РАДОСТИТЕ НА СВ. ИОАН ПРЕДТЕЧА*

Архимандрит Методий

JohnBaptistВ Божия план за спасението на падналия човешки род св. Иоан Предтеча заема едно от първите две места. В Писанието той е предсказан като „рог“ и „светило“ на Помазаника (Псалом 131:17), като „глас на викащия в пустинята: пригответе път Господу“ (Исаия 40:3) и като ангел-вестител на Христа при Неговото първо пришествие (Малахия 3:1) и Негов непосредствен предтеча, който „ще върви пред Него в духа и силата на Илия“ (Лука 1:17). Поради тази изключителна мисия, която е трябвало да изпълни, неговата личност е била надарена с извънредни качества, които го правят най-голям измежду родените от жена пророци (Матей 11:11; Лука 7:28). И преди всичко,съгласно предсказанието на архангел Гавриил, той е бил изпълнен с Дух Свети още от утробата на майка си, праведната св. Елисавета (Лука 1:15). Това е преимущество, с което са били удостоени само той и пречистата Дева Мария (съгласно богослужебните песнопения за нея). Имало е пророци и апостоли избрани от майчина утроба (Иеремия 1:5; Галатяни 1:15), пък и всички вярващи в Христа са избрани и благословени в Него „преди свят да се създаде“ (Ефесяни 1:4), но, като изключим св. Богородица единствен Иоан е бил изпълнен с Дух Свети в утробата на майка си. Тогава именно той е изпитал своята първа, велика и дивна радост. Според Писанието, освен него, никой друг не е изпитал подобна радост при подобни обстоятелства. Очевидно, промислителните мотиви за това чудно събитие се крият именно в мисията на Иоан като непосредствен и единствен предтеча, на Помазаника.

За това събитие подробно повествува св. евангелист Лука. То станало тогава, когато пречистата Дева Мария, веднага след Благовещението, носейки в утробата си Божествения Плод, побързала да отиде в град Хеврон, за да сподели с леля си Елисавета своята велика радост и също така на свой ред да я поздрави с нейната чудна радост — зачеването на стари години, за което тя узнала, от същия архангел Гавриил. Нека чуем думите на евангелиста:

„И като стана Мариам през тия дни, отиде набързо в планинската страна в град Иудин, и влезе в дома Захариев и поздрави Елисавета. Когато Елисавета чу поздрава Мариин, проигра младенецът в утробата ѝ: и Елисавета се изпълни с Духа Светаго, извика с висок глас и рече: благословена си ти между жените и благословен е плодът на твоята утроба! И откъде ми е това – да дойде при мене майката на моя Господ? Защото, щом гласът на твоя поздрав достигна до ушите ми, проигра младенецът радостно в утробата ми!“ (Лука 1:39-44).

Особената важност на това дивно събитие се вижда от факта, че то има своя предобраз в свещената история: както Давид радостно скачал пред ковчега на Завета, когато го пренасяли в Иерусалим (2 Царства 6:14-15), така сега мъничкият Иоан се разиграл от радост в утробата на майка си при гласа на Девицата-Майка – живия ковчег на живия Господ. Гласът на Мариам сега е глас на Иисус, тъй като те двамата сега са едно, както са едно Иоан и Елисавета. Според единодушното разбиране на светите отци тук станала среща не само на племенницата с лелята, но преди всичко на Господа с Неговия Предтеча. Затова поздравът на Мариам към Елисавета е едновремено и преди всичко поздрав на Иисус към Иоан. Иоан сега бе изпълнен с Дух Свети и веднага започва своето служение – да свидетелства за Иисус. Защото това е най-първото служение на всеки, който бъде изпълнен с Дух Свети – да свидетелства за Иисус, както ни уверява самото ипостасно Слово Божие: „А кога дойде Утешителят, Когото Аз ще ви пратя от Отца, Духът на истината, Който изхожда от Отца, Той ще свидетелствува за Мене“ (Иоан 15:26); „но ще приемете сила, кога слезе върху ви Дух Светий; и ще Ми бъдете свидетели в Иерусалим и в цяла Иудея и Самария, и дори до край-земя“ (Деяния апостолски 1:4-8). И така, редът на Иоан сега бе дошъл и той започна да свидетелства за Иисус, за което светата Църква не напразно в своите богослужби за него го нарича „апостол преди апостолите“. Анализирайки това дивно чудо, св. Иоан Златоуст възклицава: „О чудо! Иоан в утробата на майка си е вече евангелист, из утробата той благовести и чудотвори… Захарий още мълчи, а Иоан вече играе; щом само безплодната (тоест Елисавета) вижда Девицата и чува гласа ѝ, щом Зорницата (тоест Иоан) съзира Слънцето (Иисус) в девствения Ковчег (тоест Мария), Иоан се разиграва в утробата, сякаш няма търпение да дочака раждането си. „Аз – сякаш казва той – съм пратен за проповедник пред Господа, затуй заговорвам за Него преди раждането си, с което казвам, че познах Присъстващия и не мога да мълча, аз познах Този, Който ме изпрати пред Себе Си да Му приготвя пътя. Затова превъзмогвам връзките на природата и бързам да проповядвам“. Виждайки из утробата на майка си (продължава св. Иоан Златоуст) и чувайки гласа на Жениха да поздравява Своя приятел, Иоан с играенето си сякаш така говори: „как искам да изляза от това утробно ограничение, та блестящо да приветствам доброволно самоограничилия се Господ…, да обявя великото значение на Неговото дивно пришествие и да стана гръмогласна тръба на въплътилия се Бог-Слово!“ (Похвала на зачатие св. Иоанна Крестителя“, Творения в русском переводе, т. II. с. 849. Също: „Слово на рождение св. И. Крестителя“, т. X, 922. Също: „Слово на святое Богоявление“, т. X, 928. Последното слово е поместено в „Житията на светиите“ от св. Д. Ростовски (и в българския превод) на 6 януари).St. John the BaptistИ така, макар и двамата да са още в утробите на своите блажени майки: Иоан в шестия, Иисус в първия месец, но, поради пълнотата на Светия Дух, те имат широтата и дълбочината на преживяванията на своите майки. Затова не само изпълнената с Дух Свети Елисавета благовести за благословения Плод на майката на Господа, но и сам Иоан, по свой начин, благовести за своя Господ. Първенствуваща роля в това чудно събитие играе изпълнената с благодат Мариам, а чрез нея сам Господ. Изпълнена с Дух Свети и водена от Него, тя побързала да види Елисавета, не само за да ѝ каже, че е научила за нейната радост и не само за да сподели с нея своята, но за да стане именно срещата между тях двамата – благословените два плода на благословените две утроби. Без съмнение, в това е имало една велика цел, именно: да се изпълни Иоан с Дух Свети, та като бъде укрепен духовно, да се подготви за предстоящите му изпитания, чрез които да стане напълно годен за своето изключително велико служение. А тази подготовка трябвало да стане в пустинята. Скоро след раждането си, бидейки още на около две години, Иоан е трябвало да бяга от гнева на изиграния Ирод. При това бягство той загубил баща си, убит от хората на Ирод в двора на храма (Матей 23:35; Лука 11:51), а малко след това и майка си, която все пак успяла да го отведе и укрие в пустинята. Тук той останал до навършване на пророческата си 30-годишна възраст. Евангелистът е кратък, но ясен: „А младенецът растеше и крепнеше духом, и остана в пустинята до деня, когато се яви на Израиля“ (Лука 1:80).

Тук в пустинята той води един наистина равноангелски живот, „расте и крепне духом“, ръководен не само невидимо от Светия Дух, но – съгласно преданието – и видимо от своя Ангел-Пазител. Това предание, записано по-късно от мнозина отци и учители на Църквата, като: Методий Патарски, Ориген, Климент Александрийски, Григорий Нисийски, Иоан Златоуст, Амвросий Медиолански, Григорий Двоеслов, Августин, Иероним и други, е отразено и в иконографията: в някои атонски манастири и в катедралата „Св. Марк“ в град Венеция малкият Иоан още като невръстно дете, е изобразен сред скалите на пустинята, воден за ръка от своя Ангел. И както Иисус по-късно ще бъде „отведен от Духа в пустинята, за да бъде изкушен от дявола“(Матей 4:1; Лука 4:1), така също Иоан е бил отведен от Божия промисъл в пустинята, за да бъде там, след като порастне, специално изпитан. Така са били изпитани в пустинята Моисей, Илия, Елисей и мнозина други. Според думите на пророк Осия Бог отвежда любимите Си избранници в пустинята и там им говори по сърце (Осия 2:14; 13:5), тоест издига ги духовно чрез изпитания. Такъв път отредил Божият промисъл и за Предтечата. Още от ранна детска възраст той е бил обучен на строг постнически режим, който е спазвал до края на живота си (Матей 11:18). В своята детска и юношеска възраст той е бил под ръководството на своя Ангел. Но по-нататък, за да бъде изпитан, той е бил оставен както от Светия Дух, така и от Ангела си. Сега той е бил подложен на най-големи изпитания. „Заселен в пустинята от пелени и надминал законите на природата“ с равноангелския си живот („Слава“ на хвалитни на 7 януари и I канон на Усекновение, 1, 2), сега му предстояли неимоверни за човешките разбирания изпитания, включително и най-страшното: богооставеността. Защото великите подвижници се срещат в пустинята не с обикновени съблазни, а със самия сатана, или с най-зли негови бесове. Но с Божията благодат Предтечата преминал благополучно през суровата школа на пустинята и станал един истински великан, чийто мощен глас властно прозвучал: „пригответе пътя Господен!“ Така Бог го отделил от света още от майчина гръд и го запазил само за Себе Си, та като порасне духом, да не бъде „тръстика, люлеена от вятъра“ (Матей 11:7, Лука 7:24), но да стане истински херолд на Господа словом и делом.

И когато най-после Иоан посочил Иисус с думите: „Ето Агнецът Божий, Който взима върху Си греха на света“ (Иоан 1:29) и най-вндните му ученици Андрей, Иоан, Симон, Филип и Натанаил станали първите ученици на Христа (Иоан 1:36-51), с това неговата мисия успешно отива към щастлив завършек, а заедно с това се изпълнила и втората радост на Предтечата – радостта му на приятел на Жениха на Църквата. Някога пророк Исаия беше предсказал за пострадалия и победилия чрез страданията Месия: „С доволство Той ще гледа подвига на душата Си“ (Исаия 53:11). Тези думи бихме могли сега да кажем и за Кръстителя: той беше вече кръстил Богочовека, вместо сам да бъде кръстен от Него; беше видял Светия Дух да слиза като гълъб върху Него, беше чул дивния глас на Небесния Отец: „Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение“ (Матей 3:16-17), с което беше посветен в тайната на Св. Троица; той беше вече засвидетелствал, че не е той Месия, че след Него иде Друг, Който го изпреварва, защото съществува по-напред от него (Иоан 1:30), че Иисус безмерно го превъзхожда, Комуто той не е достоен да развърже ремъка на обущата Му, и че Той ще кръщава с Дух Свети и с огън (Матей 3:11; Марк 1:7-8; Лука 3:16; Иоан 1:27). След всичко това Иоан сега можеше да засвидетелства и за своята втора велика радост:

„Който има невяста, младоженец е; а приятелят на младеженеца, който стои и го слуша, радва се твърде много на гласа на младоженеца. Тая ми радост, прочее, се изпълни“ (Иоан 3:29). И така, на какво се радва този път Кръстителят? „На гласа на Младоженеца“! Но това е същата първа радост от същия божествен глас, от който той, преди тридесет години, радостно се бе разиграл в утробата на майка си и който сега отново чува край бреговете на свещената река кротко да му казва: „остави сега, защото тъй нам подобава да изпълним всяка правда“! (Матей 3:15); този глас, от който той бе прозрял в тайната на боговъплъщението, в саможертвата на Божия Агнец и в тайната на мистичната Невяста Христова – Църквата. Да, чудна радост от достойно изпълнен дълг, радост на този, който всичко бе дал за Жениха и нищо за себе си, и комуто сега оставаше да изпита още една трета голяма радост, именно: да претърпи за Него и мъченическа смърт и чрез нея да слезе в ада, за да бъде и там предтеча на Господа, да благовести и там, че тази чудна радост скоро ще имат и адските узници, както казва светата Църква в тропара на Предтечата: „И като пострада за Истината радвайки се, ти благовести и на ония в ада, че Бог е дошъл в плът, за да вземе греховете на света и да подари нам велика милост“. Така той донесе и в преизподнята голямата светлина на благовестието за Христа, с което подготви адските затворници да чуят и да приемат още по-величествената и всерадостна проповед на самия Господ Иисус Христос в благословения час на Неговата изкупителна смърт на Голгота, когато „скалите се разпукаха; и гробовете се разтвориха; и много тела на починали светии възкръснаха“ (Матей 27:51-52). Защото необходимо е било „и на мъртвите“ да бъде „благовестено, за да бъдат съдени по плът като човеци, а да живеят по Бога духом“ (1 Петр. 4:6). Велика е била тази радост за измъчените адски пленници, но още по-велика е била тя за Предтечата, защото този, който носи радост на другите, и сам се радва от това; и колкото повече страдания е понесъл и трудности преодолял, за да достави на другите радост, толкова по-голяма е и неговата.St. John the Baptist and JesusНо с това не е изчерпана всичката любов и беззаветна преданост на Предтечата към Младоженеца Христа. Защото преди да слезе в ада, на Кръстителя предстояли още изпитания на земята. Няколко пъти той ще прояви чудно смирение и благодатна мъдрост, за да доведе повече души пред Божествения Жених. Работата била там, че една голяма част от Иоановите ученици не приели свидетелството му, че Иисус е обещаният Месия. Нещо повече: някои от тях изпитвали завист и омраза към Него и те тръгнали подире Му с цел да Го следят и да Го хванат в някоя грешка; солидаризирайки се с книжниците и фарисеите, те даже дръзнали да Го обвиняват в това, че Неговите ученици не постели, като веднъж Го попитали: „защо ние и фарисеите много постим, а Твоите ученици не постят?“ (Матей 9:14; Марк 2:18; Лука 5:3). Този Иисус от Назарет Галилейски, мислели те, откъдето, според грубото твърдение на многознаещите книжници, не могло да излезе нищо добро (Иоан 1:46), Този Иисус – син на прост дърводелец (Марк 6:3; Лука 4:2), не. Той не може да се сравнява с Кръстителя, син на свещеник, заченат по Божие чудо от родители на стари години, с Иоан – суровия пустинник, равен на Илия, Иоан, при когото отиват многобройни тълпи народ да изповядват греховете си и да се кръщават от него, от когото и сам Иисус се е кръстил като обикновен грешник, — не, Той не може да бъде Месия, царят Израилев. Така мислели и от това се ръководели в своето поведение към Иисус повечето от Иоановите ученици (св. Иоан Златоуст).

Напразно Кръстителят, за да не порасне славата му пред учениците му още повече, не извършил никакво чудо (Иоан 10:41), напразно той уверявал тези твърдоглавци за Иисуса: „Той трябва да расте, пък аз да се смалявам“, тоест че Иисус още не е започнал и далеч още не е показал това, което е, именно, че Той иде отгоре, от небето: „Който иде отгоре, Той е над всички; а който е от земята“, какъвто съм аз, „земен е и като земен говори; Който иде от небето, Той е над всички. И каквото е Той видял и чул там на небето, „за него и свидетелствува“ (Иоан 3:30-32). Въпреки това категорично свидетелство на Предтечата, тези негови упорити ученици, по всичко изглежда, смятали, че Иисус е по-малък от Кръстителя (Матей 11:11) и поради това не можел да се сравнява с него и не подхождал на общоприетата представа на евреите за Месия – земен цар.

Но изведнъж настъпва неочаквана промяна: Иоан е сложен в затвор и дните му са прочетени. Иисус пък веднага (Матей 4:12; Марк 1:14) започва служението Си с дивни проповеди и славни чудеса. Възкресяването сина на наинската вдовица поразило всички, но най-много вървящите след Иисус и невярващи в Него Иоановн ученици. Тогава някои от тях идват при Кръстителя в затвора и му разказват за тези чудеса, търсейки от него някакво обяснение (Лука 7:18). Той пък веднага изпраща двама от тях да попитат Иисус, уж от Иоаново име (Златоуст): „Ти ли си Оня, Който има да дойде, или другиго да чакаме?“ (Матей 11:3, Лука 7:19). Божественият Пома-заник не отговорил веднага с думи, но първо извършил пред тях и пред народа много чудеса и чак след това им казва: „идете и разкажете Иоану, каквото чувате и виждате: слепи прогледват и хроми прохождат, прокажени се очистват и глухи прочуват, мъртви възкръсват и на бедни се благовествува; и блажен е оня, който се не съблазни поради Мене“ (Матей 11:4-6; Лука 7:21-23). Отговор наистина божествен, какъвто може да даде само Иисус – Премъдростта Божия (1 Коринтяни 1:24). И особено последните думи: „и блажен е оня, който се не съблазни поради Мене“ – трябва да са стреснали пратениците на Кръстителя, които сигурно са били от най-упоритите, съблазнени от смирената външност на смрилия се заради нас Син Човешки. Но сега най-после и те били окончателно спечелени за Него. Кръстителят пък непременно е изпитал от това нова голяма радост, преди да слезе да я занесе в ада.Saint-John-the-Baptist 2След като двамата пратеници заминали да предадат на Иоан какво са видели и чули, Спасителят казал Своето знаменито свидетелство за Своя Предтеча. То имало важна цел: някои от народа са могли да помислят, че и сам Иоан може би не е уверен дали наистина Иисус е Месия, та затова е изпратил тези свои ученици нарочно да Го запитат. За да предотврати подобна неправилна мисъл, Иисус се обърнал към народа с такива думи: „Какво излязохте в пустинята да видите“, преди известно време, когато чухте за проповедта на Иоан Кръстителя? „Тръстика ли, люлеена от вятъра?“ Дали е такъв Иоан Кръстител? Може ли някой да каже за него, че той вчера е бил едно, а днес друго? „Но какво излязохте да видите? Човек ли, облечен в меки дрехи? Ето, ония, които се обличат богато и живеят разкошно, са в царските палати. Но какво тогава излязохте да видите? Пророк ли? Да, казвам ви, и повече от пророк. Този е, за когото е писано: „ето, Аз изпращам пред лицето Ти Моя Ангел, който ще приготви Твоя път пред Тебе“ (Малахия 3:1). Защото казвам ви: между родените от жени няма нито един пророк по-голям от Иоана Кръстителя; ала по-малкият в царството Небесно е по-голям от него. И целият народ и митарите, като чуха това, въздадоха Богу слава, задето се бяха кръстили с кръщението на Иоана“ (Лука 7:24-29; Матей 11:7-11). Така Господ Иисус въздал на Своя Предтеча тази превъзходна похвала за неговото превъзходно изпълнено служение.

Нека сега спрем вниманието си на думите с които Спасителят свидетелства за Предтечата: „Между родените от жени няма нито един пророк по-голям от Иоана Кръстителя; ала по-малкият в царството Небесно е по-голям от него“. Какво значат тези думи, за кого става дума тук? Както вече се спомена, някои мислят, че тук Спасителят има пред вид Себе Си. Те предполагат, че онези Иоанови ученици, които не приемали, че Иисус е обещаният Месия, били казвали, че Иисус е по-малък от Иоан, и че сега Иисус с тези думи уж опровергавал това и заявявал, че „по-малкият“, тоест Иисус е по-голям от Иоан. Но едно такова разбиране е трудно за приемане, поради следните съображения. Ако допуснем, че в този текст Иисус подразбира Себе Си, това би означавало, че Той включва Себе Си в числото на пророците. Но сам Той казва, че „всички пророци… бяха пророкували до Иоан“ (Матей 11:13), че всички те са предсказвали за Иисуса, докато Иоан не предсказва, а Го посочва. Иисус казва, че Иоан е „повече от пророк“ и че следователно той е вън от числото на пророците. Толкова повече това трябва да се каже за самия Иисус, „Който е над всички Бог, благословен во-веки“ (Римляни 9:5). Ако приемем, че Спасителят поставя Себе Си в числото на пророците, в такъв случай трябва да приемем, че Иоан, като „по-голям от пророците“, е по-голям и от Иисус, което е абсурд. Ако с тези думи Иисус би желал да каже на Иоановите ученици, че Той, смятан от тях за по-малък, е по-голям от Иоан, Той щеше да каже това, когато те бяха още там пред Него, а не след като си заминаха обратно, за да предадат на Кръстителя какво са видели и чули. Впрочем Спасителят им бе казал това, обаче не с думи, а с дивни дела.

Поради всички тези съображения ние трябва да приемем, че тук се касае за някой друг. За кого именно, ще ни стане ясно от думите: „по-малкият в царството Небесно е по-голям от него“, тоест от Иоан. Следователно, касае се за всички нас, вярващите в Иисус, касае за за християните и то за тяхната съдба в бъдещия век. Тук трябва да имаме предвид, че в оригинала на гръцки език наистина стои изразът „по-малкият“, микрòтерос, сравнителна степен от „микрòс“ – малък. Наред с това в някои ръкописни варианти стои изразът „микрòтатос“, най-малкият, вместо по-малкият. Поради това в най-новите преводи на Библията е възприето именно „най-малкият“. Така в превода на френски език в така наречената Иерусалимска Библия стои: „le plus petit“, в Лутеровия превод на немски „der Kleinste”, а в английския превод „the least in the kingdom of heaven” – сиреч последният в царството Небесно ще бъде повече от това, което Иоан Кръстителят е бил на земята. А той е бил изпълнен с Дух Свети още в утробата на майка си. Следователно можем приблизително да си представим какво е богатството на славата, която очаква вярващите в Иисус в бъдещия век. Право е казал великият пророк Исаия, повторено после от великия апостол Павел: „око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало това, що Бог е приготвил за ония, които Го обичат“ (Исаия 64:4; 1 Коринтяни 2:9).

Сега за нас възниква твърде важният въпрос: обичаме ли ние Господа? Сиреч обичаме ли Го така, че да бъдем поне между последните в царството Небесно? Защото, за да бъдем удостоени с такова велико щастие, ние трябва да си заминем оттук изпълнени с Дух Свети, както беше изпълнен Предтечата; ние трябва да бъдем новородени свише от вода и Дух, без което не само няма да влезем в царството Небесно, но не можем дори и отдалеч да го видим, съгласно казаното от Спасителя на Никодим: „ако някой се не роди свише, не може да види царството Божие“ (Иоан 3:3).

Без съмнение, ние всички сме кръстени с вода и Дух Свети, поради което всички сме новородени. Но знаем ли какво значи това? И знаем ли дали пребъдваме в новорожденото си състояние? Що е кръщение и какво изисква то от нас, какво трябва да знаем и какво да вършим ние, които сме кръстени? Това е най-великият проблем за хритияните. Да се пазим да не занемарим великия дар на Светия Дух, получен в кръщението. Св. апостол Павел поръчва: „Духа не угасяйте!“ (1 Солуняни 5:19). Духът може да бъде съвсем угасен и прогонен, благодатта на кръщението може да бъде загубена. Веднъж един монах, ученик на преподобни Паисий се отлъчил от манастира по някаква работа. По пътя го срещнал един евреин. Започнали разговор и спор, евреинът доказвал на монаха, че Иисус не е Месия и съвсем не е Син Божи. Монахът почти се убедил в това и казал само тези думи: „Може би и да е така.“ Когато се завърнал и се представил на игумена, преподобни Паисий като го погледнал, просто се ужасѝл, защото видял че душата му е празна, лишена от образа Божи и разбрал че благодатта на кръщението го е оставила. И започнал той да го разпитва какво се е случило. Монахът пък даже и не подозирал нищо особено и едва накрая си припомнил и разказал случая с евреина. Ето, това се нарича лекомислено отношение към най-важния проблем от живота на християнина, на кръстения и новородения веднъж от вода и Дух Свети. В колко много случаи ние се отнасяме лекомислено, равнодушно, или даже съзнателно против волята Божия, за която сме дали обещание в кръщението, че ще я слушаме. Какво внимание, какво съзнание се иска от нас за всички наши мисли, думи и постъпки! Великият псалмопевец Давид, след като бе извършил смъртни грехове, се разкайва от дълбочините на душата си и сърцераздирателно вика: „Не ме отхвърляй от лицето Си и Светия Твой Дух не отнимай от мене“ (Псалом 50:13). Колко по-силно и по-сърцераздирателно трябва да викаме ние, които наистина сме приели Светия Дух в момента на кръщението си! Защото кръщението далеч не е единичният акт на потапянето в купела. То се извършва един-единствен път и в този му вид е неповторимо, но това е само основата, върху която трябва да се гради по-нататък духовният растеж. Това е само началото, което трябва да продължи по-нататък до последната минута на нашия земен живот, за да може щастливо да продължи още по-нататък в безкрайната вечност. Кръщението е целожизнен подвиг, то е носене на кръста, който сме поели в купела на кръщението, носене на кръста през цял живот, след като сме се погребали в кръщението с Христа (Римляни 6:3-4), Св. апостол Петър свидетелства: кръщението не е измиване на телесна нечистота, а е обещаване Богу добра съвест (1 Петр. 3:21), сиреч кръщението е валидно при условие, че ще запазим ризата на кръщението неопетнена до последно издихание. Само така кръстеният веднъж, след като се е родил свише, ще разкрива и увеличава благодатта на кръщението все повече и повече, докато синаповото зрънце на царството Божие порастне в него като многоклонесто дърво, докато с кръстения стане това, което се нарича кръщение с Дух Свети, сиреч докато той наистина бъде изпълнен с Дух Свети. По този път са минали всички, които са достигнали царството Небесно и са успели да влязат в него. По този път трябва да вървим неотклонно и ние. Това е цяла наука за християнския живот, в която човекът научава всичко онова, което словото Божие, тоест Свещеното Писание или Библията ни предлага като непогрешимо божествено свидетелство за истинския спасителен духовен живот. При това ни са крайно необходими опитни ръководители, свещеници и пастири, които сами вървят по този път и познават тази материя и които с голяма любов могат да привличат и да водят поверенето им от Светия Дух духовно стадо. Такъв именно е бил великият Предтеча и Кръстител Иоан, който е светъл пример на всички служители на Христовата Църква. Такъв е и св. апостол Павел, който по този въпрос пише на ефесяните: „Затова прекланям колене пред Отеца на Господа нашего Иисуса Христа… да ви даде, по богатството на славата Си, крепко да се утвърдите чрез Духа Му във вътрешния човек, и чрез вярата да се всели Христос в сърцата ви, та, вкоренени и утвърдени в любов, да можете проумя с всички светии, що е ширина и дължина, дълбочина и височина, и да узнаете Христовата любов, която превъзхожда всяко знание, за да се изпълните във всичката пълнота Божия“ (Ефесяни 3:14-19).salome-with-the-head-of-saint-john-the-baptist

Ето защо ние трябва постоянно да се молим Господ Бог да ни изпраща повече такива богопросветени ръководители в Христа, за да ни учат как да живеем по-пълно в благодатта, та да бъде нашата християнска надежда наистина непосрамваща. В това отношение и днес още Кръстителят Иоан е Христов Предтеча за всички, които търсят Бога и желаят да узнават Неговата воля. И той ще бъде такъв чак до Второто пришествие, защото чрез Евангелието той и сега продължава да проповядва на всички грешници:

„Покайте се. Сторете плод достоен за покаяние. Секирата лежи вече при корена на дърветата; затова всяко дърво, което не дава добър плод, бива отсичано и хвърляно в огън“ (Матей 3:2, 8, 10).

След блажената кончина на Предтечата, Господ Иисус Христос е казал за него: „Той беше светилото (Псалом 131:17), което гори и свети“ (Иоан 5:35). Господ не е казал „което гореше и светеше“, защото след като бе горял и светил с духа и силата на Илия на земята, в този момент той продължаваше да гори и свети в преизподнята. И той вечно ще гори и свети в пълнотата на Светия Дух, а заедно с това и неизказано ще се радва там, в царството Небесно, където заедно с пречистата Божия Майка той заема второто от двете първи места от двете страни на Господа Иисуса Христа (разбирано не в пространствен смисъл). Знаем, че в дните преди спасителните страдания на Спасителя, когато Той бързал към Иерусалим, жадувайки по-скоро да извърши спасението на човешкия род (Лука 12:49-50), всички били убедени, че сега най-после „тоз-час ще се открие царството Божие“ (Лука 19:11), желано от всички, но погрешно разбирано в земен смисъл. Под влияние на тези именно очаквания майката на двамата апостоли Яков и Иоан побързала да ги „осигури“, като помолила Иисус да им даде първите две места до Себе Си, когато стане цар. Но на това Той отговорил, че да се седне Нему отдясно и отляво, не зависи от Него, защото тези две места са за онези, за които са приготвени от самия Небесен Отец (Матей 20:23; Марк 10:40). А тези две места са били предвечно предназначени: първото – за преблагословената Царица Небесна – св. Богородица, както е предсказано в месианския псалом 44 (стих десети): „Застана царица Теб отдесно в офирско злато“, и второто – за приятеля на Жениха, Предтечата Господен Иоан, нещо което светата Църква е засвидетелствала в своя живот по много начини и особено в своето богослужение.

А на преславния и преблагословен Жених на светата Църква – дивната и вечна радост на всички верни християни, на Господа Иисуса Христа, „Който ни направи пред Бога и Своя Отец царе и свещеници, – слава и владичество во-веки веков! Амин“ (Откровение 1:6).
_____________________________

*Източник – http://edamjanova.wordpress.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Posted in Библеистика | Tagged , , , | Вашият коментар

СВЕТИТЕ БРАТЯ КИРИЛ И МЕТОДИЙ И ПАПСТВОТО*

Архимандрит Серафим (Алексиев)

Днес римокатолическите среди на Запад и у нас често спекулират с паметта на равноапостолните славянски просветители св. св. Кирил и Методий. Вероятно те разчитат на това, че повечето читатели не познават историческите факти. Така или иначе римокатолическата пропаганда упорито се мъчи да внушава, че светите братя са били верни последователи на Рим и че папството има някакви особени заслуги в тяхното дело. архиманрдит серафим алексиевТук ще се постараем да осветлим накратко този въпрос, основавайки се предимно на задълбочения труд на известния православен богослов, канонист и историк епископ Никодим Милаш**, издаден в края на миналия век под заглавие «Славянските апостоли Кирил и Методий и истината на Православието». Написан по повод на активното римокатолическо настъпление против Православната църква през 1880-1881 година, този труд е много актуален и днес, при създалите се подобни обстоятелства.

За опровержение на римокатолическите претенции епископ Никодим Милаш (тогава архимандрит) освен обширните си историко-богословски познания е ползвал и цяла поредица достоверни исторически документи от IX век, които хвърлят обилна светлина и върху изследваните събития, станали преди повече от 1100 години. Това са най-вече оригинални папски послания, пазени в Британския музей (Лондон), но проучени и публикувани едва през миналото столетие благодарение на учените-сътрудници на известното издание «Monumenta Germaniae Historica». Д-р Никодим Милаш ги цитира в следния ред:

1. Послание на Адриан II до Ростислав, Светополк и Коцел[1].

2. Наставление на Иоан VIII към Павел, еп. Анконски при тръгването му на път за Панония[2].

3. Послание на Иоан VIII до св. Методий, изпратено чрез Павел еп. Анконски[3].

4. Послание на Иоан VIII до Адалвин, архиепископ Залцбургски[4].

5. Послание на Иоан VIII до Херманрих, епископ Пасауски[5].

6. Послание на Иоан VIII до Ханон, епископ Фрайзингенски[6].

7. Послание на Иоан VIII до крал Лудвиг[7].

8. Послание на Иоан VIII до крал Карломан[8].

9. Послание на Иоан VIII до св. Методий от 879 година[9].

10. Послание на Иоан VIII до Светополк от 879 година[10].

11. Послание на Иоан VIII до Светополк от 880 година[11].

12. Послание на Иоан VIII до св. Методий от 881 година[12].

13. Послание на Стефан V/VI до Светополк[13].

14. Наставленията на Стефан V/VI към епископ Доминик и презвитерите Иоан и Стефан при тръгването им на път за славяните[14].

* * *

Пристъпвайки към интересуващия ни въпрос, трябва преди всичко да подчертаем, че св. св. Кирил и Методий са духовно родени и възпитани от Православната църква. Тяхната просветителска мисия сред западните славяни е организирана от Константинополската поместна църква с благословението на св. патриарх Фотий и по поръчение на византийския император Михаил III. B своето учение, проповед и мисионерска дейност св. братя в нищо не са отстъпили от непоклатните и свети устои на тази Църква, положени от Самия Господ Иисус Христос и Неговите апостоли и веднъж завинаги утвърдени от Светия Дух на Седемте Вселенски събора. Техните древни жития и запазените исторически паметници ясно свидетелстват за това.Св. СедмочисленициВ съхранената и до днес своя вероизповед, известна под наименованието «Написанiе о правeй вeрe», св. Кирил (Константин Философ) малко преди смъртта си в Рим свидетелства за православното си верую. В противовес на въвежданата тогава на Запад ерес за изхождането на Светия Дух и от Сина («Филиокве»), която изопачава самия догмат за Св. Троица, той пише: «Вярвам… и в един Свети Дух, Който изхожда само от Отца.»

Изповеданието завършва с думите:

„Така изповядвам аз своята вяра заедно с Методий, моя роден брат и най-близък помощник в Божията служба. В тази вяра се състои спасението и нея ние завещаваме на своите ученици, та вярвайки така, те да се спасят и в Страшния ден на Съда пак да ни я предадат (запазвайки я дотогава) истинна, неизменна и съвършена и да застанат отдясно на Господа Иисуса Христа, нашия Истинен Бог, Комуто подобава слава през всички векове. Амин“.

Могат ли днес, след своите безчислени еретически нововъведения, римокатолиците да заявят, че са запазили вярата «истинна, неизменна и съвършена», както са ни я завещали двамата свети братя?! И ако отговорът на този въпрос може да бъде само отрицателен, то как се намират такива измежду тях, които настойчиво говорят за съществуване на духовна връзка между папството и славянските апостоли?!

Някои римокатолически автори придават особено значение на посещението, което св. св. Кирил и Методий направили в Рим през 869 година, за да получат оттам разрешение за своята мисионерска дейност. Но в този факт няма нищо особено.

Преди всичко трябва да отбележим, че отпадането на Римския патриархат от Едната, Свята, Съборна и Апостолска Църква – пазителка на православната вяра, е станало окончателно през 1054 година, тоест почти сто години след разглежданите тук събития. Макар че няколко века преди това римските първосвещеници стъпка по стъпка започнали своето отклонение от нея, то верните на изначалната вяра поместни църкви от Изтока, следвайки Христовата заповед за любов и снизхождение към съгрешаващите, все още запазвали духовно общение с християнския Запад.

Тук трябва да добавим едно не по-малко важно обстоятелство. Земите, в които св. св. Кирил и Методий разгърнали своята мисионерска дейност, от древни времена принадлежали на римския диоцез[15]. Следователно било е напълно естествено и дори задължително по църковните канони, светите братя да се обърнат към Рим както за благословение на своето дело, така и за ръкоположението на духовници в новопросветените славянски земи.

Спазването на строгата каноничност, плод на която е било посещението на св. братя в Рим, още веднъж свидетелства за пълната безкористност на тяхната мисия. За сравнение тук ще напомним за противоканоничната дейност на изпратените почти по същото време в България римски проповедници, които по думите на св. Фотий[16], като диви зверове се втурнали в чуждото лозе, за да отклонят новопокръстения български народ от «правите и чисти догмати и от непорочната християнска вяра».

Но нека се върнем към нашата тема и накратко да разгледаме в светлината на конкретната историческа обстановка и последвалото историческо развитие онова отношение на папството към делото на братята просветители, което днес е предмет на спекулации и фалшификации.

Преди всичко прави впечатление невероятното противоречие в папските разпореждания относно мисията на св. св. Кирил и Методий. Това, което един папа разрешава и одобрява, следващият забранява или това, което един и същи папа днес постановява, утре го обезсилва като разпорежда точно обратното. Тази противоречивост и непоследователност в позициите на Рим е резултат на неизменната користност и властолюбие, които за съжаление през тази епоха вече съпътствали и съпътстват до днес действията на римските първосвещеници.

Укрепването на славянските княжества в Мораво-Панонската област през IX век събудило в управляващите князе желание да се освободят от духовната власт на латино-немската иерархия, активно способстваща за понемчването на местното славянско население, и да създадат своя самостоятелна църква, проповядваща светото Евангелие на разбираем за народа славянски език. За тази цел моравският княз Ростислав се обърнал с молба към Константинополската църква, славеща се тогава с високата образованост и духовна култура на своя клир, и през 863 година приел като многоценно съкровище изпратените оттам братя просветители св. св. Кирил и Методий. Залцбургската архиепископия, политически и народностно свързана с интересите на обширната немска империя на Каролингите, положила всички усилия, за да попречи на учредяването на самостоятелна славянска църква и да запази духовната си власт над Моравия и Панония, придобити от нея в ущърб на римския престол преди няколко десетилетия. В така разгърналото се противоборство Римската църква заела особено място, таейки свои планове и кроежи.

От епохата на Николай I (858-867), който положил основата на идеята за папска теокрация над целия християнски свят, Римската църква започнала да се стреми да ограничава митрополитските права на по-силните и обширни архиепископи, отцепвайки от тях отделни епархии. Така тя създавала по-малки църковни ведомства, помагала им да утвърдят своята независимост от митрополитския център и ги подчинявала непосредствено под своята власт.

И така, в този исторически момент папските интереси съвпаднали с интересите на укрепващите славянски държави. Затова, в името на своите властолюбиви домогвания, Рим временно пожертвал господстващата на Запад триезична теория, забраняваща църковната употреба на «варварските» езици. Адриан II през 869 година разрешил мисионерската дейност на светите братя, позволил богослужението да се извършва на славянски език и малко по-късно сам ръкоположил необходимото за създаване на независима славянска църква духовенство. С последния акт той фактически присъединил Мораво-Панонската област към своя диоцез. За глава на новоизградената църква бил хиротонисан сам св. Методий, като му била дадена титлата архиепископ Моравски.

Но ето че през лятото на 870 година немците удържали победа във войната със западните славяни. Княз Ростислав (846-870), по чиято покана през 863 година дошли на проповед светите братя, бил заловен, ослепен и заточен в баварски манастир, където умрял. На неговото място бил поставен от немците покорният им Светополк (870-894), известен със своето коварство и порочен живот, а при княжеския двор на новия владетел се образувала силна пронемска партия. През есента на същата 870 година срещу св. Методий е свикан епископски събор в Бавария в присъствието на самия император Лудвиг Немски. Главен обвинител бил Пасауският епископ Херманрих, един от водачите на папската делегация в България през 867 година. Св. Методий бил затворен в тъмница, нанесен му бил побой, продължително време бил държан под открито небе на дъжд и зимен студ при суровия алпийски климат. На събора той бил довлечен и бит пред всички с конски бич. Според решението на това беззаконно сборище славянският просветител бил заточен в град Елванген, във Фрайзингенския манастир.Св. св. Кирил и МетодийСлед всичко това Залцбургският архиепископ Адалвин изпратил в Рим до папата свои пратеници със специален меморандум[17], в който освен настояване за възстановяването на правата си над Мораво-Панонската област, нарушени с учредяването на славянската архиепископия, той отправил обвинения срещу св. Методий, че извършва богослужението на славянски език по източния обряд – още един скромен факт, потвърждаващ верността на светите братя към православната Константинополска църква.

Две години и половина св. Методий страдал, затворен в тъмница, и всекидневно търпял хули и унижения. Мъчно можем да повярваме, че са били необходими повече от тридесет месеца, за да може римският папа да реагира на деянията на лъжесъбора, над който той имал пълна иерархическа власт. Напразно мъченикът-страдалец апелирал от мрачната тъмница към Рим чрез свои пратеници.

Неговото освобождаване неслучайно съвпада с нов разцвет на Великоморавското княжество през 874 година, когато немците били победени в поредната си война със славяните и поискали мир. Въпросът за църковната независимост на Моравската държава отново се оказал на дневен ред. Папа Иоан VIII, който проявил такова равнодушие към страданията на св. Методий в годините, когато немската държава била силна, сега, при нейното неочаквано отслабване, отново станал «приятел» на славяните и «защитник» на св. Методий. В запазеното писмо-упътване[18] от 873 година, което Иоан VIII дал на своя пратеник при Залцбургския архиепископ – легата Павел Анконски, папата властно и безпрекословно защитил правата на Римската църква над Мораво-Панонската област и се разпоредил да бъде освободен подчиненият пряко на него славянски архиепископ. По същия свой пратеник той обаче предал и писмо[19] до св. Методий, с което му забранявал богослужението на славянски език.

Тези действия разкрили напълно същността на папската политика водена уж в полза на славянството — всички усилия на Иоан VIII били насочени всъщност към това, той да утвърди своята власт над новоучредената архиепископия. Що се отнася до належащата потребност на славяните да бъде проповядвана на разбираем език евангелската истина, то тя с лека ръка била пожертвана в угода на немските прелати. Така изпитващият според някои западни историци «най-нежна любов» към славяните папа Иоан VIII c един замах обезсмислял цялата просветителска мисия на светите братя и я свеждал до средство за осъществяване на властолюбивите стремежи на Рим да подчини обширните славянски области.

Но св. Методий бил верен на Православната църква, от която бил изпратен на проповед. Ръководен от апостолска ревност и нелицемерна любов към новопросветеното Христово стадо, той ни най-малко не обърнал внимание на папската заповед, понеже ясно разбирал, че тя е противна на християнския дух и произтича от нечист извор. Отхвърлянето на папското разпореждане от страна на св. Методий е още едно свидетелство срещу онези, които всячески се стремят да докажат предаността на славянския просветител към Рим.

И така, ревностният Христов светител въпреки неимоверните трудности и пречки продължил своята проповед и богослужение на славянски език. Скоро обаче той бил наклеветен за това от самия княз Светополк и латино-немското духовенство. От запазеното послание на Иоан VIII[20] към св. Методий, с дата 14 юли 879 година става ясно, че освен постоянното обвинение срещу него, отнасящо се до извършване богослужението на «варварски език», той бил обвинен, че «не учи така, както светата Римска църква» и «въвежда народа в заблуждение». Със същото послание св. Методий бил повикан от папата в Рим, за да даде отговор за делата си. Можело да се очаква, че там той ще бъде осъден и анатемосан. Но се случило точно обратното.

Папа Иоан VIII ce намирал в особено затруднително положение – в края на IX век папската власт преживявала тежка криза. Италианските князе-феодали, следвайки политическите си интереси, влезли в открит конфликт с него. Надеждите, които папата възлагал на император Карл Немски, също се оказали неоправдани. Сарацински кораби се появили край южните брегове на Италия и Иоан VIII бил принуден да моли военна помощ от омразната на Рим Византия, чиято флота удържала бляскава победа над сарацините. Иоан VIII признал каноничността на анатемосания от неговия предшественик Константинополски патриарх Фотий, както и правотата на последния в богословския спор относно изхождането на Светия Дух. В свое послание[21] сам папа Иоан VIII пише до патриарх Фотий: «Известяваме на Ваша честност да има пълно доверие в нас относно тоя член (на Символа), заради който се повдигнаха спорове помежду Божиите църкви, че не само не проповядваме това (изхождането на Светия Дух и от Сина), но даже и ония, които отначало, по причина на безумието си, дръзнаха да направят това, осъдихме като престъпници на Божиите думи и разрушители на богословието на Господа Христа, на Апостолите и на всички ония Отци, които, като се събраха заедно, ни предадоха Светия Символ… »

Легатите на папа Иоан VIII на свикания от патриарх Фотий събор през 879/880 година подписали анатемата против всеки, който се осмели да защитава добавката Филиокве към Никео-Константинополския Символ[22].

Последвалото историческо развитие обаче ни дава пълни основания да се усъмним в искреността на действията на папа Иоан VIII. Цената, която Рим изисквал за своето привидно отричане от ереста, била присъединяването на България, Тесалия, Илирия и други области към диоцеза на Римската църква. Само десет години преди това, през 869 година, Адриан II c подобен ход, временно отстъпвайки от триезичната ерес и разрешавайки на св. св. Кирил и Методий богослужебната употреба на славянски език, спечелил за Рим Мораво-Панонската област. Явно е, че иезуитският принцип: «Целта оправдава средствата», още през онези времена започнал да става основно правило за действие на римските папи.

И така, именно при тези обстоятелства през 880 година, непосредствено след Константинополския събор, свикан от патриарх Фотий, св. Методий пристигнал на съд в Рим, за да даде отговор пред папата за отправените срещу него клевети. Иоан VIII тържествено признал, че вероизповедта на св. Методий е правилна, дал разрешение богослужението да бъде извършвано на славянски език и с чест го отпратил обратно в Моравия, за да управлява поверената му архиепископия.

Напразно някои римокатолически писатели се опитват да докажат, че св. Методий приел учението за Филиокве и затова папата признал за правилна вероизповедта му. Те съзнателно затварят очите си за решенията, приети и от Рим, на събора в Константинопол през 879/880 година, и пренебрегват недвусмислените данни на историческите документи. В писмото си[23] от месец юни 880 година до моравския княз Светополк папа Иоан VIII пише: «и тъй, ние запитахме този достоен архиепископ Методий в присъствието на нашите братя епископи, дали вярва в Символа на Православната (orthodoxe) вяра и дали по време на Светата Литургия го произнася така, както е известно, че го пази светата Римска църква и както той е възвестен и предаден от светите Отци на шестте Вселенски Събора, съгласно евангелската заповед на нашия Господ Христос».

Без съмнение в този момент папата е можел спокойно да заяви, че Рим изповядва Символа на вярата така, както той е постановен от общопризнатия авторитет на Вселенските събори[24].

Мнението, че Иоан VIII изключително по политически причини оправдал св. Методий, приемайки православния Символ на вярата и разрешавайки славянското богослужение, се споделя и от известни римокатолически историци. Например кардинал Хергенрьотер в своя труд, посветен на живота на патриарх Фотий, пише:

«Иоан, който току-що бе признал Фотий, предвид спречкванията, които имал с Каролингите, а при това притиснат натясно от сарацините и от италианските князе, … проникнат от горещо желание да подчини под властта си българите, хърватите и далматинците, намерил за съвсем оправдателно според стеклите се обстоятелства да бъде снизходителен към Методий и да се обяви на негова страна[25]».

През същата 880 година св. Методий се завърнал в Моравия при своето любимо Христово стадо, на което посветил живота си и за което според евангелската заповед положил душата си. Привидната подкрепа, оказана му от папата, нямала никакви практически последици. Нещо повече, Иоан VIII извършил един много ловък и коварен ход. Едновременно с оправдаването на св. Методий той назначил в Моравската митрополия втори епископ, като хиротонисал за тази цел презвитера Вихинг, немец по произход и най-отявлен противник на св. Методий и на неговото свято дело. С това Иоан VIII скрито рушел онова, на което привидно съдействал. Говорело се, че новопосветеният епископ има тайната подкрепа на папата и специални инструкции за действие[26]. Гоненията, интригите и препятствията, които св. Методий и неговите ученици трябвало да претърпят от Вихинг и привържениците му били неизброими. В писмо до папата св. Методий се опитал да потърси неговата защита, но вместо да санкционира Вихинг и да го повика на съд, папата с послание[27] от 23 март 881 година посъветвал св. Методий да търпи и да се утешава с бъдещата небесна награда. От полученото папско послание св. Методий разбрал, че няма какво повече да очаква от Рим, и през 881 година прекъснал общение с него[28]. Той отлъчил от църквата противещите му се свещеници и, като видял тяхното упорство във «Филиокве»-то и триезичието, ги предал на анатема[29].

През 882 година св. Методий посетил Константинопол, където се срещнал с патриарх Фотий и император Василий I Македонец, от които бил приет с особени почести. Трябва да се отбележи, че по това време, след като не успял да заграби в своята юрисдикция «многожеланата» му България, Рим отново прекъснал общението си с Константинопол. Именно поради този факт западните историци се опитват да отрекат, или най-малко да премълчат това посещение на св. Методий в противната им Византия, въпреки че за него изрично се споменава в древното житие на св. Методий.

От Константинопол ревностният просветител се завърнал в Моравия, за да продължи своята богоугодна борба. Въпреки противодействието и интригите на латино-немското духовенство той се полвал с любовта и доверието на просветения от него народ, както и с особената преданост на повече от двеста свои ученици, подготвени да продължат делото му. Обаче трудните години на мисионерстване и тежките борби в защита на славянската писменост и просвета били подкосили вече здравето му и той се преселил в Небесното си Отечество на 6/19 април 885 година в моравската столица Велеград.

Само няколко месеца след неговата смърт новият папа Стефан V/VI (885-891) изпратил послание до моравския княз Светополк[30]. В него, след като многословно излагал римските претенции за първенство и учението за изхождането на Светия Дух и от Сина, папата написал: «Твърде много се учудихме, като чухме, че Методий е залягал за суеверието, а не за православната вяра и за раздора, а не за мира. Ако това е така, както сме узнали, ние осъждаме неговото лъжливо учение. А анатемата, която той изрекъл против католическата вяра, да падне на главата му… Относително пък светата служба. Тайнствата и св. Литургия, които Методий си е позволил да извършва на славянски език въпреки дадената от него клетва над мощите на блажения Петър [31], че няма да прави това, като се отвращаваме от злодеянието на погазената клетва, заповядваме занапред това никой по никакъв начин да не прави и с Божията, и наша апостолска власт под страх от анатема забраняваме».

И така, папството показало истинското си лице, което грижливо криело, докато осъществи своите експанзивни планове.

Писмото на папа Стефан V/VI послужило като юридическо основание за гонение срещу учениците на св. Методий. Тези гонения, които започнали през зимата на 885/886 година, подробно са описани в житията на св. Климент и на св. Наум Охридски. Оковавани в тежки вериги, хвърляни в тъмници, влачени, бити и продавани в робство, много от тях загинали, а тези, които останали живи, се устремили към българските земи, водени явно от Божия промисъл и от горещите молитви на св. цар Борис.

След анатемата на Стефан V/VI още няколко папи потвърдили произнесената срещу светите братя и тяхното дело присъда – Иоан Х[32], Иоан XIII[33], Венедикт[34], Александър II[35] и Григорий VII[36].

Обаче през последните векове папството отново посегна на светлата памет на светите братя, за да може пак да ги използва за скритите си политически интереси и експанзивни планове. Разчитайки на късата историческа памет на някои среди и, не на последно място, отчитайки голямата любов и почит, с която св. св. Кирил и Методий се ползват сред източните славянски народи, Рим започна лицемерно да възхвалява равноапостолните просветители, да им строи паметници и храмове и стигна дотам, че през 1880 година, кощунствайки с тяхната памет, ги провъзгласи за светци на Римокатолическата църква. Неволно си спомняме думите от Евангелието: «Горко вам, … лицемери, задето зидате гробници за пророците, украсявате паметници на праведниците… С това сами против себе си свидетелствате, че сте синове на ония, които са убили пророците»(Матей 23:29-31).

И всичко това става при неоспоримостта на факта, че именно вследствие папските разпореждания и анатеми делото на светите братя е било напълно унищожено в земите на западните славяни, намиращи се под властта на римския ересиарх. То обаче е било прието като многоценно съкровище от тези славянски народи, които са пребивавали и пребивават в православната вяра. Първа България, като получила този Божествен дар, не само сама се насладила на неговите дивни плодове, но малко по-късно го направила достояние и на новопокръстената тогава Русия. С това великото дело на св. св. Кирил и Методий станало основа на народностното съзнание и обширната култура на източните славянски народи, отличаваща се с дълбока духовност и извисеност над материалния свят. Защото тази култура е произрасла, развила се е и е разцъфтяла именно върху непоклатните устои на завещаното ни от двамата братя свето Православие, тя е плът от плътта му и кост от костта му.

И така, нека днес римските папи не дръзват да «евангелизират» народа ни, приел евангелската светлина от святи люде преди повече от 1100 години и нека не протягат светотатствено ръце към това, което не им принадлежи нито по дух, нито исторически.
___________________________
*Източник: http://pravoslavie.domainbg.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права

** Автор на повече от четиридесет научни труда, предимно в областта на църковното право и църковната история. По-главните от тях, издадени в превод на различни езици и добре известни във всички православни страни са канонически: Сборник правила, приети от Православната Църква (Задар, 1881), Православно църковно право (1 изд. Задар 1890, II доп. изд. 1902), Правила на Православната църква с тълкувания в 2 тома, (Нови Сад, 1895-96), Синопсис по църковно наказателно право (Задар, 1911); църковно-исторически: Славянските апостоли Кирил и Методий и истината на Православието (Задар, 1881, български превод София, 1903), Славянските апостоли Кирил и Методий и римските папи (Задар, 1881), Св. Фотий, патриарх Цариградски (Задар 1896), Римокатолическата пропаганда… (Белград, 1889, бълг. пр. София, 1901).

[1]. Dr. I. A. Ginzel. Geschlichte der Slavenapostel Cyrill und Method. Wien, 1861. Monumenta Epistolaria, p. 44-45, – цит. по архим. Н. Милаш. Славянските апостоли Кирил и Методий и истината на Православието, бълг. пр. — София, 1903, с. 298.

[2]. Ewald, Die Papstbriefe der Brittischen Sammlung, Neues Archiv der Gesellschaft fur altere deutsche Geschichtskunde. Berlin, 1880. V. 2, p. 302-303 – пос. съч. с. 298.

[3]. Ginzel, p. 61-62. cf. Monum., p. 58 – пос. съч. с. 298.

[4]. Neues Archiv. V.2, p. 301-302 – пос. съч. с. 298.

[5]. Neues Archiv. V.2, p. 303-304 – пос. съч. с. 298.

[6]. Neues Archiv. V.2, p. 304 – пос. съч. с. 298.

[7]. V. Wattenbach, Beitrage zur Geschichte der christl. Kirch in Machren und Bochmen. Wien, 1849, p. 49. Cf. Boszek. Cod. diplomat. et epistolaria Moraviae. Olm. 1836. I, 34-35, No. XLIX, – пос. съч. с. 298.

[8]. Ginzel, Monum. p. 57, пос. съч. с. 298.

[9]. Ibid., p. 58, пос. съч. с. 298.

[10]. Ibid., p. 59, пос. съч. с. 298.

[11]. Ibid., p. 60-62, пос. съч. с. 298.

[12]. Ibid., p. 62-63, пос. съч. с. 298.

[13]. Ibid., p. 63-67, пос. съч. с. 299.

[14]. Neues Archiv. V.2, p. 410, пос. съч. с. 299.

[15]. Св. Методий сам е изтъквал това канонично основание в борбата си срещу латино-немското духовенство, както се вижда от неговото древно житие — «Панонски легенди».

[16]. ГИБИ, т. IV, c. 99-100, по P. Gr., CII, 1860.

[17]. Ginzel, Monum. p. 46-57. Historia conversionis Carantanorum et de S. Methodio testimonium queruium – пос. сьч., с. 312.

[18]. Ewald, Die Papstbriefe der Brittischen Sammlung, Neues Archiv der Gesellschaft fur altere deutsche Geschichtskunde. Berlin, 1880. V. 2, p. 302-303, пос. съч. с. 298 и 313.

[19]. Ginzel. pp. 61-62. Cf. Monum. p. 58, пос. съч., с. 298 и 313.

[20]. Ginzel. Monum. p. 58, пос. съч. с. 298 и 320.

[21]. Bevereg. Pandectae can. Oxon. 1612. Tom. II. P. II. pp. 306-307, пос. съч. с. 60.

[22]. Ab. Fleury, His. Eccl. liv. LIII e. 12-23. Cf. Hefele. Conciliengeschichte 464 fg, пос. съч., с. 63.

[23]. Цит. по ЛИБИ, т. II, c. 173-176.

[24]. Известно е, че добавката Filioque е въведена първо в испанската църква през IX век под силния натиск на могъщия тогава император Карл Велики. Оттам тя се разпространила в Галия и Германия. Римската църква дълго време се въздържала от приемането ѝ, борейки се с остатъците на своето предишно православно съзнание. Някои папи от тази епоха открито се обявявали против това нововъведение, накърняващо древната светоотеческа вяра. Папа Лъв III (795-816) дори разпоредил да бъде поставен Никео-Цариградският символ на вярата (без еретическата прибавка Filioque) в църквата «Св. Петър» в Рим, издълбан на две сребърни плочи – на гръцки и на латински език. Под тях той написал надпис: «Това поставих аз, Лъв, от любов към православната вяра и за запазването ѝ от повреждане.» Римската църква, която по политически причини дълго време толерирала употребата на повредения Символ в Испания, Галия и Германия, сама приела окончателно тази добавка (Filioque) едва през 1014 година при папа Венедикт, с което целият християнски Запад отпаднал от Едната, Вселенска, православна Църква.

[25]. Hergenrother, Photius: II, p. 624 – цит. по Никодим Милаш, пос. съч., с. 327, 328.

[26]. Очевидно самият св. Методий е изказал подобно съмнение в писмо до Иоан VIII. Това става ясно от запазения отговор до св. Методий, в който папата, разбира се, отрича да е давал на Вихинг такива инструкции.

[27]. Ginzel. Monum. pp. 62-63, пос. съч. с. 298, 331.

[28]. Hergenrother, Photius. II, p. 626, пос. съч. с. 298, 331.

[29]. Ginzel, Monum. p. 67. Hergenrother, ib. пос. съч., с. 331.

[30]. Ginzel, Monum. pp. 63-67 – пос. съч., с. 299, 342.

[31]. Лъжа е, че св. Методий е давал такава клетва над гроба на св. Петър в Рим. Самата необходимост от нея е била безпредметна, тъй като при своите посещения в Рим и през 869 година, и през 880 година св. Методий е получавал разрешение съответно от Адриан II и Иоан VIII за богослужебната употреба на славянския език. Явно е, че «непогрешимият» Стефан V/VI твърде погрешително е употребил тук клевета срещу славянския просветител.

[32]. Ginzel, Monum. p. 75, 77, пос. съч., с. 343.

[33]. Ibid., p. 79, пос. съч., с. 343.

[34]. Boczek, Cod. I, 87-88, пос. съч., с. 343.

[35]. Ginzel, Monum. p. 89, пос. съч. с. 343.

[36]. Ibid., p. 90-92 – пос. съч., с. 343.

Изображения: авторът, архимандрит Серафим (Алексиев) (1912-1993), св. Седмочисленици и св. св. Кирил и Методий. Източници http://pravoslavie.domainbg.com и Гугъл БГ

Posted in Християнска апологетика | Tagged , , , , | Вашият коментар

БОГООТКРОВЕНАТА ИСТИНА*

Професор д-р Антоний Хубанчев

проф. Антоний Хубанчев“Една слава бе за мене пленителна – да се изявя с познанията, които събраха Изтокът и Западът, и красавицата на Елада Атина. Над всичко това се трудих много и дълго време. Всички тия познания, обаче, полагам в подножието на Христа, за да отстъпят място на Словото на великия Бог, Което чрез Себе Си засенчва всяко превратно знание и многообразното слово на човешкия ум.” (Св. Григорий Богослов, “Стихове към самия себе си”)

Още в самото начало – при критичния анализ на различните становища за истинния път на богопознанието – православното богословско мислене откроява следните въпроси:

Кои са пътищата, по които вярващото съзнание възхожда през трънливия път на логическата противоречивост и невероятността на абсурда към благодатната и спасителна действителност на богооткровената истина?

Дали пътят към Бога е пътят на разума? Дали доказателствата на разума ще поставят човека на колене пред Бога и ще му наложат да Го възприеме по необходимост, защото логиката доказва това по безспорен начин или Бог като съдбоносна алтернатива в живота изисква свободното самоопределение на личността?

Вторична ли е “светлината на естествения разум” (lumen naturalae rationis) и нуждае ли се тя от допълнителния блясък на свръхестествената истина, за да бъде осветена глъбината на битието в цялата му пълнота?

Свръхестествената истина, основаваща се върху личностното отношение “Бог, конкретния човек”, екзистенциална ли е по своя характер? Означава ли това, че тя е постулат или истина априори?

Какво се крие зад опитите да се изрази Неизразимото с езика на символите или теориите за “тайнописа” (така наречената космическа криптограма) на онази тайнствена следа на Предвечния Логос, която се съдържа в творението (срв. Римляни 1:20)?

Какъв е тълкувателният ни подход към символния език в богословието, когато той се отнася до Бога като Свръхсъщностна Същност в нейните апофатични определения спрямо всяка емпирична даденост и природна детерминация в научно обясняваната и изследвана материaлна вселена.

* * *

Спорът за познаваемостта на света или невъзможността да бъде адекватно опозната във възможната ѝ пълнота обкръжаващата ни действителност не е богословска проблематика. Кои са критериите на истината и дали сенсуализмът, емпиризмът или рационализмът са в основата на истинното знание, също така в някои случаи не е предмет на богословието. Насочеността на богословското изследване не се вмества в този план на човешкия стремеж: да се увеличи размерът на константното в обективираното познание, като от пото-ка относителни моменти в познавателния процес да нараства обемът на постигнати части и аспекти от пълнотата на абсолютната истина. Теория на познанието и епистемологията са неотнимаем дял на философията като наука. Въпреки това редица изтъкнати богослови (от патристичния период) и по-късни религиозни мислители развиват определени паралелни теоретико-познавателни възгледи, които определени от философска позиция, се отличават с голямото си разнообразие и пъстрота. Но това са частни философско-религиозни мнения и становища, а не официално общовъзприета богословска теория на познанието.

Богооткровената истина в религиозното осмисляне на света не е понятие или част от някоя теоретико-познавателна теория или философска система, която се изгражда върху опитното познание. В специфичния християнски смисъл на думата тя се включва в учението за Словото Божие (срв. Иоан 1:18; 17:17). Също така това не са своего рода отвлечени идеи за Бога, които се движат в сферата на философското търсене и са в основата на философския идеализъм (както например при Платон, Фр. Шелинг, Г. Хегел), но са вечните богооткровени истини за Божието битие, за Предвечния Логос, за отношението на Бога към човека и света. Затова в богословието, ако се изразим с точното и популярно разграничение на Блез Паскал, идеята и представите за Бога не третират Бога на философите, но живия Бог на Авраам, Исаак и Яков. Този Бог, Който живя между нас в конкретната историческа личност на Иисус от Назарет.

Свръхестествената истина е истината за Бога, породена и формулирана в процеса на Божието домостроителство, в който човек е обект на Божествено-то откровение и промисъл. Най-висшата степен на това свръхестествено отк-ровение и саморазкритие от страна на Бога е въплъщението на Сина Божи, на Предвечното Слово (Логоса) в личността на Богочовека Иисус, в Когото любовта, волята и словата Божии имат конкретен божествен и разбираем за човешките познавателни способности израз.

От друга страна, православното богословие в своята система – разбира се, не от философски позиции – допуска познаваемостта на материалната действи-телност от търсещия светлината и истината човешки разум. Според система-тическото изложение на св. Иоан Дамаскин “нищо не е по-ценно от познанието, защото то е светлина за надарената с разум душа, а незнанието е тъмнина… Познанието е истинското знание за съществуващите неща[1]”; но то е неправилно, когато се отнася до нещо, което не съществува и го няма в действителността. Изворът на истинното познание е в съответствието му със съществуващото. Неадекватното знание се свързва с несъществуващото. На душата е даден разум, който може да вижда като човешките очи и е способен да опознава и да възприема познанието и истините за съществуващите неща. Св. Иоан Дамаскин в размишленията си “Върху философията” се противопоставя категорично на всякакъв вид агностицизъм, според който философията и познанието не са в състояние да изразяват същността на явленията чрез понятия. “Ние сме способни да познаваме истината и да действаме в съответствие с нея. В това признание се съдържа и възможността за богопознание. Ние мислим Бога като Истина и всяко движение напред в познаване на истината и осъществяването ѝ в живота е движение към Бога[2]”. Но дали винаги ще съществува агностична задпределност и области в безкрайността на вселената, които не ще могат да бъдат докоснати (нито емпирично, нито експериментално, а може би само хипотетично) от емпирично-експерименталните науки, е философски въпрос, който стои като научен проблем пред теория на познанието, а не пред богословието. Доколко ще има постоянно една недостигната terra incognita в опознаване на микро- и макроструктурата на света, също не е тема, която би могла да се нарече богословска. Паралелно с това свръхестествената истина, която няма това количествено и мащабно измерение, никога не може да бъде свързана с тази “непозната земя”, чиито относителни граници и територия и емпирични дадености и зависимости непрестанно се изменят в познавателния процес. Богооткровената истина не се основава на емпирично-експерименталните данни в опитното изследване на света, на методите, на обектната му насоченост и причинно-следствени закономерности. Нейното съдържание е трансцендентно по отношение на този опит, както е трансцендентен и нейният обект – Бог по отношение на материалната вселена. Източникът на свръхестествените истини е Откровението Божие и невъзможността да бъде разкрита Божията Същност на нивото на емпиричното познание и свързаното с него теоретично мислене (срв. Матей 11:27; 1 Тимотей 6:16), ни поставя пред “неизразимостта на тайната на всички тайни”.

Православното богословие, което следва традицията на Ареопагитите, св. Григорий Нисийски, преподобни Максим Изповедник, св. Григорий Паламà и св. Симеон Богослов, се основава на двата класически пътя на богопознание, като възможност да се схване истинната Божия същност. Първият метод, известен като катафатичен, характеризиращ така нареченото положително богословие, е свързан с утвърждаването на определени свойства, принадлежащи на Божието Битие. Въпреки че този път води до определено знание за Бога, то той е несъвършен, защото никакво положително наименование, взето от емпиричната реалност, не би могло да изрази идеята за Абсолютния Бог. Вторият метод, апофатичният, залегнал в основата на така нареченото отрицателно богословие, отвежда към незнанието и като начин на богопознание е по-съвършен и единствено подобаващ на Непознаваемия. Това незнание, обаче, не е незнанието на необразования, но на знаещия, на интелектуално богатия и духовно възвисения. Това е именно “знаещото незнание” (docta ignoratia) на епископ Николай Кузански[3]. Всяко познание при св. Дионисий Ареопагит има за свой обект нещо, което съществува, а Бог е свръх пределите на сетивно възприеманата и умопостигаемата действителност. Приближаването към Бога предполага превъзмогването на всичко по-нисшестоящо, сетивно-предметно от Него, тоест съществуващото. Само по пътя на незнанието (“агносия”) може да се опознае Оня, Който се намира свръх всички възможни емпирични и рационално достижими обекти на познанието. В гносеологичен план това означава, че по отношение на Бога като свръхсъщностна Божественост и свръхестествена Първопричина на света не може да се прилага мисленето, приспособено за опознаване същността на тварното битие, защото то се разгръща единствено на равнището на емпиричното и неговата рационална рефлексия. Затова възприемането единствено на катафатичното богословие крие в себе си опасността от космоморфично и социоморфично богопознание, водещо до отричането на основната религиозна истина, че Бог е тайна[4]. Учението на подобно богословско направление, че Бог е битие, опознавано посредством понятия, е израз на богословски натурализъм. В действителност до голяма степен това е била и тезата на Евномий (IV век), оборена от св. Василий Велики, св. Григорий Нисийски и св. Григорий Богослов.

Какъв е по-конкретно апофатическият път на отрицание при Ареопагитите? Това е въздигането от нисшите сетивни степени на битието към неговите върхове чрез постепенното отстраняване на всичко, което може да бъде познато като материална даденост, като по този начин се създава възможност за приближаване към Незнайния в пълно незнание. Този път на въздигане, при който ние постепенно се освобождаваме от властта на всичко, достъпно за познанието, св. Дионисий сравнява с изкачването на Моисей на планината Синай за среща с Бога. Моисей започва със собственото си очистване, след това се отделя от нечистите и достига с избраните свещеници върховете на божественото възхождане. Но и на тази степен той все още не е в общение с Бога. Той не Го съзерцава, защото не вижда Бога, но само мястото, където пребивава Всевишният. Едва когато прекрачва пределите на видимия свят, Моисей прониква в истинския мистичен мрак на незнанието. Само в това състояние той заставя в себе си да замлъкне всяко положително знание. Само така той всецяло се освобождава от всеки сетивен усет и виждане и принадлежи на Оня, Който е зад пределите на всичко, защото не принадлежейки повече на себе си в съединението си с Неизразимия чрез никакво познание Бог, той се отказва от всяка “понятийност” и благодарение на незнанието познава свръхпределността, недостъпна за познаващия ум. Пътят към Бога е в мистичното съединение на личността с Него, при което Той, Източникът на Светлината, Свръхсъщностният, Непостижимият Ум остава абсолютно непознаваем. Тази мистико-апофатична богословска традиция следват впоследствие преподобни Максим Изповедник, св. Григорий Паламà и св. Симеон Нови Богослов.

Но тогава какъв е смисълът на естественото откровение и на онази истина, която се вижда чрез разглеждане на творението (Римляни 1:20)? Материалната вселена, от една страна, и човекът с неговата психофизическа структура, от друга, са емпиричен екран, в който са дадени символите на непостижимата Божия същност. Човекът се стреми да разкрие смисъла на тези символи, да разгадае тайнствения шифър (тайнопис), вложен в битието. Познаващият субект сравнява, търси нови образи и понятия, създава символи и превежда явленията в обкръжаващата го действителност на свой език. Той търси сродното между две реалности: първата сетивната, изследвана с емпирично-експериментални методи, и втората трансцендентната. По този начин се извършва символизация на този свят. Или сумирано изразено, точно в това се заключават и възгледите на преподобни Максим Изповедник. Това е символният път на разума Логос посредством логосите-символи към Логоса, Корен на всяко битие, Смисъла на цялото творение. Богооткровената истина е по-сеяна във всички сфери на битието. Тя съществува като “семена на Логоса” и мислещият дух в стремежа си към Истината на всички истини събира фрагментите на общия Смисъл[5]. Бог като трансцендентна Същност (ousia) чрез изявата на Божия живот и Божиите енергии присъства и действа в сътвореното битие, където разумът-логос се движи по символния познавателен път на логосите-символи към Предвечния Логос Първоосновата на всяко битие и Смисъла на творението.

Емил Брунер също така твърди: “От дълбокото прозрение на природата се по-ражда прозрението за Божественото… Светът е екран на божествените изяви, история на постепенното самооткровение на Бога в човешкия дух[6]”.

В православното богословие, обаче, този процес не е свързан с опитите да се изработват върху рационалистична основа адекватни понятия за Бога, а с пораждането на дълбок богословски символизъм, служещ като мост между двата свята – естествения и свръхестествения – и одухотворяващ човешката идея за Бога. Това прави възможен и синтеза между двата противоположни богословски методи катафатичния и апофатичния. В тази взаимовръзка св. Василий Велики с боговдъхновена прозорливост отбелязва в полемиката си срещу Евномий: “Няма нито едно име, което обгърнало цялото Божие естество, би било достатъчно за Неговото изразяване. Но многото и разнообразни имена, взети в тяхното собствено значение, съставят понятие, което макар и тъмно и напълно бегло в сравнение с цялостното, все пак е достъпно за нас. Едни имена, казвани за Бога, показват онова, което е в Бога, а други, обратно, което не се съдържа в Него. По такъв начин чрез тези два способа, тоест с отрицанието на онова, което не е и признанието на това, което е, в нас се образува като че ли някакъв отпечатък за Бога[7]”.

Свръхестествените истини, съдържащи се в Свещеното Писание, не са теоретико-спекулативен продукт на абстрактно-логическо мислене. Представите за Бога в Откровението се разграничават от схващането, че Бог е чиста мисъл. Триединният Бог преди всичко е Любов. Абсолютното мислене е и любов, а не логическа, лишена от емоционално-волево съотношение абстракция. Бог не е идея, която може да се приеме или отхвърли, нито е понятие или представа, които могат да отговарят на някаква обективна действителност или не, а е присъстваща действителност, непосредно усещана реалност, с която религиозният човек се намира в лично общение. Живият Бог на нашата вяра ние схващаме преди всичко в категорията “съотношение”, защото ние съществуваме във вярата единствено съотнесени към Бога. Чрез него се определя и човешката ни същност, защото в Бога можем да бъдем напълно познати (1 Коринтяни 13:12). Всяко друго съотношение може да обуславя личността с оглед на полезната и функционална значимост, да я прави средство за постигане определени цели, да ограбва нейната безусловност. Съотнесена към Бога, личността получава “безкрайната реалност на съществуването си”, за което говори и С. Киркегор. Определенията за Бога чрез спекулативното философско мислене (епископ Дж. Беркли, Й. Г. Фихте, Г. В. Ф. Хегел) свеждат Абсолютното предимно до мисленето. Разумът, мисълта, идеята са божествени. Чистото мислене се възвежда до степента на самостоятелен субект, до своего рода демиург и устроител на материята. В системата на свръхестествените истини Бог е мислене и любов. Любовта е основното отношение на Бога към творението. Логосът на цялата вселена, творческата Първопричина и Първомисъл е същевременно и Любов. Разгръщането на Логоса като Мисъл и Идея в сътвореното битие е творческо, защото като Мисъл Бог е Любов и Любовта е Мисъл. Мисълта, Любовта и Волята Божии неразделно и неразлъчно присъстват като Смисъл и Истина в динамичния ритъм на безкрайната вселена[8].

Ето защо в религиозното мислене богооткровената истина преди всичко е христоцентрична, тъй като въплътилият се Бог Слово е началото, основата и целта на цялото творение (срв. Иоан 1:7; 1:16; 3:9) и живителен извор на нашето богопознание.

Богооткровената истина е истина на вярата, тя е постулат, тя е истина априори, която в процеса на вярата придобива своята апостериорна и екзистенциална характеристика. А това ще рече, че тази истина не е самата вяра, но тя произтича от нея, конституира се върху тази основа и е теоретическият израз и резултат на отразеното от човешката личност разбиране на тази вяра. Самото богословие като наука, облечено във формите на човешкото мислене, е именно теоретическото смислово разкритие и отражение на тази вяра. Това е човешкият стремеж в историческото развитие на Църквата Христова за формулиране в категориите на човешката познавателна и мисловна способност смисъла, същността, целта и значението на свръхестественото Откровение. В този аспект богословието е разбиращата вяра. Постигнатата по този път истина е субективна по външната си изразна форма, защото този компонент е продукт на мислещия дух. Християнските истини на Откровението, разглеждани в онтологичното триединство “Бог, човек, свят”, имат своето обективно съдържание в Божията природа и субективна форма в човека, който като познаващ субект е обусловен от своите познавателни възможности и своеобразието на съответната историческа действителност. Тази схема има чисто богословски характер и тя е качествено различна от класическото теоретико-познавателно съотношение “субект-обект”, където системата на знанието се изгражда върху сетивния опит на познаващия обективната действителност субект.

Богооткровената истина се възприема духовно. “Ние приехме не духа на тоя свят, а Духа, Който иде от Бога, за да знаем това, що ни е дарувано от Бога; това и проповядваме не с думи, научени от човешката мъдрост, а с думи, научени от Духа Светаго, като сравняваме духовното с духовно. Душевният човек не възприема онова, що е от Божия Дух: за него това е безумство; и не може да го разбере, защото то се изследва духовно… А ние имаме ум Христов” (1 Коринтяни 2:12-16). В цитирания текст от св. апостол Павел е дадено с безвъпросна яснота това разграничение между “душевния човек” (тоест сетивната степен на познанието и изгражданата върху нея рационална постройка) и сферата на духа. В тази класификация “душевният човек не възприема онова, що е от Божия Дух”, защото това е реалност от друга битийна градация и порядък, от друго качество и тя “не иде от този свят, но от Духа, Който дохожда от Бога”. Тази истина може да бъде разбирана, сравнявана и изследвана само духовно. Ние възприемаме Божието Откровение във формата на слова, на исторически дела и събития, отразени в Свещеното Писание и Свещеното Предание. В този религиозен акт, чиято екзистенциална основа е вярата, търсещата Бога личност се възвисява към истинната същност на богопознанието. И ако вярата има действителното си претворяване там, където човекът среща Бога като Личност, където християнинът пребивава в единение с Иисуса, то това означава според определението на св. апостол Павел да бъдем в Христа, Него да следваме, в Неговия Дух да пребиваваме, Неговите мисли да имаме (срв. Филипяни 2:5), от Неговото слово да живеем, в Негова-та светлина да стоим. В това именно духовно състояние е възможно и истинното богопознание.

Богооткровената истина е есхатологична. Тя дава всеобемащия смисъл на всичко съществуващо и разкрива във финалните моменти от развитието на природата и обществото тържеството на Логоса – Слънцето на правдата. Тя е истина, осмисляща не само съществуването на отделната личност, но и на целия космос.

Богооткровената истина е спасителна. Като път, очертан от християнската вяра в стихията на евангелската любов, от тази истина блика неизкоренимата надежда в утвърждаване безсмъртното сияние на мислещия дух над небитието и жестоката неумолимост на тлението. Тя е истина, която носи спасението във вечния живот.

Богооткровената истина е истина от друга градация на битието, поради което тя се изразява чрез тайнственото значение на символа. Вярата облича знанието за догматическите истини в символична дреха, в образен език, прикриващ чрез последователни противоречия висшата истинност и глъбина на съзерцанието, счита отец Павел Флоренский[9].

За християнина, който с очите на вярата вижда Бога, идеите в божественото Откровение са истини от по-висш порядък и реалността на Божието битие – най-висшата действителност. Тези истини са абсолютни по своя характер, тъй както и Сам Бог е абсолютен по Своята природа. Но те не са статични и абстрактни, защото, действащи екзистенциално в човека, те са живот и възходящо динамично творчество. И това не са голи абстракции, тъй като Трансцендентното, схващано като жив и личен Бог, не е безкрайната отдалеченост, но е непосредствено присъстващото в богообразната човешка същност там, където Троичният Бог действа в отделната личност и в човешката общност и конкретното битие на Божията сила е любов, истина и добро.

Богооткровените истини се съхраняват, формулират, преподават и разясняват от св. Православна църква, явяваща се техен сакраментален носител в историческия развой на човечеството. Тази Църква, която молеща се и правилно славеща Бога, вярваща и преподаваща, ръководена от Духа Иисус Христов (Иоан 16:13), прониква все по-дълбоко в глъбината на Словото, за да познаем и ние Божията Истина, която е нашата Светлина (Иоан 1:9), нашият Път и Живот (Иоан 14:6).
____________________________
*Източник – http://www.bg-bogoslovi.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Ср.Weiher E., Die Dialektik des Johannes von Damaskus in kirchlichslavischer Übersetzung, MLS, Bd. VIII, Wiesbaden, 1969, p. 8.

[2]. Православная богословская энциклопедия, т. II, Петроград, 1901, с. 112.

[3]. Ср. Кузанский, Николай, Сочинения в двух томах, т. 1, М., 1979, с. 50-142 и с. 283-288.

[4]. Ср. Ареопагит, Псевдо-Дионисий, За божествените имена, С., 1999, с. 44-51, с. 90 и сл.

[5]. Ср. Ахимандрит Киприан (Керн), Антропология св. Григория Паламы, Париж, 1950, с. 330.

[6]. Brunner Em., Philosophie und Offenbarung, Tübingen, 1925, p. 17-18.

[7].Творения иже во святых отца нашего Василия Великаго. Опровержение на защитительную речь злочестиваго Евномия. т. 1, С.-Петербург, 1911, с. 470.

[8]. Ср. Ратцингер, Йозеф, кардинал, Введение в християнство.

[9]. Ср. свещ. Флоренский, Павел, Столб и утверждение истины, М., 1914, с. 202.

Изображение – авторът, професор д-р Антоний Хубанчев. Източник – Гугъл БГ

Posted in Философия | Tagged , , , | Вашият коментар

ВЪЗКРЕСЕНИЕ И ЖИВОТ*

Професор д-р Тотю Коев

„Сей день, егоже сотвори Господ, возрадуемся и возвеселимся в онь“ (Псалом 117:24)

prof_Totyo_KoevПразникът Възкресение Христово, който Православната църква молитвено чества и богослужебно прославя като празник на празниците и тържество на тържествата, поражда велика радост и подтиква към духовен размисъл. За да се осмисли Пасхалната радост, необходимо е да се вникне дълбоко в съдържанието на историческия факт – Възкресението Христово, като преди това се анализират предхождащи го събития с всечовешко значение.

Не може да се говори за Възкресението Христово, без преди това да се погледне към Кръста на Голгота. Двете са неделимо свързани. Без Кръстната саможертва няма Възкресение, без Възкресение няма вечен живот.Passion of Christ (37)Кръстната смърт на Богочовека Иисус Христос не е обикновен исторически момент от Неговия земен живот. Тя влизала в плана на Божието домостроителство като безусловна необходимост в делото на изкуплението. Сам Иисус Христос говорил на учениците и слушателите Си, че Той дошъл на земята, за да пострада и умре; че тази смърт е предсказана още старозаветните пророци. На двамата ученици Лука и Клеопа, пътуващи за Емаус, Той казал: „Нали тъй трябваше да пострада Христос и да влезе в славата Си. И като начена от Моисея и от всички пророци, обясняваше им казаното за Него в цялото Писание“ (Лука 24:26-27). При други случаи Христос говорил също, че ще бъде предаден и ще претърпи кръстна смърт; че „Син Човечески отива според както е определено“ (Лука 22:22); че чрез Кръстната Си смърт Той искал да избави човечеството от греха и смъртта и да му дарува вечен живот: „Както Моисей издигна змията в пустинята, тъй трябва да се издигне Син Човечески, та всякой, който вярва в Него, да не погине, но да има живот вечен“ (Иоан 3:14-15). Веднъж пред невярващите юдеи Господ Иисус Христос изразил увереност, че ако те сега не вярват в Него, когато Го издигнат на кръст, тогава ще узнаят кой е Той (срв. Иоан 8:28). Иисус Христос ясно и убедително свидетелствал, че когато бъде издигнат от земята, тоест когато бъде разпнат, тогава ще привлече всички към Себе Си (срв. Иоан 12:32), в смисъл – хората ще повярват в Него и ще приемат учението Му едва след Неговата кръстна смърт. Целта на тези Му предсказания е ясна: да внуши на човеците провиденческото значение на Неговата Голгота и по такъв начин да ги предпази от възможната съблазън относно Кръста: „Казах ви това преди да се е сбъднало, та кога се сбъдне, да повярвате“ (Иоан 14:29).Passion of Christ (17)Според ясното учение на Православната църква човекът като образ Божи е сътворен нито смъртен, нито безсмъртен, той е сътворен свободен, с възможност и заложби за безсмъртие (срв. Премъдрост Соломонова 2:23; Битие 1:27; Иисус Сирахов 17:3-4). И това е така, защото ако човекът беше сътворен смъртен, вината не щеше да бъде негова, че той умира; ако пък беше сътворен безсмъртен, как да си обясним наличието на смъртта, която е безспорно явление. И в двата случая би липсвала свободата на човека, без която неговите деяния не биха имали нравствена оценъчност. Сътворен за безсмъртие ще рече, че Творецът е вложил в него сили и способности, които той ако развива и укрепва, ще изгражда своето безсмъртие. Ако пък не ги развива и съзнателно се противи на Божията воля, той става смъртен. И в двата случая е налице свободна воля. Адам и Ева не само не изпълнили волята на Твореца, но активно се противопоставили на нея (срв. Битие 3:1-6). Оттук вече последвало изпълнение на казаното от Бога: „От дървото за познаване добро и зло да не ядеш, защото в който ден вкусиш от него, бездруго ще умреш“ (Битие 2:17). От тези думи не следва да се прави заключение, че при нарушаването им смъртта ще настъпи веднага. По-скоро трябва да се разбират в смисъл, че от момента на нарушаването на заповедта Божия започва постепенен процес на умиране. Бог изпратил смъртта, или по-точно, човек се лишил от възможността за безсмъртие от момента на грехопадението. Нарушавайки връзката си с Бога, с върховния Източник на живота, той се обрекъл на духовна и телесна смърт, която постепенно станала действителност (срв. Римляни 5:12, 17, 21; Ефесяни 4:18).TheResurrectionOfJesusByHeinrichHofmann0302Колкото и тежък да е бил грехът на Адам и Ева, той само затъмнил образа Божи у човека, но не го унищожил, защото именно като образ Божи той е неунищожим. Този факт сам по себе си показва, че доброто у човека, което има субстанциален характер, не е напълно унищожено от греха, от злото, което няма такъв субстанциален характер, защото не идва от Бога, докато доброто идва от Него. Тук вече е налице антиномията: от една страна, остатъкът от добро у човека след греха изисква той да живее, от друга – грехът като аномалия трябва да бъде унищожен, но негов носител е човекът, следователно човекът трябва да умре. Доброто изисква прошка, а оттук – живот, злото изисква наказание и оттук – смърт. Как могат тези две противоположности (прошка – живот, и наказание – смърт) да се съвместят, след като те взаимно се изключват? Правдата изисква грешникът да умре и същевременно да живее. Тази антиномия не би съществувала, ако у човека нямаше остатък от добро.

В своята многохилядолетна история до идването на Иисус Христос човечеството се е опитвало да разреши споменатата антиномия по пътя на жертвите. Първото жертвоприношение, за което свидетелстват старозаветните свещени книги, е на Каин и Авел (срв. Битие 4:3-5). Известно е, че не само у юдеите, но и у всички древни езически народи жертвата е била необходима съставна част на религиозния култ. Нещо повече, в Стария Завет тя е санкционирана и осветена от Самия Бог. Тя получила значение на свръхестествено Божествено установление, на вътрешна потребност за човешкото съзнание. Независимо от това, грехът у човека не се унищожава чрез жертвите, защото те имали характер на замяна на човешкия живот. По своята ценност жертвите не били равни на ценността на човешкия живот, те имали фиктивен характер. Поради това принасяните в древност жертви не само не унищожавали и не могли да унищожат греха, но нещо повече – те го умножавали, приспивайки човешката съвест. В този смисъл са и Божиите слова, изречени чрез пророк Исаия: „За какво Ми са многото ваши жертви… Не принасяйте вече суетни дарове“ (Исаия 1:11, 13). Бог желае доброто. Той иска такава жертва, която би била действително отрицание или унищожение на злото. „Аз искам милост, а не жертва, и богопознание повече, нежели всесъжения“ (Осия 6:6). Вместо външни обреди и жертви, необходимо е духовно служение, което се заключава в любов към ближния, в проява на милост; необходимо е не само теоретическо богопознание, но и стремеж към единение с Бога във и чрез любовта. По такъв начин Сам Бог обявил старозаветните жертви за непостигащи своите цели и посочил значението им само като предобрази на действителната жертва, която в подходящо време предстояло да бъде принесена[1].the resurrection dayИстинската жертва е дело и израз на любовта „Аз искам милост, а не жертва“ не значи, че жертвите не са угодни на Бога изобщо, но че са нужни жертви на любовта. Любовта, която по същината си е благо, не може да не бъде приета от Бога, Който Сам е абсолютно благо. Само такива жертви са угодни на Бога, Който не приема нищо освен доброто, а единственото добро е любовта. Бог – безкрайната любов – не иска от грешните нищо друго освен разкаяние, тоест възвръщане към Неговата любов, защото любовта се удовлетворява напълно чрез любов. Разкаянието е ненавист към греха и към всичко свързано с греха. Жертвата е страдащо добро или страдание за правдата. Страдащото добро (любовта) дава единствено правилното разрешение на споменатата антиномия: злото, грехът наистина се унищожава чрез любовта, но с това не се отнема животът на човека. Поради това, ако страдащото добро е наистина унищожение на злото (смърт на греха), то е действителна жертва. Следователно умилостивителната човешка жертва може да бъде само покаянието, защото само то напълно удовлетворява всички изисквания на истинската жертва. Но хората преди Христа не били в състояние сами да извършват необходимото покаяние, тоест да възненавидят злото и да се обърнат към Бога, да принесат необходимата изкупителна жертва за своите грехове. Такава жертва веднъж завинаги и за всички нас е принесъл Иисус Христос чрез кръстната Си смърт на Голгота[2].

По-горе бяха цитирани думи на Иисус Христос, разкриващи необходимостта от кръстната Му жертва и нейното значение. В същия смисъл е и проповедта на апостолите. Те наричат смъртта на Иисус Христос изкупителна жертва за нашите грехове: „Бог… изпрати Своя Син в плът… да се принесе в жертва за грях“ (Римляни 8:3); Христос „се яви, за да премахне греха, като се принесе Сам в жертва“ (Евреи 9:26); „Не ние възлюбихме Бога, а Той ни възлюби и проводи Сина Си да стане умилостивение за нашите грехове“ (1 Иоан 4:10). В посланието си до евреите св. апостол Павел говори подчертано ясно и убедително за изкупителната жертва Христова. Тук Иисус Христос е наречен Първосвещеник, Който принася жертва за греховете и Сам е жертва, тоест принасящ жертва и приносим в жертва (срв. Евреи 5:10; 7:26-28; 9:11-19; 10:1-28). Разглеждайки смъртта на Иисус Христос като изкупителна жертва за човешките грехове, не бива да забравяме, че изкуплението не започва на Голгота. Там то завършва, а началото му е още в Боговъплъщението, прониква целия земен живот, учение и служение на Христос. Кръстната смърт е завършителният момент на жертвоприношението Христово. „Свърши се!“ (Иоан 19:30), казал Спасителят, умирайки на Кръста. Жертвоприношението свърши, жертвата е принесена.Caravaggio, Jesus after His Resurrection and St. Apostle ThomasИзкупителният характер на Кръстната жертва е подчертаван винаги от Православната църква. Това е основна верова истина, намерила място в член 3 и член 4 от Символа на вярата: „Който (Иисус Христос, ск. м.) заради нас човеците и заради нашето спасение слезе от небесата и се въплъти от Духа Светаго и Дева Мария, и стана човек; Който биде разпнат за нас при Понтий Пилат, и страда, и биде погребан“.

Иисус Христос принесе Себе Си в жертва не само като човек, макар невинен и безгрешен, но и като Син Божи, тоест като Богочовек. Именно поради това Неговата жертва има универсално значение, което е неизмеримо с човешка мярка. За човешкия ум не е възможно да обхване плодовете от тази жертва, да вникне в нейния смисъл. Тя е достъпна повече за сърцето, което я преживява, а не теоретизира върху нея. „Заради нас човеците и заради нашето спасение“ принесе жертва не обикновен човек, а въплътилият се Син Божи. В Него като истински човек човешкият род имаше свой представител. Поради това Неговата жертва беше от човека и за човека. Но тъй като човешката природа е приета в ипостасно единение със Сина Божи, то смъртта на Богочовека могла да замени и действително заменила смъртта на всички човеци. Тук са налице три важни момента. Първият – Иисус Христос претърпял страдания и смърт в изпълнение волята на Своя Отец небесен. „Слязох от небето, казва Христос, не за да върша Моята воля, а волята на Отца, Който ме е пратил“ (Иоан 6:38). Вторият момент – Христос принесъл Себе Си в жертва доброволно, не по някаква принуда. „Аз Си давам душата… Никой не Ми я отнема, но Аз Сам Си я давам“ (Иоан 10:17-18). И третият момент – Кръстната жертва за спасението на човечеството е жертва на любовта Божия към сътворения от Бога свят. „Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен“ (Иоан 3:16). Тези три момента, взети заедно, показват ясно, че чрез кръстната Си смърт на Голгота Иисус Христос помирил човека с Бога, свидетелствайки убедително, че не Бог враждува с човека, а човекът враждува с Бога. „Чрез Него (чрез Иисуса Христа, ск. м.)… имаме достъп при Отца, в единия Дух“, не сме „вече чужди и пришълци, а съграждани на светиите и свои на Бога“ (Ефесяни 2:18-19). Иисус Христос възстановил съюза между Бога и човеците, нарушен по-рано чрез греха, установил „нов завет“ (1 Коринтяни 11:25). „И затова Той е Ходатай на нов завет“ (Евреи 9:15), Глава на Църквата, „която Той си придоби със Своята кръв“ (Деяния апостолски 20:28). Преди кръстните Си страдания Христос се молил: „Да бъдат всички едно: както Ти, Отче, си в Мене и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно – та да повярва светът, че Ти си Ме пратил“ (Иоан 17:21). И тези молитвени слова се изпълнили – съюзът на любовта между Бога и човеците се осъществил. Свидетелство за това е историята на християнството[3]. Искрено повярвалите в Христа и следващи Го в живота си са в постоянно общение и единение с Него.ResurrectionЧовешката история знае много случаи, когато хора на смелия дух и чистите пориви са умирали в името на възвишени идеали, в името и за благото на другите. И тяхната жертва е служила и служи за пример на поколенията. Но няма случай в историята, когато и най-смелият герой, след като е пожертвал живота си, да го върне отново. Това е естествено, защото никой няма власт над смъртта. Такава власт има само Бог, Който е господар и на смъртта. Синът Божи, Богочовекът Иисус Христос – единственият, Който пожертва Своя живот на Голгота за изкуплението на човечеството от греха и смъртта. И същевременно Той е единственият, Който чрез смъртта Си победи смъртта и „възкръсна в третия ден, според Писанията“ (член 5 от Символа на вярата).

Възкресението Христово е уникален, неповторим случай в цялата човешка история. В него и чрез него се утвърждава и напълно се възприема Голготската жертва. Без Възкресението Кръстната смърт се обезсмисля, както се обезсмисля и Възкресението без Кръста. Тази истина е изразил най-добре св. апостол Павел с думите: „Ако Христос не е възкръснал, то празна е нашата проповед, празна е и вашата вяра… Ако Христос не е възкръснал, суетна е вярата ви: вие сте си още в греховете… Но ето, Христос възкръсна от мъртви и за умрелите стана начатък“ (1 Коринтяни 15:14, 17, 20). В основата на апостолската проповед е Възкресението Христово. Поради това, ако Христос не бе възкръснал, тази проповед и произтичащата от нея вяра биха загубили всякакъв смисъл, а самите апостоли щяха да бъдат „лъжесвидетели Божии“ (стих 15). Без Възкресение няма изкупление. Ако Христос не бе възкръснал, Той не щеше да бъде изкупител. Нашата вяра щеше да бъде суетна, тоест празна, безполезна, ние щяхме да сме си още в греховете. По-нататък, ако Христос беше само умрял на Кръста и не беше възкръснал, то и Сам Той би останал под проклятието на греха, и човечеството не би получило от Него оправдание за греховете, и тези, които са умрели в общение с Него, не биха възкръснали, а живите негови последователи, приели върху себе си тежкия житейски кръст на страданията, биха били най-нещастните измежду хората[4]. Но Божествената истина, която като Божествена е безусловно вярна, ни рисува друга картина. Нея най-вярно е изразил св. апостол Петър с думите: „Благословен да бъде Бог и Отец на Господа нашего Иисуса Христа, Който по голямата Си милост, чрез възкресението на Иисуса Христа от мъртвите, ни възроди за жива надежда“ (1 Петр. 1:3). От тези думи става ясно, че дори самата вяра в Бога ни е дадена чрез Възкресението Христово, което е послужило за основа на нашата вяра в собственото си възкресение и безсмъртие. Сам Иисус Христос подчертава недвусмислено, че Неговото Възкресение е свидетелство за божественото Му пратеничество, за месианското Му достойнство: „Кога издигнете Сина Човечески, тогава ще узнаете, че съм Аз; и нищо не върша от Себе Си, но както Ме е научил Моят Отец, тъй говоря“ (Иоан 8:28).Jesus Christ (30)Възкресението на Иисус Христос е най-убедителното доказателство, че всеки от нас ще възкръсне, защото Христос възкръснал като Човек. С Неговото Възкресение е поставено началото на възкресението на човеците. „Ако вярваме, че Иисус умря и възкръсна, то и починалите в Иисуса Бога ще приведе с Него“ (1 Солуняни 4:14). „Знаем, че Който възкреси Господа Иисуса, ще възкреси и нас чрез Иисуса“ (2 Коринтяни 4:14). Ако Христос бе останал в гроба, то Кръстът щеше да остане за нас средство за най-позорно наказание и смърт. И тогава Неговата смърт наистина не би имала изкупително значение. Но щом Той действително е възкръснал, това значи, че грехът и свързаното с него осъждане са загубили своята сила над нас; значи, че принесената от Него жертва е приета от Бога; че е извършено делото на изкуплението. Той принесъл пълно удовлетворение за нашите грехове и с това заслужил за нас благодатта на Светия Дух, Който ще оживи и нашите тела (срв. Римляни 8:11). Първият Адам (земният) донесъл осъждането и смъртта, вторият Адам (небесният) донесъл оправданието. „Христос възкръсна от мъртви и за умрелите стана начатък. Понеже както смъртта дойде чрез човека, тъй и възкресението от мъртви дойде чрез Човека. Както в Адама всички умират, тъй и в Христа всички ще оживеят; но всеки по своя ред: начатък е възкръсналият Христос; после, при Неговото идване, ще възкръснат ония, които са Христови“ (1 Коринтяни 15:20-23). Както чрез Адам грехът влязъл в света и повредил човешката природа, така чрез Христа дошло оправданието за всички (срв. Римляни 5:12). Чрез Адам влязла смъртта за всички, чрез Христа влязло възкресението за всички. Възкресението Христово е залог за нашето бъдещо възкресение и предпоставка за вечен живот. „Писано е: „първият човек Адам стана жива душа“, а последният Адам – животворен дух. Но първом не иде духовното, а душевното, и после духовното. Първият човек е от земя, земен; вторият човек е Господ от небето. Какъвто е земният, такива са и земните: и какъвто е Небесният, такива са и небесните; и както сме носили образа на земния, тъй ще носим и образа на Небесния“ (1 Коринтяни 15:45-49).The resurrection in the last dayВъзкресението Христово е пълно осмисляне и оправдание на Кръстната жертва. Човечеството не познава друго религиозно учение, което преди радостта да разкрива смисъла на страданията, преди тържеството да говори за унижението и на основата на унижението да утвърждава радостта. И това е така, защото всички религиозни учения имат за свои основатели хора, които, макар и гениални, не са съвършени. Единствено християнското религиозно учение има за основоположник Богочовек. Като Бог Иисус Христос е дал съвършено, божествено учение, като Човек го е облякъл във възможно най-подходяща човешка форма, и, най-важното, засвидетелствал го е чрез личния Си живот, утвърдил го е чрез Кръстната Си смърт и го е запечатал със славното Си Възкресение.

Христовото Възкресение има още едно измерение, което е космическо. Вече се каза, че Възкресението Христово е предпоставка за нашето възкресение. А нашето възкресение означава прекратяване силите на греха над нашето тяло. Щом грехът престане да действа в тялото, което като материална субстанция е част от природата, значи той ще загуби своята сила и над външната природа[5]. Тази мисъл твърде образно е изразил св. апостол Павел с думите: „Тварите с нетърпение ожидат прославянето на синовете Божии, защото тварите се покориха на суетата не доброволно, а по волята на Оногова, Който ги покори, с надежда, че и самите твари ще бъдат освободени от робството на тлението при славното освобождение на синовете Божии. Защото знаем, че всички твари заедно стенат и се мъчат досега“ (Римляни 8:19-22). Тварите се покориха на суетата не доброволно, а поради вината на човека. След обновяването на виновника за тяхното покоряване следва да се обновят и те, за да има между тях и човека такава хармония, каквато е имало преди грехопадението му. Правдата, която ще обитава на новото небе и новата земя (срв. 2 Петр. 3:13), е предпоставка за тази хармония, а самата правда е резултат от Възкресението Христово.Christ up 043Проникната от силата и значението на Христовото Възкресение, Православната църква го отразява богато в иконографията, възвеличава го с подходящи слова и богослужебни песнопения. Едно от песнопенията, което е намерило място във всяка възкресна утреня, гласи: „Воскресение Христово видевше, поклонимся Святому Господу Иисусу, Единому безгрешному. Кресту Твоему покланяемся, Христе, и святое Воскресение Твое поем и славим. Ти бо еси Бог наш, разве Тебе иного не знаем, имя Твое именуем. Приидите, вси вернии, поклонимся святому Христову Воскресению; се бо прииде Крестом радост всему миру; всегда благословяще Господа, поем Воскресение Его, распятие бо претерпев, смертию смерт разруши“.

Казаното дотук би могло да се резюмира така: във и чрез Възкресението Христово се осмислят Въплъщението и Кръстната смърт на Богочовека Христа. Чрез Въплъщението е възстановена прекъснатата връзка между човека и Бога, излекувана е наранената от греха човешка природа. Чрез Кръстните страдания и смърт е обезсилен грехът и възстановена правдата Божия. Чрез Възкресението е победена смъртта и е даруван вечен живот. Вечен живот се постига само в единение с възкръсналия Христос, Който казва: „аз живея и вие ще живеете… Аз съм пътят и истината и животът“ (Иоан 14:19, 6).
____________________________________
Източник – http://bg-patriarshia.bg. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Протоиерей П. Я. Светлов, Крест Христов. Значение Креста в деле Христовом, издание 2-е улучшенное, Киев, 1907, с. 424, сл. сл.

[2]. Пак там, с. 432, сл. сл.

[3]. Протоиерей Н. Малиновский, Очерк Православнаго Догматическаго богословия. Вторая половина, Сергиев Посад, 1908, с. 130 сл. сл.

[4]. Толковая Библия, т. 11, Петербург, 1913, с. 114 сл.

[5]. Протоиерей П. Я. Светлов, пос. съч., с. 474, сл.

Първо изображение: авторът, проф. д-р Тотю Коев (1928-2006).

Източник на останалите изображения – http://www.yandex.ru.

Posted in Догматическо богословие, Празници | Tagged , , , | Вашият коментар

ЖИВЯЛ ЛИ Е ИИСУС ХРИСТОС В ИНДИЯ?*

Владимир Михайлов

Jesus Christ (184)В наши дни въпросът дали Иисус Христос е живял в Индия е сред любимите въпроси на критиците на християнството. Дан Браун, Хю Шонфийлд, Джон Алегро, Мортън Смит, Донован Джойс и много други автори кресливо се включиха в хора на тези, които с модерни измислици нападат християнството и най-вече Главата на Църквата – нашия Спасител Иисус Христос. По утвърдена традиция темата се актуализира в навечерието на големите християнски празници и преди всичко преди Великден.

Натрапчиво ни заливат многобройни сензационни книги, филми и телевизионни предавания, посветени на Христос, представляващи пъстра смесица от измислици и факти, които задоволяват апетита на неподготвената и жадна за конспирации публика. За тези изобретения в богохулството древният отрицател на християнството – езическият философ Целз може само да им завижда…

Днес малцина от модерните атеисти отричат съществуването на Иисус Христос. Повечето са съгласни, че Той е историческа личност, но Го приемат като обикновен човек, макар и гений. Както казва един духовен старец: „Отмина времето на грубия атеизъм, сега идва времето на изтънчения сатанизъм”. В този контекст любима тема на творците на митове е детството на Иисус Христос. Според този мит до 30-годишна възраст Иисус бил в Индия, където изучавал будистките свещени книги. Даже сочат като доказателство някакъв тибетски ръкопис.

Нека видим какво представляват така наречените Кашмирски легенди за Христос.Jesus Christ (197)Кашмирският изследовател професор Ф. Хассанаин публикува книга под интригуващото заглавие Петото евангелие. В нея се застъпва тезата, че Иисус Христос на два пъти е посещавал Индия, където се бил учил в будистки и индуистки центрове. В Кашмир Иисус Христос бил известен под името Юз-Асафа. Според автора, Иисус Христос бил починал от естествена смърт и гробницата Му била в Кашмир. Информацията за това се съдържала в тибетски ръкописи, които били открити от руски изследователи през XIX и XX век. Преди всичко се сочат имената на Николай Нотович и Николай Рьорих, като водещ е първият.

Биографията на тези хора обаче свидетелства, че те не са безпристрастни изследователи на живота на Христос. Николай Александрович Нотович е роден през 1858 година в Крим и е син на равин. Учил е в Санкт Петербург. В 1894 година в Париж публикува книгата Неизвестният живот на Иисус Христос. Скоро след това много специалисти я обявили за фалшификация, но въпреки това, както виждаме, редица автори продължават да я цитират и до днес. През 1895 година книгата му е преведена от немски на руски и е публикувана в Русия, в списание Вяра и разум, книга 22. Нотович е получил идеята, че Христос се учил в Индия от две произведения – на Луи Жаколио и на римокатолическия епископ М. Лаунан.Jesus Walking On WaterВ своето произведение Библията и Индия Луи Жаколио прави предположение, че Христос е изучавал индийската мъдрост. А епископ Лаунан изказва мисълта,че Индия е била център на световната култура и религия. Затова, според него, всички мъдреци, философи и законодатели от цял свят, включително Моисей и Христос, са били в Индия, за да усвоят знанията на брамините.

Важно е да се отбележи, че Нотович съвсем не е оригинален в своите мистификации. Много преди него римокатолическите мисионери са създали първите образци, в които се опитали да присадят на индийска почва старозаветните пророци, като правили това с мисионерска цел. Именно тези работи подтикнали Нотович (и други подобни автори) да напише и той сензационен „труд”.

Между 1857 и 1868 година надареният лингвист мисионер Хенри Август Пешке превел на тибетски език някои части от Стария Завет, които били напечатани и разпространени сред местното будистко население. Затова не е изключено, че в ръцете на Нотович са могли да попаднат именно тези написани на тибетски език съчинения на християнските мисионери, които в груб превод му се сторили като творение на будистки автори.jesus_washing_apostles_feet_parson_lТези текстове разбудили у Нотович дремещата му литературна склонност и довели до написването на неговата оспорвана книга, която е разделена на 14 раздела. В първата част той цитира разкази на търговци, посетили страната на евреите. Във втора и трета част се излагат някои сюжети от Стария Завет. В четвърта част се дават сведения за раждането на Иисус (Исса), който на тринадесет години тайно напуснал Иерусалим и отишъл в Индия, за да учи законите на великия Буда. От пета до осма част на книгата се описва живота на Исса в Индия и други азиатски страни, а от девета до четиринадесета се разказва за живота и смъртта на Исса в „страната Израил”.

Според Нотович, „находката” от ръкописи е била намерена в манастира Хемис. Самите ръкописи не били оригинали, а копия, написани на езика пали. Записките в манускриптите били безразборни и носели колоритния характер на източните митове. Показателна е фразата: „Исса е човек благословен от Бога и най-добрия от всички. Великият Брама го избрал, за да въплъти в него своя дух, който се отделил от Висшето Същество по време, определено от съдбата”. Много важен факт е, че Нотович не е владеел нито санскрит, нито пали, нито даже тибетски, а е записал превода по думите на местен преводач, което поражда съмнение в истинността и научната достоверност на записаното.Jesus Christ (3)В разказите на Нотович има много фактически неточности. Ще посоча някои от тях. Например той твърди, че през месец ноември бил в манастира Хемис, където станал свидетел на фестивала „Сетху”. Това е невъзможно, защото този фестивал се провежда през юни-юли. Също така той пише, че в манастира Хемис живеят „жълти монаси”, докато в действителност тук живеят монаси с червени дрехи… Освен това Нотович твърди, че Иисус се обучавал в храма Джаганатха. Нещо невъзможно, защото този храм е бил построен в 1198 година след Рождество Христово!

Тези и много други различия с реалните факти поставят под съмнение достоверността на книгата. Нещо повече, под съмнение е самия разговор на Нотович с главния лама на манастира Хемис, тъй като в този манастир няма никакви сведения за руския посетител и неговата мнима находка.

В края на XIX век Индия е била посетена от много руски пътешественици и изследователи, но сред тях не фигурира името на Нотович. Във военно-историческия архив на бившия СССР се пазят имената на всички пътешественици, посетили чужди страни. Там името на Нотович отново не фигурира, но въпреки това много автори са на мнение, че през 1887 година Нотович е бил за един месец в Индия.Christ up 043Ако изхождаме от контекста на книгата на Нотович, се получава, че историята за будисткия живот на Христос е бил преведен на тибетски език преди будизмът да се разпространи в Тибет!… Затова още навремето, професорът от Оксфордския университет Макс Мюлер, специалист по източни изследвания, изказа мнението, че Нотович е жертва на мошеничество. Други смятали самия Нотович за мошеник. В отговор на тези критики Нотович предложил на съмняващите се да отидат в Хемис и лично да се уверят. Така и станало. Професор Дж. А. Дъглас от английския правителствен колеж в Агре отишъл в Хемис и се срещнал с главния лама, който направил официално заявление, че никакъв европеец не е бил в манастира и че в Хемис никога не е имало животоописание на Исса, за което той даже не бил и слушал. Будистите нищо не знаели за Христос с изключение на това, което говорели християнските мисионери. Това заявление било подписано и заверено с печата на главния лама и публикувано през 1896 година във Великобритания от списание „XXI век”.

През 1980 година ученият Джон Брей посетил Хемис и при пълно сътрудничество на будистките монаси прегледал цялата им библиотека. Както и по-рано, нищо не било открито за Исса! По този начин единственото свидетелство за „откритието” на Нотович останало неговата книга, която според учения Джон Брей, е по-скоро приключенско произведение, роман, отколкото академично изследване. Следователно „будистката биография” на Иисус в Индия е мистификация – плод на богато въображение. Не е по-различно и мнението на самия редактор на книгата В. В. Битнер, според когото „животът на святия Исса” е един от многобройните апокрифи за Христос.Christianity  tourism destinationsПрез 1983 година средствата за масова информация отново подхванаха темата за живота и смъртта на Христос в Индия. Излязоха и няколко книги, които увеличиха и без това големия брой публикации по въпроса, но малцина оцениха тяхната информационна непълноценност, защото те не казаха нищо ново по въпроса. Пример за това е книгата Иисус е умрял в Кашмир на испанския иезуит Андреас Файбер-Кайзер. Тя е преразказ на всички сюжети по тази тема от миналото и не внася нищо ново. Забележително е, че главният му свидетел е отново… Николай Александрович Нотович! Но Файбер-Кайзер отива и по-нататък. Според него в Кашмир е погребан и библейския пророк Моисей…

Към мистификациите се отнасят и „откровенията” на Гулам Ахмад, основателя на религиозната секта на ахмадийците, който също фантазира за земния живот и смърт на Христос в Кашмир.

В наши дни, в Мюнхен, излезе книга на немския изследовател Гюнтер Грюнболд, озаглавена Иисус в Индия – краят на легендата. В тази книга авторът категорично обявява писанията на Нотович за фалшификат.

От своя страна Николай К. Рьорих също изказва мнение, че известната книга на Нотович, както и другите съчинения на тази тема, „вероятно са съчинени на основата на различни легенди”. Затова може да се каже, че „откритието” на Нотович е също такава мистификация, както и „тибетската мъдрост” на Блаватска, „третото око” на Лобзанг Рампи и другите от шумния хор на окултистите.Christian fishНо най-голямата слабост на публикациите на Николай Александрович Нотович, както и на многобройните му последователи, се състои в това, че никой от тях не представя исторически документи, потвърждаващи версията им. Под имената „Исса”, „Юсуф”, „Юз-Асафа” през хилядолетията в Кашмир са могли да живеят прекалено много хора, както местни кашмирци, така и пришълци, в това число и християни, но това не означава, че някой от тях е бил Иисус Христос. Показателно е, че не само Кашмир претендира за гробницата на Иисус, а и много други азиатски страни, начело с Япония. Близко до ума е, че Христос не може да бъде погребан едновременно на толкова много места.

Затова поне ние като християни нека държим здравото библейско учение и да не се „занимаваме с басни, … които причиняват по-скоро препирни, отколкото назидание Божие във вярата” (1 Тимотей 1:4).

________________________________
*Източник – http://dveri.bg. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права. Текстът е откъс от просветна беседа, изнесена в православното дружество „Св. Патриарх Евтимий” в Пазарджик

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru.

 

Posted in Християнска апологетика | Tagged , , , | Вашият коментар

СЪЩНОСТТА НА ПРАВОСЛАВИЕТО*

Николай Глубоковски

проф. ГлубоковскиВъпросът за същността на православието няма догматически утвърден отговор. В своята всеобхватност той допуска многообразни осветлявания, а по отношение на инославния Запад може да се твърди, дори без риск от липса на деликатност, че изглежда там най-малко го познават, макар и да го мислят за най-древното християнско изповедание. Това е причината да смятаме, че за православния богослов, като частно лице, е уместно разясняването на този въпрос от гледна точка на същността на неговото съдържание, както и с цел отстраняване на множеството предубеждения във връзка с него – особено на Запад.

Що се отнася до богослужението, където – по силата на общението им в Личността на Иисус Христос – се проявява най-вече животът на вярващите, либералното протестантство в лицето на известния професор Адолф Харнак, в Das Wesen des Christentums[1], заявява, че при православните се наблюдава само обикновено мърморене (murmeln) на стереотипни възгласи и молитви. Други виждат в православието своеобразен римокатолически ритуализъм, докато – в същото време – самите римокатолици упорито подозират православните в не съвсем достатъчна почит към Божията Майка. Те смятат, че почитанието, което православните отдават на Пресветата Дева, е по-малко дори от онова, което следва да се отдава на светците. Така православното учение се свежда до неподвижно съхраняване на разни традиционни догматически формули, символи и вероопределения, които не са получили рационално обяснение и имат само подражателна схоластическа обработка, докато на практика – едва ли не на всички нива – като че ли господства суеверието.

Отделните аспекти се тълкуват в не по-малка степен различно. И днес можем да чуем[2], че, едва ли не по римокатолически образец, в православието бракът е неразтрогваем и развод се допуска единствено по диспенсация[3], като по този начин последващият брачен съюз на разведените се превръща в един вид двоебрачие. Църковното устройство се рисува или като някакъв папистки иерократизъм (такъв виждат в Константинополската патриаршия), или като явен цезаризъм – при господство на светската власт (чрез Оберпрокурора на Св. Синод в Русия[4]). За засилването на подобни недоразумения и извращения в последно време особено способства и религиозната пропаганда на граф Лев Толстой[5]. За него на Запад са склонни да мислят, че – било то в положителен или в отрицателен аспект – той е продукт на руското православие, за което и съдят в съответствие с неговия частен случай, приписвайки по този начин на православието най-лошото от толстоизма и подчертават, че, отлъчвайки от Църквата граф Толстой, православието самò е отхвърлило добрите черти у толстоизма. В действителност всичко това не е вярно и в случая с Лев Толстой православните справедливо могат да перифразират думите на евангелиста (1 Иоан 2:19) във варианта: „той не от нас излезе и не беше наш”, тъй като не познаваше православието нито в историята, нито в действителността и не го преживя с вътрешно вникване и сърдечно подчиняване, а своите религиозни търсения хранеше с популярния и груб критически либерализъм, като ги обосноваваше с принципите на автономния рационализъм. Всички стихии у Толстой са чужди на православието и ни най-малко не го отразяват. На Запад обаче свикнаха да гледат на православието в толстоистки аспект, отнасяйки се към него с подозрение или с пренебрежение, а понякога дори и с явното му осъждане като царство на религиозния мрак и нетърпимата тирания.

І.

Така описаното положение се задълбочава от факта, че – вследствие от различни причини – Западът се оказва крайно затруднен в непосредственото изучаване на православието, към което не привлича и лошата му репутация. В качеството на ориентир обикновено се търсят, по типично западен маниер, някакви „православни символически книги”. От подобна гледна точка обаче паметниците на православното учение на вярата се оказват доста разтегливи в догматическото си единство и не предоставят точни определения за самата същина на православието. То не разполага с разработени и санкционирани формулировки, които да изразяват отличителната му същност сама по себе си и в сравнение с останалите християнски изповедания. Ето защо като обща характеристика на православието обикновено се приемат и приспособяват отделни общоизвестни сентенции, употребявани и понякога защитавани и от самите православни. На практика обаче по този начин само се внасят нови недоразумения, като вътрешното бива сподавяно от външното и изопачавано под въздействието на това насилие.1Глубоковский-2Такова е и най-ширещото се убеждение – че православието е някаква особена националистическа форма на християнството, в която то получава както национално ограничаване, така и националистическа изключителност, когато, затворено в рамките на конкретна националност, присвоява права на някакво особено обладаване и необходимо посредничество в получаването и раздаването на християнските блага. Като опора на такива схващания служат общоприети, дори у православните хора, названия от типа на Гръко-източно православие или пък Източна гръко-руска църква. Повече от ясно е, че епитетите тук отбелязват единствено отличителни свойства на предмета, поради което се придобива и представата, че православието е нещо „гръко-източно” или пък „източно-гръцко-руско”. Повече от ясно е, че в подобни словосъчетания националистическият момент е ако не единствен, то със сигурност доминира.

Не трябва обаче да отричаме, че в полза на горното съществуват както исторически оправдания, така и фактологическа подкрепа. Гръко-езичната Византийско-Константинополска църква има изключителни заслуги що се отнася до съхраняването на православието във всички негови характеристики и за спасяването му от унищожаване и поглъщане. На нея сме задължени за това, че сред тежките и страшни исторически превратности православието не е погинало под мюсюлманския гнет, както и че не се е поддало на натиска на инославната пропаганда – особено от страна на католицизма, който отдавна и усилено се стреми към пълно владеене на Изтока. Исторически погледнато гръцкият национализъм се слива с православието като го огражда със самото си самосъхранение и на свой ред намира в него необходимата духовна основа за своята собствена самобитност. Православието и елинизмът се обединяват в тясна взаимност, поради което с първото започва да се окачествява второто и обратно. Християнският елинизъм осъществява и развива този съюз именно в духа на национализма. Религиозният момент е фактор в националните стремежи, подчинява се на тях и, съвсем не само и единствено у фанариотите, се обръща в обслужване на панелинистични мечтания. Същите се вплитат дълбоко в религиозно-православната стихия, като ѝ придават своя собствен колорит и предоставят достойнството и правата на етнарх[6] по отношение на християнските народи от Изтока на почитания като жив и одушевен образ на Христос (Матей Властар през ХІV век в Синтагма) Византийски патриарх. В резултат от това цялото духовно превъзходство на християнството изглежда принадлежност на елинизма, която всички останали могат да възприемат само вторично.

За православието това означава, че то изцяло се съдържа в елинизма и се разпределя от него, под негово владичество и контрол. В това отношение високообразованият Григорий Византиец (или Византийски – по месторождение от Константинопол, който от 1860 година е Хиоски митрополит, а умира през 1888 година като Ираклийски митрополит) категорично настоява, че „мисията на елинизма е божествена и всемирна”. Оттук са и исконните, и не прекратяващи се претенции на елинизма за изключително върховенство в православието като негов притежател и подател. Според първия отговор до тюбингенските богослови (15 май 1576 година) на Константинополския патриарх Иеремия ІІ (1536-1595 година), който говори в качеството си на приемник (διάδοχος) на Христос, гръцката „света Божия Църква е майка на църквите[7] и по Божия благодат е първенствуваща в знанието, неукоризнено се хвали с чистотата на апостолските и на отеческите постановления и – бидейки нова – е стара по православие и е поставена за глава” (из Въведението), поради което „всяка християнска църква е длъжна да свещенодейства като нея”, тоест като Гръко-Константинополската църква (из Глава 13)[8].По отношение на православието в Константинопол винаги е имало тенденция към църковен абсолютизъм. На развитието на националните автономни църкви никак не се е гледало с добро око и те съвсем не са били признавани – дори и при формално иерархическо равенство.Византийско-константинополският елинизъм отказва подкрепа на национално-християнската самостойност и при източните патриаршии, като по всякакви начини се опитва да отстоява своята управленско-иерархична хегемония в борба против националната независимост на Дамаск (съответно Антиохия) и Иерусалим[9]. В Константинопол с далеч не голяма готовност се съгласяват (едва в края на ХVІ век) със самостоятелността на Руската църква и въобще не се примиряват с автокефалията на Еладската архиепископия (от средата на ХІХ век), а в отношението си към Българската православна църква дават воля на националистичната си нетърпимост до степента на църковния разрив, като я обявяват изцяло „под схизма” (16 септември 1872 година). Достоен за истинско учудване е фактът, че тъкмо пионерите на крайния църковен национализъм отричат национално-църковните стремежи на другите и дори провъзгласяват новоизмислена от тях ерес под името филетизъм[10]!

Така обрисуваният в най-общите му черти елинистичен национализъм се покрива почти изцяло с православието, при което то се превръща в нещо като националистично изповедание – в качеството му на източно и по-точно на гръцко-руско изповедание. Това обаче е чисто историческо, обусловено от други неща явление. То не изчерпва православието, а само го приспособява в рамките на определени национално-исторически форми. Това пък, на свой ред, е свидетелство, че в същността си православието стои много по-високо от всякакви външни обстоятелства. Същите то не унищожава насилствено, но ги одухотворява и вътрешно ги преобразува. Това бива провъзгласявано дори от самия византийско-църковен елинизъм. Църковното господство се оправдава със задължението на елинизма да се грижи за доброто устрояване и развитие на поместните православни църкви. Така Константинополската патриаршия, чийто предстоятел – от времето на патриарх Иоан ІV Постник (582-595) – се титулува като вселенски (οἰκουμενικός), в подкрепа на своето върховенство се позовава пряко единствено на майчинската си загриженост по отношение на по-младите сестри-църкви и дъщери-църкви, без да изтъква прерогативи от национален характер, макар последните на практика да господстват – почти или изцяло. Православието прониква и вдъхновява християнския елинизъм, но не му принадлежи напълно по силата на някаква собственост, свързана с изключителни права. Ето защо и останалите православни народи не виждат в случая някакъв неразтрогваем съюз, двете страни в който са неразделни до толкова, че да страдат заедно в еднаква степен. Така, във връзка с изправянето на славянските богослужебни книги по техните гръцки образци, старите руски църковници, стигнали по-късно до истински разкол, не се стесняват (през ХVІІІ век) да твърдят, че при гърците православието малко нещо се е „поразклатило” и е станало някак „пъстро”, но по-късно (през четиридесетте години на ХІХ век) си търсят архипастир именно изсред гърците за образуването на своята Белокриницка иерархия[11].гроба на проф. ГлубоковскиВече е ясен изводът, че в същността си православието нито се покрива с национализма, още по-малко пък се сраства с него. Ясно е, че то превишава всички националистични обособявания и – въдворено сред тях – примирява елементите. В тази посока се развива нов възглед, който е забележителен с това, че в него краят е отишъл твърде далеч от своето начало. Негови идейни творци и най-добри изразители в православна Русия са славянофилите – тези горещи, искрени и просветени борци за цялостна руска самобитност. За тях изходна е хегелианската философия и по-точно нейното учение за господство на антиномичното раздвоение, обединявано в третия принцип. Ако пък този закон действа в световната история въобще, то неговото влияние би трябвало да е задължително и в религиозно-християнската сфера. От тази гледна точка се осветлява по-нататък и цялото положение на християнството. Така че едно нещо, което е основно и покорява народите, постепенно се диференцира по националистичен признак, докато на Запад не се оформя окончателно в две огромни групи християни: католическа и протестантска – взаимно отричащи се и противодействащи си полюси, в които християнството се пречупва в националистически форми и се раздвоява в съответствие с типичното за тях развитие. Раздорът на противоборството е предизвикан не от самия предмет, който е единен, а от тясно националистическото му възприемане. Предметът не може да остава непримирен, тъй като иначе би се наложило да признаем двойственост в основоположния му фактор, което е абсолютно недопустимо от гледна точка всесъвършената божественост на християнството. Ето защо православието се обявява за онова, което по естествен път обединява и дори поглъща антиномията католицизъм-протестантство. В това си достойнство то следва да бъде мислено като безнационално и свръхнародно. Така е и по принцип.

В такъв случай обаче православието би било нещо напълно отвлечено, докато историята бива съзиждана и движена само от конкретни сили. Така и православието може да бъде исторически фактор, но само в някое конкретно въплъщение, което обаче винаги – навсякъде и на всяка цена – ще бъде все национално, ще се осъществява винаги в определен народ, който ще служи като носител на неговия дух и разпространител на действието му. Нацията се оказва вместилище на православието в цялостното му съдържание. В текста на „Окръжно послание на едната, света, съборна (католическа) и апостолска Църква до всички православни християни”, издадено във времето на Антим VІ Константинополски през май 1848 година (в отговор на енцикликата на папа Пий ІХ от 6 януари 1848 година с обръщение към източните християни) и прието в Русия, от името на православието открито се говори (в § 17), че „пазител на благочестието за нас е тялото на Църквата, тоест самият народ”. Последният обаче, за да изпълнява тази своя мисия, трябва да бъде не един механичен конгломерат, готов да се разединява, а цялостен комплекс със свой ръководен център и обединяваща глава. Тук православието влиза в съюз с националното царство и се утвърждава в него. Оттук и старинната руска формулировка, че първият Рим е отпаднал, вторият или новият (Константинопол) е паднал, но е бил наследен от третия – Москва, а четвърти няма и да има. Царството е немислимо без цар, който да го защитава и символизира във всички посоки, включвайки, разбира се, и православието. Така е и във Византия, където на практика императорите са тези, които насаждат и охраняват правоверието и – по силата на самата своя власт – усвояват божествен произход и църковно-иерархическо достойнство по принцип.

Същото важи и за Русия, където, според Духовния регламент, съставен в началото на двадесетте години на ХVІІІ век по заповед на Петър Велики, с който се дава нормативна уредба на църковното устройство, както и според Основни закони (Статия 42) „… императорът, като християнски владетел, е върховен защитник и пазител на правоверието и всяко свето благочиние в Църквата”. При Павел І (1796-1801 година) дори се наблюдават претенции за императорско главенство в Църквата. Тук единението е най-тясно, тъй като е изковано от историческия живот и е споено с него до истинска монолитност: исторически Православната църква създава православния цар в Русия и го обезпечава с единовластие, а царят я покровителства и пази, като доставя на вътрешното господство необходимото му външно величие. В лицето на самодържавния помазаник православието се слива с народа. В резултат от целия така описан процес, на почвата на славянофилските идеалистични концепции израства и в действителност се създава по-конкретната теза, която мнозина изповядват и до ден-днешен – знаменитата триада, състояща се от православие, самодържавие и народност.

В тази формулировка доминира религиозният момент, проникващ в останалите два, тъй като религиозно санкционира и прави неприкосновена светската власт, като придава на нацията вселенско предназначение в нейната православно-християнска мисия по цялата земя. Православието обаче – по силата на самото си влияние – фактически има за посредник националността и бива подпомагано от светската власт. Разбира се, това е приложимо към православието в исторически план, както би било вярно и за католичеството, и за протестантството, доколкото едното носи ясния отпечатък на латинизма в своята романска природа и физиономия, а за второто свидетелстват (например Едуард фон Хартман), че в германството (Germanentum) то дори превъзхожда християнството. Тези толкова дълбоки сближавания обаче винаги заплашват с отъждествяване. Неоспорим пример за това пред очите на всички е късното юдейство, където национализмът до такава степен преобладава в религията, че се изисква (кръвно) приобщаване към юдейския народ (чрез обрязване), за да се съучаства след това и в неговата вяра и обетования. Нещо подобно не може да не бъде припознато и в гореуказаната триада, макар исторически тук то никога да не се изразява изцяло със съвършена типична отчетливост. В тази триада народността не се приравнява без остатък с православието, но все пак служи за негова опора и вместилище, поради което то действа и бива възприемано под нейните форми. Тук е очевидно едно националистическо ограничение, което е толкова рязко и тясно, че православието започва да се свързва преимуществено дори с определен тип държавно устройство. В тази посока в Русия отдавна се правят авторитетни научно-иерархически опити за догматическо оправдаване на монархията, основано на учението за Светата Троица, макар други да се основават на същото това учение в полза на една ограничена монархия и дори на народовластие. Във всеки случай тези теории или са обосновани отвлечено, или изпадат в тесен национализъм. Първата се отличава с крайна неопределеност и отсъствие на най-необходимото. Тя само говори за православието, без да го показва и да го определя в качеството му на конкретна жизнена сила. Втората пък допуска обратната грешка – изтъква само донякъде фактите, като или затъмнява, или изопачава самата същност на православието, вмъквайки я в национални рамки. Но нито в единия, нито в другия случай не се достига до най-важното – до обясняване на вътрешната, същностна природа на православието, която се проявява „многократно и многообразно” (срв. Евреи 1:1), но никога не се променя в дълбочината си и не се изчерпва в своята пълнота. В замяна на това ни се предлагат единствено елементарни описания на исторически примери за разбиране и употреба на православието, без да се стига до ясно определение за него като такова.

Тук стигаме и до третата формулировка, която е най-повърхностната от всички, тъй като дължи своята популярност и разпространеност именно на примитивността си, но все пак трябва да бъде спомената. Имаме предвид изтърканата сентенция, че православието е нещо като златна среда, царски път между католицизма и протестантството. Няма нужда да аргументираме факта, че подобна теза не струва нищо дори от чисто формална гледна точка, тъй като, сравнено с примиряваните крайности, самото примиряващо трябва да бъде най-късно по време, докато същевременно православието се почита и мисли като най-ранното и независимо от тези три. Освен това тук възниква важният въпрос: какво е представлявало православието във времето преди появата на тези негови противоположности и как се е съотнасяло към тях? Ако обаче в тази формулировка се предполага някаква нагледно сравнителна характеристика на православието, то тя би довела до неговото обезличаване и дори до изчезване. Ако се опитаме да отнемем от католицизма всичко, което протестантството отрича у него, възпроизвеждайки в последното останалото от католицизма – в резултат от това за православието няма да остане нищо. Ще излезе, че православието не споделя конфесионалните крайности, защото му липсва собствено съдържание, което на свой ред би го превърнало в една безпредметна фикция. Идейно и практически обаче православието проявява претенции за цялостна абсолютна независимост, което означава самобитност на неговото учение, можеща, на свой ред, да обезпечава тази отличителна самостоятелност.

ІІ.

От така направения преглед е очевидно, че православието превишава в еднаква степен както рамките на всякакъв исторически национализъм, така и особеностите на всички конфесионални разновидности. По силата на тези си свойства то може и да изглежда като нещо крайно отвлечено, нещо близко до ефимерното, нещо, което е вън от историческото движение на действителния живот и конкретната мисъл. На практика обаче то винаги заявява себе си и се изявява като жива стихия в християнския исторически процес, където винаги действа съзидателно, без да бъде изчерпвано от конкретните форми на своето национално въплъщаване и конфесионално идентифициране. И това съвсем не е нещо идеалистично, а наистина действителна сила, която функционира от самото възникване на християнството, която държи в себе си неговото развитие и служи като животворен регулатор на историческия процес. И тук не може да съществува друга гледна точка, освен тази, в която православието чувства себе си и се представя като живо, жизнено начало със своя собствена специфична индивидуалност. Едва след като сме казали това, следва вече да търсим и характерните черти на тази индивидуалност. Но общото описание съдържа всички данни от частните определения.

Преди всичко православието е безусловно независимо от всички свои историко-националистични осъществявания. Точно обратно – те се хранят и живеят от него, като ни най-малко не го изтощават, но приготвят основата за неговите още повече и по-добри приложения. В този смисъл православието е онази неизчерпаема християнска енергия, която непрекъснато извира от своя Първоизточник, никога не се изменя, нито отслабва. Ясно е, че по силата на тези си качества в своята същност то е тъждествено на самото християнство, като благодатно-божествен жизнен фактор. Но в хода на световната история потокът на християнството постепенно се разделя на множество ручеи, които понякога са толкова отдалечени един от друг, че напълно забравят общия си Първоизточник. На всички, които са обособени по този начин православието противопоставя самото себе си в достойнството си на център и на единство – цялостно в същността си и непроменимо в условията на всички исторически перипетии.

Контрастът спрямо останалите християнски изповедания решително потвърждава, че у всички тях са налице единствено частични отражения на християнството, докато православието по своето битие и по съдържанието си усвоява цялата му пълнота. Разбира се, в случая с останалите изповедания частичното възприятие също бива почитано като историческо въплъщение на цялото и фактически го реализира. Тук обаче цялото бива принизявано до частното и оценявано според една нетъждествена нему и по-стеснена мярка. Цялото не се обхваща в цялостната си широта, но бива постигано в частична ограниченост и, така обрисувано, е несъответно на своето природно величие и неправилно в обективно отношение. Предметът се открива само в една своя част и – погълнат от нея – се разкрива едностранно и невярно. Това разбиране е погрешно и частично. То е ограничено по необходимост и дори е изопачено в сравнение с цялото, което се старае да замени със своята поява в определен исторически момент – в качеството на единствен фактически представител на целокупното християнството. Обратно на това, православието претендира да е цялостно разкриване на християнството, та последното да бъде изразено в него адекватно и – следователно – правилно. В този смисъл православието е право изповядване (ὀρϑο-δοξία), защото възпроизвежда целия подразбиращ се предмет, защото самò го вижда и на другите го показва правилно, в цялото му предметно богатство и с всички негови особености. Своята права норма православието удовлетворява именно с това, че в целия си обем съвпада със своя предмет – така, както той е даден на практика и както съществува. Но нали това е самото първоначално християнство на нашия Господ и Спасител Иисус Христос и Неговите апостоли, което православието пази и вмества по приемство, като го осъществява и разкрива в различни исторически условия!

Така стигаме и до крайния извод, че – по своето вътрешно упование – православието мисли себе си като самото християнство в неговата изначална пълнота и неповредена цялост. То принципно се разграничава от останалите християнски изповедания не както истина от заблуждение, а като нещо цяло, сравнено с отделните си части. Те са отделени от това цяло и за оправдаване и обезпечаване на своята автономия са принудени да претендират за някакво пряко обособяване – при резки акценти върху отличителните си свойства и при изтъкване на такава несродност, която да изключва всякакво смесване и последващо предаване. По силата на своята цялостност обаче православието не чувства никаква вътрешна потребност, тъй като носи вътре в самото себе си всички части и няма нито нужда, нито желание да се разграничава от тях. В това е и спецификата на неговата природа – че то съдържа всичко в себе си и се внедрява до степен на тясно хармонично единство с всички органи на църковното тяло. При това положение нормативна за него е само функцията на вътрешното спояване на отделните му части, която властно претворява центростремителността и потиска всякакви отклонения и отпадания. Тук не може да има обективно разчленяване, а поради това няма как да има място и за субективно такова или пък за разчленяване вътре в самото вероизповедно самоопределяне. Така, за православието са природни в собствен смисъл само изложения на вярата от общ характер при откриване на неговото апостолско съдържание, но не и такива вероизложения, които включват раздробяване на отделните елементи в него. Защото на цялото никога и никъде не могат да се противопоставят и противостоят отделни негови части. Адверзативност[12] от този тип може да бъде мислима само сред тях самите или от тяхна страна по отношение на цялото. Те се различават взаимно тъкмо по силата на своята частичност и, за оправдаване на самото си отделяне от цялото, се обособяват по тип. Обратно на това, цялото няма и най-малката причина, още по-малко вътрешна необходимост съзнателно да различава себе си от частите и винаги остава повече от тях, за което не са необходими доказателства, каквито (това е естествено) не се и предоставят по собствена инициатива заради собственото самоопределяне.

В така изтъкнатото свойство се крие и причината за онова своеобразно явление, което си остава недостатъчно разбрано и недооценено в западното инославие. Последното търси у православието някакви точни „символически книги” и дори се старае да му помогне в събирането и издаването на такива. Тук обаче се наблюдава едно голямо недоразумение, което в действителност преминава в заблуда. Защото православието няма „символически книги” в техническия смисъл на думата и всяко говорене от този род е само крайно условно и приспособително към западните конфесионални схеми – въпреки природата на православието и неговата история. Православието смята себе си за правилното и истинско Христово учение в цялата му първоначалност и неповреденост, така че с какво изповядваното от него учение да би било по-различно от учението на Господ Иисус Христос и на Евангелието?! Това е причината, поради която Православната църква и до днес не ползва никакви специални „символически книги”, като се задоволява единствено с общите традиционни документи от вероизповеден характер. Това можем да видим ясно изразено в чина на архиерейското посвещение, където този, който ще бъде ръкополаган, като свидетелство за правоверието си прочита само най-древните символи на вярата. Още по-ясно и по-релефно виждаме същото в „Чина на православието”, който и до днес се извършва на светата Литургия в катедралните храмове в деня на Неделя православна (ἡ κυριακή или ἡ ἑορτή τῆς Ὀρϑοδοξίας), тоест в Първата неделя на Великия пост, която е в памет на събитието, известно като „Тържеството на православието” (19 февруари 842 година[13]) при византийската императрица Теодора (842-845 година). Това, което този богослужебен чин прави, е само да отхвърля и осъжда лъжливите еретически мнения с молитва за обръщане и спасение на заблуждаващите се грешници, както и да провъзгласява изповядването на православието като най-древното църковно изложение на вярата. Последованието на спасителното Откровение Божие се изразява чрез приетия от всички Никео-Константинополски символ и именно спрямо него с висок глас се провъзгласява, че „тази е апостолската вяра, тази е отеческата вяра, тази е православната вяра, тази вяра утвърди вселената”. Добавя се и това, че „също приемаме и утвърждаваме съборите на светите отци и техните предания и писания – съгласни с божественото Откровение… Облажаваме и възхваляваме и онези, които пленяват своя разум в послушание към божественото Откровение и за него се подвизават; противящите се на тази истина пък, които не се разкаяха пред Господа, Който очаква тяхното обръщане и разкаяние, ние – като следваме Светото Писание и като се придържаме към Преданието на първенствуващата Църква – отлъчваме и анатемосваме[14]”.

Православието апелира към старите исконни християнски норми и не изработва свои особени „символически книги”, тъй като от догматична гледна точка в него няма нищо, което да е символически ново в сравнение с епохата на Вселенските събори. Това е начинът, по който се демонстрира, че – по силата на едно непосредствено и непрекъсваемо приемство – то е опазило и продължава изначалното апостолско християнство. В хода на историческия процес православието е онзи централен поток, който идва от самия Извор на жива вода (срв. Иоан 4:6-14; 7:38; Откровение 21:6), като не се отклонява от Него по своя път чак до свършека на света. Тук е коренът и обяснението на всички останали главни негови свойства. Ако в него се изповядва достойнството на истинното християнство в съответствие с неговия оригинал, то това качество се реализира и обезпечава, като без прекъсване се поддържа най-тясна и най-неразривна връзка с оригинала, тоест като се пуска в ход собственото действие на този оригинал, който всъщност не е нищо друго, освен православието в неговото историческо битие. В православието се черпи от самото исконно християнство, предоставяно и гарантирано по пътя на приемството – процес, в който новото придобива авторитета на изначалното, а то – в най-дълбоката си древност – разкрива непрестанна обновяваща живост. Тук материалното съвършенство по естествен път бива съчетавано с формалния принцип на традиционната приемственост, която способства, щото на всички стадии от историческия си път, православието да среща основополагащото го начало.

И така, по своето вътрешно съзнание и по убеждение православието се показва като автентичното апостолско християнство по силата на прякото унаследяване, макар и в определени исторически форми, каквито – в духа на своята епоха и условия – не са били чужди и на първохристиянските времена. Погледнато така обаче, обезличено от съвпадането си с първохристиянството, православието не изглежда да е различно от останалите вероизповедания и от някои от най-новите научно-богословски течения – понякога дори и явно рационалистичните сред тях. Та нали католицизмът със самото си име (от гръцки καϑολικός – който се отнася до цялото) говори за божествен универсализъм, принципно свойствен на Христовото евангелие! И нима протестантството със самото си възникване не се мотивира, пък и досега не се гордее с това, че – след като е съзряло в католицизма явни изопачавания на първоапостолското християнство – иска да се възвърне именно към последното и да отстрани всичките по-късни наслоявания и странични отклонения. В съответствие със самата идея на съществуването си, по своята същност и в проявленията си, протестантството би трябвало да е възстановяване на изначалното, истинното християнство – обратно на католическите извращения. В тази посока върви и англиканството по своя път на протестантско обновяване вътре в рамките на католицизма, но принципно свързвайки своята съдба с протестантството. И ако не всички англикани признават успеха на този опит, то и тези скептици не загубват същата онази движеща цел, която прониква в тяхната критика и вдъхновява стремежите им. Няма нужда да се разпростираме повече върху това, защото на всички е известно колко често, колко гръмко и енергично са се раздавали в англиканството решителни призиви като: назад към Христос (Back to Jesus!), дори и през трупа на Павел (From Paul!). Протестантската наука отдавна усърдно култивира тази идея, като се старае по рационален път да открие истинното християнство и обърне към него религиозното внимание, което сякаш навсякъде е помрачено от облака на църковно-историческите модификации и сраствания.

Днес навсякъде проповядват възобновяване и приемане на истинното първохристиянство в автентичната му цялост. Последното изглежда в пълно сходство с начина на самоопределяне на самото православие, но по този начин се прикрива и едно дълбоко различие. Съвсем не заради критиката, която в случая е неуместна, пък и неучтива, а единствено с цел изясняване на въпроса, си позволяваме да припомним факта, че протестантството се ражда под активното ръководство на научното знание и могъщо спомага за неговия огромен прогрес. Научното западно богословие е плод на протестантството и затова може да служи като негова най-нагледна характеристика. И точно в това отношение е съществено важно, че протестантската рационална наука не успява да намери – нито в църковното съвремие въобще, нито в църковно-историческото развитие, което го предшества, каквито и да било, повече или по-малко точни въплъщения на първоначалното християнство. Изглежда, че то сякаш изведнъж е изчезнало някъде и никога не е имало свой адекватен израз. В хода на историческия процес могат да бъдат открити само частични отломки от непълни и неизчистени пречупвания на автентични християнски лъчи. Пред нас е само разпокъсан християнски материал, по който трябва да се възстановява изначалното цяло. Разбираемо е, че за тази цел се изисква трудът на научно-рационалното творчество, та по очертанията на сенките и през тъмнината на вековете да бъде разпознат автентичният образ на Христос и този образ да бъде нарисуван с реалистична жизненост. Така лесно стигаме до извода, че съзидателен фактор в случая е научният разум, който действа с рационални методи. А колко далеч може да се иде по този път, знаем добре от печалните уроци на най-новата протестантска критика[15]. В своите крайни фракции тя отказва да приеме каквото и да било автентично изображение на Господа Изкупител, като усвоява всичко чрез един потаен безличен процес на постепенно формиране на християнски предания, отлагащи се в книгите на Новия Завет. Конкретните личности тук не играят конституираща роля и са напълно излишни, а науката, както и животът, не търпи нищо излишно. Но това, което е вярно за продължението на процеса, трябва да бъде не по-малко вярно и по отношение на началото, щом като за него е толкова малко нужен индивидуалният фактор, който сега най-новото религиозно-историческо знание директно отстранява от всякакво участие в историческия процес, в който действат само общите закони на постъпателното движение с неговите диференциации, преплитания, новообразувания и така нататък. В края на краищата християнството се оказва възникнало в някаква съвършена пустота, където ги няма нито Христос, нито апостол Павел, нито останалите апостоли.

Този извод, който, разбира се, далеч не е общоприет в протестантската наука, за нея въобще не се явява чудовищен, тъй като представлява само едно крайно приложение на нейните основни начала. При това положение за нас е неоспоримо, че в тези основни начала принципът на реставрацията на християнството е ако не директният рационализъм, то със сигурност чистата рационалност. А при такива условия за всички е ясно без каквито и да било аргументи, че тук имаме работа с крайно рязък контраст с православието. То безусловно и изключително се основава на традиционната приемственост на непосредственото възприемане и цялостното съхраняване[16]. В съгласие с православното самосъзнание, автентичното християнство, което самò по себе си е догматически определено, в исторически план представлява нещо, което е фактически дадено и реално действа именно в православието. Но търсеното не може да бъде съществуващо в наличност. То няма нужда да се открива – нужно е само да бъде пазено в свещено благоговение, което е задължително поради това, че ни е явено свише от Бога Отца, чрез Сина в Светия Дух. За православието моментът на рационалност в християнството е вторичен – той е разумно постигане и научно оправдание на един факт, който по силата на божествената си същност е непосилен за човешката ограниченост и винаги ще остава за нея ирационален (срв. 1 Коринтяни 1:18 сл., 27 сл.; 2:11 сл. и много други). Заедно със св. апостол Павел, православието изповядва: „като имаме същия дух на вярата, както е писано: „повярвах и затова говорих”, и ние вярваме, затова и говорим” (2 Коринтяни 4:13). Това, което всъщност представлява православието, е само провъзгласяване на исконното християнство: негово приемане, но не и негова обосновка – чрез вярата, а не чрез разума. А разумът познава именно и само чрез вярата (Евреи 11:3: πίστει νοούμεν), като в рационалното постигане на християнството изцяло се подчинява на нейното фактическо върховенство и се старае единствено да я осмисли със своите – иначе твърде недостатъчни – средства.

Християнството се очертава като една жива действителност, която по своето битие и свойства е независима от човешкото разбиране. Естествено, в него също се изисква и точност на учението, но тя се създава от действието на самия предмет и поради това се предава традиционно заедно с него самия. Оттук става очевидно, че за православието християнството не е само учение, а и живот в тайнствено общение с Бога в Христос и в благодатно обновление чрез Светия Дух в целокупното братство на вярващите, където всички те, чрез единението на вярата в Божия Син, биват осиновявани в Него от небесния Отец, за да стават помежду си братя по благодат. Ето защо в православието господстват благодатните тайнства, обемащи цялото човешко съществуване във всичките му страни. Тук тайнствата не са външен символ, нито ритуален аксесоар – устройван, разширяван и съкращаван по нечие усмотрение; те са онази необходима стихия на самата християнска жизненост, която осигурява иерархическо свещенство по пряко приемство от нашия Господ и Спасител.

Безспорно е обаче, че към живота не трябва да се доближаваме само на теория, чрез простото му рационално признаване. Трябва също така и да се потопим действително в него – така, както общението на отделилия се ручей се възстановява само при сливането му с централния поток. Православието е гарант за истинно, изначално и в приемство възприемане на християнството, с което се обезпечава непрекъснатия му ход във времето, без да се допускат възможности за други пътища и други връзки. Рационалното възстановяване на истинното християнство е принципно неприемливо за православието и то отрича подобни предпоставки в самите си корени. Рационализмът представя християнството предимно като учение – било то и божествено, но все пак повече рационално в качеството си на особена религиозна идея, пък била тя и богооткровена. Така християнството би представлявало точна аналогия на всички останали религиозно-философски школи и учения, а що се отнася до тях е напълно допустимо достигането до сходни изводи и възгледи напълно независимо едни от други. Така например, теоретично могат да съществуват питагорейци по убеждение, които въобще да не познават Питагор и неговата система. Още по-просто е да установим по книги определени религиозно-философски възгледи и да станем техни изповедници, без да сме били никога в действителни отношения със самите творци. Всъщност ето така гледат на християнството и рационалният протестантизъм, и научният рационализъм, за които не би било странно да приемат за християнин например покойния Лихунчан[17], уж читател на Новия Завет, ако този „китайски Бисмарк” би го приел, ограничавайки се обаче само до теоретическото съгласие с него и не встъпвайки във фактическо единение с нито една християнска църква.

Православието изцяло отхвърля този метод – както в самата му основа, така и в смекчените му модификации. В първия случай се предполага, че всеки езичник, изучил новозаветните книги, е усвоил християнските истини и така е станал истински християнин; по силата на рационалистичната логика това е и неизбежно, и нормално. Случай от втория вид би бил следният: една или друга еретическа община отхвърля своите заблуждения и по силата на този акт – eo ipso – възстановява своето християнско достойнство. Подобно явление, може би пак в съгласие с рационалистичните възгледи, на практика в достатъчна степен илюстрира днес старокатолицизмът. Като доказват и засвидетелстват вярност към догматите и каноните на древната неразделна Църква на седемте Вселенски събора, неговите водачи се домогват до пряко църковно признание от страна на православието, без да се присъединяват към нито една от съществуващите в момента православни църкви. Предлага се и се изисква не съединяване в собствен смисъл, каквото правят например през 1898 година в Русия сиро-халдейските несториани (айсори), присъединявайки се – в лицето на своя глава, покойния Супургански епископ Мар-Йона – към Руската православна църква в Санкт Петербург на 25 март, а само някакво взаимно общение, толкова неадекватно практикувано на Запад във всичките му видове. Засега тези старокатолически претенции нямат успех и съвсем справедливо срещат решителен отказ. И от страна на православието тук няма нито надменност, нито капризи, защото това се диктува от самата същност на въпроса, а старокатолиците, търсейки друго отношение, разкриват нагледно, че те все още не са жизнено проникнали в дълбочината на православието и в християнските си настроения, които все още са рационалистично-западни, не са се сраснали с него по дух. Немислимо е да добием вода от недосегаем източник, без да се обърнем първо към течащата от него река, защото само с нейно посредничество можем да влезем в единение с него. Православието е благодатно-християнски живот, от чийто предимства можем действително да се възползваме, но не по пътя на теоретичното познание или на някакво отвлечено включване, а само в жив и действителен съюз, когато отначало се доближаваме към този живот, а след това черпим от него всички блага.

Необходимото е еднакво задължително за всички, но по отношение на никого то не е проява на господство, а още по-малко на унижение. В това отношение православието показва само свойственото на неговата същност, която определя и отношението му към останалите християнски изповедания. По силата на своята пряка апостолска приемственост то остава традиционно възприетото и запазено неповредено християнство – в неговата изначална жизнена цялост. От тази цялост конфесионалните групи отделят конкретни нейни страни, които систематически доразвиват, но черпят сила именно от цялото и взаимно се сближават посредством него. Православието съвсем не отрича родствената им връзка с него самото и поради това по никакъв начин не посяга върху християнското им достойнство. Това, което го отличава, не е някаква своеобразна обособеност, изискваща приспособяване към себе си, а всеобемаща същност, по силата на която – божествено и универсално – то е католично (καϑολικός) и вселенско (οἰκουμενικός). По силата на тези си качества православието не притеснява останалите изповедания, заграбвайки от тях принадлежащите му части, а само ги разтваря в себе си, доколкото – наравно с тях – самò бива поглъщано в божествения океан на възраждащата, спасяваща и животворяща Христова благодат. Това е и причината, поради която православието, така богато на подвизи на апостолското мисионерство, е чуждо на прозелитистичната пропаганда и никога да не действа енергично на това хлъзгаво поприще. То се възвисява над останалите вероизповедания не поради високомерие или с цел подчиняване на всички под своите нозе, а именно по силата на присъщото на природата му съзнание за отношението на цялото към производните му части. Православието зове към единство със себе си само заради своето единство с Господ Иисус Христос в приемствено съхраняваната, неповредено пазена и благодатно действаща Божия истина. Затова на неговото знаме винаги ще сияят единствено светите слова:

„Тази е отеческата вяра, тази е апостолската вяра, тази е православната вяра, тази вяра спаси света!”

Санкт Петербург, 3 (16) март 1913, Първа неделя на Великия пост, Неделя Православна

Превод: Борис Маринов

Текстът е публикуван в сп. „Християнство и култура”, бр. 9 (44), 2009 година.

_________________________

*Източник – http://dveri.bg. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. „Същността на християнството” (бел. прев.).

[2]. Например в: Lacey, T. A. Marriage in Church and State, London 1912.

[3]. Разрешение, давано само в изключителни случаи (бел. прев.).

[4]. Представител на държавния глава в Св. Синод на Руската църква след премахването на статута ѝ на патриаршия (през 1700 година) по решение на император Петър І Велики (1672-1725). Длъжността е въведена през 1722 година. Основната функция на Оберпрокурора е да докладва за дейността и решенията на Синода. В правомощията му обаче влиза и правото да налага вето върху изпълнението на синодни решения, които бъдат сметнати за незаконни (бел. прев.).

[5]. За взаимните отношения между писателя граф Лев Николаевич Толстой (1828-1910) и Руската православна църква виж: Преп. Иоанн Кронштадтский Ответ пастыря Церкви Льву Толстому на его „Обращение к духовенству”, СПб, 1903. Още по темата от същия автор: Против Толстого, еретиков и сектантов нашего времени и раскольников, СПб. 1902; „По поводу отпадения от Православной Церкви графа Л. Н. Толстого”, Мисионерское обозрение, 1904, с. 569 сл.; О душепагубном еретичестве графа Л. Н.Толстого, СПб, 1905 и др. Срв.: Соловьев, В. „Письмо к Л. Толстому: О воскресении Христа”, Путь, 5, 1926, с. 97-99 (бел. прев.).

[6]. Водач (вожд) на даден народ (бел. прев.).

[7]. Употребеният тук от професор Глубоковски израз „матерь Церквей” би следвало по-точно да се преведе като църква-майка (ἡ μήτηρ ἐκκλησία), тъй като майка на църквите (ἡ μήτηρ τῶν ἐκκλησιῶν) в собствен смисъл е само Иерусалимската църква (бел. прев.).

[8]. За подробности относно тази кореспонденция виж: Флоровски, Г. „Патриарх Иеремия ІІ и лутеранските богослови” – Във: Флоровски, Г. Християнство и култура, С. 2006, с. 167-182. Подробна история на протестантско-православните отношения от Реформацията до началото на ХХ век – в студията на същия автор „Православната църква и стремежът за християнско единство (ХV – нач. на ХХ век)” – Пак там, с. 189-272 (бел. прев.).

[9].  Паството и на двете църкви е почти изключително от арабски произход, но висшият клир в продължение на векове е бил от гръцки произход. Това положение се запазва и до днес в Иерусалимската патриаршия, докато Антиохийската (със седалище в Дамаск, Сирия) вече е напълно арабизирана (бел. прев.).

[10].  Желанието на автора да защити Българската църква от обвинението в ерес не трябва да обърква днес, когато православното богословие все по-често коментира еклисиологичните измерения на етнофилетизма именно като ерес против Църквата. Професор Глубоковски е прав само доколкото самата Константинополска патриаршия налага прословутата схизма, водена от същите етнофилетически подбуди, тоест сама изобличава себе си в тази ерес (бел. прев.).

[11].  Названието идва от градчето Бяла Криница, което (към средата на ХІХ век) е седалище на първия такъв духовник – бившият Босненски митрополит Амвросий (бел. прев.).

[12].  От лат. „противопоставяне”, „съпротивяване” (бел. прев.).

[13].  Тази дата – твърде разпространена в миналото – в края на отминалия век [ХІХ век] предизвиква сериозни възражения (за тях виж: Васильев, А. Византия и арабы. Политические отношения Византии и арабов за время аморийской династии, СПБ. 1900; Приложения, с. 142-146; относно годината на възстановяване на православието виж: Православная богословская энциклопедия под ред. А. П. Лопухина, т. ІІІ, Петербург 1902, кол. 394-395), така че събитието, известно като Тържество на православието, днес напълно обосновано датират на 11 март 843 г. (виж: Болотов, В. Лекции по истории Древней Церкви, т. ІV, Петербург 1918, с. 578; бележката на А. Брилиантов) (бел. рус. ред.).

[14].  Виж текста на Синодика на Неделя православна в превод от старобългарски език на проф. Анна-Мария Тотоманова в изданието: Църква и държава през ХІІІ век, ред. Е. Димитров, С. 1999, с. 55-88. Виж още: Попруженко, М. Синодик царя Борила. С. 1928 (= Български старини, VІІІ). У нас, по неизвестни причини, това последование отдавна е излязло от богослужебна употреба (бел. прев.).

[15].  Повече по този въпрос в: Драгас, Г. „Православното богословие в съвременния свят”, Православието и светът днес, С. 2006, с. 109-124 (бел. прев.).

[16].  Тук е уместно да припомним казаното от известния философ професор В. Карпов (2.12.1867 година), който по случай петдесетгодишнината на Санкт-Петербургската духовна академия свидетелства, че същата „… не е направила нито крачка [встрани] от съкровищницата на богооткровеното учение, че в продължение на петдесет години този светилник на православната истина не е свален от мястото си от никаква сила на враждебни идеи на всуемъдрието или иноверието, но твърдо стои на непоклатимия камък на своето изповедание. И в този ден (вторник, 17.02.1859 година) Академията издига хоругвите на тържеството не в името на прогреса, а напротив – в името на неотстъпното си пребиваване в недрата на Православната църква, стоейки на стража пред апостолските и отечески вероопределения” (Виж: Пятидесятилетие С.-Петербургской Духовной Академии, СПб. 1859, с. 36 (бел. рус. ред.).

[17]. Ли Хун-Чжан (1823-1901) – китайски държавен деец, провеждал в страната политика на подражаване на Запада (бел. рус. ред.).

Първо и второ изображение – авторът, проф. Николай Никанорович Глубоковски. Източник – http://www.yandex.ru.

Трето изображение: гробът на проф. Николай Никанорович Глубоковски на Софийски централни гробища. Източник http://dveri.bg.

Posted in Православие | Tagged , , , | Вашият коментар

ОРИГЕН, ЕВСЕВИЙ И ИКОНОБОРЧЕСКИЯТ СПОР*

Протоиерей Георги Флоровски

протоиерей Георги ФлоровскиНяма съмнение, че иконоборческият спор е един от най-големите конфликти в историята на Християнската църква. Той не е само византийски – в спора е въвлечен и Западът, макар там никога да не следват мисълта на Изтока и да не разбират всички тънкости на византийското богословие на иконите. Обратно на това, за историята на Християнския изток иконоборчеството е повратна точка. Всички области от живота са засегнати от конфликта, всички слоеве от обществото излизат на борба. Ожесточената, мъчителна и отчаяна война е не на живот, а на смърт; победата има висока цена и при това с нея източникът на напрежение не е отстранен. Вътрешното единство, изкривено и подкопано от спора, никога повече не се завръща във Византийската църква.

Колкото и да е странно, ключът към разбирането на този спор изглежда загубен. Произходът, значението и същността на иконоборческия конфликт остават неясни и загадъчни. Съвременните историци не са съгласни помежду си в тълкуването на най-основни понятия. В продължение на десетилетия – от времето на Папаригопулос и Василевски – беше прието иконоборческата криза да се описва предимно в социални и политически термини, а религиозната ѝ страна да се смята за нещо второстепенно. По най-различни начини се твърдеше, че в началото конфликтът не е имал нищо общо с вероучението, а богословските доводи враждуващите страни измислят post factum, като ефикасни оръжия в борбата. Някои историци стигнаха дотам, да обявят религиозния спор за „димна завеса” – измислена и използвана от враждуващите партии с цел да скрият истинските причини за борбата, които били всъщност икономически[1]. Съвсем неотдавна известен византолог твърдеше, че богословието „няма никакво значение” в този спор и че целият конфликт е „свързан с всичко друго, само не и с философската спекулация[2]”. Византия се представяше като изтощена и духовно мъртва дълго преди избухването на иконоборческия спор, а самият този конфликт – като доказателство за безплодието на Византийската църква, чието развитие се намирало в задънена улица. „Интелектуалната любознателност практически е мъртва. В лагера на православните от нея не е останала и следа”. От друга страна, и иконоборчеството „само по себе си – в интелектуален план – не представлява нищо особено[3]”. Ето защо, спорът за иконите не трябва да се тълкува в перспективата на великите догматически спорове от миналите столетия: старите христологически ереси отдавна са прокълнати и вече били мъртви. В този спор духовете им били призовани само заради ефективността им в полемиката[4]. В заключение се твърди, че днес не трябва да ексхумираме тези трупове отново.priest FlorovskiyВ светлината на съвременните изследвания всички тези произволни твърдения са безнадеждно остарели. Непредубедени учени преоткриха и възстановиха извън всяко съмнение богословската страна на целия спор. Достатъчно е да посочим трудовете на Г. Острогорски, Герхард Б. Ладнер и, особено, на Лукас Кох[5]. Мнозинството съвременни учени признават, че истинската тема на спора е определено религиозна и двете страни се опитват да разрешат реални богословски затруднения. Иконоборческият спор е не просто църковен или òбредов; той е именно догматически – такъв, който засяга самите основи на вярата. Това е наистина борба за православие. Св. Иоан Дамаскин, патриарх Никифор и преподобни Теодор Студит не са участници в празни спорове, нито са църковни интриганти. Те са истински богослови. Особено назидателен е фактът, че подробното изучаване на трудовете на св. Никифор – много от които и до сега не са публикувани – заставя И. Д. Андреев да преразгледа и смени ранните си възгледи за иконоборческия спор. Той започва работа от позициите на Папаригопулос, но я завършва при пълното убеждение, че иконоборчеството е неразделна част от големия христологически спор, а Никифор е могъщ изразител на гръцкия гений. За съжаление, книгата на Андреев така и не е отпечатана, а нейният ръкопис, приготвен за публикуване, най-вероятно е загубен[6].

Новият възглед не следва да отрича или умалява политическите и икономически аспекти на конфликта. Те обаче трябва да бъдат разглеждани във вярната перспектива. Всички догматически движения в ранната Църква (а може би и всички богословски и философски движения въобще) по един или друг начин са „въвлечени в политиката” и дори самият монотеизъм е „политически проблем[7]”. Това обаче по никакъв начин не ги прави просто идеологическа надстройка над политическа или икономическата основа. В иконоборческия спор самата политическа борба има строго определен богословски подтекст, а „цезаропапизмът” на императорите-иконоборци, сам по себе си, не е нищо друго, освен своеобразно богословско учение[8]. Няма съмнение, че иконоборчеството е сложно явление. С това движение са свързани различни групи, чиито цели и интереси, мотиви и стремежи не могат да съвпадат. Вероятно и вътре в самата иконоборческа партия, ако въобще можем да говорим за такава, няма действително съгласие, а точно обратното – известно ни е за съществуването на сериозни разногласия. Следователно, откриването на богословската перспектива само по себе си не решава изведнъж всички проблеми, а напротив – поставя нови. Налага се честно да признаем, че нашите знания за тази епоха са все още непълни и не дават точна картина. Все още има да се направи много преди да можем да опитаме всеобхватен исторически синтез. Дори най-важните богословски документи от епохата все още не са изучени както трябва. Нямаме и една авторитетна книга върху богословието на преподобни Теодор Студит, нито една монография за св. патриарх Никифор. Много от наличната информация е пренебрегната или зле интерпретирана благодарение на определени предубеждения и предразсъдъци, които никога не са били сериозно и внимателно изследвани.

Няма да бъде преувеличено ако кажем, че позицията на иконопочитателите за нас е известна и разбираема много повече от тази на иконоборците. Богословските убеждения и стремежи на защитниците на св. икони са повече или по-малко ясни и разбираеми. Те са сумирани и разяснени от изтъкнати автори – наши съвременници. Знаем какво са защитавали, на какво са се противопоставяли и от какви съображения са били водени[9]. За сметка на това богословската позиция на иконоборците остава по-скоро неясна. Разбира се, това е свързано преди всичко с недостига на информация. Наличните днес документи са фрагментарни, недостатъчни. Оригиналните трудове на иконоборците са почти изцяло унищожени от техните противници и днес трябва да ги възстановяваме само по свидетелствата на техните врагове, което до известна степен е направено[10]. Все още обаче не знаем какъв точно е началният иконоборчески аргумент, нито каква е неговата реална перспектива. Както и в много други случаи, когато не им е известна действителната перспектива, и тук историците се обръщат към аналогиите. За случая твърде подходящи изглеждат две: 1) неприемането на свещените изображения от юдеи и мюсюлмани и 2) по-късното пуританско осъждане на свещеното изкуство. А и движения от подобен характер има и във времето на византийското иконоборчество. При все това, пред историка остава централният въпрос: кой е най-важният фактор, подбудил отделни групи в Църквата да се отдадат на иконоборческата кауза? Опасно би било да се задълбочаваме в търсене на аналогии, без преди това да сме отговорили на този въпрос. Неоправдано допускане и твърде лесно решение е да се предположи, – както вече неведнъж е и правено – че те са били водени основно от желанието да угодят на императора[11]. Това решение противоречи на очевидните факти. Епископите, както знаем, не отиват толкова далеч като някои политици, и все пак те изглеждат напълно искрени в противопоставянето си на иконопочитанието. Сам Копроним е принуден да оправдава своите убеждения и действия с богословски доводи – очевидно, не толкова за да убеди противниците, колкото да привлече на своя страна колебаещите се. И макар целите му да не са вероучителни, но заради това, в което е заинтересован, му се налага да използва техния език – езика на богословието. А знаем, че лъжесъборът от 754 година не е във всичко покорен на волята на императора[12].

В настоящата статия нямам за цел да правя опит за синтез. Целта и задачата ми са скромни и ограничени. Възнамерявам да извадя наяве пренебрегнати свидетелства и да предложа нови направления на търсенето. Това е програма за бъдещето, а не отчет за достигнато. Ще започна с конкретен въпрос – за главния авторитет на иконоборците. Това е обръщането им към древността – може би най-силният момент както в тяхното настъпление, така и в тяхната самозащита. Това е двойно позоваване: към Свещеното Писание и към Свещеното Предание. Днешната историческа наука като правило обръща внимание на позоваването им на първото, докато светоотеческите цитати – като второстепенни и неубедителни – обикновено не се забелязват. В VIII и IX век обаче позоваването на отците има огромна тежест. Ето защо, струва ми се, на тези позовавания следва да обърнем много повече внимание – не за да съдим кой в спора е прав и кой не, а за да разберем мотивите и целите на противоборстващите партии.vizantiyskie-otcy-vviii-vv-protoierey-georgiy-florovskiyВсе пак, в самото начало не е излишно да кажем няколко думи за позоваванията на текста на Свещеното Писание. На първо място тук е забраната на изображенията в Стария Завет – заповед, на която защитниците на иконите също отделят немалко внимание, като претълкуват по много начини това старозаветно свидетелство. Можем ли обаче да сме сигурни, че действителният център на спора е именно тук и че тези тълкувания не са просто заимствания от други литературни източници? Това, което имам предвид е следното: непосредствено преди във Византийската църква да се яви иконоборческото движение, между юдеите и християните върви спор на същата тема. Ясно е, че в този спор старозаветните свидетелства трябва да имат неоспорим приоритет. Имаме всички основания да допуснем, че още тогава християнските апологети разработват аргументи и събират светоотечески testimonia, за да отстояват християнската позиция[13]. Нямаме и едно непосредствено доказателство за това, междуособната борба в Църквата да е била органично продължение на по-ранния юдео-християнски спор, но, разбира се, за двете страни е напълно естествено да се обръщат към него в търсенето на готови аргументи или доказателства. Тук ли е обаче същността на византийската полемика? Обикновено иконоборчеството като цяло се схваща като семитско противопоставяне на елинското езическо влияние в Църквата и просто израз на източна съпротива срещу в различна степен острата елинизация на християнството. Трябва да признаем, че в определени отношения хипотезата е много правдоподобна[14]. Иконоборчеството се ражда на Изток и неговите първи проповедници са фригийските епископи Константин Наколийски и Тома Клавдиополски. Не трябва обаче да пренебрегваме странния факт, че в по-късни документи техните имена напълно изчезват – вероятно тъй като следващото поколение иконоборци не се позовават на тях твърде много[15]. Освен това, макар иконоборчеството във Византия да е предшествано от сходно преследване в Арабския халифат, не може да се проследи пряка връзка с мюсюлманското противопоставяне – тук няма повече от паралел и „аналогия[16]”. Дори защитниците на източното влияние признават, че в по-късното развитие на иконоборчеството ролята на източните е нулева[17]. От друга страна, първият богослов на иконите се ражда именно на Изток – в мюсюлманска среда – като съвсем не може да се твърди, че фигурата на Иоан Дамаскин е изключение. Не трябва да се забравя и това че, поне в по-късния период на борбата, иконоборческата кауза е популярна сред елинизираните кръгове, в двореца и армията, докато у нисшите класи тя така и не се радва на успех, въпреки сведенията за няколко случая на насилие сред масите по наблюдението на Шварцлозе[18]. Дори началният тласък да идва от Изтока, от народните маси, движението набира сила едва на гръцка почва, подкрепяно най-много от образованите – основна причина Папаригопулос да обяснява иконоборчеството като ранно Просвещение. При всички случаи обаче следва да се предпазваме от всякакви обобщения. Пред нас е сложен проблем, който не може да се обясни само с хипотезата за източно влияние. Остава още да определим с точност защо и как иконоборчеството успява да привлече представители на висшето духовенство и други интелектуалци във Византия: именно с тях са принудени да спорят и св. Никифор, и преподобни Теодор Студит. Сервилността и опортюнизма не са обяснение, а заобикаляне на неприятния въпрос. Прието е „източниците” на иконоборчеството да се търсят на най-отдалечените места – в юдаизма, в исляма, при павликяните и други източни еретици[19]. В същото време, предшестващите ги гръцки източници или не се забелязват, или се пренебрегват.

Нека сега обърнем поглед към светоотеческите позовавания на иконоборческата партия. Повечето са неуместни и безцветни – отделни фрази, извадени от оригиналния контекст. Само две от тези свидетелства са истински важни и могат да бъдат силни аргументи в богословския спор. Първото от тях е едно писмо на Евсевий Кесарийски до августа Констанция, а второто – цитати от Епифанид на Епифаний Кипърски или на Псевдо-Епифаний, ако се съгласим с Острогорски относно авторството. Свидетелството на Епифаний е широко коментирано от Хол и Острогорски и в настоящото изследване можем да го оставим настрана. Ще помним само, че за Хол трактатът на Епифаний, – който той смята за оригинален, – е доказателство за съществуването на догматическа страна на въпроса за иконите още в IV век[20]. Колкото до свидетелството на Евсевий, макар и това да е странно, на него никога досега не е обръщано голямо внимание. Често го цитират, но нито веднъж то не е анализирано. По отношение на автентичността на това послание съмнения не съществуват[21] и по всичко личи, че то е ключовият аргумент в цялата система на иконоборческото мислене. Не е случаен фактът, че св. Никифор се чувства принуден да напише специален Antirrheticus против Евсевий. Има и още една причина, поради която името на Евсевий изисква внимание: към него възхожда цялата иконоборческа концепция за императорската власт и авторитет в Църквата. Политиката на иконоборците издава очевидни архаични тенденции.

Писмото на Евсевий не е запазено изцяло. Частично то се цитира и обсъжда на Никейския събор от 787 година и отново от св. Никифор. За първи път всички откъси от него са събрани и публикувани от Буавен в приложения към неговата редакция на История на Никифор Григора (1702 година). Този текст, който досега е възпроизвеждан няколко пъти, се нуждае остро от критично издание[22], но сега не се интересуваме от точния прочит.

Писмото не може да се датира с точност. То е отговор към августа Констанция, сестра на св. Константин Велики, която моли Евсевий да ѝ изпрати „икона на Христос”. Евсевий е изумен. За каква икона говори тя? И защо ѝ е такава? Дали това е истинният, неизменяем образ, съдържащ в себе си Христовата природа? Или рабският – приет от Него заради нас? Първият, отбелязва Евсевий, е очевидно недостъпен за човека – само Отец знае Сина. Рабският пък образ, възприет от Него във Въплъщението, вече е слят с Божествената Му природа. След Възнесението Си на небесата Той е сменил този образ с великолепието, което предварително е открил на учениците (при Преображението), и което превъзхожда човешката природа. Очевидно това великолепие не може да бъде рисувано в безжизнени цветове и сенки. Самите апостоли не са могли да го гледат. Ако дори в плът Той има такава сила, какво да кажем за Него сега, когато е сменил рабския образ със славата на Господа и Бога, когато отпочива в непроницаемото лоно на Отца? Предишният лик е преобразен и превърнат в неизречено великолепие, надминаващо всяко око и ухо. Никакъв образ на новия лик не е възможен, ако въобще „тази обòжена и умопостигаема същност” може да се нарича лик. Не можем да следваме примера на езическите художници, които искат да изобразят неизобразимото и затова образите им нямат никакво истинско сходство. Единственият Христов образ, с който разполагаме, е на Неговото унижение. Подобни образи обаче са забранени от Закона и в храмовете ги няма, а притежаването им означава уподобяване на езическото идолопоклонство. Ние, християните, вярваме в Христос като в Господ и Бог и се готвим да Го съзерцаваме като Бог в чистотата на нашите сърца. Ако пък искаме, още преди срещата лице в лице, в предугаждане да видим този славен образ, за това има само един Добър Художник – Словото Божие. Основната мисъл в тази аргументация е ясна и очевидна: християните нямат нужда от изкуствени Христови изображения – не им е позволено да се връщат назад; трябва да гледат напред. Историческият образ на Христос, ликът на унижението е вече изместен от Божието великолепие, в което Той сега пребивава. Това великолепие не може да бъде гледано или изобразявано; в определеното за това време истинските християни ще бъдат приети в тази слава на бъдещия век. За целите на изследването ни съпоставянето на паралелни места от други съчинения на Евсевий е излишно[23].

Това свидетелство на Евсевий е отречено от православните и е отхвърлено като еретическо, като разкриващо неговите нечестиви заблуди. Обикновено се подчертава, че Евсевий е арианин. Донякъде ще променим това обвинение: Евсевий е оригенист и неговото писмо до Констанция е изпълнено с оригенистична фразеология. Пред нас е въпросът: случайно свидетелство ли e писмото на Евсевий, открито (от иконоборците) post factum и използвано, заедно с много други, за защита на една възникнала напълно независимо теза? Или пред нас е един от първоначалните извори на иконоборчеството – поне в неговата по-късна богословска форма? Не трябва ли да си обясним очевидната популярност на иконоборчеството сред образованите епископи и клир (които би било смешно да свързваме с мюсюлманите, павликяните или други явни еретици) с техните симпатии към оригенистичното учение? За да направим това, разбира се, трябва да разглеждаме поотделно всяка конкретна историческа фигура и да решаваме, доколко справедливо е по отношение на нея това предположение. Тук говорим преди всичко за участниците в лъжесъборите от 754 и от 815 година. Разбира се, извършването на подобна работа в това предварително изследване е невъзможно. Следва само да отбележим, че в това време оригенизмът далеч не е мъртъв. Духовният идеал на Ориген, посредством Евагрий и св. Максим Изповедник, е интегриран в тогавашния православен синтез. За самия Максим оригенистичното богословие е живо и той е принуден да води сериозна борба с неговите проблеми и слабости. И досега не е съвсем сигурно дали действително успява да ги преодолее всичките[24]. Това е само век преди появата на иконоборчеството – време, когато Изтокът е особено силно заразен от всевъзможни оригенистични идеи. Наистина, на иконоборческите спорове името на Ориген не се споменава нито веднъж; патриарх Никифор обвинява Евсевий в арианство, но без да спомене и дума за Ориген. Тук обаче не ни интересува това, което Никифор казва за Евсевий[25]. Оригенистичният характер на писмото до Констанция е вън от всяко съмнение. Очевидно, иконоборците се страхуват да не си навредят и поради това не се осмеляват да призоват на авторитета на Ориген. Но характерът и общото звучене на оригенизма несъмнено благоприятстват действителното иконоборческо богословско мислене. Ето защо, защитата на св. икони е в известна степен и косвено опровержение на оригенизма – нова страница в историята на оригенистичните спорове.протоиерей георги флоровскиПреди всичко твърде спорна и несъвършена е самата христология на Ориген. Системата на неговите метафизически предпоставки не му позволява да разглежда Въплъщението като уникално историческо събитие, да го впише в цялостната картина на Откровението. Всичко историческо за Ориген е случайно и преходно. Следователно, историческото Въплъщение трябва да се смята само за момент от продължаващата история на непрекъснатото Богоявление на Логоса – в известен смисъл централен момент, но все пак не повече от символ. В перспективата на неспирния Божествено-космически процес няма място за истинска историческа уникалност, за събитие, което се случва във времето, но влияе на вечността. В този смисъл нито едно събитие не може да има решаващо значение, стойност самò по себе си – като събитие. Всички събития трябва да бъдат тълкувани като символи, проекции на по-висша, над-времева и над-историческа реалност. Може да се каже, че историята се решава в поредица символи. Символът не е нищо повече от знак, сочещ към нещо, разположено отвъд този свят – независимо дали към вечността или към бъдещия век, или едновременно и към двете. Цялата система от символи е нещо условно, което в крайна сметка ще бъде отхвърлено. Трябва да се опитваме да проникваме отвъд завесата на символите. Това е основният екзегетически принцип, постулат на Ориген. Неговият екзегетически метод, какъвто и етикет да му поставяме, преследва точно определена цел – да се преодолее историята, да се иде отвъд завесата на събитията, отвъд буквата, която неминуемо убива не само sub umbraculo legis, но и във времената на Новия Завет на Благодатта. Реалността или историчността на събитията не се отрича, но те се тълкуват като указания, като знаци и символи. Би било очевидна несправедливост да обвиним Ориген в пренебрежение към историята и към историческия разпнат Иисус. Според подходящата забележка на Биг, „Кръстът с всичката си сила, слава и красота е винаги пред очите на Ориген[26]”. И в неговия символизъм няма нищо докетично. И все пак, историческият кръст на Христос за Ориген е само символ на нещо по-висше. Само simpliciores, „които са все още деца по разум” могат, по мнението на Ориген, да бъдат удовлетворени от „плътския” смисъл на Писанието, който не е нищо друго, освен „сянка на тайните Христови” – така, както Законът на древните е сянка на бъдещите блага, а по-напредналите се интересуват от самата истина, от „Вечното (Духовно) Евангелие”, на което историческото Благовестие не е повече от сянка и символ. Ориген категорично разграничава „външно” и „скрито” християнство. Той се съгласява, че за християнина е необходимо да бъде едновременно телесен и духовен, но това е само с образователна и възпитателна цел. При разговор с плътски християни действително не трябва да се говори за друго, освен Иисус Христос, при това разпнат. „Но ако намерим онези, които са съвършени в духа, които принасят плодовете на духа и обичат небесната мъдрост – такива трябва да приобщаваме към Словото, Което, ставайки плът, след това се възнесе към Своето предишно състояние, към Бога”. В края на краищата трябва да преобразим чувственото Евангелие в духовно[27]; с други думи, да тълкуваме Новия Завет така, както и Стария – като предобраз. Подобна базисна ориентация по отношение на бъдещето, на това, което има да дойде, включва и определено обезценяване на миналото, на това, което вече се е случило. Тя води към своеобразно изравняване на потока на времето, тъй като той е само символ на вечното и в произволна точка може да се влее във вечността. Целият алегорически или по-точно символически метод на екзегезата включва определено равенство на двата Завета – и двата са временни, а това означава – и не повече от предобразователни. И двата са само сенки, макар и в различна степен. Оттук Ориген заключава, че за съвършените истината е позната в цялата си пълнота още в старозаветни времена. Пророците и мъдреците от Стария Завет виждат и знаят повече, отколкото плътските християни в Църквата и „по-добре от нас могат да съзерцават това, на което (събитията от тяхно време) са само сенки”. Те виждат славата Христова, виждат образа на Невидимия Бог, „преминавайки от приготовлението в образи [τύποι] към съзерцаване на истината”. На това Ориген се спира подробно като заключава: „Тези от предишните поколения, които достигат до съвършенството, знаят не по-зле от апостолите всичко онова, … което Христос е открил на последните, … защото техният Учител е бил Същият, Който открил и на апостолите неизречените тайни [τὰ μυστήρια] на Божеството”. Преимуществото на апостолите е само в това, че, „в допълнение към знаенето на тези тайни, са видели изявената сила в извършените дела[28]”. Алегоричният метод е изнамерен първоначално с цел тълкуване на обетованията. Той не може да прилегне на новата цел: екзегетът-християнин трябва да тълкува вече изпълняването. С други думи, християнинът-алегорист подхожда към Евангелието сякаш то не е нищо повече от Закона и към Новия Завет – сякаш това е все още Стария; той подхожда към изпълненията като към обетованията. Да, разбира се, в изпълнението се крие ново обетование, но не бива да забравяме и самото изпълнение. Ето защо, алегоричният метод е обречен на неуспех. Можем да го определяме като „юдейски”, тоест като подход към Евангелието в духа на пророчеството. Разбира се, този „юдаизъм” в никакъв случай не е „семитски”, а типично елинистичен подход. „Защото истинското и пълно разбиране на събитията, случили се с Иисус, не се изчерпва само с буквалния смисъл на историческото сказание. На онези, които са внимателни към Свещеното Писание, ясно се открива, че всяко историческо сказание е символ на нещо друго”. От разказите трябва да се въздигаме към онова, което те символизират[29]. Историята или сказанието са само отправната точка. Започваме с Евангелския, Разпнатия Иисус, но целта е да стигнем до съзерцаване на Божията слава. Човешката природа на Иисус е само първа и най-ниска степен на духовното разбиране, която следва да бъде преодоляна[30].

В действителност тук имаме работа не само с последователни стъпки или нива на тълкувание. Самият Христос превъзмогна Своето унижение, което се преодолява и, може да се каже, се отменя от Неговото прославяне. Той не сваля от Себе си човешката природа, но, по най-тесен начин съединена с божествената, я въздига до най-високото съвършенство[31]. Действително това са силни думи. „Наистина, след Своето възкресение Той пребивава в тяло така да се каже средно между грубата плът, която има до времето на Своите страдания, и освободената от тази плът душа”. Ето защо, след Възкресението Си Христос просто не може да се яви на хората „по същия начин, както преди”. Дори в дните на Своето битие в плът Той е повече от едно, няма неизменен облик и „на тези, които Го гледат, не винаги се представя един и същ”. Външният вид на Христос зависи от готовността на съзерцаващия да Го приеме. А славното Преображение на Тавор е само един от примерите за изменчивостта на Неговото тяло. „На страдащите, на тези, които търсят от Него изцеление, Той не се представя такъв, какъвто на онези, които със своята сила могат да възлязат с Него на планината[32]”. Тази изменчивост на облика на Иисус следва да бъде свързана със самата природа на Словото, Което ни Се открива еднакво без разлика. На неподготвените (на синовете човешки) То се явява като Някой, Който „няма нито лик, нито красота[33]”, а на онези, които са способни да възхождат с Него, стои в „ненадминато великолепие[34]”.

Колкото и странно и дори кощунствено да изглежда подобно тълкувание, то се съхранява в преданието на последващите столетия. Можем да го намерим, например, у св. Максим Изповедник. Той говори за мистическия опит, но неговите думи са почти буквални цитати от Ориген. Не на всички Господ се явява в Своята настояща слава: към новоначалните Той снизхожда в рабски образ; към тези обаче, които са способни да Го последват на планината на Преображението – в Божия образ, в който Той съществува преди сътворяването на света[35].

Според Ориген, дори във времето на земния живот на Христос, Неговото тяло е „напълно необикновено[36]”. След Възкресението пък то се слива с Божеството и вече не може да бъде различено от него[37]. „Ideo omnia quod est in Christo jam nunc Filius Dei est” [Защото сега всичко, което е в Христос, е станало Син Божи[38]]. Ако по-рано Той е бил истински човек, сега вече не е човек, и, следователно, когато следваме Неговите слова, и ние преставаме да бъдем човеци, защото като πρωτότοκος [първенец] от всички Той ни е превърнал в богове[39]. „Si autem Deus est qui quondam homo fuit, et oportet te illi similem fieri, ‘quando similes ejus fuerimus, et viderimus eum sicut est’ (1 Jo. 3, 2), te quoque necesse erit Deum fieri, in Christo Jesu” [Ако Този, Който някога е бил човек, е Бог, и ти трябва да станеш подобен на Него кога… бъдем подобни Нему… [и] Го видим както си е (1 Иоан 3:2[40]); и ти ще трябва да станеш Бог в Христа Иисуса[41]]. За нашите непосредствени цели не е нужно да се задълбочаваме в подробностите. Основната идея на Ориген е ясна и не можем да не забележим поразителната прилика между неговите идеи въобще и тези в писмото на Евсевий до Констанция. Христологията на Ориген е основата и изходната позиция на Евсевий; от издигнатите от Ориген принципи той просто прави логичните заключения. Може ли последователен оригенист да се интересува от „историческия” образ, от „иконата” на Господа? Това, което някога е могло да бъде изобразявано, вече е победено и превъзмогнато, а истинският и славен облик на Възкръсналия Господ не подлежи нито на описване, нито на изобразяване. Освен това, от оригенистична гледна точка, истинският лик на Господа не може да бъде изобразяван дори и във времето на Неговия живот в плът, защото на платното би се запечатал само образ, приспособен към ограниченото възприятие на телесни, плътски хора, а такъв образ не трябва да се нарича истински и точен. В действителност Ориген не засяга въпроса за живописните изображения, но всичко онова, което говори против езическите идоли, може с успех да бъде насочено и към иконите[42]. Отново, съществува явна връзка между двата проблема: за Свещеното Писание и за иконописта. Те и двата поставят въпроса за отображението. Както е известно, в това се заключава и основната тема на целия иконоборчески спор. Св. Иоан Дамаскин вижда ясно близостта между двата проблема: самото Писание е и „образ[43]”. Ако приложим екзегетическия метод на Ориген към проблема за художественото или картинно описание, ще се окажем най-малко в положение на нерешителност. Вероятно, както и Библията трябва да бъде приемана като книга на символите, които по природа ни заставят да ги преодоляваме и възхождаме над тях, няма да е трудно да приемем и символичните изображения. От историческите образи обаче безусловно ще се наложи да се откажем. Именно това е, което се случва и на иконоборческите лъжесъбори от 754 и 815 година. Основният пункт в тяхната аргументация е, че те усещат особено силно пълното противоречие между всички исторически (чувствени) образи на Христос и на светците и славата, в която те вече пребивават. Един пример е достатъчен: позволено ли е, както питат епископите-иконоборци през 754 година, да изобразяваме светците, които вече сияят в нетленна слава, и по този да ги връщаме обратно на земята[44]?протоиерей Георги Флоровски2Иконоборчеството далеч не е безразборно отхвърляне на всякакво изкуство. Сред самите противници на иконите има голямо разногласие на мненията, но в основата си всички въстават против конкретен вид религиозно изкуство, а именно иконописта. При това под икона се подразбира представяне на действителни исторически лица, били те на Спасителя или на светци. Именно този тип християнско изкуство получава по това време все по-широко разпространение. Родното му място по всяка вероятност е Сирия, а негова отличителна черта става, по израза на Луи Брейе, подчертаната историчност – “la recherche naive de la vérité historique” [наивното търсене на историческата истина[45]]. Най-често бива изобразяван разпнатият Христос. Това изкуство не е на всяка цена „натуралистично”, макар да може да се каже, че се придържа строго към историческия реализъм. Тук е основната идея на новото направление: истинската икона принципно се различава от символа; тя е точно изображение – доведено до пълното съответствие на действителните лица и събитията. В своя идеален вид истинската икона трябва да бъде историческа картина. Оттук и неизменността на иконографските типове на Изтока – в иконата няма място за художествени „нововъведения”. Иконографските типове влизат в Преданието, закрепени от авторитета на Църквата. На художника принадлежи само изпълнението. Такива са решенията на Седмия вселенски събор[46]. Иконата се обръща не към въображението или индивидуалното виждане на художника, а към историята, тоест към действителни и засвидетелствани неща. Това е добре показано в Правило 82 на Трулския събор (691-692). Като говори за едно конкретно изопачаване (обстоятелствата, довели до него остават неясни) правилото установява общия принцип или най-малко го подразбира. Съборът забранява символичното изобразяване на Христос във вид на Агнец. Очевидно това, което се порицава е полуисторичността на сцената: Кръстителят сочи идващия към него Христос, но Той е изобразен символично. Причините за тази забрана поясняват много неща. Агнецът е τύπος: символ и образ на идващата благодат, който обозначава истинския Агнец Божи, Христос. Разбира се, старите образи и сенки, тоест символите и знаците, трябва да бъдат уважавани. Първенство имат обаче благодатта и истината, които са пълнотата на Закона. Съборът определя да се изобразява Христос, вместо като древния агнец, като човек – в спомен на Неговото Въплъщение, страданията, изкупителната смърт и извършеното по този начин изкупление на света[47]. Това е много повече от просто правило; то е вероучително постановление и предписание[48].То задава посоката на последващото догматическо развитие и е предпоставка на всяко бъдещо богословие на иконата. Колкото и да е странно обаче, внимание на това правило не е обърнал нито един историк на иконоборчеството. Там се говори за много специфичен случай, но и се поставя основата на общия принцип. Приемането на това правило ще да е било предизвикано от конкретна причина. Показателно е обаче, че то ясно свързва проблема за иконописта с отношението (пред)образ – (историческа) истина или, с други думи – с отношението между двата Завета. Отново стигаме до проблема за екзегезата. Всички древни образи са вече завършени и Истината е тук – Въплътилият се и разпнат Христос, което оправдава и стимулира едно ново, историческо изкуство. Фразеологията изглежда обезсмислена. Акцентът върху човешкия лик на Христос звучи естествено за времето, когато последният христологически спор е в процес на затихване. Правилото насочва художника към историческия факт.

Прието е да се смята, че защитата на св. икони от св. Теодор Студит, а по-рано и от св. Иоан Дамаскин, се основава на принципите на неоплатонизма. Цялата идея за първообраза и образа (като отражение на по-ниско ниво) е платоническа. Като цяло това твърдение е вярно, но има нужда от някои уточнения. При всички случаи част от този спор е откритото обръщане към историческото Въплъщение. Така, иконопочитателите говорят не само за образи на вечни и небесни реалности. Те говорят именно за образи на земни реалности, на исторически личности, живели на земята и във времето. В това се заключава и разликата.

Тук няма да засягаме аргументацията на иконопочитателите. Ще ги приемем за платоници или поне ориентирани към платонизма. За съжаление обаче обикновено се забравя, че в неоплатонизма присъства и мощен иконоборчески заряд. Порфирий, в Живота на Плотин пише, че Плотин сякаш „се срамуваше да бъде в тяло” – с това именно Порфирий започва биографията му. „При това разположение на духа той отказваше да говори каквото и да било за своите предци или за родителите си, или за своето отечество. Той не допускаше при себе си нито ваятел, нито живописец[49]”. Защо да се създава вечен образ на този тленен облик? Достатъчно, че ни се налага да го носим сега. Плотин с радост би забравил своя земен живот, родителите и отечеството си. Неговите философски стремежи следва да бъдат различавани от източния аскетизъм: аскетизма на гностиците и манихеите. Плотин не е дуалист, но практическият извод от неговото учение е същото това „бягство” от телесния свят – далеч от собственото тяло. Самият Плотин предлага такъв пример. В един и същи дом живеят двама. Единият проклина строителя и неговата работа за това, че зданието е строено от бездушно дърво и камък. Другият пък хвали мъдростта на строителя, който е създал дома с такова майсторство. За Плотин тукашният свят не е зло, но е само „образ” или отражение на висшия свят – вероятно най-добрият от образите, но все пак образ. Все пак, трябва да се стремим да преодолеем всички образи и да преминем от образа към първообраза, от нисшия свят към висшия. Плотин възхвалява не копието, а образеца, оригинала[50]. Той знае, че ще настане време, „когато ще се отправи натам, където вече няма да се нуждае от дом[51]”. Затова не желае да позира пред живописец. Изображението на „тленния облик” няма да бъде истинен образ, образ на безсмъртното аз. Нито една картина няма да запечата самата същност на човека, поради което всички картини са лъжливи. Те приковават въображението към „тленния облик”. Тази интересна притча на Плотин би могла да е прекрасно въведение към богословието на иконоборческото мислене. Разбира се, християнинът ще постави проблема по малко по-различен начин. Вместо за „другия свят” той може да говори за „бъдещия век” и при все това ще достигне до същото. Поне Ориген по този въпрос не е много далеч от Плотин. Интересно е да забележим, че сред събраните от иконоборците древни свидетелства има едно, което по дух е очевидно платоническо, а по произход – безусловно еретическо. Това е откъс от „Деяния на св. Иоан”, твърде много напомнящ това, което разказва Порфирий за Плотин. Живописец рисува портрет на апостол Иоан без апостолът да знае за това. Апостолът се отнася към работата неодобрително, като при това от начало не успява да познае лицето си, тъй като никога не го е бил виждал в огледало. Този портрет бил само „изображение на едно тяло”, а човек трябва да бъде художник на своята душа, която да украсява с вяра и други добродетели. „А това, което ти си направил, е творение детинско и несъвършено – ти си нарисувал мъртъв портрет на мъртва вещ[52]”.Priest George FlorovskyИконоборческото движение обикновено се схваща като източна или семитска реакция срещу активна елинизация на християнското изкуство и богослужение, срещу елинизацията на Византийската църква като цяло. Но в богословието на иконоборците не намираме нищо специфично „семитско”: както техните тези, така и доказателствата им звучат напълно елинистично. Несъмнено иконопочитателите защитават иконите от позициите на платонизма. Но не се ли корени там и позицията на иконоборците? Не е ли по-коректно да схващаме иконоборческото движение като разкол в елинистичното християнство? Иконоборчеството, безусловно, е сложно явление и многобройните му съставни изискват грижливо изучаване. Но основното направление на иконоборческата мисъл без съмнение е елинистично. Длъжни сме да преразгледаме нашите представи. Именно иконоборчеството е завръщане към дохристиянския елинизъм. Цялата борба може да бъде тълкувана като нова фаза от многовековен процес. Този процес понякога бива наричан елинизация на християнството, но по-вярно е да се каже християнизация на елинизма. Основна негова черта е разцеплението в елинизма, рязката поляризация. В иконоборческия спор – поне на богословско ниво – двата елинизма, както и преди това са го правили, влизат в страстна схватка. Борбата е между символизма и историята, при което иконоборците представляват крайната, непреобразена елинистична позиция на платоническите и оригенистичните възгледи; не просто непосредствено продължение на монофизитската традиция. Впрочем, колкото до богословието на монофизитите – самото то е разновидност на елинизма, като неговите корени възхождат към ранната Александрийска традиция, така че лесно се съединяват с неоплатонизма. Защитниците на иконите напротив, твърдо стоят върху позициите на „историческото християнство”. Иконоборческият спор решава не само въпроса за иконите. А това обяснява остротата и непримиримостта, с която протича борбата. Въпросът, който е поставен, е не просто за християнското изкуство, но и за самото православие. Така или иначе, тази борба може да се осмисли само в перспективата на многовековната Auseinandersetzung [полемика] между християнството и елинизма. И двете партии са елинистично мислещи. Така че това е конфликт между християнския елинизъм и елинизираното християнство или, което е по-вероятно – между православието и синкретизма[53].

Единственото намерение на това кратко есе беше да повдигне един въпрос. Неговия окончателен отговор могат да дадат само по-нататъшните изследвания[54].

Превод: Борис Маринов

_____________________________

*Източници –  http://predanie.dveri.bg и Florovsky, G. “Origen, Eusebius, and the Iconoclastic Controversy” – In: Church History, 19, 2, 1950, p. 77-96. В поредицата Събрани съчинения на автора (The Collected Works, vol. 2, Belmont) заглавието на статията е “The Iconoclastic Controversy” (p. 101-119, 236-240). Превод на руски: „Ориген, Евсевий и иконоборческий спор” – В: Флоровский, Г. Догмат и история, М., 1998, с. 351-376. В настоящия превод са отчетени и бележките на руския редактор, които се превеждат с уточнението „бел. рус. ред.”. Първоначално този превод беше публикуван в: Флоровски, Г. Християнство и култура, София: „Православен калейдоскоп” 2006, с. 115-140. В „Живо Предание” текстът се публикува след нова редакция и коригиране на някои неточности, по-специално в бележките (бел. прев.).

Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права

[1]. Успенский К. Н. Очерки по истории Византии, т. І, М. 1917, с. 237 сл. Книгата на Успенски по история на иконоборчеството, на която той се позовава, вероятно така и не е издадена.

[2].  Grégoire, H. Byzantium, ed. by Norman H. Baynes and H. St. L. B. Moss, Oxford 1948, p. 105. Всички статии в този сборник са писани преди Втората световна война.

[3]. Martin, E. J. A History of the Iconoclastic Controversy, London, s.t., p. 3-4.

[4]. Grégoire, H. Op. cit., p. 105.

[5]. Ostrogorsky, G. Studien zur Geschichte des byzantinischen Bilderstreites, Breslau 1929 (= HU, 5); Острогорский, Г. А. „Соединение вопроса о святых иконах с христологической догматикой в сочинениях православных апологетов раннего периода иконоборчества” – В: Сборник статей по археологии и византиноведению, издаваемый семинарием им. Кондакова, т. І, Прага 1927, с. 35-48; „Гносеологические основы византийского спора о святых иконах” – Пак там, т. ІІ, 1928, с. 47-51; “Les Débuts de la Querelle des Images” – In: Mélanges Charles Diehl, t. I, Paris 1930; Ladner, G. “Der Bilderstreit und die Künstlehren der byzantinischen und abendländischen Teologie” – In: Zeitschrift für die Kirchengeschichte, Bd. 50, 1931; “Origin and Significance of the Byzantine Iconoclastic Controversy” – In: Medieval Studies, 2, 1940; Lucas Koch, P. “Zur Theologie der Christus-ikone” – In: Benediktinische Monatschrift (Beuron), 19, 1937, 11/12; 20, 1938, 1/2, 5/6, 7/8; “Christusbild-Kaiserbild” – Ibid, 21, 1939, 3/4.

[6]. Кратка бележка (по всяка вероятност от В. Бенешевич) за непубликувания труд на Андреев се появява в Русский исторический журнал, 7, Петроград 1921, с. 215-218.

[7]. Така е озаглавена забележителната книга на Ерик Петерсон: Peterson, E. Der Monotheismus als politisches Problem: ein Beitrag zur Geschichte der politischen Theologie im Imperium Romanum, Leipzig: “Hegner” 1935.

[8]. Срв. Koch, P. L. “Christusbild-Kaiserbild” – In: Benediktinische Monatschrift (Beuron), 21, 1939, 3/4. Авторът се позовава много често на книгата на Андре Грабар L’Empereur dans l’art Byzantin (Paris, 1936).

[9]. По най-добър начин православното богословие на иконата е изложено в статиите на Лукас Кох.

[10]. Виж: Мелиоранский, Б. М. Георгий Киприянин и Иоанн Иерусалимский, два малоизвестных борца за православие в VІІІ веке, СПб. 1901; Ostrogorsky, G. Studien zur Geschichte

[11]. Виж, например: Vasiliev, A. Histoire de l’Empire Byzantine, I, Paris 1932, p. 379: “Quant au parti de la cour et au haut clergé, on peut dire que ces fonctionnaires du gouvernement et évêques n’obéirent pas pour la plupart aux ordres de leur conscience, mais qu’ils professèrent les doctrines qui s’harmonisaient avec leurs crainte et leur ambitions” [Колкото до приближени на двора и висшето духовенство, може да се каже, че повечето от тези правителствени чиновници и епископи не слушат гласа на съвестта си, а си избират възгледи в съответствие със свои страхове и амбиции]. Тази гледна точка е широко разпространена в литературата.

[12]. Това особено подчертава А. Грегоар в своя отзив за “Studien” на Острогорски (Byzantion, 4, p. 765-771).

[13]. Срв.: Vernet, F. “Juifs (Controverses avec les)” – In: Dictionnaire de Théologie catholique, 8, 2, col. 1878 ss. и Der Nersessian, S. “Une Apologie des images du septième siècle” – In: Byzantion, 17, 1944-1945. Виж също: Frey, J. B. “La question des images chez les Juifs” – In: Biblica, 15, 1934.

[14]. Това мнение отдавна е станало общо място в литературата. От последните разработки виж, например: Dawson, C. The Making of Europe, London 1946, p. 136: „Зад това стоят не ясни формулировки на някаква богословска школа, а неясният и безформен дух на източното сектантство, отричащо напълно всякаква система на елинистическите принципи”. Срв.: Every, G. The Byzantine Patriarchate: 451-1204, London 1946, p. 105: „Иконоборческите разколи от периодите 730-786 г. и 815-843 г. не са между Изтока и Запада, а между азиатската партия в Константинопол и гръко-латинска в Гърция, Италия и Рим”.

[15].  Срв.: Ostrogorsky, G. Les Débuts de la querelle des images, p. 236: “Le rôle, joué au début de la querelle des images par le clergé iconoclaste d’Asie Mineure, tombe dans l’oublie dans les siècles suivants” [Ролята, която изиграват при възникването на спора клириците-иконоборци от Мала Азия, в последващите столетия е предадена на забвение]. Виж също: Мелиоранский, Б. М. Цит. съч.

[16]. Виж, например: Sweetman, J. M. Islam and Christian Theology, t. I, p. 1, London: “Lutterworth Press” 1945, p. 63: „По-скоро в това движение може да се види някакъв паралел на мюсюлманството” и нат.

[17]. Виж: Vasiliev A. Op. cit., p. 380.

[18]. Schwarzlose, K. Der Bilderstreit: ein Kampf der griechischen Kirche…, Gotha 1890, S. 77-78.

[19]. Обръщането към павликяните в този контекст няма основания, тъй като е повече от съмнително там въобще да е имало иконоборчески настроения, следствие от дуалистичните им предпоставки: А. Грегоар в Atti del V Congresso internazionale di Studi Bizantini, Roma 1936, p. 177 и неотдавнашното: Obolensky, D. The Bogomils, Cambridge 1949, p. 53. Виж в превода на български на Светослав Риболов: Оболенски, Д. Богомилите: студия върху балканското новоманихейство, София: „Златорог” 1998, с. 34 (бел. прев.).

[20]. Виж статията (1916 г.): Holl, K. “Die Schriften des Epiphanius gegen die Bilderverehrung” – In: Gesammelte Aufsätze zur Kirchengeschichte, II, Tübingen 1928, S. 351-387 и: Ostrogorsky, G. Studien zur Geschichte…, S. 61 ff.

[21]. Holl, K. Op. cit., S. 387, N. I: “An der Echtheit des Briefes hat nur Befangenschaft zweifeln können. Sprache, Standpunkt, Auffassung stimmen ganz mit dem unangefochtenen Eusebius überein. Wäre das Schreiben in einem späteren Jahrhundert gefälscht, so müsste die dogmatische Begründung schärfer gefasst sein” [Само пристрастен човек може да се съмнява в автентичността на посланието. Езикът, подходът, изложената гледна точка – всичко това с пълна очевидност сочи към Евсевий. Ако това беше фалшификация от по-късни векове, съдържащите се в писмото идеи биха имали по-ясни догматически обосновки].

[22]. Откъси от писмото на Евсевий са четени на Втория Никейски събор (787 година): Mansi 13, 313 или Hardouin 4, 406 [в руския превод: Деяния Вселенских Соборов, т. ІV, СПб. 1996, с. 561-562]. По-пълен текст (по Codex Regius 1980) публикува Буавен: Nicephorus Gregoras, Historia Byzantina 19, 3, 4 (възпроизведен у Мин: PG 149; и в CSHB 19, 2); Spicilegium Solesmense, ed. J. B. Pitra, t. I, p. 383-386 (като девета глава на Antirrheticus contra Eusebium на Никифор); виж също самия Евсевий у Мин (PG 20, 1545-1549) и Kirsch, J. P. Enchiridion, n. 471. Срв. Koch, H. Die altchristliche Bilderfrage nach den literarischen Quellen, Göttingen 1917 (= Forschungen zur Religion und Literatur des Alten und Neuen Testaments, Neue Folge, 10); Elliger, W. Die Stellung der alten Christen zu den Bildern in den ersten vier Jahrhunderten, Leipzig 1930 (= Ficker’s Studien über Christliche Denkmäler, Hf. 20).

[23]. Виж: Berkhof, H. Die Theologie des Eusebius von Caesarea, Amsterdam 1939.

[24]. В последните години богословието на преподобни Максим Изповедник привлича напрегнатото внимание на изследователите. Следва да бъдат споменати следните трудове: Balthasar, H. U. v. Kosmische Liturgie. Maximus der Bekenner: Höhe und Krise des griechischen Weltbilds, 1941 (второ, подобрено и допълнено издание – 1961 г.) [публикуването на руския превод започва от бр. 14 (1997 г.) на сп. Алфа и Омега]; Sherwood, P. “The Earlier Ambigua of Saint Maximus the Confessor” – In: Studia Anselmiana, 36, Romae 1955; Thunberg, L. Microcosm and Mediator: The Theological Anthropology of Maximus the Confessor, Lund 1965; Völker, W. Maximus Confessor als Meister des geistlichen Lebens, 1965. Своята ценност запазва и по-ранната монография на Сергей Л. Епифанович: Преп. Максим Исповедник и византийское богословие, Киев 1915.

[25]. Antirrheticus Liber adversus Eusebium et Epiphanidem на св. Никифор публикува кардинал J. B. Pitra в своя Specilegium Solesmense, t. I, 1852, p. 371-504; IV, 1858, p. 292-380. За съжаление основният богословски труд на патр. Никифор, Ἔλεγχος καὶ ἀνατροπή, все още не е публикуван. Последните изследвания, посветени на св. Никифор са: Visser, A. J. Nikephoros und der Bilderstreit, 1952; Alexander, P. J. The Patriarch Nicephorus of Constantinople, 1958.

[26]. Bigg, C. The Christian Platonists of Alexandria, Oxford 19132, p. 254.

[27]. In Joannem commentarium, 1, 9-10 – PG 14, 35-40. Ориген провежда рязка граница между плътското (или „историческо”) и духовното (или „вечно”) евангелие. Още преди Своето пришествие в плът Христос Се открива на подготвените, на съвършените представители на ветхото човечество – такива като Моисей или пророците, – явявайки им Своята слава по интелектуален (или „ноетичен”) начин. Сравнявайки или по-точно противопоставяйки двата Завета, той използва една и съща дума: ἐπιδημία – посещение, появяване и пребиваване сред хората. По такъв начин ноетическото откровение се поставя на едно ниво с историческата среща, а всъщност дори много по-високо от нея. Срв.: 2, 3 – col. 113: Пророци като Исаия, Осия, Йеремия срещат Логоса. Повечето християни, все пак, знаят само Христос, при това Разпнатия, „като мислят, че станалото плът Слово е и цялото Слово и като познават само Христос по плът”. В много случаи Ориген използва думите „Логос” и „Христос” като синоними.

[28]. In Joannem commentarium, 6, 2 – PG 14, 201 ss. Срв.: 1, 23 – col. 60: „И наистина блажени са тези, които в своята жажда за Сина Божи са достигнали все пак до това да не изпитват нужда от Него нито като от лекар, който изцелява болни, нито като от пастир, нито като от даващ изкупление, а Го жадуват като Премъдрост или Слово на Истината, или каквото друго подходящо име намерят тези, които дотолкова са съвършени, че могат да Го възприемат в най-добрите Му качества”.

[29]. Contra Celsum, 2, 69. „Истината за събитията, за които е записано че са се случили с Иисус, не може да бъде гледана изцяло само в текста и в историческия разказ, защото, за тези, които четат Библията по-умозрително, всяко събитие очевидно е и символ на нещо”. В действителност, Ориген е готов да отиде и още по-далеч. В Писанието има явни противоречия и някои исторически твърдения не могат да бъдат исторически достоверни. Обаче „духовната истина често бива съхранявана и в, така да се каже, тялото на материалната лъжа”. Ориген не осъжда писателите, „ако и понякога свободно да обръщат исторически факти и да ги изменят в полза на мистическите цели, които се стремят да достигнат”. Духовното следва да се поставя по-високо от материалното. Виж: In Joannem commentarium, 10, 3-4 – PG 14, 312-313. В крайна сметка за Ориген Библията е не толкова книга на свещената история, колкото колосална алегория, която трябва да бъде разбирана интуитивно.

[30]. In Joannem commentarium, 19, 1 – PG 19, 524 ss.

[31]. Contra Celsum, 3, 41: „Ние твърдим, че Неговото смъртно тяло и човешката душа, Която е в Него, са възвисени до най-великото достойнство не само чрез своето общение, но също и чрез своето съединяване и връзка с Него, така че чрез споделяне на Неговата Божественост те и са се обожествили”, а Неговото тяло „се е изменило в ефирно и Божествено”.

[32]. Contra Celsum, 2, 64; In Mattheum commentarium, 12, 30; 36 – PG, 13, 1050; 1066.

[33]. На това място в гръцкия оригинал стои цитат от книгата на св. прор. Исаия (53:2): „οὐκ ἔχει εἶδος οὐδὲ κάλλος” (в славянския превод на Библията: „не имяше вида, ни доброты”. Изразът „синовете човешки” е от следващия стих от св. прор. Исаия (така е и в славянския превод) (бел. рус. прев.). В българския синодален превод от 1925 г. същото място е преведено така: „Няма в Него ни изглед, нито величие” (бел. прев.).

[34]. Contra Celsum, 6, 77; cf. 4, 16 и 18.

[35]. Capita theologica, 2, 13 – PG 90, 1129-1132.

[36]. Contra Celsum, 1, 33: „Защо тогава да няма душа, която да взема тяло, което е напълно необикновено” или парадоксално (παράδοξον).

[37]. Contra Celsum, 2, 9; cf. In Joannem commentarium, 32, 17 – PG 14, 812-818.

[38]. Commentaria in epistolam ad Romanos, 1, 7 – PG 14, 852.

[39]. Homilia 15 in Jeremiam, 6 – PG 13, 436-437.

[40]. В най-новия български превод на текста на Новия Завет (Новият Завет на нашия Господ Иисус Христос: Нов превод от оригинала, С. 2002) цитираното място е преведено така: „… знаем, че когато стане явно, ще бъдем подобни на Него, защото действително ще Го видим” (1 Иоан. 3:2) (бел. прев.).

[41]. Homilia 29 in Lucam – PG 13, 1876: „… qui tunc homo fuit, nunc autem homo esse cessavit” [Който тогава е бил човек, вече е престанал да бъде човек].

[42]. Виж особено: Contra Celsum, 8, 17; 18: „Следователно, във всички онези, които, следвайки Божественото слово, сеят и утвърждават в своите души въздържание, праведност, мъжество, мъдрост, благочестие и други добродетели, тези добродетели са статуи, които те издигат. В техния образ на нас, както знаем, и подобава да почитаме първообраза на всички статуи – образа на невидимия Бог, образа на Единородния Син Божи… И всеки, които Му подражава според своите способности, издига статуя, съответстваща на образа на Твореца, защото в съзерцаването на Бога с чисто сърце става подобен на Него. И така, виждаме че всички християни се подвизават да издигат жертвеници и статуи, както ги описахме, но издиганото от тях не е безжизнено и не е безчувствено” и т. н.; срв. 7, 66: „Всички, които се вглеждат в порочните творби на живописците, скулптурите и художниците, пребивават в тъмнина и са се укрепили в нея, защото не желаят да обърнат поглед нагоре и да се въздигнат в умовете си от всички видими и чувствени предмети към Твореца на всичко, Който е Светлина”. Виж: Elliger, W. Op. cit., S. ІІ ff.; Koch, H. Op. cit., S. 19 ff.

[43]. Orationes pro sacris imaginibus, 3, 21 – PG, 94, 1341AC.

[44]. Деянията на иконоборческото „съборче” от 754 г. са четени на Седмия вселенски събор през 787 г.: Mansi 13, 276 [превод на руски в: Деяния Вселенских Соборов, т. 4, с. 544 (бел. рус. прев.)].

[45]. Bréhier, L. “La Querelle des images” – In: Histoire de l’Église depuis les origines jusqu’à nos jours, ed. A. Fliche, V. Martin, Vol. V, Paris 1947.

[46]. Определението на Втория никейски събор виж в: Mansi 13, 373 ss. Превод на български в: Православен катехизис и Послание на източните патриарси за православната вяра, съст. Т. Коев. С. 1991, с. 234 и в Стоядинов, М. Символите на Църквата, ВТ: „Праксис” 2006, с. 112-116 (бел. прев.).

[47]. Σωταγμα τν θεων κα ερν καννων, ὑπὸ Ράλλη-Ποτλῆ, τ. 2, Ἀθῆναι, 1852, σ. 492-495. Превод на български в: Правилата на св. Православна църква с тълкованията им, т. ІІ, С. 1913, с. 334-337 (бел. прев.).

[48]. Правило 82 е четено на Седмия вселенски събор. Илия, „най-достопочтеният протоиерей в светейшата Влахернска църква на нашата Владичица Богородица”, прочел пред събора това определение, казва: „Тази хартия, подписана от отците на Шестия събор, е била за мен нещо божествено; тя ме приведе към православната вяра”. Виж: Деяния Вселенских Соборов, т. 4, СПб. 1996, с. 434-435 (бел. рус. прев.).

[49]. Vita Plotini, 1.

[50]. Enneades, 5, 8, 8. Превод на български от Цочо Бояджиев: Плотин Енеади, София: „Изток-Запад” 2005. Виж с. 578-579 (бел. прев.).

[51]. Ibid. 2, 9, 18. Цит. по българския превод – с. 195 (бел. прев.).

[52]. Acta Joannis, 26-29. Bonnet, M. Acta Apostolorum Apocrypha, II, 1, Leipzig 1898 (ново издание: Darmstadt, 1959); английски превод в: The Apocryphal New Testament, ed. M. James, Oxford 1924. Този документ отнасят във времето не по-късно от средата на 2 в. „Деянията” са четени на иконоборческото „съборче” от 754 година. Виж: Mansi 13, 168ss. За използването на този апокриф от иконоборците споменава и св. патр. Фотий – Bibliotheca, cod. 114. Във френското издание на „Библиотека” (Photius Bibliothèque, 1-8, Paris 1959-1977) преводачът Рене Анри (René Henry) прави към даденото място от 114 книга странен коментар. Френският превод на текста на св. Фотий звучи така: “Aux yeux des Iconoclastes, il semble, dans les ActesdeJean, prendre parti contre les Images” [По мнението на иконоборците, книгата „Деяния на Иоан” се изказва против иконите] (Vol. 2, p. 85). Анри не дава бележка под черта с указание за откъса от „Деяния”, който се има предвид, а в “Notes complèmentaires” пише: „Аз не намерих подходящото място, за да го цитирам. Струва ми се, може да се предположи, че иконоборците са използвали за свои цели твърдението от „Деяния на Иоан” за това, че разпнатият не бил самият Христос” (p. 214) (бел. рус. прев.).

[53]. Виж и интересната книга: Ivánka, E. v. Hellenisches und Chrisliches im Frühbyzantinischen Geistesleben, Wien 1948. За иконоборчеството става дума на с. 105 сл.

[54]. Ориген остава противоречива фигура. Даването на цялостна картина на неговите богословски възгледи е извън задачите на това есе. Искаше ни се само да покажем, че някои аспекти от неговото богословие са били в състояние да подпомогнат възникването и развитието на иконоборческата мисъл. За тази именно конкретна цел тук бяха събрани цитати от съчиненията на Ориген. С изводите от настоящата статия се съгласява проф. Пол Аликзандър. Виж: Alexander, P. J. “The Iconoclastic Council of St. Sofia (815) and its definition (Horos)” – In: Dumbarton Oaks Papers, 7, p. 37-66.

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru.

Posted in Догматическо богословие, История на Християнската църква | Tagged , , , | Вашият коментар

ХРИСТОС И ЖЕНАТА – продължение 2 и край*

Професор протопрезвитер д-р Стефан Цанков

Стефан ЦанковНо Христос има и постоянни и по-близки дружелюбни отношения с някои, издигнати с вярата и любовта си към Него, жени. Така е например, с Мария и Марта, сестрите на Лазар от Витания (Лука 10:38-42; Иоан 11:1-44; 12:1-11; Матей 21:17; 26:6-13; Марк 11:11; 14:3-9). „Иисус обичаше Марта, и сестра ѝ (Мария) и Лазаря“ (Иоан 11:5), както и те с чиста, сърдечна, предана любов обичат Иисус и не само като домашен приятел, но и като „Христос, Син Божи“, дошъл на света (Иоан 11:27). Когато умира Лазар, Христос се разтъжва духом и се пροсълзява, и събралите се при мъртвеца юдеи казват: „гледай, колко го е обичал“. Витания е на три километра от Иерусалим. Било на път за Иерусалим, било кога е в Иерусалим, Христос обича да отива във Витания, в дома на Мария, Марта и Лазар за дружелюбни общения, за отдих и пренощуване – Той, Който е нямал къде глава да подслони. Там е бил домът на Симон прокажени, който е бил или починал мъж на Марта, или по-вероятно, покоен баща на Марта, Мария и Лазар, и Марта ще да е била по-възрастна от сестра си и брат си, домохазяйката, приемаща и грижеща се за гостите и за своя любим гост Иисус. Характерът на двете сестри е различен. Марта е идеал на домакиня и служи и прислужва на Христа, с любов и преданост, изразени повече във външни дела, в домакинските грижи. А Мария е тиха, вдълбочена, съзерцателна душа. Когато веднъж Христос бива у тях, Марта се отдава в грижите да приготви всичко добре за Христа. А Мария сяда при нозете на Иисус и слуша божествените Му слова. На забележката на Марта да каже на сестра ѝ да ѝ помогне в шетнята, Христос ѝ отговаря: „Марто, Марто, ти се грижиш и безпокоиш за много неща, а пък едно е само потребно. И Мария избра добрата част, която няма да ѝ се отнеме“. Не че Христос осъжда съответното внимание към гостенин (както това видяхме при липсата на такова внимание на фарисея Симон към Христа, Лука 7:44-46). Но изтъква, коя е „добрата част“. И това е забележително: без да се одобрява ленивостта или безгрижието в домакинството на жената, Христос посочва, че за жената най-висшето не са кухнята и домакинството, а висшите духовни интереси, вечните истини, както за себе си, така и за домашните си – мъж, деца, ближни. Не различие във вярата, любовта и предаността към Христа има в двете сестри, а в техния израз и в известно увлечение (или едностранност) в домашните грижи на Марта. Разболява се Лазар. Сестрите изпращат на Христа известие за това. Два дни след това Христос идва във Витания, но Лазар е вече мъртъв. Посреща Го Марта извън къщи разплакана и Му казва: „Да беше тук нямаше да умре брат ми“. Но ето, след това изповяда силната си вяра в Иисус: „И сега зная, че каквото да поискаш от Бога, ще Ти даде Бог“. А на ду­мите на Христа: „Брат ти ще въз­кръсне… Аз съм възкресението и животът; който вярва в Мене, и да умре ще оживее… Вярваш ли това?“ Тя Му казва: „Да, Господи, вярвам, че Ти Си Христос, Син Божи, Който иде на света“. Ето изповедание, което по своята сила и ясност може да се постави наравно с изповеданието на апостол Петър (Матей 16:16). И Мария излиза и посреща Христа, пада при нозете Му и Му казва, като Марта: „Господи, да беше тук, нямаше да умре брат ми“. След това Христос възкресява Лазар и мнозина от до­шлите във Витания юдеи повярват в Христа. Тогава озлобените и изпла­шени фарисеи и първосвещеници се събират на съвет и се сговарят да убият Христа. Между това Христос се оттегля в един град (Ефраим), близо до пустинята, но Синедрионът издава заповед, ако някой узнае къде е, да обади, за да Го уловят. Пред тази за­повед, колцина имат смелостта във вя­рата, предаността си към Христа – явно да Го изповядат? Шест дни пре­ди Пасхата (в петък преди страстната седмица) Иисус идва във Витания. И ето Мария, Марта и Лазар безстрашно изявяват предаността си към Спаси­теля, като устрояват в чест на Христа тържествена трапеза, нещо, което дава основание на първосвещениците да се сговорят да убият и Лазар. Всяка от сестрите при това посещение и трапеза по свой начин изразяват благодарността и любовта си към Христа: Марта като неуморна домакиня, поема обслугата. А Мария? „Като взе нардово чисто, драгоценно миро, помаза нозете Иисусови, и с косата си отри нозете Му; къщата се напълни с благоухание от мирото“. Тогава Юда Искариот казва: „Защо да се не продаде това миро за триста динаря и парите да се раздадат на сиромасите?“ А „това каза той (отбелязва евангелистът) не че се гри­жеше за сиромасите, а защото беше крадец.“Jesus visiting Martha and MaryОбаче Иисус, Който настоява за „милост, а не жертва“ (Матей 9:13; 12:7) и порицава жестокосърдието (Матей 23:23), но Който знае и користния мотив на Юда; Който знае и добродетелта на Мария, цени просветлената ѝ и бла­годарна душа и чистите ѝ чувства на преданост към Него и при това – в тези дни на формено повдигнато гоне­ние срещу Него и пред предстоящата Му кръстна смърт – казва: „Оставете я; що я смущавате? Тя извърши добро дело за Мене. Защото сиромасите вся­кога имате при себе си, и, кога пои­скате, можете да им сторите добро. А Мене не всякога имате. Тя извърши, което можа. Тя е запазила това за деня на погребението Ми. И превари да помаже тялото Ми за погребение. Истина ви казвам: дето и да бъде проповядвано Евангелието по цял свят, ще се разказва за неин спомен и за това, що тя извърши“. Каква по-висока оценка, отличие и възхвала за жената, за силните ѝ пориви и прояви на искрена, чиста и гореща любов, на любов към въплътената Божия любов (1 Иоан 4:19)?Jesus visiting Martha and Mary 2Но нека, в продължение на току-що изтъкнатото, разгледаме и други евангелски факти за отношението между Христа и жената с оглед по­вече на отношение на жената към Христа Спасителя.Lazarus brought to lifeКнижници и фарисеи, а не рядко и други мъже, слушат божествените слова и виждат чудодейните дела на Спасителя, но в заслеплението и зло­бата си хулят Христа, и делата Му приписват на действието на дявола. Ето, при такъв един пак случай, ко­гато и апостолите мълчат, сред народа се раздава висок глас на жена, която възторгната от вяра и любов към Христа, казва: „Блажена е утробата, която Те е носила и гърдите, от които си сукал!“ (Лука 11:27). Изповедта и на тази жена и решителността, с която я изказва, не трябва ли да бъде сравнена най-малко с онази изповед, която първият Христов ученик апостол Пе­тър прави за Христа (Матей 16:16)?

Когато при съденето на Христа водачи и тълпи еврейски викат за смъртна присъда над Христа, когато дори апостоли Христови се правят, че не Го познават или пък се изпокриват, езичницата жена на Пилат се за­стъпва за Христа и ходатайства за освобождаването Му, като невинен и праведник (Матей 27:19).

Когато след осъждането на Хри­ста на смърт Го повеждат към Голгота, всред хули и клевети, жени са, които вървят след Него и плачат и ридаят за Него (Лука 23:27).

Според древни предания, по пътя към Голгота, на изнурения божествен Кръстоносец с течащи от лицето Му кърви и пот пак една жена (Вероника), обзета от дълбоко състрадание, Му подава кърпата си, за да избърше Той страдалческото Си лице и се освежи. На тази кърпа след това се отпечатва ликът на Иисус. „Вероника“ – „истин­ски отпечатък“ („вера икон“) или „победоносителка“ („вере нике“).Passion of Christ (7)Жени са, които следват голготския Страдалец чак до кръста. И ко­гато римските войници ги недопускат да се приближат до кръста, те стоят отдалеч и с благоговение и печал сле­дят за ставащото (Матей 27: 55-56; Лука 23:49).

И при, и след снемането на Хри­ста от кръста жени са, които следят отнасянето на тялото Христово и по­гребението Му, и след като се връщат от гроба приготвят благовония и миро, за да Го помажат (Лука 23:55-56).

И пак жени са, които в деня на възкресението Христово, сутрин много рано, отиват да помажат с благовония тялото Христово и на тях пръв се яви възкръсналият Христос и те ста­наха първи благовестници за възкръс­налия Христос (Лука 24, Матей 28, Mapк 16, Иоан 20).Passion of Christ (26)Нека, най-сетне, отбележим знаме­нателния за разглежданата тема факт, че една група от отличени жени, последователки на Иисус, подобно на апо­столите, са постоянни спътници, на Христа. Това са все жени от Галилея, родинната област на Христа. Там те повярват в Христа, като Господ и Спасител, обикват Го с чиста, дълбока и предана любов, последват Го навсякъде, слушат Го и са в пълно Негово служение. Като вземат живо участие в Неговия живот и често излизат на преден план, те заедно с други жени неотстъп­но са и при страданията Христови и ридаят за Него; следват погребението Му; първи узнават за възкресението Му и те първи виждат възкръсналия Христос (Лука 8:1-3; 23:48 сл.; 24:6-10; Матей 27:55, 56:61; 28:1-10; Mapк 15:40-41, 47; 16:1-8; Иоан 19:25; 20:1), Това са жени от различно положение и състояние и някои от тях са изцерени от Христа от разни болести.

Между тях, ако не постоянно, то твърде често е Приснодева Мария майката Христова (Иоан 19:25; Деяния апостолски 1:14). Какво изключително отличие измежду човеците от целия човешки род е Дева Мария и какъв велик образ на човек, на женска душа и на майка! Майка човешка на Богочовека. „По-честна от херувимите и по-славна от серафимите“. Всепредана Господу Богу. Превелика в скром­ността и смирението си. В труд и мълчание отглежда малкия Христос. В нежна любов и беззаветна преданост следва месианската Му служба. Пре­велика и в страданията си за Христа. И от кръста Христос любовно гледа на нея и я поръчва на любовното попе­чение на Своя любим ученик апостола на любовта – Иоан (Иоан 19:26-27). На кръста е разпънат Богочовекът и пред кръста в дълбоко страдание стои Дева Мария, като служител в спасе­ние на човечеството. Върховна разгатка на страданието. Майка на Спа­сителя и майка на спасението съще­временно. Какъв величав образ и на човека, и на жена, и на майка. Чудно ли е, че през всички векове избраната и въздигната от самия Бог жена Дева Мария е благоговейно почитана и величана от целия християнски свят?

Към галилейския кръг на жени принадлежат сестрата на св. Богоро­дица – Мария Клеопова, майка на апостол Яков младши и на Иосия (Иоан 19:25; Mapк 15:40-47; 16:1; Матей. 27:56-61; 28:1; Лука 24:10); Саломия, майка на апостол и евангелист Иоан и на апостол Яков старши (жена на рибаря Зеведей); Мария Магдалина; Иоанна, жена на Хуза, домоуправител на Ирод; Сусана и други още жени.jesus_crucifixion_john_maryСаломия и нейното семейство ще е било вече от дома си набожно, за­щото виждаме двамата ѝ синове, Иоа­н и Яков, да се присъединяват към месианското движение, което се повдига с появата на Иоан Кръстител; и Иоан, заедно с Андрей, са първи, на които Иоан Предтеча посочва на Христа като на Агнец Божи, и Иоан Богослов пръв след срещата си с Иисус Го последва (Иоан 1:35 сл.) и привежда към Него и брат си Яков, а също и Андрей. Децата на Саломия скоро стават най-приближените на Христа, и Иоан (най-младият между апостолите) е „когото Христос обича­ше“. И не само синовете ѝ, но и самата Саломия последва Христа. Наистина, първоначално и тя, и двамата ѝ синове си представят царството Христово по­вече националистически и в смисъл на господаруване, но Христос скоро ги очиства от тази заблуда (Матей 20:20-28; Mapк 10:35-45), като им разяснява, че „който иска да бъде пръв, трябва да стане слуга на всички, защото Син Човечески не дойде, за да Му служат, но да послужи и даде душата Си откуп за мнозина“, като им показа това и в живота Си. И, наистина, виждаме Сало­мия не само просветлена за истинското, духовно царство Божие, но и като героична жена да стои пред кръста на Христа като истинска последователка Христова, след като всичко се разви съвсем иначе, отколкото си представ­лява тя първоначално. На попечението на нейния син Христос от кръста пове­рява светата Си майка. И тя е една от жените, които отиват на гроба Христов да засвидетелстват любовта си към Спасителя чрез миропомазване на тялото Му. Тя е една от жените, удостоени първи да видят възкръсна­лия Христос. И в първоапостолската Църква нейните двама сина положиха най-висша служба и жертва за Христа и светата Му Църква. Апостол Яков бе пър­вият, който положи живота си за Хри­ста. А апостол Иоан, не веднъж из­лагал живота си за Христа и Църк­вата, умира последен от св. апостоли.

И Мария Магдалина. Тя е в галилейския кръг на последователките и спътничките на Спасителя жени ви­наги на първо място. Нея всички еван­гелисти поставят винаги и пред май­ките на апостолите (майката на Иоан и Яков старши – Саломия; майката на Яков младши и на Иосия – Мария Клеопова; и майката на Петър и Андрей) и само при кръста Христов пред нея е Майката Христова. Тя носи името Магда­лина по рождения ѝ град Магдала (между Тиверия и Капернаум, на за­падния край на Генисаретското езеро). Страдала е много от болест и е била изцерена от Христа, Който я избавя от одержимостта на седем демони. Тази болест още не означава, че Ма­рия Магдалина е била с порочен жи­вот. След излекуването ѝ, благодар­ната Мария Магдалина последва Хри­ста и Му остава най-предана до края и при страданията Христови, и при кръста на Голгота. И след погребе­нието Христово тя последна напуска гроба (Матей 27:61; Mapк 15:47). В деня на възкресението Христово тя е първа на Христовия гроб. И когато, заедно с други жени, намират гроба празен, тя бяга назад в града да оба­ди за това на апостолите (Иоан 20:2), а след това се връща при гроба, където остава сама в тиха печал и тъга, и обливана в сълзи. Там тя вижда двама ангели и ги пита, къде е вдигнато и ту­рено тялото Христово. И в този мо­мент вижда Иисус, без да Го узнае, вероятно, защото Христос ще е бил малко далеч от нея, и разплаканите ѝ очи не са можели да Го разпознаят, и тя взема явилия се Христос за гра­динаря. И „Иисус ѝ казва: жено! Защо плачеш? Кого търсиш? И тя Му каз­ва: Господине, ако си Го ти изнесъл, кажи ми, де си Го турил и аз ще Го взема“. Тя още не узнава Христа. И тогава Иисус ѝ казва само името, „Марийо!“ При звука на тази дума, пада мрежата от очите ѝ, и светлина я оза­рява. В блажена радост тя с възторг пада на колене пред Иисус и вдъх­новено извиква „Раввуни“ („Учителю“)! И простира да обхване Спасителя. Но Той ѝ казва: „Не Ме задържай[1]! За­щото още не съм възлязъл при Отца Си; но иди при братята Ми и им кажи: възлизам при Моя Отец и при вашия Отец, и при Моя Бог и при вашия Бог“… И тъй, победилият смъртта Иисус, след Своето възкресение бла­говолява да се яви най-първо на една жена – на светата Мария Магдалина. На нея първо заговаря. На нея въз­лага да съобщи на апостолите радост­ната и спасителна вест за Своето въз­кресение. Така тя бе избрана от Спа­сителя да стане „апостолка на апосто­лите“. За нея преданието разказва, че тя е благовестила за възкръсналия Христос чак в Рим. Там тя успява да се яви и в императорския дворец и да поднесе на император Тиберий чер­вено яйце с привета „Христос воскресе!”the resurrection dayСъщото, изтъкнато досега, отно­шение на Христа към жената виждаме и от отношението Му към жената като майка и заедно с това и към децата.

С каква нежност и дълбоко въ­трешно съчувствие Христос гледа на болките на жената, а и на опасностите за нея пред часа кога ще ражда, срав­нявайки при това този страдален час със сътресенията и скърбите при вто­рото Свое пришествие, като съдия на света и въдворител на Божието цар­ство, се вижда от следните Негови слова: „Жена, кога ражда, има болки, защото е дошъл часът ѝ; но след като роди младенеца, от радост вече не помни мъките, защото се е родил чо­век на света“ (Иоан 16:20-22). Хри­стос, прочее, посочва първо на майчините болки („трагедията“ на жената в тежкото ѝ призвание да ражда в мъки за продължение на човешкия род), но и преодоляването, преобръ­щането им в радост и щастие. Човек е родила на света! Какво светло ука­зание и за жената, като майка, и за роденото ѝ дете, дете-човек! Към това Христос издига в майчиното призвание и грижата ѝ за духовното развитие, за религиозно-нравственото възпита­ние на детето. „И донасяха (майките) при Него деца, за да възложи върху им ръце и да се помоли. Учениците (Му) пък забраняваха на ония, които ги донасяха. Като видя това, Иисус възнегодува и им рече: „Оставете де­цата да дохождат при Мене и не им пречете, защото на такива е царството небесно. Истина ви казвам: който не приеме царството Божие като дете, той няма да влезе в него. И като ги прегърна, възлагаше върху им ръце и ги благославяше“ (Матей 19:13-15; Mapк 10:13-16; Лука 18:15-17). За­бележително е, че и тук учениците Хри­стови още не са се освободили от общо разпространеното тогава прене­брежение към жените и децата. И Христос с негодувание осъжда учени­ците, задето забраняват на майките да идват с децата си при Него, а заедно с това посочва и колко високо стоят децата – като човеци, като човешки души, като деца Божии. Той даже посочва, че големите трябва да станат като деца, за да могат да влязат в царството Божие. Като деца – с от­кровеност, простота, естественост, безхитреност. И затова Христос толкова обича децата: „И прегърна ги, като възлагаше върху им ръце и ги благо­славяше“ (Mapк 10:16). И друг път: „Като взе едно дете, изправи го по­сред тях (дванадесетте апостоли), пре­гърна го и им рече: „Който приеме едно такова дете в Мое име, Мене приема… (Mapк 9:27). И който се смири като това дете, той е по-голям в Царството небесно. А който съблазни едного от тия малките, които вярват в Мене, за него е по-добре да му на­дянат воденичен камък на шията и да го хвърлят в морската дълбочина… Горко на оногова човека, чрез когото идва съблазън“ (Mapк 9:37; Матей 18:1-7; Лука 9:46-48). Тези страшни думи казва Христос за съблазнители, а особено за съблазнителите на де­цата, и толкова повече за съблазни­телите на децата, които вярват в Него. А в противоположност на това, въз­дигнати, възхвалени и блажени оста­ват жените-майки, които – въпреки всички пречки и съблазнители – водят децата си при Спасителя, за да ги прегърне, да възложи на тях ръце и да ги благослови. Майчинство! Въз­вишено и блажено е майчинството на жената и в по-широкия и духовен смисъл: майчинският духовен труд и подвиг на жената в живота въобще, като майка учителка, възпитателка, като любвеобилна и самоотвержена служителка на всички нуждаещи се в живота, вървейки по стъпките на Христа! И това не по-малко е и за безбрачните жени. И във връзка с по­следното намират своето правилно изяснение и думите на Спасителя: „Който обича баща или майка повече от Мене, не е достоен за Мене; и който обича син или дъщеря повече от Мене, не е достоен за Мене“ (Матей 10:37; Лука 14:26). С тези думи Хри­стос, разбира се, никак не намалява нравствената длъжност на почит, лю­бов и преданост между майка (и баща) и деца. Неведнъж Той подчертава тази длъжност, като Господня (пета) запо­вед (Матей 15:1-9; Mapк 7:9-13). И възкресеният от Него младеж на Наинската вдовица Той оставя на майка му в помощ и радост в живота ѝ. Но тия отношения не могат да бъдат сре­щу Божията воля, срещу самия Хри­стос, като неин възвестител и изпълни­тел. „Трябва да слушаме повече Бога, нежели човеците“ (Деяния апостолски 4:19). „Който обича баща или майка повече от Мене, не е достоен за Мене”. При вътрешни дълбоки конфликти у човека – с Бога (Христа) или със света и човека (ро­дители и деца) могат да станат ду­ховни „врагове на човека неговите домашни“ (Матей 10:34-36; Лука 12:51-53; 14:25-27). И тогава духов­ната раздяла е неизбежна. Иначе, „Който не взема кръста си и върви след Мене, не може да бъде Мой ученик (не е достоен за Мене“) (Матей 10:38; Лука 14:27). И майката и де­тето са Божии чеда и, като така, върховно призвание, подвиг и въздигане за всекиго от тях е – да следват не­бесния си Отец, да бъдат в единство с Неговия Единороден Син Иисус Христос, да работят за царството Бо­жие. В това е и истинското и цяло­стно майчинство на жената – и като човек: да привежда към общия, не­бесен Отец за живот в единство и любов с Него и чрез това – в един­ство и любов между всички, като братя.Jesus Christ (175)А и в разните притчи или при­мери на Христа, в които става реч за жените, срещаме същото отноше­ние към жената: почит към нея като човек и към труда ѝ, във всичките ѝ призвания и положения.

В притчата за притеснената вдо­вица и неправедния съдия Христос посочва на жената като на пример на правдолюбивост и на устойчивост в защита на правдата (Лука 18:1-8). Злият ѝ противник тъпче правото ѝ. Тя е като беззащитна, не само защото е вдовица, но и защото съдията в града „ни от Бога се боеше, нито от човеците се срамуваше“ и за това дълго време не искал да я защити от противника ѝ. Позната през вековете картина: „Столицата на правосъдие­то – блудница. Князете – съучастници на крадци. Всички обират подаръци и ламтят за награда. Не закрилят сирак и тъжба на вдовица не достига до тях“ (Исаия, 1:22-23). „Книжници и фарисеи, които обичат да ходят пре­менени, обичат поздрави по тържи­щата, предни седалища в синагогите и първи места по гощавките, които изпояждат домовете на вдовиците“ (Лука 20:47; Матей 23:14; Mapк 12:40). Ала любовта на нашата вдовица към децата ѝ, вярата ѝ в тържеството на правдата ѝ дават сили да продължава да настоява на правото си и да по­нася обидните откази на съдията, до­като правдата възтържествува. И за­бележително: съдията (мъж) дава пра­во на вдовицата не от зачитане на правото и правдата, а от себелюбиви мотиви: „Най-сетне рече си (съдията) сам: „Макар и от Бога да се не боя и от човеци да се не срамувам, но понеже тая вдовица ми не дава мира, ще я защитя, та да не дохожда вече да ми додява“. Христос казва тази прит­ча за вярващите в Бога, да не падат духом и винаги да се молят, защото Бог ще защити избраните Си, които викат към Него денем и нощем, макар да забавя да ги защити.

Във връзка с притчата за добрия пастир, който, имайки сто овци, като изгуби една от тях, оставя деветдесетте и девет в пустинята и тръгва след загубената, докато я намери, и като я намери, с радост я вдига на ра­менете си и се весели с приятели и съседи, както и във връзка със заклю­чението: „Тъй и на небесата повече радост ще има за един каещ се греш­ник, нежели за деветдесет и девет праведници, които нямат нужда от покаяние“, Христос казва и притчата за загубената драхма. „Коя жена, имайки десет драхми, ако изгуби една, не запаля светило и не помита къщата и търси грижливо, докле я намери? А като я намери, свиква приятелки и съседки и казва: порадвайте се с мене, защото намерих изгубената драхма. Та­кава радост казвам ви, бива пред анге­лите Божии и за един каещ се грешник“ (Лука 15:1-10). И първата, и втората притча Иисус казва по повод на ропота на фарисеите и книжниците, че при Него идват митари и грешници да Го слушат. И така, „Добрият пастир“ (Христос), Който прави всичко, за да спаси човека от греха и бедите от него, е Сам образ на добрия пастир в нашата притча. И забележителното тук е, че като пример на любовта и гри­жата за доброто на загубения човек Христос посочва жената под образа на всеотдайното търсене и намиране на „загубената драхма“. Това още по­вече се подчертава от Христа и с ка­заната веднага след това притча за блудния син.The widow's offeringА за състрадателното и жертвено сърце на жената Христос посочва на дарените от бедната вдовица две лепти (Mapк 12:41-44; Лука 21:1-4). Веднъж, като поучавал народа в храма и изобличавал книжниците и фарисеи­те, че изпояждат домовете на вдови­ците, Иисус наблюдава, как в храмо­вата съкровищница (в полза на нуж­даещите се) мнозина богати пускат много и вижда, как една бедна вдо­вица пуска две лепти, и като повиква учениците Си, казва им: „Истина ви казвам, че тая бедна вдовица тури по­вече от всички, които пуснаха в съ­кровището, защото всички пуснаха от излишъка си, а тя от своята немотия тури всичко, що имаше, цялата си прехрана“. Вече срещу двете противоположности – богатите книжници и фарисеи и бед­ната вдовица, – говори достатъчно. От какво дават първите? От преизобилието на богатството си, което обикновено печелят чрез изкористяване на бедния народ („изпояждат домовете на вдовиците“). И защо дават те? От тще­славие, да бъдат хвалени и превъзна­сяни. А кого избира Xристос за символ на чистия дар, на състрадателното и жертвено сърце?  Жената, бедната вдовица, която в дома Божи отдава от немотията си, като на Бога, с вяра и смирение, всичко, „цялата си пре­храна“. Не от сметка, а от чиста вяра и любов!

Но, разбира се, че както между мъжете, така и между жените има добри и зли, и праведни, и грешници, и усърдни, и нехайни, и мъдри, и леко­мислени. А че между жените има та­кива, и онакива, дори пред най-реши­телни моменти в живота, Христос из­тъква в притчата си за десетте де­вици (Матей 25:1-13). Притчата Хри­стос казва в последните дни на об­ществения Си живот, във връзка с предсказанието Му за разрушението на Иерусалим и за новото пришествие на Сина Човешки в света и като внушение да бъдем не спящи, а будни и готови за онзи ден. Идването на този ден е оприличено на сватба, при по­срещане на младоженеца за отвеждане на невестата, според източния обичай, в тържествен ход със светилници в ръце. Така и десетте девици, другарки на невестата, взели светилниците си и масло в съсъци. Чакайки младоженеца, те заспиват. И посред нощ се чува вик, че младоженецът идва и да се излезе да го посрещнат. Стават и десетте девици и приготвят светилниците си. Но на петте от тях – на „неразумните“ – се свър­шило маслото, и светилниците им взели да гаснат. И затова поискали масло от другите пет девици – „мъдрите“, които обаче им казали да идат да си купят масло у продавачите, за да не би да не стигне нито на тях, нито на другите. „А когато те отиваха да купят, пристигна младоженецът, и готовите влязоха с него на сватбата, и вратата се затво­риха. После дохождат и другите де­вици и викат: Господине, Господине, отвори ни! А той им отговори и рече: истина ви казвам, не ви познавам“. „И тъй (завършва Христос притчата Си) бъдете будни, защото не знаете ни деня, ни часа, когато ще дойде Син Човечески.“The parable of the ten maidensИ така, има и между жените, и то девици, в известни и важни мо­менти на живота, едни „мъдри“, а други „глупави“. И едните, и другите са със „свещници“. И едните, и другите с масло, но само мъдрите – с доста­тъчно масло. Глупавите не съобразя­ват, че за посрещане на младоженеца не е достатъчно само „моминството“ им, нито че са със „свещници“, нито че са взели и (малко) масло. В без­грижието си, те не вземат достатъчно масло. Блажени Августин представя сми­съла на притчата въобще за християн­ския живот така: „Който се въздържа от непозволена употреба на петте чув­ства, той ще бъде, поради опазването на плътта си, наречен девица. Но щом е добре да се въздържаме от непозво­лена чувствена наслада и поради това всяка християнска душа може да бъде наречена девица, защо тогава до­пускат само петте, а другите пет недопускат? Те са девици, и все пак ги недопускат. Не, те не само са девици, те имат също светилници. Девици ги наричат поради въздържанието им, а светилници носят за обозначение на добрите дела. Щом, прочее, въздър­жанието от непозволеното е добро и щом добрите дела са похвални, защо тогава биват допуснати само пет, а другите пет недопуснати? Господ на­рича едните мъдри, а другите глупави девици. На какво трябва да обърнем тук внимание? По какво да ги раз­личим?  По маслото. Нещо голямо обозначава маслото, нещо много го­лямо – любовта“. И мъдри, и активни в живота, както и лекомислени, небрежни и пасивни жени има в живота въобще. И като пример за готовност и будност на всички Свои по­следователи Христос посочва първите пет девици.Sin no moreЗаслужава особено внимание, тъкмо във връзка с изтъкнатото за „девиците”, че Христос (както се спомена и по-рано) отдава особено внимание и на жените-блудници. Излишно е да се казва, че Той у тях никак не замазва греха, блудта, вината им. А, сравнени с мъжете, дори с книжни­ците и фарисеите и даже с първосвещениците и стареите народни, на­мира, че тези жени се оказват по-предразположени да Го разбират, да схва­нат и признаят греха си и да се покаят и обърнат към Бога, да почувст­ват и възприемат лечебната сила на Христа Спасителя – милосърдната любов, и да поемат пътя на новия живот. По тези или онези причини, те, наистина, първо се оказват отпаднали от нравствената чистота, непослушни на Божията воля, на Божия закон. Но, ето, минали през мизерията и из­питанието на нравствената поквара и чули любвеобилния глас на добрия пастир, като блудния син се завръщат нововъзродени в бащиния Божи дом. Със своя буквализъм, буквоедство и лицемерие книжници и фарисеи от­хвърлят не само Христа, но с безсър­дечие и високомерие като отблъсват и презират митари и грешници (Матей 23:13; Лука 18:9) и блудниците-жени, те нападат Христа, че дружи (яде и пие) с тях. При такава атмосфера Хри­стос казва на тези „стареи народни“ притчата (Матей 21:28-32): „Един чо­век имаше двама сина; и отиде той при първия, та каза: чедо, иди днес работѝ на лозето ми. Но тоя отговори и рече: не искам, а после се разкая и отиде. И като дойде при другия, каза му същото. Той отговори и рече: ще ида, господарю, ала не отиде. Кой от двамата изпълни бащината воля? Отговарят Му: първият. Иисус им рече: истина ви казвам, че митарите и жените-блудници ви превар­ват в Царството Божие“.

И пак, за да покаже, че за духов­ното достойнство на човека не важи, към кой народ принадлежиш, не важи дори, че принадлежиш на избрания еврейски народ, Христос избира като пример пак жената: Сидонско-сарептската вдовица (Лука 4:25-27) и юж­ната царица (Матей 12:41-42; Лука 11:31-32). Още в началото на обще­ствената дейност на Христа, Той поу­чава (в Галилея) в синагогите, прославен от всички. Идва и в Назарет, дето бе възпитан, и там проповядва. И всички се чудят на благодатните Му думи, но казват при това (пренебре­жително): не е ли този Иосифовият син? И очакват чудеса. Зер, „никой пророк не е приет в отечеството си“. Тогава Христос им напомня, че про­рок Илия, когато в Израил е имало голям глад, не отива при еврейска вдовица, а отива при езичницата вдо­вица в Сидонска Сарепта, за да по­могне на нея, презираната (от евреите), но вярваща вдовица. Това издигане на тази жена над евреите, изпълва с ярост последните и те Го изкарват вън от града на връх височината, за да Го блъснат надолу. И Христос им дава чудото: „Той премина посред тях и Си отиде“. И ги избавя, против волята им, от вината да станат Христоубийци. А ето и примера с южната царица (Матей 12:41-42; Лука 11:31-32)! И фарисейски противници на Христа искат от Него особени личби за потвърждение на месианското Му дело, като досегашните Му чу­деса отдават на съюз с дявола. „Род лукав и прелюбодеен!“ им казва Хри­стос и им отказва друга личба, освен личбата на пророк Иона (Иона 3:1-10) – проповедта на Иона между езичниците на Ниневия и тяхното по­каяние и повярване в Бога. И, за да посрами противниците Си, Христос още им казва: Южната царица ще се изправи на съд с човеците от тоя род и ще ги осъди, защото тя дойде от край земя, за да чуе премъдростта Соломонова; а ето, тук има повече от Соломона“. Да, тази царица от Сава (в южна Арабия) стои не само по-горе от „прелюбодейния и лукав род“ в Израил, но и ще бъде негов съдия. Чула за премъдростта на Соломон, тя идва от далечна земя при него, с богати подаръци; тя жадува за исти­ната, за неговата премъдрост и се поу­чава от него (1 Царства 10:1-13). Тя е езичница. Но жаждата ѝ за светлина и вярата ѝ надминава и самите еврей­ски книжници и законници. И тя ще остане завинаги съдия над всички „правоверни“, които, в заслепението и лицемерието си, заради буквата уби­ват духа и които формата употребяват не за да издигнат, а за да затулят светлината, като поставят запаленото светило не на светилник, а под крина.Jesus and the woman caught in adulteryИ, най-сетне, нека отбележим, че в една своя притча Христос избира пак образа на жена и нейната работа, за да оприличи царството небесно. „Царството небесно прилича на квас, що го взе жена и тури в три мери брашно, докле възкисне всичкото“ (Матей 13:33; Лука 13:20-11). Напълно основателно се разбира тази притча в нейния по-дълбок и преносен смисъл. Както (в природата) квасът, турен („скрит“) в голямо количество брашно, предава своята сила на брашното и го преобразява, така и проповедта, трудът или подвигът за царството Божие (чрез разпространението и след­ването на Словото Божие, на Божията истина и пр.) всред света го преобра­зява и преобръща в царство Божие. А защо или в какво тук е изтъкната жената, нейната задача и дело в осъ­ществяване на царството Божие? Преди да каже разглежданата тук притча, Христос казва друга притча за уподобяване на царството Божие (Матей 13:31-32) – притчата за синаповото зърно, което човек сее и, макар и най-малко от всички семена, кога из­расне, бива по-голямо от всички зла­кове и става дърво, та и птиците не­бесни се подслоняват под клоните му. На нивата сее обикновено мъж. И, значи, за външното разпространение на Христовото царство работят пре­димно мъже. А оквасяването на браш­ното при омесването на хляба е ра­бота предимно на женските ръце. Же­ната е и призваната да поставя (да „скрива“ с тих съзидателен труд) „ква­са“ на вярата и морала, да внедрява в душите и сърцата вътрешната сила на царството Божие. Сама като е възприела в сърцето си кваса Хри­стов, тя става внедрителка на този квас и апостолска духовна преобразителка на „брашното“ на света – на семейст­вото си, на рода си, на ближните си, навсякъде, където работи нейната ръка, – нейната вяра и нейното сър­це, както за това свидетелства и историята и както за него ще стане дума друг път.

***

И така, като припомним, как гле­даше древният, предхристиянският свят на жената, пък и как гледат по-късно и днес на нея мнозина, които стоят далеч от Христовия „квас“ за човека, за неговия произход, природа и пред­назначение, нека пак да припомним сло­вата на древния пророк, свързвайки ги с вопъла на унижената и онеправда­ната жена за спасение.

„Росете, небеса, отгоре, и обла­ците да изливат правда; да се разтвори земята и да принася спасение, и да произрастя правда“ (Исаия 45:8).

Да спомним и чакането на света: „О, ела, ела, Емануил! Направи ни, нас бедните и злощастните, свободни и щастливи!”

И, ето, Бог, Небесният Баща на всички, толкоз ни обикна, нас, Него­вите чеда, че проводи в света и отдаде Своя Единороден Син, та който вярва в Него да не погине, но да има жи­вот вечен – чрез Него (Иоан 3:16; 1 Иоан 4:9), в Неговата любов към нас и един към други (Иоан 15:17).

„Син Човечески не дойде, за да по губи човешки души, а да спаси“ (Лука 9:56).

„Син Човечески не дойде, за да Му служат, но да послужи и даде душата Си откуп за мнозина“ (Mapк 10:45).

И по-специално, на жената (самарянка) Христос рече: „Който пие οт водата, която Аз ще му дам, той во-веки няма да ожаднее; а водата, която му давам, ще стане в него извор с вода, която тече в живот вечен“ (Иоан 4:14).The healing of a crippled woman on the sabbath 2От тази божествена вода пиха и пият жадно всички приели Христа жени и чрез нея стана и става великият преврат в техните души и възземат за нов живот на техните сърца – въз­ходящи чак до блаженството във веч­ността. Откри се в историята на чо­вечеството наистина нова епоха за жената. Не робство, а свобода от гре­ха и свобода за всичко добро, пре­красно, велико, Божие. Не домашно животно или пък обществен товарен добитък, а истинско Божие чедо, чиста и предана служителка на най-великото в Божия свят, в Божието цар­ство – на християнската любов. Хри­стос издигна жената от унижеността и презреността до пълноценността на истински човек, на човека-личност с вечна цена на безсмъртния дух, идващ направо от Бога. Иисус подаде на же­ната братолюбно ръка и тя възторже­но и предано я прие за възход все нагоре и нагоре към вечните Божии истини и добродетели, вървейки по стъпките на Христа. „Аз съм пътят, истината и животът“ (Иоан 14:6). По този път тръгнала, тя е в истината Христова, която единствено я прави свободна (Иоан 8:32); тя е и в лю­бовта Божия, която се радва на исти­ната (1 Коринтяни 13:б).

По този път на Христа жената става светла носителка на премъдро­стта Божия, за която вече древният премъдър Сирах говори (15:2 сл. сл.): „И ще го срещне (човека Божията премъдрост) като майка и ще го прие­ме при себе си, като целомъдра съ­пруга. Ще го нахрани с хляба на ра­зума и ще го напои с водата на мъдростта. Ще се опре ο нея и не ще се поколебае; ще се прилепи към нея, и не ще се посрами… И ще наследи веселие и венец на радостта и вечно име“.

„Елате при Мене всички отрудени и обременени и Аз ще ви успокоя; вземете Моето иго върху си и се по­учете от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите по­кой на душите си; защото игото Ми е благо, и бремето Ми леко“ (Матей 11:28-30).

„Всички сте синове Божии чрез вярата в Христа Иисуса… Няма вече иудеин, ни елин; няма роб, ни свободник; няма мъжки пол, ни женски, за­щото всички вие едно сте в Христа Иисуса“ (Галатяни 3:26-28).

В Христа, в евангелската вяра и любов, хармонично са съчетани общо­човешкото и женственото на жената и в Него тя намира истинския сми­съл и съвършена пълнота на живота си, пълния простор за своето разви­тие и благородно служение.

Апостолът на любовта евангели­ст Иоан в изобразяване на послед­ните апокалиптически потресни и съдбоносни дни на земния свят, на вилненията на древния „Змей“ (сата­ната) и на многоглавия, многокоронен и рогат „звяр“ с богохулните имена на главите му (Откровение 13:1), изо­бразява Невестата на Христа – Църк­вата – като слънчева жена: „И яви се на небето голяма поличба – жена, облечена в слънце; под нозете ѝ – месечината, а на главата ѝ – венец от дванайсет звезди“ (Откровение 12:1).

_____________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1949, кн. 8, с. 10-33. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Употребената в гръцкия оригинален текст дума („μη μου απτού“) или в латин­ския превод („noli me tangere“) значи повече (не Ме) „задържай“, отколкото „допирай“. Христос не е отхвърлял допирането до Него на благочестиви жени (Матей 28:9), а и от уче­ниците Си е поискал да го попитат (Лука 24:39; Иоан 20:27). Смисълът в нашето място е: не Ме допирай, за да Ме задържиш (за­щото още има време да бъдем заедно и за­щото има да изпълниш поръчка. А дългото непрестанно общение между нас остава отвъдземно). Вж. Franz Poelzel, Kurzgefasster Kommentar zu den vier Evangelien, 1892 Graz, том IV, стр. 42 сл.

Първо изображение: авторът проф. протопрезвитер д-р Стефан Цанков (1881-1965). Източник на останалите изображения – http://www.yandex.ru.

Posted in Библеистика | Tagged , , , | Вашият коментар

ХРИСТОС И ЖЕНАТА – продължение*

Професор протопрезвитер д-р Стефан Цанков

Стефан ЦанковНо принципиалното отношение на Христос към жената особено става ясно и очертано, първо, от Неговото общо отношение към човека, без разлика на мъж и жена; и, второ, от отбелязаните в евангелията конкретни случаи на отношение на Христа към жените.

Христос живее, за да спаси човека от злото и греха и техните последици в света – страданията и смъртта, богооставлеността, κаτο, бидейки Сам исти­ната, пътят и животът, му посочва пътя за възраждането, новия живот в Бога, богочовечността, вечния и блажен жи­вот – царството Божие. Той отваря входа за това царство на всички, на всеки човек, без разлика на мъж и жена, на народна или социална при­надлежност. Той работи между всички и за всички. Той обещава спасение на всички хора (Лука 2:31-32; 3:6). Той проповядва и устройва да се пропо­вядва на всички народи (Матей 28:19; Деяния апостолски 13:47). Той разкрива Бога като единия и всеобщ Бог, любвеобилен Баща на всички човеци. И затова, за Него всички човеци са деца Божии и, като така, братя помежду си – по произход, същина и предназначение, всички съединени, в дар и постиже­ние, с връзките на любовта – в едно всеобщо богочовешко братство, в нов народ Божи, в царство Небесно. Любов възвестява, любов разнася в целия Си земен живот, и като основен Завет и първа Заповед оставя: всички човеци да се обичат едни други и то с такава любов, с каквато Той ги обича (Иоан 15:17). И преди края на Своята меси­анска дейност, в последната Си мо­литва преди страданията Си, казва: „Да бъдат всички едно: Както Ти, Отче, Си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в нас едно“ (Иоан 17:21). Той никого не отблъсва. „Всичко, що Ми дава Отец, ще дойде при Мене; и който дохожда при Мене, няма да го изпъдя вън… защото волята на Отца Ми е нищо да не погубя” (Иоан 6:37-39). „Всичко” – мъж и жена, човека. Особено бедните, съкрушените, пленените, слепите, измъчените (Лука 4:18), отрудените и обременените. „Елате при Мене всички отрудени и обременени и Аз ще ви успокоя” (Матей 11:28). А още повече – грешниците, митарите и блудниците (Матей 21:30).The woman who touched jesus garment 2Във всичко това основно и най-важно за живота и вечната съдба на човека Христос никъде не прави никаква разлика между мъж и жена. Те са еднакво ценни, еднакво призвани, човеци, личности, Божии чеда, обладаващи високи разумни, нравствени и религиозни достойнства и качества, права и преимущества, естествени и благодатни. В това всичко са едно, и за „облечените” в Христа „няма мъжки пол, ни женски, защото всички сте синове Божии, чрез вярата в Христа Иисуса; защото всички сте едно в Христа Иисуса” (Галатяни 3:26-29). Само на тази основа са запазени и личните и полови особености – дарове и достойнства – както на мъжа, така и на жената.Jairus' daughter 2А това всичко трябва особено да се подчертае за жената, защото, както знаем, главно жената е била пренебрегнатата и унизената – отрудената и обременената, съкрушената по сърце, пленената и измъчената.Jesus and the woman caught in adulteryТова най-добре е илюстрирано от конкретните отношения, които Хри­стос е имал към жената, според евангелските повествования. Като обща характеристика на тези отношения следва да се изтъкне, че Христос се среща често с жени; труди се между тях и за тях; показва високо уважение към женската личност и е бил винаги внимателен и нежен, състрадателен и в помощ на жената. Той високо цени душата на жената. Той беседва с жените по най-високите въпроси на живота и намира или събужда и за­силва в тях искрена и дълбока вяра, чиста и пламенна любов и кристална и силна преданост към Себе Си и към всичко високо и свято.

Ето и примери на това отношение.

Първо, към грешниците-жени.Jesus And the Woman of SamariaВъпреки това, че порочността е била силно разпространена, все пак и главно било от формалистично законничество, било от фарисейско ли­цемерие, било от конвенционална лъжливост, порочни жени, особено прелюбодейки и блудници-жени, са били остро порицавани и тежко наказвани. Моисеевият закон (Левит 20:10; Второзаконие 22:22 сл.) наистина предписва смъртно наказание, но то се отнася и до жени, и до мъже, обаче фактически то засягало главно жени. Затова, жени прелюбодейки и блуд­ници са били особено презирани. Христос, Който неведнъж повтаря, че е дошъл да спаси грешния човек; Христос, Чието вече име „Иисус“ значи „Бог е помощ“ („Бог е избава“, „Божия помощ“), как се е отнасял с тези жени? Презрял и отхвърлил ли ги е Той или и на тях подава спасител­ната Си десница – да ги привлече, обърне и спаси? Отговор на този въ­прос ни дава вече обвинението на фарисеите срещу Христа: Той яде и пие с митари и грешници и е техен приятел (Mapк 2:15-16; Лука 7:34). Да, Христос не само не страни и от тези жени, но като добър пастир, търси и тях – заблудените овци и особено тях, способни по природа за нежност, кротост, любов и преданост до пълна жертва, ала, подхвърлени на тежки условия и често изоставени и изло­жени на произвол и изкушения, са изпадали в блудния път.Jesus And the Woman of Samaria 2Ето самарянката (Иоан 4:1-42)! Христос се връща след Пасхата през Самария за Галилея и спира на отдих край град Сихар, при Якововия кла­денец, а учениците Му отиват в града за храна. При кладенеца идва сама­рянката да черпи вода. Съществувала е голяма вражда между евреи и самаряни (братски народи). Особено евреите са мразели, като нечисти, самаряните; избягвали ги, не се допи­рали до тях, не са говорели с тях, даже и не са минавали през техните селища. Подобно и самаряните с евреите. При това, идва жена – самарянка. А душеведецът Христос знае още, че тя е жена грешница – много мъже водила и онзи, с когото тогава живеела, не ѝ бил съпруг. И въпреки това, Той я заговаря (помолва я да Му даде вода). И тя, учудена, Му казва: „Как Ти, бидейки юдеин, искаш да пиеш от мене, която съм жена самарянка?“ Но Христос отпочва беле­житата Си беседа с нея – жената, самарянката, блудницата. С благост Той ѝ разкрива живота ѝ, открива ѝ Сам Себе Си – кой е Той. Разкрива ѝ „живата вода“, която напоява завинаги и тече в живот вечен, открива ѝ исти­ната за Бога като дух, истина и Отец на всички, както и ѝ посочва истин­ското поклонение и служение Богу – с дух и истина и неограничени с ни­какво място. И така Той изтръгва же­ната от блатото на нравствената обър­каност, дава ѝ светлина, сила и опора за нов живот, утолявайки духовната ѝ жажда за истината и за духовни блага. Така Христос почете, възроди и издигна жената като човек и я посочи като достойна за най-висш духовен и бла­годатен живот. И тя самата на дело показа това, като познава и с благо­говение приема Христа като очаква­ния Месия, Който „има всичко да въз­вести“, и това става в нея много по-бързо и по-дълбоко, отколкото у уче­ния фарисей Никодим в нощния му разговор с Христа (Иоан 3:1-20; срв. и 7:50). И не само това. Тя още то­гава става сътрудница и мисионерка на Христа. Това, което самата тя с та­кова щастие придобива, не го затваря себично само за себе си, а бърза да го сподели и с другите. Тя веднага с възторжена решимост отива в града и възвестява на съгражданите си за Иисус. И те излизат и отиват при Христа. „И когато самаряните дойдоха при Него, молиха Го да престои при тях; и Той престоя там два дена. И много народ повярва поради словото Му. А на жената думаха: ние вярваме не вече поради твоето казване; за­щото сами чухме и знаем, че Този наистина е Спасителят на света, Хри­стос”. Образът на тази така възродена от вниманието и благостта на Иисус жена така е утешавал и засилвал и християните от по-късно време, през време на кървавите гонения срещу християните в древната Църква, че виждаме в римските катакомби от онова време да изписват сцената на срещата и беседата на Христа с тази самарянка. Църквата я почита като светица.Sin no moreЕто и прелюбодейката (Иоан 8:1-11; Матей 5:27 сл. сл.)! В един от големите еврейски празници, когато Христос бил в Иерусалим и проповядвал в храма на събралия се мно­гоброен народ, книжниците и фарисеите довеждат при Него една жена, уловена в прелюбодейство, и, като я поставят насред, Му казват, че тя била хваната в самото прелюбодейство и че по Моисеевия закон такива жени с камъни трябва да бъдат убити. „Ти, прочее, какво казваш?“ – Го питат след това книжниците и фарисеите, изкушавайки Го, за да могат да Го изложат и обви­нят пред народа. И, наистина, Моисеевият закон така повелява (Второзаконие 22:22 сл. сл.), а също така и преди това (Битие 38:24). А и Сам Христос даже по-строго учел за прелюбодеянието и високо ценял светостта на брака (Матей 5:27-28). Ако Христос, ще са мислели фарисеите, като „приятел на грешни­ците“ би рекъл прелюбодейката да не се наказва, тогава ще се изложи пред народа, като незачитащ Закона, за из­пълнението на който сам Христос се застъпвал тъй много пред народа и бил известен с това в народа. Ако ли пък поиска да бъде наказана със смърт, тогава пред народа ще му падне оре­олът на Неговата благост и милосър­дие. Христос първоначално не отговаря нищо, като, наведен надолу, пишел с пръст по земята. Но и искусителите настояват да Го запитват. И тогава Той им казва бележитите думи: яКой­то от вас е без грях, нека пръв хвърли камък върху нея“. И пак отново се навел надолу и пишел по земята. Така със Своя къс отговор Христос изобли­чава не само извъртливото приложе­ние на Закона от страна на книжни­ците и фарисеите (понеже Законът предписва със същото наказание да бъде наказан и прелюбодействащият с жената мъж, а него те не дове­ждат, пък законът – Второзаконие 17:б сл. – още изисква двама и трима свидетели за вината), но Христос изобличава още и нечистите съвести и на самите обви­нители (с думата „грях“ Христос тук очевидно подразбира само „прелюбо­деяние“) и, познавайки добре и в това фарисеите (и Той, и народът), Той снема маската им пред цялото множество народ. Ако и след тези Христови думи те биха настояли за изпълнение на Закона, тогава и те сами биха изпи­тали камъните върху себе си. И затова, като чули отговора на Христа, „поне­же съвестта ги бореше, взеха да се разотиват един след друг, начевайки от по-старите, та до последните. И остана Иисус сам и жената, която стоеше насред“. Блажени Августин, който сам, като грешник, намери пътя към Господа, казва за този момент: „Оста­наха двамата – греховната мизерия и любовта към грешника – „Miseria et misericordia“. Или другояче казано: „въчеловечилото се милосърдие и огрешеният човек стояха един срещу други“. Христос с безгранична нежност в милосърдието Си и с проникваща сериозност се изправя и, като не вижда никого освен жената, ѝ казва: „Жено, где са твоите обвинители? Никой ли не те осъди?“ и тя отговаря: „Никой, Господи!“ И Иисус ѝ казва: „И Аз не те осъждам. Иди си и недей вече греши“. Така справедливо и милостиво постъпва Христос и с тази грешница. Той не заглажда вината. Но той вижда, че, въпреки тежката вина, в грешни­цата не е изгаснала искрата на доброто. Тя не се оправдава. Тя смирено стои и изслушва всичко. И изговаря всичко две думи: „Никой, Господи!“ Тя по­чувства дълбочината на раната си, а първите думи на Христа към фари­сеите, нейни обвинители, проникват като светъл и топъл лъч в сърцето ѝ. И с думите на Христа към нея Той влива в нея лечителния балсам на милосърдието и любовта. Тя е покаяна, възродена и спасена. „Милост и истина се срещнаха, правда и мир се целу­наха“ (Псалом 84:11).Jesus and a sinful woman forgivenА ето и голямата грешница (Лука 7:36-50)!

В един град, вероятно Капернаум, фарисей някой, по име Симон, поканва Иисус в дома си на обяд и Христос се отзовава на поканата му. От еван­гелския разказ личи, че фарисеинът Го поканва не толкова от приятелство, колкото, както и други фарисеи, гле­дайки от високо на Христа, но, загри­жен от дейността и ширещото се сред народа влияние на Христа, да Го види и изслуша по-отблизо: какъв е този Месия, „многоядец и винопиец, прия­тел на митари и грешници“ (Лука 7:34)? Затова, види се, той приема Хри­ста със студенина и пренебрежително. По обичайните форми на тогавашното гостоприемство, гостенина приемат с целувка, изтриват сандалите му от прах, дават му свежа вода да измие нозете си и при палещото слънце – елей да помаже главата и нозете си. Всичко това Симон изоставя да направи с Христа. В града имало една жена, позната „грешница“ – значи, отхвърле­на и презряна жена. „Грешница“ – вероятно неженена или вдовица, иначе щеше да бъде наречена прелюбодейка. От какво грешница? Пропаднала про­ститутка или повече бедна жертва на ширещата се нравствена мизерия, излъгано или отритнато от „жестокосърдието“ чедо? Така или иначе, но незагубена, а събудена човешка душа. И, явно, събудена и разтърсена дъл­боко в сърцето си от личността и де­лата, от благостта и помощната велика любов на Христа, за които чувала или които виждала у Него. И, ето, тази грешница обиква, търси Христа и идва при Него в дома на Симон фарисея. Христос е вече на трапезата, възлегнал с ръка на възглавници и възвил на­зад нозете Си. Пристъпва грешницата тихом и мълком, към нозете на Спа­сителя. И в знак на своето благогове­ние и на обич към Него, обзета от вяра и надежда в Него и цяла развъл­нувана от преданост към Него, сълзи се леят от очите ѝ, с тези сълзи облива нозете на Христа. С косата си изтрива свещените нозе, обсипва ги с целувки и с донесеното от нея в алабастрен съсъд миро ги помазва. Мълчаливо Христос приема тези трогателни изрази на вярата и любовта на грешницата. А фарисеят? Той, който иска да види, какво е Христос, той, който няма ни око, ни сърце, ни за жената-човек, ни за това, което е било и което сега става с жената-грешница, рекъл в себе си: „Да беше пророк Тоя, щеше да знае, коя и каква е жената, която се допира до Него, защото тя е греш­ница.“ А сърцеведецът и любвеобил­ният Иисус, щадейки с нежност въз­връщащото се Божие блудно чедо, се обръща не към жената-грешница, а към Симон с казаната от Него по този случай притча: „Един заемодавец има­ше двама длъжници: единият му дъл­жеше петстотин динаря, а другият – петдесет; но понеже нямаха с какво да заплатят, той прости и на двамата. Е, кажи, кой от тях повече ще го обикне? Симон отговори и рече: мисля, тоя, комуто повече прости. А Той му рече: право отсъди. И като се обърна към жената, рече Симону: видиш ли тая жена? Влязох в дома ти, вода за но­зете ти Ми не даде, а тая със сълзи обля нозете Ми и с косата си ги изтри. Ти целование Ми не даде; а тая, откак влязох, не престана да це­лува нозете Ми. Ти с елей не помаза главата Ми, а тая с миро помаза но­зете Ми. Затова, казвам ти: прощават ѝ се много грехове, задето много обикна; а комуто малко се прощава, той малко обича.“ И така, не само пророкът, а и Спасителят Иисус видя, че любовта и вярата на грешницата-жена я доведоха при Него. И тази лю­бов и тази вяра се задълбочиха и затвърдиха още повече в разкаяната и възродена душа – от прошката, която получи. Тази именно силна вяра, тая пламенна любов, по-силни от всичко, победиха злото и порока и направиха да засияе Божието Слънце, в нея. „Дето се умножи грехът, благодатта се яви в голямо изобилие“ (Римляни 5:20). И казва Христос на жената (греш­ница): „Твоята вяра те спаси. Иди си смиром”. И така Иисус отпусна щаст­ливата жена в мир, в „мир, какъвто светът не може да даде“, и показа на света не само достойнството на жената-грешница над недостойнството на мъжа Симон фарисей, но и великата сила на любовта у жената. Голямата грешница е безименна. Нея някои я вземат за Мария, сестрата на Марта. Други я вземат за Мария Магдалина. Но едното и другото се оказва без достатъчни основания. Жената грешница остава безименна. И, може би, тъкмо това е от общо значение. Имен­ният Спасител „Иисус“ („Божия помощ“) любвеобилно издига безимен­ната жена, жената на любовта, жената на вярата в Христа, жената, която „много обикна“.Jesus and a sinful woman forgiven 2А ето отношението на Христа към страдащи и безпомощни жени, което говори, какво дълбоко състра­дание има Той към тях и с каква пълна готовност им помага!The healing of a crippled woman on the sabbathЕто изцеряването на схванатата (стара) жена (Лука 13:10-17)! Осем­надесет години тя страда, прегърбена, без да може да се изправи, безпо­мощна. Но, както се вижда, не загу­била вярата си в Бога. Както много стари и благочестиви жени, кротко носи тя кръста си, търси помощ и утеха в Бога и, затова, въпреки теж­кия си недъг, не изоставя и храма. И пак в една събота (празничния ден на евреите) тя отива в синагогата на мо­литва. Там е и Христос, който поучава народа. Той забелязва тази бедна жена и наблюдава, вероятно, с каква мъка тя се старае да Го види. И Христос, като видял, не иска тя да дойде при Него или други да молят за нея, а Сам отива при нея и ѝ казва: „Жено, осво­бождаваш се от недъга си! И сложи ръцете Си върху нея и тя веднага се изправи и славеше Бога“. Това „сла­веше Бога“ – говори, колко вярваща е била тази жена и как и тя намира изцелението си в тази вяра и заслуже­ната помощ на Божия Син. Така же­ната. А мъжът? И то началник на синагогата! Той почнал да негодува. И защо? „Задето Иисус в събота изцери (болната жена). И заговори и рече на народа: шест дена има, през които трябва да се работи: в тях дохождайте и се лекувайте, а не в съботен ден“. Какво духовно вкочанясване, какъв бездушен формализъм! И при това – духовен водач на народа, фарисей, за когото като за другите фарисеи следва да се каже с думите на Христа за тях: „Горко вам, законници, задето товарите човеците с мъчни за носене бремена, а сами дори и с един пръст не се до­пирате до товарите“ (Лука 11:46). Фа­рисеят, началник на тази синагога, се обръща с думите си не към Христа, а към народа, но те се отнасят към омразния им Христа. Да отрече любве­обилното дело на Христа той не може. Но за да намали пред народа ефекта от това дело, фарисеят говори за на­рушение на светостта на съботата. За това бездушие към страдащата жена и към дълга да ѝ се помогне, Иисус му казва: „Лицемерецо, не отвързва ли всеки от вас вола си или осела си от яслите в събота, и не води ли да го пои? А тая дъщеря Авраамова, която сатаната е свързал ето вече осемнадесет години, не биваше ли да се освободи от тия връзки в съботен ден?“ „И когато Той говореше това, всички, които бяха против Него, се засрамиха; а целият народ се радваше за всички славни дела, вършени от Него“. Така Христос изобличи безду­шието и формализма с вярата, лице­мерието, а най-вече равнодушието към страдащия човек, бездушието към же­ната и още към тежко болната жена. А народът Го възхвали за славните Му дела.The healing of a crippled woman on the sabbath 2Ето и отношението Му към стра­дащата жена-езичница, хананеянка (Матей 15:21-28; Mapк 7:24-30)! Хри­стос минава от Галилея в езическите страни на Тир и Сидон (в Сирофиникия), където също се разнесло за Не­говите велики дела. И тук при Него идва жената хананеянка и вика към Него и казва: „Помилуй ме, Господи, Сине Давидов! Дъщеря ми зле се мъчи от бяс“. Как постъпва Христос с тази жена-езичница, майка, дълбоко стра­даща пред тежките мъки на дъщеря си? Самите ученици Христови се от­насят равнодушно към този вопъл на жената и молят Христа да я отпрати, за да не вика след тях. Зер, жена, принадлежаща към народа, който евреите считали за отхвърлен, презрян и нечист и от който трябва да се от­бягва (Второзаконие 7:3). Да наруши Хри­стос Закона и да стане съблазън за евреите? Христос отначало мълчи. А когато хананеянката усилва горещата си молба и пада пред нозете Му, Той ѝ казва, че „не е добре да се взема хлябът от чедата и да се хвърли на псетата“. Значи ли това, че Христос, по някаква национална гордост, иска (като никого в Своя живот) да отхвърли тази жена, другородна и езичница? Раз­бира се, че не! Но Христос иска пър­во да посочи на Своите ученици вя­рата на тази езичница в същото време, когато множество евреи Го отблъскват или се отказват от Него. А после – да затвърди вярата ѝ, като я постави на изпитание, а едновременно да посочи на другите нравственото величие на тази жена, която, и след казаните ѝ от Христа думи, с доверие и смирение Му казва: „Да, Господи, ала и псетата ядат под трапезата трохи от децата“. Тогава Христос ѝ казва: „О, жено, голяма е твоята вяра. Нека ти бъде по желанието ти! И в оня час дъщеря ѝ оздравя“. Така Иисус Христос възве­личи и жената-хананеянка с нейната голяма вяра, трогателно смирение, непреложна надежда и пламенно сърце.The Syrophoenician woman's faithЕто и отношението към другата героиня-жена на голямата вяра — кръвоточивата жена (Матей 9:20-22; Mapк 5:25-35; Лука 8:43-48)! Жена първо здрава и богата, после богата и болна, и най-сетне бедна и болна. Страда от кръвотечение дълги, двана­десет години. Ходи по много лекари, потрошава за това всичко, което има, и никъде не намира изцерение и дори ѝ става по-зле. От хората не намира по­мощ. И като чува за Христа и за чу­десните Му дела, разпалва се у нея вярата и засиява надеждата. Но как тя – кръвоточивата – да се обърне към Христа? Един равин не би се докоснал и с пръст до нея. Но Той, Христос, чудесният целител и Спасител! Тя Го вижда в средата на множество народ. Вярата ѝ в Него е дълбока и безгранична, дотам, че ако само би се допряла до дрехата Му, сила велика ще я изцери. И приближава се тя из­отзад между народа и се допира до дрехата Му. „И тоз час пресеква в нея кръвотечението и тя усети в тялото си, че е изцерена от болестта“. Но и Хри­стос усеща в Себе Си силата, която излязла от Него, обръща се към на­рода и казва: „Кой се допря до дре­хите Ми?“ И жената с трепет се при­ближила до Него и паднала пред Него и Му казва цялата истина. Тогава Христос нежно я ободрява и ѝ казва: „Дерзай, дъще! Твоята вяра те спаси. Иди си смиром и бъди здрава от бо­лестта си!“ Така и тук Иисус възве­личи вярата, смирението и дълбокото упование на жената и ѝ дари както здраве, така и мир на душата ѝ.The woman who touched jesus garmentЕто и отношението на Христа към страдащи заради смъртта на децата си майки!Jairus' daughterИаир, началникът на една сина­гога и жена му имат една-единствена дванадесетгодишна дъщеря, която е на умиране (Матей 9:18, 23-26; Mapк 5:22-23; Лука 8:40-56). Иаир идва при Иисус, когато Той е заобиколен oт много народ, пада пред нозете Му и Го моли да дойде в неговия дом и да оздрави дъщеря му. Но докато още Христос говорел на народа, идва ня­кой от дома на Иаир и съобщава, че дъщеря му вече починала. Каква тре­вога и какво изпитание за вярата на родителите! Именно, вярата трябва да бъде крепка. „Не бой се – казва Иисус Иаиру, – само вярвай и (тя) ще бъде спасена“. И като идва в дома му, където вече всички плачели и ридаели за починалата, влиза в него с майката и бащата на момичето, хваща моми­чето за ръка и извиква: „Момиче, тебе казвам, стани!“ И възвърна се духът ѝ; и тя веднага стана!“ И тук Христос щедро възнагради вярата и доверието на майката и бащата и даде живот на любимата им дъщеря.The raising of the widow's son at Nain 2А когато Иисус отива в град Наин, „с Него вървяха мнозина от учениците Му и много народ. А щом се при­ближи до градските порти, ето изна­сяха мъртвец, едничък син на майки си, а тя беше вдовица; и много народ вървеше с нея от града. Като я видя Господ, смили се над нея и ѝ рече: Не плачи! И като се приближи, допря се до носилото; носачите се спряха, и Той рече: Момко, тебе думам, стани! Мъртвецът, като се подигна, седна и почна да говори; и Иисус го предаде на майка му. И страх обзе всички, и славеха Бога и казваха: велик пророк се издигна между нас, и Бог посети Своя народ. И това се разнесе за Него по цяла Юдея и по цялата околност“ (Лука 7:11-17). Какво дълбоко страда­ние за майка, при това вдовица, да умре еиинственото ѝ дете, син. Иисус дава нов живот на момъка. И после: „И го предаде на майка му“. Забележително: Той, който го надари с нов живот, не поиска от него, както от богатия млад човек (Матей 19:16-21), да тръгне след Него, и, както при други случаи казва: „всеки, който остави… баща и майка… заради Моето име, ще по­лучи стократно и ще наследи живот вечен“ (Матей 19:27-28). Тук Христос от нежно внимание към нея, майка, самичка в живота („смилява се над нея“), ѝ оставя младия човек, един­ственото ѝ дете, в помощ и радост в живота.

__________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1949, кн. 8, с. 10-33. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Първо изображение: авторът проф. протопрезвитер д-р Стефан Цанков (1881-1965). Източник на останалите изображения – http://www.yandex.ru.

Следва

Posted in Библеистика | Tagged , , , | Вашият коментар

БОРИЛОВИЯТ СИНОДИК В СВЕТЛИНАТА НА СВЕТООТЕЧЕСКОТО НАСЛЕДСТВО*

Юлиян Великов

Yuliyan velikov„Дължим на Бога най-голяма благодарност от деня, в който възприехме Божията Църква и закона на благочестивото предание, което ще разори злобата на безбожието“ – четем в първите редове на писменния паметник, на който бих желал да се спра и изложа пред вас своите наблюдения и изводи.

Всяко едно изследване на този писмен паметник (Борилов синодик)[1], свързван с името на българския цар Борил, не би имало признака автетичност, ако не се вземат под внимание причините, поради които този старобългарски текст най-вероятно е замислен и впоследствие реализиран (съставен). Още Jean Gouillard лансира идеята, че този писмен текст стъпва върху един по-стар, вероятна редакция на Синодика по случай Тържеството на Православиетo[2], явяваща се една от времевите strata (пластове) в него[3]. Прогласено през 843 година, след почти два века на непрекъснати вълнения за/против светите икони, православното тържество, оказва се, е в ролята на доминиращо, но не и на единствено „очакване“. Показателен в това отношение е диспутът на св. Кирил Философ с бившия патриарх иконоборец Иоан VII Граматик[4]. Факт е, че от края на X век и през целия XI век автори като св. Симеон Нови Богослов, Михаил Псел, Евстратий (от Никея), Лъв (от Халкедон) и други, тръгвайки по различни пътища и водени от различни подбуди в действията си, ще предоставят отново разнопосочни (при някои от тях дори експресивни) разсъждения за светите образи, в които лесно могат да се проследят реалните последици от двувековната иконоборска политика. От друга страна надеждата на Евстратий (от Никея) да отнеме на иконата нейната централна роля за Православието намира своето естествено продължение, когато Пселовият ученик, Иоан Итала, не просто ще философизира теологията, но и ще отрече светите икони[5] (очевидна е връзката на Псел, „най-прецизния зрител на иконите[6]“, с моделирането на подобно негативно отношение към християнския образ у Итала[7]).

Проблемът, с който се сблъсква българският цар Борил във времето на своето управление съвсем не е нов за българските земи. Богомилството, дефинирано още миналия век от Дмитрий Оболенский като „балканско новоманихейство[8]“ е пряка последица от определени събития и в известна степен e неизбежно[9]. Но ако през X век то е все още лишено от завършеност (това добре личи от аргументите, приложени от старобългарския книжовник Козма Презвитер), то през XIII век случващото се се оценява като очевидно и по-лесно разпознаваемо за църковните писатели от епохата. От друга страна, както се оказва, това не е само проблем на средновековна България, но на практика на християнската ойкумена – тоест както за Византия и гръцките държави, така и за Запада, но в един мултиплициран вариант[10] в лицето на назовалите се „катари[11]“ (патарени[12], албигойци[13] и други).

Това, на което още в самото начало ще си позволя да обърна внимание е факта, че както съчинението на Козма Презвитер, така и текста Борилов Синодик, отхвърляйки богомилското учение (за сътворението на света, за Бога, за Спасителя и така нататък) извеждат на един осезателен план разсъждения относно християнския образ (тоест за светите икони) и изобразимостта. Като основателна и единствена причина за подобни разсъждения би могло да се приеме наличието на богомилско отричане на светите образи. И тук като, че ли се изправяме пред трудност и известно съмнение. Единственият достигнал до нас фрагмент от латински препис на автентичното богомилско съчинение Liber sancti Johannis (известно и под името Тайната книга) не дава достатъчни аргументи в тази посока[14]. Без да навлизам в подробности относно описаното там богомилско „верую“ ще си позволя да генерализирам изведеното до следното: учението за Бога и сътворението на света се свеждат до идеята за сътвореното като изконно, лично творение на Сатаната; de facto се обезличава учението на Църквата (и в частност светоотеческото разбиране за образа и изобразимостта), явяваща се част от този „сътворен“ свят, видян по следния начин от богомилите: „И така той седна на твърдта и повели на ангела, който беше над въздуха, и [на този], който беше над водите, и те повдигнаха земята нагоре и тя стана суха. И взе венеца на ангела…, и от едната му половина направи светлината на луната, а от другата половина светлината на звездите, а от камъните направи всички звездни войнства… И изпрати ангели, свои служители, над тях и повели на земята да произведе всяка птица и влечуго, дървета и треви. И повели на морето да произведе рибите и птиците небесни[15]. И освен това намисли и направи човека по свое подобие…[16]“.

Означава ли това, че богомилското учение или поне това, което като текстове е достигнало до нас, не третира проблема за образа и изобразимостта, възприемайки го като поделемент на отричания от тях сакраментален живот на Църквата? И в тази връзка възможно ли е българският съставител на Борилов Синодик само механично да е следвал текста (тематиката) на Синодика от 843 година, посветен на тържеството на православното учение за светите образи?Вече отбелязах, че проблемът, пред който се изправя цар Борил не е нов. Текстът на старобългарския книжовник Козма Презвитер (Беседа за новопоявилата се ерес на Богомил) е може би най-ранното доказателство, че в учението на богомилите все пак е вплетена и явна нетърпимост към светите икони (и изобразимостта като цяло), която би следвало да се разглежда като част от тяхното абсолютно отхвърляне на видимия свят като творение на Бога. В самото начало на богомилската експанзия в средновековна България, Козма очевидно се насочва към единствено възможния избор и работещ модел – да потърси в светоотеческия florilegium (тоест в писменото наследство от светите отци, учители и църковни писатели) нужните доказателства за изконното почитане на светите икони, обвързвайки тяхната онтологичност (тоест правото им на съществуване) и с догмата за Боговъплъщението. Това той прави, насочвайки се конкретно към емблематични текстове на свети отци иконофили от VIII век като св. Герман Константинополски (De haeresibus et Synodis, Epistola ad Joannem и Epistola ad Thomam[17]) и св. Григорий II, папа Римски (Epistola XII[18]) и в голяма степен дословно възпроизвежда техните аргументи в характерните три направления: апофатическо, катафатическо и христологическо. Вече имах възможност подробно да изясня това[19], поради което само с няколко цитата ще си позволя да припомня как се позиционират споменатите направление в апологетическата схема, използвана от старобългарския книжовник:

„А ние,…когато видим Господния образ написан на икона…, викаме: Господи Иисусе Христе, който в този образ се яви на земята заради нашето спасение и се съгласи доброволно да приковеш на кръста своите ръце…, смили се над нас[20].“ (христологическо направление)

„Когато се кланяме на иконата ние не се кланяме на баграта или на дъската (к. м.), а на онзи, който е бил с този образ и който е нарисуван нa себе си подобен[21].“ (апофатическо направление)

„А когато видим иконата на св. Мария, Божията майка, също така ѝ се молим из дълбината на сърцето, викайки: Пресвета Богородице, не забравяй своите люде, нас! Ти си нам застъпница…Чрез тебе се надеем да получим опрощение на греховете… Когато пък видим образа на някой светец… казваме: Божи светецо – казваме името – който си пострадал за Господа…; моли се за мене, за да се спася с твоите молитви[22].” (катафатическо направление)

През същия десети век друг автор, патриарх Теофилакт Константинополски (Epistola), в кореспонденцията си с българския цар Петър, засяга проблема с богомилството, дефинирайки генезиса му по категоричен начин: „тяхното нечестие е манихейство, смесено с павликянство[23]“. За характера на новопоявилото се учение, което патриархът определя като вече „по-ясно“ за християните, съдим от представените анатематизми в края на посланието му, описващи учение за два Бога – един на светлината и друг на злото (тъмнината[24]). Въпреки това обаче в самото патриаршеско послание не се маркира и коментира иконоотрицанието като присъщо за богомилите.

Все пак Козма не е единственият автор, коментиращ иконоотрицанието сред богомилите и примери за това се откриват в следващите векове. Още през XI век, Евтимий (Contra Phundagiagitas), монах от манастира Периблепта, в очевидно желание да предпази християните от родния си край, написва послание против еретиците фундагиагити (впоследствие уточнени в текста като богомили). От писмото, не лишено и от определена емоционалност, се разбира, че тези еретици умело се прикриват и дори участват в сакраменталния живот на православните християни (причастяване, св. Кръщение), строят църкви и изписват икони, но с единствената цел да оскверняват всичко това[25]: „Те изписват икони и правят кръстове не от вяра, но ги правят за присмех и за похулване, за показ и измама, та ако искат и каквото искат, да го слагат тайно в тях и скришно да се гаврят с него[26].“

И ако текстът на монаха Евтимий потвърждава, макар само имплицитно, причастност към проблема за образа от страна на богомилите, то експлицитно потвърждение се открива по-късно в съчинението Panoplia dogmatica на Евтимий Зигабин. Богомилите, според него, „не почитат също и иконите, наричайки ги идоли на езичници, сребро и злато, дело на човешките ръце[27], като с това показват, разсъждава той, непознаване същността на идола и релацията образ-първообраз.

Интересно потвърждение на казаното от Евтимий намираме и у един западен автор, станал волен/неволен свидетел на проекциите на богомилското учение в редица западни секти. Става дума за Ugo Eteriano (Contra Patarenos), който, бидейки съветник при византийския император Мануил I Комнин[28], успява да погледне на интересуващия ни проблем през очите и светоусещането на човекa от християнския Запад. Той създава, образно казано, своеобразна summa auctoritatum, представяйки учението на последователи на богомилите от западната част на Европа, а именно на патарените. Подобно на някои от разгледаните до този момент автори, Ugo търси и намира обвързаност в учението им с манихеите: отричането на Свещеното Писание на Стария Завет, на брака и въобще човешката сексуалност, а също така и на тайнството св. Евхаристия, тъй като Христос не присъства истински (“asserunt etiam post benedictionem panem remanere ut prius fuerat[29]).

Подобни аргументи са ни добре познати като обвинения и към самите богомили. Това което е ново при Ugo е свидетелството му, че патарените, освен отхвърлянето на св. Кръст, са против използването и на иконни изображения. Според Bernard Hamilton, автор на въведителната част към последното издание на съчиненията на Ugo Eteriano, шокът на пизанеца от подобно поведение на патарените към образите е следствие от факта, че подобно отношение към иконите не е познато на Запад[30]. Подобна констатация, налага се да подчертая, се разминава с известното ни от западните извори. Иконоотрицанието като явление и последователна политика е добре познато на Запад още от края на VIII век, когато епископ Клавдий (Турински) de facto извървява до край пътя си – от отявлен иконоотрицател до фактически кръстоборец – действие, имащо по-раннен аналог на Изток, в епохата на византийското иконоотрицание[31]. Без колебание Ugo коментира иконоотрицанието на патарените по следния начин: „Що се отнася до благоговението и почитането на светите изображения, които учат че са глухи и неми (образи – б. м.), те напълно грешат[32]… Що се отнася до почитането, култa и честта на изображенията, които имаме, ние имаме право за това; право, което превъзхожда цялото безчестие на патарените. Поради тази причина аз няма да кажа нито дума за чудесата, които Бог постоянно проявява чрез светите изображения. Някои от тези икони са кръвоточиви, някои са предпазвали от престъпления, при контакта с някои от тях болните оздравяват и много са били освободени (с тяхна помощ – б. м.) от демоните[33]… християнските люде не обожават образите поради това, че са цветни и направени от скъп материал…[34]“.

Приведените наблюдения в голяма степен предлагат своеобразен отговор на въпроса, който поставих в самото начало на изложението си, а именно защо в текста на писмения паметник Борилов синодик се отделя толкова значително място на проблема за образа и изобразимостта и то в пряка връзка със защитата на онтологичността на образа от еретическото учение на богомилите. Нещо повече приведените положителни (вечна памет) и отрицателни (анатеми) разсъждения, отнасящи се до светите образи не се срещат само в тази част от Борилов синодик, отразяваща разсъжденията на византийския образец от епохата на Македонската династия, но и в текстовете с друга времева датировка. Веднага впечатляват добре разгърнатите разсъждения в характерния за VIII век (а впоследствие унаследен и през IX век) положителен, отрицателен и христологически конструкт, присъстващи както в утвърдителна, така и анатематична форма. И макар, че разсъжденията не следват дословно текстовете от аргументацията на автори като св. Герман Константинополски, св Григорий II, папа Римски или преподобни Иоан Дамаскин (което безспорно се открива в текста на Козма Презвитер), смисловата близост на доказателствата е налице, а представените в Синодика разсъждения са в пълен унисон с учението на Църквата за същността на християнския образ (иконата) и отношението към него.Юлиян Великов2За автора на Борилов синодик онези, които са „обезчестили своето поклонение на светите икони и са се възгордели и превъзнесли в безбожието си[35]“ отхвърлят възможността, чрез словото на вярата и изображенията на иконите, Божият промисъл да стане разбираем за избавените чрез Кръста: „А изкуплението на Твоя Помазаник са откупените чрез Неговата смърт и вярвящите в Него, чрез словото на вярата и изображенията на иконите, с които Божият промисъл става разбираем за избавените чрез Кръста…[36]“. Защото, разсъждава в христологически аспект неизвестният автор, плътското пришествие на Божието Слово се „изповядва със слова и уста, със сърце и разум, чрез Писанието и иконите[37]“. Приемането на Боговъплъщението, се чете в текста на Борилов синодик, означава и да се изписва образа на Спасителя на икони, тоест Той да е описуем – „да се иконографисва очовеченото Слово и Неговите страдания заради нас[38]“, за да се виждат от всички „тези всемирни и спасителни деяния[39]“, тъй като противното е само по себе си „отвръщане от спасение[40]“: „Защото на иконите виждаме страстите на Владиката заради нас: кръста, гроба, ада – умъртвяван и пленяван, страданията на мъчениците, венците; самото спасение, което нашият пръв създател и благодетел, и венчател сътвори насред земята[41].“ Именно поради всичко това е спасително не само чрез слово да се приема Боговъплъщението, но и „да го виждат на иконите[42]“, защото: „На икони се изписва видяното: заради това изписват на икони видяното и осезаното и го почитат[43]“.

Християнският образ/икона се възприема в разглеждания текст и като освещаващ/a очите на зрящите и чрез него/нея „умът им се издига до богопознанието[44]“ – един от многото примери в текста на Синодика, чрез който се систематизира и излага положителната (катафатическата) аргументация за образа: „На тези, които освещават със слово устните и слушателите, които познават Словото и го проповядват, а също и чрез честните икони, които освещават очите на зрящия и чрез които умът им се издига до богопознанието… – вечна памет[45]“. Иконопочитанието е акт, обичаен за живота на Църквата дори във времето преди съборното му санкциониране[46], затова на „онези, които укрепват писаното и неписаното предание и заради това изобразяват светите неща и ги почитат – вечна памет[47]“.

Подобно на аргументацията за образа на отците иконофили от VIII и IX век, авторът на Синодика имплементира в текста и апофатически (тоест отрицателни) разсъждения, акцентиращи върху различието между идол и икона: „На Него, като Владика се покланяме и Го почитаме. И заради общия владика почитаме и Неговите постоянни угодници и им се покланяме както подобава[48] думи, които много напомнят разсъжденията на св. Герман Константинополски (Epistola ad Joannem[49]). Цитираният текст de facto насочва и към своеобразния locus classicus, откриван в съчиненията на светите отци и църковни писатели иконофили. Става дума за релацията образ-първообраз. Почитта към изобразения на икони е насочена към първообраза, който се отобразява, а иконоотрицателите, отбелязва текстът на Синодика, „обрекли се на участта на евреите и езичниците, които без срам хулят първобразното…не се срамуват заради изображенията да дерзаят срещу самия изобразяван…понеже са прогнили вече и са се отсекли сами от общото тяло на Църквата…[50]“. Иконата не е идол, а на онези, „които наричат честните икони на Христос, нашия Бог, и на Неговите светии с думите на Светото писание срещу идолите – анатема[51]

Не би следвало да се остава с впечатлението, че светоотеческото учение за образа присъства в разглеждания писмен паметник механично и необмислено, и като допълнение към догматически теми (за троичността, есхатологията и така нататък). Факт е, че авторът на текста Борилов синодик преимуществено акцентира върху църковното учение за светите икони, а от представеното дотук, убеден съм, стана по-видимо основанието му да включи подобни разсъждения в анализирания порядък. Богомилството и катаризма, като негово проявление на Запад, на практика не просто развиват идеи, но както вече се показа се стремят да установят свои „църква“, „клир“ и стриктно следван „църковен“ ред и „култ[52]“. Подобна „организираност“, каквато всъщност се отхвърля от тях в началото, прикритото им участие в богослуженията и така нататък създават очевидно търсената възможност за разпространение и подвеждане към учението им. Именно поради това Синодикът педантично приповтаря изконното учение на Църквата и в духа на вселенското определение на Трулския събор (692 година[53]) се стреми да предпази християните от потенциална измама. От привлечените в нашите разсъждения текстове с противобогомилска (противоеретическа) насоченост може да се есктрахира подобна опасност, а именно с признаването pro forma на рождението, разпването и възнесението на Христа, но само „привидно“ (а не „съ плътiя“), с демонстрираното неверие в едната Свята, Единосъщна и Неразделна Троица и други[54].Юлиян ВеликовСинодикът на Борил осветлява калейдоскопичното по своята същност еретическо мислене на Изтока и без неговото познаване, осмислянето на случилото се на Запад е практически невъзможно. Днес все повече е изкушение да се представя единствено „собственото“ разбиране за християнството, за Църквата или в конкретния случай за светите изображения (икони), без да се познава (с което на практика се маргинализира) изконното светоотеческо учение за християнския образ. Все по-често услужливо се забравя de facto еретическата основа на богомилството, а така също и на развилите се впоследствие на Запад негови многолики проявления[55]. Нерядко обективността отстъпва и се изпада в определена сантименталност и интересна пристрастност при определянето и възприемането му като „собствено богоискателство в границите на християнските текстове и традиция на култова практика[56]”, a на катарите – като пазители на съкровена тайна („заради която стотици, хиляди катари са убити[57]“). Свидетели сме и на това как все по-често животът на еретиците, от поп Богомил до Ян Хус, се идеализира и постулира като „essential guide to the history of medieval society and the Church, and their devotion to the Christian life stands as testimony to the power of faith in the face of suffering and persecution (б. м.)[58]“, поради очевиднa у вършещите го липса на знания за/върху светоотеческото наследство. Нещо повече, не се осъзнава, че не мъчението само по себе си, а причината за него е това, което прави някого мъченик (блажени Августин Ипонски[59]).

Подобни словесни “упражнения” могат единствено да ни припомнят причината за поучителните думи на Стареца (Pratum Spirituale): До кога ще се учите да говорите, (вие), които не знаете (да говорите)?[60]

______________________________

*Доклад, изнесен пред международната медиевистична колегия на Десетия международен симпозиум „Търновска книжовна школа“ (17 до 19 октомври 2013), Велико Търново (под печат). Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Авторът е доктор по Теология и преподавател по Агиология и Патрология в Православния богословски факултет при Великотърновския университет.

Бележка от автора на блога.

Поради техническа невъзможност, гръцкият текст в бележки 2, 6 и 27 не излиза коректно, както го е дал многоуважаемият автор на горната статия. Който се интересува от точното предаване на текста, да посети адрес http://www.uni-vt.bg и там ще намери същия текст на PDF-файл, както и посочените бележки с точните предихания и ударения.

[1]. Известен е в два преписа (от век XIV и XVI век) [виж Попруженко, М. Г. Синодикъ Царя Бориса. Одесса (1899), I-XV; Божилов, Ив., А. Тотоманова, Ив. Билярски. Борилов синодик. Издание и превод. София, (2010), 38-43, 55-86].

[2]. Важността на това събитие за Църквата и държавата се отбелязва в De cerimoniis (I. 37), където се описва като официален празник, на който се следва определения за този сучай церемониал: „ΐστέον, οτι τή κυpιακητης ορθοδοζίας (к. м.) άλλάσσουσιν οι δεσπόται άπο τοΰ παλατίον τα οξέα τούτων σκαραμάγγια και τα χρυσοπερίκλειστα σαγία, και άνέρχονται έν τοις κατηχουμενείοις τής άγίας Σοφίας, κάκεΐσε άλλάσσουσι τα πορφυρά διβητήσια και τας τούτων χλαμύδας, και λιτανεύοντες εΐσοδεύουσιν“ [Io. Iakobvs Reiske (ed.), Constantini Porphirogeniti imperatoris De cerimoniis aulae Byzantinae libri duo, v. I (Corpus Scriptorum Historiae Byzantinae) (Bonnae: Impensis Ed. Weberi, 1829), 191C); нов поглед върху текста от Bernard Flusin (B. Flusin, ‘Le triomphe des images et la nouvelle definition de l’Orthodoxie. A propos d’un chapitre du De cerimoniis (I. 37)’, Antonio Rigo (eds), Orthodoxy and Heresy in Byzantium: The Definition and the Notion of Orthodoxy and Some Other Studies on the Heresies and the Non-Christian Religions (Quaderni di Nea Rome, num. 4) (Roma: Universita degli Studi di Roma „Tor Vergata“, 2010), 3-20)].

[3]. Jean Gouillard коментира три различни пласта в текста, свързвайки ги с управленията на определени византийски императорски династии (Македонска, Комнини и Палеолози) и условно ги обозначава като редакции М, С и Р (Jean Gouillard, ‘Le synodikon de l’Orthodoxie: édition et commentaire’, Travaux et Mémoires II (1967), 14-20, 21-28, 29-36). Допуска, че редакция С (тоест Комниновата редакция) е пример (основа) за съставителя на Борилов синодик (Jean Gouillard, op. cit., 23) и обръща внимание на конкретен текст (патриаршески документ от Козма), познаван от автора на текста (Jean Gouillard, ‘Une source grecque du Sinodik de Boril: la lettre inédite du patriarche Cosmas’, Travaux et Mémoires IV (1970), 364-69) (гръцки текст на писмото – 369-72).

[4]. Подробно у Великов, Ю. Словото за Образа. Теодор Абу Кура и свети Кирил Философ и защитата на светите икони през девети век (патрологично осветление). УИ „Св. св. Кирил и Методий“, ВТ., (2009), 90-107.

[5]. Alexias [(V. 9. (6-7)) (Augusti Reifferscheidii (ed.), Annae Comnenae Porphirogenitae Alexias I (Lipsiae: In aedibus B.G. Teubneri, 1884), 184D)]. Срещу учението му, според Комниновата редакция на Синодика по случай Тържеството на Православиетo, са произнесени 10 анатеми (1076-77 г.), а през 1082 г. е лично осъден [J. Gouillard, ‘Le Synodicon de l’orthodoxie. Edition et commentaire’, Travaux et Mémoires 2 (1967), 55-60; 188-202; Idem, ‘Le procès officiel de Jean l’Italien. Les Actes et leurs sous-entendues’, Travaux et Mémoires 9 (1985), 133–74, особ. 147, lines 202 и сл.; Lowell Clucas, The Trial of John Italos and the crisis of intellectual values in Byzantium in the Еleventh Сentury (Miscellanea Byzantina Monacensia 26) (München: Institut für Byzantinistik neugriechische Philologie und byzantinische Kunstgeschichte der Universität München, 1981), 140-61]. Систематизирано изложение на съборната доктрина виж у John Meyendorff, Byzantine Theology: Historical Trends and Doctrinal Themes (New York: Fordham University Press, 1983), 63-4 (reprinted from the revised second edition 1983).

[6]. „εικόνων έγω Θεατής άκριβέστατος“ (Charles Barber, Contesting the Logic of Painting. Art and Understanding in Eleventh-Century Byzantium (Leiden/Boston: Brill, 2007), 72).

[7]. За обществените „очаквания“ във времето до случването на Неделя Православна (843 година) виж наблюденията ми (Великов, Ю. Образът на Невидимия. Иконопочитанието и иконоотрицанието през осми век. УИ „Св. св. Кирил и Методий“, ВТ., (2011), 251-259 (от сега Образът на Невидимия)).

[8]. Виж изследването му (Dmitri Obolensky, The Bogomils. A Study in Balkan Neo-Manichaeism (Cambridge: Cambridge University Press, 1948).

[9]. Исторически обзор на манихейството в рамките на Римската империя у Janet Hamilton, Christian Dualist Heresies in the Byzantine World c. 650– c. 1450 (Manchester: Manchester University Press, 1998), 1-25.

[10]. За богомилското влияние върху дуалистичните ереси на Запад споменава още Dmitri Obolensky, The Bogomils. A Study in Balkan Neo-Manichaeism (Cambridge: Cambridge University Press, 1948), 286-9 (Apendix V. Bogomils, Cathars and Paterenes). Богомилството и катаризмът присъстват във възгледите на емблематични за Запада „свободомислещи“ [Stephen и Lisois, Henry (от Le Mans), Valdes, Raymond VI (граф на Toulouse), Pierre Autier и Fra Dolcino, Marguerite Porete, John Wyclif и Jan Hus (Michael Frassetto, Heretic Lives. Medieval Heresy from Bogomil and the Cathars to Wyclif and Hus (London: Profile Books, 2007)]. Катарският събор в Saint-Félix (1167 г.) се председателства от т. нар. папа Никита (Niqvinta) (Guillaume Besse, Histoire des dvcs, marqvis et comtes de Narbonne, avtrement appellez princes des Goths, dvcs de Septimanie, et Marqvis de Gothie (Paris: Antoine de Sommaville, 1660), 483-86). На същия „събор“ се споменават и имената на катари „епископи“: Robertus de Spernone, Marchus Lombardie, Sicardus Cellarerius, Bernardus Raimundus, Guiraldus Mercerius и Raimondus de Casalis (Guillaume Besse, op. cit., 483-4). Писменият паметник de facto свидетелства за политиката на споменатия Никита срещу „умерените“ катари, повлияни от българските дуалисти (богомили) и желанието му да ги приобщи към изповядвания от него чист дуализъм. През XIII век Rainerius Saccho О.P. (Summa de Catharis et Leonistis) потвърждава контурите на катарската диаспора [parte 1 (De diversis sectis Catharorum) (http://digilander.libero.it/eresiemedievali/sacconi.htm)%5D.

[11]. Западният църковен писател Alanus de Insulis (De Fide Catholica contra haereticos sui temporis praesertim albigensis liber quatuor) описва катарите като „нови еретици“, съживяващи древни ереси и „философски спекулации“ (tamen propter novos haereticos novis imo veteribus et novissimis haeresibus debacchantes, philosophicis speculationibus deditos, sed sensuum speculis destinatos…) (Alani de Insulis doctoris universalis, Opera omnia; PL 210:307АВ). Подобно е описанието им у Moneta Cremonensis (Adversus Catharos et Valdenses libri quinque), според когото те основават учението си не само на Писанията, но и на естествената и логическата мисъл: „Non solum autem testimoniis scripturarum innituntur praedicti Haeretici, sed etiam rationibus quibusdam, quae eis naturales, vel logicae videntur, cum tamen sophisticae sint.“ [(§ III) (Thomas Augustinus Ricchinius, Venerabilis patris Monetae Cremonensis ordinis praedicatorum S.P. Dominico Aequalis Adversus Catharos et Valdenses libri quinque quos ex manuscriptis codd. Vaticano, Bononiensi, ac Neapolitano (Romae: Ex typographia Palladis excudebant Nicolaus et Marcus Pallearini, 1743), 23)]. Самото име „катари“ препраща към текст от „блаженствата“ [„Блажени чистите по сърце (μακάριοι οι καθαροί τή καρδία)“ (Матей 5:8)] и от св. апостол Павел [„За чисти всичко е чисто (πάντα καθαρά τοις καθαροΐς)“ (Тит 1:15)] (виж също Матей 23:25; Матей 27:59; Иоан 13:10; Евреи 10:22). На Запад името се използва като събирателно за различните ереси по това време. Показателен в това отношение е организираният от папа Инокентий III поход срещу катарите (а всъщност срещу така наречените албигойци), в рамките на петия кръстоносен поход (1215 година). За катаризма виж: Otto Rahn, Crusade Against the Grail: The Struggle between the Cathars, the Templars, and the Church of Rome (Rochester/Vermont: Inner Traditions, 2006), 70-92; R. I. Moore, The War Against Heresy (Cambridge: Cambridge University Press, 2012); Caterina Bruschi, The Wanderinhg Heretics of Languedoc (Cambridge: Cambridge University Press, 2009).

[12]. Виж infra.

[13]. Осъдени са от поместния събор в град Тур (1163 година). Канон IV (Concilium Turonense) описва мястото на нейното „оформяне“ и мащаба й: „In patribus Tolosae damnanda haeresis dudum emersit, quae paulatim more cancri ad vicina loca se diffundens, per Guasconiam et alias provincias quamplurimos jam infecit“ [Tituli Canonum Concilii Turonensis (IV) (Sacrorum conciliorum nova et amplissima collectio; Mansi 21:1177C)]. За богомилите като вдъхновители и на албигойците виж Catharist Literature of the thirteenth and fourteenth century (Walter Wakefield (eds), Heresies of the High Middle Ages (selected sources) (New York: Columbia University Press, 1991), 447-630). По свидетелството на Durand (от Huesca) (Liber contra manicheos), албигойците и катарите на Запад изповядват манихейство (Walter Wakefield (eds), op. cit., 496-510).

[14]. Други текстове, свързвани с богомилската доктрина, коментира М. Г. Попруженко (М. Г. Попруженко, op. cit., 143-148).

[15]. Liber Sancti Iohannis (Codex Carcassoniensis), 4 [Латински извори за българската история IV (Извори за българската история XXV). София, (1981), 115 (латински текст – op. cit., 114).

[16]. Liber Sancti Iohannis (Codex Carcassoniensis), 5 [Латински извори за българската история IV (Извори за българската история XXV). София, (1981), 115 (латински текст – op. cit., 114). Смисълът на текста и според Codex Vindobonensis не е по-различен [Латински извори за българската история IV (Извори за българската история XXV). София, (1981), 111-125].

[17]. De haeresibus et Synodis (S.P.N. Germani archiepiscopi Constantinopolitani, Opera оmnia; PG 98:80A); Epistola ad Joannem (S.P.N. Germani archiepiscopi Constantinopolitani, Opera оmnia; PG 98:157BD); Epistola ad Thomam (S.P.N. Germani archiepiscopi Constantinopolitani, Opera omnia; PG 98:173B).

[18]. Epistola XII (Gregorii papae II, De Sacris Imaginibus Ad Leonem Isaurum Imperatorem (Octavi Saeculi Ecclesiastici Scriptores; PL 89:515CD)).

[19]. Виж Великов, Ю. „Иконопочитанието и иконоотрицанието в „Беседа против богомилите“ на Козма Презвитер“, В: TRIANTAFULLO. Юбилеен сборник в чест на 60-годишнината на проф. д.ф.н. Христо Трендафилов (In Honorem I), 365-374.

[20]. Слово, л. 503 а. (8) -503 об. (14) (Попруженко, М. Г. Козма Пресвитеръ Болгарскiй писатель X вѣка. София, (1936), 19); Беседа за новопоявилата се ерес на Богомил, л. 21 (Бегунов, Ю. Козма Пресвитер в славянских литературах. София, (1973), 323 (от сега Беседа)] 323); Динеков, П., Куев, К., Петканова, Д. Христоматия по старобългарска литература. София, (1967), 204).

[21]. Слово, л. 503 об. (23) – л. 504 a. (24-25) (М. Г. Попруженко, op. cit., 19); Беседа, л. 21 (Ю. Бегунов, op. cit., 323); П. Динеков, K. Куев, Д. Петканова (op. cit., 204).

[22]. Слово, л. 503 об. (14-21) (М. Г. Попруженко, op. cit., 19); Беседа, л. 21 (Бегунов, Ю. op. cit., 323); П. Динеков, К. Куев, Д. Петканова (op. cit., 204).

[23]. Theophilacti Constantinopolis patriarchae epistola (Гръцки извори за българскатa история V. София, (1964), 185). Тази връзка се утвърждава и от текста на 10 анатема, проклинаща водачите и учителите (οι άρχηγοί και διδάσκαλοι) на тази стара/новоявила се ерес (Ibid., op.cit., 187), а така също и от последвалите анатематизми, изброяващи учителите на манихеите и павликяните (Ibid., op. cit., 187-189). Според Jaroslav Pelikan подобно свързване на манихейството с павликянството, действително наблюдавано у Теофилактовия текст, показва, че в случая за опонентите на богомилското учение интерес представляват по-скоро общите белези на иначе различните по своя храктер проявления на дуализма, каквито безспорно са манихейството, павликянството и богомилството [Jaroslav Pelikan, The Spirit of Eastern Christendom (600-1700) (The Christian Tradition. A History of the Development of Doctrine, 2) (Chicago and London: Chicago University Press, 1977), 216]. През средата на XI век Михаил Псел [De Daemonum energia seu operatione (Contra Manetem et Euchitas seu Enthusiastas); ΠΕΡΙ ΕΝΕΡΓΕΙΑΣ ΔΑΙΜΟΝΩΝ] отбелязва богомилско присъствие в провинция Тракия и именува богомилите „гностици“ [(Caput IV) (Georgii Cedreni Compendium Historiarum… accedunt Mihaelis Pselli, Opera quae reperiri potuerunt omnia; PG 122:829С); Jean Frangois Boissonade (ed.), Michael Psellus De operatione Daemonum: accedunt inedita Opuscula Pselli (Norimbergae, 1838), 7].

[24]. Конкретно в 1 анатема [Theophilacti Constantinopolis patriarchae epistola (Гръцки извори за българскатa история V. София, (1964), 187)].

[25]. Euthymii monahi coenobii Peribleptae epistula invectiva contra Phundagiagitas sive Bogomilos haereticos (Гръцки извори за българскатa история X. София, (1980), 18).

[26]. Ibid.

[27]. „Άτιμάζουσι γαρ και τας σεβάσμιους εικόνας, Τα είδωλα, λέγοντες, τών εθνών άργύριον και χρυσίον, εργα χειρών άνθρώπων“ [Advesrus Bogomilos (Orthodoxae fidei dogmatica panoplia, titulus XXVII), 11 (Euthymii Zigabeni, opera omnia; PG 130:1308D)]. Gerhard Ficker издaва текста под името De Haeresi Bogomilorum Narratio (Gerhard Ficker, Die Phundagiagiten; ein Beitrag zur Ketzergeschichte des byzantinischen Mittelalters (Leipzig: J. A. Barth, 1908). Именно неговото издание се използва за оформянето на двуезичното издаване на текста у нас (Гръцки извори за българскатa история X. София, (1980), 51-75).

[28]. Ugo и брат му Leo са съветници по делата на империята с италианските държави и римокатолическата Църква [A. Dondaine, ‘Hugues Etherien et Léon Toscan’, Archives d’Histoire littéraire et doctrinale du Moyen-Âge XIX (1952), 127-34; Janet Hamilton (eds), Christian Dualist Heresies in the Byzantine world, C. 650-c. 1450: Selected sources (Manchester: Manchester University Press, 1998), 234].

[29]. “Non enim in superdictis tantum eorum perfidia patet, verum in misterio dominici corporis qui asserunt etiam post benedictionem panem remanere ut prius fuerat…” [Contra Patarenos, VI (Janet Hamilton (ed.), Hugh Eteriano “Contra Patarenos” (The Medieval Mediterranean Peoples, Economiesand Cultures, 400-1500, 55.) (Brill/Leiden/Boston, 2004), 165)]. Текстът на съчинението на Ugo се цитира по това издание.

[30]. “Hugh Eteriano was profoundly shocked that the Patarenes would not venerate images… There was no history in the Western Church at that time of antipathy to the use of, or reverence for, religious images (к. м.)… It is possible that Hugh refuted this Patarene tenet at such length because he hoped in this way to gain the support of the imperial authorities against the sect…” [Introduction (Janet Hamilton (ed.), Hugh Eteriano “Contra Patarenos” (The Medieval Mediterranean Peoples, Economies and Cultures, 400-1500, 55.) (Brill/Leiden/Boston, 2004), 19-20)].

[31]. В епохата на иконоотрицание (VIII-IX век), кръстоборството сред определени клирици, при това както на Изток, така и на Запад, би следвало да се разбира като реализирано до край иконоборство. С други думи иконоотрицанието съдържа в себе си потенцията за кръстоборство. Подробно за това виж наблюденията ми [Y. Velikov, ‘Claudius of Turin and the Veneration of Images after the Libri Carolini’, Studia Patristica XLVIII (2010), 349-54; Idem, ‘Dungal’s “Responsa contra Claudium”: A Defence of the Holy Cross and Icons in the Early Ninth Century’, Ireland Across Cultures (под печат); Великов, Ю. „Каролингите, иконоборството и иконопочитанието на Запад“, Преславска книжовна школа 13 (2013), 306-314; Idem, „Иконопочитанието и иконоотрицанието в „Беседа против богомилите“ на Козма Презвитер“, В: TRIANTAFULLO. Юбилеен сборник в чест на 60-годишнината на проф. д.ф.н. Христо Трендафилов (In Honorem I), 365-374; Idem, „Светият Кръст или светите икони: иконоборска дилема?“, В: „Теология и социум. Съвременни перспективи“, Омофор, (2013), 233-242].

[32]. “In veneratione quoque ac cultu sacrarum ymaginum quos dicunt esse simulacra surda et muta omnino аberraverunt…” [Contra Patarenos, VI (Janet Hamilton (ed.), op. cit., 165)].

[33]. “De imaginum vero adoratione cultu et obsequio auctoritatem habemus quae omnem Paterenorum superat impietatem. Propterea omitto dicere miracula quae per sacras ymagines sedulo deus operatur nam a perfidis sacre ymagines aliquando percusse sanguinem ex se funderent; quedam fures prohibuerunt a rapina; aliquarum contactu egris salus reddita est et a demoniis plures liberati sunt.” [Contra Patarenos, XI (Janet Hamilton (ed.), op. cit., 170)].

[34]. “…Christianorum chorus non in eo quod colorem habent et corpulentam materiam imagines adorant,…” (Ibid.).

[35]. Борилов синодик (Ив. Божилов, А. Тотоманова, Ив. Билярски. Борилов синодик. Издание и превод. С., (2010), 296 (текстът се цитира по това издание).

[36]. Борилов синодик, 296.

[37]. Борилов синодик, 297.

[38]. Борилов синодик, 300.

[39]. Ibid.

[40]. Ibid.

[41]. Борилов синодик, 297.

[42]. Борилов синодик, 300.

[43]. Борилов синодик, 298.

[44]. Ibid. („На тези, които освещават със слово устните и слушателите, които познават Словото и го проповядват, а също и чрез честните икони, които освещават очите на зрящия и чрез които умът им се издига до богопознанието,…вечна памет.“).

[45]. Ibid. От IV век се наблюдава християнска защита на визуалното изкуство, базирана на потребността от светите икони преимуществено като образователни пособия. В тази връзка се поставя акцент върху възприемането им като интелектуално обогатяващи (Павлин Нолански) и нравствено развиващи (св. Василий Велики, св. Григорий Нисийски), като Biblia pauperum/Biblia laicorum (преподобни Нил Синайски, св. Григорий Велики-Двоеслов) или дори като средство, чрез което вярващият да бъде насочван „към интелигибилната красота и от изобилната светлина в храмовете – към интелигибилната и нематериална светлина…” (епископ Ипатий Ефески) (виж Великов, Ю. Образът на Невидимия, 39-48).

[46]. Класическо свидетелство за обвързаността на обичая с преданието предоставя християнският апологет Тертулиан (De corona): „преданието като основа, обичаят – като потвърждение, а вярата – като страж” (“Traditio tibi praetendetur auctrix, consuetudo confirmatrix, et fides observatrix” [Caput 4 (Quinti Septimii Florentis Tertulliani, PL 2:80A)]. Именно на основата на това разбиране стъпва впоследствие и св. Герман Константинополски (Epistola ad Thomam) в защита онтологичността на християнския образ (S.P.N. Germani archiepiscopi Constantinopolitani, Opera omnia; PG 98:176C). Подробно за „обичая“ и мястото му в живота на Църквата в изследването ми (Великов, Ю. Образът на Невидимия, 85-88).

[47]. Борилов синодик, 298.

[48]. Борилов синодик, 298-9.

[49]. „Иконите, изобразявани с восък и бои, ние не приемаме в ущърб на истинското съвършено почитание, което се въздава на Бога…Ала с това не даваме да се разбира, че те са съобщници на Божието естество и не им приписваме чест и поклонение, подобаващи на Божията Слава и могъщество.” (S.P.N. Germani archiepiscopi Constantinopolitani, Opera omnia; PG 98:157В, 159В); „…християнската вяра се състои в почитане и поклонение само на единния единствен Бог…“ (Ibid. (S.P.N. Germani archiepiscopi Constantinopolitani, Opera omnia; PG 98:156D)).

[50]. Борилов синодик, 300.

[51]. Борилов синодик, 301. Анатематизъм е повторен и в разсъжденията на Синодика по отношение на богомилите (Ibid., 308).

[52]. Виж supra.

[53]. Очите ти да гледат право (Οι οφθαλμοί σου ορθά βλεπέτωσαν)…, понеже телесните чувства лесно предават впечатленията си на душата..“ [Concilium Quinisextum (Sacrorum Conciliorum Nova et Amplissima collectio; Mansi 11:985D)].

[54]. Попруженко, М. Г. Синодикъ Царя Бориса. Одесса (1899), 136-7.

[55]. Подробно за това виж антиеретичeския корпус от текстове, сред които на Rainerius Saccho (Liber contra Waldenses haereticos), Petrus de Pilichdorf (Contra pauperes de Lugduno) и Conrad de Monte (De erroribvs Begehardorvm) [Margarine de la Bigne (ed.) Magna Bibliotheca Veterum Patrum et Antiquorum Scriptorum Ecclesiasticorum (v. XIII) (Coloniae Agrippinae: sumptibus Antonji Hierati, 1618), 298G-311H; 332F-340D; 342G-343E]. Виж също Emilio Comba, ‘Cenno sulle fonti della storia dei Valdesi’, Archivio Storico Italiano XII (Firenze: Presso G.P. Vieusseitx, 1893), 95-138 (QUINTA SERIE)].

[56]. Димитров, П. Петър Черноризец. Шумен, (1995), 123.

[57]. William Henry, ‘Secrets of the Cathars. Why the Dark Age Church Was Out to Destroy Them’ (http://www.bibliotecapleyades.net/esp_autor_whenry04.htm; 06.02.2014 г.). Оставям без коментар твърденията на Димитър Ангелов, че богомилството е “нашето средновековно лице, нашия принос към средновековната европейска култура…до голяма степен проява на българския народ през средновековната епоха” (Ангелов, Д. Богомилството в България. София, (1980), 121 (издание трето)) и на Видка Николова, оценяваща го като “българското християнско мислене за света” (Николова, В. Богомилството: Предобрази и идеи (В пътя от Първи до Трети завет). София, (2008) (корица)).

[58]. Michael Frassetto, op. cit., 202.

[59]. “Martyres veros, non poena facit, sed causa” [Epistola LXXXIX (2) (Epistolae (Secunda Classis)) (Sancti Aureli Augustini, Hipponensis episcopi, Opera omnia; PL 33:310)].

[60]. “Quamdiu enim loqui discitis, qui loqui semper nescitis?” [(Responsio cujusdam senis ad duos philosophos) (Beati Joannis Eucratae Liber qui inscribitur Pratum (Prokopii Gazaei, christiani rhetoris et hermeneutae; PG 87 (3):3026A)].

Изображения: авторът, Юлиян Великов и две негови книги. Източници – Гугъл БГ и http://www.uni-vt.bg.

Posted in История на Българската православна църква | Tagged , , , | Вашият коментар

ХРИСТОС И ЖЕНАТА*

Професор протопрезвитер д-р Стефан Цанков

И почудиха се, задето Той се разговаря с жена” (Иоан 4:27)

Стефан ЦанковТака разказва ученикът Христов и евангелист Иоан Богослов във връзка с бележития разговор, който Спасителят е имал със самарянката. Почудили се дори апостолите Христови, че Спасителят разговаря не само със самарянка, не само с жена блудница, но – въобще с жена.

И вече от това можем да разберем, как са гледали и евреите на жената във времето на Xpиста.

И наистина, не само сред езическия свят, било у простолюдието, било у най-издигнатите езически мислители, на жената са гледали не като на равнодостойна на мъжа, а като на робиня, като на вещ, ценена или като средство за плътска наслада, или пък като на родителка на деца и като къщовница[1]. Но и у самите евреи постепенно запада първотворческата Божия установа за равнодостойнството на жената с мъжа. Наистина, в свещените книги на Стария Завет успоредно е изтъкната (както и за мъжете) жената и като добра (разумна, мъдра, добродетелна, набожна), и като зла. Песимизмът относно жената и в тези книги може да се съзре, като например, в такива изрази за жената:

„По-горчиво от смъртта е жената, защото тя е мрежа, сърцето ѝ – примка, ръцете ѝ – окови; добрият пред Бога ще се спаси от нея, а грешникът ще бъде уловен от нея“ (Еклисиаст 7:26).

„От жена е началото на греха и чрез нея всички умираме“ (Сирах 25:27).

„Не отдавай на жена си душата си, за да не въстане против властта ти“ (Сирах 9:2).

„Както из дрехите излиза молец, тъй и от жената – женско лукавство” (Сирах 42:13).

„И в грях ме роди майка ми“ (Псалом 50:7).

В староеврейско време има жени, бележити със злината си, като например Далила, която съблазнява и погубва Самсон; царица Изавела, която търси да съблазни Ииуй ; дори Юдит замисля по същия път да направи това с Олоферн; Соломон е въвлечен в идолопоклонство оτ жени; Ирод погубва св. Иоан Кръстител заради Иродиада и Саломия, и така нататък.

В Стария Завет имаме, разбира се, и идеални жени, като например, известните пророчици Мариям (сестра на Моисей), Девора, Олдама, Ноадия и Анна. А редица жени са известни и като бележити патриоти и героини (като например дъщерята на Иефтай, майката на синовете Макавейски и пр.).

Но в староеврейско време унизителното гледане и положение на жената бързо се развива особено с многоженството (и конкубината, наложничеството) и с лесния за мъжа развод (напускане на жената).

Първосъздаденият Божи ред е моногамията: Бог сътвори човека, като (един) мъж и (една) жена ги сътвори, за да живеят в пълно (брачно) единство, по образ и подобие Божие; жената – като кост от костите и плът от плътта на мъжа; двамата съединени като една плът и в това двуединство Бог ги благославя (Битие 1:27-28; 2:18, 23-24). И Моисеевият закон издига еднобрачието (Левит 21:13; Второзаконие 17:17).  Но след и с греха упадъкът настъпва скоро. Вече Ламех (един от близките потомци на Каин) има две жени; Авраамовият брат Нахор си има наложница; Исав (синът на Яков) има много жени; и Авраам има наложница (Агар); славният съдия Гедеон има много жени, и така нататък. Та и царете имат много жени и наложници. И най-благочестивият измежду тях – Давид, има няколко жени и наложници. А премъдрият Соломон има седемстотин жени и триста наложници. И така нататък, и други[2]. Това упадъчно явление помрачава светостта на брака, разнебитва нравственото единство между съпрузите и разнищва нравите. Бракът почти загубва своя вътрешен смисъл, цена и значение. Мъжът гледа на жената повече като на предмет за удовлетворение на животинското си сладострастие. А у жената, така унизена, се развиват ниските чувства на завист, ненавист, вражда, съперничество, лъжа, хитрост, лукавство и измама.

Истинската любов чезне и се явява и у мъжа, и у жени, а особено у първите – жестокосърдието. На това жестокосърдие Христос посочва (Матей 19:8; Марк 10:5), като на причина за появата на развода между евреите. И при това, какъв развод? Едностранен, само по желание на мъжа и то без наистина оправдани причини. Вече Моисей (Второзаконие 24:1 сл.) разрешава: ”Ако тя (жената) не добие благоволение в очите му (на мъжа си), понеже той намира в нея нещо противно, (нека) ѝ напише разводно писмо и ѝ го даде в ръце и я изпрати от къщата си”. Също тъй и мъжът, който „намрази“ жена си. Вече това толкова своеволно напускане на жената показва, до каква степен е нарастнало жестокосърдието на мъжете към жените и изобщо унизителното отношение към жената. На жената се гледа вече не като (равноценна на мъжа) личност, а като на вещ. И като главна цел на брака у тогавашното еврейство се гледа или удовлетворението сладострастието на мъжа, или пък детерождението. Това е една от главните причини задето у жената се развиват изтъкнатите по-горе ниски чувства, а наред с туй киченето и кокетството у жената. Бележита в това отношение остава глава трета (16-24) у пророк Исаия: „Задето дъщерите Сионски се гордеят и ходят с вирнати шии и прелъстяват с погледи, и ситно стъпват и с верижки на нозете дрънкат, – Господ ще оголи темето на дъщерите Сионски и ще открие Господ срамотата им… ще отнеме хубавите верижки на нозете, всякакви звездички и лунички, обеци, огърлици и ветрила, превези, гривни и пояси, съдовце с миризми и магийски висулки, пръстени и брънки за нос, горна дреха и долна, кърпици и кесийки, светли тънки наметала, превръзки и покривала“.

Друга беда за жената-еврейка е било бездетството. Както, впрочем, и у други народи, жената е била ценена и почитана у евреите като майка и то като многодетна майка. А зла участ е съпътствала бездетната жена. Тук бракът загубвал своя собствен или предимен смисъл – духовното, любовно единство между съпрузите. Бездетството е било считано не само за недостатък на жената (Сирах 42:10), но и като неблаговоление Божие, като наказание за грехове (2 Царства 6:23; Левит 20:20 сл.; Псалом 112:9). С бездетството се обяснява или извинява и така наречения левиратен брак (братята да вземат жената на покойния си бездетен брат), напускането на жената, вземането на наложници или много жени и така нататък.

Всичко гореизтъкнато („жестокосърдие“) обяснява, колко незавидно е било положението на жената у древните евреи, колко ниско се е гледало на нея като на човек, и колко малко или слабо са били зачитани нейните индивидуални и нравствени качества и права. Жената се явява само в служебна роля на мъжа. Тя е за спокойствието и благоденствието на мъжа, като последният има съвсем малко длъжности към жена си. Нейната съдба е в ръцете или волята на мъжа.

И около времето на Христа Спасителя жената е била поставена у евреите на равна линия с робите и децата, също и в областта на религиозния живот. Жените са били държани в религиозно невежество и равините са презирали жената. Равинът е считал под своето достойнство да говори публично с една жена. Според установени в науката паметници, правила са били за онова време: „Не говори много с жена“. „Всеки, който говори с жена, си навлича нещастие, пренебрегва закона и накрая наследява пъкъла“. „Много момичета – много разврат; много роби – много грабеж; много жени – много магьосничество“. Щом един равин не бива на улицата да говори и със собствената си жена, дъщеря или сестра, очевидно горните правила нямат за цел главно предпазване от свободно общуване с жените, а надменността към тях. В този смисъл се и предписвало, жената да не бъде поздравявана. Не говори ли за подобен предразсъдък и удивлението на самите апостоли, че Христос говори с жена (самарянката)? „Мишна“ (най-старото събрание на еврейските правила на вяра и живот и на преданията, написана във II век) цени сто жени на мястото на двама мъже. А и Иосиф Флавий, древният историк на еврейството в „Еврейски старини” 3, 1, 2, казва: „Жената във всяко отношение е по-долноценена от мъжа“. Със същите възгледи за жената се отличават и други стари еврейски книги като, например, Талмудът (тълкувания на „Мишна“) и „Мидраш“ (равинско тълкувание на Стария Завет). Така например в тях се казва: „Добре е за онзи, чиито деца са мъжки; но горко на онзи, чиито деца са женски“. „При раждане на едно момче, всички са радостни, а при раждане на момиче – опечалени“. Роди ли се на света момче, иде радост в света; роди ли се момиче – не идва нищо“. „Дори и най-добродетелната между жените – е една магьосница“. „Нашите учители са казвали: четири свойства имат жените – те са ненаситни при ядене, властолюбиви, тромави и ревниви“. Даже и в молитвите си тогавашните евреи са изразявали подобни възгледи за жената. Така, предадена е една молитва, която трябва всеки евреин всеки ден да казва, а именно: „Слава на Бога, че не ме е създал езичник! Слава на Бога, че не ме е създал жена! Слава на Бога, че не ме е създал невежа!“

В такова, прочее, унижение и презряно положение е била докарана и изпаднала жената, не само в целия езически свят, и римлянката, и елинката, но и жената-еврейка. И тя, всички жени, са въздишали за освобождение от веригите на робията, на греха, неправдата и безправието. И на всяка от тях набожна жена в сърцето и в молитвите ще да са се издигали към небето думите у пророк Исаия (45:8): „Росете, небеса, отгоре, и облаците да изливат правда; да се разтвори земята и да принася спасение, и да произрастя заедно правда“.

И всяка такава жена ще да е молела за Месия и свой Спасител: „О ела, ела Емануил, направи ни, нас бедните, свободни!“

***

И наистина, Христос, се яви и за жената като роса от небесата, за да възрастне и за нея правда, свобода и любов.

И към нея Той простря спасителните Си ръце и отправи и към нея, а би могло да се каже – преди всичко към нея, зова: „Елате при Мене всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя; вземете Моето иго върху си и се поучете от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите покой на душите си; защото игото Ми е благо и бремето Ми леко“ (Матей 11:28-30).

Христос откри нова епоха за жената.

В противоположност на езическия, пък и на еврейския свят, Той разкъса веригите на греха и неправдата, смъкнали жената от първосъздадения Божи ред на човека до положението на долно, презряно, изтерзано същество. Всъщност, Той дойде да възстанови този Божи ред въобще за човешкия свят и не по-малко за жената. Затова, Той гледа на жената и сочи на нея от небесна висота. Не това, което са направили от нея грехът, неправдата, жестокосърдечието. За съществото, достойнството и призванието на жената не са от значение ни социалният произход, ни народността, ни образованието, ни имотността, нито дори полът. Той гледа на жената от нравствено-религиозна висота, от висотата на вечните Божии истини. Затова жената у Христа е преди всичко човек, едносъщна и еднодостойна на мъжа. Еднакво с мъжа нейната вечна ценност е в нейната душа, в нейния безсмъртен дух. Първо човек, а после мъж или жена. Един Бог сътвори еднакво мъжа и жената. Един Бог – Баща и на двамата. И двамата – деца Божии и братя помежду си. Еднакъв произход, еднаква същина, еднакво основно призвание. И което е от особено значение и за мъжа, и за жената (и оттук за целия човешки род) то е, че и двамата тях Бог ги създаде по Свой образ и подобие. Какъв еднозначен и велик произход – „образ Божи“, и какво еднакво и велико призвание – „подобие Божие!“

Христос възстановява първотворческия Божи ред за мъжа и жената. А той е:

Първосъздаденият „човек“ е андрогеничен, човек въобще, с потенцията на мъж и жена (Битие 1:27). И защото „не е добре човекът да бъде сам“ (самец), Бог създава от природата на човека (отделя от „реброто“, от страната на сърцето на човека) нему подобната жена, като негова другарка „помощница“ (по еврейския текст „точна снимка“), отделя половете в индивидуални личности, като в самото това вкоренява и тяхното единство, пълнота и цялост в едно „двуединство”. Прилепени духовно и телесно (полово), те са (в брачния съюз) „една плът“ (Битие 2:18-24). Един от други. Един с други. Един за други. Едно неразлъчно двуединство. Едно любовно двуединство – по образа и подобие Божии, по образа на Троичния Бог, неслитно и неразделно. А Бог и в Своя вътрешен троичен живот, и в Своята изява навън (в света) е любов. От любов, с любов и за любов създаде Бог човека, също и като го сътвори мъж и жена, а също и в брачния им любовен съюз – „една плът“, едно битие.

Затова и Христос, като Богочовек, възстановил любовното единство между Бога и човека, издига и първотворческото единосъщие и единство между мъжа и жената и божественото установление на брака. Затова Христос издига и подчертава моногамията, еднобрачието и осъжда не само многоженството, но и многоженитбата, развода, прелюбодеянието и разврата.

„Който отначало (ги) сътвори – казва Христос, – мъж и жена ги сътвори. Затова ще остави човек баща и майка и ще се прилепи до жена си, и ще бъдат двамата една плът. Тъй че те вече не са двама, а една плът. Прочее, което Бог е съчетал, човек да (го) не разлъчва“ (Матей 19:4-6; Mарк 10:6-9).

И отново:

„Поради вашето жестокосърдие ви е позволил Моисей да напускате жените си; но отначало не беше тъй. Аз пък ви казвам: който напусне жена си, освен поради прелюбодеяние, и се ожени за друга, той прелюбодейства; и който се ожени за напусната, прелюбодейства“ (Матей 19:8-9; 5, 32; Лука 16:18; Mapк 10:11). „И ако жена напусне мъжа си, и се ожени за друг, прелюбодейства“ (Mapк 10:12).

Нека при това тук се отбележи, че изключението, което отбелязва евангелист Матей за (позволението на) развод по прелюбодеяние, не е отбелязано у евангелистите Марк и Лука и че не само в западния (римокатолически), но и в източноправославния свят по въпроса за абсолютната забрана на развода (от християнско становище) съществува (въз основа на текстов анализ и на преданието вече от древните отци) грамадна литература, в смисъл, че християнският брак от идеално и догматическо гледище, по своята същина е неразторжим (неразрушим) и че изключението, което отбелязва апостол Матей, следва по-скоро да се разбере като раздяла; и че и допусканото в църквата разторжение на брака е отново (като в Стария Завет) последица от „жестокосърдието“ човешко; и че върховен Божи закон си остава: „Което Бог е съчетал, човек да (го) не разлъчва[3]

А в спазването на духовното единство, чистотата и предаността в брачния съюз Христос указва, че прелюбодеяние върши и всеки онзи, който и само похотно пожелае чужда жена:

„Слушали сте, че бе казано на древните: не прелюбодействай. Аз пък ви казвам, че всеки, който поглежда на жена с пожелание, вече е прелюбодействал в сърцето си“ (Матей 5:27-28[4]).

С това Христос показва, колко фалшив е възгледът, че половото единство между мъжа и жената в брачния им съюз е прост животински или само физиологически акт, а не телесно и духовно единство едновременно; както и възгледът, че жената, (женският пол) е предмет или вещ на сладострастие, а не равнодостойно взаимно допълваща се с мъжа жизнена другарка. Ето защо, само у Христа, в християнския брак са дадени основите на разумното, духовното, нравствено гледане на пола и жената и така жената (и при специфичните свои дарове) се издига като човек и личност наравно с мъжа.

Това толкова повече трябва да се изтъкне и подчертае и от гледището за взаимната любов, която свързва и издига жената и мъжа в брака.

Пълното двуединство на съпрузите като двусъставни същества (от дух и тяло) е общение и единство телесно и духовно едновременно, двуединно общение на взаимно цялостно и пожизнено отдание, проникновение, допълване, обогатяване, издигане. Краен спиритуализъм (като у Лев Толстой и други) е отричането на половата любов, на телесното полово общуване и единство, както и крайност е да се вижда същината на брачния съюз в неговата плътска страна (като В. Розанов, Д. Мережковски и мнозина други на Изток и Запад), тоест да се абсолютизира сексът. Съпружеското единство е цялостно, защото обединява и възпълва съпрегнатите мъж и жена напълно в цялото им битие, в цялото им същество, в цялата им личност, без да пресича личността, а обратно – като я обогатява и усъвършенства. В това телесно общение и единство има отчасти нещо аналогично на съотношенията между личност и общество (личен и обществен живот), но при тази особена разлика, че брачният съюз на мъжа и жената е най-тясното и интимно социално общение и единство. Вече при създаването на човека Творецът казва: „Не е добре човеку да бъде сам“. Но Той не създаде втори мъж, а жена и ги благослови да бъдат една „плът“. Анализирайки това единство, правилно е да се прави разлика между „секс“, „ерос“ и „агапе“. „Сексът“ е простият полов инстинкт, свойствен на животните, егоистичен (само да взема), и в самодоволството, без да иска, служащ на продължението на рода; „еросът“- половата човешка любов, която е персоналистична (от лице към лице, от лице за лице), отдайна и взаимно възпълваща (телом и духом) и, поради това, неделима; и „агапе“ – висшата степен на любовта, любовта на чистия духовен живот, независима от тялото, любовта на божествен етос в ероса, чистата, всеотдайна, саможертвена, творческа любов, като най-върховен отблясък на Божия образ в човека, любов, която е едновременно даденост и зададеност в човека. И трите са битийни степени: „сексът” – в животното, който в човека е упадъкът в плътска страст, в плътоугодие, в похот, която накърнява и опустошава духа; „еросът“ – в естествения човек, човешката лична полова любов, в която се допълва и изпълва, в която сексуалността (полярността) и персоналистичността (индивидуалната единичност) се уравновесяват и синтезират в целостта на човек, но в който ерос, без етоса на по-висшата любов се идва или до егоцентризъм, ревнивост и страсти и се подрива единството, или пък се обръща в идолопоклонство, в обожаване на тварния човек; и „агапе“ – сублимираният във висшата етика ерос, чистата духовна, божествена любов, разпалената искра на Божията любов в човека, чистата, пълна, всеотдайна, жертвена, творческа любов, която издига човека до самия Бог и открива в сърцето на човека храм за Бога. В това е богоподобието на човека – в пътя на съвършенството на брака. Тук е тайната и тайнството на християнския брак. „Брак в Господа“ и любов богоблагодатна.

Тази любов е онтологическата основа и най-чистият извор на християнския брак, и тя е, която отговаря на духа на Христовото учение.

„Бог е любов. И любовта е от Бога и всеки, който люби, е роден от Бога и познава Бога“ (1 Иоан 4:7-8).

„Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та който вярва в Него да не погине, но да има живот вечен“, казва Христос (Иоан 3:16). И апостол Иоан: „Божията любов към нас в това се яви, дето Бог проводи в света Своя Единороден Син, за да бъдем живи чрез Него“ (1 Иоан 4:9; срв. Филипяни 2:5-8).

„Тази е Моята заповед: да любите един другиго, както Аз ви възлюбих“ (Иоан 15:17).

И още по-специално за брачния съюз: Сам Христос уподобява Себе Си, земния Си живот на брачно тържество (Матей 9:15) и Себе си (към църквата) като младоженец и църквата Си като Своя невеста (Иоан 3:29; срв. Откровение 19:7-9; 21:9). Успоредно на това и апостол Павел (Ефесяни 5:23-32) уподобява тайната на брачния съюз на съюза между Христа и църквата. „Мъже, обичайте жените си, както и Христос обикна църквата и предаде себе Си за нея”.

Ето тази сублимирана брачна любов в Господа и Христа Иисуса, като най-дълбоката основа и най-животворната спасителна сила на християнския брак, е, която издига и поддържа равенството, достойнството и истинската свобода между съпрузите и премахва възможностите или изкушенията, щото свободата на единия да се обръща в своеволие или силата на единия да прави другия роб. Тази възвишена брачна любов е отобраз и на Божията любов, бидейки мъжът и жената създадени по образ и подобие Божие, по образа и подобието на Божията любов. В брака тя е основа и цел: тя търси и да даде, и да вземе, да обедини, да сплоти във всичко чисто, добро, прекрасно. Така тя е коренът на всички добродетели, на всяко съвършенство, и основа на всички форми на взаимна любов. От тази съпружеска любов се ражда истинската любов и между родители, и деца; между семейството, рода, и народа, между „ближните“ – единството на човешкия род.

В този дух Христов, и великите древни отци на Църквата подчертават равнодостойнството на жената с мъжа и изтъкват онтологичното и пневматологичното естество на брачната любов.

„При видимо различие, мъжът и жената имат не различна, а една и съща природа; поради това и еднакво са назначени за добродетелта”, казва Климент Александрийски (Strom., IV, гл. 8).

„Жената е отлична от мъжа не по душа, а по тяло. Всичкото различие между тях е в членовете, а добродетелите са общи и общ е пътят за славен живот. Всичкото предимство е в усърдието“, пише св. Григорий Богослов (Твор., р. пр., ч. I, 280, т. V, 103).

И св. Иоан Златоуст: „Жената се отличава от мъжа само по външните обстоятелства…, а в подвизите на благочестието попрището им е общо, общ и подвигът“ (Беседа в храма на св. Ирина).

А за брачното единство и любов св. Иоан Златоуст така изяснява Христовото учение:

„Когато мъжът и жената се съединяват, те съставят образ не на нещо земно, а образ на самия Бог“ (Омилия към Ефесяни 12:5). „ Любовта изменява самата същина на нещата“ (32-ра омилия към 1 Коринтяни). „Любовта е такава, че любящите се съставят вече не двама, а един човек, което не може да направи нищо друго, освен любовта“ (Омилия 33-та към 1 Коринтяни). „Бракът е тайнство на любовта и се явява тайнство вече поради това, че надвишава категорията на разума, защото в него (в брака) двамата стават един“ (Омилия към 1 Коринтяни 7:39-40). „В брака душите се съединяват с Бога в неизречим някакъв съюз“ (Омилия към Ефесяни 5:22-24).

В най-древната християнска литература дори се изказва мисълта, че в истинския християнски брак на чистата любов се обожествяват отношенията на половете („Пастир“ на Ерм, видение първо, 1:7).

Ако към всичко гореказано за равнодостойнството на жената – в произход, същина, предназначение и брак – добавим, че, според Христа, и жената, както и мъжът, според индивидуалните им дарове (1 Коринтяни 7:7), не са абсолютно свързани в пола си, че те могат да преминат своя богоблагодатен живот и в девство (Матей 19:20), ще се види, че жената в своето достойнство и нравствено-религиозно призвание, в служението на висшата любов не чезне извън пола си. И в живота на девство тя може да бъде и е била, и е служителка на тая любов, със своето духовно майчинство и сестринство, особено към всички страдащи и онеправдани, до пълна всеотдайност и саможертвеност.

__________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1949, кн. 8, с. 10-33. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Вж. статията ни „Жената”, в „Духовна култура“, 1949, кн. 4.

[2]. Срв. Битие 4:19; 22:24; 29:15 сл.; 30:16-2 сл.; 2 Царства 12:8; 5:13; 15:16; 3:2-5; 16:21-22; 3 Царства 11:3-9. Вж. същото за Ровоам – 2 Паралипоменон 11:21 сл.; за Авия – 2 Паралипоменон 13:21; за Иоас – 2 Паралипоменон 24:3; за Ахав – 3 Царства 16:20 и така нататък.

[3]. Срв. А. Завьяловъ, Къ Вопросу ο браке и брачномъ разводе, С. Петербургъ, 1892; Aloys Cigoi, Die Unauflösbarkeit der christlichen Ehe und die Ehescheidung nach Schrift und Tradition, Paderborn, 1895; Fritz Vogt, Das Ehegesetz Jesu, Freiburg im Br., 1936.

[4]. Казаното тук от Христа е изречено и съпоставка със старозаветната заповед по грубото нарушение на съпружеската вярност. И то се отнася за извънбрачни отношения, а не към всяка, тоест и към собствената жена, както последното разбира Лев Толстой, който, както е известно, отрича всеки полов живот за християните (краен спиритуализъм, „Крайцеровата соната“). Че Христос разбира „прелюбодеянието“ в изтъкнатия смисъл (като отношение извън брака) се вижда, както от приведените по-горе Негови думи, че в брака съпрузите са една „плът“, а и от това, че Той прави ясна разлика между „прелюбодеяние“ (по гръцки ”μοιχεα”), тоест полово престъпление на съпрузите, и „любодеяние“, блудство (по гръцки „πορνεια“), порочност помимо брака (против седма заповед Господня). Срв. за тази разлика думите на Христа у Матей 7:21.

Изображение: авторът проф. протопрезвитер д-р Стефан Цанков (1881-1965). Източник Гугъл БГ.

Следва

Posted in Библеистика | Tagged , , , | 4 коментара