ПРОПОВЕД 137*

(По евангелие от Иоан 10:1-16)

Св. Аврелий Августин

За пастира, наемника и крадеца

Блажени Августин1.1. Прескъпи мои, вашата вяра добре знае и знаем, че така сте научени от Учителя, Който учи от небесата, на когото сте възложили надеждите си, че нашият Господ Иисус Христос, Който страда и възкръсна за нас, е Главата на Църквата и Църквата е Неговото тяло, и в тялото Му съществуват единството на членовете и връзката на любовта, така да се каже, като съвършено здраве[1]. А пък ако някой охладнее в любовта, става слаб член в тялото Христово. А онзи, който вече е прославил нашия Глава, той може дори и да лекува заболелите Му членове, стига само да не бъдат отсечени от тялото поради прекомерната си нечестивост, а да остават свързани с тялото в очакване на изцелението. Защото за всеки един телесен член, докато е прикрепен към тялото, все още не е изгубена надеждата за изцеление, а за този, който бъде откъснат, не може вече нито да се полагат грижи, нито да бъде лекуван. Следователно, щом Той е Глава на Църквата и Църквата е Неговото тяло, то целият Христос е Глава и Тяло на Църквата. Той вече възкръсна – значи Главата се намира на небето[2]. Нашият Глава се застъпва за нас. Нашият Глава, Който е безгрешен и безсмъртен, вече измолва от Бога снизхождение за греховете ни[3]. Нека и ние, възкръснали на края и преобразени в славата небесна, да последваме нашия Глава. Защото където е главата, там са и останалите телесни членове. Но докато сме тук, ние сме членове в тялото Му, нека не губим надежда, защото ще последваме нашия Глава.

2.2. И тъй, братя, забележете силата на любовта на нашия Глава. Той е вече на небето, но на този свят се измъчва дотогава, докато тук Църквата се измъчва. Тук Христос страда от глад и жажда, гол е и странник, болен е и е в тъмница. Защото Той рече, че изтърпява всичко, което измъчва тук Неговото тяло. И накрая, когато отдели тялото Си отдясно[4], а отляво постави останалите, от които доскоро е бил унижаван, Той ще рече на онези отдясно: „Дойдете вие, благословените от Отца Ми, наследете царството, приготвено вам от създание Мира”. По какви заслуги? „Защото гладен бях и Ми дадохте да ям”. И така изброява и останалото, което сякаш лично е получил от тях – дотолкова, че те, неразбирайки, ще Му отвърнат: „Господи, кога Те видяхме гладен или странник, или в тъмница?”. И Той ще им отговори: „Доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили”.

Така е и в нашето тяло: главата е отгоре, краката са на земята: и все пак, щом сред тълпата и сред голяма хорска навалица някой те настъпи по крака, нима главата ти не казва: „Настъпваш ме”? Никой не е настъпил нито главата, нито езика ти, тя е най-отгоре, на сигурно място, нищо лошо не ѝ се е случило, и все пак, тъй като чрез посредничеството на любовта съществува неразривно единство от главата до петите, езикът не се дели от него, а казва: „Настъпваш ме”, въпреки че никой не го е докоснал. Следователно, както езикът, без никой да го докосва, казва: „Настъпваш ме”, така и Христос, Главата на Църквата, без никой да Го докосва, изрича: „Гладен бях и Ми дадохте да ям”. А на онези, които не са сторили това, казва: „Гладен бях и не Ми дадохте да ям”. И как завършва? Така: „Тия ще отидат в огън вечний, а праведниците – в живот вечен[5].”

3.3. Ето защо, когато Господ казва, че Той е Пастирът, казва също, че Той е и Вратата. Имаш тук и двете: „Аз съм вратата” и „Аз съм Пастирът[6].” Вратата е в Нашия Глава, а пастирът – в тялото Господне. Защото Той казва на Петър, в когото единствен основава Църквата[7]: „Петре, любиш ли ме?”. А той отговаря: „Обичам Те, Господи”. „Паси Моите овци”. И за трети път пита: „Петре, любиш ли ме?”. Петър се натъжи при третото запитване[8]: сякаш че Онзи, Който бе видял гузната съвест на отрицателя, не виждаше и вярата на изповядващия се в любов[9]. Той беше го познавал винаги, дори и когато Петър сам не познаваше себе си. Защото той не познаваше себе си, когато изрече: „Готов съм да отида с Тебе и на смърт[10]”, и не знаеше колко е слаб. Това наистина често се случва с болните – болният не знае какво става в него, а пък лекарят знае, въпреки че болният страда от болестта, а лекарят – не. Лекарят казва повече за това, което става в другия, отколкото онзи, който е болен, за това, което става в него. Следователно в случая Петър е болникът, а Господ – лечителят. Петър казваше, че притежава сила, която всъщност нямаше, а Другият само с едно докосване на пулса на сърцето му казваше, че той три пъти ще се отрече от Него. И случи се така, както предсказа Лекарят, а не както предположи болният[11]. Ето защо след възкресението Си[12] Господ пак го попита, не защото не знаеше, че той носи в сърцето си любовта към Христос, а за да може с тройното признание на любов да изличи тройното отрицание от страх.

4.4. Ето защо Господ настоятелно запита Петър: „Петре, любиш ли ме[13]?”, сякаш казва: „Какво ще Ми дадеш, с какво ще Ми покажеш, че ме обичаш?”. Какво смяташе Петър да даде на Господа, Който възкръсна, отиде в небесата и седи от дясната страна на Отца? Сякаш му е казал: „Това Ми дай, покажи Ми, че Ме любиш, като пасеш овците Ми, като влезеш през вратата, а не прескачаш отдругаде”. Вие чухте, когато се четеше Евангелието: „Който влиза през вратата, пастир е на овците, който прескача отдругаде, той е крадец и разбойник и иска да открадне, убие и погуби[14].” Кой е този, който влиза през вратата? Който влиза чрез Христа. А кой е той? Който подражава страданието Христово, който познава смирението Христово; и въпреки че Христос се е преобразил заради нас в човек, нека човекът да знае, че не е Бог, а човек. Защото този, който иска да изглежда като Бог, а всъщност е човек, той не подражава на Онзи, който, въпреки че е Бог, се е преобразил в човек. А пък не ти се казва: „Бъди нещо по-малко, отколкото си”, а: „Знай какъв си”. Знай, че си слаб, знай, че си човек, знай, че си грешник, знай, че Той отсъжда, а ти си опетнен. Нека опетнеността на сърцето ти се разкрие в изповедта ти[15] и ще принадлежиш към стадото Христово. Защото изповедта на грешниците приканва лекаря, който ще ги излекува, а този, който при боледуване казва: „Здрав съм”, не търси лекар. Нима не влязоха в храма митарят и фарисеят? Единият се гордееше със здравето си, другият показваше раните си на лекаря. И първият казваше: „Боже, благодаря Ти, че не съм като този митар”. Гордееше се, че е над другия. Значи, ако митарят беше здрав, фарисеят щеше да го възненавиди, защото нямаше да има над кого да се самоизтъква. Как тогава е попаднал там един тъй завистлив човек? Той изобщо не е бил здрав и понеже наричаше себе си здрав, не си тръгна изцелен. А вторият, свел очи към земята, без дори да смее да вдигне поглед към небето, се биеше в гърди с думите: „Боже, бъди милостив към мене грешния”. И какво казва Господ: „Казвам ви, че митарят отиде у дома си оправдан повече, отколкото фарисея, понеже всеки, който превъзнася себе си, ще бъде унижен, а който се смирява, ще бъде въздигнат[16].” И така, които превъзнасят себе си, те искат отдругаде да прескочат в кошарата, а които се смиряват, влизат в кошарата през вратата. Затова казва за единия „влиза”, а за другия „качва се”. Който се качва, виждате, е този, който се стреми нависоко, но не успява да влезе, а пада. А онзи, който се снишава, за да влезе през вратата, не пада, а става пастир.

5.5. Но Господ говори за трима души и тях трябва да разгледаме според Евангелието: пастир, наемник и крадец. Смятам, че при четенето на Евангелието забелязахте, че Той дава определение за пастира, дава определение за наемника, дава определение и за крадеца. Господ казва, че пастирът залага живота си за овците и влиза в кошарата през вратата. Казва, че крадецът и разбойникът влизат отдругаде. Казва също, че наемникът, като види вълк или крадец, побягва, защото не го е грижа за овците, защото е наемник, а не пастир. Първият влиза през вратата, защото е пастир, вторият се прекачва отдругаде, защото е крадец, а третият, като вижда онези, които искат да грабят овците, се плаши и побягва, защото е наемник и не го е грижа за овците, именно защото е наемник[17]. Ако сме разкрили кои са тези трима души, вие, свети хора, откривате кои да обичате, кои – да търпите, и от кои да се пазите. Пастирът трябва да бъде обичан, наемникът – търпян, а крадецът – отбягван. В Църквата има хора, които Апостолът казва, че „проповядват Евангелието според случая, в търсене на лична изгода[18]” – било пари, уважение или светска почест. Проповядват с желанието по какъвто и да е начин да получат за себе си облаги и искат не толкова доброто на този, комуто проповядват, колкото лична изгода. Ако пък онзи, който слуша да се говори за спасението от човек, който сам не е спасен, е повярвал в това, което той проповядва, но не е възложил надеждите си на човека, чрез когото проповедта за спасение е достигнала до него, то този, който проповядва, ще изгуби, а този, комуто се проповядва, ще спечели.

6.6.Ето, чуй как Господ казва на фарисеите: „На Моисеевото седалище седнаха[19].“ Но не само тях има предвид Господ: Той сякаш наистина изпращаше повярвалите в Христа в юдейско училище, за да научат там как да достигнат до царството небесно. Та нали Господ дойде затова, да основе Църквата, да отдели онези юдеи, които имаха правилна вяра, правилна надежда и правилна обич, както се отделя жито от плявата, и чрез тайнството на обрезанието да издигне стена, о която да се опира другата стена от необрязани езичници, а Той сам да бъде крайъгълен камък помежду тези две стени, идващи от различни посоки[20]? Не е ли казал Господ затова, че тези два народа ще бъдат един: „Имам и други овци, които не са от тая кошара”? А говори на юдеите: „И тях трябва да приведа и ще бъде едно стадо и един пастир[21]”. Ето затова два бяха и корабите, на които бе повикал своите ученици, и те представляваха тези два народа, когато хвърлиха мрежите и вдигнаха такъв огромен товар и голямо количество риби, че мрежите едва не се раздраха, и казва: „И тъй напълниха и двата кораба[22]”. Двата кораба означават една Църква, състояща се от два народа, но обединени в Христа, ако и да идват от различни посоки. Това означават също Лиа и Рахил[23], двете жени с един и същи съпруг. Това означават и двамата слепци, които седяха край пътя и на които Господ върна светлината[24]. И ако се вгледате в Писанията, на много места ще откриете да се загатва за двете църкви, които всъщност не са две, а една. Именно за това служи крайъгълният камък – от двете Църкви да направи една. За това служи онзи Пастир: от две стада да направи едно. Следователно нима Господ, Който, както виждаме, е можел да създаде Църквата и да има свое учение отделно от юдеите, трябва да изпраща онези, повярвалите в Него, да се учат при юдеите? Но с името на фарисеите и книжниците Той обозначава някои хора, които ще бъдат в Църквата Му, които едно ще говорят, а друго ще вършат, а Той сам се представя в образа на Моисей. Именно защото Моисей представлява Божия образ, затова и поставя пред себе си завеса, когато говори пред народа, защото докато приелите Закона се отдаваха на плътски наслади и въжделения и желаеха земното царство, пред лицето им бе поставена завеса, за да не могат да виждат Христос в Писанията. Но след като покривалото бе смъкнато след смъртта на Господа, видяха се всички тайни на храма. Ето защо, когато висеше на кръста „храмовата завеса се раздра на две от горе до долу[25]”; и апостол Павел открито заявява: „Но кога се обърнеш към Господа, покривалото се снима”. А който не се обърне към Христа, дори и да чете Моисей, „покривало лежи на сърцето му[26]”. Така казва Апостолът. И тъй, какво казва Господ, когато предрича, че ще има такива в Църквата Му? „Книжници и фарисеи седнаха на Моисеевото седалище: затова всичко що ви кажат да пазите, пазете и вършете; а според делата им не постъпвайте[27]”.

7.7. Като слушат казаното против тях, лошите клирици искат да го изопачат. Защото аз чух как някои искат да изопачат тези думи. Нима, ако беше им позволено, те не биха го заличили от Евангелието? Но понеже не могат да го заличат, те търсят как да го променят. Ала тук е Господнята милост и състрадание и не им позволява да направят това. Понеже Той е обгърнал и уравновесил всички Свои слова чрез Своята истина, така че ако някой пожелае да изличи нещо оттам или да внуши нещо чрез злонамерено прочитане и тълкуване, то онзи, който има сърце, нека свърже с Писанието откъснатото от него и да прочете думите по-нагоре или по-надолу и да открие смисъла, който онзи е искал неправилно да изтълкува. И така, какво мислите, че казват онези, за които е казано: „Затова всичко що ви кажат да пазите, пазете и вършете” – защото това без съмнение е казано към миряните? Защото какво ще си рече мирянинът, който иска праведно да живее, като види лошия свещеник? Господ е рекъл: „всичко, що ви кажат да пазите, пазете и вършете, а според делата им не постъпвайте”. Ще вървя по пътищата Господни, няма да следвам делата на свещеника. Ще слушам от него не собствените му думи, а словото Божие. Аз ще следвам Господа, а той – низките си страсти. Защото ако искам да се защитя пред Бога, като Му река: „Господи, видях, че лош живот водеше онзи Твой свещеник, и затова и аз така живях”, няма ли Той да ми рече: „О, жалък, нищожен рабе, не чу ли от Мене: „затова всичко що ви кажат да пазите, пазете и вършете; а според делата им не постъпвайте”? А пък лошият мирянин, неверен, непринадлежащ към стадото на Христа, непринадлежащ към житото на Христа, когото търпят като слама на гумното, какво ще си рече, когато Божието слово започне да го изобличава? „Хайде де – какви ми ги говориш! Самите епископи и свещеници не спазват това[28], а ти караш мен да го спазвам?” Той ще потърси за себе си не покровител в прегрешението, а другар в наказанието. Защото който и да е онзи лошият, на когото е искал да подражава, той не ще го защити в Съдния ден. Както всички, които дяволът съблазнява, са не тези, с които ще се възцари, а тия, с които ще бъде прокълнат, така и всички, които се подвеждат по грешниците, си търсят спътници за Геената, а не покровителство за царството небесно.

8.8. И ето как те изопачават онези слова, когато се говори за хората, които живеят в грях: заслужено е казано от Господа: „затова всичко що ви кажат да пазите, пазете и вършете”. И те отвръщат: „Право е. Защото ви е казано да изпълнявате това, което ви казваме, а пък да не вършите това, което вършим. Защото ние правим приношения, а вам то не е позволено”. Виждате това човешко лукавство: какво да се каже? Лукавство на наемници. Понеже ако бяха пастири, нямаше да кажат това. Ето защо Господ, за да им затвори устата, продължава и казва: „На Моисеевото седалище седнаха, затова всичко що ви кажат да пазите, пазете и вършете; а според делата им не постъпвайте, защото говорят, а не изпълняват”. И така, какво излиза, братя мои? Ако Господ говореше за приношенията, щеше ли да каже: „говорят, а не изпълняват”? Нали когато правят приношение, принасят жертва на Бога? Какво е това, което казват, а не изпълняват? Чуй какво следва: „защото връзват бремена тежки и мъчни за носене и ги турят върху плещите на човеците, а сами не искат и с пръст да се помръднат[29]”. Съвсем открито е изобличил, описал и посочил. А онези, когато така искат да изопачат словото Му, показват, че търсят в Църквата единствено собствена изгода и че не са чели Евангелието, защото ако го познаваха страница по страница и бяха прочели всичко, никога нямаше да се осмелят да кажат това.

8.9. Но слушайте по-внимателно, защо в Църквата има такива хора, и нека някой не ми възрази: „Говори за фарисеите, за книжниците и за юдеите, но такива няма в Църквата. Тогава, кои са всички тези, за които Господ казва: „Не всеки, който ми казва „Господи, Господи” ще влезе в царството небесно”? И добавя: „Мнозина ще Ми кажат в оня ден „Господи, Господи, не в Твое име ли пророкувахме и не в Твое име ли чудеса правехме и ядохме и пихме”. Нима юдеите правят това в името на Христа? Ясно е, че Той казва това за онези, които се наричат по име християни. Но какво следва? „И тогава ще им кажа открито: „Никога не съм ви познавал, махнете се от Мене вие, които вършите беззаконие[30]”. Чуй Апостола, който скърби за такива люде. Той казва, че едни проповядват Евангелието от любов, а други както им е угодно, и за тях казва: „Проповядват Христа нечисто[31]”. Право е делото им, но те не са праведни. Правилно е това, което проповядват, но онези, които проповядват, не са праведни. Как е възможно това? Защото в Църквата не Бога, а друго търси. Ако търсеше Бога, щеше да е чист, понеже законният жених на душата е Богът. Всеки, който търси от Бога друго, освен самия Бог, значи не търси Бога. Вижте, братя: ако съпругата обича мъжа си задето е богат, то тя не е чиста, защото не мъжа си обича, а златото му, а пък ако наистина обича мъжа си, и гол и бос ще го обича, и като просяк ще го обича. Защото, ако го обича, задето е богат, какво ще стане (каквато често е съдбата човешка), ако той бъде лишен от имуществото си и изведнъж остане пълен бедняк? Може би ще го изостави, защото това, което е обичала, не е съпругът ѝ, а неговото имане. А пък ако наистина го обича, дори и беден да е, още повече ще го обича, защото ще го обича със състрадание[32].

9.10. И все пак, братя мои, нашият Бог никога не може да бъде беден. Богат е Той, сам е сътворил всичко – небето и земята, морето и ангелите. И видимото, и невидимото, що е на небесата, сам е сътворил. И въпреки това не богатствата Му трябва да обичаме, а Този, Който ги е сътворил, защото Той не ни е обещал нищо друго освен Себе Си. Намисли си нещо драгоценно и Той ще ти го даде – красива е земята, небесата и ангелите, но още по-прекрасен е Този, Който ги е сътворил. Следователно онези, които проповядват Бога с любов към Бога и проповядват Бога заради Него Самия, те пасат овците и не са наемници. Същата такава чистота изискваше от душата нашият Господ Иисус Христос, когато питаше Петър: „Петре, любиш ли Mе?”, което означава „Любиш ли Mе? Чист ли си? Не е ли сърцето ти разпътно? В Църквата Моето ли търсиш, не своето? Ако си наистина такъв и Ме любиш, паси Моите овци[33]”. И няма да бъдеш наемник, а пастир[34].

9.11. А пък онези, заради които скърби Апостолът, не проповядват чисто. А какво казва? „Но що от това? Както и да бъде, било престорено, било искрено, Христос се проповядва[35]”. Следователно Той е позволил да има наемници. Пастирът искрено проповядва Христа, наемникът – престорено, понеже към друго се стреми. Все пак и единият, и другият проповядват Христа. Чуй гласа на пастира Павел: „Било престорено, било искрено, Христос се проповядва”. Сам Пастирът е пожелал да има наемници. Защото те правят колкото могат, полезни са, доколкото е възможно. А пък когато Апостолът желаеше човек за изпълнението на други цели, човек, чиито стъпки да следват слабите, каза: „Затова пратих при вас Тимотея, той ще ви напомни моите пътища[36]”. И що казва? „Изпратих ви пастир, който да ви напомни моите пътища, сиреч – човек, който върви така, както аз вървя”. И изпращайки им пастир, що рече? „Понеже нямам никого равно усърден, който толкова искрено да се грижи за вас”. Но нали мнозина бяха с него? А какво следва? „Защото всички търсят своето, а не Иисус Христовото[37]”, това значи: „Аз исках да ви изпратя пастир, тъй като има много наемници, но не биваше да се изпраща наемник”. За извършването на едни дела и поръчения се изпраща наемник, но за тези, които тогава желаеше Павел, бе нужен пастир. И той едва откри един пастир сред множеството наемници: понеже малко са пастирите, а много – наемниците. Но какво е речено за наемниците? „Истина ви казвам: те вече получават своята награда[38]”. А какво казва Апостолът за пастира? „И тъй, ако някой се очисти от тия, ще бъде почетен съсъд, осветен, приспособен за употреба на Господа и приготвен за всяко добро дело[39]”. Не приготвен за някое дело и неприготвен за друго, а приготвен за всяко добро дело. Това казах за пастирите.

10.12. Сега вече говорим за наемниците. „Наемникът, като вижда вълка, че иде, оставя овците и бяга[40].” Така е рекъл Господ. Но защо? Защото наемникът не го е грижа за овците. Значи наемникът е полезен дотогава, докато не види вълка или докато не види крадец и разбойник, но види ли ги – бяга. И кой е този наемник, който не побягва от Църквата, щом види вълк или крадец? Има в изобилие вълци, има в изобилие и крадци – това са същите онези, които се качват в кошарата отдругаде. Кои са тези, които се катерят? Онези от сектата на Донат[41], които искат да грабят Христовите овци, те се покатерват от другата страна. Не влизат чрез Христа, защото не са смирени. Качват се, защото са надменни. А какво ще рече „качват се”? Възгордяват се. Отгде се качват? От другата страна – затова и искат да се наричат „от тази страна[42].” Тези, които не са в единението, са от другата страна и оттам се качват, тоест – възгордяват се и възжелават да грабят овци. Вижте как се възгордяват: казват „Ние създаваме светостта, ние създаваме справедливостта, ние създаваме праведниците”. Ето откъде се покатерват, но „всеки, който превъзнася себе си, ще бъде унижен[43]. Защото нашият Господ Бог има власт да ни смири. А пък вълкът е всъщност дяволът: дебне, за да съблазни, същите са и неговите последователи, понеже речено е, че са облечени в овча кожа, а отвътре са вълци грабители[44]. Ако наемникът види някой, че говори неистини или мисли по начин гибелен за душата си, или че прави нещо потайно и престъпно, и все пак изглежда, че тази личност има влияние в Църквата, откъдето той се надява на някаква изгода, то действително е наемник. И когато вижда, че човекът гине в греха си, вижда, че върви след вълка, вижда, че е захапан за гърлото и повлечен към гибел, не му казва: „грешиш”, не го упреква, за да не изгуби облагите си. Именно това означава: „Бяга, щом види вълка”, не му казва: „постъпваш нередно”. Това бягство не е телесно, а е бягство на душата. Този, чието тяло виждаш да седи на едно място, всъщност в душата си побягва, щом види грешника; и не ще му рече: „грешиш”, защото вече е негов съучастник.

11.13. Братя мои, нима не се случва понякога свещеник или епископ да застане на амвона и да не говори от високото друго, освен да не се граби чуждото, да не се мами, да не се извършват престъпления? Но тези, които „на Моисеевото седалище са седнали”, не могат да говорят друго, защото тронът Моисеев сам говори вместо тях, не те. Тогава какво означава: „бере ли се грозде от тръне или смокиня от репей?” и „По плодовете им ще ги познаете[45].”? Може ли фарисеят да говори правдиво? Фарисеят е също като трън, как да бера грозде от тръните? Защото Ти, Господи, си рекъл: „Всичко, що ви кажат да пазите, пазете и вършете, но според делата им не постъпвайте”. Заповядваш ми да откъсна грозде от тръните, когато си рекъл: „Бере ли се грозде от тръне?” Но Господ ти отвръща: „Не съм ти нареждал да береш грозде от тръни, а погледни, внимавай добре, да не би, както често се случва, лозницата, като се влачи по земята, случайно да се окаже обгърната от тръни. Защото понякога, братя, ще се натъкнем на друго: как лозата, опряна върху острицата, тъй като там е защитена от бодлите, разпростира ластарите си и ги вплита в бодливия плет и гроздето виси посред тръните. И който види грозда – откъсва го, но все пак не от тръните, а от лозата, обгърната с тръни. Ето така и онези хора са същински бодли, но като седят на Моисеевото седалище, обграждат се с лози и от тях висят гроздовете, които са всъщност добрите слова и поучения. Бери гроздето и бодлите не бодат, когато четеш: „Всичко, що ви кажат да пазите, пазете и вършете, но според делата им не постъпвайте”. А ще те убоде, ако постъпваш според делата им. И затова, за да береш грозде и да не се закачиш по тръните: „Всичко, що ви кажат да пазите, пазете и вършете, но според делата им не постъпвайте”. Техните дела са тръните, а словата им – гроздето, което ражда лозата, сиреч – Моисеевото седалище.

11.14. И така, те бягат, щом видят вълк, щом видят крадец. А бях започнал да казвам, че от високото място те не могат да кажат нищо друго освен: „Вършете добро, недейте да престъпвате клетва, недейте да лъжете, недейте да мамите някого”. А пък живеят така, че за да отнемат нечий имот, прибягват за съвет до самия епископ. И на мен се е случвало някога, от опит го казвам – защото иначе нямаше да повярвам. Много хора искат от мен лоши съвети, съвет как да лъжат и мамят, и си мислят, че ми се харесват. Но в Името на Христа, ако Господ ни позволи да го кажем, никой от тези не ни е изкушил и не е получил това, което е пожелал от нас. Защото ако така иска Този, Който ме е призовал, аз съм пастир, не наемник. Но какво казва Апостолът? „Малко ми се струва да бъда съден от вас или от човешки съд, но и аз сам себе си не съдя, защото в нищо виновен не се съзнавам, ала не с това се оправдавам, съдия ми е Господ[46]”. Не затова е чиста съвестта ми, защото вие я хвалите. Защото как може да хвалите нещо, което не виждате? Хвали Онзи, Който вижда, пак Той е и Който поправя, ако съзре нещо, което обижда взора Му. И затова не казваме, че сме съвсем безгрешни, а се бием в гърдите и се молим на Бога: „Бъди милостив към мен, за да не греша!”. Все пак смятам, понеже говоря в Негово присъствие, че не искам от вас друго освен вашето спасение и често стена заради греховете на нашите братя, измъчвам се и се изтезавам в душата си и понякога ги порицавам; даже никога не пропускам да ги порицая. Свидетели са ми всички, които помнят какво говоря, колко пъти са били порицавани от мен – и то сурово порицавани, нашите братя, изпаднали в грях.

12.15. И сега отнасям обобщението си към вас, свети хора. В името на Христа, вие сте божи народ, вие сте истински християни и членове в тялото Христово: не сте отделени от единството. Съединени сте с членовете на светите апостоли, със спомена за светите мъченици, пръснати по целия свят, и сте в обсега на нашите грижи, така че да ви дадем добра равносметка. Но вие изцяло знаете каква е равносметката ни. Ти, Господи, знаеш що изрекох, знаеш какво не премълчах, знаеш, че го изрекох от сърце. Знаеш, че плаках пред Тебе, когато говорех, а не ме слушаха. Смятам, че равносметката ми е точна. Сигурност ми вдъхва Светият Дух чрез пророка Иезекиил: вие познавате четивото за стража: „И Тебе, Сине Човешки, поставих страж на дома Израилев; кога да кажа на беззаконника: „Беззаконнико, без друго ще умреш” и ти не кажеш нищо”. Това ще рече: „Аз ти нареждам да говориш, а ако ти не проповядваш, „ще дойде меч и ще го отнесе”, тоест „това е, с което съм заплашил грешника”. „И тоя беззаконник ще умре за своя грях, но кръвта му ще изискам от ръката ти”. И защо? Защото не е говорил. Ако стражът види идващия меч и надуе тръбата, за да избяга беззаконникът, а той не се спаси, тоест – ако не се поправи, за да не го сполети участта, обещана му от Бога: „ще дойде меч и ще го вземе – той ще умре за своя грях, а ти ще спасиш душата си[47].” И на това място в Евангелието какво друго е рекъл на раба? Когато онзи казва: „Господарю, знаех, че ти си жесток човек, жънеш каквото не си сял и взимаш каквото не си турил, и понеже се побоях от тебе, отидох и скрих твоята мина, ето вземи, каквото е твое”. А онзи му рекъл: „О, лукави и нищожен рабе, още повече, защото знаеше, че съм жесток човек и жъна каквото не съм посял и взимам, каквото не съм турил, алчността ми трябваше да те научи, че искам печалба от парите си. Тогава защо не даде парите ми в банката, та като дойда, да си ги получа с лихва[48].” Нима казва: „да дадеш и да получиш”? Ние, братя, даваме; ще дойде Онзи, Който ще получи. Молете се да ни завари подготвени.

Превод от латински: Ива Меркова-Янкулова.

Преводът е осъществен по изданието: Opere di Sant’ Agostino, v. 31/1, Roma, 1990.

____________________________

*Източник – http://www.hkultura.com. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Често срещано твърдение по отношение на еклесиологията у Августин е, че Църквата, мистическото тяло на Христа, и съответно членовете на християнската община са свързани с Главата на Църквата, намираща се в небето. Тази взаимовръзка и взаимозависимост се осъществява благодарение на любовта (caritas) (бел. прев.).

[2]. Аврелий Августин се спира отново на идеята, че Главата на Църквата е в небето, а Христовата Църква представлява Тялото Му на земята – в случая това е подходът repetitio. Срв. Sermo 22,10; 229/K,1; 299/C,2; Enarr. in Ps. 30,II,1-3; 60,1; 138,2.

[3]. Опозицията между Главата на Църквата, Който е безгрешен, и грешното Тяло кореспондира на отношението между Спасителя и спасените (вж. Enarr. in Ps. 2,3,37; Sermo 361,13).

[4]. Тялото Христово, тоест Църквата се намира отдясно на Върховния Съдник (срв. De agone chr. 26,28).

[5]. Матей 25:34-46.

[6]. Иоан 10:9-1.

[7]. В лицето на Петър се персонифицира цялата Христова Църква и по-специално – всички пастири.

[8]. Иоан 21:15-17.

[9]. В коментара си върху този диалог Августин и на други места използва паралелизма между тройното признание в любов, което трябвало да изличи тройното отрицание (срв. sermo138,4; 147/A,1-2; 295,3-4; 296,1-3; 340/A,3).

[10]. Лука 22:33.

[11]. Лука 22:33-34;55-61

[12]. Моментът на този разговор е отбелязан от Августин и други проповеди: вж. sermo 147/A,1; 229/B,2; 295,4; 340/A,3.

[13]. Иоан 21:15.

[14]. Иоан 10:1-2;10.

[15]. В проповед 29,2 и 67,1, Августин говори за това, че съществува „двойна” изповед – confessio laudis и confessio peccatorum, като втората е свързана с първата, защото признаването на собствените грехове е вече и възхвала на Бога.

[16]. Лука 18:10-14

[17]. Чрез настойчивото повторение Августин умишлено иска да акцентира върху това, че любовта (caritas) изключва търсенето на какъвто и да било личен интерес.

[18]. Филипяни 1:21.

[19]. Матей 23:2.

[20]. Има се предвид, че първото Христово пришествие префигурира Неговото второ (и крайно) пришествие.

[21]. Иоан 10:16-17.

[22]. Лука 5:2-7.

[23]. срв. Битие гл.29.

[24]. Лука 5:2-7.

[25]. Матей 27:51.

[26]. Матей 27:51.

[27]. Матей 23:2.

[28]. Наставлението на Христос (Матeй 23:2), Августин отнася не само до миряните, но и до свещениците, тъй като осъзнава, че на тях човешките злини също не са им чужди.

[29]. Матей 23:2-4.

[30]. Матей 7:21-23.

[31]. Филипяни 1:17.

[32]. Любовта е един вид непорочност – душата обича Бог като свой законен жених, без да търси лична изгода.

[33]. Иоан 21:15.

[34]. При Августин е от голямо значение идеята, че пастирът Божи не трябва да се грижи за личния си интерес, защото стадото не е негово, а на Христа (/срв. sermo 295,5; 229/B,2; 296,3; 229/N,1; 340/A,3).

[35]. Филипяни 1:18

[36]. 1 Коринтяни 4:17.

[37]. Филипяни 2:20-21.

[38]. Матей 6:2.

[39]. 2 Тимотей 2:21.

[40]. Иоан 10:12.

[41]. Донатисти – секта, наречена така по името на своя основател Донат. Води началото си от разкола, настъпил през 311–312 година в Северна Африка по повод избирането на Цецилиан за епископ на Картаген, когато група духовници с помощта на знатната вдовица Луцила свалят Цецилиан и избират на негово място за кратко Майорин, а по-късно и Донат. Самият Константин Велики изключил донатистите от клира, след като на двата събора, свикани по повод на разкола – в Рим 313 година и в Арл през 314 година, Цецилиан бил признат за единствен законен епископ на Картаген. Въпреки гоненията срещу тях (317-321 година) сектата запазва изключителната си популярност в продължение на повече от сто години. Донатистите се противопоставяли на присъствието на грешниците в Църквата и смятали, че истинска е само онази Църква, която не допуска грешниците до себе си.

[42]. Тук под da parte се има предвид, че донатистите искат да бъдат разграничавани като секта, тоест да не се идентифицират с каноничното християнство.

[43]. Лука 14:1.

[44]. Матей 7:15.

[45]. Матей  7:16.

[46]. 1 Коринтяни 4:3-4.

[47]. Иезекиил 33:7-9.

[48]. Лука 19:21-23.

Аврелий Августин е роден на 13.11.354 година в Тагаста, Северна Африка. Учи там, в Мадавра и Картаген. Преподава граматика и реторика в Тагаста, Рим и Милано. Получава кръщението си на 24.04.387 година в Милано. Връща се в родния си град, където става свещеник, а през 395 година е ръкоположен за епископ на град Хипон. Умира на 28.08.430 година. Канонизиран е през 1295 година, обявен е за учител на Църквата. Автор е на много съчинения – над 110, събрани в повече от 240 книги. Влиянието му върху богословието, философията и изобщо стила на християнската култура е трудно за сравняване с ефекта от чието и да е друго дело. Почитан и от Латинската, и от Източната църква, той оказва мощно въздействие и върху двете традиции, особено върху първата, носеща и до днес неговия отпечатък. Неслучайно Августин бива именуван „учителят на Запада”.

Източник на изображението – http://www.yandex.ru

Posted in Патрология, Проповед | Tagged , , , | Вашият коментар

ВЪВЕДЕНИЕ В СВЕЩЕНОТО ПИСАНИЕ НА НОВИЯ ЗАВЕТ – продължение 3*

Професор Христо Гяуров

ГЛАВА ТРЕТА

І. Древни преводи на новозаветния текстNew TestamentПод древни преводи се разбират онези преводи, които са направени по ръкописен гръцки текст преди книгопечатането. Те имат важно значение за исагогиката, за екзегетиката и при изследване историята на новозаветния текст. Особено важни са преводите от II и III век, тъй като от това време до нас не са запазени новозаветни ръкописи.

1. Източни преводи

А) Сирийски преводи – появили се в източна Сирия:

а)Пешито (Syryach) – всеобщо разпространение; преводът е извършен в Едеса през II век. Съдържа всички новозаветни книги с изключение на 2 Петрово послание, 2 и 3 Иоанови послания, Юда и Откровение. Този превод бил възприет от Сирийската църква и станал официален. Сегашният му вид е изменен и не се счита за оригинален. Едеският епископ Рабулас (411-435) установил сегашния вид на Пешито и спомогнал за разпространението му. Названието Пешито се явява през IX век, в някои ръкописи. Преводът е запазен до нас в доста ръкописи, някои от които произлизат от V век.

б)Syr-c – Къртънов сирийски превод. Наречен на името на откривателя си Уилиям Къртън. Запазен е във фрагменти от V век, намерени през 1842 година в един коптски манастир в Нитрийската пустиня и обнародван в Лондон (1858 година). Тези фрагменти сега се пазят в Британския музей в Лондон. Между Пешито и Къртъновия превод има сходство в думи и изрази, затова някои считат, че авторът на Пешито се е ползвал от него.Transfiguration of Jesus Christв)Syr-s – Синайски сирийски превод. Съдържа се в един евангелски палимпсест от IV или V век, открит от две англичанки – сестри (мисионерки) в 1892 година, в манастира св. Екатерина в Синай. Разчетен е и издаден в 1894 година. Има някои общи  думи и изрази с Къртъновия сирийски превод. Някои  считат, че те са редакции от друг по-древен, недостигнал до нас сирийски превод. По форма Синайският е по-млад от Къртъновия превод.

г)Диатесарон на Тациан (сигла, значи – Та). Сириецът Тациан – ученик на Юстин мъченик, съставя (около 170 година) евангелска хармония, наречена Диатесарон, където евангелските събития се излагат според четирите евангелисти. Дали е съставен на гръцки или сирийски език, не е установено. До нас Диатесаронът не е запазен в оригинал, а е стигнал в латинска преработка, в арабски и в арменски преводи. Някои учени считат, че той е най-древният сирийски превод на Евангелията. Бил широко употребяван в сирийската църква до V век; после бил заменен от Пешито.

д)Syr-h – Филоксенов сирийски превод. По заповед на Филоксен (508), монофизитски епископ на Иeрапол, Поликарп, негов викарий, превел буквално от гръцки на сирийски целия Нов Завет. Монахът Тома, от Харклен, през 616 година в Александрия рецензирал този превод, като още повече го доближил до гръцкия текст. Тази рецензия е известна под името харкленски сирийски превод; тя заместила обикновения превод и става общоупотребителна между монофизитите.

е)Иерусалимски или Палестински сирийски превод. Открит близо до Иерусалим в едно село, в един евангеларий от 1030 година, който сега се пази във Ватиканската библиотека. Преводът е направен на арамейски развален говор (VI век) и предназначен за жителите на южна Сирия. През 1892-93 година  в Синайския манастир „Св. Екатерина” били открити още два ръкописа от този превод, издадени в Лондон (1899 година) от А. С. Левис и М. Д. Тибсън.

Б) Египетски преводи

Въпреки че гръцкият език след Александър Македонски станал общоупотребителен в Египет, особено в Александрия, все пак местният език, наричан коптски, станал общоговорим и при разпространението на християнството в Египет се появила нужда от превод на Новия Завет на този език.Jesus Christ and the apostles5а)Сахидски или Тивски превод (II-III век). Направен е за християните от Горни Египет. От него има фрагменти, събрани и издадени от Хорнър (1911-1924 година в Оксфорд). Тези фрагменти са от значение за историята на новозаветния текст.

б)Бохаирски превод (Мемфийски).  Направен в III век в Долни Египет. Още от XVII век този превод се нарича коптски превод, защото е направен на един от главните египетски диалекти. Запазен е в повече от сто и двадесет ръкописа от IX-XII век; първоначално не е съдържал Откровение.

Други египетски преводи са:

В)Етиопски преводи. Християнството в Етиопия проникнало рано и в IV век било доста разпространено. Около V век Новия Завет бил преведен, но авторът на превода не е знаел добре гръцки език. В XIV век етиопският превод бил коригиран по коптския и арабския превод.

Г)Арменски превод. Първоначално арменците употребявали сирийската азбука и Библия. Азбуката на арменския език е открита от Месроб, а Библията била преведена от Месроб, патриарх на Сахаг. Иосиф и Иоан – свещеници (440), получили образование в Александрия. Сирийският превод повлиял на арменския. Има ръкописи от Х век на този превод. Най-добро издание е на мехитаристите във Венеция.

Д)Грузински превод. От Армения християнството минало в Грузия. Превод е извършен на грузински език в VI век, под влияние на арменския. По-късно са направени корекции по славянския превод. Издаден е в Москва, 1743 година.

Е)Готски превод. Готския епископ Улфил (311-383) изнамерил готската азбука и направил превода по антиохийския текст. Преводът е запазен на части в разни ръкописи. Евангелията са запазени в Кодекс Аргентеус (VI век) – на пурпурен пергамент със сребърни букви. Сега този кодекс се пази в Упсала (Швеция). Готската Библия е издадена в Хайделберг от Страйтберг, 1919 година.Jesus Christ and St. PeterЖ)Арабски преводи. В началото на VII век арабите почнали да завладяват източните християнски страни и да насаждат своята култура и език, поради което се явява нужда от преводи на арабски език. Няколкото превода, достигнали до нас на арабски, нямат оригинален характер, защото са редакции от коптския и сирийския преводи. Само някои от тях са направени от гръцки. Най-старият арабски ръкопис е от IX век и се пази в Синай.

З)Персийски преводи. Персийските християни първоначално се ползвали от сирийската Библия. По-късно у тях се явяват два превода: от сирийски език – XIX век, и от гръцки, направен по-рано, после коригиран по сирийския и така загубил своята ценност.

И)Славянски превод.  Бил направен на старобългарски език в 862 година от св. св. Кирил и Методий. Започнат е в България и довършен в Моравия, по Лукиановата рецензия. Този превод е претърпял няколко редакции; последна е руската. Първата славянска Библия се появява в Прага – 1570 година, после в Русия – в Острог, в 1581 година, в Москва – 1663 година и 1751 година. Така наречената Елисаветинска Библия е напечатана в 1751 година в Москва.

3. Западни преводи

А. Латински преводи

1. Итала или древнолатински преводи

Гръцкият език бил разпространен в Римската империя. На него се извършвало християнското богослужение, пишели се трудове и пр. Но с течение на времето, когато християнството било разпространено навсякъде, започнали на Запад да вмъкват в богословието (служението) общоговоримия латински език. Най-напред употребата на латински започнала в Северна Африка, където гръцкият слабо се застъпвал. Замяната на гръцки с латински на Запад предизвиква и появата на новозаветни и старозаветни латински преводи. Превеждането на Свещеното Писание на латински език започва  във II век, за което съдим по свидетелствата на други църковни писатели и от други латински преводи.Jesus Christ (186)Тертулиан (починал 220 година). Говори за латински преводи, един от които той сам употребявал, и който навярно бил от първата половина на II век. Св. Киприaн Картагенски (починал 258 година) се ползвал от латински превод, различен от този, от който се ползвал Тертулиан. Блажени Августин (починал 430 година) споменава за няколко преводи в Африка. Сам се ползвал от латински превод, наричан от него “Итала”, който, според някои, той занесъл от Италия в Африка. Блажени Иероним (починал 420 година) споменава за няколко преводи, като поставя на първо място един от тях, който нарича стар, древен – “Вулгата Едицио”; той бил възприет от Римската църква и бил употребяван в богословието. От сравнение между цитатите на блажени Августин и блажени Иероним, се идва до заключение, че “Итала” и “Вулгата” са един и същ превод. Следователно “итала-вулгата едицио” е бил древният латински превод, възприет от Римската църква и получил широко употребление и разпространение. Той съдържа цялата Библия и бил преведен буквално от гръцки на говоримия латински език през II век, без да има сведения за автора. От превода, обаче, се заключава, че авторът е християнин-юдеин, от Изток. Допуска се, че авторът е бил ученик на апостол Петър.

Ръкописи на превода “Итала”, стигнали до нас:

1.Кодекс Верцеленсис (IV век – съдържа евангелията); 2.Вероненсис (V век – съдържа евангелията), 3.Колбертинус (XII век – съдържа евангелията), 4. Кодекси на Беза (Кантабригиенсис и Кларамонтанус – от VI век – съдържат евангелията, Деяния апостолски и послания на апостол Павел); 5.Палатинус (V век – съдържа евангелията; пази се в Триент), 6.Бриксианус (VI век – съдържа евангелията); 7.Корбейенсис (Х век – съдържа евангелието от Матей и посланието на Яков); 8.Корбейенсис – Парисиенсис (V век – съдържа евангелията); 9.Бернерианус (IX век – съдържа послания на апостол Павел; пази се в Дрезден); 10.Боббиенсис (V век – съдържа Матей и Марк; пази се в Торино); 11.Редигеранус (VII-VIII век – съдържа евангелията); пази се в Бреслау; 12.Сеосорианус (VIII-IX век – старозаветни и новозаветни фрагменти); 13.Фрагмента Фрисингиана (VI-VII век – съборни и Павлови послания; пазят се в Мюнхен).

Цитати от древни латински преводи дават: Тертулиан, Киприан, Новациан, Присцилиан, блажени Иероним, блажени Августин, Примасий, Пелагий, Луцифер Каларийски и други.

б) ВулгатаThe Appearance of Christ to Mary Magdalene, by Alexander Ivanov, 1834-1836С течение на времето преводът “Итала” претърпял ред поправки и изменения и се появили различия. Така се явила нужда от изправяне и уеднаквяване на латинския превод. Папа Дамас І на един събор в Рим, 382 година, съзнавайки тази нужда, възложил на блажени Иероним да се заеме с това изправяне, понеже той бил известен като познавач на Свещеното Писание и като голям учен. И така, блажени Иероним се заловил да изправя “Итала”, като гледал да е близо до стария текст, за да не предизвика недоволство у църковниците. В 383 година блажени Иероним представил на папата поправения текст на евангелията и скоро след това и на другите книги. Отначало този поправен превод, макар и препоръчан от папата, не бил приет благосклонно, но с течение на времето изместил стария “Итала” и добил всеобщо употребление с название “Вулгата” – общоприет. Днес “Вулгата” се употребява в Римокатолическата църква. За разпространението му спомогнал папа Григорий Велики (674-735); запазен е до нас посредством около две хиляди и петстотин ръкописи.

По-важни ръкописи на “Вулгата” са:

а) Кодекс Амиатинус – намерен в манастира Амиата до Флоренция (VI-VIII век) Съставен бил в Англия; пази се във Флоренция; съдържа цялата Библия, без книгата на пророк Варух;

б) Фулденсис – съдържа Новия Завет; съставен бил по заповед на епископ Виктор, в 546 година. Разделен е на перикопи за църковна употреба. Съдържа и апокрифното послание до Лаодикийците;life-of-jesus-christв) Кодекс Сан (V век – евангелски фрагменти);

г) Бодлеанус (VII век – пази се в Оксфорд);

д) Форонулиенсис (VI век) – първоначално съдържал всички евангелия, а сега само части от тях);

е) Толетанус (VII-VIII век) – съдържа цялата Библия, без книгата на пророк Варух. Пази се в Мадрид – по-рано в Толедо; написан е с готически главни букви);

ж) Кавенсис (VIII-IX век) – съдържа цялата Библия. Намира се в манастира Тринита, при Салерно;

з) Кодекс Гат – (VIII век);

и) Паулинус или Каролинус (IX век) – запазен е в базиликата на апостол Павел в Рим, посветен на Карл Велики);

к) Харленанус (VI-VII век) – съдържа евангелията. Запазен в Лондон;

л)Монауенсис (370 година) – съставен по заповед на Карл Плешиви; намира се в Мюнхен.Passion of Christ (3)И този поправен текст на блажени Иероним скоро пак бил повреден при преписване и употребяване. В VI век Касиодор (починал 570 година) коригирал екземпляр от Вулгата. Алкуин (починал 804 година) по заповед на Карл Велики коригирал друг екземпляр на Библията и тази Библия била употребявана във Франция от IX-XIII вeк. Кардинал Петър Дамиани (починал 1072 година), наречен втори Иероним, поправил текста на “Вулгата” и тази поправена Библия дълго се употребявала в Англия.

В началото на XIII век като образцов екземпляр на Библията започнал да се счита намиращият се такъв в Парижката университетска библиотека; имал, обаче, много грешки. По-късно, XIII век били създадени коректориуми-Библии, на полетата на които били посочени за някои стихове разните четения: на гръцки, латински, у блажени Иероним и пр. Тези коректориуми наподобяват сегашните критически апарати. Важен е коректориумът на доминиканеца Хуго (починал 1260 година), употребяван от целия орден, от който и Тома Аквинат се ползвал. В Сорбоната също се е пазил коректориум, който съдържа важен критичен материал. Хуманизмът, стараейки се да подобри стила във “Вулгата”, по образа на класиците, не спомогнал за подобрението на библейския текст.

Книгопечатането също не спомогнало за подобрение на текста, понеже не се е обръщало внимание, от какъв ръкописен текст се печати. Все пак, важно значение има Комплютенската полиглота и изданията на парижкия печатар Роберт Стефан (макар, че те се намират под калвинистично влияние).

След Реформацията, католици и протестанти започнали да извършват нови латински преводи на Библията, по оригинален текст.

Тридентският събор, на 8 април 1545 година като определил канона на Свещеното Писание, издал декрет, с който латинския превод “Вулгата” се приема като авторитетен и достоверен и се определя да се употребява навсякъде в Католическата църква. Съборът и впоследствие Папа Лъв ХІІІ считат, че Вулгата не е безгрешен, но че по същество предава смисъла на еврейския и гръцкия текст. Според постановлението на събора, печатането на Вулгата трябва да извършва грижливо и с проверяване. След Тридентския събор се появили и разни критични издания на Вулгата: Библия Лованиенсия, 1547 година; Библия Плантиниана, 1574 година и други.Passion of Christ (37)Чрез частните издания на Вулгата не могло да се дойде до единство в текста. Папа Павел ІІІ в 1546 година образувал една комисия и възложил задача за извършване на едно критично проверено издание на Вулгата. Но комисията не могла да си изпълни мисията през времето на папа Павел. Комисии заседавали и при папите: Пий ІV, Пий V, Григорий ХІІІ, но и те били безрезултатни. Папа Сикст V (1585-1590) съставил комисия, която по няколко ръкописи се е трудила

Най-добрите ръкописи и цитати у други църковни писатели.

В 1589 година комисията завършила успешно мисията си; предала превода на папата, но той одобрил само малка част от него и отпечатал одобреното в 1590 година, като сам правил корекцията. Тази Библия носи името Вулгата Сикстина. Същата година папата починал и кардиналите забранили употребата на неговото издание, като запазените от нея екземпляри били унищожени. Папа Григорий ХІV образувал нова комисия от седем кардинали, но когато комисията привършила работата си, папата умрял. Папа Климент VІІІ (1592-1603) издава този преработен текст на Сикстовата Библия, която след това била наречена Климентова. Климентовата Вулгата, поради дългогодишна критична проверка, стои много близко до текста на блажени Иероним и до оригиналния текст на Библията. Тя е от значение при изследването на старозаветния и новозаветния текст.

Б.  а) Англо-саксонски превод (VIII век) – направен от латински текст; б) Старо-немски преводи. Направени били по Вулгата в VIII век. Има запазен един фрагмент в манастира Мондзее. В IX век се появил немски диатесарон, съставен въз основа на кодекс Фулденсис; той легнал в основата на немската евангелска хармония на Хелиаид (IX век). Последната повлияла на евангелската хармония на Отфрид (868).Passion of Christ (14)ІІ. Нови преводи на Новия Завет

1. Немски преводи на Цайнер (1473); от този превод се е ползвал и Мартин Лутер.

Мартин Лутер започва своя превод в 1522 година и го завършва в 1534 година, когато станало и отпечатването на неговата Библия. Днес има много други и най-разнообразни преводи на Библията на немски език.

2.Френски преводи – на Якобус Фабер Стапуленсис, съвременник на Лутер. Днес има най-разнообразни преводи на френски език.

3.Английски преводи. През времето на императрица Елисавета се появил преводът, употребяван днес в Англиканската църква. В 1804 година в Лондон е основано британското библейско дружество, имащо за цел да превежда и разпространява Библията на разни езици.

4.Руски преводи. Синодалният превод на Новия Завет бил извършен в 1858-1861 година от четирите духовни академии, по гръцкия текст. В 1860-1861 година целият Нови Завет бил отпечатан. В 1868-1875 година бил отпечатан Стария Завет, преводът на който бил направен също от четирите духовни академии, по еврейския текст, сравняван със седемдесетте и Вулгата. В 1876 година, след осемнадесетгодишна работа, цялата руска Библия била издадена.

5.Български преводи. Гръцкото духовенство се стараело да унищожи старите български преводи, затова те са рядкост; освен това, до XIX век са извършени само частични такива, за които няма точни сведения. В 1817 година, по желание на Кишиневския и Хотински митрополит Гавриил, архимандрит Теодосий в Бистрицкия манастир (близо до Букурещ) превел Новия Завет на български език, с помощта на неизвестен българин, който знаел само говоримия език на селото си. В 1823 година, от този превод, в пет хиляди екземпляра, руското библейско дружество издало само евангелието според Матей. Преводът не бил одобрен и напечатаните екземпляри били унищожени. По-късно, по покана на Британското библейско дружество, двама сливенски свещеници направили нов превод на евангелията, който също бил несполучлив. В 1828 година Петър Сапунов от Трявна, емигрант в Румъния, превел и издал Четириевангелието, от което в 1833 година имало второ издание. В 1834 година Константин Фотинов приготвил превод на Четириевангелието, но той не бил одобрен от Британското библейско дружество. В 1836 година Британското библейско дружество, чрез мисионера Баркер, се обърнало към търновския митрополит Иларион, да посочи подходящо лице, което да направи превод на Новия Завет на български език. Иларион посочил рилския иеромонах Неофит, който добре знаел гръцки, славянски и руски език. Преводът бил сполучлив; бил отпечатан в Смирна, 1838-39 година, и в продължение на деветнадесет години имал шест издания, при които били направени някои поправки и изменения.Passion of Christ (15)Преди около седемдесет години Британското библейско дружество възложило на Константин Фотинов, Илия Ригс, д-р Лонг, Христодул Сечаков и Петко Рачов Славейков да преведат цялата Библия на български език. Д-р Рикс и д-р Лонг знаели добре еврейски, гръцки, латински, български и руски езици. Сечаков владеел западното, а Славейков – източното наречие. В 1866 година бил отпечатан Новия Завет, а в 1873 година – цялата Библия. В 1891 година Библията била отпечатана в малък формат. В 1923 година била направена ревизия на това протестантско издание от петчленна комисия, под председателството на мисионера Роберт Томсън.

В 1898 година Св. Синод на Българската църква, по предложение на варненския митрополит Симеон, възлага превеждането на Библията на една комисия, под ръководството на митрополит Климент Търновски. Той, обаче, боледувал две години и комисията не престъпила към превода. В 1900 година Св. Синод възложил тази мисия на друга комисия, под председателството на самоковския митрополит Доситей, с поръчка, щото на 1 май 1903 година преводът да бъде готов, но комисията не могла да изпълни задачата си.

В 1905 година Св. Синод назначава две комисии за превеждане и за проверка на превеждането. В 1909 година било отпечатано вече Евангелието в петдесет хиляди екземпляра. В 1912-1913 година комисията, поради Балканската война, прекратила работата си за известно време. След това, в 1913 година при възобновяването на работата, Св. Синод назначил нова проверочна комисия. През Общоевропейската война комисията прекратила работата си за още две години. В 1918 година работата пак започнала, при нова комисия, като в същата година било поръчало, в сто хиляди екземпляра, отпечатването на Евангелието в Лайпциг. Поради  настъпилите събития в Германия, отпечатването станало в 1920 година.

На 30 юни 1920 година комисията по превода привършила работата; при проверката, обаче, били намерени грешки, които новоназначена комисия поправила. Българската Библия била отпечатана в Българската държавна печатница, в 1923 година в петдесет хиляди екземпляра. Носи заглавие: “Библия, сиреч книгите на Свещеното Писание на Стария и Новия Завет”.

Преди отпечатването на цялата Библия, отпечатани били други библейски книги в малък формат: псалми, притчи Соломонови, премъдрост Соломонова, премъдрост на Иисуса Син Сирахов. През 1926 година бил отпечатан в среден формат Новия Завет.

Преводът на българската Библия бил извършен по руската синодална Библия, сравняван с гръцки, еврейски текст, седемдесетте, славянския, латинския и френския преводи. В края на Библията са поместени: а) мерки и теглилки; б) указатели за паримийни, апостолски и евангелски четения; в)пасхални таблици; г) карти на Египет, Азия, Палестина.

_____________________________

*Източник – http://www.pomagalo.com. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru.

Следва

Posted in Библеистика | Tagged , , , | Вашият коментар

ВЪВЕДЕНИЕ В СВЕЩЕНОТО ПИСАНИЕ НА НОВИЯ ЗАВЕТ – продължение 2*

Професор Христо Гяуров

ГЛАВА ВТОРА

І. Ръкописният гръцки текст на Свещеното Писание на Новия Завет

Езикът, на който са били писани новозаветните свещени книги.

New TestamentПрез времето на Христос в Палестина се говорило на арамейски език, който изобщо се нарича еврейски език. Иисус и апостолите са говорили на този език (Матей 27:46; Марк 5:41; 14:36; 15:34; Деяния апостолски 21:40; 22:2). Евангелист Матей писал своето евангелие на този език, после сам го превел на гръцки, а оригиналът бил загубен. Всички останали новозаветни книги били писани на гръцки език. Не могат да се приемат мненията на: а) Болтен: че всички новозаветни книги са писани на еврейски и после преведени на гръцки; б) Хардуин, че всички новозаветни книги, с изключение на посланието до Филимон, са писани на латински език; в) че посланията на Яков и до Евреите били първоначално писани на еврейски; г) Сирле и Бароний – че евавгелист Марк написал евангелието си на латински и оригиналът се пази във Венеция (този ръкопис е част от един ръкопис на Вулгата от VII век). Всички тия твърдения са неоснователни.

В Палестина освен на арамейски език се е говорило и на гръцки, даже гръцкият е бил наравно с еврейския в употребление: “А като чуха, че им говори на еврейски, още повече утихнаха” (Деяния апостолски 22:2). Сам Иисус е знаел гръцки, иначе трябваше да има преводач при разговорите Му със сирофиникийката (Марк 7:26), стотника езичник (Матей 8:5), с Пилат, което от писанията не личи. А още по-употребяван е бил гръцкият език между юдеите на разсеянието. Разпространението на гръцкия език в Мала Азия, Сирия, Палестина, Египет и други е започнало от времето на Александър Македонски (356-323). Чрез неговите походи и завоевания гръцката култура и език проникнали в източните страни. Той сложил начало на елинистичната епоха, която продължила няколко века и след Иисус Христос. Елинизмът пуснал най-дълбоки корени в Александрия. През времето на римските императори източната част на империята била елинизирана. Гръцката култура и език си пробили път и на Запад. Всички първенци и интелектуалци знаели гръцки език.Jesus Christ and the apostlesВ християнските църкви из империята се служило на приетия от тях гръцки език. На този език ставало общението между църквите. На него пишели и християнските писатели: Климент Римски – Послание до Коринтяните; св. Игнатий Богоносец – седем послания; Ерм – “Пастир”. В края на ІІ век някои писатели почват да пишат на други езици: Тациан на сирийски; Минуций Феликс, Тертулиан – на латински. Гръцкият език в епохата на елинизма се различава много от древния класически език от V век преди Христа и се нарича “кини диалектос” – общ говор или само кини.

За произхода на “кини” има две теории:

Първа теория: Във времето на класическия гръцки език имало четири наречия: атическо, ионийско, дорийско, еолийско. Първо място държало атическото. След походите на Александър Македонски, станало сливане на наречията, като в основата легнал атическият диалект, и се получило ново наречие – кини.

Втора теория: Още през класическо време, в атическия диалект, заемащ първо място, почнали да се вмъкват елементи от другите три наречия и от това сливане се появява кини. За образуване на кини най-силно е влиянието на ионийския, а най-слабо на дорийския диалект. Възприема се втората теория.

Има два вида кини: писмен и говорим. Филон Александрийски, Иосиф Флавий, Плутарх и други пишат на литературния кини. А има разни паметници: писма, договори, търговски сделки и други на обикновения говорим език. Езикът на седемдесетте (Септуагинта) е литературен, но е под влияние на еврейския. Също така и новозаветните книги са писани на литературния кини, само че с много примеси. В него има семитизми, както и нови думи и понятия, появили се поради новостта на християнското учение, изложено в новозаветните книги.

Причина за семитизмите в новозаветния гръцки език са: 1) Иисус и апостолите проповядвали на арамейски език, на който били написани и някои разкази за Христовия живот, за което споменава евангелист Лука. При превеждането на евангелието от Матей, някои семитизми се вмъкнали в гръцкия език; 2) Родният език на писателите оказал своето влияние при писането им на гръцки език; само Лука не е бил евреин; 3) Еврейският език бил на равна употреба с гръцкия, затова му влияел. Преводът на седемдесете, от който дори и евангелист Матей взимал цитати, бил повлиян от еврейския език.

В новозаветния гръцки език се срещат думи, изрази, стилови конструкции от семитски произход. Има и латинизми в малко количество в ония книги, които са писани на Запад. У синоптиците гръцкият език е повече повлиян от еврейския, отколкото в другите новозаветни книги. Най-хубав и чист език имат книгите на евангелист Лука и на апостол Павел. Начало на изследванията на гръцкия език се поставя през време на хуманизма и реформацията. През XVII и XVIII век между изследователите се оформят направленията пуризъм и евраизъм. Пуристите твърдят, че Божественото откровение трябва да е написано на чист, съвършен език, следователно влияние върху гръцкия език няма. Евраистите твърдят, че има силно влияние, оказано от еврейския език върху гръцкия текст. Евраизма побеждава и спорът се приключва в края на XVIII век.Jesus Christ and  the apostles in the seaВ XIX и ХХ век се откриха много паметници, в които е запазен говоримият кини, (камъни, папируси, глинени плочки). Такива паметници в голямо количество са открити в Египет и изследвани от Дайсман, Моултон, Майзер, Тумб и други. Тези паметници доказаха, че кини има свои особености, които неправилно се смятат за семитизми. Така се появи неопуризмът.

Източници за изследване на новозаветния език: преводът на седемдесетте; съчиненията на Иосиф Флавий, Филон и други писатели от времето на елинизма; съчиненията на Климент Александрийски, Игнатий Богоносец, Поликарп Смирненски и други; някои паметници на кини – новогръцки език. Върху новозаветния гръцки са правили изследвания: К. Дитерих, А. Тумб, С. Соболевски, Дайсман и други.

Граматики на кини: Фр. К. Конибиар, Сен Д. Сток и Робертсон – Граматика на библейския гръцки език, отпечатана в София от професор Глубоковски (1927); Фр. Бласс.  Речници на кини: Евр. Пройпен – Гръцко-немски речник. Симфонии: (където на всяка дума се посочват съответните места в Библията) от Моултън и Гидън, 1899; от Брудер, 1913 година.

История на ръкописния новозаветен гръцки текст.

До нас няма запазен нито един автограф на някой новозаветен писател поради ред причини: а) папирусът, на който е писано, не е дълготраен; б) дългата употреба прави ръкописа негоден и предизвиква преписване; в) някои от книгите са били диктувани от авторите и писани от други лица; г) нечетливостта на някои от тях предизвикали преписване. Посланието до Галатяни (6:11) е писано саморъчно от апостол Павел; а до Колосяни (4:18), 1 Коринтяни (16:21), 2 Солуняни (3:17) били писани под негова диктовка.

Мнението, че Игнатий Богоносец и Тертулиан в някои свои произведения говорели за новозаветни автографи, не е основателно, тъй като там се говори за неподправени новозаветни книги; също  не отговаря на истината мнението, че евангелието от Иоан било пазено до IV век в Ефес, и че евангелието от Матей било намерено в гроба на св. Варнава на остров Крит.

Днес имаме около четири хиляди ръкописа на новозаветния гръцки текст, а никое друго древно светско произведение не е запазено в толкова ръкописи.

Материали за писане през времето на Иисус Христос и апостолите:

а) дървени плочки, намазани с восък; б) глинени плочки; в) папирусни листа; г) пергаментни листа (2 Иоан 1:12, 3 Иоан 1:13). Най-много ръкописи са запазени на пергаментни листа.Jesus Christ and the apostles2Папирусни листа – папирус. Приготвяли се от сърцевината на тръстиката, растяща по долината на река Нил. Тънките ивици от папирусната сърцевина се залепяли една до друга в два пласта – хоризонтален и вертикален. Пишело се само на едната страна – кратки писма, договори, съобщения, сделки и пр. При нужда, за по-дълги писма, залепяли няклоко листа един до друг и се получавал папирусен свитък, навитък. Редовете на папирусния лист имали от 15-30 букви, написани в един стълбец, наричан колона. Първоначално папирусът се е употребявал в Египет, а по-късно през времето на фараон Псаметих (663-610 преди Христа) бил разпространен и в други страни. По причина, че не е бил траен материал, постепенно той бил изместен от пергамента.

Пергаментни листа – пергамент. Приготовлявали ги от кожи на млади животни: овци, телета, кози, антилопи, след като ги изчиствали и избелвали с вар. През ІІ век преди Христа в град Пергам (в Мала Азия) бил открит по-съвършен начин за приготвяне на този материал за писане и той започнал вече да носи названието на града. Прегънат кожен лист се наричал “диптих”. Четири диптиха, тоест шестнадесет страници правели една тетрадка, а няколко тетрадки – една книга – “кодекс”. На пергаментните листа, които са много по-трайни от папируса, се пишело и на двете страни с растително масло; на папируса – със сажди. Има кодекси с една, две (александрийски кодекс), три (ватикански кодекс), четири (синайски) колони като думите не се разделяли една от друга. Има запазени повече ръкописи на пергамент, отколкото на папирус. Има петдесет и два папирусни ръкописи, с новозаветни откъслеци, но от тях нито един не съдържа целия Нов или Стар Завет. Има новозаветни ръкописи написани на пурпурно боядисан пергамент (”кодекс пурпуреус”) – от VI век. Други – със сребърни букви (“кодекс аргентеус”) – от VI век, а трети – украсени с миниатюрни рисунки. Новозаветните пергаментни ръкописи са повече на брой и съдържат по-големи части от Свещеното Писание. Някои дори и изцяло (те се наричат “пандекти”). Палимпсести – това са пергаментни ръкописи, на които първият текст е изтрит и на негово място е записан нов, по-важен текст. Стария текст често можел да се възобнови по химически начин или посредством фотография.

Евсевий Кесарийски съобщава, че през 331 година Константин Велики наредил да се приготвят петдесет пергаментни ръкописи, които да съдържат цялото Свещено Писание – Стария и Новия Завет. Тия ръкописи били определени за цариградските църкви.

Едни от ръкописите се наричат майускулни, защото били написани с главни или унциални букви. Други се наричат минускулни – били написани с малки, курсивни букви. От IV-IX век се пишели майускулни, а от IX-X век и едните, и другите. От XI век само минускулни.Jesus Christ and the apostlesХартията била изнамерена от китайците; но в VIII век е известна  и на гърците; започва да се употребява в XIII век. В XVI век, с книгопечатането се спира употребата на пергамента. През XVIII век Ветщайн (починал 1754) обозначил със знаци майускулните и минускулните ръкописи. Майускулните обозначил с главни букви на латинската азбука. Минускулните той разделил на четири отдела: 1) евангелия; 2) Деяния и съборни послания; 3) апостол-Павлови послания; 4) Откровения – като поотделно ги номерирал с арабски цифри. Това разделение създало някои мъчнотии. Когато латинските букви се оказали недостатъчни, почнали да употребяват гръцките и еврейски такива. През ХХ век, 1902 година, Херман фон Зоден започнал да обозначава всички новозаветни ръкописи с арабски цифри; ако ръкописът съдържал цялото Свещено Писание, поставял пред цифрата гръцката буква “делта”; за евангелията “е“; за Деянията, Посланията и Откровенето – “ а “. Годината на ръкописа обозначавал с арабски цифри. К. Р. Грегори в 1908 година дава нова система на обозначаване. Той дели всички новозаветни ръкописи на четири отдела: 1) папируси; 2) унциални; 3) минускулни; 4) лекционарии. Папирусите той обозначавал с голямата немска буква Р (например Р1, Р2 и пр.). Унциалните обозначавал с арабски цифри, като пред тия цифри поставял една нула – 0 (01, 02  и пр). Минускулните обозначавал с арабски цифри, като на горния десен край поставял малките латински букви е, а, р, r, които означавали съдържанието на ръкописа: е – (Evangelia) евангелия; а – (Acta apostolorum) Деяния и съборни послания; р – (Paulinae epistulae) послания; r – (Revelatio) Откровение. Лекционариите пък с арабски цифри, като пред тях се постави латинската буква l (ел).

Досега са известни деветдесет и два папирусни ръкописи, около двеста седемдесет и шест унциални, около две хиляди и четиристотин минускулни, около хиляда и шестстотин лекционарии. Глинените плочки Грегори поставял в отдела на унциалните ръкописи (0153).

По-важни майускулни кодекси:

t 01 ( у Зоден  d 2) – Синайски. През 1844 година Тишендорф открил част от този кодекс в манастира св. Екатерина в Синай – четиридесет и три листа, която сега се пази в Лайпцигската университетска библиотека. В 1859 година Тишендорф открил втората част на ръкописа, доскоро пазена в Петроград и сега продадена за голяма сума в Англия, където се и пази. Съдържа: Стария и Новия Завет, посланието на апостол Варнава и една трета част от “Пастир” на Ерм. Текста на кодекса е претърпял няколко редакции. Най-ново е изданието в Оксфорд през 1911 година. Синайския кодекс произлиза от ІV век и е един от тия, които Евсевий Кесарийски в 331 година наредил да се приготвят по заповед на Константин Велики.

В-03 (у Зоден  d 1) – Ватикански. От XV век се намира във ватиканската библиотека. Съдържа Стария и Новия Завет, но някои части липсват (2 Тимотей, Тит, Филимон и Откровение). Съставен в IV век, по всяка вероятност в Египет. Предполага се, че Ватиканският кодекс е бил писан по нареждането на св. Атанасий Александрийски за императора Констанц. Кодексът претърпял три корекции, от които последната (около 1000 година) била най-важна. Избелелите букви били пренаписани, поставени били ударения и придихания и около две хиляди места били поправени. Последно издание било направено в 1904 година при папа Пий Х.Jesus Christ and the apostles3А-02 (у Зоден d 4) – Александрийски. Произлиза от Египет около 450-500 година след Христа, от XI век кодексът е бил у александрийските патриарси. През 1628 година Кирил Лукарис го подарил на английския крал Карл І. В 1753 година крал Георг ІІ го подарил на Британския музей. Този кодекс е от четири тома – седемстотин седемдесет и три станици; съдържа целия Стари и Нови Завет, двете послания на св. Климент Римски. Издаден е факсимилирано в 1879 година и  в 1909 година (само на евангелията). Кодексът е писан със слети думи, без ударения и придихания. Има амониево деление на отдели.

С-04 (у Зоден d 3) – на Ефрем Сириец. Този кодекс е палимпсест. През XII век върху неговия заличен първоначален текст били написани тридесет и осем трактата на св. Ефрем Сириец. Пази се в Парижкия национален музей; има препинателни знаци и амониево деление на глави и титли. Съставен бил през V век в Египет. Съдържа пет осми части от Новия Завет и откъслеци от Стария Завет; 2 Солуняни и 2 Иоан липсват. Тишендорф по химически начин възстановил първоначалния текст на по-голямата част от кодекса. Той издал факсимилирано Новия Завет в 1843 година.

W-032 – Евангелски ръкопис на Фрийр. Съставен бил в V век; в 1906 година бил купен от американеца Фрийр (в Гиза, квартал на Кайро); сега се намира във Вашингтон. В 1912 година е издаден факсимилирано от Хенри Сандърс. Евангелието от Марк в него съдържа края му – 16:9-20.

Горните унциални ръкописи са ценни древни ръкописи на Свещеното Писание и изобщо на древната гръцка писменост.

D-05 (у Зоден d 5) – Codex Cantabrigiensis или “кодекс на Теодор Беза”, от VI век; намерен във Франция, в манастира “Св. Ириней”, край град Лион.  В 1562 година бил откраднат от хугенотите, а след това станал притежание на Теодор Беза. В 1581 година той го подарил на Кеймбриджския университет, където се пази и досега. Съдържа четирите евангелия и Деяния апостолски на гръцки и латински език. Латинския превод (от дясна страна) е извършен от друг гръцки кодекс и е приспособен към гръцкия. текст. В Деяния има Евталиево деление на глави и стихове. Гръцкия текст е писан слято, без ударения; има сходство с текста на св. Ириней и древните латински и сирийски преводи. В евангелието от Лука и Деяния има много особености. Издаден е в 1899 година от Кеймбриджския университет факсимилирано.jesus_washing_apostles_feet_parson_lD-06 (у Зоден а 1026) Кодекс Кларамонтана. Първоначално го притежавал Теодор Беза, а сега се пази в парижката народна библиотека. Съдържа апостол-Павловите послания, на гръцки с латински превод; съставен бил в VI век в Южна Франция; има предположение, че той е продължение на “Codex Cantabrigiensis”. Издаден е от Тишендорф в 1852 година.

Други по-важни унциални кодекси са: Кодекс Василенсис (VIII век), Лаудианус (VI век), Авгиенсис (IX век), Бернерианус (VI век), Коиглинианус (VI век), Киприус (VIII или IX век), Стефани или региус Парис (Х век), Пурпурус (VI век), Росаненсис (VI век), Коридети (VII-IX век).

Минискулни новозаветни ръкописи. Числото им досега е около две хиляди и четиристотин, като постоянно се увеличава. От тях около петдесет съдържат целия Нови Завет; те са пандекти. Останалите съдържат части, книги или групи от книги от Новия Завет.

Минускулните ръкописи са от по-къснешен произход и не са близки до първоначалния новозаветен текст. Напоследък, обаче, се откри, че някои от тях съдържат ценен древен новозаветен текст, употребяван в Кесария Палестинска през Оригеново време. Ценен древен текст съдържа и така наречената “Ферарска група”, която произлиза от Калабрия или от Сицилия. При изследването на много от тези ръкописи се установява не само новозаветен текст, употребяван във Византия през средните векове, но и първоначалният новозаветен гръцки текст.

Лекционарии – числото им е около хиляда и шестстотин, като постоянно се увеличава. Списък на лекционариите Грегъри помества в произведението си “Текст критик”; в някои от тях се съдържа древен новозаветен текст. Важното е, че мъчно могат да се правят промени или добавки в текста на лекционариите, тъй като той се е четял при богослужение и се знаел наизуст.RH-JesusAndCenturianГрешки, поправки и допълнения в новозаветния гръцки текст.

Христовата Църква е запазила грижливо канона и съдържанието на новозаветните книги. Строгото пазене на новозаветния текст историкът Созомен илюстрира в своята Църковна история със следния разговор. На остров Кипър, на едно събрание на триста и петдесет епископи, един от епископите употребил думата “скимпус” (креват) вместо “краватос” (одър), която считал за груба дума. Присъстващите забелязали промяната и казали на своя брат: “Нима ти си по-добър от този, който е казал “краватос”, та се срамуваш да употребяваш неговата дума?” По същество и по смисъл неговия новозаветен текст е запазен в Христовата Църква, обаче, при преписването са били вмъкнати някои несъществени грешки и неточности. Едни грешки са неволни и несъзнателни, а други съзнателни – преписвачите нагаждали текста според своите разбирания; затова грешките, поправките и измененията делим на две групи: 1) неволни и 2) преднамерени.

1)Неволни. Ставали при невнимателно гледане или слушане при преписването или диктовката. Има ред случаи, от които се появили неволни грешки: а) заместване една буква с друга; б) пропущане срички и думи; в) неправилно разделяне думите в слятото писане; д) неправилно прочетени съкращения; е) заместване една дума с друга с еднакво значение; ж) писане на гласни вместо двугласни и други.

2)Преднамерени. Били извършвани или с добра цел (от православни), или с цел за защита (от еретици); а) граматически и синтактични изменения; б) добавяне, заместване или изхвърляне на думи при тълкуването; в) добавки от литургичен характер; г) съобразявания и изправяния с паралелни места в други книги. Преднамерени изменения от еретиците са правени от: валентинияните, Маркион, арианите и други.

Много труд е положен за изследване на ръкописите, особено на майускулните; резултатът от многовековната работа на изследователите е, че днес новозаветния текст по същество и смисъл е еднакъв с текста на новозаветните писатели. За това се уверяваме от изданията на Константин Тишендорф, Херман фон Зоден и други, които изследвали, сравнявали хиляди ръкописи, и в изданията си посочили всички разночетения в по-важни древни новозаветни ръкописи.jesus10Пазене и възстановяване на първоначалния новозаветен гръцки текст

Не само св. Църква, но и много видни богослови, от древност и досега, са си поставяли за цел да запазят и възстановят първоначалния текст – Ориген (починал 254), блажени Иероним, Пиерий, Памфилий Кесарийски (изследванията на последните двама не са запазени до нас), Исихий (III-IV век) – египетски епископ, Лукиан (починал 312) – антиохийски презвитер. Папа Геласий не одобрил рецензията на Лукиан и Исихий, но според блажени Иероним Лукиановата рецензия е получила широко употребление и разпространение в Атиохийската и Цариградската църкви, а Исихиевата – в Александрийската църква.

ІІ. Новозаветни цитати у древните църковни писатели.

При изследване и възстановяване на първоначалния текст цитатите имат важно значение по следните причини: 1) За новозаветния текст от първите три века се съди по цитатите, тъй като най-ранните кодекси са от IV век; 2) Цитатите определят по-точно мястото и произхода на ония ръкописи и редакции, с които са сходни. Най-важни са цитатите на църковни писатели от първите пет века; цитатите на следващите, по-късни писатели остават на втори план.

Цитати от апостолските мъже и първите християнски апологети има малко. Голяма част от тях са цитирани по памет. В края на ІІ век св. Ириней Лионски (- 1800), Климент Александрийски (- 2400), Тертулиан (- 7000), Ориген (- 18 000) – тези цитати са буквални или свободни. Цитатите на гръцки са по-важни от тия на латински, които пък не са без значение, особено когато са правени от древни латински новозаветни преводи.

При ползване от цитатите на древни църковни писатели, трябва да се има предвид: 1) Често преписвачите са поправяли текста, съобразно употребявания текст в тяхно време. 2) Непълни цитати често са били допълвани от преписвачите. 3) Често самите писатели нагаждали текста съобразно целите си. 4) Често писателите са цитирали свободно, а не дословно. 5) Един писател може да се е ползвал от различни ръкописи. Затова при изследването трябва да се има на ръка критично проверени издания на древни писатели. Такива издания са: на Берлинската академия на науките (1897 година и сл.) – за източните църковни писатели; на Виенската академия на науките (1866 година и сл.) – за западните църковни писатели. За установяване на буквалните цитати се взима под внимание: 1) неколкократното привеждане буквално, от един и същ писател, на един текст; 2) когато писател изрично подчертава, че цитатът е буквален; 3) когато оборва погрешно цитиране у еретиците; 4) когато привежда новозаветни места, за да докаже догматически истини. 5) Привеждане новозаветни места, а след това тълкувание.

По-важни цитати има у следните древни църковни писатели:

Източни: св. Василий Велики (починал 379); св. Григорий Богослов (починал 390); св. Григорий Нисенски (година 394); св. Кирил Иерусалимски (починал 386); Ориген (починал 254), св. Атанасий Александрийски (починал 373); св. Кирил Александрийски (починал 444); Тациан (починал 180); св. Ефрем Сириец (починал 373).

Западни: св. Юстин Философ и Мъченик (починал 167), св. Ириней Лионски (починал 202), св. Иполит Римски (починал 236), Лактанций (починал 313), св. Киприан Картагенски (починал 256), Тертулиан (починал 220), св. Амвросий Медиолански (починал 347), блажени Иероним (починал 420), блажени Августин (починал 430). Изследвания върху цитатите дават: Бусе – “Евангелските цитати у Юстин Мъченик” (1891); К. Хауч – “Евангелските цитати у Ориген” (1905); Аугустинус Мерк – “Новозаветният текст у св. Ириней” (1925) и други.

_____________________________

*Източникhttp://www.pomagalo.com. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru.

Следва

Posted in Библеистика | Tagged , , , | Вашият коментар

ВЪВЕДЕНИЕ В СВЕЩЕНОТО ПИСАНИЕ НА НОВИЯ ЗАВЕТ – продължение*

Професор Христо Гяуров

ІІ. Понятие за науката “Въведение в Свещеното Писание на Новия Завет“.

New Testament1.Название на науката “въведение” (исагоги). Това название за пръв път било употребено от антиохиеца Адриан, който около 450 година написал съчинението “Въведение в Божествените писания”. Това име “Въведение” или “исагоги” става общоупотребително през XVII и XVIII век.

Ричард Симон (починал 1712 година) разделя “Въведението” (”исагогика”) на две части: “Въведение в Новия Завет” и “Въведение в Стария Завет”. Но има богослови, които не правят това разделение: например Каулен в съчинението си “Въведение в свещените книги на Стария и Новия Завет” (1905 година, V-то издание).

2.Задача на науката. Задачата на “исагогиката” е да даде предварителни познания за свещените книги. Тия познания са: а) общи сведения – понятие за новозаветните книги; б) название, произход, писатели на новозаветните книги; в) боговдъхновеност; г) число на книгите, редът им; д) деление по съдържание, език и форма; е) деление на зачала, глави, стихове; ж) история на новозаветния гръцки текст; з) цитати у древните църковни писатели; и) история на преводите, на канона, на печатния гръцки текст; к) възстановавяне на първоначалния гръцки текст; л) произход на всяка новозаветна книга поотделно, автор, време, място, повод, цел на написване, съдържание, истинност, неповредност и древни свидетелства.

Тия предварителни познания можем да разделим на: общи относно всички книги на Новия Завет, и частни – относно всяка отделна книга. Имайки предвид задачата на исагогиката, ние заключаваме, че тя е историческа наука. За такава я считат и учените Ройс, Юлихер, Цан, Майнерц и други.

Има някои католически богослови (Хофман, Каулек), които считат, че главната задача на исагогиката е апологетическа, тоест да защити подлинността и боговдъхновеността на свещените новозаветни книги; по такъв начин те причисляват исагогиката към отдела Систематическо богословие.

Протестантският богослов Фердинанд Христиан Баур счита, че задачата на исагогиката е критично изследване на новозаветния канон.

Горните два възгледа за нас са неприемливи.

3.Деление на науката:

а) обща част, в която влизат въпросите: история на новозаветния гръцки текст; новозаветни цитати у древните църковни писатели, история на древните и нови преводи на Новия Завет; история на новозаветния канон; история на печатния текст и на възстановяването на първоначалния текст; б) специална част. В нея се разглежда произходът на всяка новозаветна книга и въпросите свързани с произхода ѝ: автор,  древни свидетелства, време и място на написването ѝ и други.

Тия две части на исагогиката се предшестват от увод, в който се разглеждат:

а) общи сведения за Свещеното Писание на Новия Завет; б) Понятие за науката исагогика.

Мнозина богослови, като П. Файне, М. Майнерц и други, делят исагогиката на три отдела:

а) произход на отделните свещени новозаветни книги; б) история на новозаветния канон; в) история на новозаветния гръцки текст.

Това деление не се счита за сполучливо.

4.Метод на науката. Исагогиката спада към отдела Историческо богословие. Методът ѝ е исторически, тоест изложените истини в нея трябва да почиват върху здрави и несъмнени исторически доказателства.

Като богословска наука, исагогиката се осланя върху вярата в Христос Изкупителя, и върху Църквата Христова, като носителка на истината. Относно реда на разглежданите въпроси в исагогиката няма единодушие между учените. Едни считат, че първо трябва да се разглежда специалната част, тоест  всяка отделна книга, а други – общата част. Ние възприемаме следния ред:

а) увод – общи уводни въпроси; б) обща част; в) специална част

При разглеждане на специалната част едни учени разглеждат книгите по хронологически ред. Други – по авторство, тоест от всеки автор всички негови книги – например, от апостол Иоан: евангелие, послания, откровение. Трети разглеждат новозаветните книги по отдели: евангелия, деяния, послания, откровение. При разглеждането на всеки отдел книгите му се подреждат по хронологически ред.

Това последно разглеждане е възприето и от нас.

5. Източници на науката:

а) вътрешни – свещените новозаветни книги; б) външни: Свещеното Предание; писмени и веществени паметници; църковни решения и определения, взимани при вселенски и поместни събори; произведения на древни църковни писатели. Помощни науки на исагогиката са: църковна археология, църковна история, история на древната християнска литература и други.

6. Самостойност на науката. Има учени, които считат, че исагогиката е част от науката “История на друга християнска литература” – Херман фон Зоден. Исагогиката, обаче, има ясно определен и разграничен предмет на изследване – новозаветните книги, които имат божествен, а не човешки произход; в тях се съдържа свръхестественото, божественото новозаветно откровение. Те са основата на християнската вяра и нравственост, на цялото християнство. Те са източници и на всички християнски богословски науки. Поради тази причина в богословските науки трябва да съществува специална самостойна наука, имаща за предмет източниците на богословската наука. На исагогиката от древност и досега се гледа като на една от най-важните богословски науки.

7. История на науката “Въведение в Свещеното писание на Новия Завет”.

Историята на науката започва от първите дни на християнството. Тя се дели на три периода: патристичен, средновековен и нов.

Върху развитието на науката са оказали влияние:

а) разните стремежи и интереси; б) развитието на християнската богословска наука изобщо. Тогава, когато богословите са обръщали внимание на тълкуванието, исагогиката е била слабо развивана.

I. Патристичен период (ІІ-VІ век).

В този период се обръща внимание предимно на тълкуванието на Новия Завет, но не и на произхода му. Има някои църковни писатели, които се занимават с исагогични въпроси, като специален предмет на изследване – например Климент Александрийски, Ориген, блажени Иероним, блажени Августин, св. Иоан Златоуст, Евсевий Кесарийски и други. Други църковни писатели се занимават с херминевтични въпроси: св. Ириней Лионски, Тертулиан, Ориген и други. Ориген различава: буквален, морален и мистичен (духовен) смисъл в Свещеното Писание. Александрийската школа обръща внимание върху алегоричното тълкувание на Свещеното Писание. Антиохийската школа – върху реалното; по-важни нейни представители са: Диодор Тарсийски, Теодор Мопсуестийски, св. Иоан Златоуст, блажени Теодорит Кирски и други. Специални изследвания върху херминевтични и исагогични въпроси, писани от древни църковни писатели: Мелитон Сардийски (починал 170) в съчинението си “Ключ” – незапазено до нас, дава правила за тълкуванието на някои места в Свещеното Писание. Св. Иполит Римски (починал 236) е автор на Мураториевия канон, в който се изброяват каноническите книги на Новия Завет и се дават сведения за тяхното написване. Този канон е част от произведението му “Песни” и с право може да се нарече “първо въведение в Свещеното Писание”. Тикониус (починал 390) – “Седем правила за търсене и намиране смисъла на Свещеното Писание”. Блажени Августин – “За християнската вяра”. Блажени Иероним – “За знаменитите мъже”.  Адриан от Антиохия – “Въведение в Божествените Писания” (450). Козма Индикоплевст, VІ век – “Християнска топография”; в V том дава сведение за писателите, целта и съдържанието на библейските книги. Юнилий Африкански – “Института регулария дивине легис”; в това съчинение той разлежда чисто исагогични въпроси, като: писатели, деления, характер, каноничност на библейските книги. Касидор (VІ век) – “Институционес дивинарум ет секуларум лекционум”.

ІІ. Средновековен период (VI-XVI век).

Богословската наука запада на Изток, а се развива на Запад и има предимно тълкувателен характер. Но все пак има богослови, които се занимават с исагогически въпроси.

На Изток: цариградският патриарх Фотий (починал 890) в съчинението си “Амфилекия” дава правила относно тълкуванието на Свещеното Писание.

Блажени Теофилакт (починал 1107) – охридски архиепископ; в предговорите към своите тълкувания дава исагогични сведения за произхода на новозаветните книги. Тези сведения на блажени Теофилакт са поместени в много старобългарски и църковнославянски новозаветни ръкописи.

На Запад: Алкуин (починал 804), Хюго (починал 1141), Бонавентура (починал 1274), Тома Аквинат (починал 1274), Николай от Лира (починал 1340). Последният дава обширни сведения за канона, съдържанието, произхода на новозаветните книги и правила за тълкуванието им.

Сано Пагнин (починал 1541) в съчиненията си говори за необходимост от изучаване на еврейския език; за канона; за гръцкия и латинския превод на Стария Завет; дава правила за тълкуване.

ІІІ. Нов период – от Реформацията до днес.

В началото на този период се е обръщало повече внимание на тълкуванието на новозаветните книги, отколкото на произхода им. Протестантите отхвърлили Свещеното Предание и се базирали само на Свещеното Писание. Между протестантските богослови почнало да се явява съмнение в подлинността и важността на някои новозаветните книги. Лутер, например, отхвърля посланието на апостол Яков и Откровението. Появилите се съмнения за подлинността на някои новозаветни книги дали повод на Католическата църква да определи на Тридентския събор – 1456 година канон на старозаветните  и новозаветните библейски книги.

Разработка на исагогиката през XVI и XVII век. По-важни католически богослови работили в областта на исагогиката са:

Сикст Сиенски (починал 1569) – “Библиотека санкта” (1566) – осем книги, в два тома; дълго време служила за ръководство и основа на мнозина учени по исагогични, апологетични и тълкувателни въпроси. Протестантски богослови: Матей Флаций – “Ключ на Свещеното Писание (1567); Бриан Валтон – “Апаратус библикус”(1677) – разглеждат се исагогични въпроси, главно текстът на новозаветните книги, древни преводи и други.

Нова насока, проведена от Ричард Симон в исагогиката.

Ричард Симон (починал 1712) – католически богослов; придава на исагогиката исторически характер, такъв, какъвто тя и до днес има. В своите съчинения: “Критическа история на Стария Завет” (1678), “Критическа история на текста на Новия Завет” – създава нова епоха в историята на исагогиката. Изследвайки новозаветния текст и преводи, той разглежда и исагогични въпроси. В борбата си с протестантите относно Свещеното Предание, той изпаднал в грешка, като придавал по-голямо значение на Свещеното Предание, отколкото на Свещеното Писание; в края на живота си се поправил.

А) Протестантска исагогика в XVIII век

Йохан Давид Михаелис (починал 1791) – работил в насоката на Ричард Симон. В съчинението си “Въведение в божествените писания на Новия Завет” Михаелис се занимава с въпроса за апостолския произход и боговдъхновеността на новозаветните книги, като намира, че има новозаветни книги небоговдъхновени, нямащи апостолски произход. С тия си възгледи Михаелис слага началото на рационализма в протестантската богословска наука.

1. Рационализъм

Привържениците му се придържат към изискванията на чистия разум. Вярата, Свещеното Предание, църковните определения – нямат важно значение. Основател на рационализма в исагогиката се счита Йохан Саломон Землер (починал 1791), който бил под влиянието на Хердер и Кант – “Свободно изследване на канона” (1771-1775). Библейския канон е човешко дело; в него боговдъхновено е само това, което помага за нравственото усъвършенстване на човека, постигнато по естествен път. Землер упражнил влияние върху Иохан Готфрид Айхорн (починал 1827). Във “Въведение в Новия Завет” прокарва мисълта за праевангелието – “Уревангелиум”, което уж послужило като основа на синоптическите евангелия. Лебрехт де Вете (1826) също счита, че подлинността на някои новозаветни книги е съмнителна. Карл Август Креднер – “История на новозаветния канон” – не оспорва подлинността на евангелието от Иоан. Противници на рационализма между протестантските богослови са: Х. Ф. Герике – “Историко-критично въведение в Новия Завет” (1843); Олсхаузен – “Библейски коментар върху новозаветните книги” (1830); Шлаермахер (починал 1834) – “Въведение на Новия Завет” (1843).

2.Тюбингенска школа.

Основателят ѝ Фердинанд Христиан Баур (починал 1860) твърди, че в борбата между павлинизма (универсално християнство) и петринизма (юдеохристиянство) се появяват новозаветните свещени книги. Тази борба утихва след появата на гностицизма (след 140 година). Той различава три периода в нея:

а) апостолски; б) след апостолски; в) католически – съобразно които определя произхода на свещените новозаветни книги.

В апостолския период, 1) на юдеохристиянска почва се появило евангелието от Матей;2) на павлинистична почва се появило посланието до Галатяни, 1 и 2 до Коринтяни, до Римляни и източникът на евангелист Марк.

В следапостолския период, 1)на юдеохристиянска почва се появило посланието на апостол Яков и универсалната преработка на евангелието от Матей; 2)на павлинистична почва се появили посланията до Евреи, Ефесяни, Филипийци, Колосяни, Филимон, преработката на евангелието от Лука, Деяния апостолски; 1 и 2 до Тимотей; 3)на неутрална почва – евангелието от Марк и 1 Петрово.

В католическия период: до Тит, 2 Петрово, евангелието и посланията на апостол Иоан.

Тези свои възгледи Баур излага в съчинението си “Критически изследвания върху каноническите евангелия” (1847) и “Християнството и християнската църква през първите три века” (1853). Негови последователи: А.Швеглер (починал 1857), Хилгенфелд, Пфлайдерер и други.

Протестантски богослови, противници на тюбингентската школа: В. И. Тирш, Ланге – “История на църквата” (1853), А. Ричл – първоначално ученик на Баур – “Произход на древната католическа църква” (1857). Други протестантски богослови заемат средно становище по отношение тюбингенската школа: Евалд, Мейер и други.

3. Краен критицизъм.

Отрича подлинността на новозаветните книги и изказва съмнение  относно съществуването на Христос. Бруно Баур, привърженик на философията на Фойербах, пише “Критика на Павловите послания” (1850-1852), като отрича подлинността на тези писания. Фолтер пише “Павел и неговите послания” (1905) и отрича подлинността на всички Павлови послания. Р. Стек пише “Подлинността на посланието до Галатяните, с критически бележки за Павловите послания” (1888). Иенсен, Древс, Рашке и други, отричат съществуването на Христос и подлинността на Павловите послания.

4. Умерена критична школа.

Отхвърля твърдението на тюбингенци и приема свидетелства на древното църковно предание и на църковната литература относно произхода на новозаветните книги. Между тях има такива, които отричат подлинността на някои новозаветни книги. По-видни представители, Холцман, Юлихер, Харнак и други пишат исагогически трудове. Към исагогиката допринасят още със своите умерени трудове Зоден, Кнорф и други; някои списания – Икспозитор (Лондон и други).

5. Раздробяване на новозаветните свещени книги.

Има някои протестантски богослови, които твърдят, че новозаветните книги не са цялостни, а компилативни произведения от разни части с разнообразен произход. Шпита пише “Евангелието на Иоан като източник за историята на Христос” (1910). Прокарва мисълта, че това евангелие се състои от много части от различен произход. Ед. Сиверс се труди да докаже компилативността на много новозаветни свещени книги.

6. Изследване на формата на новозаветните книги.

Има група богослови, които считат, че изследването на външната страна, формата на новозаветните книги ще хвърли голяма светлина за произхода им. Представители: Дибелиус, Шмидт, Вертран и други. В “История на най-древната християнска литература” (1926) от М. Дибелиус се излагат главните начала на това направление.

7. Ортодоксално направление.

То избягва рационализма и защитава боговдъхновеността на свещените новозаветни книги. Привърженици: Хофман – основател на “ерлангенската ортодоксална школа”; признава подлинността на всички новозаветни книги. Пише: “Свещеното писание на Новия Завет” (1862-1883), “Въведение в Новия Завет” (1881). Теодор Цан пише: “История на новозаветния канон” (1888 сл.) Грегори пише: “Въведение в Новия Завет” (1909). Файне пише: “Въведение в Новия Завет” (1913) – пето издание в 1930 година.

Б) Развитие на католическата новозаветна исагогика от втората половина на XVIII век

По това време започва да се развива влиянието на Ричард Симон. Дадената от него насока била бляскаво продължена и развита от Хуг (починал 1846). Произведението му “Въведение в Новия Завет” (1821) служи за главно ръководство по исагогика. Хуг се отличава със силен критичен ум и обширни познания; той обширно изследва произхода на новозаветните книги, като същевременно защитава подлинността им срещу нападките на протестантските богослови.

От времето на Симон и Хуг, католическата новозаветна исагогика запазва и досега своя исагогически характер. Според тях има три главни въпроса за разглеждане от исагогиката:

а) история на канона; б) история на текста; в) история на новозаветните преводи.

Католически богослови от този период, дали исагогични трудове, са: Шолц, Каулен, Корнели, Гутйар, Майнертц и други. Католически списания с исагогични материали са: “Ревю библик” (1912 сл.) и други.

В) Новозаветната исагогика в православната руска книжнина през XIX век и началото на XX век

В руските духовни академии специална наука исагогика не е имало; тя се разглеждала заедно с екзегетиката на Новия Завет. В 1896 година под ръководството на епископ Михаил е преведен трудът на протестантския богослов Хайнрих Герике: “Въведение в новозаветните книги на Свещеното Писание”. В руската богословска книжнина има ценни монографии по ред исагогични въпроси, например от В. Рождественский – “История на новозаветния канон”. От епископ Михаил – “За евангелията и евангелската история (1885), “Библейска наука”. От М. Д. Муратов (починал 1917) – „Новият Завет като предмет на православното богословско изследване” (1915). От Гр. А. Воскресенский (починал 1918) – той отпечатва много изследвания върху славянския превод на Новия Завет. От епископ Василий Богдашевски – “Евангелие от Матей” – критично екзегетическо изследване (1915). От Глубоковски (починал 1937) – автор на много исагогически трудове.

Руски богословски списания, в които има поместени исагогически изследвания, са: Християнское чтение, Богословский вестник, Православний собеседник, Душеполезное чтение, Странник и други.

_____________________________

*Източникhttp://www.pomagalo.com. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Източник на изображението – http://www.yandex.ru.

Следва

Posted in Библеистика | Tagged , , , | Вашият коментар

ВЪВЕДЕНИЕ В СВЕЩЕНОТО ПИСАНИЕ НА НОВИЯ ЗАВЕТ*

Професор Христо Гяуров

ГЛАВА ПЪРВА

І. Общи сведения за Свещеното Писание на Новия Завет

1. Понятие за Свeщено Писание на Нов Завет

Сътворението на човека по образ и подобие Божие предполага отношения между Твореца-Бога и сътворения човек, предполага промисъл от страна на Бога и послушание от човека. Човекът обаче съгрешил. Неговата святост изчезнала. Съвестта се помрачила. Волята отслабнала. Между човека и Бога застанал грехът, който ги разделял.New TestamentНеобятната Божия любов дала начин и средство за премахване на греха. Бог промислил и обещал Спасител за падналото човечество. В определеното от Божия промисъл време този Спасител, Божият Син Иисус Христос, се въплътил, за да изпълни Своята мисия. Тази мисия има две основни части:

1. Иисус Христос съобщил възвишеното Си учение относно вярата и нравствеността за спасението на човешкия род.

2. Чрез смъртта и възкресението Си изкупил човечеството от греха. Всичко това е запазено в Свещеното Писание и Свещеното Предание, легнали в основата на св. Православна църква.

Под новозаветно Свещено Писание разбираме сборник от свещени книги, писани по Божие вдъхновение от Христови апостоли или техни непосредствени ученици, в които се излага животът, дейността и учението на Спасителя Христос, изкупителното Му дело, установените от Него Тайнства, основаването и разпространението на Църквата, както и развитието на това учение от Христовите апостоли.

Известно е, че съществува и друг сборник от свещени книги, а именно старозаветните, където се описва историята на богоизбрания еврейски народ от грехопадението до идването на Спасителя Христос.Jesus Christ and the apostles5Тези два сборника носят общото име Библия: ta biblia (множествено число от to biblion – книжка, писмо). Това название се среща у св. пророк Даниил (9:2 – ta biblia, книгите) и в първа Макавейска книга (12:9 – ta agia biblia, светите книги). Употребява се също в първо и второ послание на св. Климент Римски до коринтяни. А от времето на Ориген названието влиза в обща употреба. Прието в латиноезичната християнска книжнина, то се възприема като съществително в единствено число (biblia), употребено за пръв път така от Бонавентура (1221-1274).

Други имена, които носят старозаветните и новозаветните книги, са: “Писания” (grafai), “Писание” (grafоv, gramma ), “Свети (съответно Свещени) Писания” (iera grammata). Тези названия, употребявани за старозаветните книги, започнали да се употребяват и за новозаветните книги. Така се получават названията: “Свещено Писание на Стария Завет”, “Свещено Писание на Новия Завет” или общото название “Свещено Писание”

Научната богословска литература употребява думата канон. Казва се: “канон на свещените книги”, “библейски канон”, “старозаветен канон”, “новозаветен канон”. Църковно право: “Правило, закон, норма”. Литургика: “Църковна песен, съставена от няколко ирмоса и тропари, разпределени в отделни песни”. Думата канон е гръцка (kanwn от гръцката дума kavn – тръстика); има много значения, които могат да бъдат разпределени на четири групи:

1. Прът, линия, инструмент за определяне на прави и отвесни линии.

2. Правило, образец, пример (Филипяни 3:16);

3. Плоча или дъска – надписана, таблица, списък, каталог сборник;

4. Дял (2 Коринтяни 10:13), данък – граждански или църковен.

Библията се нарича “канон” поради това, че:

а)тя е сборник от разни свещени книги и

б)съдържа правила за вяра и живот – “твоето слово е светило за ногата ми и светлина за пътеката ми” (Псалом 118:105).Jesus Christ and the apostles4Това понятие започва да се употребява в първите десетилетия на християнската ера. Ориген, Евсевий Кесарийски, св. Атанасий Велики, св. Иероним наричат новозаветните свещени книги “канонически книги”.

От думата kanwn (канон) произлиза и глаголът kanonizw със значение “приемам в канона”; заедно с него често се употребява и глаголът ekklhsiazw (“въцърковявам”), за да се означи, че Църквата признава известна книга за каноническа.

2. Названието “Свещено Писание на Новия Завет”

2. 1. Понятието “Завет”

При работа със Свещеното Писание неизбежно срещаме понятието “завет”, съответстващo с определенията “стар завет”, “нов завет”. То е заимствано от старозаветните текстове на Библията. В еврейския оригинал стои tyrb. В превода на Стария Завет, известен като “Превод на седемдесетте (преводачи)”, на латински  Septuaginta, думата tyrb се среща двеста и седемдесет пъти, предадена с гръцкото съществително diaqhkh (на латински testamentum). Съвсем естествено понятието преминава и в новозаветните книги, в чийто оригинален гръцки текст diaqhkh се среща тридесет и три пъти (от тях седем пъти – в старозаветни цитати), разпределени така: четири пъти в синоптичните Евангелия, два пъти в Деяния на св. апостоли, двадесет и шест пъти в св. апостол-Павловите послания (само в Евреи – седемнадесет пъти!), един път в Откровение на св. Иоан Богослов[1].

2.2. Старозаветната употреба на понятието “завет”

Първоначално, в старозаветните книги, понятието berit (tyrb) се употребява за означаване на завета на Бога с израилския народ още от времето на Авраам. Етимологически разгледана, думата означава “разпореждане” (съответно – с материална или духовна собственост), “завещание”, “последна воля”. Гръцкото съответствие (diaqhkh) произхожда от глагола diatiqhmi – подреждам, поставям в определено състояние; правя завещание, определям (нещо). В правния му смисъл понятието е употребено в Галатяни 3:15 (”човешко завещание, утвърдено вече, никой не разваля, нито допълня”) и Евреи 9:16-17 (“защото, дето има завещание, необходимо е да последва смъртта на завещателя; понеже едно завещание добива сила само след смърт”). В преносен смисъл diaqhkh означава разпореждане, волеизявление по даден въпрос, съответно – съюза, който Бог сключил с Авраам и с потомците му, а това е именно основното, срещано в новозаветните книги значение, тоест завет. В такъв смисъл думата се среща в Галатяни 3:17 (“законът не отменя утвърдения по-преди от Бога завет за Христа”), 4:24 (“това са двата завета, единият от Синайската планина…”), на много места в Посланието до евреите и в други послания на св. апостол Павел, а също така и в онези места, където се предават думите на Иисус Христос от Тайната вечеря, когато Той установява тайнството св. Евхаристия и говори за Своята кръв на “новия завет” (Матей 26:28; Марк 14:24; Лука 22:20; 1 Коринтяни 11:25).Jesus Christ and the apostles32.3. “Завет” като определение за библейските книги

Още през времето на Моисей свещените старозаветни книги почнали да се наричат “книги на завета”: “И взе книгата на завета и прочете гласно пред народа” (Изход 24:7). По-късно започнали да наричат “книги на завета” всички свещени старозаветни книги (4 Царства 23:2, 21; Сирах 24:25; 1 Макавейска 1:57). По подобие на старозаветните постепенно започнали да наричат и новозаветните писания “книги на завета”. Интерес представлява употребата на думата “завет” в 2 Коринтяни 3:14, където св. апостол Павел говори за четенето на “Стария Завет”: “И до днес, кога се чете Ветхият Завет, остава неснето същото покривало, което се снима чрез Христа”.

2.4. Понятието “Нов Завет”

Названието “Нови Завет” (h kain diaqhkh) почнало да се употребява през апостолския век.

Евсевий Кесарийски (Църковна история история V, 16, 3): “един от монтанистите наричал свещените новозаветни книги “Нов Завет”. Същото название се среща у Ориген (За началата ІV, 1, 1) и Тертулиан, като след III век става общоупотребително.

Думата diaqhkh (еврейски tyrb – berit, латински testamentum) има значения:

1. завещание, разпореждане, заповед;

2. съюз, договор.

В Стария Завет тази дума се употребява и с двете значения:

а)Бог съобщава, заповядва, обещава (Битие 17:4; Изход 19:5).

б)Бог сключва съюз, договор с човека. Своите обещания, заповеди Бог съобщава на човека във форма на договор, съюз и така човек е заставен да слуша и изпълнява Божията воля.

Тези книги, в които бил изложен заветът на Бога към човека, тоест божественото откровение, били наречени “книги на завета”. В старозаветните книги е изложено божественото откровение до идването на Иисус Христос. В новозаветните книги е изложено божественото откровение след Иисус Христос.Jesus Christ and the apostlesЗа двата завета се говори у св. пророк Иеремия: “Ето настъпват дни, казва Господ, и ще сключа с дома Израилев и дома Юдин нов завет, не такъв завет, какъвто сключих с бащите им в деня, когато ги хванах за ръка, за да ги изведа от Египетската земя” (Иеремия 31:31-32). Също и книгите на Новия Завет говорят за двата завета на човека с Бога: “Това е Моята кръв на Новия Завет” (Матей 26:28; Марк 14:24; Лука 20:20; 1 Коринтяни 11:25).

Названията Стари и Нови Завет се употребяват понякога и със значение за време. Стари Завет – времето преди Христос. Нови Завет – времето след Христос.

3. Произход на новозаветните свещени книги

Иисус Христос е проповядвал Своето учение, Той не е писал нищо. Един само случай е споменат в Свещеното Писание, където се говори, че Иисус писал: когато довели при него жената, хваната в прелюбодеяние. “А Иисус се наведе надолу и пишеше с пръст по земята, без да обръща на тях внимание” (Иоан 8:6). Евсевий Кесарийски цитира в църковната си история едно писмо от Христос до едеския цар Авгар, намерено в архивата на град Едеса. Това Иисус Христово писмо е отговор на писмо от царя Авгар до Христос.

Това писмо е имало свои защитници, но днес се счита за апокрифно от всички учени.

Устната проповед на Христос е имала голяма сила и влияние върху сърцата и душите на човеците. “Никой не е говорил тъй, както тоя човек” (Иоан 7:46). Тая устна проповед е била квас за заквасване на вселената. От нея произхожда, като пръв и особено важен източник за Христовото учение – Свещеното Предание, пазено в Църквата.

Устно проповядвали първоначално и Христовите апостоли. Иисус при изпращането им на проповед ги напътствал: “Което ви говоря в тъмнина, кажете го на видело; и което чуете на ухо, разгласявайте от покривите (Матей 10:27). “Не сте вие, които ще говорите, а Духът на Отца Ми, който говори във вас” (Матей 10:20). Тази Апостолска проповед е имала голяма сила. “Господи, в Твоето име и бесовете се покоряват нам” (Лука 10:17).

След смъртта и възнесението на Христос, християнството започва да напредва по цялата римска империя. Явява се нужда от подробни писмени сведения за живота, учението и изкупителното дело Христово, за да се разяснят някои истини от Христовото учение, да се опровергаят възникнали лъжеучения и да се дадат напътствия на новооснованата Църква Христова. Тази нужда предизвиква появата на новозаветните книги: четири канонически Евангелията; Деяния Апостолски; седем съборни послания; четиринадесет Павлови послания и Откровението на апостол Иоан Богослов.

Новозаветните писатели са писали по Божие вдъхновение.  Дух Свети говорил чрез тях не само в проповедите им, но и в писаните от тях книги. “Аз ще помоля Отца и ще ви даде друг Утешител, за да пребъдва с вас во веки…. Утешителят, Дух Свети, когото Отец ще изпрати в Мое име, той ще ви научи на всичко, и ще ви напомни всичко, що съм ви говорил (Иоан 14:16, 26).

4. Писатели на свещените новозаветни книги

Едни от свещените книги са написани от апостолите на Иисус Христос, а други от непосредствени ученици на апостолите, под тяхно ръководство.

Думата апостол (”о апостолос” от глагола “апостелло” – изпращам) значи пратеник. Иисус Христос имал два вида апостоли:

а)В тесен смисъл на дванадесетте Му избрани от Него ученици, за да бъдат постоянно при Него в земния Му живот и да Му помагат при проповядването и новото спасително учение. “А когато настана ден, повика учениците си и избра от тях дванадесет, които ги нарече апостоли” (Лука 6:13),

б)В широк смисъл са избраните по-късно седемдесет други, за проповядване на учението Му. “След това Господ избра и други седемдесет и ги разпрати пред Себе Си по двама за всеки град и място, където сам щеше да отиде” (Лука 10:1).Jesus Christ and the apostles2Апостоли със специално възложени задачи, избрани от Христос, са братята Господни (Юда и други), Павел и други “Иди, защото той Ми е избран съд, за да понесе името ми пред народи, царе и синове Израилеви (Деяния апостолски 9:15).

В древния християнски паметник “Учение на 12-те апостоли” се говори за харизматични апостоли, имащи мисионерско назначение, да проповядват по разни страни.

На избраните от Христос апостоли се дават права и обещания: “не сте вие, които ще говорите, а духът на Отца ви, Който говори във вас (Матей 10:20). “Ще помоля Отца и ще ви даде друг Утешител… Дух Свети… Той ще ви научи на всичко и ще ви напомни всичко, що съм ви говорил” (Иоан 14:16). А това обещание важи и за устната им проповед, и за Писанията, тоест за свещените новозаветни книги. От дванадесетте апостоли са писали книги: Матей – Евангелие; Петър – две послания; Иоан – Евангелие, 3 послания и Откровение.

От другите апостоли са писали книги: Яков – послание; Юда – послание; Павел – 14 послания. От непосредствените ученици на апостолите са писали книги: Марк – Евангелие; Лука – Евангелие и Деяния Апостолски. Евангелист Марк бил спътник и сътрудник на апостолите Петър и Павел, и е записал апостол-Петровата проповед за Иисус Христос в Евангелие, одобрено от апостол Петър. Евангелист Лука бил спътник и сътрудник на апостол Павел. Евангелието му според Оригеновото свидетелство било одобрено от апостол Павел. Според древното предание евангелист Лука бил един от седемдесетте апостоли – един от двамата пътници за Емаус (Лука 24:13). Някои древни църковни писатели твърдят, че евангелист Марк е бил един от седемдесетте. Възприема се мнението, че той е бил младежът, който следвал загърнат в платнище след Христос при залавянето Му (Марк 14:51-52).

5. Боговдъхновеност на свещените новозаветни книги

Св. Православна църква приема, че и Старият, и Новият Завет са боговдъхновени (qeopneusto“ – “боговдъхновен” от Qeos“ – Бог и pnevw – духам, вея, дишам).

За боговдъхновеността на Свещеното Писание се говори в:

а)Символа на вярата: “вярвам и в Светия Дух, Господ животворящ, Който изхожда от Отца, Който се почита и слави наравно с Отца и Сина, и Който е говорил чрез пророците”.

б)Свещеното Писание: “Дух Господен говори в мене и словото Му е на езика ми” (2 Царства 23:2); “никога по човешка воля не е изречено пророчество, но от Дух Свети просветявани са говорили светите Божии човеци” (2 Петр. 1:21). Под “свети Божи човеци” се разбират писателите на старо- и новозаветните книги. “Нам Бог откри това чрез Своя Дух” (1 Коринтяни 2:10). “Всичкото Писание е боговдъхновено и полезно за поука, изобличение, изправление и назидание в правдата, за да бъде Божият човек съвършен и годен за всяко добро дело” (2 Тимотей 3:16-17). “Един неделен ден бях обзет от Дух и чух зад себе си силен глас като тръба, който казваше: Аз съм Алфа и Омега, първият и последният; и туй, що видиш, напиши на книга и изпрати на църквите, що са в Асия (Откровение 1:10-11). Тези библейски цитати от Стария и Новия Завет показват боговдъхновеността на цялото Писание.

в)Църковни писатели: св. Климент Римски – “Вие сте изследвали свещените писания, истинските, дадени чрез Светия Дух (До Коринтяните 45:2). Св. Ириней Лионски – “Ние знаем твърде добре, че Писанието е съвършено, защото е изречено от Словото Божие и неговия Дух”. Св. Юстин Мъченик, Теофил Антиохийски, Св. Климент Александрийски, Ориген и други приемат безрезервно боговдъхновеността на Свещеното Писание.

г)Възвишеното съдържание на Писанието предполага божествен произход. Жан Жак Русо: “Признавам, че величието на Писанието ме изпълва с учудване. Светостта на Евангелието говори на моето сърце. Погледнете на философските книги с всичкия техен блясък и важност, колко малки изглеждат те в сравнение с тази книга. Възможно ли е тъй възвишената и в същото време тъй простата книга да бъде човешко слово? Възможно ли е, щото този, за когото тя разказва, да е бил само човек? Много по-естествено е да се допусне, че действително е съществувал Този, Който дал материал за тази книга, отколкото да се предположи съгласието на няколко човеци за да я напишат”.Jesus Christ and  the apostles in the seaПо въпроса за боговдъхновеността има следните теории:

1.Механична теория. Свети Дух диктувал на библейските писатели и те механически записвали слушаното от Него. Привърженици в древно време били Атинагор и други; след реформацията били протестантските богослови Байер, Данхауер и други. В ново време тая теория няма привърженици.

2.Последваща боговдъхновеност (”инопирацио субсеквено”). Библейските книги при писането им не били боговдъхновени. Такива те станали след като Църквата ги признала за такива. Привърженици: Лесий, Хамел, Бонфрер и други.

3.Подпомагаща боговдъхновеност (”инспирацио конкомитанс”). Бог не вдъхновявал пряко библейските писатели, а ги подпомагал при писането на книгите им. Основател: Мартин, Йоан и Иан.

4.Лична боговдъхновеност. Библейските писатели са боговдъхновени; поради това всичко, което те пишат е боговдъхновено. Основател – Шлаермхер.

5.Частична боговдъхновеност. В Библията е боговдъхновено само учението за вяра и нравственост. Привърженици: Келер, Кремор (протестанти) и Ленорман (католик).

6.Целокупна боговдъхновеност. Всичко в Свещеното Писание е боговдъхновено и свръхестествени и естествени истини. Цялата Библия е Слово Божие, следователно не може съдържанието ѝ да се дели на боговдъхновено и небоговдъхновено. Тя е плод на хармонична дейност на Светия Дух и библейските писатели, като при писането ѝ, те не са изгубвали свободата и самосъзнанието си. Привърженици: всички католически богослови и мнозина видни православни богослови като Д. Леонардов, П. Легорски и други.Jesus Christ and the apostlesБог пряко и косвено подбуждал към писане и вдъхновявал библейските писатели. “ запиши това за спомен в книгата” (Изход 17:14). “И туй, що видиш, напиши на книга и изпрати на църквите, що са в Асия” (Откровение 1:11) – Това е пряко подбуждане и вдъхновение. Косвено Бог подбужда евангелист Лука да напише своето Евангелие. При боговдъхновението, свещените писатели не загубвали свободата, самосъзнанието и личните си качества, което обяснява различието на книгите в Библията по стил и изложение. Има думи в Библията, които на пръв поглед изглеждат маловажни, но при вникване се открива значението им. Например: “Кога дойдеш, донеси фелона, що оставих в Троада у Карга, и книгите, особено кожените (2 Тимотей 4:13). Тия думи, обаче, хвърлят светлина върху живота на апостол Павел, което е от значение за тълкуването на неговите послания.

Грешки и заблуждения и Библията не може да има. Може да се срещнат грешки, допуснати при преписването, или случки, които те описват от гледна точка на тяхното време, а за нас изглеждат неверни. Например Моисей нарекъл слънцето в сравнение със звездите голямо светило, защото така то се вижда; днес науката доказва противното. Иисус Навин говори, че слънцето е спряло, за да може Израилевият народ да изтреби враговете, защото тогава се е мислело, че слънцето се върти около земята.

Понятието боговдъхновеност се разглежда от две страни:

а)като свойство и качество на свещените библейски книги;

б)като психологически акт у свещените писатели при написването на книгите им, тоест такова състояние, при което те съзнателно и свободно, запазвайки своите индивидуални качества, записват това, което Бог по разни начини им вдъхва.

Правото за определяне, кои книги са боговдъхновени и кои не, принадлежи на Църквата. Затова и Църквата определя канона на Свещеното Писание. Ако една книга е призната за боговдъхновена, тя се включва в канона на Свещеното Писание, което показва, че боговдъхновеността е необходимо условие за приемане на известна книга в библейския канон.

6. Число на новозаветните свещени книги

По причина, че новозаветният канон е приключен (понеже в него е изложено Новозаветното Божествено откровение), не може да се очаква увеличение на новозаветните свещени книги. На брой те са двадесет и седем: четири Евангелия (Матей, Марк, Лука, Иоан); Деяния Апостолски; седем съборни послания (на Яков, две на Петър, три на Иоан, и на Юда); четиринадесет Павлови послания (до Римляните, две до Коринтяните, до Галатяните, до Ефесяните, до Филипийците, до Колосяните, две до Солуняните, две до Тимотей, до Тит, до Филимон и до Евреите); Откровение на апостол Иоан.jesus_washing_apostles_feet_parson_lВремето на приключването на Новозаветния канон е апостолският век. “Аз ще помоля Отца и ще ви даде друг Утешител, за да пребъдва с вас во веки… Той ще ви научи на всичко и ще ви напомня всичко, що съм ви рекъл” (Иоан 14, 16, 26).

Относно числото на Новозаветните писатели (осем) и книги (двадесет и седем) – защо не са повече или по-малко – не можем нищо да кажем, защото то е дело на Божия промисъл.

Някои богослови въз основа на следните две места твърдят, че имало и други новозаветни книги, които не са се запазили до нас.

а)“Писах ви в писмото си да нямате общение с блудници” (1 Коринтяни 5:9). Тук обаче, става дума за първото послание на апостол Павел (5:2, 7), където той съветва коринтяните да изключат от своята среда блудника-кръвосмесник.

б)“След като се прочете това послание у вас, наредете да се прочете и в Лаодикийската църква, а това из Лаодикия прочетете и вие” (Колосяни 4:16). И от тук не можем със сигурност да заключим, че е имало специално послание до Лаодикийската църква. Тук навярно се касае за някое послание на Лаодикийската църква до апостол Павел, занесено на него от представителя ѝ Епифаст, което апостол Павел намирал за потребно да бъде прочетено от колосяните.

7. Редът на новозаветните свещени книги в Библията

Редът на Новозаветните свещени книги, възприети от св. Православна църква, е следният: 1. Евангелие според Матей; 2. Според Марк; 3. Според Лука; 4. Според Иоан; 5. Деяния Апостолски; 6. Съборно послание на Яков; 7. Първо на Петър; 8. Второ на Петър; 9. Първо на Иоан; 10. Второ на Иоан; 11. Трето на Иоан; 12 на Юда; 13. Послание на апостол Павел до Римляните; 14. Първо до Коринтяните; 15. Второ до Коринтяните; 16. До Галатяните; 17. До Ефесяните; 18. До Филипяните; 19. До Колосяните; 20. Първо до Солуняните; 21. Второ до Солуняните; 22. Първо до Тимотей; 23. Второ до Тимотей; 24. До Тит; 25. До Филимон; 26. До Евреите; 27. Откровение на апостол Иоан.

Този ред е запазен в много древни новозаветни ръкописи, у св. Кирил Иерусалимски, св. Атанасий Александрийски, св. Епифаний, св. Иоан Дамаскин, в 59 (60) правило на Лоадикийския събор и други.Jesus Cleansing The TempleВ римокатолическата Библия съборните послания са поставени след апостол-Павловите послания. Лутеровият превод запазва реда на римокатолическата Библия, като, преди посланията на Яков и Юда, поставя посланието до Евреите. В Мураториевия паметник, в доста древни ръкописи, у Евсевий Кесарийски, в решенията на съборите в Ипон (323 година) и в Картаген (397-ма и 419 година) се запазва редът на римокатолическата Библия.

В Синайския кодекс, книгата Деяния на апостолите е поставена помежду апостол-Павловите послания и съборните послания, които са в края на Библията. В 85 апостолско правило, при св. Августин и Теодор Мопсуестийски тази книга е след съборните послания и пред Откровение.

8. Деление на новозаветните свещени книги по съдържание

І. Исторически книги са Евангелията и Деяния, описващи живота на Христос и на първата Църква.

ІІ. Поучителни са седемте съборни послания и четиринадесетте Павлови послания. Апостолските послания са поучителни, защото в тях се дават поучения за вярата, нравствеността и живота в Църквата.

ІІІ. Пророческа книга е Откровение, в което се разкрива бъдещата съдба на Христовата Църква.

Някои богослови различават и четвърта група: законоположителни, като поставят в нея Евангелията, в които се излагат законите на Християнската вяра и нравственост.

За употреба в църковното богослужение, свещените новозаветни книги се делят на Евангелие и Апостол, като в Евангелието влизат четирите Евангелия, а в Апостола всички останали новозаветни книги. За това деление говорят св. Игнатий Богоносец, св. Ириней, Климент Александрийски и други.

9. Език и форма на свещените новозаветни книги

Всички новозаветни книги са писани на гръцки език. Изключение прави Евангелието от Матей, писано на еврейски и преведено на гръцки, на който език е и запазено до нас.

По форма свещените новозаветни книги делим на: 1. Евангелията; 2. Деяния; 3. Послания; 4. Откровение.

10. Деление на свещените новозаветни книги на зачала, глави и стихове

Църковната употреба на новозаветните книги предизвикала делението им на перикопи (отделни откъслеци) или зачала (на славянски). Затова деление свидетелстват св. Климент Александрийски, Тертулиан, Дионисий Александрийски.

През V век Александрийският дякон Евталий разделил Деяния и всички послания на 57 перикопи, които се четели през неделите и други празнични дни в годината. Тези перикопи били много дълги. Дали е разделил и Евангелията Евталий на перикопи, не е известно. Възможно е преди него да е имало подобно деление, тъй като още през IV  век в Църквата съществувала практиката да се четат отделни избрани места от Новия Завет на неделни и празнични богослужения. За тази практика има сведения у св. Иоан Златоуст, св. Августин.

По-късно избраните места поставяли в отделни сборници, наричани лекционарии или еклогадии. Сведения на Запад за това има около V век, на Изток по-късно. Сборник, съдържащ отдели от Евангелията, се нарича “евангелистарион”, а от другите новозаветни книги – “праксапосталос”.

Деления на новозаветните свещени книги на:

а)Зачала – за църковна употреба. Матей – 116; Марк – 71; Лука – 114; Иоан – 67; – всичко 368. Деянията и посланията Апостолски – 335 зачала. Откровението не се разделя, понеже не се употребява при богослужения. Делението на новозаветните книги е станало по подобие на старозаветното. Моисеевото петокнижие било разделено на 54 парасхи; а от другите старозаветни книги били извадени 85 хафтари. И едните, и другите били четени през празнични и съботни дни на годината.Съставянето на евангелските хармонии изисквало делението на новозаветните книги на перикопи (зачала). Тациан (172 година) съставил първа хармония, в която обобщава текста на четирите Евангелия. Амоний (III век) – александриец, съставя друга хармония, като привежда текста от евангелист Матей, а останалите Евангелия сравнява с него. От тази хармония се възползвал Евсевий Кесарийски като разделил Евангелие според Матей на 355 части; Марк – на 236; Лука – на 342; Иоан – на 232, и съставил 10 евангелски канона-таблици.Jesus Walking On Waterб)Глави – за частна употреба. Това деление е от древно време и много разнообразно: Едни делят евангелието от Матей на 76 глави, други на 88, трети на 174. Едни глави били по-големи, други по-малки. В VI век неизвестен автор разделил новозаветните книги на глави, наречени титли.

Днешното деление на глави било извършено от канцлера на парижкия университет, по-късно Кентърберийски епископ, Стефан Лангтон (починал 1228 година). Доскоро това деление погрешно се е приписвало на кардинал Хуго от Св. Каро (починал 1268 година)

в)Стихове. Горните деления не били достатъчни. Имало нужда и от деление на стихове. Такова деление на Деяния и посланията било извършено в 462 година от александрийския дякон Евталий, за по-удобно четене при богослужение. Всеки стих съдържал толкова думи, колкото могли да се изговорят на един дъх, като се спазвал определен смисъл в стиха. Отначало всеки стих се пишел на отделен ред, после по няколко стиха наред, като се отделяли със знаци, които знаци се заменили с препинателни знаци. Днешното деление на стихове било извършено от парижкия печатар Роберт Стефан (1551 година), но с доста много грешки.

Следва

_____________________________

*Източникhttp://www.pomagalo.com. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Срв. Johannes Behm. Der neutestamentliche Begriff  diaqhkh.- ThWNT, Bd. 2, S. 132.

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru.

Posted in Библеистика | Tagged , , , | Вашият коментар

ВЪЗМУТИТЕЛЕН ЛИ Е ЗА СЪВЕСТТА ДОГМАТЪТ ЗА ВЕЧНИЯ АД?*

Калин Янакиев

Калин Янакиев„Чакам възкресението на мъртвите и живота в бъдещия век” – този последен член на Никео-Константинополския символ на вярата, както е видно, съдържа понятието за „бъдещия век” (aiōn); за онова, което ще бъде след всеобщото възкресение на мъртвите. Но това, което „ще бъде” тогава, включва според вярата на Църквата както вечния живот – участието във вечния живот на Бога, така и „втората смърт”, тоест ада. Разбира се, че най-тежък проблем за богословието създава именно последният. За Царството Божие ние знаем малко и най-същественото е, че „око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало това що Бог е приготвил за ония, които Го обичат” (1 Коринтяни 2:9). Това „незнание” обаче на великата светла тайна на Царството не изкушава ума и сърцето. Напротив, ужасната и тъмна тайна на ада е породила още през първите векове на Църквата изкушението на Оригеновото учение за apokatastasis tōn pantōn, тоест „възвръщането”, „възстановяването” на всичко.

Нека следователно първо да кажем нещо за общото съдържание на това учение, за да можем след това да разберем защо, макар да е учение на един само християнски мислител от зората на богословието, то е в определен смисъл постоянно изкушение за християнската съвест и ум.

Разбира се, учението на Ориген за „апокатастасиса” има и своите специфични метафизически предпоставки, но те – направо трябва да кажем – са най-несъщественото и най-преходното в него. Те най-лесно могат да бъдат отчленени от него и разкритикувани като несъгласни с дълбинните основи на вярата. Много по-съществени и много по-травматизиращи за християнския ум са богословско-етическите предпоставки на учението на Ориген и те са следните: „Бог е благ. Ако това е така, Бог желае всички да се спасят. Бог обаче е и всемогъщ. А това значи, че онова, което Той желае (а именно – всички да се спасят), не може да не стане. И тогава, при положение че не се спасяват всички, едно от двете следва неминуемо – или Бог всъщност не е всеблаг (и не желае тъкмо всички да се спасят), или – не е всемогъщ: желае всички да се спасят, но въпреки Неговото желание не всички се спасяват и волята Му не е всемогъща. Бог обаче безспорно трябва да е всеблаг и всемогъщ. Ние не можем да Му отречем нито едното, нито другото, без да „произведем” с това в ума си едно понятие, с което действителният Бог не може да има нищо общо. И ако това е така – то адът (в който по делата им справедливо ще идат необърналите се от злото си грешници) не може да бъде окончателен и вечен, както го изповядва ортодоксалното вярване. Адът не може да бъде окончателно духовно място, вечна мъка.калин-янакиевЛесно може да се съобрази защо според Ориген заключението е такова. Защото ако адът е вечно отчуждение, то значи някои (онези, които ще идат в него) няма да се спасят – во веки веков. И тогава – или Бог, оставящ ги там, не е благ (защото не е направил така, че и те да се спасят), или не е всемогъщ – и въпреки Неговото желание те не са се спасили. Но тъй като Бог е и всеблаг, и всемогъщ, и това няма как да се отрече от вярващия в Бога, ние няма как другояче да мислим за ада освен – всъщност – като за последното, най-болезнено средство – най-изостреното хирургическо оръдие, с което именно всеблагият Бог, Който желае всички да се спасят, прави тъй, че и най-отчаяно противящите се на спасението все пак да се освестят и Божията всеблага и всемогъща воля да възтържествува.

По този начин според Ориген мъката на ада, от наказание, се превръща в пароксично-болезнено средство, което Бог е приготвил за най-упоритите грешници, та да ги обърне и очисти.

Но това вече означава и че адът от място на вечна мъка се превръща у Ориген в чистилище. Не „чистилище” като „средно място” – между рая и ада (както е в по-късната католическа доктрина), а в смисъл, че адът, самият ад е по-своята най-дълбока същност чистилище: място, в което най-злите и най-отчаяните грешници се очистват по най-болезнения, последния възможен начин. Откъдето пък следва, второ – че адът не може да бъде вечна участ. В края на краищата, този последен и най-остър инструмент на Божието домостроителство на спасението ще свърши своята работа и благата воля ще възтържествува над всяка душа, ще дойде във всемогъщата си победа. Всички, които са в ада, рано или късно ще се възстановят, ще преживеят „апокатастасис”. И този апокатастасис ще е „на всичко”.калин янакиев2Ето това е, накратко и схематично, есхатологичното учение на Ориген. Трябва да се каже, че това учение е предизвикало радикално отхвърляне още приживе на Ориген, а вече в 543 година, малко преди Петия Вселенски събор в Константинопол, по искане на император Юстиниан Велики то и експлицитно се осъжда като противоречащо на църковната вяра.

Въпреки това осъждане обаче, оригенизмът векове след слизането си от историческата сцена на богословието продължава да вдъхновява възражения срещу битието на ада и в този смисъл да остава жив като есхатологически теологумен. Много е характерно, че тези възражения срещу доктрината за ада се появяват с по-голяма честота на почвата на православното богословско съзнание, а през ХIХ и ХХ век – и сред религиозните философи, определящи се като вкоренени в православната духовна традиция. Трябва да спомена тук от богословите – отец Сергий Булгаков (в Невеста Агнца и в Тълкувание на Апокалипсиса) и отец Пол Евдокимов (в излязлата и на български книга Православието), а от философите, на първо място, Николай Бердяев (в За назначението на човека. Опит за есхатологическа етика), а след това по-умерения и софистициран в отрицанието си Евгений Трубецкой (в Смисълът на живота). Би могло да се говори следователно (като добавим тук и парижкия кръг „Жив Бог”) за цяла неооригенистка струя в православното богословие.

Как могат да бъдат представени тезите на този неооригенизъм и как би могло да им бъде отговорено от позициите на църковно-богословската ортодоксия? Това е основната тема на нашата статия.

И тъй, първият аргумент на неооригенизма (формулиран от Николай Бердяев) гласи: идеята за ада е по-принцип една изтезаваща идея, една идея, вдъхваща ужас, а чрез изтезание и заплаха човек може да бъде принуден към какво ли не. Онова обаче, на което човекът е принуден чрез страх, дори да би било добро обективно, се лишава от ценност и значимост – то не е нравствено постижение.

Каква е същността на този аргумент?

Адът, казва се тук – всъщност е хетерономен на религиозното благочестие мотив за християнски живот. И това е така, защото страхът от ада е несъвместим с любовта към Бога. Ако ние се подвизаваме за своето спасение и се стремим към Бога от страх пред ада, то ние не се стремим истински към Бога. Любовта към Бога и страхът пред ада са несъвместими – казва това възражение.

Сериозна ли е тази мисъл? На мен ми се струва сериозна.

Нека се опитаме следователно да я разгледаме с подобаващата ѝ задълбочена критичност. Ако става дума просто за страха за моето собствено наличие и благополучие – да, любовта и страхът са несъвместими: „В любовта страх няма” (1 Иоан 4:18). Не е ли вярно обаче, че колкото повече съм безразличен към някого, толкова по-малко се страхувам от това как „стоя” по отношение на него; какъв съм във връзката с него? Ако връзката ми с един човек е „слаба” в екзистенциален смисъл, аз наистина не се страхувам от това какво представлявам в тази връзка.

Ако обаче аз обичам някого, въпросното „безстрашие” съвсем не е нещо подразбиращо се. Колкото повече почитам и обичам, толкова повече се боя: от корумпиране, от пропадане, от разкъсване на тази връзка. Колкото повече почитам и обичам, толкова повече обратното, противоположното на тази връзка – нейното разрушаване и разкъсване, нейното изчезване – е за мен непоносимост. Ако аз полагам живота си в тази връзка; ако за мен животът, смисълът на живота е тази връзка, то обратното – отчуждението ми от нея, скъсването ѝ е равно на лишаване от живот. Животът вън и без тази връзка е равен на смърт за мен. Той е – направо казано – живяна смърт, той е безсмислица – празнота, пустота. Живот без благо и – направо – без битие, без нищо. „Без него – казвам – животът ми нищо не е”.

Е, питам: несъвместима ли е значи любовта със страха? Напротив: изглежда, че колкото повече обичам, толкова повече се боя. Ако аз обичам изключително силно, ако полагам смисъла на живота си в любимия ми, няма ли да се ужасявам аз от това да се окажа недостоен за него. Та нали ако бъда недостоен, не бих могъл да съм с него! А това означава да живея вън от онова, в което е положен целият смисъл на живота ми, и животът ми да бъде празен. Аз даже питам следното: не се ли преживява по принцип толкова повече като недостоен онзи, за когото любимият му има максимално екзистенциално присъствие в битието му? Колкото по-силно екзистенциално присъствие има за мен обичаният, почитаният, толкова по-трепетно, толкова по-естествено аз се чувствам слаб и недостоен за него. Колкото по-силно обичам, почитам, превъзнасям, толкова повече усещам: „Не съм достоен за него”! Толкова повече следователно аз съм близък – поради любовта си – до ада и до непоносимостта. Но не значи ли тогава това, че адът е именно иманентната вътрешна възможност на религиозната връзка – която е и най-интензивна, най-екзистенциално наситена, най-екзистенциално всеизчерпваща?

Тук някой би могъл да възрази. Но ако адът е възможността, която съществува тъкмо за обичащите Бога, то той би бил по-скоро празен. Да, изневярата, която би прекъснала една дотам екзистенциално-съществена връзка, би реализирала ужас именно за обичащия, но тъкмо той и никога не би изневерил. Неговият ужас от накърняване на връзката именно за него не е актуален. Ужасността на иманентната на тази връзка възможност от прекъсване тъкмо за него е най-абстрактна. Наистина, целият ужас, целият ад на тази възможност прозират именно онези, които полагат живота си в тази връзка – защото за тях скъсването ѝ е живот-без-живот. Но точно за тях тази възможност е и най-нереална като действителност.калин янакиев3Да, но аз припомням, че тук ние отговаряме на възражението, че адът, това е догматическа реалия, която ни принуждава към любов. Какво виждаме обаче? Виждаме, че истината е по-скоро в това, че ние не обичаме, защото се страхуваме или още по-малко – обичаме толкова повече, колкото повече се страхуваме, а напротив – страхуваме се, защото обичаме. Сиреч виждаме точно обратното на онова, което се казваше във възражението. Защото там се казваше така: няма никаква стойност онази любов или добродеяние, които съществуват от страх пред мъка. Защото те са принудени чрез изтезания. Адът според християнското вероучение съществува, следователно – има опасност неговото утвърждаване да обезцени цялостния религиозен живот. Какво виждаме обаче ние? Аз не обичам, защото се страхувам, а точно обратното – аз се страхувам, защото обичам. И даже – колкото повече обичам, толкова повече се страхувам. Адът следователно не е логически предшестващ, а логически последващ любовта. Той не я причинява. Тя, грубо казано, го причинява. Не любовта към Бога е (принудената) алтернатива на ада. Адът е (не „принудената”, а „естествената”, иманентната) алтернатива на любовта към Бога.

Казват: но ако адът беше просто тази обратна възможност на максимално интензивната връзка с Бога, то адът щеше да е празен, а християнската догматика го утвърждава като „населен”. Населен, обаче с кои? Щом не с онези, които полагат живота си във връзката с Бога и за които той е страшната обратна възможност на тази връзка, то значи с онези, които безстрашно се отвръщат от тази връзка или я оскверняват. Какво излиза тогава? Излиза, че адът именно никого не принуждава – нито онези, които стават негово достояние, нито онези, които остават вън от него. Онези, които са в него, са в него въпреки страха, който той трябва да вдъхва (те са в него именно защото не се страхуват от него; защото адът не е успял да ги принуди да се ужасят от него и да започнат да обичат Бога). Светците пък, които не са в ада, обичат Бога не защото са се страхували от ада, а обратно – те са се страхували от ада, защото са обичали Бога.

За кои тогава адът е „изтезание”? Кои адът формира хетерономно към морално и религиозно деяние?

Да, адът може да бъде превърнат в плашило и хетерономен мотив за религиозна връзка и ние трябва да признаем това. Но да отричаш битието на ада поради това негово възможно употребяване в религиозния живот е несериозно. Адът е чисто и просто страшната възможност на отчуждаването от Любимия, а не страшната инстанция, която те мотивира и поражда – хетерономно – любовта и религията ти. Това последното – тази страшна инстанция, създадена и утвърждавана, за да те „изнасили“ към вяра – може да се отрече, но първото – страшната отчужденост от Любимия, въобще не може да се отрече, защото тя чисто и просто е реална, реална възможност; обратното на живота-с-любимия, имаща я не за да те плаши, а плашеща те, защото я има и не може да я няма, щом има любов и вкорененост на целия живот, битие и благо в нея.

Едно друго съзвучно с разглежданото възражение срещу догматическото положение за ада гласи: адът прави човека утилитарист, хедонист в религиозния живот, тоест лишава религиозността му от безкористност. До голяма степен това разсъждение е продължение и развитие на предишния аргумент. Понеже адът плаши и ужасява, човекът, който вярва в него, избира (утилитарно) да обича Бога, за да не падне в този ужас. Той е утилитарист – обича Бога не защото (всъщност) Го обича, а защото… обича себе си.

Какво е погрешното в това разсъждение? В най-дълбок смисъл (както и в предишното възражение) презумпцията, че адът е нещо „създадено”, при това с определена „цел” по отношение на човека. Всъщност адът въобще не е „инструмент”; не е реалност, създадена (или поне допусната) „за да” – плаши, поощрява, мотивира и така нататък, и за която подир неизбежното ѝ критично разграждане да заключим: Бог, щом Той е именно Бог – тоест Любов, желаеща ответна безкористна любов – не би могъл да я създаде.Kalin-Yanakiev-200x187Тук вече няма да психологизираме, а направо ще кажем отново: адът е иманентната обратна на свързаността на тварта с Бога – извора на всички жизнени блага – реалност. Умозаключението е съвсем просто. Ако Бог е извор на всяко благо, на всяко битие и на всеки смисъл (което и неооригенизмът не може да не признава, щом е християнска доктрина), то ад не може да няма. Защото човек, бидейки надарен със свобода, може да избере да бъде „кроме” Бога, а с това, вън от всяко благо, вън от всяко битие, вън от всеки смисъл, което и е адът – тази „тма кромешная”, „външна тъмнина”, в която е пълно само с абсолютната пустота.

Адът не е създаден „за да”, той не е „инструмент” на Бога, създаден за нещо (което ако не е очистването на грешника, както го мисли Ориген, не би могло да се приеме като подобаващо за Бога). Адът е по-скоро като обратната страна на монетата, която не може да я няма. Ако лицето на монетата е това, че Бог е извор на всяко битие, на всяко благо и на всеки смисъл, то нима обратната страна няма да бъде: извън Бога няма смисъл, няма благо, няма битие? Няма как да не бъде така. Ако при това човекът е създаден свободен и той избира дали да бъде с извора на всяко благо битие и смисъл или да не бъде, то самата му свобода имплицира възможността за осъществяване на ада.

Адът не е „създаден” от Бога – ето това е погрешната презумпция. Адът е обратната страна на Божествената онтология. „Адът е нужен не за това, за да възтържествува справедливостта за злите, а за да не бъде човека изнасилван от (Божественото) добро” – признава дори възмущаващият се от една догматическа „обективация” на ада Бердяев. Тази негова мисъл изглежда разумна, но дори в нея присъства споменатата погрешна презумпция. Адът, повтарям, въобще не е „за това” или пък „за друго”. Адът не е институция, било за възтържествуването на Божествената справедливост, било дори за да се осигури сериозност на човешката свобода и „да не бъдем изнасилвани към добро”. Тази предпоставка, че адът е „създаден” (или най-малкото – че е „допуснат” или „оставен”) – е погрешна. Защото всъщност именно при търсенето на отговора „за какво” (би могъл да е създаден или допуснат адът) ние стигаме до богословската несъстоятелност на всички възможни отговори.

Нека се опитаме да се убедим, че е така.

И тъй, може ли адът да е „създаден” (или допуснат) за вечно наказание? Този отговор веднага се сблъсква с нравствено възмущение и теологическо затруднение. Бог не би могъл да създаде ада за вечно наказание, тъй като Бог, открит ни в Иисуса Христа – Бог, Който е Любов, Който е Спасител, въобще не желае просто да накаже злодея. Той желае да го обърне. Не е подобаващо за Бога да желае, при това с пределната си Божествена воля, наказанието. Затова мисълта „адът е създаден за последно и вечно наказание” се сблъсква с невъзможност именно в духовната атмосфера на християнството (нещо забелязано още от Ориген).imagesВторият възможен отговор на въпроса „за какво” Бог би могъл да създаде (или да допусне) ада може да гласи: адът е създаден, за да възтържествува справедливостта. Този отговор също е верово невъзможен за християнството. Бог не може да има тържеството на справедливостта, при това на възмездителната справедливост, като пределно тържество на Своята воля. Бог е милост и тържество за Него би било – дори въпреки справедливостта, да помилва. Бог Сам говори чрез пророк Осия: „Милост искам, а не жертва” (Осия 6:6). Следователно адът не би могъл да е създаден и за да тържествува справедливостта, защото дори ако тя би тържествувала, Бог не би тържествувал, казано малко парадоксалистки.

Може би тогава адът е „създаден” (или оставен), за да бъдат отделени най-сетне добрите от злите. Но и този отговор е теологически неприемлив. Защото добрите – ако са наистина добри според посочената от Бога мяра: „Бъдете съвършени, както е съвършен вашият Отец небесен” (Матей 5:48), не могат да желаят като последно свое желание да бъдат избавени от злите. Казано направо: ако пределното желание на добрите би било да бъдат избавени от злите, те не биха били съвършено добри. Същински добрите не искат да бъдат избавени от злите, а да избавят злите от злото им. Още по-малко такава несъвършена „доброта” би пожелал или допуснал като предел на Своята воля Бог.

Не издържа на изпитанието на християнската съвест дори този отговор: Бог е „създал” (или оставил) ада, за да не бъде човекът насила и по неизбежност избиращ доброто. Защото Бог все пак не е дал свободата самоцелно и като абсолютна – последна ценност. Той е дал свободата като възможност и способност за добродеяние, за спасение. Бог не би дал свободата просто за да „осигури” и да „гарантира” възможността на злите, ако пожелаят, да останат в злото си. Бог наистина е дарил свободата на човека сериозно и съдбоносно, но не я е дарил без промисъл. Ако този отговор бе верен, тогава по-скоро би бил прав Ориген. Бог би имал право да използва най-радикално средство да пречупи упорстващите в злото си. И адът да се опразни.

Ето защо адът не бива да се мисли нито като „създаден”, нито като „оставен” заради някаква цел на Бога. Той не е целесъобразно съществуваща реалност. Той е, пак казвам, неотмислимата обратна възможност на връзката с Бога. Най-ясно виждана и с най-голям ужас усещана именно от свързаните с Бога. Защото ужасът и бездънната провала на ада е най-ясно прозрима от праведника. Тъкмо понеже той полага живота си в Бога, понеже съзнава, че животът е в Бога, той е онзи, който има най-остро ясновидение какво означава животът без Бога, „кроме” Бога. Ако аз полагам целия си живот в Бога, за мен и тъкмо за мен, животът „кроме” Бога би означавал нищо да не остане от живота ми, той, той да бъде смърт. Която обаче – о, ужас – аз ще живея!zx450y250_1849193Обръщам се към елементарния житейски опит – вън от всякаква религиозност. Нали всеки, който е влюбен, познава това съзнание: ако ме напусне; ако се прекъсне връзката, животът, който ме чака без него, когото обичам, ще ме смаже, той ще бъде равен на смърт, но не на успокояващата смърт на нищото, а на ужасната смърт, която аз ще живея. Ще живея пустотата, ще живея празнотата, нищото, безсмислието да съм без този човек. С колко повече сила това важи за религиозната връзка. И как би могло да се поиска от онзи, който вярва, изповядва и е убеден, че всяко битие е от връзката с Бога, че всяко благо е от връзката с Бога, да се съгласи, че ад няма, че адът е неистинен догмат? Та той знае, че адът, това е отрицанието на връзката с Бога. Той не го желае – тъкмо защото знае най-добре бездната му – дори на най-последния злодей; той не го „оправдава” или „обосновава” като някаква целесъобразност. Но той не може да го отрече, тъй както ако виждаш лицето на монетата, не можеш да отречеш, че тя има и опако.

При Тома – казват, – при Данте, при средновековните теолози, адът е израз на патоса на разделянето (Николай Бердяев). Оттук следва, че вместо „възмутителното” му оправдаване ние трябва да поведем една борба срещу него. Защото борбата на религиозната съвест против ада е довеждане на борбата срещу злото докрай. Смята се, че ако ние кажем „ад няма”, ад не бива да има, ние преставаме да се отвращаваме от злото, приемаме го, умиваме го. Напротив – настоява Бердяев – борбата срещу ада, борбата да няма ад е тъкмо: борбата срещу злото да бъде доведена докрай. Защото докато има ад, злото не е преборено – Бог не се е преборил със злото докрай.

Да, това възражение звучи силно. Изглежда, че ако има ад, борбата срещу злото не е доведена до победа. Бог следователно не е възтържествувал след деня на Страшния съд въпреки мнението на средновековните теолози, които са убедени точно в обратното.

Но що значи „оправдание на ада”, което приписват на средновековната теология? Ако това значи някой да се опитва да обоснове, че е добре, че има ад (например, защото това е справедливо), добре е, че има ад (защото така праведните се ограждат от злите), това наистина изглежда възмутително. Никой религиозен човек, никой християнин не бива да се опитва да каже, че е „добре”, че има ад. Че има ад, не може да е „добре” по никакъв начин. Адът е зло. Казано дръзко – адът, както и да го стилизираме – винаги е някакъв триумф на сатаната. Не е „добре”, че справедливостта (спрямо злите) тържествува с ада. Жалко е, жалко е всъщност, че те – получили заслуженото си (защото то е заслужено) – не са се обърнали и не могат да получат милостта и благото. Но ако под „оправдание” на ада се разбира просто обосноваването на неговата зла и ужасна неизбежност – така, както всъщност прави Тома от Аквино и много други като него, в това няма абсолютно никаква възмутителност. Защото тук се обосновава и утвърждава не нещо добро, а се утвърждава нещо непоносимо и ужасно, защото е неизбежно него да го има, ако човек е свободен, а Бог е изворът на всяко благо, смисъл и битие. А изборът на обратното на извора на всяко благо, смисъл и битие не може да не е ужас. То е нещо лошо, то е нещо непоносимо дори, но ние не можем да го отречем поради това.me807c48c80Сетне: какво означава да се доведе борбата със злото докрай? Всеки, казват ни, който допуска вечността на ада, отрича довеждането на борбата със злото докрай, до победа. Довел ли е Бог борбата със злото докрай, ако вечно ще съществува ад? Не, не я е довел докрай – казва ни оригенизмът.

Всъщност и тук има своеобразен паралогизъм. Ако под „довеждане на борбата със злото докрай” се мисли абсолютното унищожаване на злото (което инак се изповядва като горящо в ада), това твърде бързо ще ни доведе до необходимостта да изповядаме един цинизъм. Защото да у-нищо-жиш злото, цялото зло, всяко зло, което е било сторено по протежение на историята – какво означава това? Не означава ли да кажеш – в крайна сметка няма значение, че това зло е било сторено? Ето как се разсъждава тук. Ако съществува вечен ад – то значи злото, (което Бог е допуснал да бъде сторено, макар да не го е желаел), въпреки че в този ад то пребивава като осъдено – не е победено. Продължава да има битие (колкото и парадоксално да е то в ада), именно онова, което по волята Му не бива да бъде. А това значи, че – както и да го мислим – „не-биващото-да-е” по Божията воля – е. И значи Бог, оказва се, няма същинска власт да наложи волята Си. Или ад има и Бог не е победил злото, или Бог е победил злото – и вечен ад няма. Следователно, за да бъде наистина победено злото, ад като вечно място на злото не бива да има. Не само силата на злото трябва да бъде унищожена, а самото зло трябва да бъде унищожено. Него трябва да го няма – никъде, никъде повече.

Но как това може да стане, след като зло все пак е било сторено и значи – е, завинаги вече е онова-което-не-бива-да-е? Дори всеобщото възкресение настъпва едва след като злото е било сторено. Вижте – разсъждават тук привържениците на неооригенизма (в този пункт например Евгений Трубецкой): само за нас, временните същества, злото едва „накрая” е разрешено и унищожено. Бог обаче винаги съзерцава цялото време на този свят. За Него – така бихме могли да си го представим – лъчът на времето започва като един път, тръгващ пред всемогъщия Му поглед, простира се напред и стига до крайната си точка. За онези, които се движат по този път, неговият край – краят на времето, на историята „на този свят” само предстои. За Бога обаче този край вечно е, Той вечно го зре, защото вечно го е предопределил. И в този край е абсолютното утешение, абсолютната изцеленост, до която всички и всичко непременно ще достигнат. Тя свети оттам за Бога винаги, Той винаги я вижда и винаги вижда как всички – и злодеите, и техните жертви – в края на краищата – стигат и потъват в тази безгранична и неомрачавана от нищо светлина. За Бога онова, което за нас е едва в края на краищата, което е едва накрая, след като, уви, толкова много зло е било извършено и толкова страдание претърпяно по лъча на този път, е винаги. И значи – не накрая, а винаги всяко зло е разрешено и всяко страдание изцелено. Тази безкрайна и неомрачавана от нищо светлина, в която всичко, всичко в края на пътя потъва и която винаги свети пред Божия поглед, поради което Той винаги съхранява Своя ведър покой, не просто свети там, срещу Божия поглед – тя хвърля своя мощен блясък от хоризонта на времето назад и го хвърля с такава сила, че потапя в блясъка си и целия път. И не само че в края няма ад, защото в края всяко зло е изцелено и разтопено в блясъка на Божието предопределение; не само в края злото е разтопено в светлината на разрешението и вече го няма изобщо – него всъщност и никога не го е имало истински, защото то винаги е било потопено в светлината, идеща от края, и винаги е било изпепелено от тази светлина, хвърляща блясъка си назад.Sequence-01.Still001Да, наистина, тази визия на „разтапянето” на злото чрез вечно предопределеното му потапяне в разрешението му води до неговото у-нищо-жаване. Показва как у Бога злото може да бъде победено (и всъщност вечно е победено) докрай. Но тази така прекрасна визия, в която на хоризонта няма никакъв ад, а съзерцаващият го отвека (и приготвил го за всички и всичко) Бог пребивава в нивга несмутен и несмутим покой на Своята удовлетворена воля, е крайно опасна. Защото ако всяко и цялото зло, което е било сторено в историята в края на краищата (и всъщност винаги), е напълно разрешено и сведено до никога всъщност и не било, тогава и това, че то е било сторено, престава да има значение. За Бога във всеки случай то няма значение, защото за Него то е всъщност винаги разрешено. За вярващия то е в края на краищата разрешено, но значи също няма значение. Това, че претърпелият злото го е претърпял, няма значение (или винаги, или „в края на краищата”). Това, че извършилият го го е извършил – няма значение (било във вечността, било в края на краищата).

Но! Дали е наистина добро злото да бъде победено по този начин?

Ние видяхме, че ако Бог именно така го е „победил” (и винаги всъщност го е победил), то това, че то все пак по пътя към „края” е било извършено и претърпяно, престава да има значение. За временните същества, които непременно ще се влеят във всеобщата светлина в края – то в края на краищата ще изгуби значение. За Бога, Който вечно съзерцава тази светлина – то по принцип няма значение. И ето – тук аз питам: добро ли е наистина – било в края на краищата, било по принцип – това, че зло е било сторено и претърпяно – да няма значение?

Това, казвам, „разтапяне” на злото чрез вечното му разтваряне в предопределеното му от Бога разрешение, води наистина до у-нищо-жаването му въпреки неговата извършеност. Но това „разтапяне” е съмнително от гледна точка на Божията правда. Защото ако злото е не-биващото-да-е (което – „е”), то разтапянето му по този начин води и до това, че то не е вече и „небиващо”. Понеже: и да „бива”, и „да е било”, щом няма значение, че е било, то не е и „небиващо” (защото по принцип си е нищо). Да се покаже, че „няма значение”, че злото е било сторено и изтърпяно (поради пределното му за човека и вечното му за Бога предопределено разрешение), е мисъл утешителна, без да е праведна. А това отново означава – неподобаваща спрямо Бога.

Не може да се каже: аз победих злото, като го направих без значение. „Няма значение, че злото е било сторено” – как това ще е добро? Напротив, зло е да можем някога да кажем, че дори едно сторено (и претърпяно) зло в един момент – или още повече по принцип – е без значение, че е било сторено.

За Бога – осмелявам се да кажа – не „няма зло”. За Бога по-скоро няма зли. Всички са възлюбени. Дори не просто онези, които Го презират, а дори онези, които Го разпъват – и те са възлюбени от Него. Но тази безпределна любов Божия е любов, защото тя е въпреки злото. Което означава, че го предполага.

Ако злото бъде унищожено в метафизическия смисъл, тоест бъде превърнато в нищо по посочения начин, то и самата жертвена любов на Бога, с която Той до смърт преследва грешниците, за да ги спаси, би се обърнала в нищо. Самата жертвена любов на Бога означава, че за Бога зло има, че то се предполага и тъкмо то мотивира това Божие „преследване” на грешниците. Той не би ги преследвал с такова упорство, за да ги спаси – с упоритата решимост да понесе от тях дори кръстната смърт, ако нямаше Сам Той – хоризонта на ада, за който най-добре знае какъв ужас е.maxresdefaultА на нас ни се казва: адът е нещо, което трябва да отмислим от теологията; като опразним ада, опразваме злото. Нека да помислим още веднъж какво означава да доведем борбата със злото „до край”. Защото ни казват – борбата със злото е доведена до край и Бог е триумфиращ само ако адът е унищожен, ако повече няма ад.

Довеждането на борбата срещу злото „до край” обаче, или краят на борбата срещу злото, победата над злото, е най-непостижимата мисъл. Защото есхатологията на злото, тоест неговият „край”, е неизбежно антиномичен.

Какво значи да победиш „злото”? Да го накажеш? Не, това означава само да си наказал злото, което, уви, е сторено и си остава сторено дори ако е наказано. Или означава да го опростиш? Злото си остава обаче – и е, и след прошката. Да утешиш претърпелия злото, да „оправиш работата”? Но онзи, който е утешен, възмезден, изцелен – си остава претърпял злото. Нима, макар да си поправил, макар дори да си вдигнал от смъртта убития, няма значение, че той все пак е бил убит?

Съвестта знае що значи да доведеш борбата със злото докрай. Теолозите казват – тя е искра Божия в нас. Да видим следователно какво свидетелства съвестта, как тя се бори със злото.

Какво казва угризението на съвестта, когато ни гризе? Казва ли то: няма да се успокоя, няма да се преборя, докато не бъда наказан за стореното от мен зло? Не, не казва точно това. Ние знаем хора, които биват наказвани, но съвестта им продължава да ги гризе, въпреки че са наказани. Даже ги смятаме толкова повече за обърнали се, осъвестили се, прозрели злото в неговата истинска природа, колкото повече не считат наказанието, което търпят, за достатъчен повод да се смятат вече за чисти.

Казва ли по-нататък угризението – няма да се успокоя, докато злото ми (освен че е наказано) не бъде и „поправено”? Не, не казва и точно това. Може да има човек, извършил зло, който да узнае – особено ако е станал вярващ – че в края на краищата злото, което е извършил, каквото и да е то, Бог там, след края на времената, ще „поправи” по такъв начин, та и помен от него няма да остане. Нима угризението ще спре, ще се „пребори”, придобивайки това знание? Та тази съвест ще се превърне в цинична съвест в същия момент, в който си приведе този аргумент.

Как гризе съвестта? Това знае всеки, когото съвестта е гризала: съвестта не говори – бих се успокоил, ако бъда наказан; бих се успокоил, ако злото ми бъде поправено и така нататък. Съвестта просто казва: бих бил удовлетворен, ако не бях сторил това, което сторих. Искам стореното да не бе (да не е) сторено. Това е гласът на съвестта – трябва да се съгласим. Което свидетелства, че да се доведе борбата със злото докрай, означава злото да не е. Злото да го няма. Не, повтарям, да е наказано (стореното, имащото го, наличното), не да е поправено (излекувано и така нататък стореното, имащото го), а да го няма.

Това обаче е, тъй да се каже, едната „права”, която очертава есхатологичната посока на злото. Тя е безспорна – и тук оригенизмът е прав: докато злото го има – и да е наказано, и да е поправено, и да е отсечено и захвърлено някъде „вън” – то не е победено и Бог не триумфира. Другата „права” обаче – и затова аз казвам, че есхатологията на злото е антиномична – води към друго. Ако отново се вслушаме в свидетелството на угризението, ние не можем да не си дадем сметка, че съвестта, тъкмо ако е будна по отношение на собствения си грях, говори и това: няма (не бива да има) условие, при което аз да мога да кажа – онова, което извърших (вече), няма значение, че го извърших. Което означава, че съвестта е здрава тогава, когато не позволява успокоение. Ако съм сторил стореното, няма такова условие, не бива да има такова условие, при което да няма значение, че съм го сторил. Такова условие не може да бъде наказанието – защото и да изтърпя наказание, пак има значение, че съм сторил стореното. Това не може да бъде и „поправянето” на злото – защото и да се „поправи” злото – не може да няма значение, че „поправеното” е било сторено и така нататък. Няма условие, при което стореното зло да би могло да бъде лишено от значение. Не би било добро, би било зло злото да бъде лишено от значение. Зло би било да има условие, при което да няма значение, че злото е било сторено; би било зло едно зло да се превърне в чисто нищо.

Но това означава абсолютна антиномия: защото единият „глас” на съвестта свидетелства: ако злото е било сторено, зло би било при каквото и да било условие да няма значение неговата стореност. Не би било победа над злото, което е сторено, то да бъде у-нищо-жено, да бъде обърнато в нищо, стореността му да е – нявга – нищо. Другият пък „глас” на съвестта свидетелства така: не би било победа над злото, което е сторено, нито това то просто да бъде наказано, нито това дори то да бъде „поправено” (но да остава сторено). Би било зло (поражение, не победа) самото това, то да остава. Но тогава победата над злото, над стореното зло, в предел, би трябвало да означава – то да не остава въобще. То – стореното – да го няма и същевременно – то, стореното – вечно да има значение, стореността му никога да не се обръща в нищо. Не е ли това противоречие? Не чертаят ли „гласовете” на съвестта нещо като две успоредни прави, чието есхатологично пресичане е възможно само в безкрайността? Е, аз казвам – есхатологията на злото, конечната му съдба, победата над него е умонепостижима. Победата над злото означава тези две линии да се пресекат. А те се пресичат или в тайната на покаянието, или ако тя не е осъществена – в ада. Там именно злото е обърнато в нищо и същевременно вечно има значение, вечно гори. Вечно има значение и вечно гори онова, което вече въобще не е.

Да отричаш ада на такива плоски етически основания, че само ако ад няма, злото е победено докрай, а ако го има – победено е не злото, а Богът, означава да не постигаш антиномичната реалност, която е адът. Той не е някакъв картинен огън, той е умонепостижим обект. Впрочем точно така и го открива Свещеното Писание: адът е „втора смърт”, „смърт на смъртта”. Адът и смъртта, казва се, ще бъдат хвърлени в огнено езеро – което означава, че ще бъдат хвърлени, за да се унищожат, за да престанат да са битие. Но това все пак не означава да няма ад – защото хвърлен в огненото езеро, адът е онази „външна тъмнина”, в която „червеят им не умира” и „огънят им не угасва”. Сиреч – и нищо, и вечно гризене. Точно както го и свидетелства съвестта.

Адът е реализираността на антиномичната воля на угризението – реализираността на неговата антиномия, събирането на двете му линии в безкрайността. Единственото „средство”, което може да снеме тази антиномия (която иначе е абсолютна), е друга една умоневместимост: покаянието – което затова е и абсолютно тайнство.

_______________________________

*Източник – http://www.hkultura.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Калин Янакиев, професор дфн, преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (SIEPM). Автор на книгите: Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията, Религиозно-философски размишления, Философски опити върху самотата и надеждата, Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие, Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието, Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението, както и на много студии и статии в областта на православната духовност, философията и средновековната история.

Изображения: авторът на статията, Калин Янакиев. Източник – Гугъл Бг.

Posted in Догматическо богословие, Християнско богословие | Tagged , , , | Вашият коментар

СЪВРЕМЕННИТЕ СУЕВЕРИЯ*

Свещеник Иван Латковски

Окултизмът – основа на съвременните суеверия

priest John LatkovskyСуеверието е понятие, чието съдържание е твърде широко и не строго формулирано. То определено насочва към вяра в някакви извънрационални сили, но същността му е много по-дълбока и се корени в самия човек като психофизическо същество. Той чувства необходимост от вяра в свръхестественото, разбира, че не е сам в разумното си битие и желае да влиза в досег с други разумни същества. Последните имат различни имена в зависимост от религиозната насоченост на отделния човек, от неговите религиозни представи. Това са божества, духове, извънземни, изобщо същества които имат личностни характеристики. Те са обект на човешките мисли и представи, които по-често са изопачени и неправилни поради липсата на всякакъв критерий и авторитет по тези въпроси.

В това кратко изложение няма да се засягат някои повърхностни форми на суеверие (например фатални числа, петък 13-ти и други), а ще се посочат твърде разпространените и претендиращи за сериозност прояви на вяра в свръхестественото, като астрология, хороскопи, посещаването на екстрасенси, гледането на карти, вярата в НЛО и окултните явления.

Преди всичко трябва да се уточни какво означава думата “суеверие”. Най-общо това е празна, неправилна, безсмислена вяра, която не носи спасение на човека, а го отклонява в неправилна насоченост на духовния живот. За съжаление, твърде често явление е смесването на вяра и суеверие. Лишеният от здравата опора в Бога човек счита повечето християнски догмати, обреди, тайнства за суеверия, които са канонизирани от Църквата. Това е доста повърхностен възглед, който трябва да бъде преодолян чрез ясно разграничаване на вяра и суеверие. За атеистическия мироглед разлика няма – дори вярата в Бога е предразсъдък, суеверие поради “липсата на правилно, научно обяснение на явленията в природата и обществото[1]”. Науката обяснява процесите в областта на естественото, докато в свръхестественото тя трудно би могла да съди правилно. Там на предно място в отношението на човека излиза неговата духовност, която може да се разграничи образно на болна и здрава. Здравата духовност има своята основа във вярата в единия Бог, осъществявана в Христовата Църква. Вярващият е убеден, че единственият Уредник на творението е Бог и че без Неговата воля нищо не се случва. За всичко има Божи промисъл, който понякога е неразбираем за нас, но премъдро направлява събитията и явленията. Християнската вяра е насочена към Бог Отец Вседържителя, към Бог Син – Спасителя и към Бог Дух Свети, Който животвори и освещава всичко.

Болната духовност, към която се числи и суеверието, също има насоченост към “висше” битие, към онова, което е невидимо за очите, но се усеща чрез душата. От православна гледна точка, нейния извор се състои в окончателно отпадналото от Бога състояние на злите духове, които активно действат в живота на човека и непрестанно се опитват да го погубят и отклонят от неговото предназначение – богоуподобяването. Тези същества имат простор на действие в душите на хората, които са се самолишили от благодатния живот в Христовата Църква, където единствено е възможно да се води истинска борба с тях. Спасителят разруши делата на дявола чрез Своите изкупителни страдания и даде на хората сили да се противопоставят на злото. Но там където Христос бива отхвърлян се развиват в действия всички внушения на злите духове. Основна тяхна цел е отклоняването от истинската спасителна вяра в Триединия Бог. Това се постига не само чрез директно богоборчество и отхвърляне съществуването на Бога, но и чрез заместители на вярата, каквито са суеверията. За съжаление съществуват безброй смесвания на вяра и суеверие. Вярващи, които наред с християнския си мироглед, приемат за истина и много суеверни постановки са често срещано явление. Разпространени са всевъзможни поверия, магии, гадаене, еретични представи за тайнствата и обредите в Църквата[2]. Много са и хората, които прибягват до методите на астрологията, нумерологията, до помощта на самозвани “природни” лечители и екстрасенси. Всички тези прояви на псевдодуховност са симптоматични за нашето време и се нуждаят от разглеждане и задълбочено осмисляне. В това изложение ще се посочат само някои аспекти на съвременните духовни заблуди, които тровят душата на човека и служат за угасването на истинската вяра.

Силно застъпена днес е вярата в зодиите, положението на звездите и тяхното влияние върху човешкия живот. Хората са склонни към възприемане данните на науката астрология, която се дефинира като изкуство за предсказване на бъдещето или тълкуване на събития от човешкия живот според позицията на небесните тела[3]. Тя има древен произход, който може да се открие в езическите култове към звездите (астролатрия, сабеизъм). Същевременно астрологията е тясно свързана с окултизма, съчетавайки в себе си древни и нови учения[4]. В наши дни се наблюдава изключително нарастнал интерес към астрологията в световен мащаб. Почти няма печатна или електронна медия, която да лишава своите читатели и зрители от подобна информация за тяхната зодия и какво казват звездите за всеки ден от живота им. Астрологическите рубрики са задължителни за всяко издание, което желае да постигне успех на пазара. Отделно от това се издават целогодишни хороскопи, които също се радват на голяма популярност. Съвременният човек, постоянно засипван с “познания” за зодиите и звездите, постепенно възприема всичко това за истина и като напълно нормално. Подменят се обектите на духовните му стремления и той загубва ясно понятие за свръхестественото. Човекът, който приема астрологията и всичко свързано с нея без съмнение е суеверен. Той всъщност приписва на творението (звезди, планети) божествени качества – тяхното съдействие в момента на раждането му определя неговата съдба, характер, щастие или нещастие в живота. Ако се вярва на астрологията, небесните тела са някакви властелини на вселената, от които зависи всичко.

Този основен постулат на астрологията влиза в директен конфликт с библейския възглед за Бога като Вседържител и Творец на всичко съществуващо. Бог е сътворил вселената и премъдро управлява творението Си. Той не е оставил на небесните тела ролята, която им се приписва от астрологията, роля на “сляпа съдба”, а е дал на човека свободна воля, за да изпълнява предназначението си. Как можем да примирим астрологията със свободата на човека? По никакъв начин. Защото, ако приемем, предопределеното от звездите не остава място за личен избор и свободна воля. Освен тези явни противоречия, които християнинът открива между религията и астрологията, в Свещеното Писание също могат да се посочат текстове, които потвърждават убедеността, че съществува абсолютна непримиримост между веровите християнски истини и заблудите на астрологията[5]. Бог чрез пророческото перо на Исаия, се обръща към Вавилон с думите: “Нека излязат ония, които наблюдават небесата, звездобройци и предсказвачи по новолуния, и да те спасят от онова, що трябва да ти се случи. Ето те са като слама: огън ги изгори; не избавиха душата си от пламъка”(Исаия 47:13-14а). В този текст ясно е указано отношението на Бога към хората, които са потънали в заблудите си и се осланят на звездите. Нито те, нито обожествяваните от тях творения могат да окажат някаква помощ на прибягващия до техните лъжемъдрувания[6].

В основата си астрологията е гадаене[7]. В Свещеното Писание това действие се квалифицира като зло и не бива да се практикува от вярващите: “Не бива да се намира у тебе… предсказвач, гадател…, защото всеки, който върши това е гнусен пред Господа“ (Второзаконие 18:10-11). Св. апостол Павел също предпазва християните от влиянието на езическия мироглед, отразен напълно в астрологията: “Гледайте, братя, да не ви увлече някой с философия и празна измама според човешкото предание, според стихиите световни, а не според Христа” (Колосяни 2:8). Несъмнено всичко сътворено от Бога е полезно, има място във вселената и свое предназначение. Творението е премъдро устроено, то е “космос”, тоест “ред”, в който всяка частица има значение. Сътворените неща са в неразривна и постоянна връзка помежду си, влияят се едно от друго и така осъществяват и поддържат реда и законите в природата, определени от Бога. Човекът – венец на творението, изпитва върху себе си влиянието на времето, природните явления, космическите процеси и всички други обективни фактори, формиращи условията на неговия живот. Но те не определят нравствения му облик, не могат да предопределят неговия свободен избор.

Мнозина наши съвременници са увлечени от интригуващите предсказания на астрологията, съобразяват с тях личното и общественото си поведение и по този начин считат, че удовлетворяват духовните си търсения. Астрологията е мит, в който вярват милиони. Също както някога хората са вярвали, че небесните тела са божества, и днес вярват, че звездите влияят на съдбата им[8]. На това всеобщо явление християните са длъжни да дадат отпор, като не допускат да бъдат увлечени в астрологичните заблуди и където е възможно да разобличават това суеверие. Друга форма на суеверие, илюстрираща още по-ярко духовната атмосфера на днешния ден, е “нашествието” на различни лечители, екстрасенси и врачки. Общото между тях е ”загрижеността” им за телесното и духовното здраве на човека, което те подпомагат със своите необикновени способности. Нашата страна е особено засегната от това явление, което ясно проличава от безбройното множество на тази армия “доброжелатели”. Те запълниха част от духовния вакуум, създаден през изминалите десетилетия на атеизъм, и допитването до тях стана вид модерно увлечение.

Нерядко в живота се налага да се взимат трудни решения, да се реагира на неочаквани събития и човек има нужда от помощ в такива тежки моменти. На драго сърце тя му се оказва от тези лечители и екстрасенси, които претендират, че притежават свръхпознания в областта на духовните и телесните процеси. Те могат да демонстрират невероятни способности, граничещи с фокусничество и магия, които окончателно убеждават дошлия при тях човек в техните възможности да му помогнат. По този начин се злоупотребява с човешкото страдание и доверие, което се използва за трупане на пари, слава и известност. Мнозина от екстрасенсите парадират с християнската си вяра, в домовете им има икони, ходят на църква и така нататък. Те твърдят, че са вярващи, но онова, което вършат съвсем не показва истинска православна църковност. Напротив, Църквата не приема техните действия за произтичащи от Божията благодат, а недвусмислено ги определя като имащи своя източник в друга духовна сила. Православният християнин не бива да се смущава от демонстрираната “духовна” мощ на тези самозвани лечители и да се подлъгва относно истинската им същност. Когато здравето му е застрашено той трябва да положи усилия, съчетавайки молитвите към Бога и светиите с търсенето на квалифицирана лекарска помощ. Ако медицината е безпомощна, утехата, която дава Църквата е незаменима. Св. тайнства са най-добрите лекарства за човека. Преди всичко те са спасителни за душата, но по Божията милост служат и за телесно изцеление. Посещаването на всякакви други психотерапевти, лечители и екстрасенси показва недоверие към единствения източник на живота – Бога, загърбване на изобилието от духовна благодат, която Той дарява в Църквата и в крайна сметка – неверие в Неговия промисъл.

Някои от екстрасенсите, гадателите и врачките (тук не говорим за обикновените шарлатани и измамници) имат необикновени способности да лекуват, да предсказват, да знаят миналото на конкретния човек, но почти никой не се пита кому дължат тези дарования. Редовна практика са гледането на карти, на кафе, на зърна и други, и лековерния човек е убеден, че наистина те показват съдбата му. Това всъщност не е вяра, а истинско суеверие, което заедно с убедеността в “богоизбраничеството” на гадателите и екстрасенсите се превръща в пълно отричане на всичко християнско. Вярата в Бога и принадлежността към Църквата са несъвместими с врачуването, баенето и други подобни дейности. Хората занимаващи се с тях нерядко изобщо не подозират кому служат с необикновения си талант. Други напълно осъзнават източника на своите способности и активно работят в това “хуманно” поприще.

Отношението на Църквата към този вид дейности е твърде ясно и недвусмислено: Тя забранява на своите членове да посещават гадатели и врачки, а още повече да извършват подобна дейност. Същността, която се крие зад тези практики застрашава духовното здраве, поради навлизането в твърде опасната окултна област. Именно в нея е източникът на сила и познание у екстрасенси, гадатели, врачки. Те са инструменти на падналите духове в борбата им за човешките души. Липсата на достоверна информация за тях прави много хора лесни жертви на окултно влияние. Църквата винаги е предупреждавала за опасността от общуването с тъмните сили и техните представители сред хората. Св. Иоан Златоуст нарича гадателя “зъл демон[9]”, а св. Ефрем Сириец определя като “душевни окови” врачуването и гадаенето[10].

Вярата в НЛО също е твърде характерен белег на духовно-заболялото човечество. Наистина НЛО съществуват, но това не са някакви представители на извънземни цивилизации и “наши космически братя”. Все повече от сериозните изследователи на този въпрос твърдо застават зад позицията, че явяванията на НЛО също имат окултен характер[11]. Тези учени считат, че проявите на НЛО са до голяма степен вариации на демоничния феномен[12]. За съжаление литературата по тази тема в по-голямата си част удовлетворява повърхностния интерес към сензационното, отколкото търсенето на истината за тези странни явления. Въпреки това за православния християнин веднага става ясна приликата между тях и описаните в богатата църковна литература и особено в Житията на светиите, случаи на срещи с бесове – зли духове[13].  Контактите с НЛО са съвременна форма на окултните феномени, съществуващи векове наред[14].

От изложеното дотук се налага извода, че голяма част от суеверията, в които изпада днешния човек, са свързани с окултизма. Той се дефинира най-общо като тайно, скрито учение, насочено към свръхестественото, мистичното и магичното[15]. Окултизмът може да бъде квалифициран  и като задълбочена форма на болна мистика, чиято същност е контактуването с паднали ангели. Неговите разнообразни прояви отразяват пълната му противоположност на благодатното общуване с Бога в Църквата. А съвременната псевдокултура възпитава положително отношение към всичко свързано с окултизма. Според нея няма нищо вредно, а още по-малко грешно, в спиритизма, астрологията, контактите с НЛО. Напротив, всичко това се схваща като откриване на непознати сили и същности, които помагат на хората. Това е една от големите заблуди на нашето време, когато човек лесно отдава своята безценна душа на всякакви окултни ”експерименти”. Той отчаяно се нуждае от превъзпитание по отношение на окултизма[16]. С него е призвана да се заеме Църквата, чиято духовна ограда е спасителна стена от демоничните влияния. Трудността произтича от факта, че хората все по-малко са склонни да разбират и намират истината, която им се предлага от Божията благодат в Църквата. Лъжеученията са много по-атрактивни и забавни; те предлагат изява на неподозирани човешки способности, но в крайна сметка имат една обща цел – отдалечаване на човека от Бога и общение със сатаната[17].

Окултизмът е духовна болест, която се лекува само чрез синергията между човешката воля и Божията благодат. Човекът трябва ясно да осъзнае злата същност на всички суеверия и окултни практики и с цялата си душа да се противопостави на тяхното пагубно влияние. Църквата има сили чрез св. тайнства да разкрие пред търсещия човек необятната Божия любов и милосърдие.

__________________________

*Източник – http://vseh-svjatih.blogspot.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Енциклопедия А-Я, БАН, С., 1974, с. 796.

[2]. Архимандрит Лазар, Грехът и покаянието в последните времена, С., 1998, с. 14.

[3]. Penguin Dictionary of Religions, ed. by John R. Hinnells, 1997, c. 52.

[4]. Акенбърг, Дж. и Уелдън, Дж., Факти за астрологията, С., 1994, с. 23.

[5]. Пак там, с. 39.

[6]. Толковая Библия, т. 2, Спб., 1911-13, с. 445.

[7]. Акенбърг,… пос. съч., с. 40.

[8].  Пак там, с. 56.

[9]. Православната Църква за окултизма, Сборник беседи, статии и разкази, 1998, с. 72.

[10]. Пак там.

[11].  Йеромонах Серафим Роуз, Православие и религия будущего, Москва, 1992, с. 76 сл. сл.

[12]. Акенбърг, Дж. и Уелдън, Дж., Факти за окултизма, С., 1994, с. 10.

[13]. Роуз,… пос. съч., с. 108

[14]. Пак там, с. 102.

[15]. Акенбърг, пос. съч., с. 11.

[16]. Пак там, с. 50.

[17]. Православната Църква за окултизма…, с. 184.

Изображение – авторът на статията, свещеник Иван Латковски. Източник – http://vseh-svjatih.blogspot.com.

Posted in Секти | Tagged , , , | Вашият коментар

СВЕТИЯТ КРЪСТ ИЛИ СВЕТИТЕ ИКОНИ: ИКОНОБОРСКА ДИЛЕМА?*

Юлиян Великов

“Не си прави кумир и никакво изображение…не им се кланяй и не им служи…”. Изход

Yuliyan velikovВ многоаспектните изследвания по проблема иконопочитание/иконотрицание традиционно се регламентира дилематично отношението на иконоборците към светите Кръст и икони, с положително отношение към светия Кръст и негови изображения (достигащо до своебразно абсолютизиране) и негативно отношение към светите икони и иконопочитанието като цяло. Изворите от епохата на иконоотрицание (VIII–IX век) обаче очертават един, поне до момента, оставащ скрит дискурс, фактически оспорващ правилността на подобно генерализиране и очертаващ иконоотрицанието като достигащо до открито кръстоборство.

През 730 година византийският император Лъв III (Сириец) издава своя едикт против иконите[1] и макар, че подобен акт веднага среща опозиция, иконоотрицанието е продължено и доразвито от друг представител на Сирийската династия. За император Константин V (Πεύσεις[2]), както и преди това за император Лъв III (Сириец), изобразяването на Спасителя на икони е в нарушение спрямо текст от Свещеното Писание на Стария Завет (Изход 20:4-5[3]). Във вероопределението на първия иконоборски събор (754 година) подобно обвинение отново се дефинира, след направени христологически разсъждения за образа на Спасителя, за светата Евхаристия, за липсата на обичайност в акта на почитането на икони[4] и бива последвано от кратък florilegium (сред привлечените свидетелства са и такива, извлечени от текстове на епископ Евсевий Памфил (Кесарийски) и св. Епифаний Кипърски) и съборни анатеми. Иконофилските тежнения към християнския образ и изобразимостта, поставени в христологически дискурс, се определят от императора-иконоборец като несторианство или монофизитство: “Тъй като Христос има нематериална природа, съединена с плътта му, и съществува като едно цяло с две природи (και μετά τών δύο φύσεων εκείνων εις υπάρχει) и неговата личност (ипостас) е неделима от двете природи, тогава ние не можем да приемем, че той може да бъде описан, тъй като е изобразен като една личност и този, който описва тази личност, следователно описва божествената природа, която е неописуема (δήλον ότι και θείαν φύσιν περιέγραψεν, ήτις εστίν απερίγραπτος[5])”. На иконофилските аргументи, отнасящи се и до релацията πρωτότυπος/παράγωγον[6] (изведени още в самото начало на иконоотрицанието), Константин V развива разсъждения относно “оригиналността” на образа, който, според него, трябва да е идентичен по същността си с този, който се изобразява (Καί ει καλώς όμοούσιον αυτήν είναι του εικονιζομένου[7]). Ако все пак е необходимо да се търси “изображението” на Спасителя (а не просто “някакво” такова), то е потърсено от противниците на изобразимостта в тайнството света Евхаристия (τύπον εις σώμα αύτοΰ[8]), която е Неговата икона (тоест образ), определена за такава от Самия Него, което е видно и от текста на св. апостол Павел[9]. Подобен смисъл се открива и в съборните разсъждения от Хиерия (Concilii Nicaeni Secundi (Continuatio)): “Евхаристийният хляб, като истински образ на Неговата плът чрез идването на Светия Дух, става осветено божествено тяло, докато свещеникът, който извършва анафора посредства в превръщането от света на профаното към царството на святото[10]”. От друга страна, само по себе си, предложеното от византийския император Константин V, в упоменатото съчинение, не е de facto пълно отрицание, а търсене на “истинския образ” на Спасителя, като естествена алтернатива на иконното Му представяне: “[Бог] заповяда на светите си ученици и апостоли да пренесат тип на тялото му в реалността (δι’ ού ήράσθη πράγματος, τύπον εις σώμα а€той),…да може да бъде възлюбен, за да може чрез свещенството, водещо към въздигане, като чрез участие и ръкополагане, ние да можем да го приемем като истинско и неподправено Негово тяло (λάβωμεν αυτο ως κυρίως και αληθώς σώμα αυτού[11])”.

Като втори от възможните типоси на Спасителя иконоотрицателите постулативно определят светия Кръст,  почитан “заради Този, който бе разпнат на него[12]”. На практика иконоотрицателите във Византия демонстрират навсякъде почитта си към него и дори го абсолютизират, за разлика от непромененото негативно отношение към иконните изображения[13]. Интересни потвърждения на направената констатация се откриват и в кореспонденцията на византийските императори-иконоборци, както от VIII век, така и от IX век. Император Лъв III (Сириец) например защитава светия Кръст[14] (а също и светите изображения) в кореспонденцията си с халиф Умар Ибн Абд ал-Азиз (или Умар II) и дори изображения на Кръста се появяват на негови сребърни монети (miliaresion). Факт е, че през IX век втората генерация императори-иконоборци (Михаил II и Теофил), в писма до франкския император Луи Благочестиви, обвиняват иконопочитателите в замяна на Кръста (кръстовете) с изображения (икони[15]), a върху печати на патриарси-иконоборци се появява кръстообразния монограм с надпис, заменящ традиционното иконно изображение[16]. Определено иконоборците през IX век са екзалтирани[17] както от идеята, така и от самото представяне на светия Кръст, което очевидно провокира предприетите действия от страна на св. патриарх Никифор Константинополски (Antirrheticus Тertius) за извеждане и доказване своеобразното превъзходство на християнския образ (иконата) над изображения на светия Кръст[18].От друга страна е факт, че през епохата на VIII век християнският Запад е подчертано иконофилски. Преимуществено св. Григорий II, папа Римски (а след него и римските епископи св. Григорий III и Стефан III) подчертава и защитава изконния характер на иконопочитанието. В края на VIII век – началото на IX век обаче на Запад започва да се наблюдава противоположна тенденция, очевидно стимулирана от зародилото се и набиращо мощ каролингско богословие [непризнаващо решенията на II Никейски събор (787 година) за иконата и иконопочитането, но и отхвърлящо иконоотрицанието в степента, която се предлага от византийските иконоотрицатели] и емблeматичния текст Libri Carolini на архиепископ Теодулф Орлеански (Theodulfus Aurelianensis[19]). Интересен пример по интересуващия ни въпрос предоставя съчинението Apologeticum atque rescriptum Claudii episcopi adversus Theutmirum abbatem, чийто автор – Клавдий Турински (Claudius Turonensis), бидейки епископ и отявлен иконоотрицател, на практика, в разсъжденията си, достига до фактическото отхвърляне и на светия Кръст[20]. Очевидно Клавдиевото радикално отношение към светия Кръст не се детерминира от Libri Carolini[21], а още по-малко от оформилата се каролингска теология на образа[22], тъй като в споменатия писмен паметник и в утвърдилата се впоследствие “образна” концепция не се откриват подобни разсъждения. Поклонението пред светия Кръст епископът-иконоборец определя като “фалшива религия”, с което на практика отхвърля връзката на Христовото възкресение и почитта, която иконопочитателите отдават на топоса, където е била победена смъртта: “…ако те (иконопочитателите) желаят да почитат всичко дървено, оформено като кръст, защото Христос е бил разпнат на кръст, тогава за тях би било подходящо да почитат и много други неща, които Христос е извършил в плът[23]”, сред които и “девствениците”, “яслите”, “aгнетата”, дори “магаретата”, “тръните” и “копията[24]”.

Представеният от Клавдий Турински своеобразен каталог от безсмислени неща, които би трябвало да се почитат от иконопочитателите, е съизмерим в своята абсурдност с отношението на “измамните иконофили” към светия Кръст: “Вие, които разпъвате отново Сина Божий и го излагате за назидание и така, направихте окаяните и объркани души да се сдружат с демоните. Отблъсквайки ги, чрез нечестивото обожествяване на идолите, вие правите така, че те да бъдат отхвърлени от собствения им Създател (тоест от Бога – б. м.) и да бъдат подхвърлени на вечни мъки[25]”. За Клавдий отдаваната от иконопочитателите почит към светия Кръст не е нищо повече от травестия на истинския смисъл, вложен от Спасителя: “Бог им заповяда да носят кръста, не да го почитат. Те искат да почитат онова, което духовно или телесно не желаят да носят[26]”. И независимо от факта, че на Запад се появяват гневни и осъдителни писмени опровержения на подобно разбиране (представени от монаха-отшелник Dungal, Jonas Aurelianensis, Walafridus Strabo[27] и от споменатия вече абат Theutmir (бивш ученик на Клавдий)), поведението на Туринския епископ оказва своето влияние и върху иконоотрицанието, застъпвано от други западни автори (края на VIII-IX век) като Agobard Lugdunensis, Hincmar Remensis, Hrabanus Maurus.Юлиян Великов2От разгледаното дотук е очевидно как de facto реализираното до край иконоотрицание се развива в кръстоборство. Дали обаче това е спорадично явление, срещано единствено на Запад? За да се отговори на този въпрос предлагам да потърсим доказателства отново на Изток, конкретно в епохата на византийския император Константин V. Сред лицата над които Хиерийският събор произнася анатема се откроява името на стареца Георги – лице, което (както Борис Мелиорански доказа) е идентично със споменавания в писмения паметник Νουθεσία γέροντος περί τών άγιων εικόνων старец Георги Кипърски (Кипрянин). Гръцкият текст на съчинението, обнародван от Мелиорански през 1901 година[28], описва vis-à-vis (а не задочен) диспут на стареца Георги с епископа Козма, отявлен иконоотрицател и последователен защитник на императорската политика против иконите и иконопочитанието[29].

От текста на Νουθεσία се разбира, че към спора за онтологичността на християнския образ двете страни подхождат по различен начин. Видно е, че епископът-иконофоб Козма присъства в спора изцяло от позицията на овластен с правото “когото иска да погуби”. Това се доказва и от думите му: “…и кой може да противостои на боголюбивия му указ и великата му заповед? Защото противоговорещият срещу неговата (на императора – б. м.) повеля не е достоен да живее, а да бъде предаден на огън или да бъде обесен (‘O γαρ άντιλέων αύτοΰ τοις προστάγμασιν ουκ έστιν μίαν ώραν άξιος ζήσαι, άλλα πυρι παραδοθήναι ή ξύλω κρεμασθήvαι[30])…познал волята Божия, верният и велик сред царете цар наш заповяда така (διο γνούς το θέλημα του Θεοΰ ο πιστός και μέγας έν βασιλεΰσι βασιλεύς ήμών διετάξατο ουτως)…(а) ти го похули и си достоен за смърт по нашия царски закон (εις τον βασιλέα έβλασφήμησας, και άξιος εί θανάτου κατά τον βασιλικον ήμών νόμον[31])”. Приемащ иконоотрицанието за своя мисия Козма стриктно се придържа към Свещеното Писание на Стария Завет, поради което в апологетическата схема на стареца-иконофил Георги не се наблюдават в разгърната форма така характерните за иконопочитателите апофатически, катафатически и христологически разсъждения. Но от друга страна в разсъжденията на епископа-иконоборец наблюдаваме аспект, касаещ пряко интересуващия ни въпрос. Очевидно преди Клавдий Турински на Запад, на Изток епископът-иконоборец Козма е вече “еволюирал” в своето иконоотрицание, допускайки отричането и на светия Кръст като “ръкотворен[32]” – твърдение, на което старецът-иконофил Георги, според текста на Νουθεσία, предлага обширни контраразсъждения, конкретизиращи значението на светия Кръст и неговото изобразяване[33].Юлиян ВеликовПредставените наблюдения очертават фактическа невъзможност да се генерализира иконоборското отношение/поведение към светите Кръст и икони до своеобразна дилема. Кръстоборството е неявената потенция на иконоборското мислене и действия или с други думи, в своята реализирана докрай форма, иконоотрицанието неизбежно води до кръстоборство, което, както се доказа, de facto не се детерминира географски.

Факт е, че подобно поведение срещу светия Кръст и почитта към него се наблюдава на Изток много преди VIII век, основно у някои еретически учения, а след VIII век се среща отново, в разсъжденията на богомилите. Що се отнася до ситуацията на Запад, след Клавдий Турински не се наблюдава подобно отрицание от страна на клирик, но близки до неговите разсъждения против светия Кръст се откриват в осъденото еретическо учение на петробрацианите[34].

_____________________________

*Възпроизведената по-горе статия е изнесена по повод 20-годишнината на Православния богословски факултет и е поместена в сборника „Научна конференция Теология и социум. Съвременни перспективи (двадесетгодишнина от основаването на Православния богословски факултет към Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“, ноември 2011 година, град Велико Търново)“, Омофор, (2013), с. 233-242.

Авторът е доктор по Теология и преподавател по Агиология и Патрология в Православния богословски факултет при Великотърновския университет.

[1]. Отдавна представих и отново потвърдих основанията си за издаване на един едикт против иконите (от 730 година) (Великов, Ю., Папа Григорий II и мястото му в православната апологетика на образа. Трудове на катедрите по история и богословие 3 (1999), 98-106; Idem., Образът на Невидимия. УИ „Св. св. Кирил и Методий“, Велико Търново, (2011), 118-123).

[2]. Съчинението не се е запазило и се открива под формата на разпръснати фрагменти сред текстове на св. патриарх Никифор Константинополски. Общият брой на своеобразните “въпроси” вероятно е достигал тринадесет (Judith Herrin, The formation of Christendom (Princeton, New Jersey: Princeton University Press, 1987), 367), но днес се реконструират едва до три. Екстрахиран текст се предлага от Herman Hennephof (Herman Hennephof, Textus Byzantinos ad iconomachiam pertinentes (Leiden: Brill, 1969), 52-7 (в настоящия текст се цитира по това издание), Hans-Jürgen Geischer (Hans-Jürgen Geischer (ed.), Der byzantinische Bilderstreit (Texte zur Kirchen-und Theologiegeschichte 9) (Gütersloh: Gerd Mohn, 1968), 41-3), Georg Ostrogorsky (Georg Ostrogorsky, Studien zur Geschichte der byzantinische Bilderstreit (Breslau, 1929), 7-45) и Paul Speck (Paul Speck, Artabasdos, der rechtgläubige Vorkämpfer der göttlichen Lehren (Poikila Byzantina 2) (Habelt, 1981), 245-59).

[3]. “Не си прави кумир и никакво изображение…не им се кланяй и не им служи…”. Забранителният текст се среща и в книги Левит (26:1) и Второзаконие (5:8).

[4]. Refutatio et eversio deliramentorum (Antirrheticus Primus), Caput 26 (S.P.N. Nicephori archiepiscopi Constantinopolitani; PG 100:268В-269D).

[5]. Ibid., Caput 20 (S.P.N. Nicephori archiepiscopi Constantinopolitani; PG 100:236CD); § 146 (Herman Hennephof, Textus Byzantinos ad iconomachiam pertinentes (Leiden: Brill, 1969), 53).

[6]. Ibid., Caput 13 (S.P.N. Nicephori archiepiscopi Constantinopolitani; PG 100:224А).

[7]. Ibid., Caput 15 (S.P.N. Nicephori archiepiscopi Constantinopolitani; PG 100:225A); § 142 (Herman Hennephof, op. cit., 52).

[8]. Refutatio et eversio deliramentorum (Antirrheticus Secundus), Caput 2 (S.P.N. Nicephori archiepiscopi Constantinopolitani, Opera quae reperiri potuerunt omnia (PG 100:333B); § 165 (Herman Hennephof, op. cit., 54). Виж също PG 100:336А; § 166 (Herman Hennephof, op. cit., 55) и PG 100:337А; § 167 (Herman Hennephof, op. cit., 55).

[9]. 1 Коринтяни 11:24-25: “това правете за Мой спомен”.

[10]. Sacrorum Conciliorum Nova et Amplissima collectio (Mansi 13:264BC).

[11]. Refutatio et eversio deliramentorum (Antirrheticus Secundus), Caput 2 (S.P.N. Nicephori archiepiscopi Constantinopolitani; PG 100:333B); § 165 (Herman Hennephof, op. cit., 54).

[12]. Refutatio et eversion deliramentorum (Antirrheticus Tertius), Caput 34 (S.P.N. Nicephori archiepiscopi Constantinopolitani; PG 100:425D).

[13].  Показателни са действията на първия император-иконоборец Лъв III (Сириец), който сваля статуйното изображение на Спасителя, намиращо се над вратите “Халки” и го заменя с кръст (“In Chalce statuam aeream Domini nostri Jesu Christi erexerat (к. м.) Constantinus Magnus…” (Georgii Codini, Excerpta de antiquitatibus Constantinopolitanis (Corpus Scriptorum Historiae Byzantine XLV) (Bonnae: Impensis ed. Weberi, 1843), 77 (гръцки текст 6 – 7A)). Francis Dvornik (F. Dvornik, ‘The Patriarch Photius and the Iconoclasm’, Dumbarton Oaks Papers 7 (Cambridge Mass.: Harvard University Press, 1953), 81) застъпва друга теза, която не кореспондира с истинското иконоборско отношение към светия Кръст (подробно за това у Великов, Ю., Патриарх Фотий и почитането на светите Кръст и икони в „Послание до Михаил, княза на България”, Преславска книжовна школа 10 (2008), 420-2).

[14]. A. Jeffrey, ‘Ghevond’s text of the Correspondence between ‘Umar ІІ and Leo ІІІ’, Harvard Theological Review 37 (4) October (Cambridge: Harvard University Press, 1944), 322. Цялата кореспонденция виж у Arthur Jeffrey (A. Jeffrey, op. cit., 269-332).

[15]. Виж предложения от мен коментар (Великов, Ю., Образът на Невидимия. УИ „Св. св. Кирил и Методий“, Велико Търново, (2011), 248 (особено бел. 134-136).

[16]. Печатът на патриарх Йоан Граматик например представлява кръстообразен просителен монограм със следния текст: “Господи помилуй своя раб”. На обратната страна на печата се чете: + Θεοτόκε βοήθει τώ όώ δούλω Ιωάννη έπισκόπ(ω) [Κ]ωνσταντ(ινο)[π]όλ(εας) Νέας ‘Ρώμης (подробно у Великов, Ю., Словото за Образа. Теодор Абу Кура и свети Kирил Философ и защитата на светите икони през девети век (патрологично осветление). УИ „Св. св. Кирил и Методий“, Велико Търново, (2009), 91 (бел. 15) и 185 (цветно приложение II)).

[17]. S. Gero, ‘The Libri Carolini and the Image Controversy’, Greek Orthodox Theological Review 18 (1973), 16, 30 (n. 80).

[18]. Refutatio et еversio deliramentorum (Antirrheticus Тertius), Caput 35 (S.P.N. Nicephori archiepiscopi Constantinopolitani, Opera omnia; PG 100:428C-432D).

[19]. Днес авторството му не се подлага на съмнение [A. Freeman, ‘Opus Caroli regis contra synodum: An Introduction’, in Ann Freeman, Theodulf of Orléans: Charlemagne’s Spokesman against the Second Council of Nicaea (Ashgate: Variorum, 2003), I (17-33); Idem, ‘Theodulf of Orlеans and the Libri Carolini’, Speculum 32 (4) (1957), 663-705); също P. Meyvaert, ‘The authorship of the ‘Libri Carolini’, Revue Bénédictine 89 (1979), 29-57]. Според Luitpold Wallach авторството на текста принадлежи на Alcuinus (Luitpold Wallach, Alcuin and Charlemagne: Studies in Carolingian History and Literature (Cornell studies in classical philology 32) (NY, Ithaca, 1959), 169-77).

[20]. Y. Velikov, ‘Claudius of Turin and the Veneration of Images after the Libri Carolini’, Studia Patristica XLVIII (2010), 349-54.

[21]. Ann Freeman показа, че в текста представен от Теодулф e изразено негативно отношение към иконите, но не и към светия Кръст (виж ‘Scripture and Images in the Libri Carolini’, in Ann Freeman, Theodulf of Orléans: Charlemagne’s Spokesman against the Second Council of Nicaea (Ashgate: Variorum, 2003), VII (168); Y. Velikov, op. cit., 353).

[22]. Това фактически става през 794 година на поместния събор във Франкфурт (Concilium Francofurtense), когато се отхвърлят аспекти от разбирането на Теодулф за християнския образ и се осъждат проявените форми на иконоотрицание и иконопочитание на Изток [съборните решения виж в Concilia Aevi Karolini, tomus I (pars I) (Albertus Werminghoff (ed.), Monumenta Germaniae Historica (Legum sectio III, Concilia) (tomi II, pars I) (Hannoverae et Lipsiae: Impensis Bibliopolii Hahniani, 1906), 110-71)].

[23]. “ …quia si omne lignum scemate cruces factum volunt adorare, pro eo quod Christus in cruce pependit, et alia multa illis convenit quae Christus egit per carnem.” (Apologeticum atque rescriptum Claudii episcopi adversus Theutmirum abbatem 15 (279) (от сега Apologeticum); виж също Y. Velikov, op. cit., 352). Текстът на Клавдиевото защитно изложение се цитира по новото му издание (Paolo Zanna, Dungal. Responsa contra Claudium: A Controversy on Holy Images (Florence: SISMEL (edizioni del Galluzzo), 2002).

[24]. Apologeticum 15-16 (280, 82).

[25]. “qui rursum crusifigitis Filium Dei, et ostentum habetis, et per hoc catervatim animas miserorum socias factas demonum habetis. Alienando eas per nefanda sacrilegia simulacrorum, a Creatore suo habetis eas deiectas et proiectas in damnationem perpetuam.” (Apologeticum 17 (282); Y. Velikov, op. cit., 352).

[26]. “Deus iussit crucem portare, non adorare: isti volunt adorare, quam nolunt nec spiritaliter nec corporaliter secum portare” (Apologeticum 18 (282); Y. Velikov, op. cit., 353).

[27]. Представих подробeн анализ на аргументацията им в подкрепа онтологичността на християнския образ (Y. Velikov, ‘Ninth-Century Voices in Defence of the Holy Cross and Icons in response to Claudius of Turin’s Iconoclasm’ (под печат)).

[28]. Московска Синодална Библиотека (№ 197, по каталога на архимандрит Владимир) и обема листа 142а-171b. Текстът на Νουθεσία γέροντος περί τών άγιων εικόνων се цитира по това издание (от сега Νουθεσία).

[29]. В спора иконоотрицателят отново се позовава на текста от Декалога (Изход 20:4) против творенето на образи, de facto явяващ се locus classicus в иконоборската еристика от VIII-IX век.

[30]. Νουθεσία IX (по ръкописа л. 145a).

[31]. Ibid., ХХIV (по ръкописа л. 158а).

[32]. „Και μετ’ ολήγα περί τοΰ σταυρου λέγει· το δε χειροποίητοι έπικατάρατον αΰτο και ο ποιήσας αυτό.“ (Ibid., XVI (по ръкописа л. 151а)).

[33]. Ibid., XVI-XVII (по ръкописа л. 151а). Наличието на подобни разсъждения отново доказва, че позицията на епископа-иконоборец е разпозната и от стареца като кръстоборство.

[34]. Виж наблюденията на Heribertus [Epistola de haereticis petragoricis (Ven. Hervei burgidolensis monachi; PL 181:1721B-1722A)] и Petri Venerabilis [Epistola sive tractatus Adversus petrobrusianos haereticos (Petri Venerabilis abbati Clunaicensis, Opera omnia; PL 189:771C-787B)].

Изображения: авторът, Юлиян Великов и две негови книги. Източници – Гугъл БГ и http://www.uni-vt.bg.

Posted in История на Християнската църква | Tagged , , , | Вашият коментар

ОТКЪС ОТ КНИГАТА ИСТОРИЯ И СЪВРЕМЕННО СЪСТОЯНИЕ НА СВЕТА ГОРА (ИСТОРИКО-ПАТРИСТИЧЕН, СОЦИОЛОГИЧНО-ПРАВЕН И КАНОНИЧЕН АНАЛИЗ)*

Бисер Божков

ПРЕДГОВОР

Biser BozhkovПоявата на настоящия сборник е плод на многократните ми посещения на Света Гора през последните пет години. В основата на съдържанието му стои курсовата ми работа, разработена през 2011 година по време на престоя ми в Богословския факултет на Атинския национален университет „Каподистрия“, в рамките на европейската програма „Еразъм“ за студентска мобилност като студент в магистърската програма „Вяра и живот“ при Богословския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Именно тогава започнах и работата върху темата за монашеството на Света Гора Атон и статута на атонските манастири.

За да изразя научнообосновано религиозните си преживявания и усещания, свързани с историята на Света Гора, проведох срещи и разговори с множество монаси, преподаватели и учени, докторанти и студенти по богословие и църковна история, както и с автори, писали за Атон или посветили изследвания на православното монашество. Така подготвих реферата за историята и настоящето на Света Гора, позовавайки се на светоотечески творения, научни студии, пътеводители, исторически сборници, научна богословска литература, електронни справочници, църковни вестници и други издания. В резултат на тези занимания, както и на допълнителни усилия в сферата на правната и богословска социология, църковната история и география, догматика, патристика и аскетика, които богословски дисциплини са тясно свързани с живота на монасите, се получи този сборник, който съдържа важна информация за атонското монашество. Информацията е разнообразна по характер, но е ценна по своето съдържание, тъй като всичките нейни аспекти са свързани с патристични, канонически, социологически, правни и други страни от историята, терминологията на международното, публичното и църковното право. И най-вече сборникът съдържа обстоятелства и факти, формиращи миналото и съвременното състояние на Света Гора.Св. Богородица - покровител на Св. гора АтонПри разработката на сборника бяха извършени множество редакции, както и превод на английски език. Във връзка с това, книгата предстои да излезе и на английски език. Целта, разбира се, е тя да послужи най-вече на българския читател като една систематизирана информация за Света Гора Атон. Но, също така, сборникът може да даде полезна информация и на поклонниците от други страни, които посещават Света Гора или се интересуват от нейната история, устройство и манастирски живот. Благодаря на всички мои преподаватели от богословските факултети при СУ „Св. Климент Охридски“ и Атинския университет „Каподистрия“, на колегите – близки приятели и духовници, на преводачите и най-вече на братството на светата обител „Св. вмчк Георги Зограф“ на Света Гора Атон, оказали ми неоценима духовна подкрепа и помощ за написването на този сборник.

Бисер Божков

ВЪВЕДЕНИЕ

Света Гора Атон се оформя де факто като православна манастирска общност през 963 година след Христа, когато монахът Атанасий (Атонски) от Трапезунд[1] основава манастира Великата Лавра, който и днес е най-големият от всичките двадесет светогорски манастира. Манастирът се ползвал с покровителството на византийските василевси, което допринесло за бързото му разрастване и увеличаване на неговото богатство и имущество. По времето на Четвъртия кръстоносен поход, в началото на XIII век, на Света Гора пристигат като господари католиците, които насилствено принуждават светогорските монаси да приемат покровителството на папа Инокентий III. Това продължило до възстановяването на Византийската империя при династията на Палеолозите (XIII-XIV век). В периода XIII-XIV век каталунски наемници започват да ограбват атонските манастири и да оказват натиск върху православните монаси на Атон за приемане на римокатолицизма. По това време с изповеднически подвиг в защита на Православието загиват двадесет и шестте Зографски мъченици. Всички те са християнски православни духовници и миряни, загинали и пострадали в Зографския манастир на 10 октомври 1275 година в защита на православната вяра, след като не приели папската уния, поради което били изгорени в манастирската кула, запалена и опожарена от папистите.

Когато през XV век, с падането на Константинопол, Византийската империя изчезва от политическата сцена, Света Гора попада под иноверното ислямско владичество на Османската империя. По време на своята инвазия на Балканите османците нанасят тежки удари и грабежи над атонските манастири, но по-късно ги оставят на мира. Числеността на монасите и богатството на манастирите драстично намаляват през следващите векове на турско робство, но Света Гора запазва своето водещо място в живота на поробените православни народи. Големите светогорски ставропигии успяват да оцелеят до началото на XIX век (Балканското възраждане, б. р.), когато отново започват все по-често да се посещават от поклонници и да приемат нови монаси, най-вече от освободените традиционно православни страни – Гърция, Русия, България, Румъния, Сърбия и Грузия.

Според Конституцията на Република Гърция, на чиято държавна територия днес се намира, Света Гора Атон е самостоятелна административна политическа единица, която има двадесет ставропигиални манастира с право на самоуправление. Това управление на светогорската монашеска автономия се осъществява от Свещения Кинотис (в буквален превод – „Свещената Общност“). Неин главен град (столица) и административен център на Атон е Карея. В нея е и седалището на губернатора – представителя на гръцката държавна власт. В духовно и канонично отношение Света Гора се намира под директната юрисдикция на Вселенския патриарх в Истанбул.св. гора атонНаред с двадесетте манастира, в Атон има и множество скитове – малки монашески общности, а така също келии и каливи (колиби). Съществуват и така наречените постници[2] (в пещери и колиби), които са предпочитани от монасите, желаещи да водят по-строг аскетичен живот. Всички лица, които живеят на Света Гора Атон, стават гръцки граждани без никакви формалности, когато приемат монашество.

Всеки поклонник от мъжки пол над осемнадесет години би могъл да посети Света Гора, но едва след като получи специално позволение (диамонитирион, гръцки δΐαμονητήριον).

Посещението на жени в Света Гора е забранено с императорски хрисовул от 1060 година. Допреди края на IV век Атонският полуостров е посещаван от жени, но сега дори и животни от женски пол не е позволено да се внасят в монашеската република, с изключение на котки и на кокошки, чиито яйца са необходими за направата на боите, използвани при зографисването на икони. И нещо повече, днес самият опит за посещение или фактическо посещение на жени на Атон е криминализирано, тоест счита се за престъпление според действащите гръцки закони. Интересно е обаче тук да се отбележи, че по време на Гражданската война в Гърция Атон е дал убежище на много бежанци, между които е имало жени и девойки.

Понастоящем манастирите на Света Гора са труднодостъпни, поради което те често стават жертва на опустошителни пожари.

При все това и в миналото, и днес Света Гора е духовният център – крепост на Православието и средище на православното монашество. Монашеският живот се управлява по свои древни правила, закрепени в така наречения Органичен устав (ОУСГ), или Конституционна харта на Света Гора. Статутът на Света Гора е уреден в Конституцията на Република Гърция, както и в няколко приети от гръцкия парламент закона, чийто обем е около двеста страници. Същността на това законодателство накратко е следната (съгласно член 105 от Конституцията на Република Гърция):

- Света Гора е територия, върху която суверенитетът на гръцката държава е ненакърнен. Иначе казано, Света Гора Атон е точно толкова територия на Република Гърция, колкото е например и центърът на град Атина;

- Уставът на Света Гора[3] се гласува от парламента на Република Гърция и се публикува в „Държавен вестник“ с указ на президента на Република Гърция. Това означава, че светогорският Устав е гръцки държавен закон (въпреки че внасянето на този закон става по ред, различен от процедурата, валидна за останалите закони);

-Всеки чужд гражданин, който стане монах в Света Гора, получава задължително гръцко гражданство без каквито и да било формалности;

- Административната власт на Света Гора се осъществява от управител (губернатор), назначен от гръцката държава, чиито правомощия се определят със закон;

- Със закон се определят също и упражняваните от манастирите и от Свещения Кинотис съдебни правомощия, както и митническите и данъчните облекчения, ползвани от Света Гора Атон.св. гора атон 2а) Административни и други правни аспекти

На територията на Света Гора Атон действат редица гръцки държавни органи: полиция, пристанищен корпус, различни поделения на Министерството на икономиката и финансите, на Министерството на културата, Министерството на Македония и Тракия, и други. Един от полицейските участъци например се помещава при Зографския манастир. Съгласно действащите закони, губернаторът на Света Гора се назначава с указ на президента на Република Гърция по предложение на гръцкото Министерство на външните работи. Той е с ранг на областен управител.

Аналогично на практиката в Република България и другите европейски страни, областните управители в Република Гърция упражняват контрол върху законността на територията на областта (в случая, на Света Гора). Тъй като Уставът на Света Гора е закон, гласуван от парламента на Република Гърция, то естествено е губернаторът да се грижи този закон да се спазва от всички. Поради особения статут на областта, законът в този случай дава изрични пълномощия, които позволяват на губернатора по-ефективно да използва силите за сигурност. Освен по административни въпроси, законът задължава губернатора да поема определени отговорности дори при нарушаване на църковните канони. Съгласно закон № 2594 от 1998 година, той „упражнява изключителните права на гръцката държава при: осъществяване на контрол за точното изпълнение на светогорските уредби и за опазване на обществения ред и сигурността в района на Света Гора“.

Освен това, има още множество правилници, установления, правни разпоредби и други, които уреждат всички страни на светогорския живот като единно цяло – например, въпросите за регулиране броя и начина на влизане на поклонници и превозни средства на Атон, уреждане на морския транспорт и придвижване вътре в полуострова, строежа на пътища, сгради и други[4].

Органичният устав е приет като част от Конституцията на Република Гърция, но и приеманите от Свещения Кинотис постановления стават част от гръцкото законодателство, което осигурява тяхната значимост и валидност. Чрез всичко това се осъществява единственото по рода си цялостно самоуправление на Света Гора, което има огромно значение за запазването на нейните православни духовни монашески традиции и я предпазва от нежелани външни намеси и посегателства. При това, атонското монашеско средище е жив член на Едната, света, съборна и апостолска Църква, което се намира под юрисдикцията на Вселенската патриаршия.

б) Международноправни и други юридически аспекти

Света Гора Атон не е субект на международното право. Тя не може да бъде страна по международен договор.

Света Гора Атон обаче е обект на международното право. Някои от нормите на вътрешното си право, отнасящи се до Света Гора, гръцката държава е успяла да включи в международни договори. Така например, по настояване на гръцката страна, забраната жени да посещават Света Гора, е включена в договора за присъединяване на страната към Европейската общност и по този начин древното правило е адаптирано с европейското законодателство, което дава свобода на придвижване на всички граждани на територията на Европейския съюз, независимо от техния пол. Според гръцкия закон, посещението на Света Гора от жени е криминално престъпление[5], за което наказанието е до една година лишаване от свобода.

Манастирите са юридически лица на гръцкото публично право (не на частното) и като такива имат редица законови ограничения за разпореждане със собственото си имущество, включително имуществото, което се намира извън границите на Света Гора. Статутът, опазването, поддръжката и организацията на редица дейности, отнасящи се към голяма част от движимото имущество (реликви, икони, ръкописи, църковни одежди и други културни ценности) се определят от различни закони.

За осъществяването на контрола и изпълнението на тези закони се грижат няколко институции. Почти всички културни обекти и предмети в Света Гора, които представляват някаква ценност, са огледани от специалисти и описани. За реставрацията и консервацията на тези паметници се използват значителни средства. Случаите, в които икони и ръкописи са останали извън обсега на учените и специалистите, са единични – това са предимно свещени предмети, които монасите не желаят да предоставят на научните екипи, за да ги предпазят от оскверняване или разрушаване при консервационната или друга обработка.

За да се изнесе от Света Гора какъвто и да е предмет от категорията на защитените и опазвани от закона паметници – икони, ръкописи, църковна утвар и други – е необходимо съгласието на съответния манастир, на Свещения Кинотис и на няколко други гръцки държавни институции. Досега са издавани разрешения единствено за временно изнасяне на предмети от Света Гора, при това само за кратки срокове и по конкретен повод, като участие в изложба, в църковен празник, за реставрация и консервация. Откази е имало в редица случаи. Постоянен износ на културни ценности от светогорските манастири никога не е бил разрешаван и не се разрешава.св. гора атон 3Каквито и законови аргументи да се използват, не трябва да се забравя най-важното – Света Гора е създадена[6] за монасите. Те отиват там, отказвайки се от семейство, близки, лично имущество и много други неща, за да отдадат живота си в служение на Бога. Краткия си земен живот те принасят в жертва, за да се сдобият с вечно блаженство. Пред Бога всички са равни, независимо откъде идват. Да бъдат притеснявани братята-монаси с каквито и да е светски проблеми, често има неочакван и нежелан ефект за светскомислещите хора. Затова един подходящ подход, който да включва по-голямо уважение и разбиране на монашеските правила на братството, при всички случаи е особено необходим. Като тук и дума не може да става за уважение в смисъла на критериите по светската ценностна система.

в) Поклонничеството на Атон

Света Гора Атон не е място за туристи, а за поклонници. Това би следвало да се разбира от само себе си, но за тези, които не се досещат, това е писмено постановено. Света Гора може да се посети само след издаване на съответното писмено разрешително от властите. На това разрешително е изрично написано, че посетителят отива на поклонение, както и правилата, които трябва да се спазват от поклонниците.

Разбира се, има и други мнения по въпроса, но всички те водят до едно – до това да се поиска от една суверенна държава, член на Европейския съюз, каквато в случая е Република Гърция, да промени Конституцията си по въпрос, който се отнася до нейната териториална цялост. Тоест, той прераства в политически проблем и се разбира от само себе си, че една такава политика не би била приета от никоя европейска държава. Затова всеки, който иска да посети Света Гора, следва първо да се информира и да спазва гореспоменатите правила. Достъпът до цялата тази информация е открит и леснодостъпен. Конституцията на Гърция и нейните закони са публикувани. Публикувани са също така и многобройни статии в различни международни научни издания относно работата на екипи от учени, работили и работещи на Света Гора. Общодостъпни са и данните по различните проекти, финансирани от Европейския съюз, които имат за цел опазване историческото наследство на Света Гора.

Туристическите посещения дават някакви познания, но в редица случаи те далеч не са достатъчни, за да се опознае в дълбочина духът на православното светогорско монашество. То е все едно да посетим като туристи сградата на ООН в Ню-Йорк и след това да започнем да пишем компетентно по въпросите, които обсъждат в Съвета за сигурност[7].света гора атонг) История и традиции на атонското монашество

Атон, удостоил се да бъде жребий на евангелската проповед на Пресветата Владичица Дева Богородица[8], според самото нейно истинно обещание[9], е бил, е и ще бъде винаги предмет на нейната любов и промишление за всички, посветили се на подвижнически живот в определената и от нейния божествен Син Градина – Света Гора. Безброй примери са доказали и доказват това нейно обещание. Наглеждайки с майчинска грижовност Светата Атонска Гора като свое наследство, по различни поводи Божията Майка лично се е явявала и се явява на зовящите с вяра и гореща молитва помощ от нея. А в други случаи е проявявала неизказаната си благост, помощ и властно застъпничество и промишление чрез чудни знамения, благоволящи от пречистия ѝ лик, изобразен върху светите икони.

Така често пъти, невидимо и тайнствено, Пресвета Богородица излива благодатните си дарове най-вече върху своя евангелски жребий, върху удостоените да извървят в него житейския си път под кръста на монашеското самоотричане, в изпълнение на нейното обещание да царува над тях като Царица на небето и земята. Без да се впускаме в подробен преглед на историческите сведения за безбройните чудеса, станали по различни начини на Атон от Пресветата Приснодева Мария, сега ще насочим вниманието на благочестивия читател към нейните чудотворни икони, прославили се на Света Гора с необикновени събития.

д) Чудотворните икони на Света Гора

Чудотворните икони изливат духовна радост, благодатна сила и отрада в сърцето на всеки християнин, но най-вече в сърцето на онзи, който се кае като грешник. Един уважаван мислител, автор на „Писма от Изтока“, казва следното за Атон: „На Света Гора се проявява особената любов на Божията Майка към избрания ѝ жребий! Историята на Атон е сякаш летопис на посмъртния живот на Пречистата Дева на земята. На всяка крачка, във всеки манастир има чудотворна нейна икона и някакво предание за видимото ѝ застъпничество. В Лаврата тя пожелава да бъде икономка; в „Хилендар“ не позволява да бъде избиран игумен, а сама заема неговото място; в Иверския манастир смирено става пазителка, предпочитайки малката църква край манастирските порти пред големия съборен храм, и там божествената Вратарница довежда мнозина до спасение през пазените от нея порти“.

Целта на всяко чудесно събитие е предимно да разкрие Божията слава и да даде утешение на грешниците при трудни обстоятелства от техния живот, като им дарява подкрепа и насърчение в изпитанията и различните обрати в горчивата им съдба. Обърнете внимание на чудодейната сила на иконите на Пресвета Богородица и на светиите на Света Гора, които, където и да са, изливат от себе си неизчерпаема благодат на изцеления… Заедно с разкриване славата на Господ Иисус Христос и на Неговата всевъзпявана Майка, там се подава сладко и неизказано утешение на страдалческите сърца на хората и се придобива мир и надежда за изтерзаната съвест на бедния грешник.athosТези чудеса и духовни тежнения са притегателен център за монасите и поклонниците на Света Гора. В повечето случаи необикновеното действие на божествената благодат се открива именно там, където разните обстоятелства са довели до затруднено положение и усилията на собствения ум и воля остават недостатъчни за постигане на поставената цел. Или пък там, където целият вярващ народ изисква извънредна божествена закрила, за да укрепи изнемогващата си вяра. Всичко това без колебание може да се каже за вярващите християни и народи на многострадалния Изток. И като съобщаваме за събитията, които по неизказаното Божие благоволение по чудесен начин стават тук, се надяваме, че Божията благодат ще породи в душата на благочестивия читател впечатление, подобно на онова, което чудесните явления пораждат в сърцата на техните очевидци[10].

е) Значение на Света Гора Атон за Православието

Света Гора Атон[11] и нейното съвременно положение е свързано с общото значение и почит към атонските свещени традиции, които превръщат светогорските манастири и самата Света Гора в духовна крепост на Православието, в общохристиянска и всеправославна светиня[12]. Светогорското монашество и неговите свещени обители са център на религиозно-съзерцателния, духовния и културния живот на целия европейски православен Изток. Атонската планина е твърдина на благочестието и дейната вяра, а също и на исихасткия духовен живот и християнското народолюбие. Тя е разсадник на християнска просвета и книжовност, средище на православния духовен живот и изряден паметник на християнското изкуство[13]. Затова с право и с най-топли чувства във всички Поместни православни църкви[14] и народи Света Гора Атон е издигната и славена като никоя друга светиня, наред с палестинската първосветиня[15] – Светата земя.

Като „Крепост на Православието“ я определят не само гърците, но и православните християни от всички народности по целия свят. Защото Света Гора е център на източноправославното и византийско монашество – главен пазител на църковното предание[16]; носител и защитник на православното учение; пазител на каноните и религиозно-нравствения живот; литературна лаборатория и книжовно средище, съкровищница и музей на християнското изкуство; обединител на духовни подвижници от различни народности, без религиозни и национални разпри и вражди. Тук, на Света Гора, подвижници – гърци и не гърци – живеят и работят в братска солидарност и една духовно-културна общност в духа на изконните православни добродетели и духовни ценности, които са така необходими особено днес, в настоящето на модерна Европа и единния електронен свят на XXI век. И това е така, защото в днешно време, когато Поместните православни църкви манифестират все повече и по-голямо желание за тясно сближение и сътрудничество, мисълта на целия православен свят постоянно се завръща към тоя възвишен духовен център – Света Гора[17]. Когато говорим за Света Гора и атонското монашество, имаме предвид духовната общност на Атонската планина с нейните многобройни манастири, скитове, келии и постници, в които монаси от всички народности търсят усамотение и спасение на душата си[18]. А още повече, че всички православни народи от векове са изпращали на Света Гора свои подвижници – анахорети, между които, отделени от суетата на светския живот, е имало немалко крупни личности и основатели на обители за своите религиозни подвизи. Така Света Гора е концентрирала в себе си православния начин на живот и Атон се е превърнал в център на развитието на изкуството и писмеността през Възраждането[19].Moni_Megistis_LavrasСлед като гърци, сърби и българи (и техните държави) били покорени през XIV-XV век от Османската империя и Византия пада, Света Гора остава единственото огнище на спасителни идеи за Православната църква[20]. Това е нейната извънредна духовна ценност и в това се крие нейното всеобемно значение, обясняващо защо Света Гора привлича вниманието и днес и е тъй ценна за целия християнски свят. Всичко това е описано в обширната литература за Атон, която векове наред е създавана от православни и инославни автори, историци и летописци – немци, французи, англичани[21].

Нека отбележим, че според една авторитетна статистика[22], от самото начало на XX век на историята, ценностите, значението и други теми, свързани със Света Гора, са посветени следният брой съчинения (до 1927 година): четиридесет и пет руски, четиридесет гръцки, три български, три сръбски и тридесет и осем на други езици (английски, френски, немски, испански и други). Предвид тези данни, към днешна дата трудно би могло да се направи подобна прецизна статистика, но безспорно е, че този брой сега е значително нараснал. А тази статистика не обхваща душеспасителната литература на духовните наставници и подвижници – просияли в Христа в своя земен живот на Атон.

Света Гора е монашеско духовно средище, което е прославено в историята и съвременния живот на Православието като Божията градина на Пресвета Богородица и Приснодева Мария, почитана усърдно и изрядно от верните духовни чеда на Църквата[23].

______________________________

*Из книгата История и съвременно състояние на Света Гора (историко-патристичен, социологично-правен и каноничен анализ), Синодално издателство на БПЦ, С., 2013. Материалът е предоставен от автора. Той е роден във Варна, завършил е Богословския факултет при Софийския университет „Св. Климент Охридски” през 2011 година в магистърска програма „Вяра и живот”. Понястоящем е студент в същия университет в Юридическия факултет.

[1]. Трапезунд, днес Трабзон, Турция, е древногръцки град, който до Малоазийската катастрофа, 1922 година, е голям аскетичен и културен център на гърците понтийци. Градът е бил столица на империята на Комнините, б. р.

[2]. Постниците, наричани още исихастирии, са отшелнически пещери, разположени в уединени места, предимно в югозападната част на Атонския полуостров.

[3]. Манастирите на Света Гора притежават своя автономия. Върховен управителен орган на тази монашеска общност е Свещеният Кинотис, чието седалище се намира в Карея – административен център на Атон. „Изпълнителен орган на Свещения Кинотис е Свещената Епистасия – управително тяло, съставено от четирима представители, които се сменят всяка година по установен ред, така че всеки от манастирите дава свой епистат веднъж на пет години. За регулиране дейността на Свещения Кинотис и Епистасията, както и за отношенията между отделните манастири и Свещения Кинотис съществуват редица основни документи. На първо място това е Органичният устав на Света Гора (ОУСГ), който е един вид нейна конституция“. Срв. http://www.agion-oros.gr.

[4]. „Множество правилници, установления и правни разпоредби уреждат различните страни на светогорския живот като единно цяло – например, въпросите за регулиране броя и начина на влизане на поклонници и превозни средства на Атон, уреждането на морския транспорт и придвижването вътре в полуострова, строежа на пътища, сгради и други обекти. Органичният устав е приет като част от Конституцията на Република Гърция, а приеманите от Свещения Кинотис постановления стават част от гръцкото законодателство, което осигурява тяхната значимост и валидност“. Срв. Зографското братство, Църковен вестник, бр. 6, 2003 година.

[5]. Съгласно наказателен закон на Република Гърция.

[6]. „Чрез всичко това се осъществява единственото по рода си всестранно самоуправление на Света Гора, което има решаваща роля за съхраняването на нейните духовни монашески православни традиции и я опазва от нежелани външни намеси и посегателства. При това, атонското монашеско средище е жив член на Едната съборна и апостолска Църква и се намира под юрисдикцията на Вселенската Патриаршия“. Срв. Църковен вестник, бр. 6, 2003 година.

[7]. Подобно сравнение прави г-н Стефан Стоянов, посланик на Република България в Гърция, 2002 година. Срв. http://www.pravoslavieto.com/manastiri/aton/.

[8]. Срв. Состояiе монашества в Византiйcкой церкви, Казан, 1904.

[9]. Според църковното предание Света Гора е избрана от Пресвета Богородица, тоест Атон е нейният жребий, като избрано свещено място по Божий промисъл за монашеско подвижничество, намиращо се под нейната Небесна закрила. „Така например Небесната Царица благоволила да изрече пред славния атонски отшелник св. Петър следното утешително за светогорците обещание за Света Гора: „За свободно служение на Бога няма по-удобно място от Светата Атонска Гора, която приех от Моя Син и Бог за Мое наследство, та тези, които искат да се отдалечат от светските грижи и от смущенията на света, да отиват там и да служат на Бога безпрепятствено и спокойно. Отсега тази Гора ще се нарича Моя градина. Много обичам това място и ще дойде време, когато от единия до другия край, на север и на юг, то ще се напълни с множество монаси. И ако те служат на Бога от цялата си душа и вярно пазят заповедите Му, във великия ден на Моя Син ще ги удостоя с велики дарования: още тук, на земята, те ще получават голяма помощ от Мен; ще облекчавам болките и трудовете им, при оскъдни средства ще имат всичко необходимо за живот, ще отслабя вражеската бран против тях и ще прославя името им по цялата земя“. В: Атонски патерик, част 1, Славянобългарски манастир „Св. вмчк Георги Зограф“, Света Гора, Атон, 2003, с. 491-492.

[10]. Пак там.

[11]. „Света гора се оформя като манастирска общност през 963 година след Христа, когато монахът Атанасий основава манастира Великата Лавра, който и днес е най-големият от всички двадесет манастира на Атонската Света гора. По времето на Четвъртия кръстоносен поход през XIII век Света Гора има нови господари – католици, които насилствено принуждават светогорските монаси да приемат покровителството на папа Инокентий III. Това продължило до възстановяването на Византийската империя. През XIV век каталунски наемници ограбват атонските манастири. Когато през XV век пада Византийската империя, Света гора се намира под ислямското владичество на Османската империя. Османците нанасят тежки удари и грабежи над манастирите, но по-късно ги оставят на мира.

Броят на монасите и богатството на манастирите намаляват драстично през следващите векове. Все пак те успяват да оцелеят до началото на XIX век, когато манастирите започват да се посещават все по-често от поклонници и да приемат нови монаси от православните страни като Гърция, Русия, България, Румъния, Сърбия и Грузия.

Всяка от тези страни изпраща щедри дарения за светогорските манастири и всяка от тях „си има“ по някоя „своя“ обител, за която си се грижи. Така до 1912 година България „има“ (тоест се грижи преимуществено, б. р.) два „свои“ манастира на Атон – Зограф и Хилендар.

През същата 1912 година, по време на Балканската война, турците са изгонени и след кратък дипломатически спор между Гърция и Русия относно суверенитета на монашеския полуостров, Атон след Втора световна война става част от гръцката държава. Според гръцката конституция, Атонската планина (Света Гора) е самостоятелна административно-политическа единица, която има двадесет манастира с право на самоуправление, което се извършва от Свещения Кинотис. Срв. http://www.agion-oros.net.

[12]. Срв. Афон – в Православ. Богослов. «Енциклопедiя», том II, 1901.

[13]. Цанков, Ст. протопр., Света Гора – Атон и нейното съвременно състояние. ГДА-СУ, Τ. III, 1953-1954, с. 303.

[14]. Според еклисиологичните свойства на Църквата на Никео-Цариградския Символ на вярата (325-381 година след Христа), Църквата е една, свята, съборна и апостолска, тоест няма много църкви, а само една, с едно учение.

[15]. Цанков, Ст., цит. съч., с. 303.

[16]. „Няма по-добър път от монашеския. Монашеството – това е най-краткият път към обожението, цялостното освещение, приемане на Бога в себе си. Монашеството е и опознаване, усещане и придобиване на Царството Божие във вътрешния човек. Който е мъдър, ще разбере това (Срв. Псалом 106:43)“.

[17]. Цанков, Ст., цит. съч., с. 303.

[18]. Софийски митрополит Стефан. Le Mont Athos et son autonomie, Sofia, 1936, p. 3.

[19]. Срв. Цанков, Ст., цит. съч., с. 312.

[20]. Пак там, с. 312-313.

[21]. Curzon, Tozer, Lambros, F.W.Hasluck, Riley, Kirsopp Leke и други.

[22]. Срв. Е. Perilla, Le Mont Atons, Paris, 1927.

[23]. „Църквата е Божий дом на живия Бог, Църквата е дар на новия живот в Иисуса Христа. Темата за Боговъплъщението е свързана с православната христология, която е основополагаща за правилното осмисляне и на християнската антропология, и на еклисиологията. Човекът и Църквата могат да бъдат разбрани в тяхната дълбинна същност единствено в христологична перспектива. Сиреч, Боговъплъщението е не просто идея или учение, а събитие, случило се веднъж във времето, но носещо цялата сила на вечността, и именно това пребиваващо Боговъплъщение като съвършено съединение, неразделно, и в същото време неслято на двете природи – божествената и човешката, е самата Църква. Това е така, защото въпросът за Църквата е въпрос за съединяването на божественото и човешкото в един организъм, в едно тяло. Но въпросът за Църквата е свързан и с така необходимата потребност на човешкия род да се стреми към Бога и да общува с Него. Посредством Царството Божие в Църквата се извършва приобщаването на хората към Бога чрез Въплътилия се Син Божи, в Когото всички имаме залог за богоуподобяване, духовна обнова и усъвършенстване. Затова чрез евангелската благодат Църквата с нейните тайнства е място за обновително общение със Светия Дух“. Срв. Гяуров, Хр., Въведение в православното догматично богословие, С., 1958.

Източници на изображенията – Гугъл БГ и http://www.yandex.ru.

Posted in Книги, Подвижничество | Tagged , , , | Вашият коментар

ТАЙНАТА НА ПРЕСВЕТАТА ТРОИЦА*

Архимандрит Софроний (Сахаров)

Archimandrite Sofroniy Saharov4Преди почти двадесет века апостол Павел, отивайки в Атина и разглеждайки онова, което атиняните почитали, намира жертвеник, на който е написано: „На непознатия Бог” (ἀγνώστῳ θεῷ)[1]. Няма съмнение, че този олтар е бил поставен от най-добрите представители на човешката мисъл по онова време, достигнали до онзи предел на мъдростта, който за естествения човешки разум остава ненадминат и до днес, защото в процеса на естественото логическо мислене Бог не може да бъде познат.

В тварното естество на човека, създадено по образ и подобие на Бога Творец[2], е заложена възможност не само за възприемането на Божественото откровение, но и за някои догадки за образа на Божественото битие, макар и тези догадки, както показва целият исторически опит, да не водят до истинско постигане на Божествената тайна.

Бог не е завистлив, нито самолюбив, нито честолюбив. Духът Божи смирено и търпеливо търси всекиго във всички негови пътища, за да му даде познание за Себе Си и така да го приобщи към Своята Божествена вечност[3]. Ето защо, по всяко време всеки е могъл и може в една или друга степен да познае истинния Бог. Същевременно, остава абсолютно необходимо Бог Сам да се открие на човека, да му открие в достъпните за него предели образа на Своето битие. Извън явяването на Бог Слово в плът и слизането на Духа на Петдесетница не е възможно съвършеното познание за Бога. Извън Христос, Който се яви в плът, никакъв духовен, философски или мистически опит не ни дава възможност да познаем Божественото битие като единна и непостижима абсолютна обективност в три непостижими абсолютни Субекта, несводими Един към Друг, тоест като Троица – единосъщна и неразделна. Затова познанието на истината за истинния Бог е следствие от откровението.

В историята на Божествената икономѝя[4] на нашето спасение, Църквата откроява няколко най-съществени момента, които се отбелязват ежегодно чрез празнуването им. В историческа последователност имаме следния порядък на събитията: Благовещение, Рождество Христово, Богоявление, Преображение, Страдание Господне, Възкресение, Възнесение, Слизане на Светия Дух. В пътищата на Божественото откровение за човека всяко от тези събития е неразривно и органично свързано с всяко от останалите. Денят Петдесетница, когато празнуваме слизането на Светия Дух, трябва да бъде отбелязван като завършек на откровението на великия Бог, Вседържител и Творец.

Изброихме в последователност събития от Новозаветното откровение, което – да не забравяме това – е предшествано от Старозаветното. И когато ние, християните, се потапяме в съзерцанието на откритото ни от библейското откровение, то още в глава 1 на книга Битие слушаме познатото ни определение за много-единния Бог: „… рече Бог: да сътворим човек по Наш образ (и) по Наше подобие[5]” и също: „И рече Господ Бог: ето, Адам стана като един от Нас[6]”.

Показателно е и явяването на Бога в образа на Тримата, към които Авраам се обръща като към един: „Той дигна очите си и погледна: и ето, трима мъже стоят срещу него… И рече: Господарю, ако съм намерил благоволение пред очите Ти, не отминавай Твоя раб… [7]”.Archimandrite Sofroniy SaharovОт Псалмите и от пророците виждаме, че Старият Завет е познавал и Словото Божие, и Духа Божи: „Чрез словото (τῷ λόγω) на Господа са сътворени небесата, и чрез Духа (τῷ πνεύματι) на устата Му – цялото им войнство[8]”, но Ги е познавал само като енергия, не като Ипостас и Лица на Субекта. Старозаветното човечество безпомощно се е лутало в рамките на единобожието, но единобожие, разбирано не по смисъла на християнския монотеизъм, а като не-християнски енотеизъм – еднобожие, тоест едно-ипостасен Бог. Но възможно ли е именно с тази затвореност на енотеизма да се обясни склонността на старозаветните евреи към езическия политеизъм? Възпирани от Закона и пророците от поемането по подобни нечисти пътища, евреите естествено с копнеж са очаквали обещания Месия – Емануил, Който да им открие цялата истина за Бога[9]. Моисей, на когото Бог се е открил като Личност, като Ипостас с думите „Аз съм вечно Съществуващият[10]”, съзнава непълнотата на откровението, което е получил – та нали е възвестил, че Бог ще издигне Пророк из средите на народа и че Него трябва да слушат във всичко, което Той ще говори[11].

Ако сега се обърнем към онази част от дохристиянското човечество, която остава непричастна към старозаветното откровение, то и там, сред безброй многото заблуди, сред най-възвишените примери ще видим редица забележителни приближавания към познанието на Истината. Този опит на естественото богопознание за нас е много ценен, защото чрез него можем да опознаем достъпните по естествен начин предели. От този опит виждаме, че когато в духовното битие дадем предимство на ума и разсъдъка или, казано другояче, се опитаме да познаем вечната Истина чрез ум и усилия, ние фатално се увличаме от пантеистичната представа за битието и почти неизбежно достигаме до разбиране за някакъв „метафизичен” абсолют – понятие, според което принципът на ипостасността е ограничаващ: проява на съкровения непроявен Бог, Deus absconditus[12]. Неизбежното подхлъзване към пантеизма е следствие на предположението, че умът-разсъдък е безличен в законите на функционирането си. Оставен на себе си, в своето автономно действие, признат за най-висша форма на битие, умът постепенно стига до борба с личното начало в битието въобще, опитвайки се да превъзмогне принципа на личностност в битието в Божествен и човешки план. Докато за християнина Личността в Божественото битие не е ограничаващ принцип, а Само-битие, Самият Абсолют.

Когато посредством задълбочен духовен опит побеждаваме личното начало като непременно условие на разумното битие, тогава осъзнаваме не-самодостатъчността на личното аз[13] и съвсем естествено се отклоняваме към плурализма в човешки план, което намира отражение и в Божествения план под формата на политеизъм – многобожие.

В това отношение е показателно, че нито имперсоналистичният (метафизичен) монизъм на пантеизма, от една страна, нито езическият плурализъм (колкото и това да е странно), са изживени от човечеството и до днес. Преимуществото на метафизичната (пантеистичната) представа за Битието пред езическото многобожие се състои в това, че пантеизмът вярно предусеща изначалното единство на битието. Преимуществото на езическия плурализъм, в неговите най-добри проявления, пред пантеизма се състои в това, че правилно е познал личността като онтологично по-дълбоко начало във всяко духовно битие, мислено като една от енергиите, проявите на това личностно начало.

Опитът на целия дохристиянски свят – както на причастния на старозаветното откровение, така и на онзи, който не е бил причастен – много ясно показва, как човек се губи в своите недоумения, как е съвършено безсилен да намери изход от тях и да стигне до истинско познание за Бога. Този изход и това познание са дадени на човечеството в Божественото откровение в Иисус Христос и слизането на Светия Дух на Петдесетница. Какво познание за тайната на Божественото битие ни е дало обаче това откровение? Изразимо ли е то с думи и, ако е така, то къде са тези думи? Тези думи се пазят от Христовата Църква, която учи, че истинният Бог е Бог един, но троичен по Лица. Тя ни говори за Божественото битие като неразделно и неслитно Триединство – като Троица единосъщна и неразделна. Ето и едно от най-съвършените изрази на това учение:Archimandrite Sofroniy Saharov3Ако някой иска да се спаси, нека преди всичко старателно се придържа към вселенската вяра. Този, който не пази вярата цяла и непокътната, без всяко съмнение ще погине навеки.

Тази вселенска вяра се състои в това, всички да почитаме един Бог в Троица и Троица в единица, без да сливаме Ипостасите (Лицата) и без да разделяме същността.

Защото Ипостаста на Отец е една, Синът има друга, а Дух Свети – трета.

Но Божествеността на Отец и Син, и Дух Свети е една, славата Им е равна, а величието Им съвечно. Какъвто е Отец, такъв е и Синът, такъв е и Дух Свети.

Отец е несътворен и Синът е несътворен, несътворен е и Дух Свети. Отец е непостижим (безкраен), и Синът е непостижим, и Дух Свети е непостижим. Отец е вечен, Синът е вечен, вечен е и Дух Свети.

Всъщност, не трима са вечни, но един, така, както не трима са несътворени и не трима са непостижими, но един е несъзаден, един е непостижим.

Подобно на Отца, Който е Вседържител, и Синът е Вседържител, Вседържител е и Дух Свети, но нямаме трима вседържители, но един Вседържител.

Така, Отец е Бог, и Син е Бог, и Дух Свети е Бог; но няма трима бога, но Бог е един.

Така също, Отец е Господ, Син е Господ и Дух Свети е Господ, но няма трима господа, но един е Господ.

Защото, както християнската истина ни подбужда да изповядваме всяка Ипостас поотделно като Господ и Бог, така и вселенското благочестие ни забранява да говорим, че има три Бога или три Господа.

Отец от никого не е сътворен, не е създаден, не е роден.

Синът от единния Отец не е сътворен, не е създаден, но е роден.

Дух Свети от Отца не е сътворен, не е създаден, не е роден, но изхожда.

Затова има един Отец, а не трима отци, един е Синът, а не са трима, един е Дух Свети, а не са трима духа.

И в тази Троица няма първи или последен, няма по-голям или по-малък, но три Ипостаси, една на друга всецяло съвечни и равни, така че, според вече казаното, на всяка трябва да се въздава поклонение – на Троицата в Единица и на Единицата в Троица.

Затова, който иска да се спаси, така трябва да разбира Пресветата Троица[14].st. trinityЗа вярващия човек това откровение за триединния Бог е непресъхващ източник на мъдрост, радост и светлина, изливащо се над всички прояви на човешкото битие, разрешаващо всички недоумения на ума и сърцето, водещо към безкрайните простори на вечния живот. Когато обаче нашият ум-разсъдък се отдели от сърцето ни, което е изпълнено с благодатна вяра и, останал самичък със своите мисловни закони, се спре върху сведенията на това откровение, тогава той се озовава пред редица несъвместими положения.

Така, не можем да мислим за лично Същество, Което изначално е всесъвършено и осъществено до края битие, изключващо всяка сянка в процеса, тоест такова, в Чието битие личното самосъзнание не изпреварва акта на пълнотата на самоопределението (саморазкритието), а това последното не изпреварва акта на абсолютната пълнота на самопознанието. За нас е недостъпно мисленето на такова лично битие, което, бидейки абсолютно свободно в своето самоопределение и следователно не стоящо пред никакви предварително зададени факти, не изключва абсолютната обективност на природата (същността) си. За нас е непостижимо, как е възможно природата (или същността) да е абсолютна обективна действителност, без да изпреварва и с нищо да не предопределя завършеността на субективното само-постулиране (самоопределяне) на Ипостасите на Светата Троица. Не можем да мислим за лично Същество, Което, бидейки абсолютно единно и просто, същевременно е троично, при това по такъв начин, че Всяко от Трите е абсолютен Субект, носител на цялата пълнота на Божественото битие – Всесъвършен единен Бог, динамично равен на цялото троично Единство.

За нашето мислене е недостъпно битието на такова триединно Същество, където Раждащият не изпреварва Родения, където Извеждащият не изпреварва Изходящия и където актът на раждането и извеждането с нищо не ограничават абсолютната свобода на личното самоопределение на Раждания и Изходящия. Не можем да си представим такова битие, в Което се различават Три Лица от една същност или природа, където същността, от своя страна, се различава от енергията и Което същевременно да се явява абсолютно просто и несложно. За мисълта е недостъпно битие, в което се наблюдават цяла поредица действия – раждането на Сина и изхождането на Духа Свети, актовете на самоопределение и самопознание – и което същевременно е абсолютно несложно, безпроцесуално и непродължително действие.Archimandrite Sofroniy Saharov5Не можем да си представим битие, където единното онтологично начало – Отец – не изпреварва нито раждащия се Син, нито изхождащия Дух Свети, не изпреварва и онтологически не превъзхожда, така че да бъде възможен изказът за Тяхната съвечност и пълно равенство, тоест за Тяхната равнобожественост, равнодостойнство, равносилие или, казано най-точно, единобожественост, единодостойнство, единосилие; за Тяхната единна слава, действие и воля – при това дотолкова, че догматът решително забранява всяка мисъл за някакъв иерархичен строеж на Троицата или за някакво подчинение – субординация: В Светата Троица нищо не е първо или последно, нищо не е повече или по-малко, но и Трите Ипостаси са съ-присносъщи на Себе Си и са равни.

Църквата ни учи, че Бог е самопричинно битие, Което извън Себе Си няма друго самостоятелно, паралелно Нему битие. Църквата ни говори за Бога като всесъвършен, жив, обладаващ абсолютна пълнота на осъщественото битие, тоест такова, което е чисто действие. Когато обаче нашият ум започва да разсъждава за това битие, то – по силата на Своята изначална завършеност – му се представя като чист факт.

Пред лицето на това църковно учение умът недоумява, замлъква. То никак не се вписва в рамките на категориите на нашата мисъл. Редицата от непостижими истини на изповеданието на Църквата още повече се усложнява ако се обърнем към учението на Църквата за Въплъщението на Единия от Тримата – Сина-Логос. Ние не можем да разберем как Безначалният започва да бъде, как Несъздаденият възприема образа на тварното битие; как единият Син е едновременно и съвършен Бог, и съвършен човек, как в едната Ипостас на Въплътилия се неслитно и неразделно се вместват две природи – божествената и човешката, две воли, две действия – божественото и човешкото. Не можем да проникнем в догмата на Църквата, говорещ за единна природа, единна воля, единно действие на Светата Троица, учещ в този случай за две природи, две действия, две воли, съвместявани в Един от Тримата.

Приведените недоумения съвсем не са изчерпани и дългият ред от недоумения, раждащи се в нашия ум при срещата ни с учението на Църквата, завинаги ще остане неизчерпаем. Винаги ще възникват нови и нови недоумения и всички те ще бъдат все неразрешими. И ако това е така, тоест ако независимо от откровението божественото битие остава за нас непостижимо, немислимо, невидимо, неопределимо, неименуемо, то пита се, какъв нов живот и какво ново познание ни носи догматът на Църквата за Светата Троица?Св. ТроицаДлъжни сме да попитаме и друго: когато чуваме за някаква непозната реалност, за битие, несъответстващо на представите на нашия ум, който мисли по свойствените си закони, това несъответствие достатъчно основание ли е за признаване за неистинно или несъществуващо на това преподадено ни знание? На този въпрос напълно уверено можем да отговорим: не, не е. Безброй примери дава историята на човешката култура. Много от онова, което сега е вече факт за емпиричното познание и достижение на съвременната наука, до неотдавна за самите учени е било немислимо и невъзможно. Така, ако си представим, че в XIХ век някой учен интуитивно е проникнал в тайната на строежа на материята, в тайната на живота на атома, то той би започнал да развива съвременната теория на естествознанието без възможност опитно да покаже правилността на своето познание. Такъв учен, можем с увереност да кажем, щеше да бъде обявен за не напълно нормален или в най-добрия случай за фантазьор, мечтател. Но от друга страна, в науката опитното установяване на един или друг факт на битието, на една или друга действителност, обезсмислят всеки опит логически да се доказва невъзможността или немислимостта на установеното. И сега в науката, ако стоим пред опитно установения факт на битието, то нашето мислене вече не може да го отрече и е принудено да приеме този факт и да го следва.

Същото трябва да кажем и за даденото ни откровение на Църквата, което говори за факта на определено божествено битие. И когато нашето мислене следва този факт, то идва до разбирането за онова, което е било непознато и немислимо до този момент.

Приведеният Символ на св. Атанасий Велики резюмира до възможния предел изповеданието на Църквата и включва пълнотата на достъпното за човека познание за Божественото битие. Това изповедание, този догмат няма нужда да бъде логически доказан или обоснован. Напротив, сам той посочва висшия факт на битието, което дава основание на всичко: и на нашия живот, и на нашето познание, тоест на цялостното ни битие, просто и единно в своята цялостност. За да бъде обаче постигнато това битие, е необходимо да се следват пътищата, които водят натам. За да бъдат овладени науките, които се преподават в училищата, децата се подчиняват на своите учители, следвайки техните методи и указания. Църквата също има своя наука – науката за познанието на Бога; има и свои пътища и методи, водещи към това познание; и този, който иска да го достигне, трябва да следва пътя-метод на Църквата, свеждащ се до вяра в спазването на Христовите заповеди[15].Archimandrite Sofroniy Saharov6Бог е Любов[16] и се познава и съзерцава не по друг начин, а чрез любов и в любов, и затова Христовите заповеди, водещи към познание и съзерцание на Бога, в същността си са заповеди за любовта. Тайната на Пресветата Троица е непостижима до край, тъй като превъзхожда възможностите на разума и силите на тварното същество. Бидейки непостижима и скрита, тази тайна чрез вярата и живота по вярата непрекъснато ни се открива битийно – екзистенциално, превръща се в непресъхващ източник на вечен живот. Вярата е по-дълбока и проникновена от разума. Тя ни зове към постигане, към усвояване на божествените тайни не по пътя на логическите изследвания, а по пътя на пребиваването в божествените заповеди на Самия Иисус Христос: „Ако вие пребъдете в словото Ми, наистина сте Мои ученици, и ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни[17]”. По този път на пребиваване в словото на Христос срещаме Бога и Той се вселява в душата[18], като дава на човека истинско познание за Себе Си. Тогава Той осветява със Своята светлина всичко, което преди е изглеждало логически немислимо, нашето невежество и заблуждения, явили се вследствие от греха и падението. Тогава пред нас застава безпределната пълнота на мъдростта, красотата, правдата и истината на божественото битие, което е любов.

Всеки опит да изразим с думи някакво начало или свойство на Божественото битие, което води до единството на Светата Троица, до това, че Трите Лица са едно Същество, трябва да има свои граници, за да не сгрешим в нашето вероизповедание с рационализирането на догмата. Но понеже откровението ни говори, че Бог е любов, и тъй като Господ е дал заповед да обичаме ближния като себе си, това е предпоставка да се мисли същността на божествения живот като любов. Същевременно това трябва да се разбира не в смисъл, че любовта като същност е изпреварила битието на Лицата на Светата Троица, тоест че в началото е същността, а след това Лицата като проява на тази същност. Не, любовта е същност (природа) на Божеството, но в смисъла на абсолютно свободно самоопределение на Лицата. Същевременно, то е такова самоопределение, в което любовта не е психологически субективно състояние, а реално и обективно чиста (истинска) природа, защото в Божественото битие – според църковно-догматическото учение – се различават Лица и същност.

Човекът в своето битие е изпреварен от друго битие, което за него е с нищо неотстраним факт, даденост, начало, което като че ли отвътре ограничава свободата му на самоопределение. Човекът, в развитието си, разкрива свойствата на своята природа, като при това преминава през известен период на еволюция: нещо, напълно липсващо в Божественото битие. Това винаги трябва да се отчита при размишляването за Бога, за да не се изпадне в така наречения антропоморфизъм. Въпреки че човекът е създаден по образ Божи[19], когато започне да пренася резултатите от собственото си самопознание върху Бога, тогава изпреварва йерархията на битието и сам започва да „твори” Бога по свой образ и подобие. Пътят на Църквата е коренно противоположен – не ние творим Бога по своя образ, а, следвайки заповедите Христови, разкриваме в себе си свойствата на нашата природа, създадена по образа Божи.the holy trinity2Христовите заповеди, чието пазене води човека до обòжение, по същност са две: „Възлюби Господа, Бога твоего, от всичкото си сърце, и от всичката си душа, и с всичкия си разум, и с всичката си сила. Тази е първа заповед. Втора, подобна ней, е: Възлюби ближния си като себе си. Друга заповед, по-голяма от тия, няма[20]”. От тези две заповеди, втората в по-голяма степен ни дава възможност да познаем тайната на единосъщната и неразделна Троица. Ще обясним защо.

Първата казва: Възлюби Господа, Бога твоего, от всичкото си сърце, и от всичката си душа, и с всичкия си разум, и с всичката си сила. Не е казано „възлюби Господа като себе си”, защото това щеше да е пантеизъм. Заповедта говори за степените в любовта, тя ни призовава да възлюбим Бога с цялото наше същество. Позволява да познаем Бога като любов, но, заедно с това посочва и границата – онтологическото разстояние (διάστασις) между човека и Бога. Приобщава към Божествения живот – енергия, но не отстранява другосъщието (ἐτερουσιότης) – различието в природите.

А втората казва: Възлюби ближния си като себе си. Тук „като” посочва не толкова мярата или степента на любовта, колкото единосъщието (ὁμοουσιότης) на човешкия род, на дълбоко онтологичната същност на нашето общочовешко битие. Осъществена в човешкото битие, тази заповед води до това, че цялото човечество става един човек[21].

Любовта пренася личното битие в любимия и така усвоява живота му в себе си, показвайки проникването на личното аз от любовта. Абсолютното съвършенство на вътре-троичната любов разкрива пълното взаимо-проникване на Трите Лица, така че у Трите има една воля, едно действие, една слава, едно могъщество, едно божество, една същност и поради това всяка Ипостас е носител на цялата пълнота на Божеството и е динамически равна в цялото единство на Трите.

По образа на тази любов втората заповед – „възлюби ближния си като себе си[22]” – възстановява разбитото от греха единосъщие на човешкия род, като води до това, че цялата пълнота на всечовешкото битие се превръща в притежание на всяка човешка ипостас. Осъществена в пределното си съвършенство, тази заповед показва, че човекът е един по същност и множествен по ипостаси, че по образа на Светата Троица е единосъщно съборно битие. При това ще повторим, че това е такова битие, което се осъществява напълно, когато всяка отделна човешка ипостас – по силата на пълнотата на пребиваването си в съборното единство – се прояви като носител на цялата пълнота на всечовешкото битие. Ето защо това битие е динамично равно на цялото човечество, на целия единен Човек, по подобие на съвършения човек – Христос[23], на вместващия в Себе Си цялото човечество.

Така, чрез пазенето на заповедите на Христос, Който е самият Път на Църквата[24], се разкрива тайната на Пресветата Троица. Тази тайна не се разкрива нито отвлечено, нито рационалистично, а битийно. И друг път към постигането на Божествените тайни не съществува. При срещата с това учение-откровение на Църквата и до днес звучат, а и до края на вековете няма да престанат да звучат, думите на дивно удивление: И всички започнаха да изговарят необикновени слова, необикновени поучения, необикновени повеления на Светата Троица[25].

Превод: Венцислав Каравълчев

___________________________

*Източници – http://predanie.dveri.bg и Αρχιμ. Σωφρόνιος (Σάχαρωφ) „Το Μυστήριο της Αγίας Τριάδος” – In: Άσκησις καί θεωρία, Esex 1996, σ. 107-120 (бел. прев.).

Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Деяния апостолски 17:23.

[2]. Виж: Битие 1:26-27; 5:1; 9:6.; Иаков 3:9; Колосяни 3:10.

[3]. Виж Деяния апостолски 10:34-35.

[4]. Гръцката дума οικονομία има значение на домостроителство, управление на дом, икономство.

[5]. Битие 1:26.

[6]. Битие 3:22.

[7]. Битие 18:2-3.

[8]. Псалом 32:6 и други.

[9]. Виж: Иоан 4:25; Матей 1:23.

[10]. Изход 3:14.

[11]. Виж Иоан 1:45; Деяния апостолски 3:22; 7:37; Второзаконие 18:15.

[12]. Исаия 45:15.

[13]. Виж Битие 2:8.

[14]. Quicunque или познат повече като „Символ на св. Атанасий Александрийски” най-вероятно не е писан от св. Атанасий. Независимо от това, той в значителна част действително може да бъде почерпен от богословието на този велик отец. Отделни моменти обаче от неговата триадология и христология, по своята завършеност несъмнено показват, че този Символ е съставен или завършен по-късно, но пък точно това го прави вселенско изповедание на Православната църква.

[15]. Виж Иоан 14:6.

[16]. 1 Иоан 4:8-16.

[17]. Иоан 8:31-32.

[18]. Виж Иоан 14:23.

[19]. Виж: Битие 1:26-27, 5:1, 9:6; Иаков 3:9; Колосяни 3:10.

[20]. Марк 12:30-31. Срв.: Матей 22:37-39; Иаков 2:8.

[21]. Виж: Ефесяни 2:15. Един от най-добрите изрази на учението на Църквата за единството на човешкото естество по подобие на единството на естеството на Светата Троица се намира в ранните съчинения на митрополит Антоний (Храповицки): Нравствената идея на догмата за Пресветата Троица и Нравствената идея на догмата за Църквата. Горещо ги препоръчваме отново на онези, които ги познават, да ги препрочетат, а тези, които не ги познават, непременно да се запознаят с тях поради изключително високата стойност на тези трудове като произведения на руската богословска мисъл.

[22]. Матей 19:19; Левит 19:18; Римляни 13:9; Галатяни 5:14.

[23]. Виж 1 Тимотей 2:5.

[24]. Виж Иоан 14:6.

[25]. Стихира на „Хвалите…” на Петдесетница.

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru.

Posted in Догматическо богословие | Tagged , , , | Вашият коментар

КАРОЛИНГИТЕ, ИКОНОБОРСТВОТО И ИКОНОПОЧИТАНИЕТО НА ЗАПАД*

Юлиян Великов

άλλα δι’ αμυδρών οργάνων μογις αυτών και ολίγοι επί τας εικόνας ίόντες θεώνται το του είκασθέντος γένος                                                                                                       ΠΛΑΤΩΝΟΣ**

Like a pebble dropped into the Carolingian pond, the image issue kept on rippling… Thomas F. X. Noble***

Yuliyan velikovВ есето си The Carolingian Age: Reflections on its Place in the History of the Middle Ages, Richard Sullivan отбелязва, че светът на каролингите “apprears to have been comfortably polymorphuos, drawing vital energies from regional and ethnic communities[1]. На практика въпросът за иконопочитанието е важна част от многоцветната история на тази епоха, а текст, познат ни като Opus Caroli regis contra synodum[2], е един от основните ранни извори на Запад по въпроса иконоотрицание/иконопочитание. Вероятната причина за създаването му е фактът, че Каролингския период следва така наречените тъмни векове[3], след които каролингите започват да се възприемат като официално отговорни за единството и просперитета на Църквата. Въпреки, че Opus Caroli (наречен още Libri Carolini) е отхвърлен на Запад и дори папа Адриан I го отклонява и оспорва, на практика този текст по категоричен начин очертава богословските претенции на франките, описващи позицията на византийските иконофили от VIII век като заплаха за цялата вселенска Църква. Или, ако използвам думите на Thomas Noble, аргументът на Libri Carolini можем да сведем до следното: “Abraham was a Frank, and David was a Carolingian”; that is why, “God in Heaven rules the world and his agent on the Earth is Charlemagne[4]”.

Проблемът за християнския образ излиза извън рамките на византийската ойкумена. Но докато през VIII век Западът е доминиращо иконофилски, в края на същия век и през IX век се наблюдава различна тенденция. Факт е, че отблясъци на Libri Carolini могат да се открият и през IX век, когато някои западни теолози продължават борбата против светите изображения. Именно в този момент на историческата сцена се явява ирландският монах Дангъл (Dungal), най-изявения застъпник на иконопочитанието на Запад[5], представящ обширно изложение в защита на св. икони (Responsa[6]), изобличаващо иконоборската позиция на Клавдий (Claudius), епископ на Турин (Apologeticum[7]).

Накратко Клавдий, в текст до свой бивш ученик, очертава няколко важни проблема, от които за нас представлява особен интерес манифестираното от негова страна отрицание не само на св. икони, но и на св. Кръст. Като епископ на Турин, както той сам описва, e бил ужасен от заварените обичаи по отношение на иконите, с които били изпълнени и църквите в неговия диоцез[8]. Разсъждавайки върху същността на образите той разпознава в иконопочитанието отдавна отхвърленото поклонение пред демони[9]. Своето отричане на образа/изобразимостта Клавдий основава на Свещеното Писание на Стария Завет[10] (нещо, което и византийските иконоборци правят[11]), което от своя страна недвусмислено определя старозаветната заповед като locus classicus на иконофобите като цяло (тоест на Изток и на Запад). Подобни разсъждения не са някаква новост за Запада и могат да се ексцерпират и от текста на съчинението Libri Carolini, с автор Теодулф (Theodulfus), архиепископ на Орлеан[12], в чиято позиция към иконата, за разлика от тази на Клавдий, се отчита “middle course of accepting the presence of images in the churches but rejecting their adoration which Theodulf sets out to defend[13]”.

Както вече отбелязах, на радикалните разсъждения и действия на Клавдий пръв на Запад се противопоставя Дангъл. В своя писмен отговор (Responsa) той оспорва иконофобските разсъждения на епископа, заявявайки, че образи в чест на Бога се допускат и те не са идоли, защото се забраняват образи, направени не в чест на Бога[14].Нещо повече, Бог не само не е забранил такива образи, но дори е повелил създаването им[15].Проследяване на Дангъловите разсъждения показва познаване от негова страна на установената и работеща традиция при привличане на подходящи апологетически аргументи pro иконите, сред които е и тълкуването на старозаветното отрицание като отнасящо се само до недостойни за Бога изображения[16]. Като част от проблема на епископското негативно отношение към иконите монахът визира слабото познаване на латинския език (впоследствие подобна констатация се извежда и у други негови опоненти, за които ще стане дума по-долу), на практика правещо Клавдий неспособен да разграничи подобаващото за Бога от това за светците, ангелите, св. Кръст и други[17].

Както доказах пред XV конгрес по Патрология (Оксфорд, 2007 година), иконоборството на епископ Клавдий Турински се развива de facto до кръстоборство[18].Подобно радикално отношение към св. Кръст не е характерно за иконоотрицателите от VIII-IX век на Изток, с едно изключение (коментирано наскоро от мен), а именно позицията на епископ Козма, описана в съчинението Νουθεσία γέροντος περί τών άγιων είκονων (Наставлението на стареца за светите икони[19]).Познавал ли е Клавдий позицията на споменатия източен епископ иконоборец (очевидно хронологически по-ранна) и част ли е тя от обичайно демонстрирано отношение към св. Кръст в пределите на самата Византия през иконоборския период, е много трудно да се установи. От друга страна все пак уверено може да се твърди, че демонстрираното от Клавдий отношение към св. Кръст не е унаследено от текста на Libri Carolini, където Теодулф изразява положителното си отношение към него[20].Клавдий определя почитането на св. Кръст от иконопочитателите като “ново разпване” на Спасителя. Отделили се от Твореца си чрез ужасното светотатство на образите (иконите), отбелязва той, почитащите св. Кръст са de facto съюзници на демоните, поради което са обречени на вечно проклятие[21]. С други думи за Туринския епископ думите на Спасителя са преиначени от иконопочитателите, защото “Бог им заповяда да вземат кръста, не да го почитат. А те желаят да почитат това, което духовно или телесно не желаят да носят[22]”. Подобно демонстративно потъпкване на Кръста не остава без внимание в отговора изобличение на Дангъл, извеждащ като контрапункт пророческото видение за Кръста у Исаия и Иезекиил[23], разсъжденията на свети апостол Павел[24] и блажени Иероним Стридонски и Августин Ипонски[25], както и посветените му поеми от Павлин Нолански[26], Фортунат (Carmina Pange Lingua and Virtus celsa crucis)[27], Пруденций (Apotheosis[28]) и Седулий[29].

И ако Дангъловият изобличителен отговор не закъснява, то на Йонас (Jonas), архиепископ на Орлеан, един от успешните западни автори от това време (De institutione regia; De institutione laicali[30]), са необходими години, за да структурира отговор и да се противопостави писмено на Клавдиевото “учение” за светите Кръст и икони. Така на практика по-малко известното му съчинение опровержение De cultu imaginum[31] се появява едва след смъртта на епископа иконоотрицател.

Веднага се очертава отрицателното отношение на Йонас към Клавдий, който макар и “талантлив проповедник” е загубил способността си да поучава. На изразеното от Туринския епископ оплакване за заварени църкви, изписани с образи[32], Йонас е категоричен: сам по себе си подобен факт показва, че отхвърляйки образа, на практика Клавдий е не само против учението на своите предшественици по епископска катедра, но и против учението на цялата Църква[33]. Както в текстовете на източните иконопочитатели от VIII век, така и у Йонас се наблюдават разсъждения върху забранителния старозаветен текст (Изход 20:4[34]).Следвайки избран маниер на изобличение, той подхожда по интересен начин, заявявайки че “така и трябва да бъде”, а именно да не се почитат идолите, защото истинската почит се отдава единствено на Бога. Посочените от него примери с херувимите на Моисей и образите в храма на Соломон[35] не би следвало да се възприемат като инвенция на Орлеанския архиепископ – откриват се като аргумент още през VIII век както на Изток, така и на Запад[36]. И въпреки наличието на подобна тематична близост, в последвалите разсъждения на Йонас de facto не се достига (съзнателно или не) до догматически разсъждения за християнския образ, възприемайки иконите единствено като украса (декорация) и средство за напомняне. Все пак Орлеанският епископ е достатъчно зрял, за да отхвърли приравняването на почитта към образите с почитането на демони (идоли), както и “обожествяването” на образите.Юлиян Великов2Като елемент от писменното си опровержение на Клавдий, Йонас (както и Дангъл преди него) включва и контраразсъждения в подкрепа на почитането на св. Кръст. Вече споменах, че Клавдий не приема почитта към Кръста и саркастично обяснява докъде води подобна “почит към дървото” – до ново разпване на Спасителя. На подобно кръстоборство Йонас противопоставя учението за св. Кръст на църковни писатели [Ориген[37], Евсевий Кесарийски (за Константиновото отношение към Кръста[38]] и свети отци [св. Иоан Златоуст[39], блажени Августин Ипонски[40] и Иероним Стридонски[41], св. Григорий Велики-Двоеслов (Liber Sacramentorum[42]; Epistola ad Serenum[43]), Беда Достопочтени (Historia Ecclesiastica Gentis Anglorum[44])]. Светият Кръст, разсъждава той, се почита заради Христовия подвиг, но не по начина, по който се почита Бога. Йонас асоциира разсъжденията на Клавдий с ученията на еретици (монтанисти, присцилианисти, новатиани и манихеи[45]),а самите му радикални действия – като достигане до фактическо самоотлъчване от свещенослужение.

Очевидно, независимо от представените опровержения, смутителното влияние на Клавдий Турински остава твърде дълго осезаемо, което вероятно обяснява включването на Валафрид Страбо (Walafridus Strabo) в публичното осъждане на Туринския епископ. Добре представен в двора на император Луи Благочестиви (възпитател на най-малкия син), впоследствие абат на манастира в Reichenau, той е автор на първия наръчник по история на литургията[46]. На проблема за светите Кръст и образи се спира в главата De imaginibus et picturis (Caput VIII) от съчинението си Libellus de exordiis et incrementis quarundam in observationibus ecclesiasticis rerum[47].

Начинът, по който Страбо започва разсъжденията си, показва нескрито самочувствие, с което се произнася по темата за образите. По подобие на иконофилите на Изток той структурира аргументацията си в добре познатите две направления - апофатическо и катафатическо. Както и разгледаните дотук западни автори, Валафрид насочва вниманието си към разграничаване на почитането на Бога и отношението към християнския образ, подчертавайки, че образите засилват благолепието на църквите (Nunc iam de imaginibus et picturis, quibus decus ecclesiarum augetur[48]). На този аспект на иконите като “напомнящи и украсяващи” се спира и Йонас Орлеански, но у Страбо това е някак изведено на по-преден план. Основание за своята положителна позиция към християнския образ Валафрид търси в Свещеното Писание на Стария Завет и се спира на вече добре известни ексцерпти, лансирани от византийски и западни иконофили преди него. И Моисей, и Соломон, отбелязва той, са допускали образи[49], но култът и почитта към Бога са едно, a съвсем друго е отношението към “направеното” от човека[50]. Но от това, според него, съвсем не следва, че ако образите са non adorandas nec colendas, те трябва да се унищожават, защото няма да има чрез какво да се изрази вярата или да се привлече “вниманието и любовта на обикновените и неучените (simplices et ignaros - б. м.) към невидимите неща[51]”. С други думи “imagines et picturae habendae sunt et amandae[52]”. Видно е, че значението на образа не се отрича от Валафрид, а смисълът на заповедта от текста на Изход 20:4 се възприема като превантивна мярка срещу, както той се изразява, суеверието и глупостта (superstitionem et hebitudinem), с които се пренася достойната единствено за Бога почит и към материални неща. Самата заповед от Декалога Страбо възприема като очевидно необходима за евреите, подвластни на идолопоклонението[53],което абатът илюстрира, припомняйки действията на старозаветните царе Иеровоам[54] и Езекия[55]. И отново, подобно на разгледаните по-горе западни автори, той насочва вниманието си към разграничаване на почитането на Бога и отношението към християнския образ и ясно определя кому е дължима истинската почит, при това допълвайки и с разсъждения за погрешността да се отхвърлят светците.Юлиян ВеликовВсе пак представеното от Страбо опровержение не дава доказателства за детайлно познаване от негова страна на историята на проблема иконопочитание/иконоотрицание, очевидно връхлитащ с пълна сила каролингския Запад. В разгледания текст наистина се споменават имената на папите Григорий II и Григорий III, както и на византийския император иконоборец Константин V[56], но без да се анализират конкретни аспекти от учението им. Нещо повече, интересно е да се маркира липсата в изложението му и на информация за двата иконоборски събора (Хиерия – 754 година; Св. София – 813 година), а така също за II Никейски събор (787 година), както и за емблематичния за управлението на каролингите Франкфуртски събор (794 година[57]). Това, с което абатът се задоволява, е да спомене някак между другото за различни опоненти (diversorum contra eum scribentium), без отново да конкретезира имена, текстове, идеи[58].

Факт е, че представеното опровержение е далеч в дълбочината си от, най-общо казано, източните образци. Търсеният логически резултат от направените разсъждения Валафрид извежда в самия край на разглежданата глава: светите образи са “литература за неграмотните” (litteratura inlitterato[59]) и трябва да бъдат “притежавани и обичани” (habendae sunt et amandae), но не прекалено[60]. Също е факт, че в светоотеческия флорилегиум се срещат разсъждения на западни автори (св. Григорий Велики-Двоеслов и Беда Достопочтени), представящи иконите основно като laicorum litteratura (още Biblia pauperum[61]), а подобно разбиране de facto продължава и през XII-XIII век, което е видно от текстовете на Honorius Augustodunensis (De pictura), Siccardus Cremonensis (De Mitrali seu tractatus de Officiis Ecclesiasticis Summa), Durandus Claromontanus (Rationale Divinorum Officiorum) и Albertus Magnus (Sermones[62]).

Какво показва всичко това? От така представената и анализирана изобличителна аргументация на Клавдиевото иконоборство/кръстоборство прави впечатление, че на Запад учението за светите образи е доминиращо възприемано в подчертано дидактическо направление, без да се вниква в изконно догматическото присъствие на иконата, каквото се отстоява на Изток. От друга страна Западът на IX век е вече твърде различен от предходния век и в него отчетливо се забелязват тенденции, които по-късно ще се развият в конкретни действия и ще направят възможно случването на оформилия се в поствизантийското пространство европейски иконоклазъм, ясно присъстващ в известните bruciamenti на Савонарола (Италия), в действията на Френската революция и Реформацията в Германия, Нидерландия и Англия (при управлението на Хенри VIII, Едуард VII, Елизабет I и Кромуел).

_______________________

*Източник – Преславска книжовна школа 13, 2013, с. 306-314. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Авторът  е доктор по Теология и преподавател по Агиология и Патрология в Православния богословски факултет при Великотърновския университет.

**ΦΑΙΑΡΟΣ, (3-4) [Burnet I., (ed.), Platonis Opera II. Scriptorum classicorum bibliotheca oxoniensis. Oxonii: E Typographeo Clarendoniano, 1901, 250b].

*** Noble T., Images, Iconoclasm, and the Carolingians. Philadelphia: University of Pennsylvania Press, 2009, р. 313.

[1]. Sullivan R., The Carolingian Age: Reflections on its Place in the History of the Middle Ages. // Speculum, 64 (2), April, 1989, р. 293.

[2]. Freeman A., (ed.) Monumenta Germaniae Historica Concilia. Tomus 2, Supplementum 1. Hannover: Hahnsche Buchhandlung, 1998.

[3]. Otten W., The Texture of Tradition: The Role of the Church Fathers in Carolingian Theology. – In: Backus I. (ed.) The Reception of the Church Fathers in the West. From the Carolingians to the Maurists. Leiden-New York-Köln: Brill, 1997, р. 7.

[4]. Noble T., Tradition and Learning. – Іn: Sullivan R. (ed.) The Gentle Voices of Teachers: Aspects of Learning in the Carolingian Age. Columbus: Ohio State University Press, 1995, р. 249.

[5]. Leonardi C., Gli Irlandesi in Italia: Dungal e la controversia iconoclastica. – Іn: Löwe H. (ed.) Die Iren und Europa im früheren Mittelalter. (2) Veröffentlichungen des Europa-Zentrums Tübingen. Kulturwissenschaftliche Reihe. Stuttgart: Klett-Cotta, 1982, р. 757.

[6]. Пълното заглавие на изложението му е Responsa Contra Perversas Claudii Tauronensis Episcopi Sententias (PL 105:465-530A) (от сега в текста Responsa).

[7]. Подробно за съчинениято му Apologeticum atque rescriptum Claudii episcopii adversus Theutmirum abbatem (от сега Apologeticum) виж статията ми: Velikov Y. Claudius of Turin and the Veneration of Images after Libri Carolini. – Studia Patristica XLVIII, 2010, р. 349-354 (XV International Conference on Patristic Studies, August 6-11, Oxford, 2007).

[8].”Omnes basilicas contra ordinem veritatis sordibus anathematum imaginibus plenas…” (Apologeticum, §4) (цитира се по Zanna P. Dungal. Responsa contra Claudium: A Controversy on Holy Images. Florence: SISMEL, Edizioni del Galluzzo, 2002, р. 274).

[9].“Cui respondemus, quia si sanctorum imagines hi qui daemonum cultum reliquerunt venerantur, non idola reliquerunt sed nomina mutaverunt.” (Ibid., §8 (276)). “Quid te ad falsas imagines humilias et inclinas?…Quid in ruinam diaboli per ipsam, et cum ipsa cadis?” (Ibid.,§ 12 (278)).

[10]. Ibid.,§5 (274); също §§10-11 (276).

[11]. Плеада апологети на християнския образ на Изток се противопоставят на подобно абсолютизиране на старозаветния текст (Великов Ю. Образът на Невидимия. Иконопочитанието и иконоотрицанието през осми век. Велико Търново, 2011 (по-нататък: Образът на Невидимия).

[12]. Авторството на Теодулф се приема от Ann Freeman (Freeman A. Theodulf of Orleans: Charlemagne’s Spokesman Against the Second Council of Nicaea. Ashgate: Variorum, 2003, р. 17-52) и Paul Meyvaert (Meyvaert P. The Authorship of the “Libri Carolini”. – Revue Bénédictine 89, 1979, р. 29-57). От друга страна Luitpold Wallach (Wallach L. Alcuin and Charlemagne: Studies in Carolingian History and Literature. - Cornell Studies in Classical Philology, 32, Ithaca: NY, 1959) приписва текста на Алкуин (Alcuin). В текста на Libri Carolini не се приема иконопочитанието, обявено от II Никейски събор (787 г.), но също и радикалното отричане на иконопочитанието като идолопоклонение, санкционирано от I иконоборски събор в Хиерия (754 г.) и се дефинира “собствено” разбиране по въпроса за християнския образ и неговото почитане.

[13]. Otten W., op. cit., р. 12. Сравни с текста на Libri Carolini (Praefatio, 12-17) (Freeman A. (ed.) Monumenta Germaniae Historica Concilia. Tomus 2, Supplementum 1. Hannover: Hahnsche Buchhandlung, 1998, р. 102).

[14].“Similitudines enim quae non ad divinum, sed ad alienum, hoc est, non ad Creatoris,… sed ad creaturae fiunt honorem, habere interdicuntur.” (Responsa, §38). Цитира се по Zanna P. Dungal. Responsa contra Claudium: A controversy on Holy Images. Florence: SISMEL, Edizioni del Galluzzo, 2002, р. 26.

[15].“Caeterum ubi ad suum pertinere honorem, non solum non vetavit, verum etiam sanctas iussit fieri similitudines.” (Responsa, § 39 (26)). Виж също §§40-41 (28).

[16]. Наблюдавах и коментирах имплицитното присъствие на подобна идея у св. Герман Константинополски, унаследена и намираща експлицитното си присъствие през VIII век у св. Григорий II, преподобни Йоан Дамаскин, старецът Георги (Кипърски), св. Тарасий Константинополски, а през IX век у Теодор Абу Кураи св. Кирил Философ (Великов Ю. Словото за Образа. Теодор Абу Кура и свети Кирил Философ и защитата на светите икони през девети век. (патрологично осветление). 2009, с. 97-100, 48-50) (от сега Словото за Образа).

[17]. Responsa, §84 (62).

[18]. Velikov Y., Claudius of Turin and the Veneration of Images after Libri Carolini’. – Studia Patristica, XLVIII. 2010, р. 349-354 (XV International Conference on Patristic Studies, August 2007, Oxford, UK).

[19]. Виж наблюденията ми: Великов Ю., Светият Кръст или светите икони: иконоборска дилема? – В: Международна научна конференция “Теология и социум. Съвременни перспективи” (20 години от основаването на Православен богословски факултет), 16-19 октомври, 2011 г., Велико Търново, (под печат). Наличието на подобни тенденции на Изток и Запад осмислят кръстоборството като реализираното в пълнота иконоотрицание.

[20]. Freeman A., Theodulf of Orléans: Charlemagne’s Spokesman Against the Second Council of Nicaea. Ashgate: Variorum, 2003, р. 168.

[21].  “…qui rursum crusifigitis Filium Dei, et ostentum habetis, et per hoc catervatim animas miserorum socias factas demonum habetis. Alienando eas per nefanda sacrilegia simulacrorum, a Creatore suo habetis eas deiectas et proiectas in damnationem perpetuam.” (Apologeticum, §17 (282).

[22]. Deus iussit crucem portrare, non adorare: isti volunt adorare, quam nolunt nec spiritaliter nec corporaliter secum portrare.” (Ibid., §18 (282)).

[23]. Responsa, §§129-130; §132, §135.

[24].  Ibid., §140. Предложената от Дангъл последваща интерпретация (§142) алюзира с блажени-Августиновото представяне на св. Павловото символно разбиране на Кръста, центриращо върху понятията “latitudo”, “longitudo”, “altitudo” “profunditas” (Августиновото тълкуване виж у Ladner G. St. Gregory of Nyssa and St. Augustine on the Symbolism of the Cross. – Іn: Images and Ideas in the Middle Ages. Selected studies in History and Art (1). Roma: Edizioni Di Storia e Letteratura, 1983, р. 197-208).

[25]. Ibid., §§62-73; §142.

[26]. Ibid., §§160-167.

[27]. Ibid., §§ 79-80.

[28]. Ibid., §§ 100-100a.

[29]. Ibid., §§106-107.

[30]. За съчиненията и авторовото присъствие виж Alain Dubreucq [Dubreucq A. Le métier de roi (De institutione regia). Paris: Éditions du Cerf, 1995] и Odile Dubreucq [Dubreucq O. Le de Institutione laicali de Jonas d’Orléans (édition, traduction, commentaire). Lille, 2008].

[31]. De cultu imaginum libri tres (Jonas Aureliansis episcopus) (Gregorii IV, Sergii II, pontificum Romanorum, Jonae, Freculphi, Frotharii, Aurelianensis, Lexoviensis et Tullensis episcoporum, Opera omnia; PL 106:305B-388A).

[32]. De cultu imaginum (Liber Primus) (Jonas Aurelianus episcopus; PL 106:315B).

[33]. Ibid. (Jonas Aurelianus episcopus; PL 106:317AB).

[34]. Ibid. (Jonas Aurelianus episcopus; PL 106:318A и следващите).

[35]. Ibid. (Jonas Aurelianus episcopus; PL 106:318B).

[36]. Виж бележка 49.

[37]. De cultu imaginum (Liber Secundus) (Jonas Aurelianus episcopus; PL 106:343B).

[38]. Ibid. (Jonas Aurelianus episcopus; PL 106:345A-345B).

[39]. Ibid. (Jonas Aurelianus episcopus; PL 106:343B-343C).

[40]. Ibid. (Jonas Aurelianus episcopus; PL 106:346D).

[41]. Ibid. (Jonas Aurelianus episcopus; PL 106:347A).

[42]. Ibid. (Jonas Aurelianus episcopus; PL 106:332А-332B).

[43].Ibid. (Jonas Aurelianus episcopus; PL 106:332B-332С).

[44]. Ibid. (Jonas Aurelianus episcopus; PL 106:333A). Виж също привлечените от него доказателства от Cassiodorus (Касиодор) и Sedulius (Седулий) [Ibid., (Jonas Aurelianus episcopus; PL 106:347BD; 348B-349A)].

[45].  Интересно е да се отбележи, че в отрицанието си на св. Кръст богомилите също са повлияни от павликяни и манихеи, което маркира важна тенденция с надгеографски характер (Великов Ю., Иконопочитанието и иконоотрицанието в „Беседа против богомилите“ на Козма Презвитер. – В: Юбилеен сборник в чест на проф. дфн Христо Трендафилов. (под печат).

[46]. Биографична справка за автора у Harting-Correa A. L. Walafrid Strabo’s Libellus de exordiis et incrementis quarundam in observationibus ecclesiasticis rerum. Leiden: E. J. Brill, 1996, р. 6-12.

[47]. Walafridi Strabonis, Libellus de exordiis et incrementis quarundam in observationibus ecclesiasticis rerum (Krause V. (eds) Monumenta Germaniae Historica Legum section II. – Capitularia Regum Francorum. Тomi II, pars secunda. Hannoverae: Impensis Bibliopolii Hahniani, 1897, 475 (9) – 516 (25) (от сега D e imaginibus et picturis)].

[48].  De imaginibus et picturis, 482 (3).

[49].  Ibid., 482 (9-20). Примерите с Моисей и Соломон присъстват както на Запад [Беда Достопочтени (Образът на Невидимия, с. 113-114)], така и на Изток [Леонтий Византийски (Неаполски) (Ibid., с. 47-48), св. Герман Константинополски (Ibid., с. 90), преп. Йоан Дамаскин (Ibid., с. 158) и Теодор Абу Кура (Словото за Образа, с. 49-51, 57-58)].

[50]. “…cum certum sit et illos ita sensisse et nos ita sentire debere, quod videlicet non sint Deo debitis cultibus et honoribus colenda, quae ab illis vel nobis facta sunt” (Ibid., (14-6)).

[51].  Si enim ideo, quia novimus non adorandas nec colendas iconas, conculcandae sunt et delendae picturae quasi non necessariae vel nocivae… nihil paene habeamus, quo vel devotionem nostram exerceamus vel simplices et ignaros ad amorem invisibilium trahere valeamus.”(Ibid., 483 (29-36)).

[52].Ibid., 484 (12).

[53]. Сравни с разсъжденията на преподобни Иоан Дамаскин (Образът на Невидимия, 162-164).

[54]. Ibid., 483 (11-12). Книга Царства (4 Царства 10:29) ни дава сведения за издигнати от него“златни телци” във Ветил и Дан.

[55].  Ibid., (12-6). Премахвайки оброчища, статуи и дъбрави, той унищожава и медната змия (за която се споменава в книга Числа), която впоследствие бива почитана неправилно (4 Царства 18:4).

[56].  Ibid., 482 (35-6).

[57]. Съборът официализира каролингското учение за светите образи, което не следва докрай предложеното в Libri Carolini от архиепископ Теодулф Орлеански, но все пак осъжда разбирането за християнския образ на II Никейски събор (Velikov Y. Claudius of Turin and the Veneration of Images after Libri Carolini. – Studia Patristica XLVIII, 2010, р. 349-54; Idem. ‘Dungal’s “Responsa contra Claudium”: A Defence of the Holy Cross and Icons in the early ninth century’, in Ireland Across Cultures (под печат)). За събора виж в книгата ми (Образът на Невидимия, с. 104, особено бел. 8).

[58].“…antequam diversorum contra eum scribentium iaculis perfoderetur…” (Ibid., 483 (6)). Приведените в края на главата разсъждения за императорския образ върху монети някак неестествено вмъкнати в изложението, маркират познаване в известна степен на източните доказателства за християнския образ, конкретно – на релацията образ/първообраз (присъствието на релацията преди и по време на иконоотрицанието през VIII-IX век подробно анализирах в изследването си Образът на Невидимия 2011. Интересен е паралелът, който може да се направи и с личността на равноапостолния Константин Велики, от чието Житие се разбира за практиката да се излага негово изображение в езически храмове (Εις τον βιον Κωνσταντίνου, IV, xvii (26-9), (Heikel I. Eusebius Werk. I. Die Griechischen Christlichen Schriftsteller VII. Leipzig: J.C. Hinrich’sche Buchhandlung, 1902, S. 123), в различни градове (Ibid., xv (23-6); (80)) и да се секат златни монети с негово “молитвено” изображение (Ibid., xv (19-20); (80)) [подробно за това в книгата ми Великов Ю. Imperator et sacerdos: Константин Велики, иконоборските императори и каролингите. (под печат)].

[59].“…quia pictura est quaedam litteratura inlitterato, adeo ut quidam priorum legatur ex picturis didicisse antiquorum historias…” (Ibid., 484 (1-3)). Обвързването онтологичността на християнския образ с “напомняне” (άνάμνησις; ύπομνησις) се наблюдава у Леонтий Византийски (Неаполски), Псевдо-Атанасий, Йоан Тесалоникийски и Стефан Бострийски (Образът на Невидимия, с. 48, особено бел. 113).

[60].“Sic itaque imagines et picturae habendae sunt et amandae (к. м.), …nec cultu immoderate (к. м.) fidei sanitas vulneretur et corporalibus rebus honor nimie impensus arguat nos minus spiritalia contemplari” (Ibid., 484 (12-5)).

[61].  Подобни разсъждения се откриват и в текстове на св. Василий Велики и св. Григорий Нисийски (IVвек), на преп. Нил Синайски и св. Павлин Нолански (V век) и еп. Ипатий Ефески (VI век). Виж предложения от мен патрологичен анализ на изворовия материал в: Образът на Невидимия, с. 109-118.

[62].  Подробно очертах мястото им в интересуващия ни проблем в Образът на Невидимия, с. 112, особено бел. 31-34.

Изображения: авторът, Юлиян Великов и две негови книги. Източници – Гугъл БГ и http://www.uni-vt.bg.

Posted in История на Християнската църква | Tagged , , , | Вашият коментар