ТАЙНАТА НА БОГОПОЗНАНИЕТО – продължение 9

ВТОРА ЧАСТ

МЕТОДОЛОГИЯ НА БОГОСЛОВИЕТО

Богословието като дар

„Всички благодатни дарове (χαρíσματα) на нашия Бог са твърде добри и ни дават всичко добро. Но нито един от тях не разпалва така нашето сърце и не ни подбужда за любов към Неговата доброта, както богословието. Понеже богословието е най-ранният плод на Божията доброта, тъй като обдарява душата с първите плодове”.

Така говори за богословието св. Диадох, епископ Фотикийски от V век (Сто гностически глави, 67). По-нататък същият светител изброява Божиите дарове, които Бог дарува на човека чрез богословието. Те са: отхвърляне на житейските връзки, осияване на ума с огъня на промяната и преображението, общуване с ангелите, безгрижност (или свобода от грижи към този свят), духовна красота, всеведение (πανθέωρον), тоест духовно прозрение и съзерцание, захранване на човешкия ум с Божието слово чрез неизказана светлина, и накрая – съединение и неразделно общение на душата с Бог Слово. Накрая св. Диадох нарича богословието – νυμφαγωγóν – тоест невестоводителка, водеща хората към общение и единение с Бога (ср. Песен на песните; 2 Кор. 11:2; Еф. 5:32).

От тези думи на св. Диадох става ясна цялата възвишеност на християнското богословие, неговото съдържание, характер и крайна цел – съединение и общение с Бога. Затова смятаме, че е от особено значение твърдението на св. Диадох, че богословието е един от най-големите Божии дарове.

Всеки човек по природа е призван да бъде богослов. Когато ученикът на преп. Максим Изповедник монах Таласий се обръща към него с въпроса, какво означават Божиите слова: „проклета да е земята поради тебе (тоест поради делата на Адам)”; „тръни и бодили ще ти ражда тя; и ще се храниш с полска трева”; и накрая какво означава „с пот на лицето си ще ядеш хляба си” (Бит. 3:17-19), преп. Максим отговаря, че земята е сърцето на човека, очиствано от праксата (тоест подвижничеството), тревата е знанието и науката, които човек с усилие събира, наблюдавайки и проучвайки физическия свят, а хлябът, който човек яде с пот на лицето си, е „истинската мистагогия на богословието” (η κατά τήν θεολογíαν αληθη μισταγογíα) (Върху различни трудни въпроси в Св. Писание до Таласий, 5).

В думите на преп. Максим Изповедник е важно да се подчертае неговото разбиране за богословието като насъщен хляб за всеки човек, пътят към който е труден и подвижнически; и накрая, че истинското богословие е винаги мистагогия, която води човека към вечност и безсмъртие, тоест към онова същото общение с Бога, за което говори св. Диадох Фотийски.

Според св. Диадох Фотийски Бог дава дара на богословието само на онзи, който е подготвил себе си за него: „Никого Бог не подготвя, нито му дава дара на богословието, ако човек сам не е подготвил себе си” (Сто гностически глави, 66). Следователно св. Диадох се доближава до позициите на преп. Максим Изповедник за подвижническо-благодатния-мистагогичен характер на православното богословие.

Богословието като духовен опит

Ако св. отци на Църквата казват, че богословието и богословстването са крайно назначение и истинска жива храна за всяко човешко битие, как тогава да разбираме думите на св. Григорий Богослов, че „не на всекиго е дадено да разсъждава (тоест да богословства) за Бога”? (Слово за богословието, І, 3). Поставяйки този въпрос с цялата си сериозност и отговорност на християнски богослов, св. Григорий по-нататък отговаря, че човек не трябва да се отрича от високото назначение на богослова, но трябва най-напред да разбере, че „има време, когато” трябва да се богословства, тоест да се говори за Бога, и „кому трябва” да говорим за Бога, и „колко трябва”. Защото, добавя той, „не могат всички да богословстват, а само подготвените и изпитаните – тези, които са достигнали до съзерцание (εν θεωρíα) и които преди това са очистили душата и тялото си, или поне се очистват” (Слово за богословието, І, 3-4), тоест тръгнали са по подвижническия път на себеочистване, подготовка и съобразяване с великото дело и дара на богословието. За богословието е необходим преди всичко личен опит и подвиг.

На друго място св. Григорий Богослов съветва църковния пастир и багослова така: „Трябва най-напред себе си да очистиш и след това другите да очистваш (да ги учиш на чистота); най-напред да станеш сам мъдър и след това другите да учиш на мъдрост; първо да станеш светлина и след това другите да просвещаваш; първо сам да се доближиш до Бога и след това другите да довеждаш при Него; най-напред сам да станеш свят, а след това другите да освещаваш” (Слово 2, 71).С други думи за св. отци на Източната Църква богословието е действително връх на подвижническия и особено на молитвения живот. „Ако си богослов, ти истински се молиш, и ако истински се молиш, ти си богослов” (Св. Нил, Слово за молитвата, 61). Или както казва св. Григорий Богослов: „Μνημονευτέον γάρ Θεοũ μάλλον ή αναπνευστεον” „За Бога трябва молитвено да си спомняме по-често отколкото дишаме, и кажи-речи нищо друго да не правим, но само това” (Слово за богословието, І, 4).

Тази тясна връзка между богословието и молитвено-подвижническия живот трябва да се разбира в широкия смисъл на пряката връзка на богословието с автентичния живот в Църквата, с истинската православна духовност. Както се вижда от думите на св. Диадох (които приведохме в самото начало), между богословието и любовта към Бога съществува тясна връзка. Според думите на Спасителя любовта към Бога включва целия човек, всички негови сили и способности: „Възлюби Господа, Бога твоего, с всичкото си сърце, и с всичката си душа, и с всичкия си разум” (Мат. 22:37). Любовта и молитвата са градивни елементи на православното подвижничество и духовен живот; те същевременно са и основни предпоставки на автентичното богословие.

Но не само молитвата и любовта, но и всички други заповеди Христови, чието изпълнение представлява подвиг в духовния живот на православния християнин, подвиг на утвърждаване и одухотворяване в Христа чрез благодатта на Св. Дух, са също така необходими предпоставки за истинско православно богословие. В по-ново време (особено на Запад) е характерно да се изтъква приоритета на „словото Божие”, когато става дума за богословие. От друга страна, според св. отци словото Божие е идентично с Христовите заповеди, тоест приемането на словото Божие е равнозначно на изпълнението на Христовите заповеди. В този смисъл св. Марк Подвижник пише в известното си съчинение За духовния закон следното: „Господ е скрит в Своите заповеди, и Го намират тези, които Го търсят като изпълняват Неговите заповеди” (гл. 190)42. Това обаче не е мисъл само на св. Марк Подвижник, а на всички св. отци. Тя се гради върху думите от Йоановото евангелие: „Ако вие пребъдете в словото Ми, наистина сте Мои ученици, и ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни” (Йоан 8:31-32); „Ако Ме любите, опазете Моите заповеди. Който има заповедите Ми и ги пази, той е, който Ме люби; а който Ме люби, възлюбен ще бъде от Отца Ми; и Аз ще го възлюбя и ще му се явя Сам” (Йоан 14:15, 21). Това очевидно отъждествяване на Божиите слова и Христовите заповеди се вижда и в първото Йоаново послание (2:3, 5; 3:24 и др.), където богопознанието, тоест богословието е обусловено от спазването и изпълняването на Христовите заповеди.

Богословието като вяра и любов

Пазенето и подвижническото изпълнение на Христовите заповеди е най-тясно свързано с вярата и любовта към Христос. Посредством вярата и любовта към Бога, водещи до единението (или общението) с Него, човек познава Бога, или по-точно – Бог най-напред познава и признава за свой онзи човек, който вярва в Него и Го обича (ср. Йоан 14:21-23; Йоан 2:3; 3:24 и др.). Тази истина, почерпана от духовния живот изтъква и св. апостол Павел в посланието до Галатяни 4:9 (ср. и контекста на 4:4-9) – „А сега като познахте Бога, или, по-добре, като бидохте познати от Бога”.

Тези думи на св. апостол Павел представляват една от основните истини на православния християнски опит и съзнание по отношение на православната богословска гносеология. Би било интересно да се разгледа как по-сетнешните християнски поколения са тълкували това място, на Изток и на Запад, в миналото и днес. За нас, все пак, едно е несъмнено, че светоотеческата традиция на Изтока е тълкувала това място така, както и сам св. апостол Павел го е разбирал и тълкувал. Именно в своето Първо послание до Коринтяните (8:2-3) той пише: „Ако някой мисли, че знае нещо, той още нищо не е тъй узнал, както трябва да знае. Ако пък някой люби Бога, той е познат от Него”. С други думи, макар и това да прозвучава парадоксално, за св. апостол Павел и за светите отци очевидно предусловие за нашето човешко познание за Бога и за нашето богословие за Него, е предходното наше познаване от Бога! А нашето познание за Бога и нашето познаване от Бога се основават на Божието откриване нам, прието от нас с вяра, а също така и на взаимната любов между Бога и човека.

Интересни са тълкуванията на св. Григорий Богослов (Слово 32, 12) и св. Йоан Златоуст (Беседи върху посланията на св. апостол Павел) върху Галатяни 4:9. Тук обаче ще се спрем само на коментара на това място от страна на св. Диадох Фотикийски. „Който с пълно сърце – казва той – обича Бога, той е познат от Бога. Защото колкото някой с чувствената си душа приема любовта Божия, толкова и сам бива в любовта Божия” (Сто гностически глави, 14). Това изказване на св. Диадох почти дословно повтаря думите на св. апостол Павел в 1 Кор. 8:3: „Ако пък някой люби Бога, той е познат от Него”, и също в 2 Тим. 2:19: „Позна Господ Своите”43.

От приведените апостолски и светоотечески свидетелства става ясен особеният характер и метод на православната богословска гносеология. Единствен извор и метод на богословското познание, както и единствена гаранция за истинност на богопознанието и богословието за нас, се явява Божието Откровение и нашата вяра и любов към Бога. Така се възстановява единението на човека с Бога – богообщението, което е и единственият правилен път и метод на православното богословие. Същото това единение и общение намира свой израз в молитвата към Бога, във възхваляването на Неговата слава, любов, доброта и красота, тоест в непрестанното молитвено-литургично общение с Бога, с лично-църковния опит на единение с Бога в Христа.

Характерно е библейско-светоотеческото схващане за любовта като метод и средство на (по)знание, където това „знание” (γνωσις) има значение на съединение на познаващият с познаваният, както казва св. Дионисий Ареопагит: „Знанието – η γνωσις – е нещо, съединяващо познаващият и познаваният”. (За Божествените имена, VІІ, 4). Или както преди него свидетелства св. Григорий Нисийски: „Обичайно е в Св. Писание зная (ιδεíν) да се отъждествява с имам (σχεíν) така че „знанието” (γνωσις) е общо притежание – общение (μετουσíα) доколкото това е възможно” (За блаженствата). В същия дух св. Кирил Александрийски нарича това знание οικειóτητα – близост и родство, тоест непосредствена близост с Бога (ср. Еф. 2:19: οικεíοι του Θεοú), защото това знание препоръчваме в живота и чрез него „усвояваме живия и животворящ Логос” – Христа (Тълкувание на евангелието според Йоан). Така става ясно защо християнската традиция нарича първи богослов именно апостола на любовта – Йоан, любимият Христов ученик, за когото нашето православно църковно богослужение казва в една стихира: „πλήρης ων αγάπης πλήρης γέγονε καí της θεολογíας” (на църковнославянски: Яко полнъ сьІй любве, полнъ бІьстъ и богословия44). Защото, казва се по-нататък, апостол Йоан като любим ученик, се опрял на гърдите Христови (което значава най-вече близост), откъдето почерпил богословските познания. В този смисъл силни и изпълнени със съдържание са думите на св. Йоан Кронщадски, а именно, че той е научил повече богословие „на клироса”45, отколкото в богословските школи, където учил. Това е защото, за православния християнин богослужението представлява неизчерпаем и постоянен извор на богословие. Ето защо от изключителна важност е православното богослужение да бъде на разбираем за всички език.

Комуникативният характер на християнското познание, тоест познанието чрез любов, или с други думи, този гносеологически характер на любовта като единствен сигурен път и метод на богопознание и богословие чрез богообщение, има малко или нищо общо със сантименталното пиетистично и романтично схващане за любовта. Защото християнската любов е плод на цялостния християнски подвиг на вярата и благодатния живот – подвижнически живот в следване на Христовите заповеди и облагодатено от Св. Дух благочестие. Това включва кръщението на човека в смъртта и възкресението на Христа, тоест действително умиране на стария човек и неговите „методи на познание” и възкресяване с Христа на новия човек, непрекъснато обновяван и преобразяван според образа на Богочовека Христос, когато според апостола се придобива нов ум, „ум Христов” (1 Кор. 2:16). Затова св. Диадох Фотикийски казва много точно: „Една е естествената любов на душата, друга е любовта в душата, породена от Св. Дух” (Сто гностически глави, 34). В тази подвижническо-благодатна любов ключът на знанието и познанието е, както казва св. Симеон Нови Богослов, „вярата, дадена чрез благодатта на Св. Дух” (Катехеза, 33). Такава любов е облагодатена любов. В благодатно-подвижническия опит на св. отци тя е „свръзка на съвършенството” – σúνδεσμος της τελειóτητος (Кол. 3:14) – съвършенство и пълнота на цялостния християнски живот и подвиг.

В потвърждение на това разбиране  за любовта като „свръзка на съвършенството”, ще се позовем на едно малко познато слово на св. Сава, сръбски архиепископ. В своя Устав или Типик, написан за манастира Хилендар, в един текст, където най-малко се очаква, св. Сава (тогава още само монах) говори като истински православен богослов, именно богослов на любовта: „Нищо не е повече от любовта. Защото тя е слава и съвършенство на всички добродетели. Те са като части на духовния човек, а тя – любовта – е глава и съединение на цялото тяло. С нея е споено високотворно смирение, и милостиня, и човеколюбие, заради което Бог стана човек” (Хилендарски типик, гл. 33).

В словото на св. Сава любовта е характеризирана не само като свръзка на всички подвизи и благодатни добродетели, потребни за истинското богопознание, но и като любов към Бога, която винаги и едновременно с това е човеколюбие, съобразено с Христовото, апостолското и светоотеческото учение; че любовта към човека е втора, но неразделна и равна с първата Христова заповед. Освен това св. Сава изтъква, че Бог от любов и човеколюбие станал човек и с това показал, че Той първо нас ни е възлюбил (ср. 1 Йоан 4:19), тоест обича ни и затова първи ни се яви и откри, и чрез Своето Откровение  направи възможно и обосновано нашето богопознание и богословие.

Христоцентричност на богословието

Истинското православно богословие е преди всичко плод на Божието явяване и откриване, от което започва нашето богопознание. Богопознанието и богословието са плод на нашата лична среща с Бога, открил ни се в Иисус Христос, в Когото Бог е основал Своето лично отношение и общение с човека и човешкия род. Следователно, богословието, като израз на нашето познание за Живия и Истинен, Явéн Бог, е в най-тесни връзки с Божественото Откровение. Инициативата принадлежи на Бога, а свободният отговор на човека (отговор на нашата свободна вяра и любов като отзив на Божията покана) се предполага. Откриването на Бога и желанието Му за общение и единение, изисква от нас отговор и подвиг за встъпване в живо общение и единение с Бога. Божието идване и присъствие в света се приема и усвоява от хората по пътя на вярата и любовта. Затова вярата и любовта, или „вярата, която действува чрез любов” (Гал. 5:6), са предварителна и необходима основа за богопознание и богословие46.

Първият християнски богослов, св. апостол и евангелист Йоан Богослов не само че основава богопознанието и богословието на любовта, но и самото Божие Откровение, според него, е плод на Божията любов към нас: „Защото Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син” (Йоан 3:16). В Първото си послание същият апостол добавя: „Божията любов към нас в това се яви, дето Бог проводи в света Своя Единороден Син, за да бъдем живи чрез Него. В това се състои любовта, че ние не възлюбихме Бога, а Той ни възлюби и проводи Сина Си” (1 Йоан 4:9-10).

Накратко казано, Божията любов, която е Самият Въплътен Богочовек Христос (ср. Рим. 5:5; 8:39), е непосредствената основа на нашето богословие и богопознание. Въплътеният Христос е извор и съдържание на нашата връзка, общение и живот с Бога. Във времето преди Христа човешкият род бил далеч от Бога и Божия живот, а с това и от истинското богопознание и богословие (ср. Еф. 2:12 и 4:17-18). Затова св. апостол и евангтелист Йоан Богослов е така категоричен в твърдението си, че „Бога никой никога не е видял”, докато Единородният Син Божи лично не Го обяви – εκεĩνος εξηγήσατο (Йоан 1:18).

Без въплътения и въчовечения Христос няма богопознание, нито богословие. Затова много св. отци наричат Христос първият истински Богослов, Който открива и дава истинското богословие. Той е нашият постоянен Учител по богословие, „Началник и Завършител на вярата” (Евр. 12:2). Както казва преп. Максим Изповедник: „На богословие ни учи Въплътеният Бог Логос, защото в Себе Си показва Отца и Св. Дух, Които не се въплътяват, но Отец участва с благоволение, а Дух Свети – със съдействие, докато Синът автургически (самостоятелно) извършва Своето въплътяване, тоест от човеколюбие извършва Своето ипостасно съединение с тялото” (Кратко изяснение на Господнята молитва). По този начин въплътеният Христос стана „Автургос” (αυτουργος – работещ, творящ сам, със собствените си ръце) и Учител  на много нови тайни (καινων μυστηρíον)”, от които, добавя преп. Максим, първа е богословието; по-нататък следват осиновяване, общение във вечния живот и обожение (Кратко изясение на Господнята молитва).

В православното богословие Богочовекът Христос е не само начало и извор на богопознание и богословие, но като Път и Истина и Живот (Йоан 14:6), Той същевременно е среда, край и пълнота на цялостното знание за Бога. Източната духовна традиция категорично отхвърля схващането на Ориген, че Божественият Логос е само път и средство за въздигане на душата към Бога, за нейното познаване от Бога и единението й с Него. Точно обратното, св. отци дръзновено подчертават, че нашето единение с Христа-Логоса е по-близко и непосредствено, отколкото с Отца и Св. Дух, защото се основава на ипостасното съединение и единство на Бога-Логос с нашата човешка природа. Затова за православното богословие Богочовекът Христос винаги е Алфа и Омега, Първият и Последният (ср. Откр. 1:8, 17), или както казва св. Симеон Нови Богослов: „Απαρχή Χριστóς, μεσóτης καí θελειóτη” – „Начало Христос, среда и крайно съвършенство” (Богословски и практически глави, ІІІ, 1).  Или, както казва св. апостол Павел: „Да бъде Христос във всичко първенствуващ (πρωτεúων), понеже в Него благоволи Отец да обитава цялата пълнота на Божеството телесно” (ср. Кол. 1:18-19; 2:9). Това означава, че православното богословие всякога и връв всичко е христологично, и дори можем да кажем – христоцентрично, което ще рече, че то същевременно е триадологично и пневматологично, тъй като, както казват св. отци въз основа на думите на св. апостол Петър в Деяния на св. апостоли (10:38), самото име Христос – Χριστóς (Помазан, Помазаник) вече включва и Отца, Който Го помазал, и Св. Дух, чрез Когото е помазан (Вж. Св. Василий Велики, За св. Дух, 12, 28). Следователно, православното христологично богословие винаги се разбира в триадологична рамка и контекст и е възможно само в Св. Дух. Затова православните блогослови, особено в по-ново време, с право подчертават значението на пневматологията за православното богословие. Следователно, подчертаването на христологичния и христоцентричен характер на православното богословие се обуславя от две причини: първо, поради твърдението (дори на отделни православни богослови), че една от основните слабости на западното богословие е неговата „христоцентричност”, достигаща даже до „христомонизъм”. Смятаме, че именно загубената на Запад истинска и правилна православна христология, с неийните измерения и перспективи, които тя има при великите свети отци (най-вече от времето на догматическите спорове), е основната причина за различните отклонения в западното богословие, както римокатолическо, така и протестантско. И второ, изтъквайки христологичния характер на православното богословие, искаме да подчертаем неговото трайно сотириологично съдържание и характер, дори и метод. Затова методологията на православното богословие е винаги подчинена на неговия сотириологичен характер. Защото, както в Божественото Откровение и Домостроителството, всичко и винаги в богословието е свързано с тайната на спасението на човека в Христа. Затова и методологията на православното богословие винаги е подчинена на сотирологичния характер на богословието.

_____________

42. Вж. Св. Марк Подвижник, Двеста глави за духовния закон, гл. 190, В: Добротолюбие, т. І, М., 1883, с. 558

43. Ср. Дидим Александрийски, Коментар на Псалмите, PG, t.39, col. 1264

44. Миней за месец септември, 26 септември – Успение на св. апостол и евангелист Йоан Богослов, Слава на Господи воззвах, гл. 2, на Великата вечерня.

45. Тоест вземайки участие в богослужението като четец и певец

46. За това ясно говори православният богослов Владимир Лоски (особено в статията „Вяра и богословие”, на руски език в Messager de l’exarcat du Patriarche Russe en Europe Occidentdle, Paris, 1979, № 101-104, както и редица други православни руски богослови от по-ново време, които наричат любовта „гносеологически” път и метод на богословието и богопознанието.

Следва…