ЦЪРКОВНИЯТ ПАСТИР И НЕГОВИЯТ ДЪЛГ*

Архимандрит Горазд

От основаването на Църквата Христова църковният пастир е деец на безсмъртното дело за спасение на човека чрез познание на Единия Истински Бог и пратения от Него Иисуса Христа (Иоан. 17:3). Постигането на това спасение се е извоювало с много нравствени напрежения, твърдост и борба срещу злото в света.Св. апостол Павел като оприличава Църквата Христова на организъм – тяло Христово, в което всичко е стройно сглобено, посочва, че всеки член на този жив организъм получава според своите дарби предназначение, за да се постигнат високите цели на църковната мисия в света. «И Той постави едни за апостоли, други за пророци, други за евангелисти, други за пастири и учители, за усъвършенстване на светиите в делото на служението»… (Ефес 4:11-12). Следователно, в строителството на една нова духовна и религиозно-нравствена действителност в света църковният пастир е посочен от Самия Господ като пастир – ръководител и учител на хората за тяхното утвърждаване върху твърдата основа на вярата. Тези работници в зданието Божие (1 Кор. 3:9) черпят от съкровищницата Божия на земята – Църквата – запазената в нея истина и благодатно я преподават на просветени и непросветени във вярата в Господа Иисуса; затова и великият апостол Павел казва: «От Когото цялото тяло… нараства, за да се съзижда в любов» (Ефес. 4:16).

Малкото синапово зърно на царството Божие, посято от Самия Пастиреначалник Христа, е вече клонесто дърво, пръснато по всички континенти от дейни и предани на Бога църковни пастири. Този огромен успех доказва какво може да постигне човек с Божията благодат и когато съзнава силата на своето призвание, към което е прибавил личната си пламенност, труд и воля.

В организацията на Църквата и нейното мисионерско дело на пастира принадлежи ръководството на църковната единица, наречена енорийска църква или енория. Тук, в енорията, се поставят в едно и също време всички въпроси, които вълнуват пастира като духовен ръководител на едно енорийско общество с разнородни подбуди към дейност, настроения и разбирания. Тук пастирът изгражда своя престиж или копае пропастите, в които погребва пастирското си име и личното си дело. Тук, за успеха на светото дело, към което е призван, е потребно сърце, цяло облъчено от небесната истина, за да свети на всички страни и към всички души, и разум, който да прилага апостол-Павловите думи: «Гледайте, колко внимателно трябва да постъпвате: не като неразумни, а като мъдри…, недейте бива неразсъдливи» (Ефес. 5:15, 17).Ние, човеците, проникваме в сърцата на хората и разбираме тяхното дело само когато споделяме чувствата им. Любовта на църковния пастир към Иисуса и мисията на Църквата Христова на земята не всички хора споделят или я споделят с различна сила на чувствата си. Затова мъчно е попрището на пастира и само който е прегърнал светия Кръст, той разбира и болките на пастира. Затова сърцеведецът Господ, като е знаел немощите на човека, е обещал на Своите избраници утешението и благодатта на Св. Дух, които възпълват недостига от естествените сили. Тази благодат съпровожда всяко усилие на пастира да придобива души за Господа: с нея той понася товара на бедите; тя усилва опита му. Упованието в благодатта изпълва с радостни чувства пастирското сърце. Служението на пастира е изключително служение на благодатта, чрез което се постига съвършенството на повярвалите в Христа. Във веригата на апостолското приемство църковният пастир е пълномощник Христов на земята. С това съзнание, той, «избраният съсъд», върши своята спасителна мисия в света и очаква нейните сладки плодове като резултат и на личните си усилия и дарби, и на божествената благодат.

Трудностите на пастирската задача и висотата на пастирската цел, от една страна, и психологическата нагласа на хората, сред които се работи, от друга страна, е тъй разнообразна, мъчно овладяема, че никой не би се решил да върши с естествени сили и дарби това велико, божествено дело в света. Повишена сила за това дело обикновеният човек придобива в деня на своята Петдесетница: деня, когато приема осенението на тайнството Свещенство, когато става пълномощник Христов на земята. За подвига на пастира благодатта на Св. Дух е абсолютно необходима. Кръщението, чрез което ставаме членове на Църквата Христова, не е достатъчно, за да се върши изключителното пастирско служение. Протестантското учение, че всеки член на Църквата по божествено право може да бъде свещеник, е несъстоятелно и противоречи на новозаветното учение за пастирското служение, прерогативи и дълг. Огнените езици над апостолите на Петдесетница бяха знакът на Божието избраничество на апостолите и още, че върху тях почива Дух Светий. Огнени езици над други вярващи не се явиха. Явно е, че апостолите, първите приемници на пастирството в Църквата Христова, получават това отличие и стават от обикновени, немощни човеци, силни и смели вестители на Словото. Действието на благодатта се проявило. 3000 души приели свето кръщене. Те дали и обществения облик на Църквата от първите дни. Ето и дееписателят св. евангелист Лука какво ни казва за първата Църква: «А множеството повярвали имаха едно сърце и една душа… Апостолите пък свидетелствуваха с голяма сила за възкресението на Господа Иисуса Христа, и голяма благодат беше върху тях всички» (Деян. 4:32-33).Служението на църковния пастир има своето фактическо начало в божествената воля на Пастиреначалника Христа, както е казал великият апостол Павел за себе си: «Павел, апостол, призван не от човеци, нито чрез човек, а чрез Иисуса Христа и Бога Отца, Който го възкреси от мъртвите» (Гал. 1:1). Затова, колкото и трудно да изглежда служението на пастира поради редица условности: младост, старост, немощ, ограниченост, скрити двигатели на пастирската дейност, призванието и благодатта хвърлят светлина над собственото му сърце, за да добие кураж да внедри в другите една истина за Бога и едно чувство към ближния, които решават успеха на неговата пастирска задача. Любовта и духовната сила осветляват пастирския път. И как ли другояче, без тези добродетели, той би могъл да води поверените му души? Какъв би изглеждал и как би вършил своята мисия един пастир без внушението на своята духовна сила; без смелостта на своето убеждение и без благостта на своята любов? С тези могъщи сили на пастирския дух той ще оправдава смисъла на думите Господни: «Който вас слуша, Мене слуша; и който се отмята от вас, от Мене се отмята; а който се отмята от Мене, отмята се от Оногова, Който Ме е пратил» (Лук. 10:16). Това велико и свето съзнание за пастирското звание може да подхранва и засилва почитта на пасомите към пастира.

Убеждението на пастира, че Евангелието, което проповядва, служи на живота, му дава вдъхновение да изпълнява дълга си на благовестител. Предан на Господа, пастирът намира пълното си лично щастие в развитието и приложението на своите дарби, т. е. в увеличаване талантите, които Бог му е дал, възгрян от дара на свещенството — благодатта на Св. Дух, както св. апостол Павел пише на Тимотея: «Затова ти напомням да разпаляш Божия дар, който е в тебе чрез моето ръковъзлагане. Защото Бог не ни е дал дух на боязливост, а дух на сила, любов и целомъдрие… не се срамувай от страданията на Господа… Който ни спаси и повика към свето звание»… (2 Тим. 1:6-9). Протестантският възглед, че не е необходимо специално пастирско ръководство в Църквата и че такава благодатна степен не е установена, решително се опровергава от ясните и повелителни думи на св. апостол Павла: «Внимавайте, прочее, върху себе си и върху цялото стадо, сред което Дух Светий ви е поставил епископи, да пасете църквата на Господа и Бога, която Той Си придоби със Своята кръв» (Деян. 20:28). Не остава никакво съмнение, че тези, които трябва да внимават над себе си и над стадото, са отговорнн пастири на Църквата, а стадото — това са духовните питомци на пастира в определената му енория. Това божествено повикване към свето звание е укрепващият силите момент в съзнанието на пастири и пасоми. Вълнуващата сила на мъченичеството през вековете увенчава с духовно величие и слава това свето звание. Отгде черпи църковният пастир внушителното величие на своето служение? От душата си, докосната от небесна искра, избрана за този свет дял от Самия Господ. Съзнанието за собствена ценност у пастира идва от съзнанието за достойнството на изкупителната жертва на Онзи, Които го е изкупил и призвал да бъде избран съсъд на Неговата благодат. В това чувство на пастира няма никаква суета. Той знае, че негов върховен дълг е да пази името на своя Спасител неопетнено чрез собственото си поведение, чрез любов, която вдъхва уважение и у другите.Църковният пастир е избран, за да извежда човека от слабост към сила, като знае, че всяка негова слабост може да влияе гибелно върху повереното му паство. Затова са казаните думи на великия пастир апостол Павел: «Внимавайте над себе си»… Историята на Църквата Христова е поставила и изпитания по пътя на пастира още от времето на Господа Иисуса Христа. Победа над тях е нанасял силният във вярата и търпението пастир. Църковният пастир, който се е подчинил на волята Божия, се доверява на Божието милосърдие, както казва св. апостол Павел: «Благословен да бъде Бог… Отец на милосърдието и Бог на всяка утеха, Който ни утешава при всяка наша скръб, та и ние да можем да утешаваме намиращите се във всяка скръб с оная утеха, с която Бог утешава сами нас!» (2 Кор. 1:3—4). Пастир, който чувствува, че е избраник Божий, не може да не се труди с Павловско усърдие и такт в града Божий, знаейки как бързо е склонно човешкото сърце към земни примамки. Пастирът е участник в скръбта, стремежите, радостите и копнежите на своите пасоми, след като е опознал дълбоките основи на човешкото битие и всеки конкретен случай, който пастирската работа му предоставя да разреши.

Но църковният пастир всякога трябва да има будно съзнанието си за предмета на своята вяра и с целия си духовен и религиозен опит, с всички познания, с които борави, и при всяка конкретна обстановка, трябва да може да насочи полезно и душеспасително мислите на своите събеседници или слушатели. Когато св. апостол Павел бил в Атина и се възмущавал, гледайки тоя град, пълен с идоли (Деян. 17:16), някои от филсофите стоици и епикурейци го отвели в ареопага, казвайки: «Можем ли да знаем какво е това ново учение, което проповядваш?» (Деян. 17:19). Като се съобразил с всичко видено и преценил с какъв отговор би насочил най-правилно духовния поглед на любопитните атиняни, св. апостол Павел отговорил: «Като минавах и разгледвах светините ви, намерих и жертвеник, на който бе написано: Незнайному Богу. За Тогова прочее, Когото вие, без да знаете, почитате, за Него аз ви проповядвам» (Деян. 17:23). Ето как постъпва един пастир на Църквата, който живее със своята вяра навсякъде и я изявява винаги в живота си. Колко души би спечелил църковният пастир, ако би постъпвал като Аполоса, за когото ни дава сведения дееписателят св. евангелист Лука: Аполос, родом от Александрия, мъж красноречив и силен в писанията, бил наставен в пътя Господен, разпален духом, говорил и поучавал правилно за Господа. Речта му била тъй убедителна, че когато замисля да отиде в Ахайя, християните от гр. Ефес пишат писмо до братята на Ахайя да го приемат. И казва дееписателят: «И той, като стигна там, спомогна много на повярвалите,… като доказваше чрез Писанията, че Иисус е Христос» (Деян. 18:27—28). Такъв успех не е трудно да се постигне от църковния пастир, ако обича наистина тъй Църквата Христова, че насъщна жизнена потреба му е станало делото за нейния растеж и прослава.

Църковният пастир в своето високо духовно-строително дело не може да не срещне препятствие и да избегне укорите и скърбите, изкушенията и съмненията. Може да му се случат кризи и изпитания и в собствената му душа, и в семейството му, и на улицата, и в светското, и в църковното общество. При такива кризи наранената пастирска душа може да възстанови вътрешния си мир, като пробуди живо образа за истинския пастир, разкрит в писанията. Вътрешното израстване на този идеален пастирски образ ще възстанови самочувствието му и той ще стъпи отново на скалата на своята здрава вяра. Затова св. ап. Иаков, като предвиждал тези моменти на изкушения, е препоръчал: «Смятайте го за голяма радост… кога паднете в разни изкушения, като знаете, че изпитанието на вашата вяра произвежда търпение; търпението пък нека бъде съвършено нещо, за да бъдете съвършени и цялостни, без никакъв недостатък. Ако ли някому от вас не достига мъдрост, нека проси от Бога… и ще му се даде. Но да проси с вяра и никак да не се съмнява; защото който се съмнява, прилича на морска вълна, издигана и размятана от вятъра… човек двоедушен във всичките си пътища и неуреден» (Иак 1:2—8). Търпението за църковния пастир е голяма сила и възпитаваща добродетел в трудното му поприще. Чрез търпението църковният пастир господствува над своите естествени страсти като човек и над породените лоши желания. Търпението води към умереност в характера на църковния пастир: умереност в житейските радости и при появилите се скърби и предоставените му удоволствия. Умереността пък изключва всяка прекаленост, която поставя в неблагоприятна светлина църковния пастир. Търпеливият и умерен църковен пастир не се увлича, не се отчайва от трудности; той не се изморява в работата си за постигане на своята пастирска задача. И когато се весели, и когато плаче, и когато работи, той прави всичко това с мярка, с приличие.Ако църковният пастир усвои такова поведение – да господства над себе си, той вече е придобил своята душа и нейните сили за високото равнище на една хармония, която ще го прави щастлив и независим. Защото той знае, че всички суетни желания, които вълнуват човека непрестанно, властвуват и в него, разпалват се, но не могат да бъдат удовлетворени. Всички тях, вместо да се опитваме да ги задоволим, нека правим опит да ги победим! Бог ни е дал вяра и разум, за да властваме над нашето сърце. Вярата и разумът Христов трябва да царуват в нас.

Какво е положението и мястото на църковния пастир в Божието домостроителство, в изграждането на Царството Божие на земята? На този въпрос отговаря св. апостол Павел: «Ние сме съработници на Бога, вие пък сте Божия нива, Божие здание» (1 Кор. 3:9). Това положение на пастира на съработник Божий определя и неговия дълг към нивата Божия, към града Божий, а именно: да върши това, което Сам Господ е вършил през Своя земен живот, както е казано от св. евангелист Матея: «И ходеше Иисус по всички градове и села, като поучаваше… проповядваше Евангелието на царството и изцеряваше всяка болест и всяка немощ у народа. Като видя тълпите народ, съжали ги, задето са изнурени и пръснати като овци, които нямат пастир» (Мат. 9:35-36).

Църковният пастир, каквато и да е иерархическата му степен, има определена област, в която работи, и каквото и да е мястото му в организацията на Църквата, първият му и безспорен дълг е: «да проповядва Евангелието на Царството», да лекува немощите; да привежда като пастир душите в Господнята кошара; да се труди за увеличаването на работниците на Божията нива; да се моли на Господаря на жетвата за такива работници (Мат. 9:37-38).Дългът на пастира е: да действа чрез слово и дело за въвеждане дейно в живота на Църквата Христова и тези, които са равнодушни, и колебливите във вярата си, и недостатъчно просветените в нейните истини. Всичко това църковният пастир върши по дадената му благодат на пастирство – дара на свещенството, като помни и прилага думите на апостола: «Имаш ли служба, пребъдвай в службата;… наставник ли си, — наставлявай;… предстоятел ли си, – предстоявай с усърдие;… в усърдието не бивайте лениви; духом бъдете пламенни; Господу служете; бъдете радостни в надеждата; в скръбта бивайте търпеливи, в молитвата постоянни» (Римл. 12:7-12). При такова изпълнение на дълга си, трудещият се пастир ще има достатъчно сила и искрено съчувствие навсякъде, за да може да върши своето дело със средствата, които сам Пастиреначалникът Христос му завещава. Всяка инициатива и всяко действие на църковния пастир трябва да изхождат по подбуди, които идеалното пастирско служение на Добрия Пастир Христа Иисуса извиква у него. Всякога трябва да има предвид, че човешката душа е чувствителна към доброто и лесно схваща онези, които подхождат с обич към нея. Той трябва да приласкава с Христова топлота душите, за да бъдат насочени към евангелската истина. Тоя дълг на църковния пастир не е лек, дори ако той е научно-богословски подготвен и лесно си служи с всички обрати на речта, за да бъде интересен събеседник и проповедник. Но нищо не може да бъде от такава полза за пастира и да го подпомогне тъй много, както свещеният огън, наречен любов към Бога, човека и доброто.

Дълг на пастира е да поддържа на голяма висота сърцето си, като знае, че доброто и злото се зараждат лесно в него; да преценява подбудите и намеренията си, като се запитва при всяка постъпка: защо върша това? Който познава основно нашето сърце, не може да излъже. Никога пастирът не трябва да изпада в самовнушена гордост, т. е. че е достатъчно добродетелен и без недостатъци. Моментът на едно такова самовнушение е вече извоюван успех за лукавия. Нужни са постоянни усилия за придобиване на добродетели и желание доброто да стане искрена пастирска цел. Иначе църковният пастир не може да бъде образ за подражание с претворяващата духовно и превъзпитаваща човека сила на въздействие. Нужно е редовно и внимателно самоизпитване. Всеки ден трябва да завършва неминуемо с тези важни въпроси: в молитвените часове душата му действително ли се е издигала до Бога или той формално е извършвал своя ритуален дълг? Молил ли се е с усърдие и с пълно доверие в Бога? Слушал ли е гласа на Добрия Пастир с уважение и без раздвоение? Изпълнил ли е дълга си към всеки свой енориаш, като започне от дълга към своята домашна църква — семейството си? Бил ли е добър, почтен, почтителен и добросъвестен към своите събратя — съслужители Божии? Не е ли пренебрегнал някого и това пренебрежение дали не е от естество да смути пренебрегнатия и да го отклони или най-малко изстуди от Христа и св. Му Църква? Въпросите трябва да продължат: не е ли допуснал някакво злословие или клевета? Бил ли е съвършено искрен?Проявил ли е жажда за истината? Бил ли е трезвен, скромен, милостив и смел, колкото се изисква за един пастир? Не е ли дал белези на малодушие? Сторил ли е най-после всичкото онова добро, което е можел да стори? Бил ли е достатъчно търпелив? Указвал ли е дължимото внимание към хората, които е срещнал и към които е дължал любов, уважение и признателност? Направил ли е опит да очисти всички свои чувства, отнасяйки ги към Бога?Църковният пастир трябва да превърне в правило това строго запитване към себе си и да си отговаря искрено, без да се извинява. А Бог ще награди чистотата на неговите подбуди и усилията на неговата ревност. «Защото нашата похвала е тая: свидетелството на съвестта ни, че в простота и искреност пред Бога, не с плътско мъдруване, а с благодат Божия, живяхме на света» (2 Кор. 1:12). Като се отнася критично към себе си, църковният пастир не ще изпадне в изкушението да мисли високо за себе си. Така в него ще заговори по-силно съзнанието за дълг към личното му усъвършенстване и това на своите поверени духовни чеда, които е задължен да поведе към Господа. Имайки пред очи примера на великото пастирско служение на св. апостол Павел и думите, отправени от него към презвитерите църковни в Милит: «Вие знаете… служейки Господу с голямо смирение и много сълзи и сред изпитни. … как не пропуснах нищо полезно да ви го не обадя и да ви не поуча пред народа и в къщите… и… да ви известя всичката воля Божия» (Деян. 20:18—20, 22, 27), той не ще занемари своя дълг. За такава усърдна служба на църковния пастир, според думите на св. апостол Петър, той ще получи неувяхващия венец на славата» (1 Петр. 5:4), но ако се пасе Божието стадо от усърдие (1 Петр. 5:2). Доколкото е по силите на църковния пастир, в името на безсмъртното дело, за което е призван, като следва примера на Самия Господ Иисус Христос, трябва да отхвърля всяка земна привързаност и страст, които биха могли да се превърнат в пречка за неговото благовестие.

Служението на истинския Бог е било всякога трудно нещо, затова то е подвиг, затова е отречение от много удобства, които земята съблазнително ни предлага. Това като имаме предвид, нека молим Вечния Пастир, Христа Господа, Чийто кръст сме прегърнали, да ни постави в числото на Своите предани чеда, да ни помогне да придобием чистота на съзнанието за нашия дълг към Него и нашите пасоми, да даде простота на сърцето ни, която най-добре украсява Неговите служители и която е вечна слава за тези, на които Той е станал Живот.

____________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1958, кн. 8, с. 8-13.

Първа електронна публикация – http://bg-patriarshia.bg

Същата статия е поставена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.