ПСИХИЧЕСКОТО ЗДРАВЕ НА ЧОВЕКА – НАУЧНИ ОПИТИ И ПОДХОДИ НА ПАСТИРСКАТА ПСИХОТЕРАПИЯ*

Гл. асист. Дилян Николчев

Позитивното влияние на религията върху психическото здраве на хората е обект на авторски изследвания от различни научни направления. В кръгозора на научен интерес върху тази проблематика работят психолози, психиатри, богослови. Предварително обаче трябва да се подчертае, че емпиричните теории по този проблем се отличават една от друга не само с оглед границите между посочените по-горе научни направления, а и поради различните културни опити и религиозни традиции. Това се отнася както до разликата в методологичния научен подход между Изток–Запад, така и до религиозния фактор, зависещ от различните религиозни традиции, като напр. – Православие, Католицизъм, Протестантизъм (когато това се отнася до проблематика, изследвана в държави с християнски традиции) или респективно до Ислям, Будизъм, Индуизъм и т.н.

Другото основно различие е, че те се разгръщат или в теоретично-изследователски, или в теоретично-практически план. В първия случай главният проблем е как теорията може да бъде подложена на проверка; при втория – основният въпрос е дали и как теорията може да бъде приложена на практика. И в двата случая сме изправени пред емпирични теории, но без съмнение това са теории от различен тип. Първата е емпирично извлечена, докато втората е емпирично действаща. Струва ми се, че от гледна точка на Православното пастирско богословие и на двата подхода е обърнато малко внимание в Православния свят.

В контекста на зададената тема ние говорим за психическо здраве и религия. Следователно говорим за медицина и религия през призмата на, от една страна – медицинската психология и психотерапия, а от друга – психология на религиите и религиозната психотерапия. Естествено възниква въпросът: могат ли те да се противопоставят или обратното – взаимно да се допълват?

Отговор на този въпрос ни дава православният психиатър и психоаналитик Игор Карузо, бивш вдъхновител на Виенския кръжок на психолозите. В своята книга “Екзистенциална психология” той подчертава, че съвременната психология не е само психология “без душа”, не е психология “без човека”. Според Карузо няма смисъл да се противопоставят медицината и религията. Всяка болест трябва да бъде диагностицирана двустранно: от една страна – нейните природни причини, а от друга – Карузо говори за “духовна диагностика”, т. е. търси се отговор на въпроса: какво иска да каже Бог на човека чрез конкретната болест, в конкретния случай. Ето защо, религиозното значение на психотерапията се състои в това, че тя представлява извървяване на особен път от “еретична жизнена невроза – към живота на православието”. Съществуват няколко правила за извървяване на този път, разбирането, на които е просто, но изпълнението – трудно. Първото правило е да се научим да мълчим. Второто правило е да говорим само това, което е във висша степен истинно. Задачата на психотерапията се състои именно във възстановяване на йерархията от ценности, посредством които човек се стреми да достигне до абсолютни ценности. В съответствие с категориите, посочени от Киргегор, Игор Крузо отбелязва три основни етапа за достигане на психологическо здраве за човека: естетически – на равнище на усещането; етически – на равнище на моралните съждения; религиозни – тук водещ момент се явява познанието за Бога.

В книгата си “Духовност и пастирска грижа” Kenneth Leech отбелязва разликата между чисто духовната традиция на обгрижване (или т. нар. душепастирство) и психотерапията. Според него духовната грижа на пастира има първично отношение към Бога; отношение, чиито корени са в древната християнска традиция и чиято тайнствена природа е ориентирана към духовен растеж. За разлика от тази същност на духовната грижа, психотерапията има своите корени в една или друга теория, като основно поставената цел е разрешаването на проблема.

В труда си “Фундаментална пастирска консултация: техника и психология” докторът по медицина John Cavanagh разширява в значителна степен понятието духовно обгрижване, различавайки го в отделни професионални и непрофесионални направления: юридическо, медицинско, морално, духовно, семейно, образователно, психологическо и пр.

В книгата си “Въведение в религиозната консултация: християнско-хуманистичен подход” R. Vaughan също предполага различие в целите и подходите на психотерапията и духовното обгрижване. Според същия автор, ако целта на психотерапията е избавяне от симптомите, то духовното обгрижване има за цел духовната и моралната подкрепа.

В статията си “Ролята на капелана в клиниката по психиатрия” W. Knights причислява на свещеника следните функции: 1/ да извършва богослужения; 2/ да извършва Св. Тайнства; 3/ да осъществява посещения на своите пациенти; 4/ да обгрижва пациентите си чрез духовни съвети; 5/ да следи за състоянието на болните; 6/ да осъществява връзка с посетителите на болните; 7/ да изпълнява административни функции; 8/ да участва в изследователска работа; 9/ да консултира, но и да се консултира с персонала; 10/ да провежда групови катехизически срещи.

В труда си “Пастирското участие в лечението на пациенти в депресия” G. Bonnell съветва свещенослужителите в своята болнична дейност да избягат от свръх-оптимизма, да изключат своите собствени проблеми, да познават собствените си ограничения, да бъдат търпеливи и да разбират динамиката на терапията. Подобни съвети към свещенослужителите дава и M. Bowers в своята монография “Проблеми на свещенослужителите”, както и в статията си “Религиозна психотерапия на персонала”. Нещо повече, той предупреждава свещенослужителите да се пазят от депресивна активност в своята пастирска дейност, да не се надценяват подсъзнателно и да не губят реална представа в ситуациите на актуалната действителност. Развивайки тази парадигма на пастирското душепастирство, W. Oates в статията си “Нови аспекти на психиатрическото лечение и религия в структурата на DSM-3” добавя към духовния спектър от изисквания към пастира–лечител и следните съвети: да не се поддават на чувството на изкушение при стрес; да бъдат любознателни; да проявяват чувство за хумор и чувство за надежда и не на последно място – да не бягат от чувството за смърт.

В първите векове Църквата гледала на изцелението на болните като първостепенен свой дълг. Исторически примери за това ни дава Тихвинският епископ Константин (Горянов) (викарий на Санкт-Петербургската епархия, ректор на Санкт-Петербургската Духовна Академия и Семинария и кандидат на медицинските науки) в статията си “Медицината в Библията”. Преосвещеният епископ подчертава, че медицинските познания на свещениците, в чиито ръце през дълъг период от време се намирало делото на изцеление на болните, са били традиционни и емпирични. Епископ Константин припомня, че св. апостол Павел причислява в числото на даровете от Св. Дух и “дарби за лекуване” (І Кор. 12:0).

Според епископ Йеротей (Влахос) “изцелението на душата се споменава във всички светоотечески писания. Дали ще говорим за изцеление на душата или за психотерапия е едно и също.” За него обаче щом поставим пред “психотерапия” “думата “православна”, това веднага прави психотерапията по-различна от всяка друга психотерапия”. “Защото е нужно да намерим не само психологически баланс, но и живота в неговата завършена пълнота. Ние се стремим не просто към намиране на някакво религиозно чувство, а към осъществяване пълнотата – плиромата на живота. Ще разберем много по-добре разликата между антропоцентричната и теоцентричната психотерапия, ако се вгледаме по-задълбочено в начина, по който Православната Църква тълкува изцелението на душата”.

От гледна точка също на Православното пастирско богословие епископ Хризостом предлага психологическа концепция, основана на внимателен синтез на Св. отци от книгата “Добротолюбие”. Преосвещеният епископ акцентира върху съдържащата се в този аскетически сборник сложна психологическа система, която включва четири основни добродетели: смирение – покаяние – послушание – любов. И именно изхождайки от тях, според епископ Хризостом, пастирът–лечител може да реализира своя духовен опит, следвайки следните задължителни стъпки: а/ практически духовен живот; б/ действия на основата на разсъжденията; в/ интеграция на личността в “просветление”.

Според Игор Котов, преподавател в Института по съвременни знания в Минск, свещениците, които общуват с хора, страдащи от психически разстройства, са длъжни да притежават “необходим минимум от психиатрични и психологически навици, за да могат адекватно да построят беседата си и да дадат действен съвет”. Котов отбелязва, че опитните свещеници в такива ситуации действат в съответствие с богатия практически опит, както личен, така и почерпен от Свещеното Писание, житийната и богослужебната литература. Но дори и тези свещеници, с богат пастирски опит, често изпитват затруднения от липса на чисто медицински научни познания.

Интересни разсъждения върху ролята на свещеника в лечението на болните намираме и в статията “Духовното лечение на Църквата” на свещ. Игор Соловей и психолога Людмила Суходцкая. Според авторите, пастирът-психотерапевт, който се явява пръв помощник на лекаря, трябва да обладава в себе си доброжелателност, състрадание, честност, милосърдие, внимание и любов: “Божествената любов се явява мост, който съединява Църквата и медицината”.

По думите на православния психотерапевт Д. Авдеев “в болшинство от случаите на психически разстройства е уместна и духовна “диагноза”. Границите тук са доста прозрачни”. С други думи, необходимо е православният свещеник да се отнася изключително отговорно в подхода си на духовно лечение и да внимава да не премине границата на своето призвание и отговорност.

Същото правило се отнася и до тези лекари, които използват в своята практика помощта на пастирската психотерапия. В този смисъл Николай Лайша, лекар-психотерапевт, предупреждава, че в медицинската практика се срещат и случаи на “груба психологическа интервенция” над пациентите, продиктувана от “престъпната дейност” и от “духовното невежество и дори религиозен авантюризъм” на “православни” лекари, като за пример посочва случая с лекарската практика на някой си В. Жаковко, който учил своите пациенти как “да се лекуват с помощта на православието”. Коментирайки подобни случаи от лекарската практика, авторът предупреждава за опасността да се използва Православието като средство за манипулиране на съзнанието и подсъзнанието на хората, по-специално на страдащите от различни болести. Във връзка с подобни опасни прецеденти в лекарската практика Николай Лайша предлага в медицинските и педагогически институти да се въведе учебен курс по “Богословие и медицина”.

В същия контекст на идеи, игумен Евмений, в съчинението си “Пастирската помощ за душевноболни”, подчертава, че пред свещениците душепастири “стои трудната задача: да отличат тази част от проблема, която носи медицински характер, от тази част, която се нуждае от религиозна помощ: обръщане в ценностите на Православния свят”. Игумен Евмений предупреждава също за опасността от “безразсъдна самонадеяност” на свещенослужителите, работещи в болничните заведения. Според него пастирът трябва да притежава индивидуалност в подхода на работа и да избяга от шаблонността и формализма в отношенията си с конкретния пасом.

Практически съвети към свещеника-психотерапевт дават и Д. Авдеев и В. Невярович. Според тях свещеникът никога не бива да повишава тон на своите пациенти (освен в крайна нужда, когато това е наложително); не бива да е многословен; трябва да се стреми да избягва да влиза в спорове; необходимо е да поддържа постоянен контрол над своите мисли и действия.

Посочените подходи към психическото здраве на човека от гледна точка на християнската Пастирска психотерапия и необходимостта от сътрудничество с науката Психиатрия и други науки за човека, като напр. Педагогическа психология, Дефектология, Етопедия и др., поставят пред нас сериозни задачи за бъдещи интердисциплинарни изследвания от страна на богословието и тези хуманитарни науки. Актуалността на тези изследвания в България се засилва предвид новите форми на религиозно образование и необходимостта от по-детайлно разработване на религиозната психология за педагогически и медицински цели, както и необходимостта от ново и осъвременено пастирско служение в специализирани области като болници, затвори, армията и други социални сфери на живота.

Ползвана литература:

Авдеев, Д. В кабинете у врача. Очерки Православной психотерапии. Москва, 2002.

Авдеев, Д. Православная енциклопедия “Домашний доктор” в вопросах и ответах. Москва, 2002.

Авдеев, Д., В. Невярович. Нервность: ее духовные причины и проявления. Москва, 1999.

Игумен Евмений. Пастирская помощь душевнобольным. – Христианский собеседник, Иваново, вып. 48, 1999.

Константин (Горянов). Медицина в Библии. – В: Церковь и медицина, Минск – Москва, 1999.

Котов, Игорь. Психическое здоровье как проблема Церкви и государства. – В: Церковь и медицина, Минск – Москва, 1999.

Лайша, Николай. Страсть как ведущий мотив поведения человека и причина нервно-психических заболеваний. – В: Церковь и медицина, Минск – Москва, 1999.

Невярович, В. Исцеление Словом. Москва, 2000.

Православието като терапия. – интервю с епископ Йеротей (Влахос), Мирна, бр. 18, 2002.

Соловей, Игорь, Людмила Сухоцкая. Духовное целительство Церкви. – В: Церковь и медицина, Минск – Москва, 1999.

Bergin, A. The evaluation of therapeutic outcomes. – In: Handbook of psychoterapy and behavior change, New York, 1971.

Bergin, A., Lambert, M. In: The evaluation of therapeutic outcomes. – Handbook of psychoterapy and behavior change, 2 nd, New York, 1978.

Bergin, A. Изучение психотерапии за рубежом: история, современное состояние. – В: Internet: http://www.psychol.ras.ru

Специализирани интернет сайтове – http://www.geocites.com; http://www.skeptik.net; http://www.ad.ir.ru; http://www.bb.ru

_______________________

*Публикувано в Богословска мисъл, 2005, кн. 3-4, с. 94-99

Уточнение: Към настоящия момент в днешно време (юни, 2011), авторът на статията, г-н Николчев, е доцент