Екатерина Дамянова
Обикновено православните богослови определят термина „религия” като завет или съюз между Бога и човека. Проф. Н. Рождественски формулира въпроса по следния начин: „Религията по своята най-вътрешна същина е духовен съюз на човека с Бога, богочовешки съюз, който предполага: а) възхождане на човека към Бога и б) снизхождане на Бога към човека“[1].
Възхождането в богопознанието се достига по пътя на християнския живот, ръководство, за който следва да се търси в думите на Свещеното Писание и в творенията на светите отци. “Свещеното Писание открива Божиите свойства, Неговата света воля и преславните Му дела; светите отци и учители в своите писания и поучения изясняват всичко и така ни водят към познаването на Бога и Неговото почитане.” – пише свети Тихон Задонски (1783 г.)[2].
Свещеното Писание съхранява за нас и ни предлага гласа на Бога на езика на човека[3], вследствие на което това, което се отнася до човешката Му природа, се случва и се описва „според Божията икономия” (гр. οίκονομία) или „по снизхождане” (гр. συγκατάβασις), т. е. приспособяване към слабостта на човешката природа.
Човешкото знание за Бога, по думите на Ориген (ок. 253 г.), е резултат от Божието знание за човека[4] (срв. Гал. 4:9), което обяснява проявата на споменатата икономия.
В Septuaginta глаголът συγκατάβαίνει се среща на три места: в Пс. 48:18, по повод мисълта за преходността на земния живот и невъзможността умиращият човек да вземе нещо със себе си; в книга Премъдрост Соломонова, при описание на действието на премъдростта в подкрепа на праведника, когото спасява (срв. Прем. Сол. 10:13-14); и в книгата на св. пророк Данаил, при споменаването на Ангела Господен, който слиза в пещта заедно с Азария, за да засвидетелства Божията снизхождаща помощ (Дан. 3:49).
В Новия Завет глаголът συγκατάβαίνει се среща само на едно място в книга Деяния на светите Апостоли (гл. 25:6), във връзка със слизането на Порций Фест от Йерусалим към Кесария, за да се срещне със св. ап. Павел.
Съществителното συγκατάβασις, глаголът συγκατάβαίνει и производни на тях думи се срещат над 500[5] пъти в античната и късноантичната литература в политически (срв. Полибий, Hist. III, 10,I)[6] или богословски контекст (Филон, De somniis I, 147)[7]. В гръцката писменост лексемата συγκατάβασις преимуществено се среща в християнската писменост, като в Thesaurus Linguae Graecae 50 % от употребата на думата в различни форми принадлежат на св. Йоан Златоуст (407 г.). Именно в неговите съчинения в най-голяма степен се открива разбирането за божественото снизхождане (συγκατάβασις) като богословска категория[8]. Светителят дава свое определение на понятието “снизхождане”, което според изследователи, като П. Христу, св. Йоан употребява в тясна връзка с Θεοφάνεια, (Óρασις όμοιόματος – съзерцание в подобието)[9].
Форми на Божието снизхождане
Според св. Йоан Златоуст снизхождение е налице в случаите, когато Бог се явява не такъв, какъвто Той е, а показва Себе Си дотолкова, до колкото получилият възможност да Го съзерцава е способен за това[10]. При св. Йоан понятието συγκατάβασις получава нов съществен отенък. Снизхождането се възприема като божествената енергия, или по-точно в Своето явяване на сътворените същества, Бог се явява по единствено достъпен за човека начин. С други думи, снизхождането – това е явяване на същността в енергии. От страна на християнския писател това разбиране се потвърждава в честата употреба на понятието „снизхождение”, в съчетание с понятието „същност”[11].
Според св. Йоан Златоуст „Св. Дух… ни говори за всичко приспособително към немощта на слушателите” (Беседа върху Битие III, 2)[12]. Бог, размишлява християнският писател, се съобразява с нашата слабост и дава възможност да бъде описан като седящ на трон[13]. „И така, споделя св. Йоан, когато чуваме, че серафими летят около високия и превъзнесен престол, като си закриват с крила лицата, нозете, гърба и огласят небето с виковете на своето удивление, ти не мисли, че у тях действително има нозе и крила; нали те са невидими сили. Но при помощта на тези образи размишлявай… Нали Бог не седи, не пребивава на трон, не заема никакво място …”[14].
Налице е снизхождане, свързано със спасението на човешкия род, предвид неговата немощ[15].
„Антропоморфизмът”[16] е неотменен признак на истинското богоявление, но истинският антропоморфизъм на Откровението се съставлява в това, че Бог говори на човека на езика на човека[17]. И това – по думите на отец Георги Флоровски – не е снизходителност към човешките слабости. Смисълът е по-скоро в това, че човешкият език, предавайки Божественото Откровение, не изгубва своите естествени качества. Човешкият елемент не се отхвърля, а се преобразява от божественото вдъхновение[18].
Боговдъхновеността на Свещ. Писание е дело на икономията и снизхождането на Бога, без която не би било възможно познанието и предаването на божествената воля. Още св. Симеон Нови Богослов (ок. 1022 г.) изобличава ония, “които казват и мислят, че познават Самата Истина, Самия Бог, от външната мъдрост и от изучаваните писания, и че с тези средства придобиват познаването на съкровените тайни Божии, които се откриват само от Духа. Защото ако никой не познава Сина, освен Отец; и нито Отца познава някой, освен Синът, и комуто Синът иска да открие (Мат. 11:27) тези дълбини и тези тайни…., то кой от мъдреците, или риторите, или учените (освен тези, които при това са очистили своя ум чрез най-превъзходната и възвишена философия и чрез подвижничество, и чиито душевни свойства са обучени в истината) може без Откровение от Господа, само с едната мъдрост, да познае съкровените Божии тайни?”[19].
Снизхождането на Бога към човека може да се проследи не само във формите, чрез които Той се открива на вярващите, но и в последователността, в която свръхестественото Откровение се дава. В този смисъл, както се изразява отец Г. Флоровски, Откровението не е само система от божествени слова, но и система от Божии действия[20].
Вследствие на Грехопадението от една страна е налице отдалечаване на човечеството от Бога, а от друга, Бог призовава отделни човеци, за да продължи нарушеният или забравен диалог. В този дълъг и драматичен диалог Бог постъпва като мъдър и последователен педагог (срв. Гал. 3:24). Той постепенно разширява „сферата” на Своя Завет: от един човек в лицето на Авраам, след това с един народ, и накрая, с целия човешки род[21].
Домостроителството като Божие снизхождане към човечеството
Постепенността, с която Бог Се открива на хората се забелязва в историческото проследяване на съдбата на богоизбрания израилски народ, както и в самия библейски текст. Св. Йоан Златоуст обръща внимание, например, че Свещено Писание проявява снизхождение към своите читатели. „Както Моисей имал покривало на главата си, пише светителят, слизайки към народа от Синайската планина, така и пророчествата, непонятни до своето изпълнение е трябвало да имат словесно покривало под формата на старозаветния Закон”[22].
Според св. Григорий Богослов (390 г.), „Старият (Завет) ясно е проповядвал Отца, а Сина – по-смътно. Новият (Завет) пък откри Сина и посочи божеството на Духа; сега Духът пребивава сред нас, като ни предоставя по-ясно разкриване за Самия Себе Си. Защото не е било безопасно, преди да е било проповядвано божеството на Отца, да бъде проповядван открито Синът, нито пък, преди да е било прието божеството на Сина, да бъдем натоварени (с проповедта) за Светия Дух… Но необходимо е било светлината на Троицата да възсияе за по-просветените чрез частични прибавки, и както казва Давид, чрез „възхождания” (Пс. 83:6), чрез напредване и преуспяване от „от слава в слава” (2 Кор. 3:10)”. Тази постепенност св. Григорий обяснява с педагогиката на Божественото „снизхождане”[23].
Понятието Συγκατάβασις се явява като херменевтичен принцип в разсъжденията на някои св. отци. В търсенето на отговор на въпроса – какво е това снизхождение? – св. Йоан Златоуст подчертава, че необходимостта и наличието на божествено „снизхождение” се обуславя от самата същност на Откровението. Домостроителството на нашето спасение, по думите на християнския автор, е домостроителство на Божията благодат, защото „всичко е от Бога” и „ние не привнасяме нищо от себе си”[24].
Спасението на човека, по думите на св. Григорий Палама (1359 г.), е Божие дело. Човек не е в състояние сам да спаси себе си, тъй като не може да създаде неразрушим живот. И все пак, неговото усилие е необходимо условие, за да може да се прояви свободното му съгласие. Приносът на човека е единствено в това, че позволява на Бога да му даде Своята благодат и така да го спаси. Както се отбелязва в притчата, блудният син се завърнал при Баща си, но още докато бил далеч от него Бащата излязъл, за да го посрещне. Така и човекът, който се кае, се завръща при Бога, но докато е още далеч от Него Бог снизхожда към Своето създание и го посреща[25].
Централизацията на култа в Йерусалимския храм като проява на Божие снизхождане към юдеите
Свети Йоан Златоуст употребява понятието снизхождане и като синоним на икономията и изкупителното дело на Спасителя[26]. Един пример, който св. Йоан дава като вид снизхождане на Бог спрямо човеците, е съсредоточаването на израилския култ в Йерусалимския храм[27]. Светителят свързва ориентираната към мястото аргументация (εύκαιρος) с обичайната за него ориентация във времето (άκαιρος)[28]. Бог вижда, че ограничаването на култа на едно място не довежда до желания резултат, и изоставя Своя храм, допускайки той да бъде разрушен. С култа, който юдеите практикуват след тази катастрофа, те стоят против Закона и го пристъпват, тъй като, според Закона, който празнува Пасха или принася жертва извън Йерусалим стои наравно с убиеца.
Силното централизиращо влияние на йерусалимския храм консолидира израилските колена и символизира живата им връзка с Яхве, като поддържа тяхното политическо и религиозно единство и самосъзнание. Храмът става венец на религиозната система на Израил. Общността е тясно свързана със светилището, където Яхве пребивава, и чрез Чиято милост се осигурява съществуването и сигурността на народа. Налице е тясна връзка между храма като място на снизхождането на Яхве и политическото съществуване на Израил[29].
Защо Бог разрушава храма и отваря за юдеите целия свят, правейки Йерусалим недостъпен за тях? Бог, според св. Йоан Златоуст, постъпва постепенно, промислително и педагогически, като първоначално ограничава култа в Йерусалим, а след това напълно го освобождава. По този начин Той възвежда към по-високото и духовно ниво на Евангелието, към една по-стойностна философия. Св. Йоан дава пример с това, което майката прави със своята рожба, отбивайки я, за да я приучи към „твърда храна” (127ra-rb[30]; 1 Кор. 3:2; Евр. 5:12).
С разрушаването на храма се губи смисълът на култа. Настъпва край на Божието присъствие в Израил, който достига крайности в своето отстъпление. Силно изпъква промислителната мисия и предобразователното значение на древното пророческо благовестие, чиято „слава… се състои в това – да привежда към Христа”[31]. Йерусалим е разрушен от римляните, които правят града недостъпен за юдеите. В съдбата на столицата светителят вижда Божията намеса.
Законът се явява лекарство, което не лекува, а само успокоява болката, защото Бог не прави всичко изведнъж, а подготвя човечеството за неговото спасение[32]. Непристъпният във всяко отношение Бог става достъпен чрез снизхождащата Негова слава в творението и в историята.
Валидност на старозаветните жертвоприношения и техния първообраз в Христос
Особено внимание в тази връзка заслужава коментарът на св. Йоан Златоуст, който не допуска мисълта, че кървавите жертвоприношения у израилтяните са установени от Самия Бог.
Според изяснението на светителя, Бог снизходително допуска израилтяните да му принасят подобни жертви[33], каквито вече съществуват и при езичниците. “При това Той не дава това позволение завинаги, но по премъдър начин го отнема. Както лекарят, отстъпвайки пред желанието на болния, донася от дома си съд и му нарежда да пие единствено от него, и след като болният се съгласява на това, тайно заповядва на тези, които се грижат за него да счупят този съд, за да отклони болния от неговите желания, така постъпва и Бог: като лекар към пациент, учител към ученик, родител към дете. Той разрушава Йерусалим, както лекарят счупва съда, за да отдалечи по неволя израилтяните от тяхните наклонности. Ако Той би казал директно: “престанете”; те не биха се съгласили леко да оставят страстта си към жертвите, но сега, по необходимост, поради тяхното пребиваване извън Йерусалим, Той ги отдалечава от тази страст”[34].
Приведеното мнение за произхода на старозаветните жертвоприношения св. Йоан Златоуст настойчиво и неоднократно повтаря в други свои творения. Мисълта на св. Йоан, че Бог проявява снизхождение към духовната слабост на израилския народ, напълно е в съгласие със свидетелствата на Самия Иисус Христос.
Свети Йоан Златоуст подчертава: “независимо, че сами по себе си, жертвите и да не са били приемливи, то те са били благоприятни пред Бога заради своя Първообраз”[35]. Иисус Христос е истинският пасхален Агнец, принос за грях, изпълнение на жертвите по Завета, които намират изпълнение и завършек в сионската горница в евхаристийната Жертва-Трапеза. Йерусалим остава важен духовен център за християните, но на преден план се поставя неговото спасително значение.
Господ снизхожда от небесата, за да изкупи света, за да съедини света с Бога. “Синът Божи, по думите на св. Ириней Лионски (ок. 202 г.), стана Син човешки, за да може човекът да стане син Божи”[36].
Боговъплъщението на Логоса като Божие снизхождане
Единението на Бога и човека се извършва по тяхната взаимна любов. Бог снизхожда към човека и става човек, а човек, като обича Бога, изобразява Го в себе си и по благодат става син Божи. Получава се взаимообщение на въчеловечаването и обожението, което преп. Максим именува „прекрасно взаимообращение”[37].
Съединяването на всичко в Христос е привеждане на всичко отново в нормално състояние. Господ Иисус Христос обобщава в Себе Си всичко, за да го помири с Бога. В този план св. Василий Велики (379 г.) разбира συγκατάβασις като белег на силата и милостта на Христос[38], проявена в Неговото изкупително дело. В същия смисъл употребява понятието и св. Атанасий Велики (373 г.), предимно в неговите три слова срещу aрианите[39], за да обозначи снизхождането на Сина Божи, което е било необходимо за спасението на човечеството. Според св. Атанасий Велики, Словото „стана човек, за да ни обожи (υεοποίηση) в Себе Си”[40], за да могат „синовете човешки да станат синове Божи”[41].
Историческото Откровение се изпълнява в явяването на Богочовека. Тайната на божественото домостроителство, както се изразява ватопедският старец Йосиф (XX век), се корени в тайната на Боговъплъщението (срв. Еф. 3:9-11)[42], в желанието на Господ да стане по-достъпен за човека, скрит под материята на човешката природа[43].
Той „смири несмиримо несмиримата Своя величина, както казва св. Йоан Дамаскин (780 г.), за да ни поучи на величествено смирение. Той умали Себе Си, за да се научим и ние да умаляваме себе си. Той обедня, за да обеднеем и ние материално, ставайки образци за нашите паства и приемайки свойството на бедността. Той „понизи Себе Си, като прие образ на раб“ (Филип. 2:7), за да можем и ние да снизходим като Негови раби и да послужим на най-малките Негови братя. Той прие смъртна и страдална плът, но безкрайно чиста, и я обожи, за да се обогатяваме и ние с благодат чрез общението си с Него, отхвърляйки всяка грижа за плътта и телесните хитони на тлението и смъртността. Той е Бог по същност и нас призовава да станем богове по преосъществяване”[44].
Заради изкуплението и спасението на човешкия род второто Лице на Света Троица, Божественният Логос, снизхожда на земята и от семето на Авраам приема (Евр. 2:16) в своята ипостас цялата човешка природа на Адам, подчинявайки се доброволно на всички последствия от грехопадението. Божието Слово, според св. Атанасий Велики, снизхожда и става човек, възприема нашето тяло „така че хората, обърнали се към тлението, да възвърне отново към нетление и да ги оживотвори от смъртта чрез приемане на тяло и чрез благодатта на Възкресението, изгаряйки смъртта в тях като слама в огън”[45].
Без въплътилия се и въчеловечил се Христос няма богопознание, нито богословие[46]. Чрез Своя божествен кеносис Логосът дава възможност да бъде видян от човека и само Въплътилият се Логос, според Евсевий Кесарийски (ок. 340 г.), в съчинението му “Против Маркел”, ни дава благодатта на познанието за Св. Троица[47].
Свети Григорий Богослов, в своето слово „За Богоявлението с Рождеството на Спасителя“, предава величието на празника Рождество Христово със следните думи: „Вечносъществуващият се образува, Нетварният се сътворява и Непобиращият се (в нищо) се побира… Богатият обеднява: обеднява, приемайки нашата плът, за да се обогатя аз чрез Неговата божественост. Преизпълненият снизхожда: снизхожда от Своята слава в малкото, за да приема аз от Неговата пълнота, която е богатството на преблагостта“[48].
Тези мисли отразяват и някои химнографски текстове.
Така например, в тропара на празника Обрезание (глас 1) се казва:
“Ти, Който на огнезрачния престол във висините седиш с Безначалния Отец и с Божествения Твой Дух, си благоволил да се родиш на земята от Дева, непознаваща мъж, Твоята майка, Иисусе, затова и обрязан си бил като човек осмодневен; слава на всеблагия Твой промисъл, слава на предвиждането Ти, слава на Твоето снизхождение Единствен Човеколюбецо”.
В покайният канон на св. Андрей Критски (ок. 720 г.) Боговъплъщението отново се разглежда като свидетелство за Божието снизхождение:
“Христос Бог прие тук човек като мене да стане. С плътта приобщил се, и Той по човешки живя. И всичко, присъщо човеку, изпълни, обхвана, освен греховете. – И образ бе, душо, това! С това Бог показа безкрайното си снизхождение към тебе, о душо! Почуствай го ти във смирение!”[49]
Молитвата като снизхождане на Бога към човека и възкачване на човека към своя Творец
Свети Киприян Картагенски (258 г.) вижда във възможността молитвено да се обръщаме към Бог Отец проява на снизхождение от Негова страна:
“О, какво снизхождение към нас, какво обилие на благоволение и благост от Господа, когато Той ни позволява, при извършване на молитвата пред лицето Божие, да назоваваме Бога Отец, а себе си да наричаме синове Божии също както Христос е Син Божий! Никой от нас не би дръзнал да употреби това име в молитва, ако Той Самият не бе позволил да се молим по този начин.”[50]
Свети Григорий Богослов се спира върху непрестанната молитва, и по-конкретно върху екстаза, който се достига при нея. Според светителя, екзалтацията на човека е резултат от напрегнатото усилие на интелекта, докато целият човек участва в божиите дарове. Връхна точка на тази екзалтация е общението му с Бога, като в същото време човешките способности продължават да функционират. В този смисъл екстазът е действие, чрез което човешките възможности са издигнати над тяхното обичайно сьстояние и което отправя човека към Божието снизхождение. Всъщност Господ снизхожда към човека, а човекът от своя страна възлиза към Бога, с цел тяхната среща да се осъществи. Молитвата е условие за екстаза. Тя притежава силата да въздигне човека от земята до рая и да го изправи пред Бога[51].
Снизхождането на Бога до човека не е свързано с промяна в Неговото положение. Това е един от моментите, които Ориген отстоява в споровете си с Целз[52]. Когато в Свещ. Писание се говори за Божието принизяване, то, според християнския писател, това следва да се разбира картинно. Бог не променя Своето място, когато снизхожда към човека. За Ориген συγκατάβασις подчертано придобива и етическо измерение[53].
В етически план разглежда понятието “снизхождане” и св. Григорий Палама във връзка със смъртта на тялото. Последната, според светителя, е неизбежно следствие от духовната смърт на душата, чието продьлжение е човешкия дух: силата, която оживява тялото. И докато тази смърт изглежда естествена при тези обстоятелства, тя в същото време е и Божие снизхождение към човека, с цел да се предотврати увековечаване на злото и греха[54].
Целият живот на човека е едно снизхождане на Бога към него и възхождане на човека към своя Създател.
Цялата история на Божия промисъл за преп. Максим Изповедник може да се разгледа в същия план, като последната бъде разделена на два етапа: първият достига връхната си точка във въплъщението на Логоса и е история на снизхождането на Бога към хората („чрез въплъщението”); вторият е история на възхождането на човека към славата на обожението, така да се каже, разпространение на въплъщението върху всяка твар. „И така, нека да разделим и ние в мислите си времената и да определим едни като отнасящи се към тайнството на божественото въчовечаване, а други като отнасящи се към благодатта на човешкото обожение… Казано накратко, едни от времената се отнасят към Божието снизхождение към хората, а другите – към възхождането на хората към Бога… Или по-добре: началото, средата и края на всички времена, минали, настоящи и бъдещи, е нашият Господ Иисус Христос”[55].
***
В настоящата публикация се предлагат само някои примери, проследяващи употребата на понятието συγκατάβασις в съчиненията на светите отци, като се прави опит то да се разкрие като богословска категория и техен херменевтичн подход. Християнските писатели използват термина като херменевтичен ключ, чрез който решават редица проблеми свързани с разбирането на библейския текст.
Снизхождането на Бога към човека се проявява не само във формите, под които Той се открива на вярващите (напр. антропоморфизъм, антропофатизъм), процесът на боговдъхновеност, при който Бог Се съобразява с човешките възможности, но и в последователността, в която Божието домостроителство се осъществява. Непознаваемият в Неговата същност Творец Сам разкрива Себе Си в процеса на историята за спасението на човечеството.
Откриването на Бога и желанието Му за общение и единение изисква от нас отговор и подвиг за встъпване в живо общение и единение с Него. Нашата цел е изпълването ни с Бога, личното ни обожение (theosis), припечелвайки за себе си Светия Дух, Който снизхожда над нас и ни облагодатява. Единение с Бога, което ни прави причастни с Него (срв. 1 Кор 6:17).
Тълкуването на Свещ. Писание е единият от пътищата за постоянно действие на нашето съвъзлизане към Твореца и същевременно на Неговото снизхождане към нас.
_________________________________
Бог каза: "Да бъде светлина". И се появи светлина. 