„СТРАШНИЯТ СЪД“ И ПОКРЪСТВАНЕТО НА БЪЛГАРИТЕ*

Татяна Иванова

Краткостта на човешкия живот предполага търсене на отговор какво се случва след смъртта: продължаваме ли да живеем, зависим ли е следващият живот от делата ни още тук на земята и можем ли съзнателно чрез земния си живот да подготвим едно по-добро пребиваване в друга реалност. Отговорът на тези въпроси е предложен от религията, представяща ни една цялостна структура от ясни постановления за живота, смъртта и спасението (живота след живота), които трябва да приемаме с чиста вяра, недоказуеми чрез ограничените възможности на материалния свят. Според православното християнство „извън Църквата няма спасение[1]“. Православната църква представя една ясна система от етични норми, които насочват християните по пътя, обещаващ спасение, този път преминава през благодатното ползване на св. Тайнства на Църквата. Христос отдава себе Си за човечеството и неговото спасение, оставя ни висшия нравствен модел и закона на любовта. За завещаното и даденото обаче ще бъде потърсена сметка при Второто Му Пришествие, в края на историческото време, когато тези, които са последвали модела, ще унаследят вечния живот, а останалите – вечната смърт.

Идеята за Второто Христово пришествие и Страшния съд намира множество от погрешни интерпретации както вътре в християнството, така и извън него – в други религиозни деноминации или в чистия атеизъм. Обвинението към християните за примитивно упражняване на религиозност „поради страх от наказание“ намира широка употреба в атеистичния режим на изминалото столетие[2]. В научната литература от XX век става особено популярна идеята, че самият български цар св. Борис I покръства себе си и народа поради страх от Ада[3].

Формата на религиозност, в която вярата в Бог се основава на страх от следсмъртното наказание или от наказание още в този живот, е по характер езическа[4]. Макар и далечна на същността на християнството, тя е унаследена от първите християнски общности и разпространявана сред „народното християнство“ в средните векове[5]. Подобен род вяра носи робското съзнание и крие следната опасност – при липсата от наказание още тук на земята, човекът губи страха от Бога, а със загубата на причината за вярата, губи и вярата[6]. Поради това се оказва особено важно да се вникне в мотивите на българския цар за приемането на християнството. Изкуственото приемане на вярата би довело и до изкуствената вяра на цял народ. Не трябва да се забравя обаче, че страхът Божи има и друга страна – той е първата стъпка към всички останали добродетели.

Днес традиционната религия на Република България е източноправославното вероизповедание[7]. Как основаната като езическа държава България (681) се превръща в християнска държава? Христовата любов ли е това, което привлича българските владетели към християнството или страхът от Божието наказание? Това са основни въпроси, които предстои да бъдат разгледани през призмата на една от легендите за покръстването на българите.

През IX век България предприема една от най-важните стъпки в историята си – св. цар Борис I (852-889) покръства себе си и българския народ и християнството става официална религия в средновековната ни държава. Фактологията около конкретните причини за това и последвалите събития обаче остават неясни и противоречиви до днес. За година на покръстването съвременните историци приемат 864[8].

По време на управлението си св. цар Борис е изправен пред проблеми от политически характер: консолидацията на славяни, траки и българи; към средата на IX век България е сред трите най-могъщи европейски държави и за разлика от Византия и Кралството на източните франки (Германия), все още се придържа към езичеството[9]. Сложната политическа обстановка е съпроводена от поредния българо-византийски конфликт, който приключва с подписването на мирен договор (863), последван от кръщаването на цар Борис, неговия дом, приближените му, а през пролетта на 864 година и на целия народ[10]. Царят приема св. Кръщение от неизвестен архиерей от Цариград[11], а негов кръстник става младият византийски император Михаил III (856-867[12]).

Освен това представяне на историята, съществуват множество други версии за това как и поради какви причини българите се покръстват. В този контекст изворите изваждат на бял свят два много важни елемента за българското християнско изкуство: първият християнски живописец в България и изобразената от него първа християнска сцена в страната – композицията на Страшния съд[13]. Легендата разказва как живописецът Методий, изобразил в двореца на св. цар Борис I картина на Божия Син, седнал на висок престол като Съдия на вселената, какъвто Той ще се яви при Своето Второ пришествие, а също и ада със страшните му мъки, с неугасимия му огън и с бесовете, изтезаващи грешниците[14]. След като царят видял страшната сцена на Последния съд, той се сдобил със страх Божи и приел св. Кръщение с име Михаил[15].

Преданието за покръстването на българския цар, поради „страх от ада[16]“, се създава непосредствено след 865 година[17]. Най-ранните съчинения, в които то е описано, са византийски хроники от: гръцкия летописец св. Симеон Логотет (X век), продължителя на Теофановата хроника (X век[18]), Псевдо-Симеон Магистър (XI век[19]), Георги Кедрин (XI век[20]), Иоан Зонара (XI век[21]), Иоан Скилица (XI век[22]) и други. Легендата продължава своето битие в поствизантийските съчинения, когато е преведена на славянски език, като например в сравнително свободния превод по Зонара от текст на Владислав Граматик (1469), намиращ се днес в Националната библиотека в Загреб[23]. Хронологически следват гръцки редакции от ръкописните сбирки на Синайския манастир „Св. Екатерина“ (XVI век[24]); манастир от Кушница, Македония[25], манастира „Св. Дионисий“ в Света Гора (XVII век[26]). Историята е представена като достоверен факт от италианския историк кардинал Цезар Бароний (1538-1607) и Паисий Хилендарски (1722-1773[27]).

Изписването на „Страшния съд“ от тайнствения живописец Методий и влиянието му върху българския цар е обект на противоречиви мнения сред историците през последните два века. Повечето изброени ръкописи представят различни редакции на легендата. Информацията, която ни дават, варира като: година и място на изписване (1) – от 863 година до няколко години след покръстването (в този случай се променя предназначението и характерът на цялата история) в един от Борисовите дворци или резиденции в околностите на Преслав; живописец (2) – тайнственият Методий е представян като византийски, римски или български художник, отъждествяван в немалка част от изворите със славянския първоучител св. Методий – брат на св. Кирил Философ; иконография на „Страшният съд“ (3) – различни детайли са прибавяни или премахвани в зависимост от познанията на хронистите за композицията на Страшния съд; влияние (4) върху царя.

Противоречивите сведения, които ни предлагат изворите, поставят различни въпроси: бил ли е изрисуван наистина „Страшен съд“ в Борисовия дворец и съществувал ли е такъв иконографски вариант през IX век? Кой е тайнственият Методий – св. Методий (починал 885 година), брат на св. Кирил или византийски, или римски монах живописец? Ако композицията е съществувала, имала ли е действително влияние върху покръстването на българите?

Иконография на „Страшният съд“ според легендата за покръстване на българите

Описанието на Страшния съд в Легендата за покръстването на българите се променя с течение на вековете. През XI век св. Симеон Логотет дава следната формула, изобразена от живописеца Методий: „…Божият Син, седнал на висок престол като Съдия на вселената, какъвто Той ще се яви при Своето Второ пришествие, а също и Ада със страшните му мъки, с неугасимия му огън и с бесовете, изтезаващи грешниците…[28]“. От същия период Иоан Скилица представя картината така: „А монахът като не знаел нищо по-страшно от Второто Пришествие на Христа, именно него нарисувал там. Князът, като видял увенчаното множество на праведниците от една страна и множеството на наказаните грешници от другата, и когато живописецът му обяснил смисъла на изображението, веднага се отрекъл от вярата си[29].“ Тази иконографска линия е спазвана в голям брой от по-ранните хроники. В кратка версия на византийския „Разказ как българите станаха християни“ от XIV век, познат от препис в синайски сборник от XVI век, иконографията на Страшния съд е допълнена от елементи, най-вероятно известни на автора и широко разпространени в момента на съставянето на текста: „На едно хубаво място, което било отпред и удобно за гледане от хората, оня изографисал съда по време на Второто пришествие, а също Христос, седнал на трон, заедно с дванадесетте апостола, а в краката му да тече горяща река, и всички праведници и светци, пребиваващи в рая, а пък неверниците и грешниците заедно с дяволите в ада, везната на присъдата и възкресението на мъртвите[30]“. От дадените три примера става ясно, че независимо от авторските добавки на хронистите, иконографската формула в двореца на Борис представя Иисус Христос на престол с наградените праведници от едната Му страна, и страдащите грешници – от другата. Въпросът е: съществувал ли е такъв вариант през IX век на „Страшния съд“?

Покръстването на българите се случва десетилетия след окончателната победа на иконопочитанието (843). През иконоборческия период е унищожено огромно количество паметници. Запазени са малко свидетелства, по които можем да съдим за иконографията на Страшния съд от IX век. Примери на композицията от легендата за св. цар Борис, в която Христос е на престол като Съдия – от едната Му страна ликуват праведниците, а от другата се мъчат грешниците, – се намират в два ръкописа от VIII и IX век: „Oratio adversus Constantinum Caballinum“ (766-775[31]) и „Sacra Parallela“ (Париж, IX век[32]). Свидетелства за този вариант на „Страшният съд“ в монументалната живопис се появяват около 800-та година в църквата „Св. Иоан“ в Мюстаир, Швейцария[33], а съвсем скоро и в два региона на Византийската империя: Кастория (днешна Гърция) и Кападокия (днешна Турция). Църквите: „Св. Стефан“ в Кастория[34] (около 900-та година) и в Кападокия – „Св. Иоан“, Гюлюдере (913-920, известна също като „Ayvali kilise – Църквата на ябълките[35]“), в Гьореме – „Tokali Kilise – църквата с катарамата“ (около 950[36]) и „Yilanli kilise – църквата на змиите“, около 900[37], представят основните иконографски елементи на класическия византийски вариант на Второто Христово Пришествие, който ще видим в окончателната му форма през XI век. Тоест, разделянето на праведници от грешници в композицията, изобразена за св. цар Борис, вече съществува, макар и рядко в ръкописи и стенописи.

Изобразявал ли е св. Методий „Страшен съд“?

Още в края на XIX век Константин Иречек и Голубински считат историята за покръстването на цар Борис, под въздействието на Страшния съд, за благочестива фикция[38]. В случай, че все пак разказът се приеме за истинен, възникват безброй противоречия в различните редакции на събитието. Спорен е въпросът за автора на композицията. В по-ранните извори живописецът Методий е наричан „философ“, „епископ“, „свещеник[39]“. Въз основа на този факт се предполага, че става дума за славянския просветител св. Методий, брат на св. Кирил. В житието на св. цар Борис-Михаил се споменава как славянският просветител, отправил се с брат си – св. Кирил към Моравия, се среща за първи път с българския цар през 863 година и за втори след четиридесет месеца при завръщането им (на светите братя) от мисията в Моравия, когато те трябвало да прекарат известно време в Цариград, преди да се запътят за Рим[40]. Някои от изследователите смятат, че св. Методий е изобразил „Страшният съд“ при първото си посещение в Борисовия дворец[41]. Всички тези срещи обаче остават без потвърждение от обективните исторически извори.

В книгата на чешкия славист Иосиф Добровски „Кирил и Методий – славянски първоучители“ се налага изводът, че живописецът Методий и славянският просветител Методий се отъждествяват[42]. Добровски започва специален раздел на монографията си с въпроса: „живописвал ли е нашият Методий в България за цар Борис“ и отговаря: „Да! Историческият Методий не се различава от живописеца Методий, но е едно и също лице с него[43]“. През седемдесетте години на XIX век хипотезата за съвпадение между живописеца Методий и славянския просветител влиза в учебниците като достоверен факт. По думите на Атанас Божков „Нов учебник“ на Т. Н. Шишков, Цариград, 1873 година: „усилва успешно обаянието на двамата братя като знаме в борбата за националното възраждане, пускайки дълбоки корени в историческата представа на масите[44]„. Легендата за изобразяването на Страшния съд от светителя намира отзвук и в българското възрожденско изкуство. Медальони в икони, посветени на „Св. Кирил и Методий“, представят как двамата братя кръщават княз Борис, застанал полугол пред тях, на фона на композицията „Страшният съд[45]“. Такива са: икона на Анастас Кърклийски, Цоню Симеонов от Трявна, гравьорът Н. Брайков и други[46]. Паметници от Българското възраждане с този образ не трябва да ни учудват, тъй като св. Методий е зограф на Страшния съд и според Паисиевата „История славянобългарска[47]„. По мнение на Любомир Георгиев обаче, отец Паисий обърква св. Методий – брат на св. Кирил, с живописеца-монах Методий[48]. Легендата за изобразяването на Второто Пришествие не се покрива с известното житие на светеца.

Тезата, че ако въобще в легендата има истина, първият български живописец се е наричал Методий, но не е славянският просветител, е поддържана от голяма част от агиографите и историците[49]. В по-ранните извори се говори за „ромейски“ произход на зографа, по-късно същият е споменаван като римски художник[50]. През 1845 година Юрий Венелин изказва идеята, че този живописец е пристигнал в българската столица заедно със сестрата на Борис, завърнала се от Константинопол, и че той не е грък, а българин[51].

В отговор на въпроса – „изобразявал ли е св. Методий Страшен съд?“, привеждам думите на професор Атанас Божков: „независимо от обстоятелството дали (живописецът – ск. м.) съвпада с историческия Методий (за когото впрочем се предполага, че се е срещал с Борис) или не, в съзнанието на поколенията той се ‘слива’ с него, защото делото му представлява също така исторически подвиг[52]“.

Влияние на „Страшният съд“ върху покръстването на българите

Използването на страшната картина на Второто пришествие във важни моменти от историята на Църквата не е характерно единствено за България. „Страшният съд“ намира „приложение“ както в защита на светите образи по време на иконоборческия период, така и за покръстването на Русия. Рафаеле Гаручи и Николай Покровски споменават за слово в защита на иконопочитанието, съдържащо описание на Страшния съд, с което се цели убеждаването на Константин V Копроним в ролята и важността на сакралния образ за християните[53]. Двамата автори го приписват на св. Иоан Дамаскин (починал 780 година[54]), а в действителност се оказва, че става дума за ръкописа „Oratio adversus Constan- tinum Caballinum“ (VIII век) от анонимен сирийски автор[55].

През X век легендата за св. цар Борис I се повтаря, този път в „руски вариант“. Предание разказва как под влияние на композицията на Страшния съд, киевският княз Владимир I приел християнството (983 година[56]). Съвременните историци отхвърлят автентичността на руския аналог на идеята[57].

За влиянието на „Последния съд“ на Запад Питър Клейн цитира описанието на покривка (покровец) за светата Трапеза, предадено в „Destructio monasterii farfenis[58]“. Хрониката съдържа информация за абатството Фарфа (Италия) от края на IX век до края на X век и е съставена в началото на XI век от абата Уго от Фарфа (998-1038). Относно Страшния съд Уго пише: „Там (в съкровищницата на църквата във Фарфа) имаше една олтарна покривка с изображение на Универсалния съд, така страшна, че който и да я видеше биваше обзет от невероятни ужас и страх, толкова, че да прекара доста дни мислейки продължително за смъртта[59]„.

От посочените примери става ясно, че първо: иконографията на Второто Христово пришествие през VIII-IX век има сериозна популярност и второ: независимо от достоверността на разказите, мисионерската и катехизическа функция на композицията е осъзната и използвана.

В случая със св. цар Борис хрониките предават случката с различни детайли: владетелят поръчал на даровития живописец Методий (Рафаеле Гаручи говори за монах с име св. Методий, който от Рим пристигнал в България към средата на IX век) да изобрази ловни сцени (в други извори – хтонични) в новия му дворец[60]. Впоследствие, царят променил решението си и поискал изображение на Страшния съд[61] – тук различните редакции се разминават: според някои – изобразяването на Страшния съд е хитър ход на монаха Методий с цел катехизирането на царя (тоест композицията е изобразена по инициатива на монаха[62]), според други, живописецът е повикан да изобрази композицията на Второто Христово Пришествие[63], а според трети, първоначалната идея е да се изобразят изключително модерните за епохата ловни сцени, а заедно с тях впоследствие е поръчан и Страшен съд.

В проповед за покаянието, на Петата неделя от св. Четиридесетница, Илия Миниат използва нравствено-поучителния и катехизически характер на композицията – премъдрият монах Методий е изпратен от Константинопол, за да преведе България от „идолослужение“ към „Богопознание[64]“. Монахът се опитва да въведе царя в християнската вяра, разяснявайки евангелските заповеди, догмати и най-вече, давайки му личния си пример на истински християнин, но това се оказва недостатъчно[65]. Така на Методий му се налага да изобрази две икони: с Второто Пришествие и Ада[66] – и „двете тия страшни икони премъдрият учител поставял всеки ден пред очите на царя[67]“.

Резултатът от мащабната композиция върху цар Борис също варира в широки граници според изворите. От по-умереното: „Като гледал тази мълчалива и същевременно силно говореща на съвестта картина, царят се поучавал от нея не по-малко, отколкото от мъдрите слова на своите наставници[68]“, до сведенията по Продължителя на Теофан и Несториановата хроника: „живописецът Методий, около 863 година, изобразил един Съд, толкова заплашителен, че когато царят на България – Борис, все още езичник, го видял, от ужас бързо приел християнството[69]„. Скилица представя особено колоритно сюжета: „…Но ръководен като от някое Божие внушение, той (царят – ск. м.) не означил изрично какви именно и кои животни да изобрази, а му повели да рисува само такива, каквито иска, стига рисунките му да бъдат страшни и да предизвикват смайване и трепет у зрителите. А монахът като не знаел нищо по-страшно от второто пришествие на Христа, именно него нарисувал там. Князът, като видял увенчаното множество на праведниците от една страна и множеството на наказаните грешници от другата, и когато живописецът му обяснил смисъла на изображението, веднага се отрекъл от вярата си[70]“. Поствизантийските хроники добавят още по-детайлни разкази за влиянието на Страшния съд – описват как царят с голяма изненада разпитвал за значението на иконографията и в отговор му било разяснено за раждането и чудесата на Христос: гроба, Възкресението, Възнесението и настъпването на Второто Пришествие, съда и възмездието. Вследствие от проповедта царят се покръстил заедно с придворната свита (“Кратка версия на византийския „Разказ как българите станаха християни “ от XIV век – препис в синайски сборник от XVI век[71]“). Гръцкият атонски ръкопис от XVI век, обнародван от Иван Дуйчев, съдържащ пространна версия на „Стар разказ за това, как българите станаха християни“, говори за същата проповед, но представя различно развръзката на събитията – царят спокойно осъзнава важността да покръсти себе си и народа и започва кореспонденция за пратеници от Константинопол[72].

* * *

Легендарният характер на историята за покръстването на българите, заради „Страшния съд“, се потвърждава от използването на сюжета в художествени произведения и множество текстове за театрално представяне в Западна Европа през XVIII-XIX век[73]. Такива са няколко редакции на пиесата „Борис цар на България“ (1719) и „Покръщение на преславский двор“ (1868) от Добри Войников[74]. Често под „Борис цар на България“ е поставяно подзаглавие, разкриващо ядрото на фабулната конструкция: „Това е: Внезапното обръщане към Христовата вяра на един княз в България, предизвикано от картината на Страшния съд[75]“.

Изводи

От настоящото изложение на основни проблеми от Легендата за покръстване на българите под влиянието на „Страшният съд“ могат да се направят следните изводи:

1.Прегледът на паметниците с иконографията на второто Христово пришествие през IX век доказва, че композиция, в подобен на описания вариант в легендата според ранните извори, съществува, макар и в малко паметници.

2.Въпреки привлекателността на идеята да обвържем славянския първоучител св. Методий с катехизацията на царя и покръстването на българския народ, никакви обективни факти не потвърждават срещата им.

3.Дори и да се предположи, че изворите се основават на истинна история в някаква степен не може да се допусне, че царят приема християнство под въздействието на композицията на Страшния съд. С възкачването на престола цар Борис се изправя пред редица проблеми от политически характер. За разлика от своите предшественици, склонен към християнската вяра, Борис вижда бъдещето на неговата страна в религиозното обединение. Продължителят на Теофан споменава за влиянието върху царя на византийския монах Теодор Куфара, който прекарал дълго време при българите като затворник[76]; а след връщането на сестрата на Борис в замяна на Теодор Куфара, принцесата, вече покръстена, продължава да просвещава брат си в християнската религия[77]. В този политически и духовен климат единственият принос на композицията може да бъде в използването ѝ за разясняване или напомняне на Христовите истини, а още по-вероятно е тя да е поръчана от самия Борис, вече християнин.

4.Легендата за покръстването на българите поради „страх от Ада“ представя позитивния вариант на страха Божи – като начало на всички добродетели, а не атеистичния – на празна вяра поради страх от наказание.

5.Богатите и разнообразни интерпретации на изворите за легендата за покръстване на българите утвърждават недостоверния характер на този прочит. Както казват авторите на История на България: „Легендите затова са легенди, защото представят нереално реалните исторически събития и процеси[78]“. Menis que ad mi, seribus.
______________________________________

*Публикувано в Християнство и философия, т. 1, издателство Парадигма, С., 2014. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Евдокимов, Павел, Православието, С., 2010, с. 429

[2]. Срв. Чистяков, Георги, Синове, слуги или роби – Страхът Божий и трите пътя към Бога.<http://synpress-dassic.dveri.bg/11-2002/strahboji1.htm > [дигитален ресурс към 05.05.2013]

[3]. Божков, Атанас, Българската икона, С., 1984, с. 179; Василиев, Асен, Социални и патриотични теми в старото българско изкуство, С., 1973, с. 26; Златарски, Васил, История на Българската държава. I. Част 2. С., 1927, с. 21, бел. 1; Миятев, Кръстьо, Монументалната живопис в древна България (Встъпителна лекция, четена на 19 март, 1927 година). ГСУ-БФ, Т. 6, 1927, с. 5 (135) и бел. 1; Пандурски, Васил, Църковната живопис в България и нейното културно-възпитателно значение (Исторически поглед), ГДА, С., Т. V (XXXI), 10, 1955-1956, с. 379; Покровский, Николай, Страшный судь в памятниках византийскаго и русскаго ис¬кусства, Одесса, 1887, с. 13; Цухлев, Димитър, История на Българската църква. I. С., 1910, с. 254, бел. 2; Dujcev, Ivan, Legendes byzantines sur la conversion des bulgares. – In: Sbomik praci Filozoficke fakulty brnenske univerzity. C, Rada historicka, 1961, vol. 10, p. 8. Вж. същата публикация – В: Medioevo slavo-bizantino. Altri saggi di storia politica e letteraria. Roma, 1971, pp. 63-76; Garrucci, Rafaele, Storia dell’Arte cristiana. T. I., Prato, 1881, p. 591; Polacco, Renato, La cattedrale di Torcello. Il Giudizio Universale (Torcello Catherdral. The Universal Judgement). Canova, 1986, p. 15.

[4]. Срв. Чистяков, Георги, цит. съч. http://synpress-classic.dveri.bg/11-2002/strahboji1.htm [електронен ресурс към 05.05.2013]

[5]. Пак там.

[6]. Пак там.

[7]. Вж. конституцията на Република България, чл. 13, ал. 3. http://www.parliament.bg/bg/ const [електронен ресурс към 19.04.2013]

[8]. Според Георги Бакалов най-достоверно е твърдението, че покръстването на целия български народ е извършено през пролетта на 864 година (вж. Цацов, Борис, Летопис на Българската православна църква. I. История и личности. С., 2010, с. 35.). Иван Снегаров е на мнение, че това се случва през 865 година (Вж. Снегаров, Иван, Кратка история на съвременните православни църкви (българска, руска и сръбска), т. 2, С., 1946, с. 23. За различните причини и предполагаеми датировки за покръстването на българите вж. също Божилов, Иван, Вера Мутафчиева и други, История на България, С., 1993, с. 42-44.

[9]. Вж. Цацов, Борис, цит. съч., с. 35.

[10]. Пак там и срв. Снегаров, Иван, Разпространение на християнството. Покръстване на св. княз Борис. – Църковен вестник, 1997, бр. 11, с. 4 и същият, Кратка история…, с. 23.

[11]. Вж. Снегаров, Иван, Разпространение на християнството, с. 4 и същият, Кратка история…, с. 23.

[12]. Вж. Снегаров, Иван, Разпространение на християнството, с. 4 и същият, Кратка история, с. 23.

[13]. Срв. Божков, Атанас, цит. съч., с. 179; Миятев, Кръстьо, цит. съч., с. 135; Паскалева, Костадинка, Икони от България, С., 1981, с. 11.

[14]. Вж. Алексиев, Архимандрит Серафим, Житие на св. цар Борис, С., 1992, с. 20 и Миниат, Илия, Поучения въ святая и велика Четыредесятница и въ други недели през годината, и знамениты праздници (преведен от Ф. Влиев), Русчюк, 1868, с. 69-70.

[15]. Срв. Василиев, Асен, цит. съч., с. 26; Златарски, Васил, цит. съч., с. 21, бел. 1; Миятев, Кръстьо, цит. съч., с. 5 (135) и бел. 1; Пандурски, Васил, цит. съч., с. 379; Покровский, Николай, цит. съч., с. 13; Цухлев, Димитър, цит. съч., с. 254, бел. 2; Garrucci, Rafaele, оp. cit., p. 591; Polacco, Renato, оp. cit., p. 15.

[16]. Вж. Dujcev, Ivan, оp. cit., p. 8.

[17]. Срв. Божков, Атанас, цит. съч., с. 179.

[18]. Вж. Dujcev, Ivan, оp. cit., p. 7-8.

[19]. Вж. Божков, Атанас, цит. съч., с. 179 и Dujcev, Ivan, оp. cit., p. 7-8

[20]. Вж. Dujcev, Ivan, оp. cit., p. 8.

[21]. Ibid.

[22]. Вж. Божков, Атанас, цит. съч., с. 179.

[23]. Вж. Dujcev, Ivan, оp. cit., p. 8-11.

[24]. Вж. Гюзелев, Васил, Покръстване и християнизация на българите. Извороведческо изследване с приложение. С., 2006, с. 159 и Dujcev, Ivan, оp. cit., p. 11.

[25]. Вж. Dujcev, Ivan, оp. cit., pp. 11-12.

[26]. Ibid, pp. 12-14.

[27]. Срв. Пандурски, Васил, цит. съч., с. 379; Покровский, Николай, цит. съч., с. 13; Миниат, Илия и други, цит. съч., с. 69-70. Оригиналният текст вж. например у Иванов, Йордан, История славянобългарска, събрана и нареждана от иеромонах Паисий в лято 1762, С., 1914, с. 68.

[28]. Вж. Алексиев, Архимандрит Серафим, цит. съч., с. 20.

[29]. Цит. по Божков, Атанас, цит. съч., с. 179.

[30]. Вж. Гюзелев, Васил, цит. съч., с. 159 и Dujcev, Ivan, оp. cit., p. 11.

[31]. Вж. Garrucci, Rafaele, оp. cit., p. 591; Christe, Yves, Il Giudizio Universale nell’Arte del Medioevo, Milano, 2000, p. 42.

[32].Вж. Покровский, Николай, цит. съч., с. 12-13; Christe, Yves, оp. cit., p. 25; Angheben, Marcello, оp. cit., p. 50.

[33]. Вж. повече за Страшния съд в Мюстаир у Klein, Peter, Gli affreschi carolingi di San Giovanni a Mustar. – In: Il Giudizio Universale tra Oriente e Occidente (a cura di M. Angheben), 2006, pp. 43-45.

[34]. Вж. повече за Страшния съд в църквата „Св. Стефан в Кастория“ у Christe, Yves, оp. cit., p. 25 и Цодикович, Владимир, Семантика иконографии Страшного суда в русском искусстве 15-16 веков, Ульяновск, 1995, с. 5.

[35]. Вж. повече за църквата у Christe, Yves, оp. cit., p. 21 и Jolivet-Levy, Catherine, Prime rappresentazioni del Giudizio Universale nella Cappadocia bizantina (X secolo). – In: Il Giudizio Universale tra Oriente e Occidente (a cura di M. Angheben), 2006, p. 47.

[36]. Christe, Yves. Op. cit., pp. 22-23.

[37]. Ibid, pp. 24, 25; Voyatzoglou, Thrasivoulos, The Depiction of the Second Coming or the Last Judgement (Description an explanation of the wall painting og the Katholikon of St. Stephan’s Holy Monastery at the Holy Meteora). Holy Meterora, 2010, p. 27; Thierry, N., Monuments de Cappadoce de l’Antiquite Romaine au Moyen Age Byzantin. – In: Fonseca, C. D. Le aree omogenee della Civilta Rupestre nell’ambito dell’Impero Bizantino: La Cappadocia, Lecce, 1981, pp. 39-75.

[38]. Вж. Покровский, Николай, цит. съч., с. 13; Иречек, Константин, История на бълга¬рите, В. Търново, 1886, с. 189.

[39]. Вж. Божков, Атанас, цит. съч., с. 180.

[40]. Пак там.

[41]. Вж. Василиев, Асен, цит. съч., с. 26.

[42]. Вж. Божков, Атанас, цит. съч., с. 180.

[43]. Цит. по: Божков, Атанас, цит. съч., с. 180.

[44]. Божков, Атанас, цит. съч., с. 180.

[45]. Пак там.

[46]. Пак там.

[47]. Иванов, Йордан, цит. съч., с. 68.

[48]. Георгиев, Любомир, Българската историческа памет в съчиненията на трима духовници от XVIII в. – В: „Пари, думи, памет“ (съставители – Рая Заимова и Николай Аретов), С., 2004, с. 200.

[49]. Вж. Алексиев, Архимандрит Серафим, цит. съч., с. 20; Василиев, Асен, цит. съч., с. 26; Покровский, Николай, цит. съч., с. 13; Polacco, Renato, оp. cit., p. 15.

[50]. Срв. Божков, Атанас, цит. съч., с. 180.

[51]. Пак там.

[52]. Божков, Атанас, цит. съч., с. 182.

[53]. Покровский, Николай, цит. съч., с. 12-13 и Garrucci, Rafaele, оp. cit., pp. 590-591.

[54]. Покровский, Николай, цит. съч., с. 12-13 и Garrucci, Rafaele, оp. cit., pp. 590-591.

[55]. Покровский, Николай, цит. съч., с. 12-13 и Garrucci, Rafaele, оp. cit., pp. 590-591.

[56]. Вж. Энциклопедический словарь, том XXXIA, СПб, 1901, с. 789; Покровский, Николай, цит. съч., с. 13; Polacco, Renato, оp. cit., p. 16.

[57]. Вж. Покровский, Николай, цит. съч., с. 13.

[58]. Вж. Klein, Peter, Gli affreschi carolingi di San Giovanni a Mustar. – In: Il Giudizio Universale tra Oriente e Occidente (a cura di M. Angheben), 2006, p. 44.

[59]. Ibid.

[60]. Вж. Garrucci, Rafaele, оp. cit., p. 591.

[61]. Вж. Покровский, Николай, цит съч., с. 13.

[62]. Срв. Иванов, Йордан, цит. съч., с. 68; Garrucci, Rafaele, оp. cit., p. 591.

[63]. Вж. Алексиев, Архимандрит Серафим, цит. съч., с. 20; Покровский, Николай, цит. съч., с. 13.

[64]. Миниат, Илия, цит. съч., с. 69.

[65]. Пак там.

[66]. Пак там.

[67]. Пак там, с. 70.

[68]. Алексиев, Архимандрит Серафим, цит. съч., с. 20.

[69]. Polacco, Renato, оp. cit., p. 15.

[70]. Цит. по Божков, Атанас, цит. съч., с. 179.

[71]. Вж. текста в превод на български език у Гюзелев, Васил, цит. съч., с. 159.

[72]. Вж. текста в превод на български език пак там, с. 159-160 и в оригинал у Dujcev, Ivan, оp. cit., pp. 13-14.

[73]. Вж. Андреева, Надежда, Покръстването на българите в немските пиеси от XVIII-XIX век, Велико Търново, 2004, с. 5.

[74]. Пак там, с. 50-81, 359-370.

[75]. Пак там, с. 50.

[76]. Вж. Алексиев, Архимандрит Серафим, цит. съч., с. 17 и Dujcev, Ivan, оp. cit., pp. 7-8.

[77]. Ibid., p. 8.

[78]. Божилов, Иван, Вера Мутафчиева и други, цит. съч., с. 42.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-54a

Posted in Християнско изкуство | Tagged , , , | Вашият коментар

ЕСХАТОНЪТ В НАШИЯ ЖИВОТ*

Захумско-Херцеговински епископ Атанасий (Иевтич)

Ep. Atanasije JevticВ гръцкия език „първото” се нарича πρωτολογία, а „последното” – εσχατολογία. Невъзможно е да се даде точен превод на нито един от тези два термина. Есхатологията е технически термин за обозначаване на това, което се отнася до края на времената – така наречените последни неща. Но за πρωτολόγια мисля, че не съществува дори и технически термин, който да изразява превода. Думата се отнася към намиращото се в началото на времето или даже преди него. Може да се говори с прости понятия в пролога или в епилога на една книга, но реалността на нашия живот не е книга, даже ако тази книга е Библията.

Неотдавна беше направен превод на сръбски език на знаменитата поема на Джон Милтън (1608-1674) „Изгубеният Рай”. Бях на представянето и макар да не мога да кажа нищо за поетическите достойнства на книгата, мога да споделя нещо за богословския подход на Милтън към самия проблем. Ще започна като сравня подхода му към тази тема, от една страна, с православното християнско предание – от друга.

Подходът на Милтън е протологичен: разглежда Библията, като поставя акцент върху началото на времето, на творението и неговото първоначално състояние, докато аз предпочитам да разглеждам Библията есхатологично – през призмата на края на времената и последното състояние на творението. Според Джон Милтън, ако говорим на друг, много по-прост език, нещо се е случило в миналото и то определя това, което се случва и до днес. Обратно на това позицията на православното богословие е, че каквото и да се е случило в миналото, то, разбира се, е важно, но много по-важно е това, което трябва да се случи в бъдещето.

Когато трябва да говоря по този въпрос със студентите в семинарията, в която преподавам, опитвам да го обясня с пример от област, добре позната на европееца, а именно – футбола. Да разгледаме техниката на игра на Марадона, на Линекер или на Стойкович. Съперникът вкарва гол или два през първото полувреме и това, разбира се, до известна степен определя стила на игра на техния отбор. Марадона или който и да е друг подобен на него все още не показва на какво е способен. В един момент обаче той с голямо майсторство вкарва също един-два гола и към края на първото полувреме вече резултатът е изравнен. И хората си мислят, че ако Марадона е могъл без усилие, с два точни удара да изравни резултата през първото полувреме, то какво ли ще стане, ако той реши да заиграе с пълни сили през второто полувреме?

Библията е игровото поле за чудесата и за знаменията на Бога, но същевременно най-важното в нея не са чудесата Божии, не е творението, не е спасението на народа на Израил и така нататък, а нейната обърнатост (насоченост) към последните времена, към факта, че Бог, Който с такава лекота вече е извършил в историята такива велики дела, има да твори още.34357_atanasije-jevtic_fПо този начин, според подхода на Библията, направеното от Бога в началото е по-малко важно от това, което Той ще прави в бъдещето, в края на времената. Прекрасната книга Песен на песните разказва за двама влюбени, разказва как възлюбеният си тръгва, но увлича след себе си своята възлюбена. Така е и при нашите отношения с Бога, но още сме в първото полувреме: Бог ни увлича след Себе си към по-дълбокото общение.

Разбирането за времето

Сега бих искал да премина към разбирането за времето както в античността, така и според библейското откровение. Като цяло античността, с изключение на народа на Израил, който е получил откровение, гледа на миналото като на нещо по-хубаво от настоящето и като на фактор, който е решаващ за бъдещето. Някога е съществувал рай, който постепенно е бил изгубен и нашето желание е да се върнем в този рай. По този начин, например, подхожда Одисей. Той също иска да се върне в своя изгубен рай, на своя остров, напълно в духа на Милтън. Кръгът е затворен – краят трябва да се върне в началото.

Библейското разбиране е точно противоположно. Нашата носталгия, за разлика от Одисеевата, прилича на носталгията на повечето хора – тя е копнеж по бъдещето, по онова, което идва. Обърната е не към миналото, а към онова, което предстои. Раят не е зад, а пред нас. Търсим Този, Когото Адам е загубил в Рая, и Него – в цялата пълнота на славата Му – ще намерим в бъдещето.

Да си спомним блудния син, който напуснал бащиния дом и претърпял горчиво разочарование в живота, но почувствал носталгичната жажда да се завърне в бащината къща. Когато се връщал, го посрещнал неговият баща, който бил излязъл от дома си заради тази среща. И питам: какво е теглило сина назад – носталгия по миналото или съзнанието, че баща му ще излезе да го посрещне? И двете могат да бъдат верни. От библейска гледна точка обаче най-значимото движение е на Отца към блудния син. И именно това подразбирам под есхатологично отношение на Православната църква.

Това отношение може да бъде илюстрирано, когато се вгледаме в православните икони, където я няма западната перспектива, водеща отвъд картината. Там, напротив, перспективата се обръща – от изображението към съзерцаващия. Тази перспектива е била наречена от православните иконописци и художници обратна перспектива. На завършилите училища по изящни изкуства обаче тя несъмнено ще се стори доста наивна. Само че в иконата важното е да стане понятно, че тук е Бог и че Неговите светци идват да ни посрещнат, все едно Небесата вече са тук, за да обогатят нашия ежедневен живот.

Античният поглед, който вече обсъдихме във връзка със завръщането в рая, се основава на припомнянето на събития от миналото. Православният в голяма степен се основава на призоваването на Светия Дух, идващ при нас от бъдещето. Православното литургично предание съединява това възпоменание за миналото, или анамнезата, с епиклезата – с призоваването на Светия Дух. Възпоменание, в което минало и история не се изпразват, но придобиват ново значение в епиклезата, която ние винаги трябва да разбираме есхатологично.

Обобщено можем да кажем, че краят на времето определя неговото начало, а не началото – края. В Откровението това е изразено в знаменитата фраза: „Аз съм Алфата и Омегата, началото и края” (Откровение 21:6). През VII век преподобни Максим Изповедник пише, че когато се обмисля план за построяване на дом, не първите ескизи определят облика на бъдещия дом. Напротив, началото се определя от крайния образ на дома – залегнал в замисъла на архитекта, тоест крайният образ определя първоначалните скици на дома.Ep. Atanasije JevticСв. Максим твърди, макар малко да опростявам изискания му философски език, че тайната на Въплъщението на Христос носи в себе си силата да обясни загадките на Библията и затова може да обясни и да ни помогне да разберем тайната на творението. Този, който е познал тайната на Кръста и на Гроба, познава вече тази тайна. Но този, който е проникнал и в мистичната сила на Възкресението, ще разбере и самия замисъл на Бога в Неговото творение и в откровението на Библията.

Цялостният опит на Откровението и Въплъщението е дал наистина силен тласък на идеята за историческото развитие и за процеса на историческите промени. Преди Библията и особено до Новия Завет не сме имали такова чувство за историческо време или за развитие в историята. Древният и гръцкият свят в този смисъл са се страхували от историята. Те са се страхували от новото и неочакваното, приемайки миналото като стабилна определеност. Ето поради това за тях е бил така важен космосът, хармоничната стабилност и съвършенството на света, който изучавали древните гърци.

Великата индийска цивилизация също е избягвала историческото развитие. За Гаутама Буда целият процес на формирането е нещо, от което трябва да се избяга и в това бягство може да се достигне нирвана. Дали нирваната е битие или небитие – това няма голямо значение. Важното е, че за Буда решаващо е напускането на историческия процес, на процеса на формиране.

В Библията историята е сред най-големите благословения на Бога. Тя е следствие от творението и дава смисъл на живота и драмата на човека. И, въпреки че и Старият, и Новият Завет са дали импулс и са вдъхновили идеята за прогреса и творчеството на човека в историята, те не са могли да се спрат дотук. Вън от есхатологията историята би била просто последователност, низ от събития без смисъл и завършек. Значимостта и важността на историята не се оспорва, но ние не се спираме на понятието история. Ако насреща на блудния син, завърнал се в дома си, не бе излязъл баща му, завръщането не би имало смисъл.

Въплъщението на Христос в историята е нейното утвърждаване. Същевременно есхатологичната реалност на Възкресението ни освобождава от оковите на историческата събитийност, която винаги продължава да се движи, винаги се развива. Ето защо св. Максим във вече цитирания откъс твърди, че именно Възкресението дава смисъл на творението и именно в него намира смисъл и самото Въплъщение.

Есхатологията в нашето ежедневие е вярата ни във Възкресението, вярата ни във вечността на живота. Тук нямам предвид вечния живот на душата или света. На езика на Евангелието това е нещо много по-значимо. Става дума за така нареченото „ανακεφαλαίωση” (въз-съединяване в Христос – около главата Христос; виж Ефесяни 1:10), за живот за всички – живот в събирането на цялата история. Именно Светият Дух, слизайки над Църквата и влизайки в нашето ежедневие, ни дава това есхатологично чувство.

Светият Дух и идващият свят

Колкото и да е велик някой художник, поет или футболист от равнището на Марадона, както и такива да развиват своите таланти, тези надарени хора обикновено съзнават, че върховете на тяхното творчество се решават от вдъхновението. То не е пряко следствие от дарба или от някакви специални тренировки или упражнения за развитието на тези таланти. Всестранният човешки опит говори, че истинските велики произведения или достижения в същността си са плод на вдъхновението.atanasije jevticТова, разбира се, не означава, че не трябва да имаме определена подготовка или че не трябва да развиваме нашите таланти. Означава, че вдъхновението, отнасящо се до есхатона, до последните времена, е повече от всичко това. Това „нещо повече” в нашия ежедневен живот е присъствието на Дух Свети.

Ако служим литургия и липсва присъствието на Дух Свети, ние просто извършваме обред. Дори толкова важно събитие като мъченичеството, подобно на мъченичеството на св. Поликарп Смирненски, ако не е благословено от Светия Дух, може да има по-малко значение от страданията и смъртта на всекиго другиго. В Братя Карамазови на Достоевски монах Альоша казва на брата Димитрий (истински грешник), че много си приличат. Въпреки че Альоша е монах и е една-две степени над Димитрий, у тях все пак има нещо много общо. Разликата между тях е съвсем малка.

Смятам, че съвременната европейска цивилизация, така прогресивна и в много отношения така поразителна, всъщност не е отишла много напред от нашия изостанал живот на Балканите. Там, където отсъства елеят на милостта, където отсъства солта на вярата, където отсъстват даровете и плодовете на Светия Дух, където не се чува тихият глас, чуван от пророк Илия, там всички наши постижения не струват нищо. Изначалният глад и жажда на човешкото съществувание остават неутолени.

Дори ако човек не греши, дори ако не е изложен на злото, той си остава пленник на битието, пленник на природата и дори на цялата вселена, защото и тя е природа и без Светия Дух човекът винаги остава пленник. Есхатологията свидетелства, че той вече не е пленник – нито на кръговрата на времето, нито на развоя на събитията, тъй като Христос е дошъл при нас отвъд границите на времето – от есхатона, за да разкъса оковите на времето и на историята. Дух Свети постоянно държи отворени вратите към идващия свят, към рая.

Христос, в Своето Въплъщение, принесе Царството Божие на човека, а в Своето Възкресение възнесе човешкото тяло на престола отдясно на Отца. И това е събитие от историята, исторически факт, в който пък е най-великото утвърждаване на човешката история. Ако обаче Светият Дух не ни бе изпратен като друг Утешител, за да държи за нас отворени Небесата, а също и мястото отдясно на Отца, то тогава въчовечаването на Христос би останало в плена на историята и на нейните анали. Или, което е най-важно – историческият процес би станал вечен. Православният опит за осмислянето на края на времената не е опит от безкрайна история. Това би било безкрайност на постоянно изтощение на духа.

Мой познат от Белград – марксист, който още не е станал християнин – ми каза: „Вие ми говорите за християнската мистика и това много ми напомня за котката, която се грее на слънцето и на която животът е станал скучен”. Отговорих му, че това, което смята за християнство, всъщност няма нищо общо с християнството. Защото всъщност християнството е радост от играта, от срещата, от прегръдката. Това е вкус на любовта, при който, колкото и радост да получаваш, оставаш ненаситен. Никога не чувстваш насита, но се чувстваш, сякаш искаш да преодолееш своите физически ограничения. Със Своя есхатологичен акт Бог е освободил Сам Себе си за нас, за да не бъдем заключени в Него.

Опитът от истинската любов е есхатологичен. Опитът от надеждата, като опит от края на времето, също е есхатологичен. Същото се отнася и до опита от очакването, който свидетелства, че човек не е това, което е, но което ще бъде. Човекът по самата си природа е есхатологично същество. Ако не приемем това, – а, като свободни творения, имаме привилегията да не го направим – обричаме човека на затворничество, дори и границите на този затвор да са безкрайно големи, галактични, вечността. Любовта иска човекът да бъде свободен, да бъде безграничен, да бъде същество есхатологично, което е обърнато към края на времената.vladika_atanasijeДва различни опита от разочарованието в човешката любов могат да се видят у Достоевски и у Маркузе. Ако обичаш човека, казва Достоевски, това завладява цялото ти същество, но в същото време чувстваш, че дори ако обичаш човека, но не можеш да обикнеш още Бога, не можеш да достигнеш това, което желаеш да достигнеш. Божията любов открива есхатологичните измерения на човешката. Ето защо, любовта към Бога и към човека символично образуват кръст. Тези две любови – към Бога и към човека, са не просто етични заповеди, а онтологични основания за човешкото същество, но също и кръст за човека. Ако махнем вертикалната или хоризонталната съставна на кръста, то всичко, което ще остане, е окършено дърво. Ако отделяме любовта към Бога от тази към човека, няма да открием есхатологичното измерение, от което се нуждае самата любов, защото любовта към Бога е действително невъзможна без тази към човека.

У Херберт Маркузе – немски марксист, живял в Америка и опитал се да съедини Маркс с Фройд – един от героите му казва в молитвата си: „О, Боже, спаси ме от самия мен”. Това, дето Христос е станал човек, означава, че в порива на любовта Бог е излязъл от Самия Себе си. Такъв Бог е екстатичен – на гръцки буквално „излязъл от себе си”. И Този излязъл от Себе си Бог, Този Бог екстатичен, както казва св. Дионисий Ареопагит, е Който излиза от Себе си, за да срещне нас – излизащите от себе си да Го посрещнем.

Ето защо казвам, че любовта е есхатологичен опит и тип живот. Когато говоря за нея в този смисъл, същевременно имам предвид и разпнатата любов. Ето защо за нас – християните – есхатологично преживяваната в ежедневния ни живот любов е кръст.

Християнинът трябва да бъде с неспокоен, с революционен дух – човек, живеещ рисковано, на пориви. Затова казвам, че човек не е само homo faber – произвеждащ, умел или homo sapiens – разумен, но също така и homo ludens – играещ човек. Дори не и homo religiosus – религиозния човек, за когото говори Мирча Елиаде, но именно homo ludens, играч-личност, едновременно даряващ любов и чувстващ любов: човек на общението. В гръцкия език думите общение и общество, за разлика от други езици, са много сходни. Човекът на общението трябва да бъде социално същество, взаимосвързано с другите.

В тесния смисъл на думата, общение е когато двама души са постоянно открити един за друг – завинаги и безкрайно. Ако смятаме, че общението свършва и така губи есхатологичния си смисъл – достигането края на времената – такова общение се оказва лишено от основание, дори да не е напълно разрушено. Бог – в Своето Битие – е вечно общение. Затова и Троица означава единно общение на Трима, Които се обичат.

Сътворяването на света за нас е призив да влезем в това общение. А историята е движение, пътешествие към този край. Ако имаме есхатологично предвкусване на истинския Бог, Който ни обича, можем да го съхраним само ако обичаме и нашите ближни. Само тогава разбираме, че общението или общество в смисъл на общение, няма да се прекрати никога. Че единственото действително ново от всичко, което съществува под слънцето, е общението в любовта, което никога не се прекратява, защото изхожда от края, от есхатона – това е общението с Бога.

Парадоксално, но оттук може да направим извод, че доколкото сме православни, то нашите отношения със света са винаги трагични. И това е така както по отношение на съвременната ситуация, така и по отношение на миналото. Нашата история, дори когато е успешна в този свят, винаги е разпната. Християнското разбиране за разпната история или трагедия обаче се отличава от древногръцкото. Без трагедията хората не могат да излязат извън предела на самите себе си. Но Бог е встъпил в тази трагедия и е бил разпнат, чрез което ние наистина излизаме от трагедията. Трагедията на Кръста се претворява във Възкресение. Което не отменя реалността на Кръста, но разпятието не е обожествяване самò по себе си и никога не може да бъде обожествено, тъй като не е край, а врата към Възкресението.

Това знание ни е дадено от Светия Дух. Ето защо християните – в ранни текстове като Учение на дванадесетте апостоли – казват: „Да дойде Дух Свети и да премине този свят”. Това не означава, че са били против света, но че не смятат да заключат себе си в границите на света, дори ако този свят е сътворен от Господа: „Аз съм уязвена от твоята любов” (В Синодалния превод „Аз изнемогвам от любов” (Песен на песните 2:5; 5:8) – буквално, „Аз съм болен от любов” – в Септуагинта: „Аз съм ранен (буквално прободен) от любовта”, казва възлюбената в Песен на песните и уязвеният от тази любов – тя или той – е безутешен. Това лишено от утешение битие обаче е благословение.

Позволете ми да приведа един пример. Израснах при комунизма, а комунистите ни убеждаваха, че строят удивителен свят – истинско Царство Божие на земята. Тези обещания, тази визия за света ни вълнуваше. За наше щастие, много преди нас същото се било случило с Достоевски. В действителност първа жертва на комунизма е станал първият човек, нашият прародител Адам. Защо Адам пада в капана на сатаната, когато онзи му прошепнал, че може да бъде равен на Бога? Защото в определен смисъл човек действително е бил създаден, за да бъде равен на Бога. Лъжата на дявола и лъжата на комунизма звучаха убедително, защото те засягаха истински струни вътре в човешкото същество. Дяволът и комунизмът използваха тези истински струни, опитвайки се да изпълнят човека с неправда.

Ето защо св. Иоан Дамаскин пише, че Адам паднал в грях, устремен към Бога, но устремен по погрешен път. Действително, моят личен опит – на сръбски православен християнин – ми казва, че дяволът е могъща сила, притежаваща активна способност да ни привлича. Всичко това обаче бледнее в сравнение със споменатата среща с Господа, Който е излязъл, за да ни посрещне. Когато със сълзите на покаянието придобих този опит, който действително беше опит от горчиво разочарование дори в успехите ми, аз разбрах, че всъщност дяволът е много слаб и че човекът е много по-силен и от дявола, и от архангела. И понеже на християните днес се налага да живеят при режим, налагащ себе си не само със сила, но и чрез съблазнителна идеология, разбрах, защо дяволът е така агресивен в нашия живот: защото съвсем не е уверен, че може да победи човека.ep-atanasije-jevticОбратно на това, Бог не е агресивен в отношението Си към нас. Понякога дори се отдръпва, защото е уверен, че човекът Го следва. Любовта не е агресивна, същото важи за истината и за есхатологията. Когато приемаме тези реалности, тогава живеем с убеждението, че ежедневният ни живот е вечен. Не искаме да губим тази увереност, дарувана ни от котвата на нашата вяра, която по думите на апостол Павел сме хвърлили на третото небе. Всъщност бяхме измъчвани не само като индивиди или нации, – гърци, сърби, българи или руснаци – но и като хора, които търсят котвата на историческата сигурност, на увереността в успеха.

Живот в есхатологичното време

В крайна сметка разбираме, че Бог ни показва Своята любов в това, че сме далеч от успеха и не ни позволява да се къпем в него. Божията Любов иска да сме свободни – от всеки идол. Дори Бог може да бъде наш идол, а най-лошият от всички сме самите ние. Както е казано в покайния канон на св. Андрей Критски, който се чете в началото на Великия пост: Сам станах идол на себе си. Св. Иоан Богослов завършва своето Първо послание с думите: Чеда, пазете се от идолите.

Есхатологичната позиция на православния към живота, литургична и аскетична едновременно, е позиция на кръстната любов, водеща към възкресение. Възкресението няма да настъпи, ако не минем през опита на Разпятието. Ето защо есхатонът в нашия ежедневен живот не е усещането за блаженството на богослужението, което ни оставя чувство за умиротвореност и безопасност. В действителност религията сама по себе си е доста опасно явление. Може да се превърне в средство за оправдаване на извършени неправди, в алиби за неверие, в подмяна на кръстната любов. Това е така, защото човек може с всички бездни, таящи се в неговата душа, да се върне при самия себе си и да се погледне като крайна цел и смисъл на своя живот. В този случай любящият и страдащ Бог просто ще престане да съществува за него.

Можем да отхвърлим Христос от нашия живот, така както можем да отхвърлим и Бога чрез безбройни богчета. Нашият есхатологичен опит обаче ни говори, че Мария от Евангелието е била права: само едно е нужно за опитното познаване на Христос – да Го следваме така, както в Апокалипсиса мъчениците следват Христос. И това съвсем не означава, че просто заставаме отзад и губим историческа активност. Това не е мързел, а очакване. Очакване на продължаващ се кръстоносен поход, но не със сила, а с дадената ни от Бога немощ.Епископ Атанасий ЙевтичВъв всички наши немощи трябва да помним, че Светият Дух е с нас и вътре в нас призовава: „Авва, Отче!”. И в този епиклезисен подход, който е призоваване на Светия Дух, в тази едновременно литургична и аскетична ситуация няма голяма разлика кой е свят и кой – грешник, кой е добродетелен и кой – паднал, кой стои горе и кой – долу. По какво са се различавали един от друг разбойниците, стоящи отляво и отдясно на разпнатия Христос? Само по това, че, макар и двамата да са били грешници, гледащи лицето на смъртта, единият от тях я е осъзнал като лична и спасителна. В момента на истинското покаяние, на есхатологичната епиклеза, той извикал „Помени ме Господи, в Своето Царство!”.

Точно това е кръстът – пресичането на възпоменание и епиклеза, на библейската диалектика на историята и есхатологията. Това обаче не е диалектика заради самата диалектика, заради някаква еволюция или революционна промяна, а е диалектика на разпятието и възкресението, на вярата и любовта.

Бих искал да завърша с мисъл на св. Марк Отшелник, която може да се предаде така: есхатологичната перспектива е незагасващата светлина на нашия живот. Бог няма да ни прати в ада за това, че сме грешници и сме извършили някакви конкретни грехове, нито ще ни прати в рая, защото сме вършили добри дела, но ще направи това според вярата, която се проявява в любовта. Ще ни съди или по-точно сами ще съдим себе си според отговора, който даваме на любовта: любовта идва към нас, продължава да свети към нас от страната на края, който е Сам Бог.

Тази позиция и открит отговор на любовта може да бъде наречен есхатологично присъствие в нашия ежедневен живот. На нас обаче ни е тежко да живеем с такова напрежение. Често, дори бидейки християни, предпочитаме сигурността, контрола и безопасността, но това в действителност са илюзии и препятствия за есхатологичното присъствие. По думите на един от най-великите отци на Църквата, св. Иоан Златоуст, когато си в неувереност, когато няма на кого да се довериш или опреш, тогава, колкото и да е парадоксално, ти си най-устойчив, защото само Господ е твоя опора и крепост. В това няма нито безнадеждност, нито страх. По-скоро прилича на откритостта, която дете има към друго дете или към родителите си, когато знае, че е обичано, защото и самото то обича.

Много деца са изпълнени с тази любов. Тя им дарява сладост и радост, и, когато пораснат и станат възрастни, любовта им неизбежно ще се срещне с опита от кръста. И ако останат верни на любовта си и преминат жестокия опит от кръста и възкресението, отново ще намерят детската откритост. Тогава ще заживеят в есхатологичното време.

Превод: Венцислав Каравълчев

_________________________________

*Източници – http://karavaltchev.blogspot.com и Athanasios of Hercegovina “The Eschata in Our Daily Life” – In: Living Orthodoxy in the Modern World, ed. by A. Walker & C. Carras, London 1996, p. 37-49 (бел. прев.). Същата публикация е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения: авторът, епископ Атанасий Иевтич. Източник – Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-53R

Posted in Анализи | Tagged , , , | Вашият коментар

СЛОВО ЗА АНТИХРИСТА*

Св. Иоан Златоуст

St. John HrysostomЗащото, както в дните преди потопа ядяха и пиеха, женеха се и се мъжеха до оня ден, в който Ной влезе в ковчега. И не узнаха, докле дойде потопът и изтреби всички, – тъй ще бъде и пришествието на Сина Човечески (Матей 24:38, 39). Иисус Христос е казал това за да докаже, че ще дойде изведнъж и неочаквано, когато голяма част от човечеството ще тъне в удоволствия. Същото казва и апостол Павел: “Защото, кога рекат: мир и безопасност, тогава внезапно ще ги постигне гибел” (1 Солуняни 5:3). И за да обясни тази неочакваност апостолът добавя, че това ще стане така, както родилни болки постигат трудната жена. А защо Иисус Христос е казал “подир скръбта на ония дни” (Матей 24:29)? Ако тогава (в последното време) има удоволствия, мир и безопасност, както е казал апостола, то тогава защо Той казва “подир скръбта на ония дни”? Каква е тази скръб по време на радост? При тях ще има само удоволствия, в които не се влага никакво чувство. Затова и апостолът не е казал когато има мир; а – кога рекат: мир и безопасност, показвайки с това тяхната безчувственост; тъй като и по времето на Ной грешниците са се съблазнявали от удоволствия, а праведните са прекарвали живота си в скръб и печал. От което става ясно, че с пришествието на антихриста измежду нечестивите и отчаялите се за своето спасение ще се умножи необузданото сластолюбие, ще има чревоугодничество, преяждане и пиянство. По такъв начин даденият от Иисус Христос пример изяснява всичко докрай. Както по това време, казва Той, когато се е приготвял ковчега, хората не са вярвали, и даже когато е бил готов и им е предвещавал скорошно нещастие, те спокойно са го гледали и са се отдавали на удоволствия, като че ли не ги заплашваше никаква беда, така и сега, въпреки че ще се яви антихристът, след когото ще бъде свършека, след свършека – наказанията и страшните мъчения, у хората, опиянени от разврат, и тези бъдещи бедствия няма да предизвикат никакво чувство на страх. Затова както родилни болки постигат трудната жена, както казва апостолът, така и тях ще ги постигнат тези ужасни и неотвратими беди.

Аз дойдох в името на Моя Отец, и Ме не приемате; но, ако друг дойде в свое име, него ще приемете (Иоан 5:43). За кого казва Христос “ако друг дойде в свое име”? Тук Той намеква за антихриста и заедно с това представя неопровержимо доказателство за неблагоразумието на юдеите. “Ако вие Ме преследвате, казва Той, от любов към Бога, то много по-разумно би било да постъпите така с антихриста.” Защото той няма да каже нищо подобно, тоест че е изпратен от Отца, че е дошъл по Негова воля; а напротив, насилствено ще краде всичко, което не му принадлежи и ще се нарича бог над всичко, както пише и Павел: “Който се противи и се превъзнася над всичко, що се нарича Бог, или светиня, за да седне като бог в Божия храм, показвайки себе си, че е бог” (2 Солуняни 2:4). Именно това и значи, че той ще дойде в своето име. “Но Аз, казва Христос, дойдох не така, а в името на Отца Ми”. Достатъчно би било и това доказателство, че юдеите не обичат Бога, тъй като не са приели Този, Който е казвал за Себе си, че е изпратен от Бога. Но в дадения случай той показва безсрамието им и от друга страна – това, че те са готови да приемат антихриста. Защото както те не са приели този, който им е казал за Себе си, че е изпратен от Бога, така са били готови да се поклонят на този, който не признава Бога, а се превъзнася и се представя за бог над всички, то тогава е ясно, че гонението (на Христа) е било дело на завистта, а не на любовта към Бога.The Second Coming“Никой да ви не прелъсти по никой начин; защото оня ден не ще настъпи, докле първом не дойде отстъплението и се не открие човекът на греха, синът на погибелта, който се противи и се превъзнася над всичко, що се нарича Бог, или светиня, за да седне като бог в Божия храм, показвайки себе си, че е бог” (2 Солуняни 2:3,4). Тук апостолът говори, тълкува Златоустия, за антихриста и разкрива големи тайни. Какво значи отстъпление? Отстъпление той нарича самия антихрист, тъй като той ще погуби мнозина и ще ги доведе до отстъпление, за да прелъстят, както е казано, ако е възможно, и избраните (Матей 24:24). Нарича го и човек на греха, защото той ще извърши хиляди беззакония и ще подготви другите за извършването им. А син на погибелта го нарича затова, защото и сам той ще загине. Кой ще бъде той? Нима сатаната? Не, – но някой човек, който ще приеме цялата му сила. И се не открие, казва, човекът… който се превъзнася над всичко, що се нарича бог, или светиня. Защото той няма да подтиква към идолослужение, а ще бъде противник на Бога, ще отхвърли всички богове и ще заповяда да се покланят на него, вместо на Бога, и ще седне в Божия храм, – не само в иерусалимския, но и навсякъде в църквите. Показвайки себе си, казва, че е бог. Не е казал, че той ще се нарича Бог, но: че той ще се старае да се покаже, че е бог. Защото той ще извърши големи дела и ще покаже чудесни личби. Не помните ли, че, още когато бях при вас, ви говорех това. И сега знаете онова, що го задържа да се открие той в свое време (2 Солуняни 2:6).

Всеки може справедливо да попита, какво е това, що го задържа и след това ще поиска да узнае, защо така неясно говори за това Павел. А какво е това, що го задържа да се открие той, тоест това, което го възпрепятства? Едни предполагат, че зад това (трябва да се разбира) благодатта на Светия Дух, а други – Римската държава; с тези последните пò съм съгласен. Защо? Защото, ако (апостолът) е искал да говори за Духа, то не би се изразил неясно за това, а (би казал) определено, че сега на него (на антихриста) ще му се яви благодатта на Светия Дух, тоест необичайните дарования. Освен това, би му било време да дойде вече, ако е трябвало да дойде тогава, когато обеднеят необичайните дарования, защото те отдавна са обеднели. Но тъй като апостолът казва това за Римската държава, то е ясно, защо той само намеква за това и говори прикрито. Той не е искал да си навлече голяма вражда и безсмислена опасност. Защото ако той бе казал, че в близко бъдеще Римската държава ще се разпадне, то него тогава незабавно, като смутител, биха го изтрили от лицето на земята, а заедно с него и всички вярващи, като живеещи и подвизаващи се заради това. Затова и той не е употребил такъв израз; не е казал също и това, че гореописаното скоро ще се случи, макар и винаги да намеква за това. Но какво е казал той? Тогава и ще се открие беззаконникът, казва, тайната на беззаконието вече действа. Тук той посочва Нерон, като предобраз на антихриста. Защото и той е искал да го смятат за бог. Добре е казал той “тайна”, защото Нерон не така явно и безсрамно се е представял за бог, както антихриста. И тъй, ако още преди това време, казва апостолът, се е намерил човек, който не отстъпва много по злоба на антихриста, то какво учудващо има в това, ако с течение на времето се яви и истинския антихрист. А това ще стане, когато Римската империя престане да съществува, тогава той (антихристът) ще дойде. И справедливо. Защото дотогава, докогато се страхуват от тази държава, никой няма да се подчини на антихриста; но след като тя бъде разрушена, ще се възцари хаос; и той ще се стреми да завземе цялата – и човешката, и Божията власт. Подобно на това, както преди са били разрушавани царства, а именно: Мидийското – от вавилонците, Вавилонското – от персите, Персийското – от македонците, Македонското – от римляните, така това последното ще бъде разрушено от антихриста, и той сам ще бъде победен от Христа и повече няма да властва. И всичко това по-ясно ни предава Даниил. И тогава, казва, ще се яви беззаконникът. А след това какво? Веднага след него идва утешението, защото апостолът добавя: “Него, казва, Господ Иисус ще убие с дъха на устата Си и ще изтреби чрез блясъка на Своето пришествие”, тъй като Неговото пришествие е по действие на сатаната. Защото подобно на това, както огъня, когато се приближава, още преди да е доближил вцепенява и унищожава малките животни, които даже се намират далеч, също и Христос само с появяването и пришествието Си след антихриста ще го убие. Достатъчно е само това, че Той ще се яви, и всичкото зло ще загине. Само да се яви Господ – и ще се сложи край на прелъстяването. Обяснявайки след това, кой е този, чието пришествие е по действие на сатаната, апостолът казва, че той ще си служи “с всяка сила и с поличби и лъжливи чудеса” (стих девети). Тоест той ще разкрие голяма сила, но в това няма да има нищо истинско; напротив, целта на всичко ще бъде прелъстяването. Апостолът е предрекъл това, за да не се прелъстят живеещите тогава. И с лъжливи чудеса, казва, или измамни, или въвеждащи в заблуждение. И с всяко неправедно прелъстяване ония, които загиват (стих десети). Защо, ще кажеш ти, Бог е допуснал да се случи всичко това? И какво е Неговото намерение? Каква е ползата от това пришествие на антихриста, ако то ще служи за нашата погибел? Не бой се, възлюблени, а чуй, какво казва апостола: “Антихристът властва само над загиващите, които, дори и той да не дойде, няма да повярват.” А каква е ползата от това, ще кажеш ти? Такава, че ще бъдат затворени устите на тези, които са осъдени на погибел. По какъв начин? Те не биха повярвали в Христос, дори и този антихрист да не дойде; но той ще дойде, за да ги изобличи. За да не кажат те тогава, че тъй като Христос Се е нарекъл Бог, – макар че Сам Той никога не е казал ясно това, а са го проповядвали тези, които са били след Него, – то именно поради тази причина ние не повярвахме в Него; защото сме чували, че Бог е един, от когото са всички и поради това не сме повярвали. Антихристът ще им отнеме този техен предлог за оправдание, защото, когато той дойде, независимо от това, че няма да нареди нищо праведно, а ще върши само беззакония, те ще повярват в него единствено заради лъжливите му чудеса, и тогава ще се затворят устите им. Защото ако не вярваш на Христос, то още повече не трябва да вярваш на антихриста. Първият е казал, че Той е изпратен от Отца, а този последния ще говори съвсем друго. Затова и Христос казва: “Аз дойдох в името на Моя Отец, и Ме не приемате; но, ако друг дойде в свое име, него ще приемете” (Иоан 5:43). Но ние, ще кажат, сме видели поличби? И от Христос са били извършени много големи чудеса и затова по-скоро е трябвало да повярват в Него. Освен това за антихриста е имало много предсказания, че е грешник, че е син на погибелта, че пришествието му е по действие на сатаната, а в същото време, за Христос напротив – че Той е Спасителят и ще донесе неизброими блага. Задето не са приели любовта на истината за свое спасение, Бог ще им прати действие на заблуда, за да повярват на лъжата, та да бъдат осъдени всички, които не са повярвали в истината, а са обикнали неправдата.

____________________________

*Из книгата Антихристът. Човекът на греха от последните времена, издателство Тавор, С., 1998. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения – авторът, св. Иоан Златоуст (347-407),  и второто пришествие на Господ Иисус Христос. Източник – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-53J

Posted in Есхатология | Tagged , , , | Вашият коментар

ХРИСТИЯНСКОТО ПОКЛОННИЧЕСТВО – ТЕОРИЯ И ПРАКТИКА*

Иван Ж. Димитров

Какво е поклонничеството

ИЖД 5Всяко поклонническо пътуване за нас, християните, е израз на желанието и стремежа ни да срещнем Иисус Христос, Началника на живота, да срещнем Този, Който е “пътят и истината, и животът” (Иоан 14:6). Тъкмо с това поклонничеството се различава от другите видове пътуване. Защото поклонникът отива не да срещне други хора, не да посети забележителности, природни или исторически, а пътува да срещне Бога. В такъв смисъл поклонничество всъщност е самият ни живот, както го разбираме ние, християните.

Поклонничеството е изпълнено с ясен смисъл, защото неговата цел като пътеводна звезда осветява пътя му. Така също и животът ни има смисъл не просто като биологично явление, а като осъзнато пътуване към действителна среща с Бога, за да живеем с Него и в Него.

Поклонническото пътуване се отличава преди всичко с това, че заедно с други хора вървим към една определена и свещена цел, заедно с тях се молим и поддържаме жив в сърцата си духа на поклонничеството чрез гласна или мълчалива молитва и песен, опознаваме се един друг и се радваме на това общуване с нашите братя и сестри във вярата, надеждата и любовта. Споделяме трудности и грижи, радости и тревоги, опит и опасения, оказваме помощ морална, но често и с материални средства, насърчавани от повелята на Спасителя: “Обичайте един другиго, както Аз ви възлюбих” (Иоан 15:12).

Поклонничеството е път към Бога – било като пътуване в определена посока, било като завръщане към духовността, от която сме се отдалечили, духовността разбирана като настроение и начин на живот.

Църквата е богочовешки организъм, начело на който стои Иисус Христос, въплътеният Син Божи. Но тя е и стройна организация на вярващите в Иисус Христос. Нейната дейност, макар и многостранна, се съсредоточава в две основни направления: просветно или учително и освещаващо, съответно спасяващо. Свещеното Писание, което заедно със Свещеното Предание дава основния материал за учителната дейност на Църквата, на много места по своите страници свидетелства за особената важност на поклонничеството до свети места. Например: пътуване до мястото, където се е пазел ковчегът на завета, както е било посещението във Ветил (виж Съдии 20:18), на мястото в Силом, където е била приета от Бога молитвата на Ана, майката на Самуил (1 Царства 1:3, 9, 21, 24), в Иерусалим и прочее. При евреите тези поклонничества са били свързани с определени празници и периоди[1]. Сам Иисус Христос доброволно се е подчинил на закона и на обичая, като отишъл заедно със Своята майка, св. Иосиф и множество други сродници в светия град Иерусалим за празника Пасха (виж Лука 2:41-44).ИЖД 2Може да се каже, че самата история на Църквата е най-живото свидетелство за непрекъснато поклонничество. Пътуването на апостолите до Иерусалим за определени празници, а след това и на християните до Иерусалим и други места в Палестина, свързани с живота и дейността на Иисус Христос и Неговите апостоли, както и до места в Египет, Сирия, Мала Азия, Гърция, Италия и прочее се утвърждава като несекваща традиция в живота на Църквата вече две хиляди години. С времето се установяват нови и нови места на поклонничество: гробове на светци (мъченици, отшелници и други), храмове и манастири, както и всякакви други места, свързани с прояви на Божията благодатна сила. Така поклонничествата стават неизменна и важна част от религиозния живот на християните, като придобиват разни културни форми през различните епохи. Но остава винаги непроменена същността на поклонничеството като лично пътуване по стъпките на Изкупителя, като упражняване на практически аскетизъм, разкайване за човешките ни слабости, постоянна бдителност по отношение на греха, вътрешна подготовка за промяна на мислите и чувствата, и насочването им по пътя, показан ни от Спасителя.

Свещени места[2]

“Свещените места са онези точки, където небето се среща със земята”, беше писал някой. Това поетично определение съдържа основната истина, че свещените места винаги са свързани с явявания на Бога или с проява на Неговата благодатна сила, с видения, изцерявания и прочее. Може да се каже, че свещените места са онези точки по лицето на земята, където преградата между нашия материален свят и светът “отвъд” е особено тънка. Изпълнен с духовни очаквания и надежда поклонникът жадува да срещне светинята и това изпълва със смисъл не само поклонничеството му, но дори и целия му живот.

Какво прави дадено място свято?

Най-краткият отговор на този въпрос е: Божието присъствие. Иначе пространството около нас, в което се движим, действаме, живеем през целия си живот, е част от Божието творение. То е “добро” в смисъла на разказа за сътворението на света в първите стихове на книга Битие. Добро е, защото е създадено за нас, човеците, от Божията благост. Но само по себе си пространството е “пустош”, съгрявана и оживотворявана от живителното въздействие на Светия Дух, Който още от първия миг на сътворението се е “носел над водата” (Битие 1:2). Този Дух дава живот и на сътворените живи същества, и на човека, за да станат “живи души” и “жива душа” (Битие 1:20, 24, 30; 2:7).ИЖД 3Мястото поначало създава чувство за тъждественост. Когато за пръв път срещаме някого, обикновено го питаме: “Откъде си?”. Нашият живот и дейност, нашето съществуване винаги се отъждествява с някое място: живеем в дом или на друго място, разхождаме се в парка или в планината, работим на съответното за професията ни място, спортуваме на игрището, молим се пред иконата, в стаята, в параклис или храм, религиозните обреди извършваме на пригодените за целта места и така нататък. Явно е, че човешкото присъствие и дейност превръщат дадено пространство в “място”. Всяко пространство, използвано от човека за молитва и свещенодействие, става свещено за него, защото там човекът се среща с Бога. Два класически примера за подобно превръщане на дадено пространство в свято място са случаите с явяването на Бога на Моисей при горящата къпина (виж Изход 3:1-5) и на патриарх Яков по пътя му за Месопотамия (Битие 28-ма глава). Бог е проявил Своето присъствие на тези места и те са станали и останали свети за всички векове след това. Дори Яков проявява и находчивост. До дъното на душата си впечатлен от видяното, той заявява: “Наистина Господ е на това място… Това не е нищо друго, освен дом Божий, това са врата небесни” (Битие 28:16-17), тоест дава забележително име на това място: дом Божи! Едно такова място безспорно е свято за всички хора. За нас, християните, по същия начин са станали свети онези места, където се е родил, живял е, учил е, пострадал е и е възкръснал нашият Спасител, Богочовекът Иисус Христос, или където са живели Божията майка, Христовите апостоли, свети хора и така нататък.

Бог е създал целия свят. Той ни е дал земята като място за обитаване от хората. Ние следователно ставаме не собственици, а разпоредници на земята и нейните блага. Нямаме право да я опустошаваме, като разграбваме благата ѝ, така наречените природни ресурси, за себичните си нужди, нито просто да се наслаждаваме на красотите ѝ, минавайки като туристи от едно място на друго. Бог ни призовава да ходим по земята като поклонници с почит и уважение към нейния Създател и върховен собственик – Бога. Призовава ни да разпознаваме множеството свещени места по нея, които разкриват цялата земя като Ветил, като дом Божи (срв. Битие 28:19, където еврейската дума Ветил се превежда тъкмо “дом Божи”).

Необходимостта от свещени места

Хората се нуждаят обаче и от конкретни свещени места, които припомнят за светостта на Бога и ни помагат в нашето молитвено общение с Него. Свещените места са онези опорни точки в нашия живот, които ни помагат да погледнем на живота по различен начин. Те ни осигуряват духовната среда, духовната обстановка, в която лесно можем да отворим ума и сърцето си за Бога. За да стигнем до духовното, ние неизбежно трябва да тръгнем от земното, материалното. Защото християнството не е религия на абстрактни, отвлечени идеи – то твърде много е зависимо и от конкретни неща, от определени събития и явления. А тъкмо местата, свързани с такива събития и явления, са най-свещени за нас. Те привличат вниманието и предизвикват желанието ни да отидем на поклонничество и да ги посетим. И не само това. Свещените места предоставят условия и възможност у нас, в нашия живот, да се развият, възпитат и дадат плод духовните заложби, духовността като цяло.ИЖД 4Днес повече от всякога човек има нужда от свещено място и в своя дом, който чрез съвременните средства за общуване като преса, телефон, телевизия, интернет стана прекалено достъпен за външно, за чуждо присъствие и влияние. Това свято място може да е мястото, където сме поставили кръст, икона, кандило или въобще –нашият молитвен кът. Там ние подреждаме свещени предмети и символи, които ни помагат да се съсредоточаваме духовно, да почувстваме близостта на Бога, да се вглъбим в молитва за себе си, за домашните и близките си, за целия свят.

Свещените места като места за молитва

Друга причина определени места да станат свещени е нуждата на хората от богослужението като колективно и ефективно общение с Бога. Дълбокият копнеж у всички нас за божественото ни подтиква към общуване с Бога, Твореца на света и Извора на живота. Желанието да се молим, да се докоснем мислено до онова, което е извън нас и отвъд нашия всекидневен опит, ни тегли към нарочни места, свързани с божественото[3]. Манастири, църкви и параклиси са обичайните места за съвместно богослужение, но и за всяка молитва към Бога. Дори останките от обител, храм или някакво светилище, както и извори (така нареченото аязмо от гръцки агиазма = осветено място), гробове на светци, места на претърпени мъчения за вярата или по някакъв начин белязани с Божието присъствие – всички тези места призовават към молитва на благодарност и възхвала на Бога, Който е “дивен сред Своите светии” (Псалом 67:35 по превода на Седемдесетте). И самото отиване на поклонение в тези свещени места, независимо дали са в съседство на дома ни или на голямо разстояние, често и в чужбина, самото това отиване вече е отклик на копнежа на сърцето ни, на душата и разума ни да се доближим до божественото. Това е отговор на призива, който Бог ни отправя: “Дойдете при Мене, всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя” (Матей 11:28); “Бъдете свети, защото Аз, Господ Бог ваш, съм свет (Левит 11:44; 19:2). У всеки човек, колкото и да е слаба вярата му, е налице стремежът да изрази в молитва и богослужба своята нужда от общение с Бога.

Ритуал

Ритуалът или богослужебното действие, за да се изразим на роден език, е сред най-отличителните черти на човека. Доказано е, че религиозното чувство е неотменна част от човешката същност. Онези, които твърдят, че са нерелигиозни, всъщност отхвърлят обичайните форми на религиозност, но същевременно ги заменят с други, сходни на религиозните, ритуали, обреди и прочее, както беше и в десетилетията на държавния атеизъм у нас. Хората често дори не осъзнават, че изразите на почит към едно свято място, към гроба на близък човек и други подобни в действителност произтичат от естествената необходимост да отбележим и засвидетелстваме с определено действие своето отношение. Ритуалът е съзнателно практическо действие, което изразява вътрешно желание на сърцето и ни свързва с тайнството на живота.ИЖД 6Богослужебните действия при това уверяват човека, че е свързан по някакъв начин с божественото. Тези действия могат да включват просто почтителното присъствие на дадено място или молитва, мълчалива или гласна, поклони и целуване на икони, кръст, свети мощи и други предмети, палене на свещ или кандило, полагане на цветя или поднасяне на някакви веществени дарове, участие в по-кратки или в многочасови богослужения. С помощта на символите и участието на всичките ни сетива имаме чувството за непосредствено възприемане на взаимната връзка и зависимостта на всички хора помежду им и с Бога. Това е особено важно при поклонничеството, където цялото същество, душата и тялото ни, участват в духовното начинание. Всяко свещено място изисква особена форма на участие, на ритуал. Но онова, което обединява различните форми, е тяхното религиозно съдържание, техният духовен пълнеж, а това преди всичко е молитвата.

Поклонничеството – пътуване на вярата в търсене на съвършенство

Вече стана дума, че поклонничеството е пътуване към дадено свято място по религиозни подбуди. В живота си често се изправяме пред простичките, но толкова важни въпроси като “кои сме?”, “откъде идваме?”, “накъде отиваме?”. Така че самият акт на поклонничеството откликва на подобни въпроси, идващи от дълбочината на сърцето, което търси своята тъждественост. Коя е причината да съществувам? Какъв е истинският смисъл на живота ми? Това ли е най-добрият начин на живот и поведение?

Наблюденията върху възрастта на поклонниците показва превес на две възрастови групи: едната е на прехода към зрялост, а другата – на прехода към “третата възраст”, когато човек излиза от залисията на многообразната трудова дейност и има възможност и време да погледне назад и да се замисли над дните, които му остават. С други думи казано, поклонничеството не е плод на моментно хрумване или желание “да убием времето”. Във всички случаи то е действие на осъзната необходимост за нещо ново и по-добро в живота ни, за положителна промяна, за нужната ни помощ “отвън”. То е проява на вяра и е търсеж на истината.

Да станеш поклонник

У всички хора, у всеки от нас живее поклонникът, макар да се развива постепенно и да се проявява периодично. Иначе склонността към поклонничество е налице от раждането ни, през различните възрасти, та до самата ни смърт. Това са разни форми на пътуване към Бога, към Божия образ у нас, у другите, пътуване към усъвършенстване по Божията повеля (Матей 5:48; срв. Левит 11:44). Пътищата са най-различни, често и неосъзнати напълно като такива. Те минават през дома, където сме се родили и живеем, през енорийския ни храм, по улиците на нашия град или село, по страната с нейните природни хубости, с небето над нея – всичко това ни прави поклонници пред Божието величие и творческа мощ, стига да я осъзнаваме.

Каза се по-горе, че поклонничеството не е просто пътуване до някакво място, а пътуване до място, което е значимо в духовно отношение. То е пътуване до свято място. И тази святост не е въпрос на лично възприемане. Понякога по редица причини един поклонник може да се разочарова от мястото, което посещава. Многолюдните множества, събрали се от различни места или страни, неизбежният търговски момент в обслужването на поклонниците, възможното неподходящо поведение на някои от тях или на служителите в мястото на поклонение могат да ни попречат да усетим и преживеем светостта на мястото. Въпреки всичко това обаче, въпреки тези възможни външни отрицателни измерения остава дълбокото очарование и духовно удовлетворение от посещението на дадено свято място.ИЖД 7Самото пристигане и пребиваване в целта на поклонението обаче съвсем не изчерпва съдържанието на поклонничеството. Макар мястото самò по себе си да ни се струва най-важно, все пак не бива да подценяваме момента на пътуване към целта, към мястото. Пътуването е също така много важен момент от поклонничеството, още повече че като времетраене то обикновено е многократно по-продължително от пребиваването в целта на поклонението.

За християнина поклонничеството е символ на християнския живот, защото Божият народ (тоест християните) често се описва като странстващ, пътуващ народ, който се движи към цел, намираща се отвъд границите на този свят. А и животът на отделния християнин се сравнява с такова лично поклонничество. В него има важни мигове и места по пътя – места, от които това пътуване или поклонничество може да бъде погледнато и преценено критично. Краят му, тоест целта му е да бъдем с Иисус Христос, да се променим и да станем във възможно най-голяма степен подобни на Него. Поклонниците често се стремят да подобрят, да променят към по-добро християнския си живот, като предприемат поклонническо пътуване. Стремят се да проумеят християнската си същност, своя християнски живот, като излязат чрез поклонничество от застоялостта на ежедневието.

Причини да тръгнем на поклонение

Християнството, както и някои други религии, има поклонението като важна част от своята традиция. И всъщност няма еднозначен отговор на въпроса: защо тръгваме на поклонение? Причините варират според мястото, времето, личностите или църковната практика. Причината не е само посещението на място, свързано с определени исторически и религиозни събития. Тя е много повече от това. Защото и поклонението обикновено съчетава няколко фактора. Сред тях може да е и специфична проява на вяра, християнска надежда, чувство за лична греховност и свързаната с него нужда от прошка и така нататък. А може да включва и съвсем конкретна духовна необходимост, както и молитва за частно, лично начинание. Хората често взимат решение да отидат на поклонение на място, където са далече от семейството си, от приятели и близки, като обикновено странстват в непознати условия. За св. апостол Павел и за много от древните християни е засвидетелствано, че са желаели да вървят по стъпките на Иисус Христос.

Молитвата за чудо, което искаме Бог да извърши за нас или за наши близки, за някое телесно или емоционално изцерение или подобрение, често е причина да отидем на поклонение, особено когато целта ни е място, което съхранява мощите на светец, или е аязмо, известно с изцеленията, ставащи там, и прочее.

За едни поклонници пътуването може да е осъществяване на отдавнашна мечта, а за други като подтик може да е послужила болестта или загубата на любим човек. Някои тръгват на поклонение, за да изпълнят вече даден обет, други – от благодарност към Бога за изпълнена гореща молба. Сред поклонниците често се срещат и хора, които са подтикнати към поклонение от желание да променят живота си.

Някои пътувания се предприемат заради аскетическия им характер, в това число и поради желанието да се напусне домът или отечеството завинаги и да се живее на някое историческо свято място. Предприемани са поклонничества и като самонаказание (с оглед на трудностите по време на пътуването), когато е налице съзнание за сериозни провинения пред Бога или хората, или просто за да се привикне към подчинение на по-висши цели. През ХІ и ХІІ век хората са започнали да ходят на поклонение, за да изкупят греховете си, които ги карат да изпитват чувство за вина.IMG_1900Благодарността за получено благодеяние от Бога или надеждата да се изпълни някаква молба са били и винаги са добър повод за мнозина да тръгнат на поклонение. В крайна сметка най-широко разпространеното желание сред поклонниците е постигането на личното спасение и добра участ за душата след смъртта. В този смисъл молитвите, материалните приноси, дарове и търпеливо понасяни трудности при пътуването дават на поклонника удовлетворение чрез съзнанието за осъществен подвиг (в смисъла на гръцкото “аскеза”), за някакъв положителен принос за личното усъвършенстване по пътя към Бога в духа на Христовите препоръки (срв. особено Матей 5-7 глава).

Стъпките, които предприемаме при поклонничество

Самото осъществяване на поклонничеството включва някои стъпки, предприемани от поклонника във връзка с пътуването. Те стават проява на живата вяра, съответно на вярата, приложена в живота. Сред тях са:

– тръгването, което разкрива решението на поклонника да върви напред към своята цел и да бъде отворен за действието на Божията благодат;

– пътуването, което го води в единство с братята и сестрите по вяра като подготовка за срещата с Бога;

– посещението на святото място, което го призовава да се вслуша в словото на Бога, да осъзнае как Бог присъства в живота на вярващите, да реши да се промени към по-добро, като сложи начало на новия си живот;

– завръщането, което му напомня за неговите основни и неотменни задължения в живота като свидетел на надеждата в Иисус Христос.

Важно е тези стъпки или етапи на поклонничеството да бъдат отбелязани с действия на религиозен размисъл и даване на личен обет пред Бога. Защото основното и ценното в поклонничеството е духовното измерение. Затова всеки християнин тръгва на поклонение според своите сили, физически и материални, но и съобразно духовните си нужди.

Поклонници и туристи

Хората непрекъснато са в движение. Днес повече от всякога пътуването е леснодостъпно. Виждаме по целия свят хората да пътуват във всички посоки и по най-различни поводи и причини. Но пътуването на поклонение като че ли най-много се доближава по формата си до туризма, още повече че и двата вида пътуване могат да имат за цел едно и също място[4]. Има ли тогава някаква разлика между поклонническото пътуване и туризма?

От пръв поглед сякаш е трудно да се разграничат. Но все пак е напълно възможно да се различи пътуването, свързано само с желанието да се види, чуе или докосне нещо ново, от онова пътуване, което произлиза от вътрешна, религиозна нужда. За туриста пътуването обикновено не е част от търсения опит, а преди всичко неизбежно неудобство, което трябва да се преодолее по пътя към обекта на туристическия интерес. За поклонника обаче пътуването е толкова важно, колкото и самото пристигане. Защото продължителното време на пътуването дава повече възможности за религиозни преживявания, отколкото пребиваването на мястото, което е цел на поклонничеството. Естествено, не може да се отрече, че затова пък преживяванията в свещеното място са несравнимо по-дълбоки. Но тук думата е за важността на самото пътуване при поклонничеството.ИЖДЗа поклонника свещеното място е живо, наситено с религиозни преживявания на множество поколения, изпълнено с духовно съдържание. Поклонниците разглеждат свещеното място и му се наслаждават, но не го моделират, не го създават. Възприемат го като даденост. Затова се изпълват от неговата святост, увличат се от съдържанието, което свещеното място носи, променят се в положителен смисъл от светостта, която дълбоко преживяват там. Чрез силата на молитвата и покаянието поклонникът променя живота си.

Туристите обикновено искат да научат и знаят сведения и факти за мястото на техния интерес, но затова пък може да не успеят да усетят “повея на духа” (Иоан 3:16). По същия начин и ние, поклонниците, имаме нужда да прочетем отвъд табелите и историческите данни, за да усетим духа и светостта на мястото, за да дадем място на духа и у нас. Само тогава сме истински поклонници.

За туриста пътната му чанта може да бъде фактор за личната му сигурност, понеже в нея се скътва всичко полезно и неизбежно необходимо за пътуването. Поклонникът, от друга страна, с всяко нещо, което решава да не вземе, спечелва стъпка напредък в освобождаването си от вещите, които го затрупват в ежедневието. Защото ние не сме собственици на земята, водата, въздуха. Те са ни дадени за нашите нужди и за нашата сигурност в живота, за да ги ползваме заедно с другите хора и да ги предадем на нашите потомци. Тъкмо това смирение е характерно за вярващия и особено за поклонника. С него той се отнася към цялото творение, към всичко живо, към всяко място под небето. Когато една личност придобие такова отношение, той става поклонник – поклонник не в смисъл на пътешественик, а на почитател на Бога и Неговите действия в света.

Ключови елементи на поклонничеството

Поклонничеството е универсално явление, от което всеки има някакъв опит, придобит било съзнателно, било несъзнателно. Макар всяко поклонничество да има индивидуален характер, що се отнася до самия поклонник, все пак то винаги се провежда в обществена среда. Следващите ключови елементи са общи за всеки поклоннически опит.

– Очакване на вярата. Това очакване се основава на убедеността, колкото и плаха да е тя понякога, че в нашия живот се осъществява тайна, която е по-значима, отколкото ние самите, и към която е насочено цялото ни съществуване. Тази убеденост се повишава чрез молитвата. А молитвата, това идеално средство на общение с Бога, може да превърне едно туристическо пътуване в поклонничество, в пътуване към пълнотата на живота. Молитвата и благословението от свещеника преди поклонничеството помагат да се отворим за Божията благодат чрез вярата.ivan-jelev-2– Отвореност за духовен растеж. Поклонничество без сърдечна промяна губи своя смисъл. Защото усъвършенстването в добродетелта, а не самото пътуване ни приближава към небето. Да растем духовно означава да се променяме. А при поклонничеството тази сърдечна промяна е още по-лесна, защото ни съдействат редица допълнителни фактори, които не са налице в обикновеното ни местоживеене. Те са вътрешни (религиозно настроение и желание за по-деен духовен живот) и външни (среща със светостта на съответното място, богослуженията там и примерът на другите поклонници и прочее).

– Общуване с другите. Поначало трябва да се изтъкне, че няма самотен поклонник. Туристът може да подбере своите спътници в излета или екскурзията. Истинският поклонник не може да направи това. За него е важно да приеме със смирение другите поклонници, каквито са, да общува с тях, да се научи да ги изслушва и да понася техните особености през целия път. Християнското разбиране за Бога не ограничава Неговото присъствие само на отделни “специални” свещени места. Всеки случай, събитие, място или среща могат да станат повод за истинско свещено общуване. Много често Бог ни се открива чрез другите, в това число и чрез някого, който например може да ни дразни с нещо или с когото общуваме всеки ден, но някак без дори да го забелязваме и така нататък. Затова трябва винаги да бъдем внимателни: дали всяка среща, всеки жест не е предизвикателство, изпитание за нас, за християнското ни задължение да обичаме всички хора, та така да изпълним закона Христов (Галатяни 6:2)?

– Лично молитвено бдение. Това може да бъде различно по продължителност време, посветено на лична, дълбока, съкровена молитва. Винаги на местата за поклонничество има такива тихи кътчета. А и когато ги няма, можем да ги създадем за себе си, за душата си, за да се уедини тя “в скришната си стая” и да се помоли на своя Отец, Който вижда и в скришно (Матей 6:6).IMG_9643– Участие в богослужение. Връхната точка на нашия религиозен живот е участието в богослужението, особено в св. Евхаристия. Обикновено на местата на поклонение има възможност да се извърши богослужение, било от местен свещеник, било от свещенослужителите, които придружават поклонниците. Богослужението на святото място е свързано с много важни преживявания за поклонниците. То осигурява благодатни сили за живота след поклонението, осмисля целия им поклоннически подвиг, дава духовна наслада. Последният елемент не трябва да се подценява, защото емоциитие, свързани с дадено събитие, най-трайно се запечатват в паметта ни и допринасят за устойчивостта на полезното въздействие.

– Посвещения. Християнската вяра и нейната практика са утвърдили богата традиция на посвещения, свързани с поклонничеството. Това могат да бъдат както разнообразни обети за добродетелно поведение, така също и “приноси”, пожертвувания на различни материални предмети като знак на нашата жертвоготовност в служение на Бога и ближните. Иисус Христос ни е дал прекрасна мярка за тези материални жертви (Матей 6:2-4; Марк 12:42). Затова трябва да се пазим от показност и формалност при жертването на каквото и да било (предмет, пари, животно, труд и прочее). Или, както казва Христос, “това трябва да правим и онова да не забравяме”, а именно – вяра и милосърдие (Лука 11:42).

Заключение

Поклонничеството е свещено дело. Но то не е целта, в крайна сметка. То е само средство за постигане на целта, която е духовното ни издигане и усъвършенстване. То ни помага да се упражняваме в християнските добродетели, които са нашата врата към вечния живот. “Ето, това е изпитаният път, по който са вървели всички светци!”, подчертава мъдрият авва Доротей[5]. При това поклонничеството е само първото стъпало по стълбицата на духовния издиг. Затова нека следваме съвета на св. Иоан Лествичник: “Това е първото стъпало – който е стъпил на него, да не се обръща назад[6]!”

____________________________________

*Източник – http://predanie.dveri.bg. Същата публикация е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Виж още: Димитров, И. Ж., “Поклонение и поклонничество. Историко-екзегетически поглед” – В: Духовна култура, 5, 1998, с. 19-20.

[2]. В богословския език се прави разлика между “свят” и “свещен”. Свято е всичко онова, което има пряко отношение към Бога, например свят е Бог, свято е името Му, свята е Църквата като богочовешки организъм, свети са Божиите заповеди (2 Петр. 2:21; Римляни 7:12; срв.: Димитров, И. Ж. “Първосвещеническата молитва на Господ Иисус Христос. Екзегетическо изследване на Иоан 17 гл.” – В: ГСУ-БФ, т. 2 (нова серия), С. 1995, с. 139) и прочее. Свещено пък е онова, което е предназначено за религиозна употреба – макар да е от обикновен произход, то става свещено, щом се задели за религиозни нужди, например парче от някакъв плат, което е предназначено за богослужебн ползване, дъска, на която е изписан свещен образ и прочее. Но тук, при местата на поклонничество, е възможна двойна употреба – и на свят, и на свещен, поради различния им произход и характер.

[3]. A Pilgrim’s Handbook, Dublin 1999, p. 14.

[4]. Ibid, p. 20.

[5]. Авва Доротей Църковни слова, С. 1954, с. 78.

[6]. Преподобни Иоан Лествичник, Лествица (стълба за духовен живот), С., 1982, с. 29.

Изображения – авторът, Иван Ж. Димитров. Източник – Гугъл БГ, и миряни, на поклонническо пътуване по светите места. Снимки – личен архив на отец Веселин Арнаудов, от храм Св. Софѝя, гр. София.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-53n

Posted in Поклонническо пътуване | Tagged , , , | Вашият коментар

ЦЪРКВА И ОБЩЕСТВО В БЪЛГАРИЯ ДНЕС – продължение и край*

Росен Миланов

3.Перспективи пред Българската православна църква

The Bulgarian BibleТова не е животът на християнина и на хората, стремящи се към небето, към духовно усъвършенстване, според Христовите думи: „Бъдете съвършени, както е съвършен и вашият небесен Отец“ (Матей 5:48). А хората, които не се стремят към съвършенството и към небето, не принадлежат към Църквата[27].

Положителни инициативи от страна на членове на църквата, макар и рядко, бяха и са налице. Например: книгоиздаване („Тавор“, „ЕТ Кирил Маринов“ и Зографският манастир), беседите и книгите на отец Висарион Зографски, някои сайтове (например „Православен свят“ – Варна[28]), седмицата на православната книга във Варна, Пловдивската православна телевизия, радио „Сион“, определени центрове за събиране на млади православни християни, манастири, които са средища на духовен живот, с високоиздигнати и просветени духовно монаси (като Руенския манастир „Св. Иоан Рилски“ и Дивотинския манастир „Света Троица“), „Чисти сърца“ в Смолян, някои църковни училища (не само за деца, но и за възрастни), комуната за лечение на наркозависими във Варна, приютите на о. Иван, социални кухни към някои храмове. За съжаление обаче, много често на такива дейности Българската православна църква като институция (в частност – нейният висш клир) не съдейства, а дори ги и възпрепятства.

В Българската православна църква днес присъстват много отрицателни явления. Особено вреден и опасен е, на първо място, фалшът. Това явление е типично за светския живот и светските среди, но за съжаление е навлязло дълбоко в църквата[29]. То почти не може да бъде избягнато дори при най-голяма добронамереност; когато пък е търсен, фалшът е неимоверно по-голям. Предпоставки за фалш се намират в самата структура и организация на църковния живот днес. Богослужението, може би отговарящо на нуждите на времето, в което се е формирало, сега в по-голямата си част е неадекватно. Повечето богослужебни текстове са били писани от монаси за монаси, в други времена, при съвсем други условия на живот. Те отразяват различна настройка на мисълта и днес почти всички са чужди на настроенията и духовните нужди на съвременния човек. В резултат на това богослужението е безинтересно за съвременния човек; то не може да увлече духа и ума, думите и изразите почти никога не могат да се почувстват като близки, собствени. В България освен това съществува и престъпно пренебрегваният от висшия клир проблем с езика, който е неразбираем не само за обикновените вярващи, но и за повечето свещенослужители.

Проблемът с фалша изобщо е свързан с духовната сфера, в която стойностите са, много ясно, духовни и като такива могат да се оценяват духовно[30]. Съответно емпиричната оценка на духовността на дадено лице е почти обречена на неуспех. А тъй като липсата на духовност обикновено няма като резултат смъртна или друга заплаха за физическия живот на човека, тя може да остане без последствия години наред, дори до смъртта на нейния (не)носител.

Това се наблюдава отчетливо в живота на Българската православна църква[31].

Съгласно закона за духовната ентропия човешкото общество върви надолу. Съществува и още един закон, забелязван не само от православни авторитети, но и от хора, далеч от християнската вяра – този за ускорения ход на събитията днес. Съгласно тази закономерност днешният свят се движи стремително – разбира се, надолу. Положението в световен план никога вече няма да стане по-добро; престъпленията ще бъдат още по-масови, като детайлите им се усъвършенстват, за да бъдат самите престъпления по-фини. Политическото управление на цяла една страна никога вече няма да бъде в ръцете на достойни хора (макар че това рядко се е случвало и в предходните исторически епохи!), тъй като, колкото и малка да е страната, в нея все пак са съсредоточени огромни природни богатства и финансови капитали, за да бъде оставен на случайността изборът на властта в нея. Същото важи и за всяка една по-значителна поместна църковна организация, каквато у нас е Българската православна църква – най-големият собственик на недвижими имоти в държавата след самата държава. Диктуваният отвън, но получаващ съдействие отвътре процес на поставяне на отговорни постове на клирици, удобни за притежаващите власт и финансови средства, продължава и сега.

Затварянето на очите пред характерни и разпространени днес явления, които по една или друга причина не са удобни за коментар, е друга изключително вредна практика, убиваща възможността за духовен напредък в църквата. Тук биха могли да се изброят само малка част от явленията в съвременния живот: Интернет, Facebook, компютърните игри, другите така популярни средства за комуникация като форумите, блоговете и така нататък; телевизията, рекламите, съвременните филми и сериали; музиката; изкуствените храни и изобщо преобразуването на реда в световен план (така че земеделските и животновъдски стоки да струват много по-малко от произведенията на индустрията, което става причина за обедняване и зависимост на хората и за изкуствени отношения в света) и така нататък. Логично църквата, тласкана по користни причини към средновековен тип живот, е неподготвена за адекватно отношение (отношение, а не просто еднократно изразена позиция!) по въпроси, които неминуемо срещат младия и по-възрастния човек, каквито са тези за съвременните технологии, за отношенията между половете. Същевременно по отношение на материалния живот се проповядват идеи, привидно заимствани от Библията, църковните канони или християнската древност, но напълно чужди на тях. Рисува се нереален и фантастичен (свързан с фантазията) начин на живот и поведение – с неадекватното наблягане на характерни за древността, за други епохи, за друг вид насока на духовния живот добродетели. Тези добродетели днес притежават много условности и се нуждаят от внимателно разглеждане и тълкуване, а по една или друга причина са далечни на днешните християни – например: милосърдие, гостоприемство (в християнски контекст – страннолюбие), любов към враговете, прошка и други. Същевременно пък животът на проповедниците на такива идеали рязко се различава от проповядваното, осъществяването на което би ги довело до бедност и нищета. Високият социален статус на много клирици (от висшия клир, но и от свещенството) предизвиква раздразнение у хората извън и вътре в църквата[32].

Чрез рисуването на фантастични образи на християнския живот става лесно самият той да се превърне в очите дори на поставилите добро начало християни в някакъв вид фантазия. Оттук произтича тоталното неразбиране на духовните закони и непознаване същността на християнското спасение. Крайният резултат – релативизиране на духовните стойности и отнасянето към тях и към всички духовни предмети като към фантазия…

Изключително вредна и опасна е също така назадничавостта. Българската православна църква в лицето на висшите си духовници, както и на други свои представители, не изостава от съвременния технологичен напредък. Така е с автомобилите и другите модерни технически средства, както и изобщо с повечето страни от бита на споменатите лица. Изобщо Православната църква не се е произнесла срещу материалния напредък и нововъведенията; напротив: „Християнството не отрича материалния живот, а го одухотворява[33]“.

Самата църква се ползва широко от нововъведенията в материален план. Дали обаче това е така в духовен план? В съгласие с приведеното по-горе свидетелство за напредъка в областта на религията Църквата трябва да се развива в границите на истината, а нейното учение трябва да се изяснява, да се актуализира във връзка с новите предизвикателства. Такава актуализация и своевременна реакция е необходима, за да не изпадне съвсем Българската православна църква в миманса на обществения живот. И тогава вече ще има сериозни финансови последствия – при настъпването на много по-широко рекламирани философии и доктрини или пък при повсеместното разпространение на нихилизма църквата рискува да претърпи много финансови загуби поради отдръпването на огромни маси от нейните услуги. Наистина, жалко е, че изобщо става въпрос за такива категории, когато се говори за църквата и нейната дейност… Но може би това би била своеобразна шокова терапия за Българската православна църква?!

Основните мерки, които може и трябва да вземе Православната църква в България за промяна в положителен план, са духовни и личностни. Всъщност оздравителен процес в Българската православна църква днес не може да се случи – духът на днешното време не позволява това. Задължителна предпоставка за оздравяване е осъзнаването и признаването на духовната болест, на лошото състояние, в което се намира Българската православна църква – първо на ниво клир, с митрополити, епископи, обикновени монаси и свещенослужители, много от които са обладани от различни нравствени пороци: блуд, дори хомосексуализъм, алчност, невежество, липса на елементарно уважение към хората, неадекватност, наглост, лицемерие…

Но християнската борба не престава и днес. Сега тя е насочена към създаване на „острови“ в обществото и в самите църковни среди. В тези острови, състоящи се от отделни високодуховни личности, е важно активното занимание с чисто духовни дела – разбиране и представяне на красотата и истинността на християнската религия и християнския светоглед, който единствен притежава цялостност и дава съвършен отговор на всички въпроси.

За съжаление, малцина днес са носители на истинското християнство и съответно малцина могат да предоставят на други това християнство… Носителите на истинското християнство са минали през духовен подвиг и са достигнали истински висоти в духовния живот; те са далеч от кариеризма, фалша и самоцелните материални амбиции. Именно затова те притежават духовно познание, което не може да се намери у другите хора. Това духовно познание се отнася не до частни въпроси на богослужението или външната страна на християнството, а обхваща всичко важно и значимо. Духовното познание е разбиране смисъла на съществуващото; то е светоглед, пречупващ всичко и всички през призмата на истината. И само носителите на истинското християнство могат да тласкат църквата напред; само те могат да водят други. За съжаление обаче, истинските християни обикновено са назад в църковната иерархия – това важи с пълна сила за ситуацията в България. И съответно посланието на църквата страда от това…

Едно от най-важните условия за промяна в отношението на Българската православна църква към обществото е смяната на приоритетите. За момента един от най-главните приоритети дори пред добронамерени духовници и обикновени вярващи е строежът и украсяването на храмове и манастири. Възможно е в определени времена и определени ситуации такава дейност да бъде правилна. Но днешното време, особено в най-бедната страна на Европейския съюз, не е такова. Стремежът към материално украсяване и строеж на храмове и манастири произхожда от жаждата за лукс и външен блясък, както и от различен тип мислене, несвойствен за християнството. Това мислене смята човека за преходен и мимолетен и цени построеното от него като надживяващо години и векове, поколения и дори епохи. В езичеството на човешкия живот се гледа като на нещо преходно, а на построеното – като на дълготрайно. Езическият тип мислене, за съжаление, е господстващ в съвременното общество, идол на голяма част от което е така наречената „култура“. В християнството (което днес, очевидно, се забравя) перспективата е противоположна – човекът и неговият дух са по-ценни от материалния свят (вж. Матей 16:26); той е вечен, а материалното може да рухне в един миг, както и ще се случи всъщност в огнения край на този свят (вж. 2 Петр. 3:10[34]).

В стремежа към строеж и украса на храмове днес обикновено се съзира порочно явление. Защо? Във всяка една област съществуват приоритети. Човекът, както и институциите не притежават безгранични ресурси. Още повече това се отнася до Българската православна църква, която сама в лицето на свои духовници опровергава разпространеното мнение за своето богатство и се обявява за „бедна“ във финансово отношение[35]. Ако една институция е бедна, тя би трябвало да степенува разходите си, като постави определени дейности на по-предни места и осигури финансиране най-напред за тях.

Очевидно за Българската православна църква днес една от най-важните дейности е строежът и украсяването на храмове и манастири. Това обаче не среща подкрепа в библейските и светоотеческите текстове и изобщо в духа на християнската религия. Практиката на Новия Завет, в който се намира човечеството и днес, въз основа на думите и примера на Христос поставя материалното на заден план. Христовите ученици, все още неукрепнали и неизраснали достатъчно в духовно отношение, се възхищават от грандиозната постройка на иерусалимския храм: „И когато Той излизаше от храма, един от Неговите ученици Му казва: „Учителю, погледни, какви камъни и какви здания!“ Иисус му отговори и рече: „Виждаш ли тия големи здания? Няма да остане тук камък на камък, който да не бъде сринат“ (Марк 13:1-2). Христос потушава ентусиазма на учениците Си. В същото време Той посочва колко по-ценна е една човешка душа от целия материален свят: „… защото каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си? Или какъв откуп ще даде човек за душата си?“ (Матей 16:26) В изпълнение на духа на Христовото учение апостолите не се грижели за построяване на грандиозни храмове; когато вече съществувала възможност за свободен строеж на християнски храмове в Римската империя, били строени, наистина, и разкошни църкви, но най-добрите представители на християнството не се занимавали с това, ако то възпрепятствало просветната или социалната мисия на Църквата. Днес би следвало строежът и украсата на храмове да бъде поставен на съответното по-задно място в иерархията на църковните приоритети.

Съществуват няколко проблема, които превръщат строежа и украсяването на храмове вместо в добродетел и похвално дело, в порочна практика и предмет на неодобрение. Първият проблем е източникът на средствата за строежа и украсата на храмовете. Обикновено това са дарения на богати лица – но в България, а и изобщо в съвременния свят, богатството много често не се придобива със законни средства. Така дарителите на църквите обикновено са ненавистни на християните, пък и на хората извън църквата. Те често са спечелили с престъпления парите, част от които дават на църквата. Но дори и да не са придобили своите средства с престъпления, богатите дарители обикновено се оказват потисници и тирани – например като собственици на фирми, които плащат нищожни заплати, а същевременно тънат в лукс и разкош.

Друг източник на средства за материални подобрения са църковните доходи, които обаче са натрупвани от нереално високи цени на църковните стоки и услуги – свещи, календарчета, дори икони и други подобни; треби, тайнства. Ако църквата получаваше своите печалби например от обработването на многобройните си земи и продажба на земеделска продукция, с труда (физически) на свещеници, монаси, дори епископи, влагането на получените средства в строеж и украса на храмове, не би било толкова отрицателно дело. Това обаче не е така.

Днес материалният напредък в църквата – особено поради липсата на достатъчно финансови средства – влиза в конфликт с чисто духовните начинания, каквито са например издаването на духовна литература, стимулирането на написване и превод на такава, създаването и поддържането на Интернет-сайтове (защо не и с чуждоезикови версии?), разделени според аудиторията (предимно монаси или предимно миряни; предимно възрастни или предимно млади хора; предимно хора вътре в Църквата или пък предимно хора отвън, които биха пожелали да се запознаят с християнското учение). Официалният сайт на Българската православна църква[36] съвсем не е достатъчен днес, когато в световен план има толкова голямо количество вестници, сайтове, радиа, телевизионни канали. В рамките на голяма институция като Българската православна църква би трябвало да съществуват поне много сайтове, занимаващи се изключително с вътрешната страна на християнския живот и представящи различни страни на християнството: библейски текст (със съвременно приложение и актуална интерпретация), църковна история, светоотечески съчинения (отново с актуално представяне на светоотеческите послания, във връзка със съвременния живот) и разбира се, сайтове с адекватна християнска позиция за събитията в съвременния свят и техните причини и ход. Пътят пред църквата днес минава задължително през осъзнаване на мисията на словото като една от най-важните.

Заключение

Българската православна църква носи определена вина за своето недостатъчно присъствие в обществения живот. Това става, като тя губи битката със злото на много фронтове – медии, образование. Редица други елементи от живота са от по-голямо значение за хората – компютри, телевизия, вестници, радио и така нататък.

Същевременно в Българската православна църква не се признава огромното поражение – и съответно не може да се очаква подобряване на положението, понеже за това не се полагат съответни старания.

Положителни инициативи от страна на членове на църквата, макар и рядко, са налице. Повечето пъти обаче става дума за отделни, неподкрепени от висшия клир инициативи (просветни и социални). За съжаление обаче, много често в тези дейности висшият клир на Българската православна църква не съдейства по никакъв начин, а дори ги и възпрепятства.

Причините за проблемите в Българската православна църква са синергистични – тоест вътрешни и външни. Външни – защото изборът на ръководни фигури в църквата е контролиран от фактори извън нея. Разбира се, контролът започва да се осъществява от по-рано или пък на други нива – свещенослужители на важни позиции в централни за съответен град храмове, игумени на големи манастири и така нататък. Това не е характерно само за времето на социалистическия строй в България; то със сигурност е започнало много преди това и продължава в пълна степен и сега. Църквата е част от този свят, който се изгражда на привидност и фалш и скоро ще рухне. Така че обвиненията от страна на светските среди към Българската православна църква са некоректни. Едната форма на отрицателно влияние, външната, се смесва с другата – вътрешната.

Причините за сегашното нерадостно положение на Българската православна църква се крият в липсата на истински духовни личности и съответни дела в нея. Политическо и всякакво друго влияние е имало, има и ще има в църквата – по закона за духовната ентропия то ще става още по-силно. И съответно на това се изисква активно противодействие с използване на съвременните технологии, с усъвършенстване на методите, с постоянство и духовна сила. Новото време има нови предизвикателства – на борба с ново зло, в която се включват нови средства. Борбата днес е особено многоаспектна – основната борба е с фалша, буквализма, с назадничавостта, със затварянето на очите пред съвременни явления. Тази борба е трудна, защото се води едновременно не само със злото в света, но и със злото в църквата. Тази борба изисква изявяване на истинското християнство, колкото е възможно по-често: не само с думи, но и с дела, с мисъл, с устрема на сърцето, който да дава и съответни плодове.

_____________________________________

*Източник – http://publicityresearch.bg. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[27]. „Според сравнението, направено от светите отци, еднакво може да потопи човека и вързаният на шията му тежък камък, и торбата с пясък: така еднакво увличат в адската пропаст и смъртният грях, и натрупаните множество малки, простими грехове“ – тоест дребни на пръв поглед грехове, които обаче са отделили отдавна своя носител от съвършения Бог и Неговата Църква, призвана към святост. Игнатий (Брянчанинов), св., Слово за смъртта, с. 143. Това е във връзка с една мисъл на светеца, изказана малко преди това: „Лишени от надежда за спасение са и онези православни християни, които са придобили греховни страсти и посредством тях са влезли в общуване със сатаната, разтрогвайки общението си с Бога“. Пак там.

[28]. http://pravoslaven-sviat.org/

[29]. „… на тях (на повечето съвременни на светеца клирици, което важи и за днешните клирици – бел. м.) е необходимо да запазят многото отклонения за защита на своята изгода“, Игнатий (Брянчанинов), св., Писма, с. 567.

[30]. Вж. 1 Коринтяни 2:14-15: „Душевният човек не възприема онова, що е от Божия Дух: за него това е безумство; и не може да го разбере, защото то се изследва духовно. Духовният пък изследва всичко, а него никой не изследва“.

[31]. Последната една година след смъртта на патриарх Максим е особено показателна. Хората в църквата, както и тези извън нея станаха свидетели на един много позорен (за щастие, краткотраен) период – управлението (временно) на Софийска епархия от Варненския митрополит Кирил, който почти не притежаваше не само духовни, но дори и общочовешки положителни качества. Не трябва да се забравя, че съществуваше реална опасност и от заемане на патриаршеския пост от този митрополит…

[32]. „… чрез чиновничеството в Църквата е унищожено истинското значение на иерархията, унищожена е връзката между пастирите и паството, а светолюбието, ненаситният стремеж към суетни почести и към натрупване на капитали е унищожил у пастирите християнина, превърнал ги е само в презрени, ненавистни полицаи поради тяхната ненавист към народа, поради техните злоупотреби и безнравственост“ Игнатий (Брянчанинов), св., Писма, с. 569.

[33]. Сергий (Рибко), иеромонах, Възможно ли е спасението през ХХІ век? Превод от руски, Света Гора, Атон, 2003, с. 25.

[34]. Вж. изказването на отец Никанор от Гигинския манастир, в което това е формулирано: „Човече, аз и ти ще умрем; онова (конкретно: направеното в Гигинския манастир; имат се предвид материалните подобрения – бел.м.) ще остане“. Вж. „Вяра и общество“ – 28 септември 2013 година, мин. 32,06–32,09 [Електронен ресурс, към 30 ноември 2013 г.] http://bnt.bg/bg/productions/44/edition/34583/vjara_i_obshtestvo_28_septemvri_2013. Сравни с познатия надпис от времето на хан Омуртаг, когато християнската религия не е била господстваща в българските земи: „Човек и добре да живее, умира и друг се ражда. Нека роденият по-късно, като гледа този надпис, да си спомня за оногова, който го е направил“.

[35]. В стенограмата от пресконференция на Видинската митрополия, дадена през месец март 2011 година, фигурира следното: „В момента Църквата не може да има и социална дейност, защото постоянно е ощетявана, ограбвана и крадена. Всеки иска от нея и мисли, че тя е богата, но за съжаление не е така. Тя е много бедна и средствата, с които разполага, са оскъдни“. Видинска митрополия отправи апел за съпричастност към епархиотите си. [Електронен ресурс] http://dveri.bg/3kux3.

[36]. Всъщност той е официоз, а християнството се нуждае предимно от друг тип слово.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-537

Posted in Анализи | Tagged , , , | Вашият коментар

ЦЪРКВА И ОБЩЕСТВО В БЪЛГАРИЯ ДНЕС*

Росен Миланов

The Bulgarian BibleСпоред християнското разбиране съществува дълбоко противопоставяне между Бога и света. „Светът“ в библейски и светоотечески смисъл е противоположност на Бога и означава именно опитът за организация на живота на земята без Бога[1]. От такава гледна точка „цял свят лежи в злото“ (1 Иоан 5:19), като отдалечен от истинското Добро – Бога. В тази перспектива са и думите на Христос, с които Той ободрява Своите ученици: „Ако светът ви мрази, знайте, че Мене преди вас е намразил. Да бяхте от света, светът щеше да люби своето; а понеже не сте от света, но Аз ви избрах от света, затова светът ви мрази“ (Иоан 15:18–19).

При изкушенията на Христос в пустинята дяволът Му предлага: „Тебе ще дам властта над всички тия царства и славата им, понеже тя е мене предадена, и аз я давам, комуто искам; ако, прочее, ми се поклониш, всичко ще бъде Твое“ (Лука 4:6–7). В известен смисъл след грехопадението властта и славата на този свят са в ръцете на падналия ангел – дявола. Изобщо според християнското разбиране след грехопадението животът на хората се променя коренно[2]. Човекът става подвластен на смъртта и тлението и повлича със себе си цялото видимо творение, на което е поставен като някакъв цар – за да го води и въздига до Бога; така и самият свят става тленен. Човекът вече е слаб и немощен, подхвърлен на действието на природните сили. Неговите грижи са свързани най-вече с материалното; вещественото е много по-близо до очите му и се забелязва значително по-лесно, отколкото духовното и законите и реалностите на духовния свят. В света след грехопадението на човека царят други принципи; най-често физическата или някакъв друг вид сила е ръководният принцип за вземане на властта в него. Възползващият се пък от физическа или друга сила обикновено стои далеч от Бога и добрите намерения. Дори в по-„цивилизовани“ общества ръководният принцип за установяване на власт не е поставен в християнската перспектива на отношенията между Бога и човека, която предполага власт на най-добрите в духовно отношение.

Изобщо „такъв е животът на падналото човечество, чиято изходна черта е самолюбието или егоизмът, поставящи себе си за цел, а всичко и всички за средство. Тук е причината всеки да иска да натрапи своите желания на другия или да го обвърже с тях…“[3]

Християнското учение не приема възможността за построяване на рай на земята – тоест за установяване на справедливи отношения тук, на земята[4]. Християнството в лицето на своите най-добри представители стои настрани от света[5] и обикновено е далеч от амбицията за власт. В определени обстоятелства, разбира се, заемането на властта от високо издигната в духовно отношение личност е било възможно; днес, в Новото време, само на теория това е така, но практиката показва, че заемането на конкретна власт сега е строго контролирано, и то съвсем не в полза на високо издигнатите в духовно отношение личности…

Парадоксално звучи, но е факт, че личностите, които са най-добри и добронамерени и в най-пълна степен справедливи, стоят далеч от ръководните места в този свят. Обстоятелствата в съвременния свят дори са още по-неблагоприятни: „В днешно време се иска от човека сам себе си да учи, сам себе си да подтиква към всяка добродетел (… Спасявай самия себе си[6]!“). Християнството, обратно на популярната днес логика, говори за духовна ентропия, а не за духовна еволюция[7]. Истинският прогрес има други измерения – той е духовен и притежава личностна основа. Именно по тази причина в християнска перспектива не може да се говори за прогрес в съвременното общество. Напротив: „Хората ще създадат такъв начин на живот, такова общество, в което няма да можем да намерим Христа. И това ще бъде краят на историята[8]“.

От обрисуваната тук перспектива Православната църква гледа на този свят. Това обаче не означава липса на каквато и да било реакция; от Църквата се изисква поглед към всеки един отделен човек с неговите преживявания и нужди. Християнството не е колективистична религия и се различава абсолютно от колективистичните идеологии. Християнството говори за персонализъм, за персонална отговорност и за персонално поемане на последствията от взетите решения. И християнското послание е отправено към отделния човек. Не може да се прекрати никога изразяването на християнското послание, насочено към спасението, което в християнството се разбира като духовното изцеление и здраве на човека. Днес, в условията на съвременните технологии, повече от всякога гласът на християнското послание в обществото трябва да бъде силен, настойчив и активен.

Към настоящия момент Българската православна църква е най-популярната религиозна структура у нас. Сега, двадесет и четири години след политическите промени в България, поне външно тя изглежда свободна да осъществява своята дейност и да изразява своето послание. Прави ли го обаче? Какъв е обликът, който притежава Българската православна църква и какви са причините за това? Дали се е променило и дали се променя нещо в нея и по-специално в нейното обществено присъствие?

1.Християнската истина – неизменност и изразяване; злоупотреби с нея

Християнската истина е една и съща през вековете. Това може да се изрази дори с логическо уравнение, основано на библейски текстове: Христос е Истината (вж. Иоан 14:6), а „Иисус Христос е същият вчера, днес и вовеки“ (Евреи 13:3) Християнската истина е „вярата, веднъж завинаги предадена на светиите“ (Юда 3). Тоест не може да се измисли нещо ново, в качествен смисъл противоречащо на християнската истина. Не е възможно по най-важните въпроси на вярата някога да е било изразявано и разпространявано едно учение, а после то да бъде обявено за погрешно.

Християнската истина е неизменна; тя обаче има своите проявления. Християнството по своята същност не е атракция или някакъв вид допълнение към другите занимания на човека. Християнството е светоглед, следователно позиция по всеки един важен въпрос. Християнската истина, която не е от този свят (както и Христос – Истината, не е от този свят – вж. Иоан 8:23; 18:36), има своето отношение към случващото се в света. Много моменти и аспекти на тази истина се разкриват именно във връзка с актуални събития. Църквата в лицето на най-високо издигнатите в духовно отношение свои личности не е отричала това разкриване на истината. Напротив, разкриването на християнската истина е било основен приоритет в живота им: „Нека при твоето обяснение това, в което преди се е вярвало по-тъмно, да се разбира по-ясно. Нека чрез теб потомството със съзнание славослови онова, което древността е почитала без разбиране. Ала учи същото, на което си научен – за да стане така, че когато говориш по нов начин, да не казваш нещо ново[9]“.

В духовния живот, както и в Християнската църква като цяло, важи принципът за постоянното духовно развитие и дори застоят е вече крачка назад. Това не означава, че в християнската истина има несъвършенство, което постепенно да се преодолява. Не, несъвършенството е в самите хора, те непрестанно трябва да се стремят нагоре и нагоре. Съвършенството е идеал (вж. Матей 5:42, към който истинският християнин се стреми постоянно, не само в рамките на настоящия живот, а и в бъдещия. И то никога не се достига, но отчасти се постига – повече и повече, още от този живот; християнското усъвършенстване е безкраен процес. Разбирането и изразяването на истината в Християнската църква също трябва да се развива и усъвършенства: „Но може би някой ще каже: „Значи никакъв напредък на религията ли няма да има в Църквата Христова?“ Нека има, разбира се, и то най-голям! Понеже кой би бил така завистлив към хората и така ненавиждащ Бога, че да се опитва да пречи на това? Но все пак нека този напредък става така, че да бъде наистина напредък на вярата, а не промяна на нея.

Понеже нали към напредъка се отнася това, че всяко едно нещо се разширява в самото себе си, а към промяната – това, че нещо се преобразува от едно в друго. И тъй, трябва да расте и много и бурно да напредва с времето и вековете разбирането, знанието и мъдростта както на отделните хора, така и на всички, както на единия човек, така и на цялата Църква, но само в своя род, тоест в същото учение, същото разбиране и същата мисъл[10]“.

Много често, преднамерено или непреднамерено, въпроси на канона, на традицията, погрешни интерпретации или дори нехристиянски идеи се представят като част от неподлежащата на изменение християнска истина. Именно такива злоупотреби, съзнателни или несъзнателни, създават неправилен, отрицателен образ на Църквата и на християнската истина, която трябва да бъде пазена и предавана от Църквата. Няколко са полетата, на които съществуват най-широкомащабни злоупотреби: библейският текст, църковните канони, произведенията на църковните автори (с тях злоупотребата е предимно вътре в рамките на църковните среди), традициите.

С текстове от Библията се е злоупотребявало много отдавна – почти от самата поява на библейските текстове. Във времето на земния живот на Христос това достигнало огромни размери – „фарисей“ и до днес остава нарицателно за определен тип хора, постъпващи наглед правилно, а всъщност грешащи (обикновено преднамерено) във всичко. Това дава основания на много християнски автори да говорят за „съвременно (на тях) фарисейство[11]“, което е характерно и за всички исторически епохи. Фарисеите по времето на Христос се хвалели със своето следване на Свещеното Писание (разбира се, на Стария Завет), но това следване било по буква и не съответствало на смисъла на свещения текст.

По такъв начин фарисеите отпреди две хиляди години станали бащи и вдъхновители на съвременния свят, който изкусно създава юридически (буквалистични по своята природа) текстове, лесни за заобикаляне, само и само за да се постигне определена користна цел (оправдаването на престъпник, прикриване на престъпление, дори осъждането на невинни хора[12] и така нататък). Истинското християнство винаги е било привърженик не на „не на буквата, а на духа; защото буквата убива, а духът животвори“ (2 Коринтяни 3:6). Библията е и историческа книга, която има своя контекст. Казаното в нея, дори от самия Христос, има своя контекст – то е насочено към конкретни хора, в определена историческа епоха, на дадено географско място. Духът на Христовите и изобщо на библейските думи е този, който остава неотменен.

Злоупотребата с канони, богослужебен ред и външни правила в църковните среди е свързано с друга сериозна болест, която може да се назове с термин от медицината, по-точно на психологията: „черно-бяло мислене“. Това е състояние на психичното възприятие, при което за човека не съществува междинна сфера, няма никакви нюанси. Но разбира се, ситуацията в света е доста по-сложна. Има, наистина, много дела и думи, които не трябва да се допускат в никакъв случай – от християнска перспектива те са несъменено лоши. Но съществуват и много занимания, които в определени случаи, в дадено време и място, за конкретен човек може да не са недопустими, дори може да бъдат полезни и правилни. Освен това в християнството съществуват степени – така се разбират Христовите думи: „В дома на Отца Ми има много жилища“ (Иоан 14:2), както и думите на св. апостол Павел: „…един е блясъкът на слънцето; друг е блясъкът на месечината, друг е пък на звездите; па и звезда от звезда се различава по блясък“ (1 Коринтяни 15:41).

Неадекватното или изопачено цитиране на светоотечески текстове е злоупотреба с християнската истина, особено характерна за тесните вътрешноцърковни кръгове. Светоотеческите произведения не се ползват с авторитет в светските среди днес (за разлика от някои предходни епохи) и позоваването на тях в подкрепа на неправилни възгледи не е характерно за публичните изяви на духовници. Злоупотребата със светоотечески текстове се осъществява предимно на енорийско ниво; но там светите отци на християнството се привеждат обикновено с пълно невежество или пък избирателно, като се пропускат неудобни моменти, а се изтъкват други, подкрепящи определена користна кауза. И не се държи сметка за факта, че повечето от светите отци са били монаси и са живели в съвсем различно време, в съвсем различна обстановка и обстоятелства. Техните произведения са били отправяни към различна читателска аудитория. Много от тях са дори писма към конкретни личности, а друга голяма част са трактати пак към лице или група лица. Светоотеческите произведения най-често рисуват живот, много по-висок от този, който живеят днес християните. Но не само това – спецификата и видът на духовната насока (на духовния подвиг) на авторите и читателите на тези произведения във външната си форма (не в духа!) са съвсем различни от тези, към които трябва да се стремят повечето днешни християни. Светоотеческите произведения са съкровищница, богатство, стигнало до нас от далечни векове. И мнозина са откривали и откриват именно като истинско съкровище тези текстове. Те са някакъв вид откровение сред лъжата на съвременния свят, където думите са насочени към временното, обикновено са пълни с фалш – плод на липсата на правилно познание за съществуващото и законите в него, – а много често са и преднамерно манипулативни и лъжовни. Светоотеческите произведения са дух и живот за четящите ги правилно и разбиращи техния дух християни. Светоотеческите произведения могат да се превърнат обаче в отрова, дори при самостоятелна неправилна употреба и много повече при съзнателна манипулативна злоупотреба от страна на друго лице[13].

Днес в Българската православна църква (както и в други поместни православни църкви) отношенията се изграждат върху удобни за клириците модели, характерни за монашеския живот в Египет и Палестина през IV–VI век. За целта се натрапват понятия като „послушание“, „подчинение“ и така нататък и се привеждат неадекватно и не на място различни древни и по-късни текстове, чрез които се преекспонира ролята на духовника като „пастир“ и „отец“. Християнската църква притежава вечно и неизменно учение, което е красиво и сияещо с блясъка на истината. Но това учение не може да се натрапва насилствено върху хората[14], то трябва да бъде разбрано, осъзнато, поддържано и представено в неговия истински вид, с неговия пълен блясък. Това е задължение на клириците, както между другото и на обикновените християни. Ако някой не споделя християнското учение в догматическо отношение, той вече не принадлежи към Християнската църква и се е самоизключил от нея, дори и срещу него да не е произнесена църковна присъда. Но в останалото членовете на Църквата имат възможност да следват различни пътища, стига само техният път да не се отклонява от главния път – Христос (вж. Иоан 14:6). За съжаление, днес в църквата се налагат лични мнения на епископи, свещеници и монаси, които дори често са погрешни и се отнасят към ритуала, към външната страна на християнството. Причината са лични користни стремежи или (най-вече) гордостта и желанието за налагане на собственото мнение. Така другите членове на Църквата не се възприемат като ценни човешки личности и приятели. Това води до изкривяване на цялата същност на Църквата като събрание на изпълнени с любов, високоиздигнати в духовно отношение личности, обичащи Бога, истината, доброто, красивото и стремящи се, доколкото е по силите им, към духовно усъвършенстване.

В християнството има свобода, дори самото християнство е най-съвършена свобода. Но тази свобода сега е на заден план. У православните християните днес се наслагва непрестанно чувство за вина, но най-вече за вина, която е свързана с нарушаването на външни правила, със сигурност второстепенни. В резултат на това днес Православната църква (поне в България) е пълна с малодушни хора, които не са способни на големи дела, не могат да вземат решения и да ги отстояват (при положение, разбира се, че тези решения са правилни). Те не съзнават и не скърбят за това, че са духовно неграмотни, че не се стремят към небесното и вечното, че не творят нищо красиво и добро около себе си, че прекарват времето си в празни, дори откровено лоши начинания, но същевременно оплакват себе си, че не постят както трябва, че „не изпълняват нещата както трябва[15]“ и така нататък. Това обаче е „смиренословие“, а не истинско християнско смирение, което се ражда от духовния труд, от приближаването на човека към Бога, от неговото духовно усъвършенстване, в което той става зряла личност, познаваща законите на духовния живот и съзнаваща своята немощ, виждаща в себе си злото (с което обаче се бори) и същевременно съзерцаваща съвършенството и красотата на своя Творец. „Смиренословието“ – тоест смирението само на думи – се различава коренно от „смиреномъдрието“, тоест от смирението в мислите, в ума[16]. Смиренословният човек, който на думи признава себе си за най-нищожен от всички хора, постоянно се гневи на другите, постоянно ги осъжда и не смята за справедливи случващите му се от страна на хората и по стечение на обстоятелствата неприятности. С това се доказва лъжовността на неговите смирени думи. Всъщност днешните православни християни и преднамерено, и непреднамерено са насърчавани към такъв начин на мислене от повечето свещеници и от висшия клир. Такъв начин на мислене, който не доставя духовни плодове, е удобен за упражняване на тоталитарна духовна власт и съответно за ползване от нея (и в духовен, и в материален план).

Традициите са още едно поле на злоупотреба с християнската истина. Повечето пъти става дума за обичаи и начин на живот, присъщи на други епохи, понякога и на други географски области. Те обаче се представят като задължителни за вярване истини на християнството. Днес дори под много от традициите, представяни като православни, се крият нехристиянски (езически или неоезически) елементи. По такъв начин по-голямата част от традициите са отрицателно явление, вредни са и са опасни от гледна точка на християнския светоглед. Но много елементи на традицията са толерирани от свещенослужителите в България, което допълнително вкарва християнския живот в руслото на средновековен тоталитаризъм. Времето, от което произхождат повечето традиции, е непривлекателно за младия човек, както и за другите интелигентни съвременни хора, които поглеждат през вратата на църквата, без да разбират, че външната форма не винаги е обвързана със същността. Но за много свещенослужители това е удобно, тъй като праща обикновените вярващи в епоха с много по-ограничена свобода. Постига се още един вид поробване, вместо християните да бъдат водени към свободата на приятелството с Бога (вж. Иоан 15:14–15).

2.Посланието на Църквата

Православната църква е призвана да осъществява проповед на вечните и неизменни християнски истини[17]. В християнството под проповед в широк смисъл се разбира не само словесното представяне на християнските истини, но и животът според тях, който може да послужи като образец и вдъхновение за други. Като всяка друга институция, и Българската православна църква има различни страни – всеки един неин представител е отделен човешки индивид; дори един и същ човек има положителни и отрицателни страни, както и различни постъпки в различни моменти от своя живот. Разбира се, едно колосално обобщение не може да бъде правилно, но за съжаление образът на църковната действителност у нас е по-скоро отрицателен. Защо?

Животът на повечето от висшите клирици на Българската православна църква не може да служи за пример и не е проповед за християнството; същото важи и за живота на много от свещениците и монасите. Една от инициативите, които се радват на широко обществено одобрение – приютите на известния отец Иван в Нови хан и село Якимово (област Монтана), не е инициатива на Българската православна църква като институция. Липсата на подкрепа от страна на официалната църковна власт проличава и в други случаи. Особено фрапиращо е това, когато става дума за инициативи на отделни просветени духовници, които нямат обаче висш пост в църковната иерархия. При интервюта, беседи и публични изяви, които понякога се превръщат в тежка борба, не се забелязва присъствие (дори чисто физическо, а колко повече духовно) на висши клирици[18].

Едно от най-проблемните места в отношенията на църквата към външния свят е нейното медийно присъствие, или по-скоро неприсъствие. Към този момент на институционално ниво Българската православна църква не притежава официална телевизия. Пловдивската православна телевизия (ППТВ) наистина не е частна инициатива, а официална медия на Пловдивска митрополия, но цялата Българска православна църква не стои институционално зад нея. Това е недопустимо за институция като църквата на фона на ситуацията през XXI век, когато в световен план и в България съществуват толкова много тематично обособени телевизионни канали.

Православно-християнските предавания в ефира са незадоволително малко. Най-популярното – „Вяра и общество“ на БНТ 1 – не е свързано институционално с Българската православна църква и много често влиза в конфликт с нея, критикувайки нейни решения и действия. И най-старото православно предаване в българския ефир днес – „Иконостас“ (по Нова телевизия) – не е обвързано официално с Българската православна църква, макар че никога не се е изявявало в опозиционен план на нея. Разбира се, тези и другите православно-християнски предавания (които се броят на пръсти) притежават положителни страни, но почти всички имат и следните отрицателни черти: възприемане на православната вяра като крепител на нацията, българската култура и българщината (което е светско разбиране); присъствието (след съответна покана) в предаването на одиозни фигури, изявяващи се в качеството си на специалисти в определена сфера, но преследващи користни цели. В резултат на това не се постигат истинските причини за явленията в църквата и в света, за нерадостното положение на църквата и християните в съвременното общество. Има изключително много духовни причини, които не могат да се разберат без съответен духовен опит и които не могат да се вместят в тясно рационалните категории на участниците в споменатите предавания.

Много от причините за едно или друго явление не биха могли да бъдат доказани по смисъла на светското право, но те несъмнено са налице – това е проблем пред съобщаването им публично и още повече в национален ефир, но всъщност не би трябвало изобщо разсъжденията да вървят в руслото на буквализма.

В средите на Българската православна църква от 2005 до 2008 година съществуваше радио – първото българско православно радио „Сион“ (в Руенския манастир „Св. Иоан Рилски“ – село Скрино, Кюстендилско). Със сигурност има идея за възстановяване на радиото, но това все още не се е случило. С радио Православната църква в България не разполага в този момент и на ниво официална институция Българската православна църква не работи в посока на създаване на радио, което да отразява събитията в нея и в обществото. Така днес България е единствената православна страна без собствено православно-християнско радио…

През 2009 година (сравнително късно) заработи официалният сайт на Българската православна църква, който продължава дейността си и досега. Макар да има слабости, все пак това бе добра (и абсолютно необходима) инициатива. Интернет-сайтове имат и други митрополии в Българската православна църква. За съжаление, има още много да се иска от сайтовете на Българската православна църква. Те могат да са много повече и на тях трябва да се публикуват по-голямо количество християнски извори в превод и оригинал, както и повече актуални съвременни духовни текстове.

В България съществуват, естествено, и православно-християнски сайтове, които не са свързани с официалната църковна структура. Последното, макар да има и положителни страни (повече свобода за инициаторите, авторите и редакторите), все пак е белег за незаинтересоваността на висшето духовенство. Сигурно е също така, че броят и мащабът на дейността на тези сайтове е недостатъчен, както и че техните материали и послание съвсем не винаги са духовни, адекватни, правилни и отнасящи се към същността на християнството.

Положението с печатните медии на Българската православна църква е особено лошо. Понастоящем тази огромна институция притежава само един официоз – „Църковен вестник“ (издаван от 1900-та година). Но „Църковен вестник“ като официоз е зависим от висшия клир и посоката на неговата дейност, и става арена за недуховни съобщения, материали. Разбира се, на страниците на вестника присъстват и статии, свързани пряко с духовния живот, но те не са приоритетни и съответно изданието не може да даде задоволителен отговор на копнежа на християнския дух.

Днес съществува необходимост от много повече печатни медии – вестници и списания. Вместо това изданията намаляват. До скоро Българската православна църква притежаваше собствено списание за богословие – „Духовна култура“, което обаче не излиза повече от пет години, макар да е съществувало от 1920 година, дори и през социалистическо време. Това може да послужи като илюстрация на отношението към християнската проповед и просвета на висшия клир и на обучаваните в същия дух свещенослужители и миряни… На страниците на „Духовна култура“ присъстваха неадекватни, сухи, далечни на истинския християнски живот статии и логично то не предизвикваше интерес – със сигурност списанието не беше катализатор за духовен подем у българските православни християни. Но решението на проблема не е в това, списанието да бъде спряно от печат. Причината, която се изтъква, естествено, е финасова; не може да се разбере обаче как в Българската православна църква не могат да се намерят няколко хиляди лева годишно – разходи само за отпечатването, защото по стара църковна традиция хонорари за материалите (престъпно!) не се изплащат (при положение, че разходите дори биха могли да се възвърнат!). Създаването на периодични издания, технически конкурентни (като изпълнение – цветност, корици, хартия) на светските издания с финансиране за подготовката на материалите е абсолютно необходимо условие за духовен подем в църквата; и евентуалното създаване на такива печатни медии (което изглежда невероятно на фона на сегашната действителност) би било индикация за излизане от настоящата пълна духовна криза. Ако това не се случи, не може да се очаква нищо добро и в другите сфери на църковния живот: поставянето на духовници, избора на епископи, митрополити. Именно затова са абсолютно закъснели и сякаш висящи във въздуха протестите срещу крайния продукт на един вече формиран тип поведение, на една преднамерено и непреднамерено формирана и утвърдена система на живот и мислене. Това не означава да се приемат уродливите форми, които може да приеме този пагубен процес[19], но реакцията би трябвало да бъде далеч по-навременна[20]. Тя не се изразява непременно в протести и други външни действия; дори много по-често реакцията е вътрешна, с бунта на сърцето, който се изявява в още по-силен стремеж към доброто, истинното, красивото – вътре в човека, а когато това е възможно и правилно, и външно, сред хора, които биха го приели.

Българската православна църква носи отговорност и вина за почти повсеместната липса на религиозно образование в България вече двадесет и четири години. Персоналната вина е на нейните висши клирици, но и по-голямата част от народа в църквата, ръководен по деспотичен средновековен принцип, няма правилно разбиране за смисъла на религиозното образование. И в това отношение, за съжаление, е трудно да се очаква нещо градивно от църковните среди. В плуралистично и многорелигиозно общество е недопустимо децата да бъдат учени да се кръстят, да целуват икони и така нататък; не може също така да се говори и за религиозно възпитание. Автоматично една учебна програма с подобно съдържание се превръща в невъзможна за изпълнение и веднага се отхвърля. От недопустимите и неадекватни искания на представителите на Българската православна църква се възползват нейните противници. А аргументът, чрез който би могло да се постигне въвеждане поне в гимназиален курс на предмета Религия (не Вероучение!) е достатъчно авторитетен: просто религията е изключително важна и широка сфера от човешкото познание, дори по-обширна и по-всеобхватна например от философията (какъвто предмет съществува в горните класове на българското училище[21].

В съвременния свят, където непрекъснато се защитава плурализмът, Българската православна църква продължава да говори за „Вероучение“ като название на учебен предмет с цели, задачи и методи, съответстващи на подхода към предмета. Целите, задачите и методите, които прокламират църковните идеолози, са напълно неадекватни в съвременния свят; те може да бъдат подходящи за средновековна страна, в която християнството е ясно обявено за нещо задължително, неподлежащо на избор. Идеология, неприложима към съвременния свят, е лесно уязвима. И може би просто опитите на Св. Синод на Българската православна църква за въвеждане на „Вероучение“-то не са достатъчно настойчиви, така че не е станало факт официално и аргументирано опровержение на такава тоталитарна идеология[22].

Разбира се, за един християнин изборът и следването на християнското учение е най-важният въпрос, от който зависи вечната участ, а дори и щастието във временния живот. Но следването на християнството, което дава отговор на всички светогледни въпроси, е личен избор. Избор, към който човекът може да бъде подбуждан, който може и трябва да бъде „рекламиран“ – защото е единственият правилен избор за начина, по който да се използва човешкият живот. Но християнският живот не се създава, нито се поддържа автоматично. Без желание да се следва доброто, истинното и красивото във всяка една ситуация, при всяко едно дело, дума или дори мисъл, няма християнски живот. Християнският живот не може да бъде натрапван. Той може да даде прекрасни плодове, несравними с нищо друго земно; доказателство за това са християнските светци. Те са били изключително интелигентни[23] и истински герои, като някои в пламенната си любов към Бога са отдавали живота си само и само за да не отстъпят от истината; много от тях са били образовани, някои дори със заплаха за собствения си живот са просвещавали със светлината на истината цели народи; и най-важното: всички те са блестели духовно с красотата на добродетелта.

Но ако християнството се натрапва – особено в ранна детска възраст, – може да се предизвика ненавист, отвращение. Особено ако това се прави с наблягане на външната страна на християнството, която е второстепенна. В съвсем ранна възраст детето наистина няма такава способност за възприемане на християнските истини, каквато притежава възрастният човек с пълна сила на разума и с богат опит. И все пак механичното „заучаване“ на християнските истини – и по-точно на външната страна на християнството – не може да е добро образование и възпитание. Разбира се, и в ранна възраст детето трябва да се учи – чрез пример, чрез отношение, дори чрез жест[24] и доколкото е въможно чрез слово, насочено към същността на християнския живот. А изборът – правен още в такава възраст – остава в детето, което, според християнското разбиране, и тогава е личност. Това е различно от тоталитарното разбиране за „възпитание“, просто защото България е „традиционно православно-християнска страна“ или защото „вярата е крепител на нацията“. Тези удобни клишета няма да издържат на предизвикателствата на съвременния плуралистичен свят, а и вече не могат да издържат. Те са тотално рухнали още сега и причината, поради която все още не са разбити, е това, че православието в България вече е прекалено слаб (на фона на съвременния свят) противник, за да заслужава такъв труд… Поражението се вижда навсякъде – в телевизията (пълна с антихристиянски по своя дух канали и предавания), във вестниците и Интернет, по улиците, в учрежденията, навсякъде в обществото, а образователната сфера е само едно от доказателствата за това.

Неправилното разбиране за религиозното образование от страна на висшия клир, както и от страна на свещеници и обикновени вярващи е свързано с погрешната постановка за същността на християнското послание. В Православната църква днес цари средновековен тип мислене, според което християнската вяра може да бъде натрапвана по силата на обичая: една държава е християнска (в новата версия у нас – православна), а християнската вяра (у нас – православната вяра) е крепител на нацията и заради това трябва, по силата на тази логика, да се осъществява проповед на християнството (у нас – на православието) навсякъде – включително и в училищата. Такава логика е удобна за висшия клир, както и за обикновеното свещенство в България; отказът от нея би довел до отлив от услугите (треби и тайнства) и стоките (свещи, икони) на Българската православна църква. В резултат на това би се стигнало до изваждането на църквата от ролята, която има тя сега; загубата на власт пък би станала причина и за огромни финансови загуби… Логиката на средновековното тоталитарно мислене за църквата като институция, която е призвана да християнизира с огън и меч (в съвременния свят огънят и мечът са, естествено, различни – изтънчени и фини, но не и истински духовни), се основава на възприемането на християнската вяра като нещо външно. В този случай тоталитарната логика влиза в съвместна работа със статистическия подход, така свойствен на света днес. Християните се броят[25] по числото на кръстените и в удобство на „системата“ се премълчава догматическият факт, известен от Свещеното Писание, че „има грях за смърт“ (1 Иоан 5:16), който отделя неговия носител от Бога. Такива грехове „за смърт“ пък са сред най-разпространените днес[26]: например блуд, прелюбодейство, ерес (във формите на приемане на най-различни нехристиянски възгледи като карма, превъплъщение на душите, тъждество на останалите религии и техните богове с Бога, който изповядва православно-християнската вяра, еволюционисткото отричане на Бога като творец на света и човешкия живот) и така нататък. Съществува и друга страна на въпроса – човешкият живот е пълен с различни избори, които трябва да се правят всеки ден, всеки час, всяка минута. В една много малка част от съвременните хора тези избори и насоката на техния вътрешен живот и външната им дейност е към красотата и истината на Божественото съвършенство. Повечето хора, огромната част от хората днес не действа по този начин; ръководен принцип е егоизмът, който не зачита другия, не се стреми към истината и доброто, а дори не може да предостави и щастие на собствения си носител, тъй като щастието на човека се крие другаде. И по тази причина човешкият живот днес се е превърнал в една непрестанна трагедия на бедност и мизерия, от една страна, и на лукс, разкош и безжалостен егоизъм, от друга, на постоянни любовни разочарования, свързани с несъгласия и раздори и изразяващи се в семейни и несемейни разстройства и трагедии, които завършват с развод (при сключен брак) или просто с болезнена раздяла…

_____________________________________

*Източник – http://publicityresearch.bg. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. „Светът е животът на човеците на земята единствено за земята, единствено с цел удовлетворение на собствените греховни желания, с цел плътско наслаждение, с цел веществено преуспяване, с цел, напълно противоположна на онази висока и всеблага цел, с която човекът е поставен от Бога на земята“. Игнатий (Брянчанинов), св. Аскетически опити, Превод от руски. Част II. Света гора, Атон, 2005, с. 576–577. „С думата „свят“ се означават онези хора, които водят греховен живот, противен на Божията воля, живеят за времето, а не за вечността“. Игнатий (Брянчанинов), св., Принос към съвременното монашество. Превод от руски. Второ издание, Света Гора, Атон, 2008, с. 359.

[2]. …животните (както и човекът) били различни до Адамовото престъпление! Серафим (Роуз), отец, Бытие: сотворение мира и первые ветхозаветные люди. Перевод с английского. Москва, 2004, с. 424.

[3]. Теофан Затворник, св., Какво е духовен живот и как да се настроим към него? Превод от руски. София, 1997, с. 7.

[4]. Може да се зададе риторичният въпрос: „На Него, на въплътения Бог, светът не въздал справедливост (като Го разпънал на кръст след привиден съдебен процес – бел. м.); ние ли да я търсим от света?!“ Игнатий (Брянчанинов), св., Аскетически опити. Част I. Превод от руски. Света гора, Атон, 2005, с. 421.

[5]. „Християнската духовност се формира в ревностния стремеж за придобиване на вечното царство небесно, стремеж, чието начало се поставя с превъзмогването на този временен свят“. Серафим (Роуз), йеромонах, Православието и религията на бъдещето. Превод от английски. София, 1997, с. 262.

[6]. Паисий Величковски, св., Полски кринове: Слово 33 (Превод от руски. Света Гора, Атон, 1999, с. 82). Същото повтаря и св. Игнатий (Брянчанинов) († 1867), знакова фигура на християнството в Русия през XIX в.: „Себе си спасявай! Блажен ще бъдеш, ако намериш един верен сътрудник в делото на спасението: това е велик и рядък в наше време Божи дар“. Игнатий (Брянчанинов), св., Отечник, Минск; Москва, 2000, с. 634.

[7]. Вж. Рафаил (Карелин), архимандрит, О духовной ентропии [Електронен ресурс, към 25.11.2013 г.] http://karelin-r.ru/duhov/54/1.html.

[8]. Кураев, дякон Андрей, За нашето поражение. Превод от руски. София, 2001, с. 7–8.

[9]. Винценций Лерински, св., Коммониторий I (22). Превод от латински. – В: списание „Духовна култура“, кн. 8, 2005, с. 3.

[10]. Винценций Лерински, св., цит. съч., с. 3.

[11]. Предмет на това е статията на св. Игнатий (Брянчанинов) „Фарисеят“. Вж. Игнатий (Брянчанинов), св., Аскетически опити. Част I, с. 407–428.

[12]. Например във времената на комунистическия режим на територията на Русия и на други бивши социалистически страни. Неслучайно съществува ден – 23 август – за отбелязване жертвите на комунизма, които по официална статистика са между 85 и 100 милиона! Голям брой съдебни процеси тогава са били така манипулирани, че дори с физически страдания се е изтръгвало признание за антисъветска дейност (и у невярващи хора) и те са били обявявани за врагове на държавата…

[13]. Такива злоупотреби, за съжаление, се случват във всяка поместна православна църква днес. Особено големи размери те добиват в края на 90-те години на XX век в Руската православна църква, когато тя се произнася срещу проявите на така нареченото „младостарчество“ – тоталитарно отнемане на свободата на християните под предлог на осъществяване на духовно ръководство от светоотечески тип. Вж. Определение Священного Синода об участившихся в последнее время случаях злоупотребления некоторыми пастырями вверенной им от Бога властью вязать и решить. [Електронен ресурс] http://pagez.ru/olb/069.php. Предмет на опровергване на такива злоупотреби са много книги и статии от съвременни руски автори; на български: Владимир (Соколов), свещеник, Младостарчеството и православната традиция. Превод от руски. София, 2006; Стоицов, Валери, Традицията в Orthodoxia Byzantino-Slavica за духовно ръководство (старчество): pro et contra (aнализ на едно от направленията в християнската аскетика днес). В сборник „Библия, култура, диалог. Интеррелигиозният диалог в европейска перспектива. София, 2010, с. 296–334. В Гърция срещу „духовния тоталитаризъм“ пише монах Михаил (Хаджиантониу), от когото на български е преведена една книга, донякъде посветена на този, а още повече на друг проблем в църковната среда днес – затварянето на очите пред широко разпространени явления и проблеми в съвременни свят (за това ще стане дума по-надолу в настоящата статия): Михаил (Хаджиантониу), монах, Сексуалното възпитание в Православната църква днес. Превод от гръцки. София, 2007.

[14]. Вж. Атанасий, митрополит, Евангелието не се чете насила,[Електронен ресурс, към 30.11.2013 година] http://dveri.bg/9p63q.

[15]. Често срещан израз в тоталитарните църковни среди. Но християнството не е сбор от предписания, а живот с Бога и стремеж към съвършенство!

[16]. За разликата между смиренословие и смиреномъдрие пише св. Игнатий (Брянчанинов) в статията си „За истинското и лъжливото смиреномъдрие“. Вж. Игнатий (Брянчанинов), св., Аскетически опити. Част I, с. 562–572.

[17]. „И тъй, идете, научете всички народи…“ (Матей 28:19)

[18]. Например при беседите на иеромонах Висарион Зографски във връзка с учението и дейността на Петър Дънов и Ванга през 2011 година.

[19]. Изразяването на истината със средствата на съвременните технологии е особено необходимо днес. Просто защото духовен вакуум няма. Или човешкият дух е зает с нещо полезно, голямо, високо, утвърждаващо него и други в доброто, или е зает с друго, което само по себе си може и да изглежда неутрално, но все пак заниманието с него е зло. Съществува следният евангелски текст, отричащ духовния вакуум: „Когато нечистият дух излезе от човека, минава през безводни места, търсейки покой, и не намира; тогава казва: ще се върна в къщата си, отдето излязох. И като дойде, намира я празна, пометена и наредена; тогава отива и довежда други седем духа, по-зли от себе си, и като влязат, живеят там; и последното състояние на оня човек става по-лошо от първото“ (Матей 12:43–45). Днес в православните среди почти повсеместно се забравя предупреждението на св. апостол Яков: „И тъй, грях ономува, който знае да прави добро, а не прави“ (Яков 4:17).

[20]. Пример е настоящият избор на Варненски митрополит – реакцията е закъсняла и предизвиква въпроса, къде е бил досега църковният народ? Може би именно това се цели от страна на някои висши клирици и обикновени свещенослужители – църквата наистина да има колкото е възможно по-малко истински членове (за да не се борят срещу злото в нея и по такъв начин „да не създават проблеми“), като същевременно огромните маси не се отказват от църковните стоки и услуги? Ключов момент в такава стратегия би било унищожаването на просветата и християнската проповед. А нали това именно се наблюдава днес?…

[21]. Апологетите на християнството използват аргумента, че никъде на земята не може да се открие племе или народ, който да няма, макар и бегла, религиозна представа (а племена и народи без развита философия съществуват).

[22]. Средновековният тоталитарен метод в религията е давал и продължава да дава отрицателни резултати – някои от тях с огромни последствия в исторически план. Това е една от причините за Реформацията – Мартин Лутер получава отвращение от едно средновековно-тоталитарно християнско възпитание. В историята има и друг пресен пример – този на Сталин, който бил завършил семинария, а станал най-отявлен гонител на християнството.

[23]. Вж. Атанасий, митрополит цитираната статия [Електронен ресурс, към 30.11.2013 г.] http://dveri.bg/9p63q: „Истинската интелигентност е да разбереш, че имаш 80 години и трябва да ги използваш за вечността. А истинската глупост е да имаш 80 години и да мислиш, че ще живееш вечно на тази земя“.

[24]. Вж. Андрей (Конанос), архимандрит, Святост в ежедневието. [Електронен ресурс, към 30.11.2013 г.] http://pravoslaven-sviat.org/2013/10/02/edin-obiknoven-den/: „Можеш ли да ядеш един портокал и да предаваш Божията благодат на другия до тебе? С просто държание и живот? Можеш ли да чистиш фасул и лук, да пържиш, да готвиш, да бършеш с парцал, децата да гледат телевизия в хола и ти да минаваш и да казваш: „Вдигни си малко краката, детенцето ми, да избърша и тук!“ и децата да чувстват, че покрай тях е минал тих повей, любов, милувка, добродушие, духовност, която излиза от шума на прахосмукачката? Духовност, която излиза от чините в кухнята, от начина, по който ще отидеш да простреш дрехите? От начина, по който паркираш колата и детето ти от прозореца те вижда, че отваряш и затваряш вратата и че носиш покупките от супермаркета или да спираш на бензиностанцията да заредиш бензин? Тази духовност прелива от всичко това, от всичко, което правиш, от всичко, което говориш, от всичко, което не казваш, от начина, по който си миеш зъбите и децата виждат как слагаш четката за зъби на мястото ѝ и не се нервираш, ако нещо се обърка в твоите неща. Нещо е паднало на земята, навеждаш се с усмивка да го вземеш, с хумор, с хладнокръвие и с оптимистично настроение – това е духовност. Това е голямата ни заблуда, голямата ни грешка, че сме ограничили духовността само до няколко дяла в живота ни, изкарали сме я от нашето ежедневие и живот и сме забравили, че всичко е духовно“.

[25]. В тази връзка е и сериозната тревога за липсата на задължителност при попълване на графа „религиозна принадлежност“ на последното преброяване на населението в България: вж. Светият синод призова православните християни да заявят своята религиозна принадлежност (от 08.02.2013 г.). [Електронен ресурс, към 30.11.2013 г.] http://dveri.bg/adfhy; и Паунов, Николай, Ще ни излезе ли бройката? (от 08.02.2011 г.) [Електронен ресурс, към 30.11.2013 г.] http://dveri.bg/3krad.

[26]. Вж. Игнатий (Брянчанинов), св., Слово за смъртта. Превод от руски. Света гора, Атон, 2006, с. 141.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-52O

Следва

Posted in Анализи | Tagged , , , | Вашият коментар

БРОЯТ НА ТАЙНСТВАТА В ЦЪРКВАТА*

Любомир Тенекеджиев

ТенекеджиевСъвременната българска дума „тайнство“ има предимно религиозно съдържание. Понякога тя неправилно се използва и в друг контекст, като се натоварва със съдържание най-често на обикновена човешка тайна, или на все още неразгадан природен феномен. В тези случаи се измества изконното ѝ религиозното съдържание, с цел акцентиране върху разискваната загадка. Трябва да се има предвид обаче, че тя произтича от старобългарската дума таиньство, която може да бъде открита още в първите преводи на Библията, както и в съхранените литургични текстове от св. Кирил и св. Методий. В този аспект в нея е вложено разбирането за обред, чиито действия са носители на тайнствени духовни дарове.

Думата „тайнство“, чийто корен лежи в старобългарския език, е сполучлив опит да бъде преведено гръцко понятие, изразявано най-често с думата μυστήριον. Тя е производна на глагола μυέω – посвещавам някого в нещо тайно, а посветеният (μύστης) става член на общество от посветени в даден мистичен култ. Най-често в античната елинска литература думата означава тайнствен ритуал, като употребата ѝ в повечето случаи е в множествено число – τά μυστήρια. За такива ритуали говори Херодот в своята „История[1]“. Според неговото свидетелство това са оргиастични чествания, посветени на кабирите – морски божества, които гърците заимствали от местните пеласгийски племена. В същия смисъл е употребено това понятие и относно „Елевзинските мистерии“, свързани с плодородието и почитта към богинята Деметра. Център на този древен култ е така наречения „Телестерион“ в Елевзина (Атика). От местонахождението на обредното място този култ носи и своето наименование. Телестерионът представлява квадратна сграда с по шест входа от всички страни. По стените е имало стъпаловидни пейки, на които седели посветените. В средата имало подиум, на който били поставени свещените предмети, използвани при ритуала. В ритуалните действия могли да участват само посветени (μύσται), които пазели в строга тайна какво точно се извършва на тези ритуали. По тази причина не се е съхранила точна и изчерпателна информация относно същността на тези мистерии[2]. Все пак се е запазила информация за вярата на посветените, че чрез култовите действия им се гарантира нравствено очистване, духовно възраждане и блаженство в задгробния живот[3]. Вероятно подобни култове са били твърде разпространени в района на Мала Азия и Югоизточна Европа.

През следващите векове техни видоизменени форми започват да се възпроизвеждат и в други райони. Известни са много антични мистерии – на Изида, Атис и Кибела, Митра, Адонис и Афродита, Бакхическите мистерии в Тракия и други[4]. Всички те се превръщат в мистериални религии едва по-късно, в епохата на Елинизма – след IV век преди Христа. Може да се предполага, че източните езически култове оказват огромно влияние в развитието и оформянето на религиозността в различните региони. Особено популярни те стават през Римската епоха. Причина за това е взаимодействието им с платоническите идеи и разпространилата се гностическа религиозност, проявяваща се в множество малки гностически общества, действащи из градските центрове на Средиземноморието. Доста често представителите на такива мистериални общества се сблъсквали с подозрението и дори враждебността на римските власти, както по времето на републиката, така и по-късно, при управлението на императорите, и особено при Траян.

Думата τά μυστήρια може да означава и „свещени предмети“, които се ползват при извършването на ритуалите. Разбира се, тя може да означава в този контекст и просто „тайна, скрита за повечето хора[5]“. В гностическите текстове от I-II век το μυστήριον означава най-вече религиозна или тайнствена истина, разкрита от Бога на малцина, които би следвало чрез нея да се освободят от оковите на материята, но да я споделят само с избрани[6].

В латинската традиция аналог на τά μυστήρια е древната и твърде разнолика дума sacramentum[7]. В класическата латинска литература тя означава най-вече „залог“, който се давал от двете страни при съдебен спор помежду им. Този, който загубел спорът, не получавал парите си обратно, а те били предоставяни на печелещата страна[8]. Думата може да означава още и военна клетва за вярност, или такава, дадена към друго общество[9]. По-рядко се употребява в смисъл на „ангажимент или „финансово задължение [10]“.

Несъмнено, доколкото sacramentum е етимологично свързана с прилагателното sacer (посветен на божеството), тя може да се развие в посока за изразяване на неща, които гърците определят с μυστήρια. Така в епохата на империята се забелязва за пръв път употребата на тази дума, макар и в ироничен смисъл, като изразяваща „инициация в демонски култ[11]“. Този смисъл в течение на времето се развива в посока на скрита истина, тайно учение, като дори в християнските среди sacramentum намира място още от III-IV век, със значение „Изповедание на вярата“. Несъмнено с нея е свързано и християнското богослужение, тъй като все повече тя започва да се употребява в епохата на късната античност за самата божествена меса (тайнството евхаристия в Западната традиция), както и за хляба и виното използвани в нея[12].

Това развитие несъмнено е опит да се отъждестви sacramentum с μυστήριον в контекста на новозаветните текстове, където означава най-общо казано тайна, открита от Бога, която разкрива истината за крайната съдба на човека, или казано по друг начин – има есхатологичен акцент. В този смисъл е употребена думата от Спасителя: „А Той им отговори и рече: защото вам е дадено да узнаете тайните на царството небесно, а тям не е дадено“ (Матей 13:11). На друго място в библейския текст тя е употребена в смисъл на пророческо вдъхновение от Духа, вложено в устата на пророците и апостолите: „Защото, който говори на език непознат, той не говори на човеци, а на Бога; понеже никой го не разбира, а духом говори тайни“ (1 Коринтяни 14:2). Можем да я срещнем и при разкриването на истината относно навлизането на греха в човешкото битие: „Тайната на беззаконието вече действува, само че няма да бъде извършена, докато се не отдръпне оня, който я задържа сега“ (2 Солуняни 2:7). Все пак, най-вече тя е употребена относно разкриване истината за Спасителя на човечеството от греха – Христос: „тайната, скрита от векове и родове, а сега открита на светиите Му“ (Колосяни 1:26). Св. Иоан Златоуст употребява това понятие за да определи спасителното дело на Христос, или в смисъл на свещенодействие и освещаване с благодатта в най-широк сотириологичен смисъл[13].

Към каквато и тема от църковната действителност да се подходи, към който и въпрос от догмата на Църквата да се пристъпи, винаги в центъра на богословстването остава земното служение на Господ Иисус Христос. В него е съсредоточена пълнотата и реалното общение на човека с Бога. Именно тук се открива на дело съединението на човека с неговия всемогъщ Творец. В Христовата божествена личност е възприето падналото човечество, за да бъде излекувано от смъртта, тоест, да бъде преодоляно състоянието на творението след влизането на греха в тварния свят[14]. Това общение между божество и човечество се разпростира върху целия човешки род, защото носейки пълнотата на Божествената природа, Христос възприе и пълнота на човешката природа. За всеки човек това единение започва от този живот, но има есхатологичен и динамичен характер.

Как обаче се осъществява това „продължение“ на Христовия живот в човешкия живот? По думите на късновизантийския мислител св. Николай Кавасила: „Животът в Христос се заражда в този живот и взима от него своите начала. Той обаче достига съвършенство в бъдещия живот, когато се достигне до онзи ден. И нито настоящият, нито другият живот са способни да го предоставят на човешките души в пълнота, ако не е получил още тук началото си[15]“.

Какво има предвид св. Николай Кавасила? Несъмнено Бог Сам полага основата за единството между Себе Си и човеците, „като толкова обикна света, че отдаде Своя единороден Син, така че всеки, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен“ (Иоан 3:16). Отците на Халкидонския събор (451) са облекли в точни термини това неизразимо единение на човешката природа с божествената в лицето на Христос. То, по техните думи, се е осъществило „неслитно, неизменно, неразделно, неразлъчно“. Именно то е основата на нашия съюз с Бога, на общението ни с Него. Това общение има за начало проповедта на апостолите (респективно на Църквата) в последващите времена и е тясно свързано с вярата. Съгласно православното учение, за да получи още тук животът в бъдещия век своят начатък, не е достатъчна само вярата, а е безусловно необходимо и тайнствено-благодатно единение с Христовото тяло и кръв, с Неговия живот и божествена сила (благодат). То извисява вярата в начин на живот и изпълнение на онова, което Самият Христос е живял и изпълнил. Проповедта на Спасителя, Неговото благовестие, е неразривно свързано с тайнодействието, което е в Църквата, основана от Самия Него. То е припомняне, актуализиране и участие в спасението[16]. Именно в това е интегралността на цялото Христово Откровение. Както казва св. евангелист Лука Христос бе „силен на слово и дело“ (24:19), а св. евангелист Матей предава заръката на Спасителя така: „И тъй, идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа и ги научите да пазят всичко, което съм ви заповядал“ (Матей 28:19-20).

Тези Негови думи показват, че отделянето на проповедта (на Евангелието) от тайнодействието би изопачило Неговото божествено откровение за крайната съдба на човека и цялото творение. Същото съдържание носят и думите на св. апостол Павел, който отъждествява проповядването на Христовото Евангелие със „слово на живот“ (Филипяни 2:16), със слово „живо и действено“ (Евреи 4:12). На много места в посланията си той подчертава, че вярата се заражда от слушане на евангелската проповед, като особено категоричен е в посланията си до Римляни и Галатяни: „Но как ще призоват Оногова, в Когото не са повярвали? Как пък ще повярват в Оногова, за Когото не са чули? А как ще чуят без проповедник?“ (Римляни 10:17); „Това само искам да науча от вас: чрез дела по закона ли получихте Духа, или чрез послушание на вярата?“ (Галатяни 3:2).

Именно това има предвид и св. Максим Изповедник пояснявайки, че въплъщението на Спасителя е и в словото на Евангелието, и че Той е „въипостасената вяра“, която действа във вярващите и се въплъщава в тях чрез божествените заповеди, имайки предвид двупосочната Христова заповед за любовта към Бога и към ближните[17]. Божият Син, Словото се въплъщава у вярващите чрез разкриването Си в Свещеното Писание. В преданието на Православната църква е живо усещането, че между това откровение в Евангелието и евхаристийното тайнство – средоточието на целия тайнодействен живот на Църквата, има тясна и неразривна връзка. Както в едното, така и в другото, по думите на св. Григорий Богослов се общува непосредствено с Господ Иисус Христос[18].

Слушането на проповедта на Евангелието, на божествените слова, изисква отговор. То изисква готовност да бъдат възприети и оделотворени от слушателя. Словата на Господа стават действени за човека, когато той ги възприеме и отговори на тях с делата си. Тогава именно започва тайнодейственият живот. В книга „Деяния на светите апостоли“ се казва, че проповедта на св. апостол Петър, произнесена на Петдесетница трогнала слушащите, тоест тя е подействала в техните сърца. Скоро след това те изповядали вярата си във възкръсналия Христос и помолили св. апостол Петър и другите апостоли да ги научат какво да правят: „Като чуха това, на сърце им стана умилно, и казаха на Петра и на другите апостоли: какво да направим, мъже братя?“ (Деяния на светите апостоли 2:37). Същото може да бъде видяно и при проповедта на св. апостол Филип пред скопеца, велможа на етиопската царица Кандакия, която била последвана от тайнодействие: „Тогава скопецът заговори и каза на Филипа: моля те, за кого говори това пророкът? За себе си ли, или за другиго някого? Филип отвори устата си и, като начена от това Писание, благовести му за Иисуса. И както си вървяха по пътя, стигнаха до една вода; и скопецът рече: ето вода; какво ми пречи да се кръстя? А Филип му каза: ако вярваш от все сърце – може да се кръстиш. Той отговори и рече: вярвам, че Иисус Христос е Син Божий. И заповяда да спрат колесницата; па слязоха двамата във водата, Филип и скопецът; и кръсти го. Когато пък излязоха из водата, Дух Светий слезе върху скопеца, а Филипа грабна Ангел Господен; и скопецът го вече не видя, и радостен продължи пътя си“ (Деяния на светите апостоли 8:34-39). Неслучайно в историята на Църквата думите на св. евангелист Матей: „И тъй, идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа, и като ги учите да пазят всичко, що съм ви заповядал, и ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света. Амин“ (28:19-20), са станали основа не просто за първите кръщелни символи на Църквата, а за цялото ѝ верую, базирано върху троичността на Бога и изповядано в Никео-Константинополския символ на вярата (381). Според св. Василий Велики: „Вярата и кръщението са два начина на спасение, които в същността си са взаимно принадлежащи си и неразделни. Понеже вярата получава пълнота чрез кръщението и кръщението има своята основа във вярата. Двете получават пълнота чрез същото име (това на Троицата). Защото, както вярваме в Отца, Сина и Светия Дух, така се и кръщаваме в името на Отца, Сина и Светия Дух. Изповедта, която води към спасението, предхожда, но кръщението идва, като потвърждава нашето съгласие[19].“

В реда на тези размисли, ако се обърне внимание на понятията, с които се изразява идеята за тайнствата в древната Църква, ще се разбере, че там се говори за едно единствено тайнство – „тайнството на Христа“ (то μυστήριον τοΰ Χριστού). Св. апостол Павел говори за тази христоцентричност на тайнствено-благодатния живот на Църквата: „Вие чухте за разпоредбата на благодатта Божия, мене дадена за вас, именно, че чрез откровение Бог ми възвести тайната (както и по-горе ви писах накратко, от което, като четете, можете проумя, как съм схванал тайната на Христа), която не беше възвестена на синовете човешки от предишните поколения, както сега се откри на светите Му апостоли и пророци чрез Духа Светаго… Защото никой никога не е намразил плътта си, а я храни и съгрява, както и Господ – църквата, понеже ние сме членове на тялото Му – от плътта Му и от костите Му. „Затова ще остави човек баща си и майка си и ще се прилепи към жена си, и ще бъдат двамата една плът“. Тази тайна (μυστήριον) е велика; но аз говоря за Христа и за църквата“ (Ефесяни 3:2-4; 5:29-32). В посланието си до Колосяни отново подчертава: „Вие, господарите, отдавайте на робите си справедливото и дължимото, като знаете, че и вие имате Господар на небесата. Постоянствувайте в молитвата, като бодърствувате в нея с благодарност; молете се също и за нас, за да ни отвори Бог врата на словото да разгласим Христовата тайна (μυστήριον), заради която съм и в окови, та да я открия, както ми подобава да говоря“ (Колосяни 4:1-4).

На това велико и недостижимо за човешкия ум тайнство еманации са свещените тайнства на Църквата. Затова и никое от тях не може да се мисли самò по себе си. Всяко едно от тях, което познаваме от актуалния църковен живот, се възглавява, поставя под общия знаменател на великото „тайнство на Христа“, тоест в божествената Евхаристия[20]. В древност за всички тайнства общностното съзнание на Църквата е мислило в рамката на божествената Евхаристия и всички те са били извършвани в тясна връзка с нея. За разлика от практиката в Запада, в Православната църква и до днес трите така наречени „мистични тайнства“ – Кръщение, Миропомазание и Евхаристия, с които започва животът в Църквата за всеки неин член, остават неразривно свързани с центъра на църковния живот – „тайнството на Христа[21]“.

Изброяването на тайнствата като отделни и автономизирани тайнодействия е следствие от развилата се през Средновековието на Запад аналитична богословска методология на схоластиката[22]. Тя поставя всяко тайнодействие като отделна действителност, при която „с видими знаци и действия се предава невидима благодат“. Разбира се, в православен контекст този подход би бил напълно немислим, тъй като в житиеписната литература не един светец съзерцава нетварната благодат, като светлина, а в иконографията се предава под формата на нимбове на светците. Може да бъде открита и в иконите, в които е изобразено как Светият Дух вдъхновява св. Иоан Богослов, когато диктува на своя дякон Прохор книга Откровение.

Що се отнася до автономизирането на свещените тайнства и съответно, до тяхното изброяване като фиксиран брой, то на Изток това явление се появява сравнително късно – през XIII век[23]. Това става през 1267 година, когато папа Климент IV иска от император Михаил Палеолог изповедание на вярата, за да сключи уния с Изтока. Императорът, заинтересован повече от политическата и военна помощ против мюсюлманите, подписва предварително подготвен от латински богослови текст, в който са фиксирани 7 тайнства. Най-ранното изброяване на тайнства обаче на Изток може да се открие у св. Теодор Студит, който в свое писмо посочва, че Църквата извършва по традиция 6 тайнства. Това са „свещеното просветление“ (ιερός φωτισμός), тоест Кръщението, свещено събрание (ιερά σύναξις), тоест Евхаристията, миропомазание (χρίσμα), ръкоположение (χειροτονία), постриг (κουρή) на монах и опело (κηδεία[24]).

През XV век св. Симеон Солунски, в съчинението си „За тайнствата“, изброява седем тайнства, но те не съвпадат с възприетите по-късно[25]. Той говори за Кръщение, Евхаристия, Миропомазание, Ръкоположение, Постриг на монах (в което се включва и покаянието), Елеосвещение и Освещаване на храм[26]. По същото време Ефеският митрополит Иоасаф твърди в своя проповед, че тайнствата са повече от седем и изброява десет, в които включва допълнително Освещаване на храм, Монашески постриг и Опело[27]. Онова, което прави впечатление в тази епоха е, че тайнствата биват наричани от цитираните автори по образеца на Дионисиевия корпус „свещени извършения“ (ίερα’ι τελεταί). Освен това всичките биват тълкувани христологично, като проява на „тайнството на Христа“, а не като автономизирани действия – носители на невидима благодат сами по себе си.

Обяснението, което отец Иоан Майендорф дава за бързото и безпрепятствено навлизане на точната бройка седем през XIII век, е специфичната склонност сред византийците да се уповават на символически числа и особено под влияние на думите на св. пророк Исаия, относно седемте дара на Божия Дух: „И ще покара младочка от Иесеевия пън, и клон ще израсне от неговия корен; и ще почива върху Него Дух Господен, дух на премъдрост и разум, дух на съвет и крепост, дух на знание и благочестие; ще се изпълни със страх Господен, и ще съди, не според както очите Му гледат, и ще решава делата, не според както ушите Му слушат. Той ще съди сиромасите по правда, и делата на страдалците в страната ще решава по истина; с жезъла на устата Си ще порази земята, и с диханието на устните Си ще убие нечестивеца“ (Исаия 11:1-4). Тези слова биват разглеждани в онази епоха като „свидетелство“ за броя на тайнствата, въз основа даровете на Духа[28]. Разбира се, броят на тайнствата има съществено значение, ако се разсъждава в парадигмата на западното схоластическо богословие. Причината вероятно се корени в оформилата се теза в латинската традиция през Средновековието, че в Църквата се предава тварна благодат, тварни благодатни дарове, които подпомагат вярващите. Неслучайно отец Иоан Романидис вижда основното различие между православната и латинската традиция в отношението им към божествената благодат. Ако се приеме, че благодатта е нетварна, че нетварните божествени енергии са божието, което чрез Духа Свети присъства непрестанно в Църквата и всемира, то броят на тайнствата не би имал съществено значение. Това е така, тъй като причастността на Христовия живот се осъществява именно поради непрекъснато и благодатно мистично присъстваща Божия нетварна сила-благодат-енергия в творението[29]. Именно затова не трябва да будят недоумение думите на св. Григорий Палама, че „в двете тайнства (Кръщение и Евхаристия) се корени цялото спасение, защото цялото домостроителство на Богочовека се съдържа в тях[30]“.

_______________________________________

*Източник – http://bogoslovskamissal.wix.com/sofia-university. Същата публикация е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Херодот, История II. 51, Част I, прев. П. Димитров, София 1986, 125.

[2]. Вж. Liddel, H. G., R. Scott, A Greek-English Lexicon, Cambridge University Press, 1996, 1156.

[3]. Вж. Платон, Менексен 76е и Горгий 497с; както и Ямблих, Протрептик 2.

[4]. Подробно вж. Тенекеджиев, Л., Тайнството Брак (догматико-патрологично изследване), София 2009, 11 сл.

[5]. Вж. Платон, Теетет 156а.

[6]. Вж. Corpus Hermeticum I.16.

[7]. Glare, P. G. W. Oxford Latin Dictionary, Oxford University Press 1968, 1674-1675.

[8]. Вж. Цицерон, За държавата II.60; За оратора I.42; Гай, Четири коментара върху институциите IV.12.

[9]. Цицерон, За службите I.36; Цезар, За Галската война VI.1.2; За гражданската война I.86.4; Тит Ливий, История от основаването на града IV.53.8; Тацит, История IV.21; Сенека, Диалози VII.15.7; Светоний, Животът на Нерон 44.1.

[10]. Петроний, Сатирикон 80.4; Апулей, Метаморфози III.3, 26.

[11]. Апулей, За Бога на Сократ.

[12]. Glare, P. G. W. op. cit. 1675.

[13]. Вж. Joannes Chrys., Homilia 7,1 in I Cor. (PG 61, 55); Catecheses baptismales (SC 50, 143).

[14]. Вж. Ρωμανίδου, Ίω. Σ. Το Προπατορικό Αμάρτημα, Άθήναι: Έκδ. Δομός, 153-170.

[15]. Nicolaus Cabasilas, De vita in Christo 1 (PG 150, 439B).

[16]. Nikolau, Th. Askese, Monchtum und Mystik in der Orthodoxen Kirche, Munchen: Eos Verlag-Erzabtei St. Ottilien 1995, 37-38.

[17]. Maximus Confessor, Questiones ad Thalassium 25 (PG 90, 329B-340C).

[18]. Gregorius Nazianzenus, Oratio 45, 16 (PG 36, 644C-645C).

[19]. Basilius Caesariensis, De Spiritu Sancto 12 (PG 32, 116C-117C).

[20]. Ίωάννου, Μητροπολίτου Περγάμου, «Άγιον Βάπτισμα καί Θεία Λειτουργία». – В: Χαραμαντίδης, Άρχίμ. Αγαθάγγελος, Το Αγιο Βάπτισμα. Ή ένταξή μας στήν ’Εκκλησία τοϋ Χριστού, Αθήνα: Άποστολική Διακονία 2002, 11-12.

[21]. Вж. ibid. 13-25.

[22]. Congar, Y., «Quelques problemes touchant les ministeres », Nouvelle Revue Th6ologique 93 (1971), 785-800.

[23]. Ίωάννου, Μητροπολίτου Περγάμου, op. cit. 16, n. 20; Jugie, M. Theologia dogmatica Christianorum orientalium, t. III, Paris 1930, 16.

[24]. Theodorus Stud., Epistola II (PG 99, 1524B).

[25]. Symeon Thess., De sacramentis (PG 155, 176-237).

[26]. Ibid. 197A.

[27]. Απαντήσεις κανονικές, Одеса 1903, 38.

[28]. Майендорф, Иоан, Византийско богословие, Исторически насоки и догматически теми, София, Гал-ико, 1995, 240.

[29]. Романидис, Иоан, Кратка светоотеческа догматика, превел Б. Маринов, София, Манастирско издателство 2007, 29-33.

[30]. Γρηγορίου Παλαμα, Όμηλίαι, Άθηναι 1860, 250.

Изображение – авторът, Любомир Тенекеджиев. Източник – Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-52w

Posted in Догматическо богословие | Tagged , , , , , , | Вашият коментар