворник, както и св. Игнатий Брянчанинов, който е обобщил опита на множество по­движници през вековете. Да не се вслушваме в техните предупрежде­ния – това за нас би било голямо безразсъдство.

Човекът е обител на духа, а последният се предава не чрез книгите, а чрез живия човек, носител на този дух. И ако християнинът не е срещнал такъв носител на духа, животът му ще бъде духовно безплоден. Такива носители на духа е имало през всички времена и те не могат да изчезнат никога, защото, ако си представим такова пресекване, трябва да призна­ем изчезването на Църквата.

В  нашата Църква има старци, само че няма такива безстрастни старци, на които да можем както в древността да се покорим изцяло. Разбира се, Христос във всички времена е един и същ, но ние не ставаме по-до­бри. Писанието също говори за оскъдняване на вярата, благочестието и любовта. Светостта е една и съща, но ние вече не можем да я възприемем в онази пълнота, в която са я възприемали древните старци.

Св. Игнатий Брянчанинов, синтезирайки мненията на светите отци за послушанието, обобщава, че този подвиг във вида, в който е бил ус­воен от древните отци, не е даден на нашето време. В наше време такъв начин на сляпо (безпрекословно) послушание води до духовна съблазън и до психо-соматични отклонения в поведението на учениците. Поради това св. Игнатий съветва подвигът на послушанието да се съвместява с разсъдливост, със съветване с по-напредналите братя и с четене на пи­санията на светите отци.

Младостарачеството е крайност в практическото осъществяване на послушанието, а тъмните сили винаги се борят с Църквата чрез крайно­сти. За да схванем уродливите форми на духовно ръководство е необхо­димо да се опрем на Светото Евангелие, светите канони и светоотеческо­то учение, които са писани от Духа чрез духоносни люде. Ако нашето сърце и нашият разум не бъдат докоснати от неуловимия повей на Духа, нас ни очаква участта на фарисеите.

Антихристът, макар че ще бъде грешен и страстен, така ще изобрази Христа, че дори мнозина избрани ще се прелъстят (Марк 13:5, 6). Външно той ще прилича много на Христос. Единственото, в което няма да при­лича на Него, това е в Духа, защото той ще бъде друг дух. Младостарците имат голямо сходство с истинските пастири, но те са обладани от друг дух – от духа на прелестта, гордостта, притворството и лицемерие­то, който няма нищо общо с Триипостасния Бог. Затова и послушанието трябва да бъде не към стареца, изобразяващ Христа, а към Духа. Ето защо Църквата винаги е живяла и ще бъде жива само чрез Духа.

В Православието е недопустимо безразсъдното послушание – липса­та на разсъждение води до случаи, когато духовникът отстъпва от нрав­ствената и догматическата традиция на Църквата. Всички свети отци на­стояват за разумна духовна практика и послушание. Безразсъдното сляпо послушание е опасно и разрушително за Църквата.

______________________________

* Публикувано в Библия, култура, диалог. Интеррелигиозният диалог в европейска перспектива, София, 2010, с. 296-334. Тук текста е възпроизведен на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[56]. Воробьов, игумен Никон, Писма. За нас е оставено покаянието, София, 2004, с. 6.

[57]. Волкодав, йером. Митрофан, Основы духовной жизни по славянскому „Добротолю­бию“, Москва, 2002, с. 151.

[58]. Добролюбие или Словеса священнаго трезвения, Москва, 1793, с. 241.

[59]. Пак там, с. 98.

[60]. Пак там, с. 241.

[61]. Пак там, с. 241.

[62]. Пак там, с. 242.

[63]. Пак там, с. 242.

[64]. Цит. по: За прелестта – как са изпадали в прелест гордите и как са я избягвали смире­ните, с. 6.

[65]. Вж. преп. Иоан Карпатски, гл. 49, с. 94. – В: Добролюбие, т. 3; Св. Григорий Синаит. – В: Добролюбие, т. 5… с. 254.

[66]. Брянчанинов, св. Игнатий. Творения,. Т. 1. Атон, 2005, с. 205.

[67]. Берестов, йером. А., „Православные колдуны“ – кто они? Москва, 1998, с. 126, 127.

[68]. Брянчанинов, св. Игнатий, цит.съч., с. 184.

[69]. Св. Иоан Лествичник, Лествица, София, 1996, с. 37.

[70]. Пак там, с. 180.

[71]. Цит. по: Йеротич, В., Учението на Св. Иоан Лествичник и нашето време, София, 2003, с. 34.

[72].  Пак там, с. 37.

[73].  Цит по: Соколов, свещ. М., цит. съч., с. 63. Вж. Гълъбов, А. Окована свобода, София, 2006, 318-327.

[74].  Св. Йоан Лествичник, цит. съч., с. 86.

[75]. Брянчанинов, св. Игнатий. Полное собрание творений, Т. 1, Москва, 2001, с. 225.

[76]. Цит по: Соколов, свещ. М, цит. съч., с. 81.

[77].  Из живота и поученията на блажения старец Елифаний Теодоропулос, Атон, 2003, с. 134.

[78].  Бабасян, Н. Патриарх и младостарцы, http://old.russ.rujournal/ist_sovr/99-02=09/Babas.htm.

[79].  Св. Исаак Сирин. Подвижнически слова. Атон, 2002, с. 278.

[80].  Бончев, архим. Ат., Речник на църковнославянския език, Т. 1, София, 2002, с. 49, 50.

[81].  Св. Григорий Синаит, Добротолюбие, Т. 5, Атон, 2000, с. 232, 233.

[82].  Цит.по: Духовничество и послушание. Наставления святителя Игнатия Брянчанино­ва, СПб., 2000, с. 22.

[83]. Св. Йоан Лествичник, цит. съч., с. 208.

[84]. Добротолюбие,Т. 3, Атон, 2000, с. 69.

[85]. Цит. по: Маслов, схиарх. Йоан, Симфония по творенията на Св. Тихон Задонски, с. 467.

[86]. Пак там, с. 469.

[87]. Св. Йоан Лествичник, цит.съч., стъпало 30:7, с. 209.

[88]. Брянчанинов, св. Игнатий, Полное събрание творений. Т. ІІ, Москва, 2001, с. 55.

[89]. Св. Паисий Величковски, Полски кринове или прекрасни цветове, Атон, 1999, с. 24, 25.

[90]. Св. Игнатий Брянчанинов. Творения, Т. 4, Принос към съвременното монашество, Атон, 2003, с. 93.

[91]. Цит. по: Соколов, свещ. В., цит. съч., с. 77, 78.

[92]. Преп. авва Доротей, Църковни слова, Атон, 2007, с. 81.

[93]. Пак там.

[94]. Брянчанинов, св. Игнатий,Творения. Т. 6, Писма, 2008, с. 192.

[95]. Пак там, с. 414.

[96].  Лазар, архим. За скритите недъзи на душата, София, 1998, с. 141.

[97]. Добролюбие или Словеса священнаго трезвения… 1169.

[98]. Пак там, с. 716.

[99]. Пак там, с. 243.

[100]. Пак там, с. 716.

[101]. Пак там, с. 243.

[102].  Лазар, архим., цит. съч., с. 142. Вж. Св. Симеон Нови Богослов, Добролюбие, Т. 5, Атон, 2000, с. 20, 21.

[103]. Брянчанинов, св. Игнатий, Принос към съвременното монашество… с. 85.

[104]. Пак там, с. 85.

[105]. Вж. Доримедонт, йером. За послушанието, Атон, 2005; Св. Игнатий Брянчанинов, Творения. Т.4. Атон, 2003, с. 85, забележката. Преп. Никон Оптинский, Жизнеописа­ние и духовные наставления, Москва 1998, 537-542. Пак там, с. 541. Пак там, с. 542.

[106]. Пак там, с. 542.

[107].  Тацис, о. Дионисиос, Да превърнеш чуждата болка в своя, Москва, 2003, с.13.

[108].  Цит.по: Соколов, свещ. В., цит.съч., 145. Вж. Добротолюбие, Т. 5, с. 20, 21.

[109].  Пак там, с. 144; срв. Св. Теофан Затворник, Душеполезни поучения, Атон, 2004, с. 84.

[110].  Пак там, с. 144.

[111].  Тацис, свещ. Дионисий, Поучения на старците, б. м., б. г., с. 87.

[112].  Христодулос, йером., Избран съсъд – старецът Паисий, Атон, 2002, с. 140.

[113].   Рибко, йером. Сергий. Възможно ли е спасението в 21 век, Атон, 2003, с. 330.

[114].   Духовничество и послушание… с. 15.

[115].  Тацис, свещ. Дионисий,  Да превърнеш чуждата болка в своя… с. 16.

[116]. Вж. Сухинин, йером. Доримедонт, За послушанието, Атон, 2005.

[117].Цит. по: Огицкий, Д., Козлов, Максим, свящ. Православие и западное християнство, Москва, 1999, 91-97.

[118].  Брянчанинов, св. Игнатий, Принос… 91-97.

Изображения:

1. Преп. Амвросий Оптински

2. Преп. Антоний (Путилов), старец от Оптинската пустиня

3. Преп. Никон Оптински

4. Схиигумен Илий, оптински старец

5. Събор на Оптинските старци

6. Св. Игнатий Брянчанинов

7. Преп. Симеон Нови Богослов

8. Св. Иоан Лествичник