ЯВЯВАНЕТО НА ГОЛЯМАТА СВЕТЛИНА*

(Тълкувание на Исаия 8:23-9:6)[1]

Анна Маринова

anna marinovaХристовото Рождество както и необикновеността на Родения във Витлеемската пещера е предсказано по един завладяващ начин от св. пророк Исаия в пророческо слово за явяването на голяма светлина (Исаия 8:23-9:6). Това утешително пророческо слово създава известни затруднения за неговото датиране. Началният стих (8:23) може да се отнесе към пророческата дейност на Исаия понеже в него се съдържа описание на бедствията, причинени от Сироефремската война (733 година преди Христа). Според  К. Marti (и други учени) следващите стихове (9:1-6) са написани след Вавилонския плен (538 година преди Христа). Аргументите им за това са следните:

1. Исаия не възлага надеждата си на царския дом на Давид, а на религиозната общност;

2.Темата за ревността на Яхве при по-древните пророци не е повод за утеха. Тя става такава едва при пророк Иезекиил;

3. Целият народ, а не само една част, е описан като угнетен;

4. По времето на изричането на това слово домът на Давид няма повече царуващи потомци[2].

Текстът на Исаия 8:23-9:6 най-вероятно е изречен от пророк Исаия, но е редактиран след Вавилонския плен (538 преди Христа) затова и той съдържа следпленните очаквания на Месия предвид новата реалност – липсата на цар, наследник и продължител на Давидовата династия. След Вавилонския плен (538 преди Христа) надеждата за възстановяване на династията на Давид се изразява в очакването на един потомък (Иеремия 23:5; Захарий 3:8; 6:12), който е представен като пастир (Исаия 40:11 и сл.; Иезекиил 34:12; Захарий 11:16 и сл.), новопоникнала клонка (Исаия 11:1 и сл.), цар, чието царуване е голямо и е с мир и правда (Исаия 8:23-9:6). Този месия, в есхатологичните следпленни очаквания, е представител на Яхве, който ще донесе спасителното бъдеще когато ще настъпи окончателно блаженство и мир, ще изчезне смъртта и ще настане новото творение (Исаия 65:17; Зах. 8, 7-14, 14:8-11). Месия същевременно е очакван и като спасител с титлата “син човешки” (която е заимствана от Даниил 7:13-14)[3]. Похватът да се вземе едно историческо събитие от миналото (в случая последиците от Сироефремската война) и да се прочете по нов начин е типичен за пленно-следпленната есхатология. Но при това припомняне на миналото, старото не е историческа реминисценция, а е средство за представяне, с помощта на познатите представи, на новото, което ще се яви в бъдеще[4].

23. Защото не ще има мрак, който ще я утеснява. По предишното време унизи земята Завулонова и земята Нефталимова, а следващото ще прослави пътя при морето отсам Йордан, езическа Галилея. 1. Народът, който живееше в тъма, видя голяма светлина и за живеещите в земята на смъртната сянка, светлина изгря над тях. 2. Ти ще увеличиш ликуване, ще увеличиш радостта. Ще се радват пред лицето Ти с радост, като радостта по време на жетва; както ликуват при разделяне на плячка. 3. Защото робското иго и тоягата за гърба му, пръчката, която го пропъжда, ще бъде счупена като в деня на Мадиам. 4. Защото всяка войнишка обувка, която се обува за смут и одежда, валяща се в кърви ще бъде изгорена – храна на огъня. 5. Защото Младенец ни се роди, Син ни се даде и царуването Му ще бъде на рамената Му. И ще Му нарекат името – чуден Съветник, Бог силен, Отец на вечността, Княз на мира. 6. Ще се увеличи царуването Му, което е голямо, и мира няма да има край. Ще бъде той на престола на Давид и за царството Му за да го укрепи и за да го утвърди чрез съд и правда от сега и до века. Ревността на Господа на войнствата (Саваот) направи това[5].Микеланджело, Св. пророк ИсаияПророческото слово започва с представянето на земята Завулонова и Нефталимова като унизена, което изяснява конкретното събитие от историята на Израил поради което е изречено утешителното слово. Под Завулонова и Нефталимова земя (стих 23) се има предвид Северното Израилско царство. Причината за унижението на Северното царство не е спомената, защото тя е била самопонятна за слушателите (респективно читателите) на този текст. Това е следствието от избухналата през 733 година преди Христа, тъй наречена Сиро-Ефремска война когато Израилският цар Факей (735-733) и царят на Дамаск Рецин нападат Юдея и цар Ахаз (733-727) с цел да го свалят от престола и на негово място да поставят неизвестния „син Тавеилов” (Исаия 7:6). Цар Ахаз е принуден да повика на помощ могъщия асирийски цар Теглатфеласар ІІІ (745-727). Теглатфеласар опустошава голяма част от Северното царство като само столицата Самария не е превзета. Земята на Нефталимовото коляно е присъединена към Асирия (4 Царств. 15:29), което значително отслабва Северното царство. В исторически извори се описват победите на Теглатфаласар ІІІ: „Всички градове на Бет Омри (дом на Амврий – б. м.) причислих при моите по-раншни походи към областта на моята страна, а само град Самария оставих… Просторната (земя, в. см.) Нафтали присъединих към областта на страната Асирия ”[6]. Пътят към морето, за който се споменава в стих 23, безспорно е тъй наречения морски път (via maris), който минава покрай Средиземно море и свързва Египет с Дамаск и други градове в Мала Азия. В стих първи (Исаия 9 глава), чрез един антитетичен паралелизъм в двете части на стиха (противопоставяне на тъмнина-светлина), се изразява утешението, че Бог ще спаси народа Си от чуждоземните нашественици (асирийците). Смъртната сянка (sal mawet) и тъмата (hosek) са символи на унизеното положение на Северното царство. Над него обаче Бог обещава изгряването на голяма светлина. Светлината е божествено свойство. В Свещеното Писание Бог се нарича истинска Светлина (Псалом 27:1; Михей 7:9; Иоан 1 глава), която просвещава всеки човек (Иоан 1:9). Затова свети Иоан Златоуст вижда в този текст не само утешително пророчество за Северното царство, но и указание за това, че голямата светлина е Самият Христос[7]. Светлината според него е и евангелското благовестие, което озарило тъмата на заблудата и нечестието[8]. Ценно свидетелство за разбирането на текста на това пророчество е Евангелието според Матей, където то е посочено като отнасящо се до Христовата проповед в Галилея и Неговото установяване в град Капернаум (Матей 4:12-16). Заселването на Христос в Капернаум е видяно от Матей в перспективата на изпълненото пророчеството на Исаия, а именно в това, че езичниците в Галилея ще станат причастни на Христовата благодат[9]. Христовото поселване в Капернаум се изяснява от блажени Теофилакт с името на този град, което означава дом на утешението – Спасителят се поселил в него, за да направи езичниците дом на Утешителя, Светия Дух[10]. Явяването на голямата светлина непременно ще се настъпи, затова Бог възвестява време на радост (стих 2). Думата simha(h) означава радост въобще[11], а глаголът „ликувам” (gjl/gul) се използва най-вече в култовия език и означава радост пред лицето на Бога[12]. Голямата радост, която ще настъпи, е обрисувана от св. пророк Исаия посредством две картини – картината на радост при жътва и радост, която настъпва при разделянето на завоюваната при победа плячка (стих 3). За страна като Палестина, която е бедна на вода, особено важна е жътвата на зърнените храни (qasjr), затова и радостта след събирането на добра реколта е самопонятна. Празникът на жетвата в Израил се е празнувал като благодарност към Яхве, Който дава плодородието на земята (Изход 23:16, Второзаконие 16:17). Радостта при подялбата на плячка се дължи на правото войниците, които не са наемани, след победата да си разделят част от завладяното[13], освен ако не е определено цялата плячка да бъде предадена на заклятие (вж. Второзаконие 2:34, 3:6; Иисус Навин 6:16, 20; 1 Цар. 15:18 и други) и напълно унищожена (тъй наречения herem)[14]. Радостта тук обаче не е следствие на победа при конкретна битка, въпреки че в текста се говори за „деня на Мадиам” – тоест споменава се за славната победа, която Гедеон е извоювал срещу Мадиам (Съдии 7:9 и сл.). Радостта от тази победа на Гедеон е голяма, тъй като Сам Бог я прави възможна и тя изцяло е приписана на Яхве чрез картинното описание „Господ постави меча на всеки срещу другаря му” (Съдии 7:22). Подобна е радостта, която се възвестява сега за Израил, а повод за нея е това, че Бог е съкрушил робското иго (@ol subalo – робското му иго. Глаголът sabal картинно предава робската работа и означава „нося товар като роб”) и е премахнал вече наказанието, чийто символи са тоягата (mate(h)) и жезълът (sebet)[15]. Всичко, което принадлежи на враговете на Израил и което е изразено чрез синекдохите „войнишка обувка” и „войнишка дреха, обагрена с кръв”, ще бъде изгорено с огън (стих 5). В изгарянето на дрехите, обагрени с кръв, св. Василий Велики вижда пророчество за тайнството Кръщение, когато ние събличаме стария човек със страстите и похотите му и се обличаме в Христос (Гал. 3:27)[16]. Истинска радост е породена не от богата реколта или е следствие на освобождаването от враговете, а причина за нея е раждането на младенец – цар (стих 5), който носи, подобно на одежда, своето царуване на раменете си[17]. Този цар е назован с четири имена, които го характеризират. Даването на име в древния Ориент означава път за познаването на този или на това, което е именувано[18].  В Египет на възкачващия се на трона фараон се дават пет така наречени тронни имена като между рождението и възкачването на престола на даден фараон се смята, че има изключителна Божия грижа и призоваване. Фараонът е призван  и избран от бог Амон-Ра чрез оракул, който възвестява началото на неговото царуване[19]. Младенецът-цар в пророчеството на Исаия е наречен с четири имена, а в Египет (както споменахме) на фараоните са давани пет имена. Затова A. Alt приема, че последната част от пророчеството, съдържащо петото тронно име, е загубена. Според него са загубени думите “възвеличаващ владичеството” – marbe(h) hamisra (h). Основание за това си предположение А. Alt намира в това, че в началната дума на следващия стих (стих 7) -  думата lemarbe(h) буквата мем, макар и да е в началото на думата, е със своето крайно начертание и следователно на читателя е указано, че има част от текста  (петото тронно име), която е загубена[20].

Даването на четири имена на родения младенец-цар е повлияно от египетската практика на тронните имена, но това повлияване не трябва да се приема като копиране и следователно търсенето на пето име, което е загубено, според нас е пресилено. Този акт на даване на имена произлиза от иерусалимската царска практика, която е повлияна (като език и символи) от египетската практика[21]. Първото име, дадено на родения младенец, е чуден съветник (pele! jo@es). Между Масоретския текст (МТ) и Septuaginta тук има разночетене. В Septuaginta стоят думите  „ще му нарекат името ангел на великия съвет” (kaleitai to onoma autou megales boules angelos)[22]. Според светоотеческото разбиране ангел на великия съвет е Господ Иисус Христос, Който като Бог е по-горе от ангелите (срв. Евреи 1:4), защото докато ангелите са служебни духове (Евреи 1:14) то Христос е Син Божий по естество, Който е роден от Отца преди всяка твар (Евреи 1:5 и сл.)[23]. Името „съветник”(jo@es) изразява не само интелектуалните способности на царствения Отрок, но и мъдростта да ръководи и управлява, тоест неговата практическа мъдрост[24]. Чудотворенето пък е способност за извършване на велики дела. Само Яхве може да се окачестви като Бог, „Който върши чудеса” (Псалом 77/76:15) в историята на Израил (едно от тях е извеждането на Израил от Египет – Псалом 106/105:21). Това е и основанието за светоотеческото изяснение на чудния съветник като Бог Слово – Господ Иисус Христос. Макар че Той понизи Себе Си и при раждането Си (Фил. 2:7-8) прие образа на Раб, Той при Неговото снизхождение (kenosis – буквално опразване) ни най-малко не загуби от Своето божествено достойнство и величие[25]. Второто име на родения е Бог силен (!el gibor). Думата „Бог(elohjm), освен за Господ може да се употреби и за високопоставени хора като царе, съдии (срв. Псалом 45/44:7, Псалом 58/7:2), а Моисей е наречен Бог по отношение на брат си Аарон  и на фараона (Изход 7:1). С това не се изразява божеско почитание към тези хора, а се изтъква висотата на тяхното служение. Родилият се младенец-цар, на когото по-нататък в текста се приписват редица божествени свойства, се отличава с това, че той е силен. С прилагателното име „силен” (gibor) се окачествява този, който е силен по време на война, на битка, този, който се е проявил като герой[26]. В разглеждания текст el gibor е титла на идващия Месия[27]. Предвид на това обаче, че роденият е наречен с името княз на мира, то окачествяването му като силен означава това, че Неговата сила не е във военно, а е в духовно отношение.Третото име с което е наречен царят е отец на вечността – abjad. В древния Ориент, а и в Израил на царя се е пожелавало да живее вечно (Псалом 21/20:5, Псалом 72/71:5, 17). В Свещеното Писание обаче вечността  се отнася единствено до Бога, Който се призовава като вечен Бог– !el@olam (Битие 21:33; Иеремия 10:10). Така на родения младенец е приписано едно важно божествено свойство – вечността. Родилият се е наречен и с четвърто име – княз на мира (sar salom). Царят трябва да осигурява мир; в негови дни мирът трябва да процъфтява (срв. Псалом 72:7). Мирът (salom) трябва да се разбира не само като отсъствие на война, но като време когато ще се извършва правдата (sedaqa). Мирът е Божий дар, вътрешна духовна радост и щастие[28]. Св. апостол Павел разкрива Господ Иисус Христос като наш мир (he eirene hemon) понеже Той примири  чрез кръста както юдеите с езичниците, така и падналото човечество с Бога (Еф. 2:14-18). В стих шести има разночетене между МТ и Septuaginta, което разночетене обаче не засяга смисъла на обещаното –  царуването на младенеца върху престола на Давид ще е славно и няма да има край[29]. Това царуване още преди да се роди младенецът вече е голямо, което свидетелства за необичайността на личността на този Младенец. Роденият обаче не е определен като цар (melek), а неговото управление е означено като misrah – тоест като управление на княз. Това дава повод на  H. Wildberger  да изясни, че роденият нов цар на Израил тук се описва като княз понеже царят е подчинен на Яхве и е Негов представител на земята[30]. След Вавилонския плен (538 година преди Христа) Израил няма самостоятелен цар. Дори по времето на династията на Макавеите (167-37 преди Христа) те са само етнарси и не са напълно независими от съответната селевкидска или римска власт, а по-късно Иродовците са подчинени на римските императори и са васални царе (reges socii)[31]. Фактът, че след Вавилонския плен (538 година преди Христа) на Давидовия престол няма самостоятелен цар, както и това, че властта на родения цар е описана като властване на княз, дава възможност Спасителят да разкрие на юдеите, които очакват земен Месия като възстановител на династията на Давид, Себе Си като истински Месия и Своето царство като царство не от този свят (Иоан 18:36). Извършването на правда и съд (стих 6) е едно от задълженията на царя в древния Ориент и най-вече в древния Израил, където царят трябва да ги извършва защото те са заповядани от Яхве (Второзаконие 24:17; Исаия 1:17). Правдата и съдът обаче са божествени свойства, с които ще се отличава новородения младенец – цар. Според Свещеното Писание единствения съд, който е праведен е Божия съд (Неем. 9:13; Псалом 9:9, 35/34:24; Иоан 5:30; 1 Петр. 1:17 и други). Господ Иисус Христос Сам разкрива, че Той ще извърши нелицеприятния и окончателен съд в последния ден (Матей 25:31-46). Бог в Свещеното Писание на Стария Завет (Изход 20:5; Второзаконие 4:24, 5:9, 6:15; Иисус Навин 24:19) е описван като Бог ревнител (el qane’), най-вече във връзка с това, че Израил не е верен на Завета[32]. Пророк Иезекиил описва неверните Израил и Юдея (Иезекиил 23 глава) като две сестри блудници, които извършвайки идолопоклонство и неспазвайки Закона, не са верни на своя Господ. Яхве е описан като Жених, Който следва след неверната Си съпруга (Израил), вика я и я заплашва с наказание, ако тя не се върне към спазването на договорните отношения (Ос. 13:4)[33]. В стих 7 обаче Божията ревност няма да накаже неверния Израил, а ще извърши възвестеното раждане на очаквания младенец.

Старозаветното човечество е очаквало явяването на голямата Божия Светлина, както и за идването на младенеца-цар (masjah). За явяването на тази, обещана голяма Светлина св. апостол Иоан Богослов пише в предговора  на своето Евангелие (Иоан 1:1-18), че мракът не я е обзел (Иоан 1:5). Тази светлина е чудният и силен Съветник и Цар, Младенецът Господ Иисус Христос.

_________________________

*Източник – http://amarinova.wordpress.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Стих 23 от 8 глава на Масоретския текст съответства на стих 1 от 9 глава от синодалното издание на Библията, С., 1991 година.

[2]. Wildberger, H. Jesaja, T. 1, Neukirchen 1980, S. 368.

[3]. Gerstenberger, E. Israel in der Perserzeit, Stuttgart 2005,  S. 159 – S. 160, S. 371.

[4]. Kilian, R. Jesaja 1-12, Wuerzburg 1986, S. 70.

[5]. Текстът е преведен от Biblia hebraica, Kittel, R. (Hrg.), Stuttgart  1990.

[6]. Цит. по Шиваров, Н., Външнополитическият живот на Израилското и Юдейското царства през царуването на Теглатфаласар III Асирийски, ГДА 1959-1960, с. 85.

[7]. Вж. Св. Иоан Златоуст Толкование на пророка Исаю, Т. 6, ч. 2, СПб. 1899, с. 112.

[8]. Св. Иоан Златоуст Толкование на святаго Матея Евангелиста, СПб 1901, с. 141.

[9]. Luz, U. Das Evangelium nach Matthaeus, 1 Teilband, Neukirchen 1997, S. 171. U. Luz изяснява определението езическа Галилея като технически термин, а не с това, че Галилея била населена от езичници. Ibid., S. 170.

[10]. Блажени Теофилакт Охридски, Тълкувание на Евангелието, ч. 1, Атон 2003, с. 80.

[11]. Gesenius, W. Hebraeisches und aramaeisches Handwoerterbuch ueber das Alte Testament, Heidelberg 1962.

[12]. Виж. Jenni, E. Във Theologisches Handwoerterbuch zum Alten Testament, Jenni, E. (Hrg.) Guetersloh 1971, S. 416.

[13]. Вж. Пиперов, Б., Тълкувание на книга пророк Исаия, С. 1982, с. 34.

[14]. Повече за herem вж. в Шиваров, Н., Библейска археология С., 1991.

[15]. Вж. Речник на библейските символи, С., 1995, с. 199.

[16]. Василий Велики, Толкование на пророка Исаию, М., 1993, с. 255.

[17]. Според E. Waschke Ис. 9:1-6 възвестява раждането на Имануел, който не е син на пророк Исаия нито е някой цар, наследник на Давид за какъвто го смята H. Wildberger. Waschke, E. Der Gesalbte, Berlin 2001, S. 83-84.

[18]. Вж. Вълчанов, Сл., Божиите имена в Стария Завет, във Вечното в двата библейски Завета, Шиваров, Н., Вълчанов, Сл., ВТ., 1993, с. 17.

[19]. Вж. Koch, K. Geschichte der Aegyptischen Religion,  Stuttgart 1993, S. 270.

[20]. По Wildberger, H. Jesaja…, S. 365.

[21]. Beuken, W. Jesaja 1-12, Breisgau 2003, S. 249.

[22]. Septuaginta, Ralfs, A. (Hrg.) Stuttgart 1979.

[23]. Срв. Ambrosius Mediolanensis, Ueber die Sakramente ueber die Mysterien, Breisgau 1990, S. 99.

[24]. Шиваров, Н., Записки.

[25]. Св. Иоан Златоуст…, с. 51.

[26]. Вж. Kosmala, H. В Theologisches Woerterbuch zum Alten Testament (TWAT), Botterweck, J. (Hrg.) B I, Stuttgart 1973, S. 909.

[27]. Ibid, S. 912.

[28]. Виж. Шиваров, Н., Човекът като Божий образ и подобие и съхраняването на живота и целостта на творението – в светлината на Стария Завет, във Вечното в двата…, с. 82.

[29]. В Septuaginta стоят думите: „голямо е началството му и мирът му няма да има предел, върху престола на Давид и на царството му”. Ralfs, A. (Hrg.) Septuaginta, Stuttgart 1979.

[30]. Wildberger, H. Jesaja…, S. 384.

[31]. Мей, Х., Оксфордски библейски атлас, С., 1998, с. 39.

[32]. Понеже Израил е избран за да бъде собствен на Яхве, затова и в Свещеното Писание на Стария Завет не се казва, че Бог проявява ревност спрямо езическите народи.

[33]. Reuter, E. TWAT, Fabry, H. (Hrg.), B. 7, Stuttgart 1993, S. 59.

Първо изображение: авторът на статията, Анна Маринова. Източник – http://amarinova.wordpress.com. Bторо изображение: Микеланджело, Св. пророк Исаия. Източник http://www.yandex.ru.

Posted in Библеистика | Tagged , , , | Вашият коментар

ОПАСНОСТТА ЗА ОБЩЕСТВОТО ОТ ОКУЛТНИТЕ ПРАКТИКИ В СЪВРЕМЕННИЯ СВЯТ (ПРАВОСЛАВЕН АПОЛОГЕТИЧЕН БОГОСЛОВСКО-ПРАВЕН АНАЛИЗ) – продължение 4*

Бисер Божков

ГЛАВА ПЪРВА

Окултните практики от древността до наши дни (кратък обзор)

1. 4. Причини, благоприятстващи проникването, внасянето и развитието у нас на неорелигиозни доктрини, базиращи се на окултни практики

Biser Bozhkov 3В настоящата подглава ще посочим проблемите, свързани с фактическия правен статус на традиционното ни източноправославно[225] вероизповедание, дейността на новите религиозни движения (базиращи се на окултни доктри­ни) и заплахите за обществото и отделната личност, произтичащи от деструк­тивните прояви на тоталитарните секти и НРД. Налице са нови условия и нови предизвикателства (с правен освен с духовен характер) в духа на националните традиции и в рамките на правната ни система според европейски­те норми и юридическите принципи на правото на вероизповедание. Според нас законодателството на Република България относно вероизповеданията не е хармонизирано ефективно напълно с европейските правни норми и международните правни норми, които се прилагат в повечето страни – членки на ЕС, по отношение на опасните култове и езотеричните опасни духовни практики.

Това е породило много отрицателни следствия върху обществото в Република България, обстоятелства, които са в антиномия с националната ни идентичност, основ­ния ни закон и ПЕС. Това са факти, оказали рефлексия вследствие на интегра­ционните и глобализационните процеси в съвременния свят, които са използ­вани при неорелигиозната инвазия на окултни формации в РБ. В този смисъл имаме предвид, че много НРД, легитимирани в РБ, се крият зад принципите на плурализъм и религиозна толерантност, а всъщност водят общественоо­пасна квазирелигиозна политика – вредна за обществото ни. Защото много от регистрираните по ЗВер НРД са окултни формации, практикуващи и разпрос­траняващи окултни доктрини – вредни според изследването ни за обществото и отделната личност. Но защо всъщност е така? Според нас в Република България не се извърш­ва ефективен контрол[226] от държавния апарат според ПЕС при регистрацията на НРД по реда на ЗВер.Spooky fortune teller with tarot cardsИмаме предвид, че не се прави компетентен анализ и надзор за законо­съобразност[227] при регистрацията на ЮЛНЦ и други ЮЛ[228], регистрирани и нерегистрирани по ЗВер, вр. ГПК[229]  – които осъществяват неорелигиозна дей­ност. Или може би някои НРД проявяват религиозни форми на общественоо­пасна деструктивна дейност (в духовен и юридически аспект) за обществото. Така възниква въпросът, трябва ли НРД да бъдат равнопоставени в своя юри­дически и граждански статус[230], или е необходимо да бъдат третирани законо­дателно различно от БПЦ според чл. 13[231], ал. 3, вр. ал. 2 КРБ? Тоест когато в Република България проникне и се легитимира едно НРД с мистично окултна доктрина, как тога­ва може да се осъществи правоохранителна превенция срещу дейността на традиционно действащи в страната ни окултисти индивидуалисти: лечители, магьосници, екстрасенси, астролози, баячи, биоенерготерапевти и други?

Посочвайки едни от основните причини за проникването на окултните религиозни движения, философии и доктрини в държавата ни, ще очертаем и една от основните задачи на изследването. Това е да докажем неоспоримия факт, че в Република България няма държавен орган, който надлежно и компетентно да проучва, контролира и анализира съвременните религиозни движения от традиционен, тоталитарен и деструктивен тип и да предоставя всестранна и безпристрастна информация[232]  на обществото и държавния апарат в лицето на всички власти, включително и президенството[233]. У нас няма и компетентна държавна институция, ко­ято да изследва окултните практики и формации.OLD FORTUNE TELLER GAZES INTO CRYSTAL BALLВ държавата ни също така няма орган, който да предлага компетентна консултация по описаните въпроси по отношение на окултно пострадалите хора. А един такъв държавен орган, целящ да рехабилитира окултно постра­далите, трябва да работи в тясно сътрудничество с Българската православна църква. В този ред на мисли, бихме споменали, че според върховенството на закона[234]  този държавен орган (за превенция срещу опасните езотерични – сектантски формации) според ПЕС трябва да се стреми да подпомага правилното (обективното) ориентиране в тази област на специализираните държавни органи, свърза­ни с образованието, възпитанието на младежта, спорта, правоохранителната система, средствата за информация и обществото. Следователно налице е реална заплаха за сигурността на обществото от окултната експанзия в Република България; дори може би е обусловена опасност за националната сигурност. Но нека преминем към духовния аспект на проблема. Причините и предпоставките за възникване, обособяване и по-нататъшно разпространение на новите ре­лигиозни движения (базиращи се на окултни философии) основно се делят на вътрешни и външни. От тази гледна точка православното мисионерство ги свързва с проблемите във вътрешноцърковния живот или в духовния живот на отделни членове на Църквата. Вътрешните причини са следните: 1) Неблагоразумна ревност за спасение. 2) Горделивост, която неминуемо ражда духовна прелест (1 Тим. 5:3–5; 1 Кор. 8:2–10; 3). Увлечение в някоя лъжефилософия или лъженаука (Кол. 2:4, 8; Евр. 13:9; 1 Тим. 1:6, 7). 4) Страсти, които неминуемо бунтуват човека против Бога и го карат да се самообоготворява (2 Тим. 3:1–13) и др. 5) Дяволът (Иоан 8:43–45; 1 Тим. 5:15; Рим. 16:20)[235].

Тези обобщени библейски причини произтичат от човека и са валидни основно за сектите на християнска основа, но спокойно могат да бъдат отне­сени и към нехристиянските секти, базиращи се върху окултните практики.Fortune teller with crystal ballВъншните причини в частност се свързват с неуредиците на църковния живот; недобросъвестно или некомпетентно изпълняване на пастирските за­дължения от свещенослужителя (душепастир) спрямо адептите (жертвите на окултизма и сектите), комерсиализиране на свещеническото служение, недостатъчна православна просвета (в областта на душеспасителните гри­жи към окултно пострадалите), външен натиск върху свещеника и братство­то от светската власт или други фактори. В по-голям мащаб могат да бъдат изредени следните видове причини: 1) социални; 2) икономически; 3) поли­тически; 4) из областта на културата; 5) исторически. Социални: масова секуларизация, толериране на секти от управляващите, умишлено отнемане на социални функции на Православната църква от властимащите и умишлено потискане на православните от управляващите. Икономически: икономиче­ска криза в страната, нестабилност на църковния бюджет, църковна бюро­крация във висшите среди (църковни администрации, митрополии, църковни наместничества и настоятелства) и други. Политически причини: корупционни похвати спрямо видни политически личности от секти, толериране на секти по международни споразумения, присъединяване на известни политици към сектантски общности. Причини из областта на културата: всеобщ упадък на културата, подмяна на ценностната система, лансиране на идеи с псевдо­хуманно съдържание, криза в сферата на образованието (светското и религи­озното) и други. Исторически: военновременна обстановка, държавен преврат, смяна на системата и начина на управление в съответната държава, глобали­зацията на света и икономиката. Това не е всичко, което може да се каже, но голяма част от изброените причини са актуални както за Република България, така и за съвременния свят като цяло. Друга обективна и съществена причина за разпространението, практикуването и процъфтяването на окултизма в Република България е отношението между държавата, църквата и обществото[236]. Следователно, за да обясним накратко отношенията между Църква и държава и рефлексията на отношенията им върху обществото с оглед на разпространението на окултизма в Република България, трябва да започнем с историческото развитие, което е довело (във вре­мето) до два главни, различни и големи, взаимно проникващи се организма: държавата и Църквата.Mysterious fortune teller in tranceВсеки от двата организма е със своя основа, цел и средства за постигане на целите си. Но представени като кръгове[237], те взаимно се пресичат (проник­ват) в известни точки откъм идейната страна и целите. Защото държавата има за цел установяване и поддържане не само на правовия ред и сигурност (чрез превенция и физически средства на правоохранителните органи). Държавата като особен субект на правото има правово-политически задачи и задачи за осъществяване на културно-социален ред: правда, социален мир и справедли­вост, организиране на образованието (чрез училищата), поддържане на мини­ум морал (чрез наказателното право) и така нататък. А Църквата[238] има за цел не само отвъдсветовното или задгробното (отвъдното), а и придобиване на царството Божие на земята, при духовно проникване в социалния бит и ред, чрез съз­даване на духовна култура въз основа на религията и религиозния морал на християнското учение за смисъла на човешкия живот. В тези два организма като членове често влизат едни и същи хора, цели народи: национална държа­ва, народна поместна църква. Така от отношенията на църквата и държавата се идва до известно единство, без да се губи различието между тях; стига се до известна хармония, но и до известна дисхармония (вследствие останалите различия), а оттук и – до конфликти между тях, които обуславят благоприятна почва за проникването на нехристиянските учения (базирани върху окултизма). Следователно тези борби за надмощие – за проникване на държавата от църквата – християнската държава, или пък обратното – държавната църк­ва, водят до отслабване на духовната и пастирската дейност и до отслабване на националната сигурност и разрушаване на конституционния ред. Погледнато в ретроспекция след Христа и християнството обаче, нито единството и хар­монията, нито различията и борбите довеждат до сливане на двата организма, до изчезване на единия за сметка на другия. В този смисъл самата постановка: Църквата и държавата крие в себе си трудна интерпретация. Коя държава? Държавата днес в условията на глобализация не е една, както едно време (Рим­ската империя например). И коя църква? И днес Църквата „не е една“, макар ние, православните, да знаем, че Църквата е една, свята, съборна (вселен­ска) и апостолска според догматите и свойствата си. Днес не само че имаме много църкви (християнски) с различни схващания (еклисиологии) и за самите себе си, и за самата държава, но имаме и различни религиозни общества и общности (НРД), главно нехристиянски. Има и нещо общо (в правен аспект) в държавите – те са изградени според конструкцията на римското право. Същото (в правен аспект) важи и за църквите и религиозните общества и общности. От това общо може да се изведе и общата социална норма.Dealer discerning financial fortuneПоставената тема може да бъде разглеждана: 1) от църковно или дър­жавнополитическо гледище: от гледището на наличните условия (според времето), на текущите нужди, на принципа на църковната икономия[239] или на политическия опортюнизъм; и 2) от чисто идейно-теоретично или правово гледище: от основната норма, от далечната, неизменната цел. Оттук се идва до установяване на дадена система на отношения между държава, църква и общество (в секуларния му вид). Така и методът на разглеждане на темата може да бъде първо историческо-библейски: какво отношение или какви фор­ми на отношения дават историята и Свещеното Писание; второ, правово-догматичен (еклисиологичен): във връзка с каноничното гледище, между църквата и дър­жавата (например според каноните на вселенските събори; Юстиниановото законодателство през VI век след Христа и други компоненти); или, трето, трябва да се подходи чрез философския и конституционен метод: какви форми на отно­шения следва да има от теоретико-идейно и социално гледище между църква­та, държавата и обществото предвид опасността за обществото от окултните практики? Придържането само към единия метод би било едностранчиво и стеснително от гледна точка на правото и учението за държавата. Защото ис­торическият метод игнорира догматично-правния, философския и социалния. Тоест онова, което е или пък което следва да бъде идеал[240]  за постигане на отно­шенията между държавата и църквата. Догматическият метод пък игнорира опита от миналото (ако бъде взет сам по себе си) и мярката за идеала за дър­жава и църква според Свещеното Писание и Свещеното Предание. Идейният метод сам по себе си игнорира реалното значение на даденото в опита на миналото и силата на настоящето – възможно постижимо.72656809Правилното методологично разглеждане на въпроса за окултните секти и окултизма като цяло изисква едновременно, паралелно, синтетично ползване и на трите упоменати метода, които са изразени по-долу в редовете на насто­ящата разработка според зададената тема. Това е така, защото след Мартин Лутер[241] думата секта придобива ново съдържание и през XIX век понятието секта напълно се оформя с държавно-юридически характер.

Под секта се разбира и общество, което няма признати от държавата пра­ва[242]. Това също е остаряло и едностранчиво съждение. Днес международните правни норми дават възможност на много секти (НРД) да бъдат регистрирани и да развиват безпрепятствено проповедническа и обредна дейност по целия свят. Това се позволява от законодателствата в повечето европейски страни, а също и зад океана в САЩ, Канада и др. Сектантските общности (формации) биват узаконявани независимо от официалното традиционно вероизповеда­ние по конституция. Това определение за секта е несъвършено и поради факта, че има много непризнати от една или друга държава общества, които не са секти (например политическите партии). Освен богословски термин секта е понятие, с което боравят социолозите. Затова е редно да бъде изложено и тях­ното мнение. Социологията гледа от съвсем друга точка на нещата, свързани с религията, Църквата и въобще религиозните институции, и си служи със свои понятия. Ето определението за понятието секта, което дава Световният речник по социология: Малка, доброволна, предимно религиозна група, която изисква от последователите си пълно отдаване и подчертава своята откъснатост и отхвърлянето на обществото. Съществуват множество подтипове, но църковният тип остава най-главният в социологията на религията[243]. В този случай западните социолози свързват понятието секта с термина култ или сектантска формация[244]: Съвкупността от убеждения и дейности на опре­делена група от индивиди, свързани с един или повече богове. Осъществява се в малки гъвкави групи, чиято религия се характеризира от индивидуализъм, синкретизъм и често езотерични и окултни убеждения[245]. И двете определе­ния имат известни недостатъци, които ги правят неприложими в много слу­чаи. Това е така, защото общността на сектите не винаги е затворена изцяло и не винаги е малка и гъвкава група. Има секти – световни корпорации, които са прострели пипала по всички краища на света, а броят на последователите им възлиза на стотици хиляди. Не винаги учението и похватите са толкова гъв­кави, че да издържат всички обществени и социално-икономически промени. В такива случаи сектата се разпада, разделя се на по-малки групи или бива асимилирана от някоя по-силна сектантска общност (формация). Въпреки че дава известна представа за изявите на сектите в обществото, определението не задоволява нуждата, защото смесва понятията.

Погрешно е също така смесването на понятието секта и култ в някое от­ношение, макар че погледнато лингвистично, на Запад считат, че секта и култ са синоними. От езикова гледна точка това също е неправилно. Когато се го­вори за култ, обикновено се разбира външната, обредовата страна на дадена конфесионална общност. Макар и свързан с учението обаче, обредът не е най-характерният белег, който да отличава сектите една от друга.

В социологията има различни направления и нещата често са тенденци­озно нагласени, зависими от господстващи идеологии и от социалния статут на определена държава. Тези са причините горното определение в много точ­ки да се разминава с даденото от Н. Тилкиджиев в Енциклопедичния речник по социология[246].

Дълго време у нас широко се разпространяваше друго определение за секта, ползвано и препоръчвано от господстващата идеология преди 10.ХI.1989 година: Религиозно течение или група в системата на дадена религия, кои­то не признават ръководството на официалната (традиционна) църква и се противопоставят на последната по редица догматически, организационни, култови и други принципи[247].

И в това определение проблемът е разгледан твърде едностранчиво. То е заимствано от Советский енциклопедический словарь и е приведено в почти всички български речници от последните десетилетия преди 1990 година.72656808Наред с всички други науки и богословски дисциплини според учение­то на Църквата православното пастирско богословие също трябва да изрази мнение по въпроса, що е секта. Определението трябва да бъде максимално из­черпателно и да отговаря на духа на тази наука, защото освен като чисто бого­словска наука пастирското богословие кореспондира със социологията, пси­хологията и дори психиатрията[248]. Това дава основание тя да се възползва от техния опит със сектите. Изведеното по-долу определение цели да синтезира най-същественото от гореизложеното за същността на сектите и се стреми да не противоречи на православната догматика. Секта[249] (сектантска формация) е обособена група (юридическо лице), общност или общество от последова­тели на учение с религиозно, хуманно, синкретично, анархистично или дори политическо съдържание. Общността се стреми да откъсва хора от офи­циалното вероизповедно течение (Църквата), обществените и социалните структури и да ги превръща в свои последователи – адепти. Изразява отри­цателно, опозиционно, реакционно и деструктивно отношение към всичко, което противоречи на нейните цели, принципи, учения, догми, култ. За сек­та в пълния смисъл на думата се говори при наличие на формулирано учение или изграден култ. В много от случаите съвременните секти изискват пълно подчинение и безрезервно отдаване на волята на техните закони, лидери и религиозни учители[250]. Изложеното определение не претендира за изчерпател­ност[251], но дава известна представа за сектата и нейните изяви в обществото. То е синтез от опита на социологията, теологията и психологията.

От православна гледна точка в основата на явлението, на феноме­на секта лежи лъжеучение, плътско човешко мъдруване, нерядко при­дружено с болни лични и псевдомистични амбиции. Това лъжеучение и псевдорелигиозно мъдруване отклонява човека от единия истински триипостасен Бог и възможността за душеспасение, ограничава личната свободна воля и създава култ към фалшиви и деструктивни за психика­та, соматиката и човешкия мироглед ценности.72656820Когато се говори за ерес и секта, термините трябва да се диференцират от понятието разкол, което има църковно-дисциплинарен характер. То се употребява най-вече в Православната църква за случаи на отделяне или от­падане от Църквата на нейни членове (най-често група) по обредови, кано­нични и дисциплинарни въпроси. Характерното в случая е, че няма разли­чие по верови въпроси, липсва изкривяване и изопачаване на догматите на православната вяра. Явлението в много от случаите се свежда до непослу­шание и неподчинение на висшата църковна власт[252]. Често, когато се гово­ри за секта, понятието се смесва със сродния термин сектантство. Макар че има много общи неща, залегнали в употребата на двете понятия, има и твър­де много разлики и е недопустимо тяхното объркване и смесване. Отделно от казаното терминът сектантство[253] в последно време също се употребява често. Употребяват го богослови, социолози, психолози и психиатри, които влагат в него различен смисъл и съдържание. Основно го отнасят към изя­вите на съвременните секти (НРД) вътре в самите тях или по отношение на обществото. За да се избегне смесване на понятията, е нужно православ­но богословско осветление на въпроса – от гледна точка на някои социолози сектантството е налице, когато членовете започват да се раждат, а не да бъдат превръщани в членове на сектата. Това се нарича проблем на второ­то поколение, а целият процес – сектантство[254]. В този случай понятието се използва за обозначаване на социален процес в сектантската общност, валиден за различни социални групи извън сектите. Вероятно с него се цели да се наблегне на религиозното възпитание на родените в сектата деца, което коренно се различава от интеграцията на привлечени към нея нови члено­ве. Изложеният възглед, макар да е актуален, се отличава от онова, което православното богословие нарича сектантство. Това, което имаме за цел да изясним, е, че сектантство[255] може да има и тогава, когато няма обособена секта. В тези случаи липсват всички необходими компоненти, за да бъде класифицирана една общност като секта, но са налице някои или поне един от тях. Докато понятието секта винаги е свързано с представата за група и групова религиозна дейност, сектантството може да се употребява и в инди­видуален план, за индивидуални прояви. Най-често сектантството може да се прояви като противоречие към религиозните и социалните институции. Сектантството се изявява в прекъсване на връзката с обществото[256] и е с ясно формулирано деструктивно учение. Подобни групи могат да се откъс­нат от някоя религиозна секта или партия и да се съберат около някакъв са­мозван пророк, окултист или друг вид лидер. Те могат да имат политическа окраска. Следователно нужно е да се направи паралел между секта и подоб­на група. В случая при фактическите сектантство и секти (обикновено има­щи окултен характер) обект на престъпните посегателства против правата на гражданите е съвкупността от обществени отрицателни отношения, чрез които се осъществяват гарантираните от основния закон: свобода на вероиз­поведанието или на атеистичното убеждение (които обуславят техния личен статут в гражданското общество според чл. 4, ал. 2 КРБ). Това е валидно и за други държави. Изпълнителното деяние в тези случаи при форми на сектантство се осъществява изключително чрез действия, изразяващи се според чл. 165, ал. 2[257], вр. чл. 143, ал. 1 НК (общия текст на инкриминира­ната принуда) предимно в принуда към встъпване в конкретна секта и пос­ледващо верско закрепостяване. В тази посока е характерна груповата (за­дружна) престъпна дейност, осъществявана от членовете на тоталитарните секти (НРД). Най-често срещаната форма на нарушаване на правата на граж­даните в Република България от повечето секти са опитите за насилствено привличане на нови сектанти – обикновено чрез закани, заплахи и психически тормоз – психическо насилие[258]  на техни близки. Според НК принуждаването на дру­ги да участват в религиозните обреди на сектите се квалифицира като ре­зултатно престъпление (осъществено с умисъл от субективна страна). От тази гледна точка въздействието върху обекта на престъплението не може да бъде определено като формално престъпление. Но трябва да се отчита фактът, че самото извършване на деянието (при окултистите) е достатъчно общественоопасно, което налага императивно то да бъде законодателно ана­лизирано и криминализирано чрез точна дефиниция в НК, досежно обек­тивната и субективната страна на деянието. Защото престъпността е отно­сително понятие и променливо социално явление за реалността на обявени­те от закона за престъпления човешки прояви, което явление е възникнало със създаването на държавата и съществува закономерно в обществото. Тук е може би моментът да отбележим, че с оглед познанието и задачите, които изпълнява криминологията, се дава възможност да се направи опит за раз­криване съдържанието на престъпността, свързана косвено с окултните практики. При престъпните прояви на сектантство може да говорим за рели­гиозна нетърпимост, противозаконна пропаганда на религиозна основа и насилствени действия, насяване на омраза и така нататък. Характерно за този род престъпления е, че те се осъществяват при пряк умисъл, мотивирани от ре­лигиозна нетърпимост[259]. В практически наказателноправен аспект този род престъпления могат да бъдат проявени в три форми: 1) противозаконна про­паганда на религиозна основа; 2) насилствени действия на основата на ре­лигиозна нетърпимост; 3) противозаконно използване на религията за по­стигане на политически цели. Непосредствен обект на това престъпление са обществените отношения, които осигуряват конституционната забрана ре­лигията да се използва за постигане на политически цели. Изпълнителното деяние при тези дела може да намери проявление главно в два хипотези: 1) действия, свързани с координиране волята на групата против политическата организация на верска основа; 2) използване на религията за пропаганда против политическата система и мероприятия на държавната власт в страна­та. Освен посочените форми на престъпна дейност – на този етап дефинира­на в НК, членовете на нетрадиционни религиозни общности (НРД) могат да осъществяват и други престъпления, които пряко или косвено застрашават националната ни сигурност: 1) Използване на сектите като прикритие на чужди специални служби. 2) Умишлено внушение[260] (сугестиране) относно загубването у народа ни на национални духовни ориентири и пр. Защото за нашата страна разрушаването на тъждеството източно православие – наци­онална идентичност ще доведе до загуба на национални ориентири, което при определени условия ще се окаже непоправимо и фатално[261]  за конститу­ционния ред и националната ни сигурност. 3) Използване на фанатизирани сектанти (манипулирани чрез окултни средства) за извършване на тежки престъпления против човечеството и мира, мотивирани от деструктивни ре­лигиозни подбуди (най-вече от омраза). 4) Мотивиране извършването на действия (главно подбудителство за суициди), застрашаващи живота на го­лям кръг от самите адепти на сектантските формации и така нататък. Казаното е обек­тивно, защото различните окултни методи, доктрини и практики за регула­ция на социалното поведение на адептите на НРД водят до състояние на изменение на психиката. Тоест окултните методи преследват една цел – прео­доляване на психическата бариера на личността, явяваща се препятствие за внушаване волята на наставниците – лидерите на тези секти. Тези съждения за насилственото окултно внушение върху съзнанието на личността са ва­лидни и при отношенията между окултистите индивидуалисти и жертвите им (наричани още техни клиенти или пациенти). Може някои от твърдения­та тук да не изглеждат меродавни или обективни! Но това е привидно за хората, които не са се докоснали ефективно и фактически до окултизма и окултните формации. Православните знаят принципно че, използвайки ок­ултни средства, окултистите, независимо дали са индивидуалисти, или представители на конкретно нехристиянско учение (НРД), винаги се полз­ват от услугите на лукавия и от невидимия свят на падналите ангели. Тоест според Свещеното Предание и Свещеното Писание, изворът или източникът на всички ок­ултни практики е винаги от невидимия свят – от войнството на княза на тоя свят. А духовете на злобата (призовани от окултистите) с такава хи­трост водят борбата против човека, че внушаваните от тях помисли и мечтания изглеждат на душата като раждащи се в самата нея, а не от чуждия за нея зъл дух, действащ едновременно и стараещ се да се скрие[262]. Изхождайки от последното (преминавайки от правния към богословския ас­пект в изследването), ще споменем отново, че непобедими оръжия против козните на лукавия, в това число окултните практики, са тайнствата, смирението, постът, молитвата и пр. В този ред на думи също не трябва да се забравя, че всеки християнин е призван приживе да изучава ежедневно Свещеното Писание. Словото Божие, което лекува душата и ѝ съдейства към обновяване от гре­ховната поквара на окултните практики и мироглед. Знаем също, че Христос е Словото Божие, понеже Той възвестява волята на Бог Отец и се ражда от Отца, както словото от разума. Но едновременно и Неговото слово, Негова­та проповед, Неговото учение и Неговата мъдрост са израз и енергия на Словото и Премъдростта Божия. Това слово не е просто човешко, а е Бого­човешко и съдейства за изцелението на човека (срв. Иоан 15:3).

_____________________________

*Из книгата „Опасността за обществото от окултните практики в съвременния свят (православен апологетичен богословско-правен анализ)”, издание на Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, С., 2012. Материалът е предоставен от автора.

[225]. Понятието източноправославно вероизповедание е неправилно, но е възприето от НС в КРБ.

[226]. Главно в Република България не се спазват резолюциите, решенията и препоръките на ЕП, ЕК, ПАСЕ относно сектите.

[227]. Например Прокуратурата или Дирекцията по вероизповеданията към Министерския съвет трябва да прави справка тези ЮЛ, ЮЛНЦ заличавани ли са в други ДЧ на ЕС или някъде по света; имало ли е срещу тези НРД съдебни процеси в СЕО, ЕСПЧ по жалби на пострадали. Лидерите на съответни НРД, подлежащи на регистрация в Република България, криминално проявени ли са, екстрадирани ли са от някоя ДЧ на ЕС или от друга държава в света. При съответните НРД и дейността им в други държави има ли смъртни случаи, масови криминални и съставомерни прояви, имотни измами; единични или масови суицидни прояви на адепти на сектанските формации и пр.

[228]. ЮЛ – Юридическо лице.

[229]. ГПК – Граждански процесуален кодекс (в сила от 01.03.2008 година, изм. ДВ, бр. 5 от 14 януари 2011 година).

[230]. Срв. Нушев, Костадин, (съст.). Вероизповедания и НРД в Република България – проблеми и перспективи на прага на ЕС (сборник доклади). С., 2007 (НРД в България – проблеми, аспекти при тяхното проучване), с. 7.

[231]. Чл. 13 КРБ: 1) Вероизповеданията са свободни; 2) Религиозните институции са отде­лени от държавата; 3) Традиционната религия в Р България е източноправославното вероизпо­ведание; 4) Религиозните общности и институции, както и верските убеждения не могат да се използват за политически цели (виж релевантната практика на Конституционния съд, свързана с вероизповеданията).

[232]. Безпристрастна информация свързваме с термина информационно общество, де­финиран от българското законодателство при определяне функциите на първия Координацио­нен съвет през 1998 година ПМС № 40/1998 по проблемите на информационното общество (обн. от 1998 година; отм. бр. 38 от 2000 година).

[233]. Тук визираме и Консултативния съвет за сигурност към Президентството.

[234]. Върховенството на Закона е един от основните принципи на Правото на Европейския съюз.

[235]. Срв. Дюлгеров Д., Ил. Цоневски, цит. съч., с. 260.

[236]. Срв. Бигович, Р., Църква и общество, С., 2003, с. 221-235.

[237]. Срв. Цанков, протопрезвитер Стефан, Върху проблемата за отношението между Църква и дър­жава, Годишник на Богословския факултет при СУ, том 22 (1944–1945), с. 1-10.

[238]. Пак там, с. 5–10.

[239]. Икономѝя – термин в църковното право, обективиращ компромис при канонични про­блеми в Църквата: „Църковните канони позволяват на носителите на църковната власт да смек­чават строгостта на съществуващия за отделни лица закон при изключителни обстоятелства, когато именно при такова смекчение се има предвид общото благо на Църквата и запазване на добрия ред в нея.“ Никодим (Милаш), епископ. Цит. по: Църковно православно право, С., 1904, с. 79.

[240]. В шестата новела на св. цар Юстиниан е формулиран принципът, лежащ в основата на симфонията между Църква и държава: „Най великите блага, дарувани на хората от висша­та Божия благост, са свещенството и царството, от които първото (свещенството, църковната власт) се грижи за духовните дела, второто (царството, държавната власт) ръководи и се грижи за човешките дела, а двете заедно, изхождайки от един източник, съставят украшението на човешкия живот. Защото нищо друго не е по-близо до сърцето на царете, както честта на све­щенослужителите, които от своя страна им служат, молейки се непрестанно за тях на Бога. И ако свещенството във всичко е благоустроено и угодно на Бога, а държавната власт управлява правдиво поверената ѝ държава, помежду им ще има пълно съгласие във всичко, което служи в полза на благото на човешкия род. Затова ние полагаме голямо старание в съхранението на истинските божествени догмати и честта на свещенството, надявайки се да получим чрез това големи блага от Бога, както и напълно да запазим тези, които имаме. Ръководейки се от тези норми, в своите новели император Юстиниан признал каноните за равни по юридическа сила на държавните закони.“ Срв. Основи на социалната концепция на РПЦ. С., 2006, с. 26.

[241]. Мартин Лутер (на немски: Martin Luther) е немски духовник и теолог, реформатор, който поставя началото на протестантската Реформация. Енергичен опонент на възгледа, че освобождаването от божието наказание за греховете може да бъде откупено с пари, той се про­тивопоставя на продавача на индулгенции – доминиканския монах Йохан Тецел – със своите 95 тезиса от 1517 година.

[242]. Срв. Дюлгеров, Д., И. Цоневски, цит. съч., с. 255.

[243]. Абъркомби, Н., С. Хил, Б. С. Търнър, Световен речник по социология, Бургас, 1993, с. 277.

[244]. Сектантска формация – термин (аналог на секта, култ и НРД), популярен в Републи­ка Франция.

[245]. Абъркомби, Н., Ст. Хил, Б. С. Търнър, цит. съч., с. 83.

[246]. Срв. Тилкиджиев, Н., Енциклопедичен речник по социология, С., 1996, с. 406.

[247]. Срв. Протестантските секти в България, С., 1972, с. 11.

[248]. Срв. Киприян (Керн), архимандрит, Православное пастирское служение, Париж, 1957, с. 232.

[249]. Секта – термин в Правото на Европейския съюз: ПРЕПОРЪКА 1178 (1992) по въпро­сите на сектите и новите религиозни движения (НРД) на ПАРЛАМЕНТАРНАТА АСАМБЛЕЯ НА СЪВЕТА НА ЕВРОПА; РЕШЕНИЕ НА ЕВРОПЕЙСКИЯ ПАРЛАМЕНТ от 12.02.1996 година по отношение на КУЛТОВЕТЕ И СЕКТИТЕ В ЕВРОПА. Според тези документи държавните компетентни органи в ДЧ на ЕС трябва да осъществят превенция на обществото и гражданите срещу посегателства на основни права и свободи.

[250]. „Изобщо трябва да се знае, че без гуруизъм – гуру (религиозен лидер), секта няма“. Срв. Дворкин, Ал., Сектоведение, Нижни Новород, 2007.

[251]. Опитът за дефиниране на термина секта е релевантен за опита за дефинирането на окултизма.

[252]. Срв. Калнев, М., Щит на вярата, С., 1939, с. 17–19.

[253]. Сектантството се проявява и в поведение на суеверие у църковните хора поради пре­лест и незнание.

[254]. Срв. Абъркомби, Н. и други. Цит. съч., с. 277.

[255]. Например според каноните на вселенските и поместните събори можем да приведем по аргумент примери, когато различните видове суеверия и вярвания са квалифицирани като проява на сектанство.

[256]. Прекъсването на връзката с обществото на голяма група хора е обществено вредна последица, визираща висока степен на обществена опасност, дори пробив на националната си­гурност и разрушаване на установения конституционно-правов ред в рамките на националната юрисдикция.

[257]. Чл. 165, ал. 2 НК: Квалифициран състав по НК на принуда относно религиозни възгле­ди и отношения.

[258]. Психическо насилие – правен термин от ППЗЗДет (Правилник за прилагане на ЗЗДет.).

[259]. Срв. Стоянов Г., цит. съч., с. 111.

[260]. При умишленото внушение винаги се използват морално недопустими окултни прак­тики. Срв. Армянова, А., Обща психология (уводен курс за чужденци). С., 1993, с. 31.

[261]. Срв. Стоянов, Г. Цит. съч., с. 112.

[262].  Преп. Макарий Велики. Слово 7, 31 Цит. по: св. Игнатий Брянчанинов, За чувственото и духовното виждане на духовете, Света Гора, Атон, 2003, с. 43.

Първо изображение: авторът, Бисер Божков. Източник Гугъл БГ. Източник на останалите изображенияhttp://www.yandex.ru.

Posted in Анализи | Tagged , , , | Вашият коментар

ОПАСНОСТТА ЗА ОБЩЕСТВОТО ОТ ОКУЛТНИТЕ ПРАКТИКИ В СЪВРЕМЕННИЯ СВЯТ (ПРАВОСЛАВЕН АПОЛОГЕТИЧЕН БОГОСЛОВСКО-ПРАВЕН АНАЛИЗ) – продължение 3*

Бисер Божков

ГЛАВА ПЪРВА

Окултните практики от древността до наши дни (кратък обзор)

1. 3. Окултните практики в наши дни. Класификация на окултните практики в условията на глобализация

Biser Bozhkov 3Нетрадиционните религиозни и окултни учения до известна степен по­чиват на базата на антропологи- зма[172], тоест обясняват явленията в обществото не въз основа на законите за неговото развитие, а като изхождат от потребностите и свойствата на социалната категория, за която са предназначени, или, с други думи, обуславят своите идеологически доктрини на базата на нуждите и свойствата на отделни личности като биологични, а не духовни същества. Така обаче не може да се придобие обективна представа за високата степен на обществената опасност в държавата ни и в съвременния свят от практику­ването и разпространението на окултизма и методите му. Защото окултните практики и методи, базиращи се на нехристиянски учения, и практикуващите ги окултисти в нашата държава и съвременния свят се обявяват негласно или прикрито против дуалистичното разделяне на материална и духовна същност на човека. Сиреч на окултизма се гледа със светски очи и не се мисли за духов­ните последствия от окултните материални ползи. Но окултистите не стигат до материалистично схващане за личността като съвкупност от обществени отношения. Така съвременното общество разглежда предимно социалните и материалните проблеми при ползването на окултните практики. Следовател­но съвременното общество е загубило интерес към християнските духовни ценности поради своята религиозна неграмотност. Или казано на езика на православното богословие, дори в православните държави и народи се наблюдава отстъпление от едната Църква и нейното неизменимо и вина­ги актуално за времето си учение за смисъла на човешкия живот, за бого­уподобяването по благодат, за помненето на смъртта, за духовната борба със страстите и падналите духове в невидимия духовен свят. Ето защо при духовни житейски проблеми представителите на нашето съвременно обще­ство се обръщат към услугитена окултисти, които безпрепятствено и почти безконтролно предлагат – законно или незаконно, продукта – окултна услуга, която обещава бързо или светкавично и мигновено разрешаване на духовните проблеми на хората. Следователно, предлагайки псевдо- или квазимистич­но възвеличаване на материалните и духовните потребности (нар. метапо­требности в психологията), неоокултистите или класическите окултисти (магьосници) и окултните сектантски формации привидно се доближават до стремежа на част от обществото да разреши мигновено своите житейски про­блеми. Това обаче става по противоправни и общественоопасни според ПЕС, но неинкриминирани начини, различни от общоприетите според конституци­онните принципи на държавата ни. Затова хората в съвременното общество и свят намират в окултизма и окултните учения и практики благоприятен и бърз начин за себедоказване и утвърждаване на егото си без покаяние, търпение, кротост, добросъвестност и без смирение. В съвременната епоха абстрактно-рационалистичните представи за живота и неговата целесъобразност влизат в рязко противоречие (антиномия) с действителната обществена практика. Последиците от самоволното отваряне на чувствата за дòсега с окултното обикновено са пагубни. Опасността от окултните практики за обществото и неговите членове е много голяма днес при цялото разнообразие и външно раз­личие на окултните и източните мистични системи, които имат за източник невидимия духовен свят[173] на злите сили.Dealer discerning financial fortuneТака психотехническите и общественоопасни похвати на окултистите са изключително деструктивни[174] за психиката и соматиката и са удивително сходни с целите и методите им. Целта на окултизма, както казахме, е да се установи контакт с невидимия свят (и падналите духове в него), като се зао­биколят онези забрани, които е установил Господ за времето на нашето земно съществуване. Това по същество са методи на изкуствено и насилствено от­варяне на още неузрялата пъпка на нашето вътрешно същество, способни да създадат само уродливо подобие на бъдещото разцъфнало прекрасно цвете, което ни е обещал Господ в своето време и красотата на което ние можем да съзерцаваме в примера на светите подвижници на Православието. Във връзка с това Св. Игнатий Брянчанинов пише: „Онова, което става с нас по Бо­жия промисъл, винаги е преизпълнено с най-голяма премъдрост и благост, извършва се по съществена необходимост за съществена наша полза, а не за удовлетворяване на нашето любопитство или някаква друга дребнава, не­достойна за Бога, наша подбуда. Поради тази причина… много рядко човек се въвежда в сетивно виждане на духовете. На Бога е благоугодно Неговият служител да пребивава постоянно в най-голямо благоговение пред Него, в безусловна покорност на Него, в безусловна преданост на Неговата свята воля. Всяко нарушаване на тези отношения е неблагоугодно Богу и полага върху нас печата на Божия гняв. Лекомислено опитващите се да нарушат порядъка, установен от Бога, и да навлязат самоволно в това, което Бог е скрил от нас, се признават за изкусители на Бога и се прогонват от лицето Му във външната тъмнина, в която не свети Божията светлина[175].“ Ясно е какво очаква всички многобройни адепти – окултно поразени и пострадали субекти на неправославните мистически учения, които дръзват самоволно да установяват контакти с невидимия духовен свят. Очаква ги тежка психопа­тия и психосоматична деградация на личността! Това свидетелство е особено важно в светлината на анализа ни на окултните практики и източните рели­гиозни учения и философии, които (в открит и прикрит вид) са проникнали дори в психотерапията[176], медицината и съвременния спорт под вид на различ­ни развиващи тренинги и практики. Тези тренинги представляват основата на множеството съществуващи днес хуманитарни центрове за себереали­зация, за визуализация, за саморазвитие, за освобождение от стреса и за изкуството да живееш. Достатъчно е да се посочи известният на всички аутотренинг, висшите степени на който буквално копират методите на раджа-йога, агни-йога и сахаджа-йога, използващи на всичките си окултни етапи и варианти метода на визуализацията[177].Mysterious fortune teller in tranceТук ще перифразираме и цитираме светите отци на Православната църк­ва: Пази вътрешния симир на душата[178] (най-безценното духовно богат­ство). Свитъкът върху известната чудотворна икона на преподобни Иоан Рилски, която се намира в храма на Рилската света обител, носи следния надпис от Лествицата: …В кротките сърца почива Господ, а размирната душа е се­далище на дявола. Целият поток на стоварилата се върху нас през последните години болна мистика може да бъде разделен (доста условно) на три главни течения: 1) окултни учения; 2) психофизиологична практика; 3) учения и практика, проповядващи и развиващи интуитивизма в противовес на раци­оналния подход към нещата.Fortune teller with crystal ballКъм първия поток, отличаващ се с наукообразие и интелектуализъм, мо­жем да отнесем следните направления: 1) теософията на Е. П. Блаватска[179]; 2) антропософията на Рудолф Щайнер[180]; 3) учението на Алис Бейли[181]; 4) агни-йога на Е. И. Рьорих[182]; 5) кабала[183]; 6) учението на Вивекананда[184] и много други съвременни научно-окултни теории и нехристиянски учения.

Основното съдържание на тези учения са наукообразните теории и кон­цепции за устройството на невидимия свят, за йерархията на невидимите съ­щества, за влиянието на космоса върху съдбата на човека, народите и конти­нентите, за устройството на човешкото същество, за еволюцията на света, задгробното съществуване и така нататък. Всичко това объркано, мъгляво и неразби­раемо учение е изложено на страниците на многотомни и обемни трактати, чието изучаване може да отнеме много години. Дори и в тях да присъстват някакви съвети от практически характер за промяна на начина на живот, за развитие на психиката и физиологията, те са на втори план. На преден план са интелектуалните спекулации, чието съдържание дава на човека широки възможности да се превъзнася над другите хора и да подхранва своето са­модоволство и гордост. Тези учения са насочени към интелектуалци и хора със съзерцателна нагласа на ума. Обичайните психологически последици от изучаването на окултизма, както показва опитът, са развитието на студенина и цинизъм в човека, презрение към хората, душевна опустошеност, вътреш­но безсилие и някаква пълна вътрешна обърканост, незнание какво да прави човек със себе си в тоя живот – в крайна сметка това води към отчаяние и униние. И всичко това – на фона на нарастваща гордост, тщеславие и чувство за богоизбраност[185].

Изброените окултни последствия правят очевидни: а) опасността за об­ществото б) общественоопасните вреди и последици, съдържащи се и проя­вяващи се в престъпен резултат[186], който окултизмът деструктивно нанася на здравето (психическото и физическото) на всяка една отделна личност, до­коснала се (съзнателно или подсъзнателно) до окултните практики, методи и учения.

Второто течение в окултизма – психофизиологичната практика, се прак­тикува от членовете на някои ЮЛНЦ[187] в Република България – главно фондации с хуманитарен характер, хуманитарни центрове и някои НРД, в които се прикрива религиоз­ната окултна цел до момента на посвещаване на адептите в различни кръгове (нива) на окултната формация.OLD FORTUNE TELLER GAZES INTO CRYSTAL BALLТези хуманитарни и псевдорелигиозни центрове, които нарушават прин­ципно ЗВер[188]  в Република България са известни като фондации и центрове за себереализация; за визуализация; за саморазвитие; за освобождаване от стреса и изку­ството да живееш[189]. Акцентът в тези фондации (с идеална цел) и някои регистрирани по ЗВер НРД е, че практиката на психофизиологичните методи (дихателни техники)[190] се поставя върху деструктивното преустройство (чрез генетично окултно прекодиране)[191]  на съзнанието и организма. И по тази при­чина това прекодиране на съзнанието крие огромна по мащаби обществена опасност от необратими отрицателни последствия за соматичното и психич­ното здраве на народа ни и на отделната личност. Защото при това прекоди­ране човек става открит обект за нападение от същества от невидимия свят и е способен да наруши хода на физиологичните си процеси, така че нито един лекар да не е в състояние да разбере какво се е случило с организма и психи­ката му. Към това окултно течение могат да бъдат добавени и отнесени също така и следните направления: различните видове йога: 1) хата-йога, 2) раджа-йога, 3) мантра-йога (към нея спадат и кришнаизмът и трансцеденталната медитация – ТМ), 4) даоистката йога, или мистичният даоизъм. Главният ар­гумент на тези съждения относно вредните течения на психофизиологичната мистика е фактът, че те действат чрез практиката на предлаганите от тях уп­ражнения[192], който окултен метод има явно осезаем (деструктивен) ефект. Но за хора, които не са склонни към размишления, но са склонни към действия, това е много привлекателно. Обикновено се използват следните методи, ко­ито водят към пробив в невидимия свят[193]: 1) физически методи: движения на тялото, фиксирани пози (асаните, мудрите в йога), задържане на дишането и други начини на въздействие върху разпределянето на кръвта и локализация­та на енергийните процеси в организма; 2) повтаряне на мантрата (заклинани­ето): съвременните изследвания показват, че непрестанното повтаряне на коя­то и да е фраза, дори на думи като ябълков пай, е способно да предизвика значителни промени в психофизиологичното състояние; 3) визуализация: това е метод на работа с въображението или мечтанието според терминологията на светите отци, когато човек със затворени очи се опитва да нарисува в тъмни­ната пред очите си някакъв образ и след време може да се научи да вижда въ­ображаемото напълно ярко и отчетливо; 4) метод на сензорната деривация[194]. Тоест създаване на такава ситуация, когато напълно се изключват външните сти­мули, въздействащи върху сетивните органи: обикновено човекът се поставя във вода, за да се намали чувството на тежест, оставя се в пълна тъмнина и тишина, с което се стимулира отварянето на чувствата към невидимия свят; 5) използване на наркотици и други деструктивни методи.Spooky fortune teller with tarot cardsТретият поток окултни учения и практики са проповядващите и раз­виващите интуитивизма в противовес на рационалния подход към нещата. Това течение, което определихме вече, е интуитивистката мистика, към ко­ято могат да бъдат отнесени следните направления: 1) дзен-будизмът; 2) фи­лософският даоизъм; 3) джнана-йога (йога на познанието); 4) учението на Кришнамурти; 5) учението на Раджниш; 6) учението на К. Кастанеда и други. В тези учения обикновено се отрича рационалнологическият подход към не­щата, утвърждава се парадоксалността и противоречивостта в поведението и думите, необходимостта да се открият в човека способности да реагира не с разума, спонтанно, интуитивно, без да възпрепятства и да сдържа своите желания и безсъзнателни оценки и реакции. Девиз на това течение е пълна вътрешна разкрепостеност. В резултат на това религиозният даоизъм из­пада в разюздани оргии; адептите на дзен-будизма си позволяват да вършат всичко, което си поискат. А пък скандално известните истории с Раджниш[195] и неговите последователи[196], напълно освободили своите страсти под пред­лог, че следват естественото, нагледно показаха до какво скотско поведение може да се стигне с девиза за разкрепостеността, освободеността и спон­танността. Философията на дзен-будизма, вулгарно разбрана на Запад, е една от причините, породили движението на хипитата, свободната любов, сексуалната революция и други младежки движения на 60-те години, чийто главен лозунг e бил свободата. В дзен-будизма изискванията към морала на учениците са много високи – само учителят може да си позволи всичко. Целта на дзен е да се достигне просветляване като ирационално състояние на единство и хармония със света. Изключването на интелекта е средство за проникване в невидимия свят и в учението на К. Кастанеда. Учението на Кришнамурти[197] цели постигане на чисто съзнание, свободно от всякакви мисли, образи и форми.

Целта е именно това чисто съзнание, защото се смята, че то съдържа в себе си цялата истина и цялото блаженство. Това е нещо като опростен ва­риант на нирвана[198].Magician 2Предложеното по-горе деление на всички видове деструктивна мистика на три течения (интелектуално, психофизиологично и интуитивистко) е доста условно. По-скоро може да се говори за преместване на акцентите върху ин­телекта, практиката или интуицията в съответните течения. Всички те в една или друга степен се пресичат и имат много общи окултни черти, но всички детайли на тези учения е невъзможно да бъдат обхванати накратко. Онова, ко­ето ги сближава, е повсеместното използване на метода на деструктивната медитация (практикуване на заклинания, чрез които хората призовават злите духове и се сношават във вреда с тях). Медитацията в широкия смисъл на думата е процедура на опериране с вниманието, в хода на която човек или се отвлича от всякакво съдържание на съзнанието с цел да придобие чисто съзнание, или удържа вниманието си неподвижно върху някакъв обект. Това удържане се усилва от емоционалното чувство на благоговение и блаженство, породено от мантрата, както е в кришнаизма. Но в никоя медитация няма съкру­шено сърце, което е основата на православната молитва. Защото без съкрушено сърце и Иисусовата молитва, превръщайки се само в медитация, може да бъде гибелна за християнина, за което доста често разказват светите отци на Църк­вата[199]. И вниманието, и благоговението могат принципно да присъстват както в православната молитва, така и в медитацията. Но съкрушено сърце[200] не може да намерим в нито едно източно учение. И това е разбираемо – никое учение освен християнското не признава покаянието и не го разбира така, както то е обективно само в Православната църква. Затова всички източни и окултни пъ­тища водят в пропастта на лъжата и заблужденията към реална и фактическа психосоматична деградация, имаща висока степен на опасност за човешката психика. Тоест окултизмът води винаги до духовна пропаст (духовно падение), в която може да се загине вовеки. Ние, православните, знаем, че начало на мъд­ростта е страхът Господен (Притч. 9:10). Именно той отсъства в източните (окултни) учения, където присъстват само личната воля, гордостта и стремежът с всякакви средства да се заобиколят онези забрани, които Господ ни е заповя­дал в това земно съществуване за наше благо. Това е така, защото тези изброени нехристиянски учения имат за цел въздействие (съприкосновение) от страна на падналите духове с човешкия ум. То се осъществява на нивото на идеите – по­мислите, чрез сугестия. Това става чрез общуване с падналите духове и чрез четене и изучаване на окултна литература, продиктувана от невидимия свят на основателите от посочени по-горе направления. Резултат от това изучаване (ум­ствено практикуване) е развитието на чувствителност спрямо помислите, вну­шавани на нашия човешки ум от падналите духове от невидимия свят. Това се определя също като развитие на интуицията (ирационална психична функция), но това обикновено е и развитие на окултна болест. Човек след досега с окулт­ните практики става способен за прозрения в скритата страна на нещата, към окултно разбиране на нещата и събитията, тоест придобива тъй нареченото шесто чувство, което въобще няма безобиден духовен или психичен характер. И всъщност тази фалшива прозорливост не е от Светия Дух, а е еманция на обсебеност и обла­даност от злите сили.UFOОкултизмът стимулира духовната форма на общуване с невидимия свят, а не сетивната. Обаче принципно са възможни и моменти на сетивно общуване. Поне основателите на тези учения са имали такива – иначе не биха могли да ги запишат[201]. Пак ще споменем и акцентираме, че основното съдържание на описаните модерни окултни учения са наукообразните теории и концепции за устройството на невидимия свят, за йерархията на невидимите същества, за влиянието на космоса върху съдбата на човека, народите и континентите, за устройството на човешкото същество, за еволюцията на света, задгробното съществуване и така натаък. Дори и в тях да присъстват някакви съвети от практичес­ки характер за промяна на начина на живот, за развитие на своята психика и физиология, тези съвети са на втори план. На преден план са интелектуални­те спекулации, чието съдържание дава на човека широки възможности да се превъзнася над другите хора и да подхранва своето самодоволство и гордост – за себереализация, за визуализация (на мечтите), за освобождаване от стре­са, за изкуството да живееш, за изкуството да бъдеш лидер и да успяваш в живота и пр.MagicianЗатова тези учения са насочени към интелектуалци[202]  и хора със съзерца­телна нагласа на ума. Обичайните психологични последици обаче от изуча­ването на окултизма, както показва емпиричният опит в Православието[203], са развитието на студенина и цинизъм у човека, презрение към хората, душев­на опустошеност, вътрешно безсилие и някаква пълна вътрешна обърканост, незнание какво да прави човек със себе си в този живот, а това води към от­чаяние и униние всяка личност занимаваща се с окултни практики. Всичко това става на фона на нарастваща гордост, тщеславие и чувство за богоизбра­ност[204]. Тези гордост, тщеславие и чувство на богоизбраност (духовни страс­ти и пороци, водещи до състояние на психоза, фобии, параноя и различни френии) под давление от окултните практики са съчетани условно в някаква степен с глобализацията на съвременния свят. Защото светът живее под знака на глобализацията.72656808Не е имало досега понятие за историческа ситуация или тенденция, ко­ето с такава бързина и устрем да е извършвало истинска експанзия в теоре­тичното (светско) мислене и политика, както глобализацията на икономиката и развитието на света. Така съвременното общество остава с впечатлението, че светът е изпитвал глад за нови идеи, които са били внезапно прозрени в глобализационната тенденция. Но какво всъщност е глобализацията – ново всеобщо развитие на човечеството, нов път на развитие с нови средства или само едно поредно течение, което е заляло социалното развитие? Ако разсъж­даваме секуларно, а не духовно, ще кажем, че няма основания да се смята, че глобализацията измества останалите процеси и тенденции от класически или традиционен тип и се налага като съвършено ново развитие на историята. Но ако разсъждаваме духовно, ще направим съвсем друг извод. Този извод, за да не бъде аксиоматичен, е необходимо да се обоснове с основните характе­ристики на съвременния свят, а това би позволило да се прецени дали светът наистина навлиза в нова ера[205] (ерата на последните времена), или става дума за продължаване на досегашните основни линии на развитие на духовните ценности на обществото, които са буквално девалвирали. Единствено така би могло обективно и достоверно да се съди за същността на глобализацията и нейните съвременни проявления, имащи икономически, политически и ду­ховен характер. Затова глобалистите казват, че безспорно най-същественото явление на нашето съвремие е интензивното развитие на научно-техническия прогрес. От края на XVIII век светът става свидетел на изключително техно­логичен динамизъм, на духовна регресия след Реформацията (XVI век), Френс­ката революция (XVIII век), Октомврийската революция и след двете светов­ни войни (XX век). Съвременните достижения на науката, на технологиите и управлението, тяхната реализация в живота са безпрецедентни с мащаба и радикализма на предизвиканите от тях духовни промени.

Защото технологиите сами по себе си винаги са били източник на ико­номическо развитие, но са били и предпоставка за бездуховност – секулари­зация, тоест разделяне на държавата от църквата, при което обществото като цяло става антропоцентрично[206] и материално. В този смисъл не е случайно, че третата индустриална революция се определя именно като технологична. Затова двадесети век ще остане в историята белязан и запомнен с развитието на компютъра и информационните технологии (освен с двете световни войни) като продължение на някои функции на машината и автомата.

Предвид горното през XXI век се заговори за информационно обще­ство[207].Circle of zodiacВсе повече нараства ролята на мрежите като водеща организационно-­функционална единица на жизнената дейност[208]. Глобализацията става все по-неопределена и неизяснена категория – феномен, в който вече теорията твър­де произволно налива разнообразно съдържание. Освен това ѝ се придава и известен мистифициран характер подобно на категориите пазар и демокра­ция (например пазар на болна мистика и лъжедемокрация). Тези антидобро­детели са въздигнати в ранг на митични и мистериозни, истински същества: богове (идоли), които нареждат на грешните хора на земята какво да правят и които са станали мерило за ценностите на икономиката и политиката, а също и за социалните отношения. Но къде е мястото тук на духовността?

Отговорът е, че и духовността е превърната в стока – икономически ин­струмент в глобализиращия се свят. И така са се появили в съвременния свят пазарътиразпространението на окултни практики. Но щом се вгледаме в тези съвременни окултни практики и доктрини и нови религиозни движе­ния, имащи главно окултен характер, се оказва, че всъщност тези неоезиче­ски (неоокултни) практики и теософски[209] философии имат един и същ корен – царството на сатаната с древните езически (окултни)[210] конструкции и вярвания. Защото тези неоокултни вярвания, учения, философии и методи имат отново за източник царството на падналите ангели (духове), чийто княз е лукавият.Young beautiful soothsayerНаправената по-горе оценка съвсем не е преувеличена. Защото при гло­бализацията демокрацията вече не е ориентир и стожер за безупречност, добродетелност, хуманност и свобода на отношенията между хората в об­ществото, между държавите и народите, между юридическите и физиче­ските лица. Глобализацията като феномен, която от мит се е превърнала в реалност, диктува деструктивно (в духовен аспект) пропорциите и подред­бата на живота на съвременните хора, общества, народи и държави. Така например през последните години развитието на информационните техно­логии позволи създаването на технически и психологически феномени, ко­ито създадоха за човека ново качество на възприятията и преживяванията, като на тази основа откриха един нов свят – света на виртуалната реалност или света на мнимата, въображаема реалност. Същността на този свят на мнимата реалност се състои в това, че чрез разработване на специални средства за предаване на информация и обратна връзка и чрез изработване на ново качество на възприятия и преживявания, с помощта на компютърни и други технически системи човек се потапя в измислен от програмисти­те свят. Този свят твърде много прилича на истинския. В него обаче чо­век получава възможност да бъде не само зрител и страничен наблюдател, но и активен участник, съпреживяващ и същевременно творящ събитията. В този смисъл човек постепенно навлиза в този нов, техногенно създаден свят и неговото съзнание като че ли се отделя от реалността и преминава в него. Действително ли този свят на виртуалната реалност е нов за чове­чеството? Това не е така. Защото човекът-мечтател в своите фантазии си измисля един реално несъществуващ свят и всеки може така дълбоко да навлезе в него, че той (виртуалният свят) да стане негово собствено аз. Като се вживяват постепенно в този измислен свят, хората престават да го разграничават от реалния, смесват ги и живеят едновременно и в единия, и в другия. Така човеците в съвременния свят придобиват постепенно окултно мислене и мироглед (на подсъзнателно ниво), които всъщност не са техни – не са продиктувани от свободната им човешка воля, дадена им от Твореца, а са мислене и мироглед, сугестирани[211] им от невидимия свят чрез медиите и виртуалния свят под давление и съприкосновение с окултното. По тази причина повечето хора, пристрастени към виртуалния свят, се превръщат в психически (духовно) болни хора, а тези хора са идеални адепти за окултни практики и методи, защото те вече имат окултно мислене и пристрастеност. Тази пристрастеност е подобна на наркоманията, тютюнопушенето, хазар­та и алкохола. Магьосниците, заклинателите, екстрасенсите, гадателите, т.е. различните видове окултисти, също навлизат[212] в окултния (тайнствения) свят на виртуалните реалности с цел завербуване на адепти (бъдещи окулт­ни жертви). За нас този окултен свят е също свят на виртуалните реалности в условията на глобализация и развитието на информационните технологии. Той е много опасен за всички членове на съвременното общество.

Но за да бъде осъзнато и възприето казаното, е нужно духовно виждане[213] – зрение. Затова принципно ние, православните, не трябва доброволно и без разумна нужда да навлизаме във виртуалния свят. Трябва да внимаваме много и да се ползваме от виртуалния свят само в случаи, ако ни го налага съвре­менният живот чрез необходимост, свързана с всекидневието по отношение на административните услуги – регистрации, образование, получаване на ин­формация, кореспонденция и др. Последното е обективна истина и нужда, защото основен елемент на системите на виртуална реалност е развитата сис­тема на междуактивна стереоскопична визуализация[214] на мнимото виртуално пространство и преместващите се в него реалистични обекти[215], които пряко влияят на съзнанието и психиката на хората. В тази подглава пак ще направим изброяване или класификация на някои от традиционните окултни практики в света и в нашата държава с цел обективност, а това са: хиромантията; вуду; шаманството; теософията; съвременният и традиционният сатанизъм; източ­ният мистицизъм; езотериката; спиритизмът; хипнозата; екстрасензориката; гледачеството (във всичките му окултни форми); астрологията; кабала[216]; ве­щерството (традиционно и съвременно); видовете учения за прераждането на душата и кармата; нумерологията; йога (във всичките ѝ форми); дзен-буди­змът; ясновидството; баячеството, врачуването; гадаенето на коран; тълкува­нето на сънища; биоенергетиката; теософията; визуализацията[217]; себереали­зацията; сциентологията; реинкарнацията; рейки; контактьорството; уфоло­гията; даоизмът; трансценденталната медитация и други нехристиянски уче­ния. Изхождайки от казаното, ще споменем, че преподобни Иоан Синаит пише, че лукавите демони се стремят да помрачат нашия (човешки) ум. Това е особено валидно за окултно практикуващите и окултно пострадалите. Дяволът, като помрачи ума, който ни контролира, подтиква хората да правят онова, което само умопобъркани хора вършат[218]. Това е така, защото всички изброени ок­ултни практики, квалифицирани като древни, класически, ню ейдж култо­ве, източни мистики и философии са обективни форми на магьосничество. А магиите са заклинателни (сатанистични) действия, думи и ритуали, мантри, с които се извикват безплътните дяволски сили, наречени в Свещеното Писа­ние нечисти духове (Лука 8:30), бесове (Лука 8:32), неми духове (Марк 9:17), ангели на дявола (Матей 25:41), поднебесни духове на злобата (Еф. 6:12) и така нататък. А злите духове (бесовете) се стремят да откъснат хората от нашия Създател и да ги подчинят, за да погубят душите им. Магьосничеството е смъртен грях не само за практикуващите тази окултна дейност, но и за всички, които се до­питват (независимо по какви поводи и подбуди) до тях, защото участниците в ритуала или окултните практики и учения влизат в директно съприкоснове­ние – сношаване – с нечистите зли сили от невидимия духовен свят.72656820Вследствие на казаното от това невидимо, но реално съприкосновение се стига до личностни изменения: 1) развитие на самомнение, тщеславие, цинизъм, душевна опустошеност, усещане за вътрешна обърканост; 2) край­но душевно и умствено (ментално) разстройство и обсебване от бесове у хората, за които вътрешната обърканост и несигурност от запознанството с многобройните окултни системи, противоречащи една на друга, са най-под­ходящо състояние; 3) усещане у човека за вътрешна пустота, униние, отчая­ние, довеждащо често до самоубийство (суицид); 4) човек е щастлив, ако на този стадий се сблъска със сериозни грижи, особено (женитба, семейство) работа, труд. Ако това не стане, окултната болест се развива по-нататък. Появява се искрена увереност в собственото превъзходство. Тази увере­ност прераства у мнозина окултно пострадали или окултно практикуващи в страст за командване; 5) душата става надменна, алчна и хладна, защото в нея се заселват надменността, презрението, злобата, ненавистта. Помрачава се умът, различаването на добро и зло се обърква; 6/накрая, на последното стъпало, човек (в съприкосновение с окултизма) скъсва връзката си с Бога[219]. Ако преди това човек е вършил грях поради немирство и бунт (срещу нор­мите в обществото), сега си позволява (в това духовно състояние) всичко: грехът не го измъчва, а става навик. Такъв човек вече е изключително об­щественоопасен субект на наказателното право, защото е готов да извърши тежки престъпления – най-вече убийства. Ако в този стадий на такъв човек му е леко (в съприкосновение с окултизма) и с престъпния резултат, ще му е леко с дявола (човешкия ненавистник) и по тъмните пътеки към ада. Защото окултистите и окултно занимаващите се имат мрак в душата си, там им е безпросветно, самотата е пълна (когато са между други хора), но заедно с това такива хора имат искрено убеждение в правилността на своя път, в дар­бата си от бога и чувството на безопасност, докато черните сили ги носят към духовна и психосоматична гибел на личността[220].SpiritismПри което може да се направи следният извод: действието и бездействие­то (заедно или поотделно) са посочени в материалния закон (НК)[221] като един­ствените форми на престъплението[222], като поведение миниум, което може да променя отрицателно обществената действителност. И тук ще зададем един риторичен въпрос – окултните практики опасни ли са за обществото, от­делната личност и нейното здраве? Да, според нашето изследване окултните практики са обществено опасни деяния, защото тези деяния имат за обект обществените отношения и правата на личността. Тоест окултните практики са общественоопасни деяния, защото влияят отрицателно на обществената действителност, но тези деяния не са инкриминирани нормативно и като та­кива не са наказуеми и укоруеми от закона.

Независимо че окултните практики водят често до отрицателни общест­вени последици – престъпен резултат, те не са инкриминирани или регули­рани от законодателя в наказателноправен или административноправен ас­пект. Обект на пораженията и вредите от окултните практики са например: човешкият живот, човешкото здраве (физическо и психическо) на личност­та, семейството, собствеността, правовият ред и националната сигурност в държавата. Във връзка с това ще споменем, че според разпоредбата на чл. 10 НК едно деяние е общественоопасно, когато застрашава или уврежда личността, правата на гражданите, собствеността, установения с Кон­ституцията на РБ правов ред на държавата или други интереси, защи­тени от правото. Можем да направим обоснован извод, че при окултните практики е налице една обща конституционна противоправност, но не и на­казателна противоправност. Конституционната противоправност е видна от нормата на чл. 29, ал. 1 КРБ: Никой не може да бъде подлаган на мъчение, на жестоко, безчовечно или унищожаващо отношение, както и на насилствена асимилация и според: чл. 29, ал. 2 КРБ – Никой не може да бъде подла­ган на медицински (например окултни), научни и други опити без неговото доброволно писмено съгласие. Последните съждения водят до извода, че обществената опасност от окултните практики не е нормативно регулирана прецизно в законодателството на РБ. Обществената опасност на прес­тъпното деяние принципно е негово основно, обективно, неюридическо и определящо качество, което го характеризира от гледна точка на отрицател­ното му въздействие върху съществуващите обществени отношения[223]. Ще направим и следните релевантни изводи предвид казаното дотук: 1) Проти­воправността на деянието също е негово обективно, но вече юридическо качество. Тя отразява противоречието му с установена правна забрана за неговото осъществяване. Но в материалния наказателен закон няма забрана на окултизма. 2) Когато запретът е установен в закон и за неговото прес­тъпване е предвидено наказание, говорим за наказателна противоправност, но според повечето наши изводи окултните практики нарушават грубо само Конституцията на Република България, защото в НК няма запрет за тези общественоопасни деяния; 3) А противоправността като юридическо качество на престъпното деяние винаги е била най-безспорният елемент от понятието за престъпле­ние, поне по българското право и наказателноправна доктрина; 4) Последно­то обективно, но също юридическо свойство на престъпното деяние е него­вата наказуемост. Деянието е наказуемо, когато е предвидено наказание за лицата, които не спазят запрета за неговото осъществяване и го извършат.

По нашето право наказуемостта се установява само със закон[224].predictorНо пак ще споменем, че срещу тежките общественоопасни прояви на окултни практики в НК или в друг закон не е закрепена забрана – запрет, не­зависимо че те застрашават, накърняват или увреждат личността, правата на гражданите, установения правов ред в държавата или други законни интере­си, защитени от Конституционното право и Правото на Европейския съюз.

_________________________

*Из книгата „Опасността за обществото от окултните практики в съвременния свят (православен апологетичен богословско-правен анализ)”, издание на Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, С., 2012. Материалът е предоставен от автора.

[172]. Антропология – наука за биологичната природа на човека според светското тълкуване на термина. Според християнската антропология (гр. антропос – човек, и логос – слово, нау­ка) е подет от човека комплексен рефлективно-емпиричен опит да познае себе си по априорно-трансцендентен път чрез Свещеното Писание или според апостериорните науки медицина, биология, социология, психология и други.

[173]. Срв. Игнатий Брянчанинов, св., Сочинения, т. 3. С. П., 1905, с. 5. Той, разсъждавайки за падналите духове, казва, че „ … хората поради греховността си са много по-сродни и близки до тях, отколкото до Божиите ангели. И когато човек е духовно неподготвен, вместо ангели му се явяват демони, което от своя страна води до голяма духовна прелест (заблуда). Тоест източникът на всяко познание е или от Бога, или от лукавия.“

[174]. Стърн, Джес. Приключенията на психиката. Цит. по: Акенбърг, Д., Дж. Уелдън, Факти за окултизма, С., 2000: „Почти всички медиуми… чувстват, че са инструменти на една по-висша сила, която изтича чрез тях, и не си позволяват да твърдят, че произхожда от тях самите.“

[175]. Св. Игнатий Брянчанинов, св., Сочинения. Том 5. С.-П., 1905, с. 15.

[176]. Срв. доц. д. м. н. Васил Йовчев, Лечебна хипноза, С., 1984, с. 5–7.

[177]. Визуализация (вид окултна практика) – това е метод на работа с въображението или мечтанието, според терминологията на св. отци, когато човек със затворени очи се опитва да нарисува в тъмнината пред очите си някакъв образ и след време може да се научи да вижда въображаемото напълно ярко и отчетливо. Елисеев, йерей Вл., цит. съч., с. 19. [Електронен ресурс] http://star05.net/e-books/duhovna.lit/religia/.

[178]. Серафим (Алексиев), архимандрит, Преподобни Серафим Саровски, С., 1957, с. 256–276.

[179]. Е. П. Блаватска (1831–1891) – един от създателите на теософското общество на 17.11.1875 година заедно с полковник Хенри Солото, В. К. Джудж и още около 17 души. Това теософ­ско общество е имало три цели: 1) да съгради всеобщо братство без разлика на раса, нация, род, състояние и обществено положение; 2) да изучи всички религии, митологии, философии, изку­ства на Запада и Изтока; 3) да изследва непознатите (окултни) закони в природата, като събуди висши сили и възможности у човека и да ги използва за благото на хората. Цит. по: Дюлгеров Д., Ил. Цоневски, Учебник по мисионерство, С., 1937, с. 363.

[180]. Рудолф Щайнер (1861–1925) – доктор по философия, германски окултист (ясновидец), който основал антропософското общество след отцепване от теософското общество.

[181]. Алис Бейли (1880–1949) – английска писателка (окултист) в областта на теософията и мистицизма.

[182]. Е. И. Рьорих – Връщайки се към агни-йога, „бих искал да спомена за един интересен документ, чието съдържание достатъчно ясно свидетелства, че източник на агни-йога е светът на падналите духове. През 1926 година семейството на Н. К. Рьорих донася в Москва и предава на съветското правителство посланието на махатмите. Махатми Н. К. Рьорих и жена му Е. И. Рьорих наричали тайнствените учители, обитаващи Хималаите и продиктували телепатически многотомното събрание на съчинения със заглавие Жива етика, в които се излага учението на агни-йога. Тези учители се появявали понякога във видения, в образа на ангел на светлината понякога и сякаш осезаемо телесно. Те ръководели развитието на свръхестествените способно­сти на Е. И. Рьорих, която записала всички томове на агни-йога и получила титлата майка на агни-йога. Малко по-рано същите учители със същите имена диктували телепатично на Е. П. Блаватска – основателката на теософията – съдържанието на окултния труд Тайната доктрина, който Е. И. Рьорих превела на руски език, тъй като той бил записан на английски“. Елисеев, йерей Владимир, цит. съч., с. 18 [Електронен ресурс] http://star05.net/e-books/duhovna.lit/religia/.

[183].  Кабала – магьосниците и окултистите използват кабала и дървото на живота като таб­ла, върху която забождат символите на всички западни и източни религии. От всички възможни мистични философии кабала е повлияла най-дълбоко на окултизма. Цит. по: Невил, Д., Г. Ти­лет, Окултизмът, С., 1998, с. 68.

[184]. Учението на Вивекананда – духовно (окултно) учение според идеите и биографиите на тримата най-големи светци в историята на съвременна Индия Свами Вивекананда, Шри Рамакришна и Шри Сарада Деви. Днес от тези учения се ползват хиляди хора по света. Те са почерпени от вековната духовна традиция и религия на Индия, в основата на които лежи древната окултна философия на Веданта за божествената същност на човека и абсолютното единство на вселената. [Електронен ресурс] http://www.ramakrishna-vivekananda-bg.info/.

[185]. Срв. Елисеев, йерей Владимир. Цит. съч., с. 18, [Електронен ресурс] http://star05.net/ebooks/duhovna.lit/religia/.

[186]. Но този престъпен резултат е като че ли незабележим за представителите на държавния апарат в Република България.

[187]. ЮЛНЦ – юридическо лице с нестопанска цел според ЗЮЛНЦ.

[188]. ЗВер – Закон за вероизповеданията (обн. ДВ, бр. 120 от 2002 година, изм. ДВ, бр. 33 от 2006 година, бр. 59 от 2007 година, бр. 74 от 2009 година).

[189]. Например в Р България фондацията „Изкуството да живееш“ се легитимира като не­правителствена хуманитарна организация със специалния консултативен статут към икономи­ческия и социален съвет на ООН. Тя самата афишира, че работи в тясно сътрудничество с големи международни организации като СЗО и УНИЦЕФ, а в действителност няма никакво официално одобрение на дейността ѝ от тяхна страна. Това движение (ИЖ) притежава лиценз от Държавната агенция за закрила на детето за социални услуги, валиден от 17.09.2008 година до 17.09.2011 година. Особено силно е и присъствието на фондацията в българското интернет простран­ство – тя притежава официален сайт на български език: http://www.artofliving.bg.

[190].  Научно доказано е например, че „вследствие на дълбокото дишане се натрупва излишно количество кислород в главния мозък – т. нар. ефект на хипервентилация. При това състояние е характерно, че човек изпада в апатия, депресия, непредвидена агресия и натрапчиви мисли.“ Вестник Телеграф, 22.08.11 година, с. 4–5.

[191].  Окултно прекодиране на съзнанието – термин в окултните практики. При окултното прекодиране на съзнанието с помощта на злите сили се навлиза вероломно и деструктивно в човешката психика. Последствията от това прекодиранесе проявяват в окултна болест, която е нелечима от медицината.

[192].  Дихателни техники; трансцендентална медитация; визуализация; физически и ман­трични упражнения.

[193].  Елисеев, йер. Владимир, цит. съч., с. 22, [Електронен ресурс] http://star05.net/e-books/duhovna.lit/religia/.

[194]. Сензорна деривация – в окултизма сензорна деривация означава усещане на съедине­нието на човека със злите сили; прилив на енергии; съединение с астрални тела. Срв. Десев, Л. Цит. съч., с. 519.

[195]. Янакиев, прот. Силвестър. Цит. по: Невидима заплаха. С., 2002, с. 50: Ошо Радниж – неотдавна починал индийски гуру със скандална репутация.

[196]. Ошо Раджниш – световно известен квазипророк от Индия. Сравнявали го с Буда, Иисус Христос и Мохамед. Срв. [Електронен ресурс] http://www. kniga.com/books/.

[197]. Джидду Кришнамуртиедин от най-загадъчните лидери. Повече от 60 години изнася беседи пред последователите си. Роден в селцето Маданапалл, Южна Индия. През 1909 година става ученик на Анни Безант, която вижда в него новия месия. След 3 години Анни Безант отвежда момчето в Англия, където Кришнамурти получава образование. През 1929 година скъсва с теософското общество и започва да пропагандира свое религиозно-мистично учение. [Елек­тронен ресурс] http://www.jkrishnamurti.org/.

[198]. Нирвана (на пали nibbâna, ниббаана – букв. угасване на страстите и желанията): „из­вестна още като просветление или пробуждане, тя е край на страданието и най-висше щастие. Постигането на нирвана е цел в будизма. За будистите нирвана е и освобождаване от циклично­то страдание, присъщо на обусловеното съществуване – самсара.“ [Електронен ресурс] http://bg.wikipedia.org/wiki/.

[199]. Срв. с думите на преп. авва Исаия: „ …Не изпълнявай небрежно молитвите, определени в съответните часове, за да не попаднеш в ръцете на своите врагове. Труди се колкото можеш над размишления за псалмите, защото това ще те запази от нечист живот.“ Добротолюбие. Том 1, Св. Гора, Атон, с. 429.

[200]. Псалмопевецът (св. пророк и цар Давид) говори за съкрушено сърце и съкрушен дух (Псалом 50:19).

[201]. Трябва да се прави разлика между окултистите (писали книги) и св. пророци, св. апос­толи и евангелисти и св. отци, които са написали Св. Писание и много други трудове, защото те са имали абсолютно свободна воля, при което Светият Дух им е съдействал, а не ги е при­нуждавал да творят насила. Вж. „За Библията“. Цит. съч. по: Маринов, Борис, Александър Величков, Наръчник на апологета, С., 2006, с. 143–144.

[202]. Срв. Кураев, диакон А., Сатанизм для интелигенции (О Рёрих и Православие). Том I, М., 1997, с. 244.

[203]. Срв. Серафим (Роуз), йеромонах. Православието и религията на бъдещето. С., 1997, с. 290.

[204]. Елисеев, йерей Владимир, цит. съч., с. 20, [Електронен ресурс] http://star05.net/e-books/duhovna.lit/religia/.

[205]. Нова ера (англ. ез.) – New Age (ню ейдж).

[206]. Антропоцентризъм – дали само човекът може да размишлява върху явленията в света, да изследва причините, смисъла и целите им? Дали човекът е личност, върховна ценност, обект и субект на всички обществени дела? Хората с антропоцентрични възгледи считат, че сами са си господари и могат да живеят своеобразен секуларен – автономен от Бога живот. Според християнската антропология обаче човекът е христоцентрично същество, т.е. в центъра на жи­вота ни са Христос и св. евхаристия.

[207]. Информационно общество – общество, в което широко се използва общодостъпна ин­формация и технологии за запазване и пренос на данни. Обобщаването на тази информация и из­ползването на данни се придружава от организационни, търговски, юридически и социални но­вовъведения, които предизвикват дълбоки промени в работната среда и обществото като цяло. Срв. Кискинов, Вихър, Българско и европейско информационно право, Том I, С., 2008, с. 33.

[208]. Недялкова, А., З. Бауман, Д. Филипов, Глобализъм, регионализъм и антиглобализъм, С., 2005, с. 45.

[209]. Теософия (гр. θεοσοφία – божествена мъдрост) – синкретично религиозно-мистично учение за единството на човешката душа с божественото и за възможността за пряко общува­не с нематериалния свят. В широк смисъл теософията е религиозно-мистично богопознание, съществувало още от дълбока древност, в тесен смисъл – учение на Елена Блаватска и нейните последователи. [Електронен ресурс] http://bg.wikipedia.org/wiki/ТЕОСОФИЯ.

[210]. Между езичество и окултизъм има етимологична диференция.

[211]. При такава мащабна колективна духовна сугестия възниква въпросът: колко са просве­тените хора да се борят с помислите и с мислите, навявани им от демоните от невидимия свят.

[212]. Тук възниква въпрос може ли един окултист да въздейства върху психиката на дадена личност чрез медии, виртуален свят, чрез телефонна връзка? Разбира се – това е обективна възможност в наши дни.

[213]. Вратата към духовното виждане есмирението – думи на преп. Йоан Колов. Цит. по: За чувственото и духовно виждане на духовете. Съвещание на душата с ума. Света Гора, Атон, 2003, с. 58.

[214]. Визуално – което се извършва със зрението или е предназначено за гледане. Съвременен тълковен речник, Велико Търново, 2007, с. 81.

[215]. Срв. Анатолий (Берестов), йеромонах. Цит. съч., с. 76.

[216]. Кабалистите четели небесната азбука, образуваща се от съзвездията и различното раз­положение на звездите. Наблюдавайки ги, те можели да узнават бъдещи събития и да им влияят като влияят на съдбата. Тихомиров, Лев. Цит. по: Православният възглед за учението на кабала, С., 2011, с. 15.

[217]. Визуализация (теория на просперитета и позитивното мислене) – окултни методи за творческите сили на човешките мисли: Ако вие правилно ползвате своите мисли, те се ма­териализират. Дворкин, А., Цит. по: Сектоведение, Нижний Новгород, 2007, с. 640.

[218]. Св. Иоан Синаит, Лествица, ст. 15, 28, С., 1982, с. 107; 198.

[219]. Пак там.

[220]. Съществува мнение сред психолозите, че „по време на хипнотичния транс се достига до проникване в най-дълбоките пластове на психиката, а този процес се характеризира с пости­гане на тясна връзка между соматичното и психичното състояние на личността. Това прави ин­дивида особено податлив на външно внушени идеи и заповеди“. Стоянов, Г. Цит. съч., с. 100.

[221]. НК – Наказателен кодекс (обн. ДВ., бр. 26 от 1968 година, изм. ДВ, бр. 32 от 2010 година).

[222]. Престъплението се характиризира с пет основни особености – признака: 1) обществена опасност, 2) деяние, 3) противоправност, 4) наказуемост, 5) вина (вж. чл. 9, ал. 1 НК).

[223]. Стойнов, Ал., Наказателно право, Обща част, С., 1999, с. 145.

[224]. Срв. Стойнов, А., цит. съч., с. 145.

Първо изображение – авторът, Бисер Божков. Източник Гугъл БГ. Източник на останалите изображенияhttp://www.yandex.ru.

Следва

Posted in Анализи | Tagged , , , | Вашият коментар

ОПАСНОСТТА ЗА ОБЩЕСТВОТО ОТ ОКУЛТНИТЕ ПРАКТИКИ В СЪВРЕМЕННИЯ СВЯТ (ПРАВОСЛАВЕН АПОЛОГЕТИЧЕН БОГОСЛОВСКО-ПРАВЕН АНАЛИЗ) – продължение 2*

Бисер Божков

ГЛАВА ПЪРВА

Oкултните практики от древността до наши дни (кратък обзор)

1. 2. Окултните практики в древността според свещеното писание на стария и новия завет и свещеното предание. Tълкуване на библейските забрани и църковните канони относно окултизма

Biser Bozhkov 3Свещеното Писание на Стария Завет се отнася изключително рестриктив­но и строго по отношение на представителите на древните форми на окулти­зъм (езичеството)[127], наричани тогава: магьосници, вражачи, гадатели и други. В книга Второзаконие (18:9-13), е казано: Когато влезеш в земята, която Господ, Бог твой, ти дава, да се не учиш да вършиш гнусотии, каквито са вършили тези народи; не бива да се намира у тебе такъв, който прекарва сина си или дъщеря си през огън, предсказвач, гадател, вражач, магьосник, омайник, ни който извиква духове, ни вълшебник, нито който пита мъртви; защото все­ки, който върши това, е гнусен пред Господа; тъкмо поради тези гнусотии Господ, Бог твой, ги изгонва отпреде ти. Бъди непорочен пред Господа, твоя Бог. В книга Левит се казва в същия смисъл: Не се обръщайте към онези, които извикват мъртъвци, и при магьосници не ходете, и не се оставяйте да ви оскверняват. Аз съм Господ, Бог ваш (Левит 19:13); И ако някоя душа се обърне към ония, които извикват мъртъвци и към магьосници, за да ги последва в блудството им, Аз ще обърна лицето Си против оная душа и ще я изтребя измежду народа ѝ. Освещавайте се и бъдете свети, защото Аз съм Господ, (свят) Бог ваш… (Левит 20:6–7). Предвид казаното в книга Изход се казва: Врачка да се не оставя жива… (Изход 22:18). В същия дух в книга Левит е казано направо и особено сурово за хората, които се занимават с древните форми на окултизъм: Ако мъж или жена извикват мъртъвци или врачуват, да бъдат умъртвени; с камъни да бъдат убити, кръвта им е върху тях (Левит 20:27). В Новия Завет също има много текстове (със забрани на окултизма), които представят дейността на сатаната и падналите духове (окултните про­явления на нечистите духове) или пък описват случаи на изгонване на бесове от Господ Иисус Христос и от Неговите свети апостоли.Spooky fortune teller with tarot cardsНие ще се спрем само на тези текстове, които могат косвено да тълкуват генезиса на окултизма и окултните практики (сатанизма), като припомним ду­мите на св. апостол Павел: … и сатаната сам се преобразява в ангел на свет­лината… (2 Кор. 11:14), за да прелъсти[128] човека. Това е еднозначно преду­преждение, че в невидимия духовен свят не всичко е толкова ясно, елементар­но и просто, колкото изглежда на пръв поглед. Така съвременните хора в наши дни мислят, че демоните не са реалност, а са илюзия, фикция или безсмислена словесна прокламация, но всъщност те са реални свръхинтелигентни и разум­ни твари – създания (по-долу ще направим изложение за събитията в невиди­мия свят), с които хората са призвани да водят духовна борба според учението на Православната църква. В този смисъл св. апостол Павел ни дава много ценен библейски съвет: … нашата борба не е против кръв и плът, а против… поднебесните духове на злобата… (Еф. 6:12). Или какво съгласие може да има между Христа и Велиара? (2 Кор. 6:14–16). Затова в Добротолюбие (5-те тома) и Лествицата (на преподобни Иоан Синаит) са ни дадени прекрасни и ефикас­ни съвети за успешното водене на духовната борба, за която говори св. апос­тол Павел в посланието си до ефесяни (гл. 6). Отделно от казаното, веднъж пак св. апостол Павел изгонил зъл дух на предричане (Деян. 16:16–40) от една слугиня, въпреки че този зъл дух е казвал истината: … тезичовециса рабина Бога Всевишниинивъзвестяватпътна спасение (Деян. 16:16–18)[129]. Сле­дователно можем да приемем и да твърдим дори, че тъмните сили понякога казват истината за бъдещето или за миналото, но това е само с една-единстве­на цел – да измамят и заблудят по-голям кръг от хора, групи от хора и даже цели народи[130]. Затова в новозаветните времена Бог отново чрез църковните правила на Вселенските[131] и поместните[132] събори е поставил охранителна ограда, зад която да опази чедата на Светата Православна Църква от примки­те на служителите на лукавия. Тези правила строго забраняват магьосни­чеството във всичките му форми, като предвиждат същите наказания, каквито се налагат и на убийците (срв. правило 7, 65 и 72 на св. Василий Велики). А на онези, които са се обръщали към магьосници, ако след това се покаят, cве­тата Църква им налага шестгодишен срок на покаяние чрез епитимия[133] и едва след този срок ги допуска до свето Причастие[134]. В подкрепа на казаното дотук привеждаме някои от тези правила[135], които са и част от критичния апарат на изследването: …Онези, които се обърнат към магьосници…, за да узнаят от тях не ще ли им открият нещо, каквото желаят, по силата на предишните за тях постановления на отците, нека подлежат на правилото, определящо шестгодишно покаяние. На същото наказание трябва да се подлагат и оне­зи, които предлагат и онези, които предсказват щастие, съдба, родословие, и много други…, поставчици на предпазни талисмани и гадатели. Онези пък, които упорстват в това и не се отвърнат и отклонят от подобни вредни и езически измислици, постановяваме да се изгонят съвършено от Църквата, както и св. правила заповядват[136] (правило 61 на VI Вселенски събор, прави­ло 24 на Анкирския събор и правило 83 на св. Василий Велики). Известният православен канонист далматински епископ Никодим Милаш в тълкуванието си на това правило казва на клириците, занимаващи се с магия (значи е имало и такива клирици в църквата – с окултна насоченост): Понеже това е измяна на вярата, такъв свещеник трябва да се изключи (отлъчи) и от Църк­вата, защото, като се занимава с подобни дела, той от служител на Вечния Бог се е превърнал в служител на дявола[137] (срв. правило 36 на Лаодокийския поместен събор). В този ред на думи ще споменем и за Правило 3 от св. Гри­горий Нисийски: …А онези, които отиват при чародеи или гадатели, или та­кива, които обещават, че чрез демоните… ще ги предпазят от вреда, трябва грижливо да бъдат разпитвани и изследвани дали, оставяйки вярата си в Христа, са били въвлечени в такъв грях вследствие на някакво нещастие или тежка загуба, или пък са прибягнали до помощта на демоните, напълно пре­зирайки изповядването на вярата, което сме им поверили. Това правило за­клеймява последните като реални отстъпници (вероотстъпници) от Христа, а към първите, които са се прелъстили (заблудили) духовно вследствие на голя­ма неволя или тежко нещастие, призовава да се покаже човеколюбие от Църк­вата[138]. Съвсем не се вижда обаче човеколюбие относно окултизма (магьосни­чеството) в Еклогата, титул XVII – за наказание за престъпни въпроси: пара­граф 43 – Баячите и магьосниците, които във вреда на людете се сношаватсъс злите духове, да се накажат със смърт чрез меч[139]. Тук е много важно да се направи един изключително релевантен и ключов за изследването извод и аргумент – всички окултисти (хора, занимаващи се с най-различни окултни практики – магьосничество, астрология, ясновидство, гледачество, баене и пр. и членуващите в окултни сектантски формации) се сношават[140] реално и фактически със злите духове. Следователно според нас окултистите, сноша­вайкисесъс злите духове (бесовете), ги генерират (в себе си) и ги адресират (насочват) в духовна (психологична) вреда към душите (психиката) на други човешки индивиди. Аргументирано в този смисъл трябва да отбележим, че: Сборникът Еклога[141] – като правен източник е създаден през VII век слeд Христа (по времето на император Лъв III) и представлява нормативен акт, имащ вали­ден цивилен (освен каноничен) характер. Защото след управлението на импе­ратора на Византия св. цар Юстиниан Велики (Управда)[142] – известен с Юсти­ниановото законодателство (кодекси, новели и дигести), държавният апарат на Византийската империя е проявил юридическа (освен духовна) загриже­ност, рестрикция и правна далновидност по отношение на окултните практи­ки, нанасящи съществени общественоопасни вреди на хората. Тук ще споме­нем, че Еклогата като общовалиден и универсален правен източник за целия православен свят е пораждал правно действие (рефлексия) дълги години във Византия, у федератите й и в православните държави извън юрисдикцията на Византийската империя. По този рестриктивен правен и обществен (освен духовен) начин още в Стария Завет и в средновековието е отбелязано чрез Божието слово общественото отношение към хора, които се занимават с въл­шебства, гадания, чародейство, астрология[143] (звездобройство) и пр. Тоест отно­шението към окултистите в Библията и средновековната юриспруденция е напълно ясно и строго определено – включително до предаването им на смърт. Подчертаваме последните съждения, тъй като често отделни окултисти и много членове на окултни формации се позовават на Свещеното Писание, което е парадоксално, но е факт, когато човек не познава добре библейския текст, църковните правила (канони) събития и история. Но ние, православните, как­то споменахме, знаем, че дори и в древността навлизането в духовния свят без нравствено очистване и покаяние, а чрез насилствени психофизични методи и окултни практики спрямо човешкия род, е водило до развиване на голяма гор­дост, която става причина за тежки психически (ментални)[144] заболявания у хората. Защото, както казахме: Окултните упражнения и практики потискат и потъмняват Божия образ и свободната воля у хората. Затова спазването на Божия закон в живота на окултно пострадалите (през вековете) е положител­ното, правилно отношение, разбиране и приложение на нравствения закон, заложен у човека при сътворението. А това е в синхрон и с цивилните закони през епохата на теокрацията и монархията. Или отношението и спазването от хората на Божия закон, въплътен в Свещеното Писание, се заключава в разбирането и изпълнението на закона дори и в светските му форми – по дух, а не само по буква. Това може да стане чрез живо участие на всички духовни сили на чове­ка: ум, разум, чувство, воля, което ще даде рефлексия в обществения и духов­ния живот. Изискванията на нравствения или светския закон не трябва да се изпълняват сляпо, формално, механично, педантично, бездушно, откъслечно, а да се поставят в хармония с духа на целия Божи закон (въплътен в Свещеното Писа­ние) и да се спазват с радост като изисквания на Божията воля, с любов към Бога и към нашите ближни, свободно, драговолно, според нашите сили и въз­можности[145]. Затова цялата нравствена природа на човека е насочена към из­пълнението на Божията заповед. Прародителите ни са го съзнавали, което се вижда от това, че Ева при изкушението напомня на змията за заповедта Бо­жия. Така Адам и Ева съгрешили и след съгрешението изпаднали във второто състояние на свободата на волята – състояние на реална свобода, отначало реално зла: вместо да се признаят за виновни, те прехвърлили вината на друг (но признали Бога за Съдия)[146].OLD FORTUNE TELLER GAZES INTO CRYSTAL BALLС оглед на дотук казаното ще се спрем на учението на Свещеното Пи­сание за нравствената свобода на човешката воля, защото практикуващите окултизъм се делят на различни категории (които ще опишем по-нататък). Най-общо окултиститe се делят на: 1) осъзнати в злото, което вършат и та­кива, които са в духовна прелест (заблуда); и 2) неосъзнати и въобразяващи си, че вършат добро – тоест че условно помагат на другите хора. Тези хора са най-вече обладаните от зли духове – но в различна степен. В този ред на ми­сли можем да отбележим, че в състояние на реално зло се е намирал и Каин. Преди братоубийството Бог му казал: … той (грехът) те влече към себе си, но ти владей над него… (Битие 4:7), но Каин вместо да се противопостави на злото, доброволно и осъзнато извършва с пряк умисъл[147] братоубийството. Това се отразява върху духовното състояние на неговото потомство, а впоследствие и върху цялото човечество, склонно повече към злото. Следова­телно според православния възглед последиците от първия грях и личните грехове се предават на потомците.Fortune teller with crystal ballПрактикуващите съзнателно окултизъм и непокаяли се приживе ги ча­кат адските и вечни мъки[148]  в отвъдния свят – нещо, което касае пряко и по­томството им предвид последиците от греха. Господството на злото[149]  и греха обаче не унищожава свободата на човека и тя може да се осъществява и в посока на доброто. Показателен пример с оглед темата за окултните прак­тики (магьосничеството) е житието на св. вмчк Киприан Антиохийски и св. мъченица Юстина (паметта им честваме на 2 октомври), тъй като св. великомъченик Киприан се обръща към Христа и от най-големия магьосник (приятел на дя­вола) се превръща в Божий угодник, който помага на пострадалите от окул­тизъм[150]  (магьосничество)[151] чрез специален чин[152]  на заклинателни молитви[153]  поради познанието си в областта на магьосничеството (древната форма на окултизъм). В края на живота си св. великомъченик Киприан и св. мъченица Юстина заед­но засвидетелстват вярата си в Христа с мъченическа смърт – придобивайки реален духовен венец, а това е класическа илюстрация за преминаване[154] на нравственото зло към нравственото добро.Mysterious fortune teller in tranceПо принцип не можем[155] в изследването си да навлезем подробно и изчерпателно в описанието на всички форми на древните езически (окултни) прак­тики в Асирия, Египет, Месопотамия и много други библейско-исторически епохи.

Ето защо ще перифразираме думите на св. Никодим Светогорец, роден през 1749 година в областта Наксос и преставил се в Христа в нощта на 13 срещу 14 юли 1809 година. (подвизавал се в монашество на Света Гора – Атон): … Както дяволът, бидейки по-рано единен и неразделен заради подобието си спрямо свръхразумната Единица и изпаднал в множеството, стана разнообразен и многостранен ум; по такъв начин и видовете на злото, които изобрети и замисли, са твърде разнообразни и почти безчислени; откъдето след това и видовете магични действия, които измисли и ги пося сред нещастните хора, са различни и твърде много[156]. Предвид зададената тема и с оглед генезиса на духовния невидим свят ще насочим вниманието върху доминантата – цел­та на човешкото съществуване на земята. Св. Игнатий Брянчанинов свързва особеностите на нашето тяло с целта на земния ни живот: … При размно­жаването на човечеството в сегашното му състояние на падение, тялото има за душата значение много подобно на това, каквото имат пелените за новородения младенец. Обвитото в пелени тяло на младенеца се развива правилно; без пелени членовете му поради мекостта си биха могли да придо­бият уродливи форми. Така и душата, облечена в тяло, закрита и отделена чрез него от света на духовете, постепенно се формира с изучаването на Закона Божи, или което е същото – чрез изучаването на християнството, и придобива способност да различава доброто от злото (срв. Евр. 5:14). Тога­ва ѝ се дарува да вижда духовете и ако това се окаже съобразно с целите на ръководещия я Бог – сетивно, тъй като измамата и прелъстяването за нея са вече не толкова опасни, а опитността и знанието са ѝ полезни. При разде­лянето на душата от тялото чрез видимата смърт ние отново встъпваме в разреда и обществото на духовете. От това се вижда, че за благополучното встъпване в света на духовете е необходимо своевременно да се образоваме в закона Божи, че именно за това образоване ни е предоставено известно време, определяно за всеки човек от Бога за странстване по земята. Това странстване се нарича земен живот.Dealer discerning financial fortuneОт всичко казано дотук е ясно, че: 1) Господ преднамерено ни е лишил от възможността да общуваме с невидимия свят изключително за наша полза. 2) Целта на този земен живот не включва в себе си необходимост от познаване на невидимия свят, а трябва да ни приготви за контакт с него, който в цялата си пълнота е възможен едва след смъртта. 3) Контактът и общуването с не­видимия свят в нашето земно състояние е опасен и вреден за душата ни! Тези изводи ние трябва добре да запомним. От казаното дотук става ясно и че всякакви самоволни опити да проникнем в невидимия свят и да устано­вим с него контакт са опасни и могат да имат катастрофални и непоправими психосоматични и отрицателни обществени последици (в социален и в юри­дически аспект). Последните се изразяват в съставомерни престъпни деяния, които обикновено осъществяват окултно пострадалите под давлението на злите сили, а криминалното си поведение дейците – окултни жертви, отдават на собствената си воля, което въобще не е така, изхождайки от съжденията в настоящото изследване. Последното по аргумент от горните обстоятелства означава, че разследващите и съдебните органи в Република България нямат и не могат да имат обективна представа при разследване на престъпна дейност и индивидуали­зация на общественоопасните престъпни деяния – дали съставомерността не се дължи на давлението от окултни практики (ad hoc).101266564С други думи, в нашето цивилно законодателство няма норми, които да регулират обективно правоотношенията между субектите: а) практикуващи, б) ползващи окултни практики и в) пострадали от тях съответно. Затова, как­то споменахме неколкократно, църковните правила (канони)[157] в миналото, са поставили духовна и юридическа ограда за заниманията с окултизъм (магьос­ничеството, наричано днес окултизъм или езотерика). Тук пак ще направим инверсия[158] чрез богословието за темата досежно познанието на окултизма. Защото ни е необходим минимум от духовни знания, който да обхваща само онова, което е необходимо за спасението ни, а не за задоволяване на нашето пагубно за душата (психиката) любопитство. Следователно ограничеността на нашите възможности в познанието е предопределена от самия Господ за наше благо. Защото донейде знаем и донейде пророчестваме; но когато дой­де съвършеното знание, тогава това донейде ще изчезне – пише св. апостолПавел (1 Кор. 13:9–10). Само когато човек се научи да различава доброто от зло­то – свидетелства св. Игнатий Брянчанинов, – му се дава духовно виждане на духовете и като изключение (ако това съответства на замисъла Божи) – тяхното сетивно виждане[159]. Затова окултните практики са начин за веролом­но деструктивно навлизане в духовния и невидим свят. Тоест това е навлизане в духовния свят без нужната духовна подготовка чрез дълговременно очис­тване на сърцето от страстите и духовна борба с помислите в стремеж към обожение – богоуподобяване по благодат. Следователно всички форми на окултни практики са форма на магьосничество – акт, чрез който се предиз­виква определено въздействие върху хората от страна на злите духове. Про­водник (канал) на това въздействие са магьосниците, наричани в съвременния свят окултисти: ясновидци, гледачи, баячи, канали, лечители, рейки-учители, екстрасенси, астролози, медиуми, хироманти, теософи, йога-гурута, каба­листи, биоенерготерапевти и други. Това е така, защото при класическата магия се използват най-различни средства – предмети, дрехи, коса, нокти, носещи ДНК-информация[160] (на субекта на окултното нападение), имена, рождени дати, билки, химикали, восък, живак, магически формули (заклинания, ман­три) и др. При съвременните форми на окултизъм са налице неоокултни док­трини, разпространяващи се под формата на НРД[161], където се практикуват безконтролно окултни мантри[162] с цел деструктивна медитация (за човешката психика) – сношение със злите сили (демоните) относно: личен проспери­тет, лидерство (чрез хипноза), освобождаване от стреса, себереализация, визуализация, изкуството да живееш и така нататък Тези съвременни окултни учения просперират и се разпространяват безконтролно, некомпетентно, нецелесъобразно и неразумно с разрешения (лицензи) на държавния апарат в Република България и чрез медийна пропаганда и реклама или виртуални средства, имащи хипно­тични и сугестивно-психосоматичен ефект за съвременното общество и пси­хиката на отделната личност. Впрочем пак ще споменем, че както е реално съществуването на зли сили (паднали ангели) за християните, така са реални и магиите (в наши дни), независимо дали хората вярват, или не вярват в тях. Действеността на магиите обаче зависи от самите нас[163] – ако имаме чиста вяра, магиите нямат власт над нас, православните християни[164]. Въпреки че магията (μαγγεια) е наричана с различни имена – бяла, черна, – тя винаги си остава една и съща по своя сатанински произход, състав и предназначение: тя е рожба и средство на сатаната и единствената ѝ цел е да ни отдалечи от триипостасния Бог и навеки да ни свърже с дявола. От древност до наши дни магията (както казахме досега) се е проявявала в различни форми. Едни от тях са се запазили, други са отпаднали, появили са се и нови нейни нау­ки – или дори наукообразни разклонения. Успехът на магьосничеството (и в съвременния му вид) принципно се корени в човешките страсти. Тези, кои­то страдат от неверие, суеверие, омраза, завист, любопитство към бъдещето, търсят в магията удовлетворение на своите страсти. Към нея се обръщат и проявяващите непокорност към Божията воля, които искат да устроят живо­та си по свое желание и разбиране, като забравят, че Господ най-добре знае какво и кога да ни даде. Има хора, които са подвластни – пристрастени (като наркомани) – към окултните практики (магьосничеството във всичките му форми) поради прелест (духовна заблуда). Понякога самите окултисти (ма­гьосници), извършващи магическите (окултни) действия, дори не знаят, че по­добни чудеса стават с помощта на тъмните сили. Тоест впоследствие демоните вземат като заплащане на окултните услуги душите им и ще ги довеждат до тежка психосоматична деградация, която в някои аспекти може генетично[165] да направи наследствени последиците от греха на окултизма. Следователно някои от занимаващите се с окултизъм не осъзнават обективно в духовен, а и в генетичен[166] аспект, че техните потомци – главно деца и внуци, унаследяват всички негативи на заниманията с окултизма и страстта към окултните прак­тики. И поръчителите на окултни атаки, и практикуващите окултизъм трябва да знаят, че от гледна точка на биофизиката върху тях буквално ще връхлетят на един по-късен етап във времето множество енергийни бумеранги[167], от ко­ито няма спасение в окултизма. Защото истинското спасение на човешките души от вредите от окултизма е само в едната Православна църква. Относно последното твърдение ще цитираме част от превода (който ще бъде приложен в трета глава на изследването) от руския научен филм Черная магия на студия ООО Террикон: Олга Коекина к. м. н., ръководител на Федералния изсле­дователски център при Министерството на здравеопазването в Руската федерация, сектор по изследване на съзнанието: Магиите (като изпрате­ни деструктивни енергии) имат способността да се връщат като бумеранг (върху поръчителя). Оказва се, че човекът, когато се старае да повлияе на друг човек, получава обратно въздействие върху собственото си съзнание и го променя в тази неблагоприятна посока, която той сам е внушил на другия човек. Водещият във филма: И учените, и селските баби са единодушни: всяко зло се връща обратно. Хората, които ходят при вещици и магьосници, рискуват да навредят на своите деца и близки. Нека продължим и споменем, че има и такива окултисти (магьосници), които съвсем съзнателно посвеща­ват целия си живот на сатаната и сключват вечен съюз с лукавия. Този съюз се унаследява и предава чрез ритуал на потомците на потомствения окултист, въ­преки че окултистите са просветени и съзнават душепагубните последствия на дейността си. Тази форма на духовно състояние на падение при хората спо­ред нравственото богословие се нарича ожесточение в злото. Бог обаче по великата си милост, според Свещеното Предание и св. отци на Православната църква, може да дари прошка дори на тези, които са стигнали до последната степен на греховното падение, стига те искрено да се покаят, да изповядат греха си и да се откажат[168] от него чрез тайнството Покаяние–Изповед, придружено от тайнството Маслосвет–Елеосвещение, и последвано от тайнството Евха­ристия–Причастие. В заключение на тази подглава на книгата пак накратко ще изброим (с разяснителна цел) някои окултни практики и вярвания на едно и също дърво, чиито корени пият сокове от ада – врачуването, гледането на: кафе, боб, коран, карти (таро и други), гадаенето по вътрешностите на живот­ните, баенето, нестинарството, астрологията, хомеопатията[169], употребата на талисмани, амулети, муски – окултни защити, медиумизма, спиритизма, ек­страсензориката, полтъргайсти – НЛО (уфологията) и пр.Circle of zodiacСъвременната псевдодуховна култура, телевизиите и други медии днес се използват за внедряването в съзнанието на хората от всички възрасти на едно ново, положително отношение към окултните практики. За разлика от днес обаче ще споменем отново, че в Римската и в тъй наречената Византийска империя окултизмът (магьосничеството) е често – почти винаги, забраняван норматив­но. Във Византия, съответно в римската империя, магьосничеството е нака­зателно преследвано и репресирано чрез законови рестрикции[170] и принудата на държавата[171].

______________________________

*Из книгата „Опасността за обществото от окултните практики в съвременния свят (православен апологетичен богословско-правен анализ)”, издание на Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, С., 2012. Материалът е предоставен от автора.

[127]. Езичество (на църковнославянски език означава народ) – религиозни народни обреди, обичаи и ритуали. Езичеството е лъжедуховно лъжерелигиозно. Идолослужение – от гр. ido­lon – видение, призрак, кумир.Идолослужението се явява естествен израз на натурализма, как­то например в древногръцката религия Дионис е бог на виното и веселието, Афродита – богиня на любовта и красотата и така нататък. На идолите са принасяни различни жертви, в това число и хора. Но: Не можете да служите на Бога и на мамона (Матей 6:24). Срв. Осипов, А., Путь разума в поисках истины, М., 1999, с. 273, 276.

[128]. Много голяма част от хората, които имат видения, без свят живот не осъзнават, че об­щуват със злите духове, имащи за цел да ги прелъстят, измамят и използват за въвличане в грях, съблазън и изкушение.

[129]. Срв. Димитров, И., Разпространението на Христовото благовестие, С., 2003, с. 84.

[130]. Такъв е парадоксът с Евангелия Гущерова, наречена баба Ванга от народа и проклами­рана като светица.

[131].  Срв. Правило 61 на VI Вселенски събор: Онези, които се обръщат към магьосници или към така наречените стоначалници, за да узнаят от тях не ще ли им открие нещо, каквото желаят, по силата на предишните за тях постановления на отците, нека подлежат на правилото, определящо шестгодишно покаяние. На същото наказание трябва да се подхвърлят и онези, ко­ито водят мечки или други животни за забава и съблазън на простите хора и които предсказват щастие, съдба, родословие и много други подобни неща, също така и тъй наричаните облако­гонци, обайници, поставчици на предпазни талисмани и гадатели. Които упорстват в това и не искат да се отвърнат от подобни вредни и езически измислици, постановяваме да се изгонват съвършено от Църквата, както и светите правила заповядват. Защото: Какво общо има между светлина и тъмнина, казва апостолът? Или: Какво съгласие може да има между Христа и Велиара? Или: Каква прилика между Божия храм и идолите. (срв. 2 Кор. 6:14, 15, 16). Цит. по: Правилата на св. Православна църква, Том 2, С., 1912, с. 265–270.

[132]. Срв. Правило 36 на Лаодокийския поместен църковен събор: Посветени или клирици не трябва да бъдат вълшебници, обайници, числогадачи, астролози или такива, които правят предпазителници, свързващи душите с нечисти духове. Онези, които носят такива, заповядва­ме да се изхвърлят из Църквата. Цит. по: Правилата на св. Православна църква, Том 2, С., 1912, с. 835–839.

[133]. Епитимията е църковно дисциплинарно наказание, което се налага от свещеник на мирянин; епитимия може да бъде наложена и на клирик от по-висш клирик или от негов духо­вен наставник.

[134]. Но в наши дни повечето хора не знаят какво е Причастие и какъв е неговият църковен смисъл като тайнство на тайнствата. Повечето хора се кръщават и венчават ритуално и фор­мално – мимоходом.

[135]. Побеждавай сатаната. Съвети на св. отци как да се борим с врага на нашето спасение. С., 2003, с. 22.

[136]. Срв. Правилата на св. Православна църква, Том 2, С., 1912, с. 265–270.

[137]. Пак там, с. 835–839.

[138]. Срв. Висарион (Зографски), йеромонах. Петър Дънов и Ванга, част 2, Света Гора, Атон, 2011, с. 54.

[139]. Цит. по: Вълканов, В. Подбрани извори за историята на Българската държава и право. ВСУ, 2006, с. 73.

[140]. Аргумент за този род сношаване може да изведем от понятието религия, което означава и съединение със свръхестественото, но този род религия не е възсъединяване с Божественото или със Светия Дух.

[141]. Еклогата е сборник от закони, издаден през 726 година след Христа във Византия от император Лъв III. Състои се от 18 глави. Създаден е въз основа на законите от времето на император Юстиниан I. Сборникът, известен като Еклога, е разпространен и сред южните славяни и в Русия.

[142]. Св. благоверен цар Юстиниан Управда – в Православната църква се чества на 14 ноември.

[143]. Астрологията (гръцки език астрон – светило; логос – наука) е лъженаука за предсказване на бъдещето по разположението на планетите. Сродна на астрологията е астромантията (гръцки език астрон – светило; мантия – предсказване), която се занимава с гадаене по звездите. Астро­логията е вид многобожие, а многобожието е отхвърляне на Единия истински Бог и приемане на други лъжливи божества, в случая – небесни светила. Те обаче не са богове, а чудно Божие творение, което свидетелства за всемогъществото и вседобротата на Бога, за което свидетел­ства и Псалмопевецът: Небесата проповядват славата на Бога, и за делата на ръцете Му възвестява твърдта (Псалом 18:1). Срв. Николов, Ив., Костенец, 2003, с. 5.

[144]. Тези ментални заболявания в Свещеното Писание на Новия завет са известни като форми на бесноватост.

[145]. Срв. Герасим, еп. Православна християнска етика. С., 2005, с. 42.

[146]. Пак там, с. 32.

[147]. Умисъл – престъплението е умишлено, когато деецът е съзнавал общественоопасния му характер, предвиждал е неговите общественоопасни последици и е искал или допускал настъпването на тези последици. Умисълът е винаги конкретен. Ненов, Ив., Обща част – Нака­зателно право, С., 1992, с. 96.

[148]. Там ще бъде плач искърцане със зъби (Матей 8:12). Господ посочва вечната задгробна участ на неразкаялите се грешници: външната тъмнина, ада, където е плач и скърцане със зъби. Думите ад, тартар, геена, преизподня означават едно и също нещо и това е мястото, където се мъчат грешниците – място тъмно, във вътрешността на земята. Където, според св. Кирил Александрийски, живеят страшни, диви, жестоки, немилостиви и безсрамни демони, подобни на черни етиопци. На онези, които се съмняват, че има ад и демони, вечни мъки и митарства, ние препоръчваме да прочетат книгата на архим. Серафим (Алексиев) за Пре­подобни Серафим Саровски и особено главата под надслов: Действително ли има бесове и адски мъки? Но да се отрича вечността на адските мъки, е все едно да се отрича досто­верността на Евангелието и да се приеме, че Христос е лъжец. Господ казва за осъдените грешници: И тези ще отидат във вечна мъка…(Матей 25:46). Срв. Серафим (Алексиев), архимандрит, Преподобни Серафим Саровски, С., 1981.

[149]. За злото: „Преди да е имало кражби, лъжи, измами, убийства, прелюбодеяния, чрево­угодие, клевета, гняв, злоба и пр., се е появила гордостта. Един от първите и най-светли ангели Божии – Деница, – се е възгордял пред Бога и искал да стане подобен на Всевишния. Но тази гордост не го издигнала, а го свалила в преизподнята. Тя го направила не божество, а тъмен сатана. Тази гордост тури началото на злото в света“. Цит. по: Серафим (Алексиев), йером. Гордост и смирение, Пловдив, 1946.

[150]. Аπоκρυφоλογία (гр.) – окултизъм.

[151]. Μαγεία – магия, μάγоς(гр.) – магьосник; откъдето произлиза думата магьосничество.

[152]. В литургичен аспект съществуват данни, че киприановите молитви са компилирани много години след мъченическата смърт на св. великомъченик Киприан и св. мъченица Юстина, което обаче е без значение в богослужебен, пастрологичен и литургичен план.

[153]. Срв. Гърбов, П., иконом, Св. Киприанови молитви (Какво знаем и не знаем за тях?). С., 2010, с. 7–27.

[154]. Преминаването от деятелно зло към деятелно добро се нарича духовно обръщане (ме­таноя) на ума.

[155]. По-важно е да се покаже психологическият ефект от досега с тези нехристиянски уче­ния, какво може да се случи с хората и как може да се деформира личността им, и – като резултат от това – какви са вредните последици за обществото. Тези негативни последици, чието съществуване не може да се отрича, ние смятаме за напълно достатъчен аргумент. А и принципно четенето на окултна литература дори без особен интерес е процес на съединение с тъмните сили, невидимо погубващ душата на четящия.

[156].Никодим Светогорец, преп., Какво трябва да знаем за магиите (Видове магии). С., 2001, с. 9.

[157]. Правилата на св. Православна църква са една насъщна нужда както за църковния пас­тир като духовен учител и като управник, така и за останалите християни. Те съдържат зако­ните и наредбите на Църквата, основани на Христовото учение, разработени, изтълкувани и приети от светите апостоли, светите вселенски и поместни събори и от светите отци и учители на Църквата още от първите християнски векове. Тези църковни правила са известни под името канони (което вече обяснихме) и са извор на законоположения не само за живота и управлени­ето на едната, св. съборна, апостолска и Православна Църква, а са легнали (главно духът им) в основата на държавните закони на всички християнски страни.

[158]. Инверсия (лат. inversio – разместване, преустройване, преобръщане). Понятията изра­зяват идеите в ораторската аргументация. Инверсията е разместване на елементите в синтак­тическата конструкция. Срв. Ботева, М., Речник по реторика, 150 аргумента на оратора. С., 2003, с. 76–77.

[159]. Срв. Елисеев, йер. Владимир, цит. съч., с. 2. [Електронен ресурс] http://star05.net/e-books/duhovna.lit/religia/.

[160]. ДНК – кодира генетичната информация благодарение на четирите нуклеотидастро­ителни елементи, наречени бази: аденин, тимин, гуанин, цитозин. [Електронен ресурс] bg.wikipedia.org /wiki/ДНК.

[161]. НРД – Нови религиозни движения, термин от сектознанието.

[162]. Мантра – мантра произлиза от други две думи: май – мисля, и тра – защита, или свобо­да от робството на феноменалния живот – самсара. По-просто казано, това е санскритска фраза (заклинание), дума или дори звукосъчетание. Мантрите се вземат от Ведите – свещените писания на индусите. Всяко име на божество (идол) от индуисткия пантеон се смята за мантра и онзи, който упорито и дълго повтаря мантрата, може да се удостои да бъде посетен от това божество (идол), да общува с него и да бъдат удовлетворени всичките му желания. Мантрите биват конкретни (тоест съдържащи имената на конкретни божества – Кришна, Шива, Сарасвати и други) и абстрактни, насочени към безличния Абсолют и даващи освобождаване, навлизане в състоянието самадхи – сливане с Абсолюта. [Електронен ресурс] http://bg.wikipedia.org/wiki/МАНТРА.

[163]. Йеромонах, проф. д.м.н. Анатолий (Берестов), ръководител и духовник на Православен център за духовно обгрижване и рехабилитация на жертвите на псевдорелигиозните органи­зации и окултизма „Св. праведни Йоан Кронщадски“ в Москва при Крутицкото патриаршеско подворие на Руската Православна Църква, казва относно чертаенето на кръстове за защита от магии: „..И да чертаеш, и да не чертаеш кръст, но ако ходиш при магьосници, и начертаните кръстчета няма да ти помогнат. Ще ти помогне вярата в Бога. Не вярвай на магьосниците, вярвай в Бога. И най-интересното е, че самите магьосници споделят с нас, че те нищо не могат да направят на вярващите, на тези, които ходят на църква, молят се, причастяват се и се из­повядват редовно (които се черкуват). Срещу тях те са просто безсилни. Те не могат също да въздействат и на тези, които не им вярват, които им се присмиват.“ Цит. по: коментара в руския научно-документален филм на ООО Террикон: ЧЕРНАЯ МАГИЯ, 2005 година.

[164]. Тук не считаме, че атеистите или иноверните са по-податливи на окултни нападения, а имаме за цел обективно да информираме обществото според учението на св. отци за реалната опасност от окултните практики в съвременния свят съобразно свободата на мисълта, съвестта и правото на вероизповедание.

[165]. Генетика – наука за наследствеността и изменчивостта на организмите, която е тео­ретична основа на селекцията на растенията и животните и има важно практическо значение за създаването на нови техни форми, за пренасянето на ценни белези от един вид на друг вид и за ‘предпазване’ от опасни болести по растенията, животните и човека. Генетиката изучава материалната същност на наследствените явления, закономерностите на запазване и предаване на наследствена информация от предшественици на потомци, механизмите за изменение на наследствени признаци и свойства и начините за предаване и запазване измененията в поколе­нията. Десев, Л., цит. съч., с. 104.

[166]. Пак там.

[167]. Енергийни бумеранги (термин в парапсихологията) според теологията – легиони от бесове (зли сили).

[168]. Църковните тайнства изповед, причастие и маслосвет са най-прекият път към излизане от властта на дявола, в чиято власт се намират окултно болните, пострадалите, пристрастените и самите окултисти.

[169]. Хомеопатията (гр. хомиос – подобен, и патос – болест) е метод от алтернативната (окултна) медицина. В основата му е използването на силно разредена форма на вещество, причиняващо симптомите на съответната болест. Учените смятат принципите на хомеопатията за научно неиздържани, а теорията на хомеопатията за диаметрално противоположна на схва­щанията на съвременната фармация. Хомеопатията се преподава в различни университети по света, но образователните степени, придобити от студенти, следвали такива курсове, се считат за ненаучни. Срв. [Електронен ресурс], http://bg.wikipedia.org/wiki/ХОМЕОПАТИЯ.

[170]. Улпиан, в кн. 7 от За задължението на проконсула, под титула: За астролозите и про­рицателите (Ulpianus. Liber VII. De offcio proconsulis sub titulo de mathematis et vaticitoribus). Новкиришка-Стоянова, Малина, Мария Костова, Тодор Пиперков, Съпоставка на Моисевия закон и римските закони, с. 103.

[171]. Забраната на окултните практики (различните форми на магьосничество) чрез норми е била в интерес на обществото и отделната личност в миналото, а не само държавна или цър­ковно-религиозна репресия.

Първо изображение: авторът, Бисер Божков. Източник Гугъл БГ. Източник на останалите изображенияhttp://www.yandex.ru

Следва

Posted in Анализи | Tagged , , , | Вашият коментар

ОПАСНОСТТА ЗА ОБЩЕСТВОТО ОТ ОКУЛТНИТЕ ПРАКТИКИ В СЪВРЕМЕННИЯ СВЯТ (ПРАВОСЛАВЕН АПОЛОГЕТИЧЕН БОГОСЛОВСКО-ПРАВЕН АНАЛИЗ) – продължение*

Бисер Божков

ГЛАВА ПЪРВА

Oкултните практики от древността до наши дни (кратък обзор)

1. 1. Тълкуване на генезиса и смисъла на невидимия свят – източник на окултизъм

Biser Bozhkov 2Най-висшата цел на човека е да придобие знание за Бога, защото в това се състои неговото спасение. Естествено, когато говорим за знание за Бога[103], нямаме предвид интелектуално познание, а общение в съществуването, тоест по­знанието на Бога е идентично на общението ни с Бога[104]. Предвид това ние пра­вославните християни, знаем, че съществува видим и невидим свят от Символа на вярата, където се казва: Вярвам в един Бог Отец, Вседържител, Творец на небето и земята, на всичко видимо и невидимо. За нас, християните, видимият и невидимият свят, сътворени от Бога, са абсолютна реалност. Освен видимия и известен на всички ни свят съществува и невидим духовен свят – такъв, който не можем да почувстваме нито с физическото си зрение[105], със слуха, нито с осезанието, нито с обонянието и вкуса си. Според определението в Символа на вярата, както споменахме – този невидим духовен свят е недостъпен за нашето познание (рационално или светско). Тази условно наречена духовна и ирацио­нална недостъпност би могла и да не ни вълнува, ако невидимият свят нямаше никакво отношение към човешката съдба. Но с оглед на това, че сме православ­ни християни и вярваме в Бога, предоставяйки Му своето спасение от преврат­ностите на това временно и тленно съществуване, както и своя бъдещ вечен нетленен живот, ние се уповаваме на невидимото, защото сам Бог е невидим непосредствено за нас[106], в съвременния секуларизиран свят.st. trinityСпоред св. Иоан Дамаскин Сам Той – Господ – създал и сътворил анге­лите и сякаш с дух и невеществен огън им дал битие от нищото по образа на безтелесната Си природа: Ти правиш ветровете Свои ангели, огнените пла­мъци – Свои служители (Псалом 103:4), казва божественият свети пророк и цар Давид, за да подчертае[107] тяхната лекота, вдъхновение, плам и огромната им проницателност и неотклонен стремеж да служат на Бога, устремени нагоре и освободени от каквато и да била мисъл за вещественото. С други думи, ан­гелската същност е разумна, вечно движеща се, със свободна воля, безтелесна служителка на Бога, с безсмъртна природа по благодат; нейният вид и харак­тер са достъпни единствено за Създателя. Назоваваме я безтелесна и невеществена спрямо нас, защото в сравнение с единствено несравнимия Бог всичко изглежда грубо и веществено, а само Той е действително невеществен и без­телесен. Или ще отбележим, че ангелите притежават разумна природа, нада­рена с ум, свободна воля и желание за промяна – тоест доброволно изменчива. Всяко създание е изменчиво; неизменно остава единствено несътвореното. Разумното освен това притежава и свободна воля. Тъй като природата на ан­гелите, от една страна, е разумна и дарена с ум, тя притежава и свободна воля, а доколкото е създадена и изменчива, тя има властта да пребивава и пребъдва в доброто или да се отклонява в грешна посока. Те (ангелите) са неспособни да се разкайват (отбелязваме го и ще го повторим), ако съгрешат, защото са безтелесни. Да не забравяме, че човекът добил възможността да се кае поради телесната си немощ. Ангелите са безсмъртни не по природа, а по благодат.Angel GabrielВсяко нещо, което има начало, има по своята природа и край. Едничък Бог съществува вечно (срв. Изход 3:14), а ако трябва да сме по-точни, превиша­ва вечността, тоест Бог е в свръхвечността. Творецът на времената не зависи от времето, Той е над него (в свръхвечността). Ангелите са втората умопостижи­ма същност, сонм, добил светлината си от първата и безначална Светлина; те не се нуждаят от говор и слух, а предават мислите и решенията си безгласно. Всички ангели са сътворени чрез Словото и са изпълнени със Светия Дух, осветени са според достойнството и чина си и участват в светлината и благо­датта. Могат да бъдат описани, когато са на небето, но са в същото време и на земята – изпрати ли ги Господ на земята, не остават на небето; не се спират пред стени и врати, ключалки и печати, защото са неограничени. Можем да ги определим и като неограничени и поради това, че Бог им дава възможност да се явяват на достойните хора не в истинския си вид, а изменени съобразно способностите на възприемащите ги. Защото несъздаденото е неограничено по природа и собствен смисъл. А всяко създание е неограничено от създалия го Бог. Затова ангелите са осветени не от своята същност, а от Светия Дух; те предвиждат благодарение на божествената благодат; не минават под вен­чило, понеже не са смъртни. Бидейки умове, те обитават само умопостижи­мото и не могат да бъдат описани телесно, по природа не приемат вид, както телата, не са триизмерни, а присъстват духовно и действат навсякъде, където им е заповядано, без в същото време да бъдат другаде. Не ни е известно дали са с една същност, или се различават[108]. Знае го единствено създалият ги Бог, Който всъщност знае всичко. Може би (ангелите) се различават по светлина и положение или светлината определя положението; възможно е да участват в светлината в зависимост от положението си и да се освещават взаимно според йерархията на чина или природата си. Ясно е обаче, че ангелите, които пре­бивават по-високо, предават на нисшестоящите светлина и знание. Те са сил­ни и готови да изпълняват божествената воля и благодарение на природната си бързина се оказват мигновено навсякъде, където ги призове божественият знак, охраняват някои земни области, управляват народи и страни по Божия повеля, разпореждат се с нашите дела и ни помагат. Изобщо, те ни превъзхож­дат по божествената воля и заповед и винаги се намират близо до Бога. Във връзка с това ангелите трудно се поддават на злото, макар да не са непоколе­бими, а сега всъщност са, но не по природа, а по благодат и с привързаността си единствено към доброто.angels-visit-the-shepherdsОписваме детайлно ангелския свят: свойствата, качествата и функциите на ангелския – невидим свят, за да можем да се аргументираме обективно в изследването за източника на окултните практики. И така, продължаваме[109]: доколкото е дадено на ангелите, те съзерцават Бога, приемат тази храна (има­ща духовен характер). Макар да ни превъзхождат като безтелесни и освободе­ни от плътски страсти, все пак не са изцяло избавени от тях, защото единстве­но Божеството има това качество. Могат да се преобразяват във всичко, което Бог пожелае, да се явяват на хората и да им разкриват божествените тайни. Тяхното пребиваване на небето има една задача: да възхваляват Бога и да служат на божествената Му воля.Angel MichaelМоже да се мисли, че Свещеното Писание обособява девет небесни чина на ангелите, разпределени в три специфични класа (които по-късно ще оп­ишем подробно). Първият пребивава неотклонно около Бога и има предим­ството да се съедини максимално и непосредствено с Него – това са шес­токрилите серафими, многооките херувими и светите престоли. Вторият е класът на господствата, силите и властите, а последният, третият, е класът на началата, архангелите и ангелите. Някои библеисти смятат, че ангелите са създадени преди другите твари. Според други църковни автори пък ангели­те са се появили след възникването на първото небе. Всички са единодушни обаче, че ангелските сили предхождат сътворяването на човека. Следователно било е необходимо първо да възникне умопостижимата същност, след това сетивната и чак тогава човекът, изтъкан от едната и другата[110] същност. Онзи сред ангелските сили – сатаната, който възглавявал земния чин и охранявал земята по Божия воля, не бил зъл, а добър по природа и създаден за полезни дела, без Господ да му е бил вдъхнал и грам порочност; той обаче не оправдал светлината и честта, дарени му от Твореца, по собствена воля разрушил един­ството с природата си и се обърнал против нея, възгордял се, въстанал срещу сътворилия го Бог и пръв отпаднал от доброто в злото. Защото злото[111] не е нищо друго освен липса на добро, както тъмнината е липса на светлина, а доколкото доброто е духовна светлина, злото е духовна тъмнина. Свет­лината, създадена от Твореца, е добра – и видя Бог, всичко, което създаде, и ето, беше твърде добро (Бит. 1:31), и по собствено желание се превърна в тъмнина. След нея обаче тръгна и огромно количество отпаднали, под­властни на нея ангели. Тези отпаднали от доброто и от Бога ангели са вече паднали ангели, наречени още демони или поднебесни духове на злобата. По този начин демоните (злите духове), макар да имат обща природа с ангелите, станали зли, след като доброволно отклонили сърцата си от доброто към зло­то. По-нататък те (ангелите) вече не притежават нито власт, нито сила върху нещо, защото нямат разрешение от Бога да осъществяват Домостроителство­то Му, което е очевидно при обстоятелства, подобни в кн. Йов (Йов 1:12) и евангелския разказ за свинете (Марк 5:13). Във връзка с това ще споменем, че ако Бог разреши на демоните, те имат силата да се изменят и преобразяват, както им подскаже въображението. Също така ще споменем, че: бъдещето не е подвластно нито на ангелите, нито на демоните, но те могат да го пре­дугаждат! Тоест ангелите (когато Бог им даде откровение и им заповяда да го обявят) – каквото кажат, да се сбъдва! И демоните предсказват – или като проникват в бъдещето, или, и то често, като лъжат (през устата на врачки, гледачи, ясновидци, астролози – и всякакъв род окултисти); затова не бива да им се вярва, дори често да предусещат истината по описания вече (демони­чен) начин. Защото демоните – чрез техните служители (окултисти) – имат една главна цел: да завербувати вкарат в грях максимално голям кръг от хора чрез лукавостта и уникалната си свръхинтелектуална хитрост и изобре­тателност и универсални качества, използвани при сугестията[112], тоест войната с помислите спрямо хората. Демоните – падналите ангели, познават добре Све­щеното Писание, което им помага много добре да се преобразяват пред хората като ангели на светлината[113] да подбуждат, да внушават чрез помисли и да прелъстяват хората – при практикуването на окултизъм, при разпространение на лъжеученията (ереси), примесени с окултизъм. Всички пороци и нечисти желания принципно идват от демоните, но от нас зависи дали ще устоим, или не; поради всичко това за дявола и неговите следовници е приготвен неугасим огън и вечно наказание (срв. Матей 24:41). Следователно не трябва да забравя­ме, че каквото е смъртта за хората, такова е падането за ангелите. Покаяние след него (след падението на ангелите) е невъзможно, както е непостижимо то за хората след смъртта[114] им. В потвърждение на посоченото ще споменем, че: според светите отци на Св. Църква и Свещеното Писание освен нас има и други разумни и по-висши от нас същества в невидимия духовен свят. Това е истина, която ни е засвидетелствана от най-древното и всеобщо вярване на народите. Тази истина за невидимия свят била изкривена от злоупотребите и невежеството на народите, които се покланяли на идолите, но тя е съхране­на в цялата си чистота от Божия народ. В този смисъл всички наши свеще­ни книги, като се започне от книга Битие и се стигне до Апокалипсиса[115], ни представят ангелите като действащи същества, които в този свят изпълняват заповедите на Всевишния Бог и със своите действия ограждат благочестивите хора. Така пред дверите на земния рай е бил поставен херувим с огнен меч в ръка, за да не позволи на човека, престъпил Божията заповед, да влиза в него. С посещение на ангели са били удостоени патриарсите. Веднъж например Авраам гощавал тези Божествени посланици.AbrahamСъщо един от ангелите – Ангел Господен[116] удържал ръката му в онзи миг, когато той искал да принесе в жертва своя син Исаак. Също така Агар в пустинята била утешена от ангел. Яков видял множество ангели, които се изкачвали и слизали по стъпалата на тайнствена лествица, а на върха ѝ седял Господ (срв. Битие 28:12–13). Ангел съпровождал синовете на Израил в пусти­нята и ги въвел в обетованата земя. Вдъхновени от тези небесни посланици, Йефтай, Гедеон и другите израилски съдии разбирали Господните повели. Св. пророк и цар Давид е призовавал ангелите да пеят заедно с него свещените си песни. Св. пророк Исайя е видял небето отворено, видял е Господа, седнал на престол, и множество ангели, които Му възпявали вечна песен. Ангел Рафаил съпътствал младия Товия по време на неговото далечно пътуване, довел го об­ратно в родината му и възвърнал зрението на неговия престарял баща. Когато юдеите били във вавилонски плен, три еврейски момчета били хвърлени в огнена пещ, но между тях се появил ангел, който ги скривал от пламъка. Ан­гел избавил пророк Даниил от зъбите на лъвовете. Архангел Гавриил, който получил повелята да донесе вестта за Спасителя на света, дал на пророка ясен знак да разбере за Неговото скорошно идване. Архангел Гавриил слязъл в храма, където Захария кадял, и му предсказал раждането на син, който щял да стане Предтеча на Месията. Архангел Гавриил бил също пратен и в Назарет при Дева Мария и й възвестил, че тя ще стане майка на Божия Син. Известно време след това ангел благовестил на Витлеемските пастири раждането на предвечния Младенец и пак ангели възпявали Спасителя: Слава във висините Богу, на земята мир, между човеците благоволение (Лукa 2:9–14). Сам Спа­сителят, Когото ангелите предвъзвестили, дал на хората знание за ангелите. Той ни говори за братската любов, която ги подтиква да се радват на нашето спасение. Със също такава любов те ни пазят във всички наши пътувания и житейски пътища. Ангели възвестяват на жените мироносици за възкресени­ето на Господа, а след Неговото възнесение на небето пак ангели се явяват на учениците Му и им казват, че тъй както Той се възнесе на небето, така някога по същия начин ще дойде да съди живите и мъртвите. Освен това ние знаем от Свещеното Писание, че ангел е освободил св. апостол Петър от тъмни­цата и от ръцете на цар Ирод. Свети апостол и евангелист Иоан Богослов е написал за силата и могъществото на ангелите при управлението на земните царства, които са се явявали на апостолите, на мъчениците и на много други праведници.st. mary and gabrielНо възможни ли са тези явявания? – ще рекат невярващите (атеистите). Може ли ангелът, който е духовно същество, да приеме видимия образ на човек, да се яви на нашите чувства, да говори и да действа пред нас? Кой пък ще може да докаже невъзможността на това? Кой е в състояние да изследва бездната на Божията премъдрост, кой може да определи безкрайните родове на творенията на Всемогъщия, да обхване с ума си необхватната стълбица от същества, за да има право да се съмнява в битието на тези, за които възвестява словото Божие? Нашата вяра в светите ангели, основана на събития, засвиде­телствани от Свещеното Писание, се потвърждава и от учението на мъдрите мъже. На всички са известни мненията по този въпрос на Сократ, на неговия знаменит ученик Платон и на много други мъдреци от Гърция и от Рим.

Истинските мъдреци за нас обаче са учителите на Църквата. Какво дивно учение за ангелите са ни оставили св. Дионисий Ареопагит, св. Григорий На­зиански, св. Василий Велики, св. Иоан Златоуст, блажени Августин и много други св. отци и църковни писатели, почитани от Църквата. Това достоверно свидетелство на Отците и на църковните учители е потвърдено единодушно на Вселенските събори и затова Църквата винаги ни говори и ни напомня в своите богослужения за тесния съюз на ангелите с човеците. В този смисъл Старият и Новият Завет постоянно ни говорят за ангелите. От Библията става ясно как ангелите вземат участие в изпълняването на волята Божия и в какво се състои тяхното служение по отношение на хората.

Но това ще изясним и поясним подробно по-нататък.

Както казахме вече, свойствената на Бога любов Го е накарала да дарува битие на разумни същества, способни да Го опознават, обичат и участват в Неговото блаженство. Първият плод на тази любов били ангелите. Бог, като ги надарил с богати дарования (които описахме), ги вселил в небесните обите­ли. Въпреки че те били надарени със съвършенства, като твари не можели да бъдат абсолютно съвършени (което подчертаваме отново), защото само Бог, Творецът на всичко съществуващо, е Всесъвършен. Прелъстени от величието на своите ограничени съвършенства, някои от ангелите започнали да се кичат и гордеят с тези съвършенства. Според Свещеното Писание гордостта е била причината за падението на много ангели (срв. 2 Тим. 3:2; Сир. 10:15). Денни­ца[117] пръв се възгордял против своя Творец, а него го последвали, както опи­сахме, и много други ангели[118], като всички те оставили Бога. Но да оставиш Бога, значи да се лишиш от живота и да се предадеш на смъртта.jesus and the devilАнгелите първи оставили Господа и Правосъдният Господ също така ги оставил, като ги предоставил сами на себе си. И какво станало впоследствие? Верните ангели, укрепвани от благодатта и тържествуващи със своето смире­ние, се отделили от тях и с ужас отблъснали бунтовниците, които от ангели на светлината се превърнали в ангели на тъмнината[119]. Дотогава облечени в сияние и слава, те станали обект на отвращение и ужас за цялото небе и даже за самите себе си; тези, които възпявали Всевишния, с устата си започнали да произнасят[120] хули и проклятия. Гонени от повея на Божието правосъдие и терзани от своята ярост, те с мълниеносна скорост паднали в адската без­дна, подобно на звездите, откъснати от небесния свод и падащи в граничното пространство на вселената. Ангелите, които запазили верността си към Бога, станали съвършено блажени. Те са озарени от блясъка на божествената сла­ва и светлината на Светията на светиите ги обхваща като пълноводен океан. Възхищавайки се и възторжено радвайки се при съзерцанието на богатствата на вечната красота, тези ангели чезнат в безкрайна любов и омая от своето блаженство; те славят и превъзнасят Всемогъщия Бог, Който влива в сърцата им изобилни струи от наслаждения. Без да ги задължава да напускат блажена­та небесна обител, Господ споделя с тях управлението на света. Той ги ползва като Свои верни служители при действията на промисъла. Той ги праща в света да известяват на хората Неговите заповеди за изпълнение на Неговата воля. Именно по тази причина ние ги наричаме ангели (angeloi) – тоест весто­носци. Бог ги е поставил на най-високото стъпало на Своите творения, за да бъдат те живи образци на Неговите съвършенства и достойни представители на Неговото величие. Щедростта на Бога е надарила богато тези небесни ду­хове с естествени дарования: както описахме по-горе, техният ум и познания нямат други предели освен тези, които според премъдростта Божия се полагат на сътворените духове в пределните глъбини. Ангелите също са надарени с превъзходни сили и могъщество, които им позволяват според Божието съиз­воление да въздействат на телата и на веществения свят. Тук бихме могли да си зададем много въпроси, но нашият ум бързо достига своите граници. Как­во можем да разберем ние, бедните твари, потънали в мрачната тъма? И песъ­чинката е тайна за най-мъдрия човек, а още по-малко хората познават себе си въпреки всичките ни суетни хуманитарни науки. Числото на падналите анге­ли е доста голямо, но по думите на св. апостол Павел и на възлюбения ученик на Христа – св. апостол и евангелист Иоан Богослов, множеството на блажените ангели е безчислено (срв. Еф. 6:12; Откровение 12:4). Св. пророк Даниил съзрял в своето ви­дение, че когато седна Старият по дни… хиляда хиляди Му служеха, и десет­ки хиляди по десет хиляди предстояха пред Него (Дан. 7:10). Също така друг новозаветен тайновидец е видял и чул около Божия престол гласа на много ангели и броят им беше милиони (Откровение 5:11). Разбира се, тези тайновидци[121], говорейки по този начин, не са имали намерението да изчисляват броя на ан­гелите – не, те само са искали да ни дадат представа как са се вцепенявали при вида на този безчислен сонм от ангели. В това безбройно множество ангели обаче най-удивителното нещо е редът, който царува сред небесните войнства. Редът е красотата на съвършенството, на Божията премъдрост и истина.mazolino da panicale, the father god and angelsБожията премъдрост, която е сътворила всичко съществуващо и е да­рувала битие на ангелите, е разделила тези ангели на девет чина (за които вече споменахме). В Свещеното Писание се споменават ангели, архангели, сили, господства, начала, власти, престоли, херувими, серафими (срв. 1 Kоp. 1:16; Ефес. 1:21; 1 Петр. 3:22). Тези ликове по презумпция[122] са подчинени един на друг и в своето различие по дивен начин са съединени от съвърше­но съгласие. От висшите чинове към нисшите се лее светлина. Сиянието от славата на Христос, Ходатая на всички, тече от единия избран към другия, към целия сонм блажени – така реката на живота, която извира от недрата на Божеството, като прилив и отлив изпълва небесните жители. Каква възхити­телна гледка пред ума на вярващия се открива при това чудесно разнообра­зие в най-съвършеното единство и това единство в безчисленото множество. Св. Дионисий Ареопагит и другите учители на Църквата разделят ангелите на девет лика, а тези девет лика – на три чина (които описахме). Към първия чин се отнасят престолите, херувимите и серафимите, към втория – власти­те, господствата и силите, към третия – ангелите (хранители), архангелите и началата. Така цялата вселена е изпълнена с присъствието на Божеството и на безбройното множество духове – Божиите служители. Вселената – това е храм, който непрекъснато се оглася от хармоничното песнопение на тези небесни певци. Ние не можем да кажем как те общуват помежду си, но зна­ем, че те беседват един с друг и се разбират. Също така, когато отправяме молитвите си към тях като към наши молитвени застъпници, те разбират езика на нашите души. В това състояние на несъвършенство, в което ние се намираме, дали трябва да се учудваме на това, че пред нас се разкриват тайнствени глъбини, в които нашият слаб ум се губи? Нека тук добавим още една важна забележка: всички ангели се подчиняват на една съвършена йерархия[123]. Ангелът, който е поставен на висшето стъпало, е по-съвършен от онзи, който се намира на най-нисшето стъпало, въпреки че ангелът, който е най-близко до нас и стои на последното стъпало, все пак така поразява с красотата си, че ако той ни се откриеше, ние не бихме могли да понесем въз­торга от радостта и учудването си. Като си представяме този последен ангел и мислено се възнасяме от едното стъпало към другото, от съвършенството към по-голямото съвършенство, като минем през всички ликове, които се превъзхождат едни други с все по-голяма святост и които най-обилно сияят в светлината, ние най-накрая достигаме херувимите и серафимите, които светозарно сияят във вълните светлина и изливат своята светлина върху це­лия Божи град – Небесния Йерусалим.adam-eve-snakeВидяхме по-горе какви бедствени последствия е причинил грехът на падналите ангели. Но поради греха си тези нещастни ангели не са се лиши­ли от естествените дарове, с които Творецът ги е надарил при създаването им. Те са се лишили от блаженството и светостта, но са запазили значи­телно голямо и проницателно разбиране, въпреки че тези останали у тях способности са им послужили за наказание. По тази именно причина св. пророк и цар Давид, според обяснението на блажени Августин, ги нарича силни. Самият Спасител, когато говори за сатаната[124], началника на пад­налите духове, го нарича князътна този свят (Иоан 12:31) и св. апостол Павел, като обяснява словото на Божествения Учител, нарича сатаната княз на въздушната власт(Еф. 2:2). Същият св. апостол разграничава при тези въздушни власти началства, власти и светоуправници на тъмата – демони­те от този век (срв. Кол. 2:15; Еф. 6:12). От това може да направим извода, че отпадналите ангели са запазили различията, които са били установени в йерархическата подредба на небесните войнства, и са били принудени да се подчинят на сатаната: на най-силния и най-злобния от тях. Но какво подчинение може да има в жилището на вечното безредие, ненавист и злоба, какво подчинение може да има между тези духове, чиито уста непрестанно бълват хули и проклятия? Божията десница ги е свалила в адската бездна (aда), но разкъсвани от своето наказание и изпепеляващия огън, те могат и от адската бездна да се разпространяват по цялата вселена. Тях ги терзаят и разкъсват ненавистта против Бога, желанието за отмъщение и отчаянието. Ето в какво се състои историята на борбата между злото и доброто – това е борбата на сатаната против Бога. Защото Божествената премъдрост поз­волява на тяхната гордост да се опълчва срещу небето, срещу небесните ангели и човека до онзи ден, в който вратите на ада ще бъдат запечатани завинаги, за цялата вечност.Adam, Eve and the AngelМного невярващи хора се надсмиват над вярването в демоните[125], но дали можем да се съмняваме в истинността на това учение, което е така не­поклатимо доказано. Това, че съществуват зли духове, които ние наричаме демони, е ясно засвидетелствано не само от Свещеното Писание и Свеще­ното Предание, но и от единодушното вярване на всички племена и народи. Действието на злите духове е доста очевидно за онези, които внимателно наблюдават какво става по света. Но откъде идва тази ярост, с която де­моните се стремят да ни погубят?

И тук ще направим главния извод в тази подглава на изследването: Като нямат възможност да нападнат Бога, те Го нападат в Неговите творения, особено в човека, който е създаден по Негов образ и подобие. Те изпитват ог­ромно адско удоволствие да осквернят този образ и да отнемат от Твореца онова творение, към което Той проявява Своята безгранична любов. Кой не знае, че злият дух, който не е способен да извърши нещо добро, изпитва нео­бяснимо удоволствие, когато може да си спечели съучастници в своите прес­тъпления, които също така ще споделят с него и наказанието! И дали сата­ната може да остане равнодушен тогава, когато ние живеем с надеждата за онова блаженство, от което той се е лишил. Дали може да остане равноду­шен, когато Господ чрез Своята благодат ни прави равни на ангелите, когато Синът Божи е приел човешки образ, за да ни направи наследници на Бога (срв. Еф. 2:13). Затова сатаната побеснява само като си помисли, че верните по­следователи на Господ Иисус Христос, седейки на величествени престоли, при свършека на времената заедно с ангелите ще го съдят. Тази завист го изгаря по-силно от адския пламък. Дяволът разтърсва и небето, и земята, за да ни въвлече в своите мрежи. Срещу нас той обръща цялата ярост на своя гняв и става най-опасен тогава, когато ни напада не с открита сила, а с коварните измами и различните хитрости на своя изобретателен ум[126].

Следователно нужно е да си припомняме по-често тъжната история на нашите нещастия. Например как Адам и Ева падат в мрежите на дявола (срв. Битиe 3:1-3) и заедно с потомството си стават негови роби и как ние в самото си зачатие сме под неговата власт: Ето, в беззаконие съм заченат и в грях ме роди майка ми (Псалом 50:7).

И така, оставяйки грижите на Твореца, падаме чрез различните си страсти (в това число е и окултизмът) в ръцете на Неговия враг от преизподнята и на челото ни се полага печатът на отхвърлените: … всички ние живяхме някога според плътските си желания, изпълнявайки волята на плътта и на помислите, и по естество (природа) бяхме чеда на гнева, както и другите, чеда на греха. (Но) Бог (Който) е богат с милост, поради голямата Си любов, с която ни обикна, макар да бяхме мъртви поради престъпленията (греховете), ни оживотвори чрез Христос – (защото) по благодат сте спасени, и възкреси ни с Него, и ни постави на небесата с Иисус Христос (срв. Еф. 2:3–6).

_____________________________________________

*Из книгата „Опасността за обществото от окултните практики в съвременния свят (православен апологетичен богословско-правен анализ)”, издание на Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, С., 2012. Материалът е предоставен от автора.

[103]. „Бог има Сам в Себе Си причината и всички необходими условия за битието Си“. Сил­вестър, еп., Православно догматическо богословие, Том II, С., 1913, с. 86.

[104]. Срв. Йеротей (Влахос), митрополит, Православна психотерапия, Велико Търново, 2009, с. 182.

[105]. От духовното усещане се появява духовното виждане, както казва Свещеното Писание: Вкусете и ще видите… (Псалом 33:9). От духовното виждане се усилва духовното усещане. Св. Исаак Сирин (Слово 59) казва: От делото с принуждение се ражда безмерна топлота, раз­гаряща се в сърцето от горещи помисли, идващи за пръв път в ума. Това дело и пазенето (от зли помисли) правят ума по-тънък с топлината си и му дават способността да вижда. От това се раждат различни помисли, както казахме, в дълбините на душата, което се нарича духовно видение. Тези видения раждат родилата го топлина. От тази топлина, нарастваща от благодатта на видението, се ражда изобилен поток сълзи…

[106]. Елисеев, йерей Владимир, Православният път към спасението и източните и окултните мистически учения. Превод от руски, с. 1 [Електронен ресурс] http://star05.net/e-books/duhovna.lit/religia/.

[107]. Срв. Псалом (102:20–22): … Благославяйте Господа, (всички) Ангели Негови, крепки по сила, които изпълнявате Неговата дума, като слушате гласа на словото Му; благославяйте Господа, всички Негови воинства, Неговите служители, които изпълнявате волята Му; бла­гославяйте Господа, всички негови дела, по всички места на Неговото владичество. Благосла­вяй, душо моя, Господа.

[108]. По този въпрос съществуват различни възгледи на свети отци, защото смисълът на Божественото Откровение е неограничен за разума (ratio). До духовния свят се стига само чрез вяра и живот в Христос.

[109]. Ще споменем, че перифразираме, доколкото е възможно – описанието на ангелския свят на базата на написаното от Св. Иоан Дамаскин в „Точно изложение на Православната вяра“, който се позовава на Свещеното Писание и Свещеното Предание на св. отци на Светата Православна църква.

[110]. Срв. св. Иоан Дамаскин. Точно изложение на православната вяра, кн. II, гл. IV (17). С., 1996, с. 82.

[111]. Господ не участва в злото, а Той само Го допуска заради свободната воля на хората и ангелите.

[112]. Сугестия (лат. suggestio) – внушение, взаимодействие на човека с група или с друга личност, в резултат на което той непреднамерено усвоява без анализ и без съпротива пред­стави и идеи (чужди мисли, отношения, желания, решения), обуславящи по-нататъшните му действия, несвойствени за него по-рано. Сугестология – окултна наука за внушението. Десев Л., цит. съч., с. 565.

[113]. Библейско понятие (срв. 2 Кор. 11:14–15): …сам сатаната се преобразява в ангел на светлината, та затова не е голяма работа, ако служителите му се преобразят като служи­тели на правдата.

[114]. Срв. св. Иоан Дамаскин, цит. съч., кн. II, гл. IV (18), с. 83.

[115]. Откровение или Апокалипсис е последната книга в Новия Завет (написана в 95 година след Христа при император Домициан, 82–96 година след Христа), изобилстваща със символика, каквато днес не се използва и за чието разгадаване вече не притежаваме способ освен благодатта на Светия Дух. Тази символика е била разбираема за времето, когато е писана книгата, така че авторът (св. апостол и евангелист Иоан Богослов) не изпитва нужда да дава пояснения. Откровение е пример за апока­липтична литература и е единствената новозаветна книга от този вид (въпреки че има отделни апокалиптични пасажи и другаде, например Матей 24 гл.). Но книгата Апокалипсис, наречена Откро­вение, е неповторима по своята сдържаност и пророческо съдържание (срв. 1:1 и сл.) на фона на другите познати (и обикновено анонимни) древни апокалипсиси. Колкото и да е трудна за анализ последната книга от Новия Завет, все пак е възможно в нея да са въплътени и четирите елемента: 1) свързаният с миналото, 2) историческият, 3) футуристичният и 4) поетическият. И в крайна сметка Откровение набляга и върху предаността на верните на Църквата въпреки бъдещите гонения на християните, и върху увереността, че на Бога принадлежи окончателната победа според Символа на вярата, Свещеното Писание и Свещеното Предание. Срв. Библейски речник. С., 1994, с. 385.

[116]. Според екзегетите този Ангел Господен е Самото Слово Божие – срв. Битие 22:16: И рече: …кълна се в Мене Си, казва Господ, че понеже ти направи туй нещо и не пожали (за Мене) едничкия си син…

[117]. Библейското име на дявола (Денница) в Стария Завет на Свещеното Писание: Как падна ти от небето, деннице, синена зората! Разби се в земята ти, който тъпчеше народите (Исаия 14:12).

[118]. Тези ангели се наричат паднали ангели, демони, бесове, поднебесни духове на злобата и така нататък.

[119]. Тези паднали ангели (демоните) съвременните окултисти наричат понякога астрал­ни тела.

[120]. Произнасянето на проклятия, хули и вулгаризми от хората се причиняват от демонич­ните влияния.

[121]. Трябва да се прави ясно разграничение между понятията тайновидци и ясновидци спо­ред теологията. Първите са Божии служители, а вторите са служители на сатаната.

[122]. Св. Иоан Дамаскин говори нееднозначно за ангелската йерархия, защото по този въ­прос съществуват различия сред св. отци. Срв. Точно изложение на православната вяра, кн. II, гл. IV (17). С., 1996, с. 82.

[123]. Срв. Дионисий Ареопагит, св. За небесната йерархия. За църковната йерахия, С., 2001, с. 13.

[124]. Серафим (Алексиев), архимандрит. Цит. по: Смисълът на страданията. Пловдив., 1946, с. 3: …Дяволът погубва приятелите си, които изпълняват неговата воля.

[125]. Серафим (Алексиев), архимандрит. Цит по: За Господнята молитва. С., 1998, с. 165: „Но има ли дявол? – Ние нарочно поставяме този въпрос, защото днес мнозина не вярват, че съществува дявол и че има бесовски зли сили. Странното е, че дори и някои вярващи в Бога люде отричат съществуването на сатаната и неговите тъмни помощници“.

[126]. Срв. Евергетинос, Т. 4, Атина, 1988.

Първо изображение: авторът, Бисер Божков. Източник Гугъл БГ.

Източник на останалите изображенияhttp://www.yandex.ru

Следва

Posted in Анализи | Tagged , , , | Вашият коментар

ОПАСНОСТТА ЗА ОБЩЕСТВОТО ОТ ОКУЛТНИТЕ ПРАКТИКИ В СЪВРЕМЕННИЯ СВЯТ (ПРАВОСЛАВЕН АПОЛОГЕТИЧЕН БОГОСЛОВСКО-ПРАВЕН АНАЛИЗ)*

Бисер Божков

Предговор

Biser Bozhkov 3Окултизмът и пораженията за хората от него са духовен проблем на човечеството, обществото и съвременния свят. Този проблем е окончателно и ефикасно разрешим първо с духовни и после със социални или дидактично-правни средства. Следователно към проблема с окултните практики и отрицателните вреди, настъпващи от тях, не може да се подходи само чрез юридически санкции. За това са нужни душепастирска и катехизаторска повсеместна дейност спрямо обществото от страна на Църквата. Последното условие е свързано и с религиозната просвета в общообразователните училища, която трябва да се регулира нормативно от законодателя. За пострадалите от окултните практики пък са нужни духовни грижи, механизми с пастирска духовна и социална дейност. Разбира се, всички тези мерки трябва да бъдат предприети във връзка с духовното преобразяване на хората, като държавата и Православната църква трябва да си съдействат и сътрудничат в съвместната борба с общия грях и общата болест от окултизма. Затова с поставената тема имаме надежда, че победата в нелеката духовна борба за всяка човешка душа е не само желателна, но и напълно възможна и задължителна. Това е така, защото тази духовна борба е благословена от Бога, Който не иска гибелта на грешника, но иска нашето общо спасение, тоест всички хора (и занимаващите се с окултизъм) да се обърнат към покаяние (срв. 2 Петр. 3:9). Окултните практики са грях. Грях на човека и на цялото общество, което е глухо и сляпо и не чува своята съвест (Божия глас в човека). Окултизмът в съвременния свят е свидетелство за потъването на обществото в злото и греха и нежеланието на хората да изправят пътя си в съответствие с Божиите заповеди. Затова с изследването си ще се опитаме да докажем, че в законодателството на Република България съществува празнота по отношение на общественоопасните и отрицателни вреди от окултните практики, които са психологичен, юридически и социален феномен. Ще се опитаме и да покажем – да демаскираме – религиозния манталитет на съвременния човек, който е станал аморфен и смътен. По-точно, в последните години в съвременния свят се говори за религиозни форми на митове и синкретика, произлезли от колективното подсъзнание, за което говори Карл Густав Юнг. Такива религиозни интереси, имащи вече окултен характер, са само още една форма за задоволяване егоизма на хората. Всички, дори очевидните проявления на духовния живот, се игнорират или се осмиват. Трансцеденталните духовни способности, в случая предчувствията, предвижданията, мистичните състояния, състоянието на обсебеност, пророческите съновидения и видения, ясновидството, случаите на екстериоризация и така нататък, и така нататък, не съществуват за хората материалисти или по-точно не се коментират. Изследванията на Карл Густав Юнг и на други водещи психолози и психиатри по света, свидетелстващи за живота на душата, не се оспорват, тъй като те не спорят с фактите, а ги премълчават. Предвид казаното искаме да посочим опасността за обществото от окултните практики, тъй като окултният опит и по-специално окултните целителства, гадания, предсказания, ясновидство, в това число сектантските прояви – всичко това е пряк духовен път към княза на този свят (срв. Иоан 12:31) и неговото войнство.72656809Във връзка с това в съвременния свят има много хора, които твърдят или заявяват с лекота, че всяка религия води към Бога, стига човек искрено да я следва. Но нека си припомним думите на Спасителя: Аз съм Пътят и Истината, и Животът; никой не дохожда при Отца, освен чрез Мен (Иоан 14:6). Тези думи на Иисус Христос от Евангелието на Иоан свидетелстват, че Той отрича всички нехристиянски религии и философии, защото те не водят към небесния Отец, а водят към княза, който господства сега във въздуха – духа, който сега действа в синовете на непослушанието (Еф. 2:2-3). Това не означава, че трябва да мразим грешниците – хората, занимаващи се с окултизъм, или подвластните на окултните практики, а трябва да обичаме грешниците и да мразим самия грях с пълна омраза (Псалом 138:22), като искрено се постараем да помогнем на хората, изпаднали в духовно греховно падение под давлението на окултизма. Това може, а и се надяваме да стане едновременно с нормативна превенция на законодателя, чрез запрет – забрана за общественоопасните форми на окултните практики – и чрез създаване на рехабилитационни центрове за окултно пострадали под омофора на Православната църква, имаща духовни ресурси да лекува окултните жертви чрез даровете на Светия Дух. Защото безспорно много важна и необходима е грижата на християнския душепастир за цялата църковна епархия, община или енория като първооснова и първостепенен взаимодействащ фактор в религиозно-нравствения живот. От нея и от правилното провеждане на тази колективна душегрижа зависи твърде много успехът на православното общо или енорийско дело при окултно пострадалите християни. За това обаче преди всичко е нужен задълбочен диалог между държавата и Църквата съобразно традициите на православното вероизповедание и учението на светите отци, за което имаме надежда в Бога.72656808А надеждата, вярата и упованието в Бога правят бъдещето като настояще. Така като православни християни се надяваме освен на държавата и на благодатната Божия помощ, защото за нас тя съществува реално.

Благодаря на всички преподаватели от юридическите факултети на СУ, ВСУ и богословските факултети на СУ и Атинския национален университет, на колеги, близки и духовници, оказали ми неоценима помощ за написването на книгата.

Предполагам също, че книгата ми има много недостатъци, но се реших да я издам с надеждата и вярата в Божията помощ, както споменах по-горе, че тази тема и изследването ми по нея биха могли да се окажат полезни в този момент за обществото.

Feci quod potii![1].

Бисер Божков

Увод

Днес, през XXI век, сме свидетели на активното, безконтролно и без­препятствено разпространение в съвременния свят на окултните[2] практи­ки, методи, учения и всякакви подобни деструктивни и вредни идеи сред хората, невежи и непросветени в духовно религиозно[3]  отношение. За да критикуваме и анализираме обективно генезиса и семантиката на окулти­зма и окултните практики в древния и в съвременния свят, трябва да изхо­дим от позицията и учението на Православната църква. Според нас същ­ността на феномена[4]  окултизъм[5]  и нетрадиционната религиозност трябва да се търси в общото явление – възраждане на мистицизма[6], в засилването на неговата поредна вълна, започнала през средата на XX век, след Втората световна война. Тя е обхванала различни сфери на общественото съзна­ние – религия, идеология, наука, изкуство, философия. Неокултоманията безспорно е кризисно духовно и социално явление за нашето съвремен­но общество. Обаче не е достатъчно в настоящия анализ да се позовем единствено на духовната криза на обществото, на раздухвания интерес (най-вече от всички медии плюс виртуалния свят) към религиозната мито­логия, окултизма и псевдомистиката. В това отношение особено важно е да се изследват гносеологичните, социалните, библейските, правните, со­циалнопсихологическите и политическите фактори. Те обуславят появата и развитието на нетрадиционните религиозни (главно окултни) практики, култове и НРД[7] у нас[8] и в глобализиращия се свят. Така днес, през двадесет и първото столетие, въпросът за окултната експанзия и практикуването на окултни практики в Република България е много актуален с оглед на последиците от тях. Те винаги са отрицателни за обществените отношения, за духовното развитие и благополучие на всеки човек, всяко семейство в обществото.72656820За нас, православните християни, които познаваме Символа на вярата, където се казва: Вярвам в един Бог Отец, Вседържител, Творец на небето и земята, на всичко видимо и невидимо, е ясно, че освен видимия и известен на всички ни свят съществува и невидим свят, който не можем да почувства­ме нито с физическото си зрение[9], нито със слуха, нито с осезанието, нито с обонянието и вкуса си.

Според определението в Символа на вярата[10] невидимият духовен свят е недостъпен за нашето познание. Тази, условно наречена, духовна недос­тъпност би могла и да не ни вълнува, ако невидимият свят нямаше никакво отношение към човешката ни съдба. Но с оглед на това, че сме православни и вярваме в триипостасния Бог, предоставяйки Му своето спасение от пре­вратностите на това временно и тленно съществуване, както и бъдещия си вечен живот, ние се уповаваме на невидимото, защото сам Бог е невидим непосредствено за нас[11], човеците, в съвременните секуларизирани[12] свят и общество. Важно е също така да споменем още в началото с оглед интердис­циплинарната насоченост на изследването, че деструктивният псевдомис­тицизъм, характерен за окултизма, окултните практики и неорелигиозните доктрини при НРД, базирани върху езичеството като цяло, претендира за мигновено разгадаване на загадките на психиката като някаква самостоятел­на[13] духовна ценност, привидно освободена от прагматизъм.

Затова настоящото изследване съдържа три глави: 1) Кратък обзор на окултните практики от древността до наши дни; 2) Обществената опасност от окултните практики; 3) Противоправност на окултните практики. В за­ключение ще направим условно, мотивирано и аргументирано препоръки за нуждата от обществен и законодателен дебат относно безконтролното про­тивоправно според ПЕС[14] лицензиране на най-тежките общественоопасни окултни практики, които имат висока степен на обществена опасност, а не са инкриминирани законово[15].Young beautiful soothsayerВ този ред на мисли ще споменем, че в Большая советская Энциклопе­дия[16] думата окултизъм има следното значение. Окултизъм (от латинската дума occultus таен, скрит, съкровен) е общо название на ученията, при­знаващи съществуването в човека и в космоса на скрити сили, недостъпни за обикновения човешки опит, но достъпни за посветените, преминали през особена инициация[17] и специална психическа тренировка. При това целта на ритуала на посвещението в окултизъм е достигане на висша степен на съзна­нието, откриващо достъп до т. нар. тайни знания.

Тези тайни знания, базирани върху окултизма и езотеризма, постулират съществуването на нематериална реалност, която има собствени принципи, неподвластни на физичните закони и определящи ги.

В много случаи окултизмът и езотеризмът (езотериката) се определят като синоними.

В най-общ смисъл към тези учения спада всяка религиозна или окултна норма, забраняваща разкриването на дадено тайно познание за изворите на вярата или някакво учение пред непосветени.MagicianЕзотерика[18] или езотерично се нарича всяко учение, предназначено за определен кръг хора.

Такова учение изучава тайно и предавано на поколенията знание от вся­какво естество. Докато знанието е по принцип философско или етическо и мистично, то може на теория[19] да бъде разнородно. Езотеричните учения не се концентрират в някакво географско място и според тях самите по своята идей­на същност представляват самото чисто ядро на дадена духовна традиция. Езотеризмът като вътрешно познание се приема от заблудени (опрелестени)[20] духовно хора, считащи, че са поставили в основата на ценностната си система духовното развитие.

Според тях това е познание, към което всеки трябва да подходи индиви­дуално според степента на собственото си развитие. Според езотеризма (езо­териката) всеки сам е отговорен за съдбата си. Обществата, съхранявали това учение, както и самото учение, са се наричали тайни по ред причини. Именно тези т. нар. тайни знания и учения лежат в основата на древното и днешното магьосничество[21].

От древното магьосничество днес са произлезли всички окултни прак­тики и учения в съвременния свят, например: екстрасензориката[22], биоенергетиката[23], модерните форми на ясновидството, уфологията[24], хипнозата[25], уче­нието за кармата[26], учението за агни-йога[27], кабала[28], астрологията и други не­християнски учения.Magician 2В последните години окултните науки получиха твърде широко разпрос­транение, особено в средите на научната интелигенция[29] в целия свят. Немал­ка роля за това са изиграли произведенията на Елена Блаватска и семейство Рьорих – създатели и разпространители на учението за агни-йога[30]. Принципно обаче окултните учения идват у нас, а и в съвременния свят от древността от Изток, а днес, през XX-XXI век – и от Запад, чрез криворазбрания и краен либера­лизъм[31]. До голяма степен това е свързано с развитието на идеологическия и духовен плурализъм (закрепен в международните правни норми, валидни за повечето субекти на международното право, в това число и за Република България) или вследствие на позволеността на всичко в условията на лъжедемократизацията на съвремен­ното общество. В този смисъл, от друга страна, разрушаването на правовия ред и системата на здравеопазването, осигуряваща (в социалистическия свят) безплатна медицинска помощ, а сега превърната в предмет на търговия, пос­къпването и дефицитът на лекарствата, са обстоятелства, обусловили почвата за появата на голям брой екстрасенси, магьосници[32], шамани, медиуми, зна­хари и лечители (окултисти индивидуалисти), предлагащи на всяка крачка сравнително примамлива, евтина и съблазнителна духовна, медицинска[33] или паранормална помощ с оглед суеверието и неверието[34] (окултните мислене и мироглед) на народа ни. А окултните мислене и мироглед са част от отстъплението от едната Православна църква, от нейните църковни тайнства, спо­собни да лекуват и освещават душите на хората чрез даровете на Светия Дух. Това става естествено на фона на религиозната неграмотност на хората в пра­вославния свят – с помощта на медиите[35] и последствията от атеизма. Тези са по принцип в съвременния свят основните предпоставки, довели до рязко на­растване на окултното целителство, което привлича в огромни, деструктивни мащаби невярващи, слабо и неправилно вярващи хора. Това става вследствие на религиозния синкретичен[36] мироглед на обществото ни. Последните съж­дения се отнасят и за съвременните хора, които изгарят от любопитство да получат информация от отвъдния свят за съдбата и за бъдещето си, като не съзнават какво точно ги очаква, тоест каква е цената на информацията за бъ­дещето. А цената (за досега с окултните практики) е като начало окултна болест[37], при която се развива сериозна психосоматична деградация на личността в много аспекти (медицински, духовни, психологически и др.). Големият проблем, също обуславящ актуалността на поставената тема, е фактът, че дър­жавният апарат в лицето на трите си власти: законодателната, изпълнителната и съдебната – няма обективна представа за високата степен на обществената опасност[38] от окултните практики у нас (въпреки че държавата, като особен субект на правото, трябва принципно според КРБ[39] да гарантира живота, дос­тойнството и правата на личността и да създава условия за свободното разви­тие на човека и на гражданското общество[40]).101266564Според необоримата презумпция на основния ни закон Република Бъл­гария е правова държава[41]; всеки гражданин на Република Бъл­гария има право на живот; по­сегателството върху човешкия живот и здравето се наказва като най-тежко престъпление[42]; никой не може да бъде подлаган на мъчение, на жестоко и безчовечно или унижаващо отношение; никой не може да бъде подлаган на медицински, научни или други опити (например: под въздействието на окултните практики) без неговото доброволно съгласие[43]. Изхождайки от ка­заното, можем да зададем риторичния въпрос – защо по принцип окултните практики са опасни и противоправни за обществото, държавата, психиката на личността, семейството, потомството – децата, които са бъдещето на Бъл­гария? Отговорът на този въпрос се съдържа в това, че: при хипнозата, астрологията, баячеството, гадателството (различните форми на предсказа­ние), ясновидството, контактьорството, екстрасензориката[44], нумерологията[45], медиумите[46], спиритизма[47], хиромантията, видовете йога[48], трансцендентална­та медитация (ТМ), телекинезата[49], психокинезата, класическото и вуду-ма­гьосничество, прекодирането на съзнанието чрез баене и врачуване (леене с восък, леене на куршум и др.) и най-вече при хипнотичните сеанси с цел наси­лие над човешкото съзнание (чрез прекодиране на съзнанието с помощта на матрица[50] – програма с чужди воля и мисли) и парапсихологията[51] се използ­ват методи и практики за директно, вероломно, насилствено въздействие върху: 1) човешката психика[52], съответно и 2) соматика. Това става чрез потискане на свободната човешка воля[53] (чрез паранормални – окултни техни­ки и практики) и изработване у хората на поведение, подчинено на чуждата воля: волята на хипнотизатора, екстрасенса, магьосника или поръчите­ля на окултните услуги. Така, въздействайки върху подсъзнанието на човека, извършителите на окултните процедури адресират и внедряват в психиката му  (душата) на адресата – човешкия индивид, своя деструктивна програма на мислене и общественоопасно поведение[54].SpiritismЧрез окултните практики може обективно да се моделира по пагубен на­чин за душата (психиката) и обществото поведенческият модел (по поръчка) на всяка една отделна личност. Тези психични състояния (модели на поведе­ния) водят до параноидна шизофрения, синдрома на Кандински и Клерам­бо[55], епилепсия, хистерични пристъпи, тежки депресии и много други форми на тежка психопатия, проявяваща се най-често в суициди. Това по принцип са състояния на окултно заболяване – окултна болест, която реално е тежко състояние на психопатия, психично разстройство на личността. Тези заболя­вания – болести, свързани с окултизма, имат не само медицински и духовен аспект, но и противообществен характер. Защото окултните практики вина­ги водят до отрицателни промени в действителността на обществените от­ношения. Ще споменем отново, че състоянието на окултна болест[56] е почти непонятно за медицината: светската психиатрия, неврология, кардиологията и пр. Тоест цивилните лекари (невролози, психиатри, кардиолози и др.) в Република Бъл­гария са безпомощни и некомпетентни (условно) да лекуват пострадали хора от ок­ултни нападения. Дори повечето светски лекари и медици в секуларизирания свят[57] не могат да поставят разумна и обективна диагноза на хора с окулт­но заболяване след внимателна анамнеза на окултно пострадалите. Защото, след като премине в съзнанието на адресата-субект насилствено внедрената му[58] програма-матрица[59] от окултиста извършител, поведението, постъпките и дори начинът на мислене на окултно пострадалия или окултно нападна­тия субект се определят пряко от тази окултна програма[60]. Следователно този човек-индивид (нападнат окултно) вече няма почти никаква свободна воля и така тази личност става реален биоробот-психопат. Окултно нападнатите изпадат в соматични аномалии – с критично кръвно налягане (хипертония); главоболие; остра сърдечна недостатъчност и невралгия – съпроводена с не­престанни бодежи в сърцето; виене на свят; задух – недостиг на въздух – и др. Днес принципно най-съвременната медицина е в невъзможност да диагно­стицира обективно причините за подобни физически състояния вследствие на окултна болест. Окултно пострадалите хора често стигат до тежки инфаркти; инсулти; онкологични заболявания; диабет; проблеми с щитовидната жлеза; имунологични нарушения; неврози[61]; биполярни разстройства; суициди[62]; раз­лични форми на шизофрения; епилепсия. Но отново акцентираме: медицина­та (психиатрията, клиничната психология, неврологията и др.) не може да им помогне адекватно! Причината е там, че тези психосоматични състояния имат изключително най-вече духовен (и частично соматичен) характер. Освен това окултизмът довежда до тежка, неосъзната[63] психосоматична деградация на личността, проявяваща се в социопатия, депресия, безизходица и регресив­на хистерия с произтичащи от това финансови, социални, юридически и лич­ни проблеми. Много често окултизмът е причина за престъпна съставомерна деятелност, криминално мислене и поведение. На окултно атакуваните или пострадалите им се струва, че по своя воля и по свое желание вършат повече­то свои постъпки, дори и криминалните деяния, осъществени със злоумисъл (dolus malus). В действителност обаче окултно пострадалите[64] изпълняват волята на друг човек (поръчителя на окултната услуга), тоест на чужд, все­лен[65] насилствено в тях зъл дух, който ги командва и им внушава (сугестира) определени мисли според целта на извършителя (окултист) или според окулт­ната поръчка (задание) на поръчителя. Такова насилствено парапсихологично и духовно въздействие ограничава личността и волята на човека, променя поведението, характера и дори мисленето му. Такъв човек заприличва и става, както казахме вече, фактически реален биоробот (психопат), човек с болна душа[66] (психика). В окултните жертви се потъмнява насилствено Божият об­раз, заложен във всеки човек по благодат. Независимо от това колко лош и пропаднал е конкретният човек, Божият образ у хората се изразява в това, че човек има свойства, присъщи на Бога – разум, свободна воля, безсмъртна душа и пр. Окултистите обаче принципно отнемат на човека свободната воля, дадена му от Бога, и му натрапват[67] насилствено своята деструктивна воля, като променят начина му на мислене и поведение и внедряват вероломно в хората негативни енергия[68] и мислене. Затова окултистите насилствено по­тъмняват образа Божий, заложен трансцендентно в хората. Така окултистите или окултните формации унижават окултно нападнатите човеци и подчиняват на себе си[69] (или на поръчителя на окултната услуга) душите на конкретните адресати – човешки индивиди (окултни жертви). Тук, за да не се отклоняваме от учението на Свещеното Предание и светите отци, ще споменем, че послед­ните съждения по своя секуларен характер имат за цел да внесат обективност в настоящото изследване, а нямат за цел отклоняване от учението на Светата Православна църква. Съгласно учението на светите отци на Църквата човек може да постъпва трояко – по своя воля, по волята Божия и по волята на злите духове (бесовете), която в дадения случай с окултните[70] практики се натрапва чрез посредник – магьосник, баяч, хипнотизатор, екстрасенс, гледач, яснови­дец, астролог, медиум и други[71].predictorТова е така, защото всички окултни практики – екстрасензориката[72], био­енергетиката[73] и магьосничеството във всичките му съвременни форми (които ще изброим по-нататък), вървят по опитния път на езичеството и сатанизма. Въпреки забраната на Църквата[74] и Свещеното Писание окултистите нахлуват насилствено в духовния свят, домогвайки се до определени лечебни или въз­вишени духовни резултати[75]. Но фактически окултистите (екстрасенсите и ма­гьосниците) нахлуват в духовния свят със своите грешни и неочистени душа и сърце и естествено в такъв духовен свят те могат да общуват единствено с негативните му сили – злите духове. В Евангелието, в Проповедта на плани­ната е казано: Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога (Мат. 5:8). А окултистите се втурват съзнателно и подсъзнателно в духовния свят, без да са очистили душата си с покаяние, с цялата си греховност, въпреки за­браната на Църквата[76] в каноните на вселенските и поместните събори и за­браната, основана на Свещеното Писание. В Православието хората не си по­ставят за цел незабавно придобиване на някакви свръхестествени (паранор­мални) способности. Целта на верните членове на Православната Църква е очистване на душата от греховете чрез покаяние, молитва, пост, въздържание, вършене на добри дела, любов към Бога и към хората. Защото в основата на християнския живот лежат любовта и вярата, съчетани с надежда в Бога, до­брите дела и аскезата (послушанието, въздържанието, нестяжанието) и така нататък. Християнският път включва нравствено усъвършенстване (чрез богоуподобя­ването по благодат): Бъдете съвършени, както е съвършен и небесният ваш Отец (Матей 5:48). Следователно пътят на окултизма и окултните практики няма нищо общо с християнството; тези паранормални (езотерични) практи­ки, развиващи свръхестествени способности без очистване на душата от страстите, без любов и вършене на добри дела, са опасни и гибелни за хората и цялото съвременно общество. От казаното дотук следва изводът, че обще­ството в условията на преход от тоталитаризъм към демокрация и глобализа­ция е станало силно податливо на негативното влияние на окултните практи­ки, деструктивни култове, секти и пр. Това е така, защото доскоро закрепосте­ното съзнание на човешкия индивид при новите условия се чувства освободе­но от всякакви ограничения (състояние на лъже еманципация). Така войнства­щият атеизъм е заменен с постоянно нарастващо увлечение към квазимисти­цизма[77], обещаващ бързо квазичудеса. Проблемите на съвременното българско общество са обусловени от девалвацията на духовно-нравствените ценности и на правилната вяра в Бога чрез традиционното ни православно вероизпове­дание. Факт, въплътен в чл. 13, ал. 3 КРБ. Изхождайки отново от казаното, дори можем да твърдим, че в нашето секуларизирано общество съвременните хора и представителите на държавния апарат, най-вече в лицето на трите вла­сти (законодателната, изпълнителната и съдебната), заедно с четвъртата власт (медиите) не осъзнават обективно: семантично и етимологично, значението на понятията религия[78] и църква[79]. Тоест властимащите и журналистите според нас не разбират обективно тези понятия съобразно библеистиката, християнската: апологетика, антропология и еклизиология. Ето защо при крайния либерализъм се наблюдава стремеж този квазилиберализъм да бъде представен в качеството му на единствена възможност и универсална безду­ховна култура, основана върху разбирането за свободата на нравствено падна­лия човек, който не ограничава себе си в нищо – като абсолютна ценност и мерило за истината. Тази посока е обуславяща развитието към глобализация на цивилизацията, а в християнския свят тя се сравнява от мнозина с постро­яването на Вавилонската кула. Тук става дума за въпроси, чието решение е способно да определи до голяма степен бъдещия облик на цивилизацията в XXI век. Проблемът обаче е в това, че либерализмът е не само философска концепция за управление на държавите и на свободата на личността и за еман­ципацията на човека. На практика тази фундаментална идея се реализира и развива в съвременната икономика и политика, в обществения живот. Оттук в някое отношение произхождат гражданските свободи, демократичните ин­ституции, пазарната конкуренция, свободата на словото, свободата на съвест­та; те са всичко онова, което е включено в обема на понятието съвременна цивилизация. Затова много хора, когато се запознаят с аргументите на право­славното учение против либералния стандарт, изпадат едва ли не в мистичен ужас, съзирайки в критиката на либерализма[80] посегателство срещу принци­пите на фундаменталните права и свободи на човека, и подозират православ­ните едва ли не в трайно отричане на демокрацията. Във връзка с това хрис­тияните, живеещи литургичен и евхаристиен живот, са обявявани за религи­озни фанатици и така нататък. Обаче ние, православните, знаем, че богооткровените истини за смисъла на човешкия живот са еднозначно въплътени в учението и в Свещеното Предание на Светата Православна църква, която има привилегията съборно да тълкува и благовести Свещеното Писание. В последно време мно­го млади и съвременни хора се увличат от различни окултни практики, вярва­ния, в това число от участие в окултни (сектантски) общности и общуване с хора, които открито или прикрито практикуват окултизъм, необезпокоявани и дори легитимирани от държавния апарат. Затова една от основните задачи на из­следването ни е да докаже, че Министерството на правосъдието, Министер­ският съвет и други ведомства от изпълнителната власт легитимират неправо­мерно според ПЕС практикуващите окултизъм чрез лицензи, разрешения и сертификати. Това обаче са общественоопасни практики – чужди както на православната вяра, така и на българския дух и традиции. Така държавният апарат допуска съвременните българи (имащи интерес към окултизма) стрем­главо да се насочват към окултните практики и да приемат всичко безрезерв­но. Стремейки се към новото в областта на вярата, те тръгват по път непознат и опасен и стигат духом до далечна страна (срв. Лука 15:13), която крие много потайни места и неизвестности. Но най-тревожното е, че тези хора се утеша­ват с погрешната мисъл, че са намерили истинската святост и вечното спасе­ние. Как да им се обясни, че са направили неправилен избор? Те не са наме­рили спасяващата благодат, а са пренебрегнали учението на Едната свята, съборна (вселенска) и апостолска Църква[81] (вж. член IX от Символа на вяра­та). Колко опасни заблуждения (духовни прелести), колко нелепи суеверия и предразсъдъци, колко лъжливи и гибелни системи са се въздигнали върху ос­новата на християнството. Всеки препоръчва своите мисли за правилни, все­ки възхвалява своята църква, своето общество, своята секта, своята вяра и своите обреди най-вече и конкретно чрез окултизма. А съвсем малко са хора­та, които се замислят кое е истинското християнство, къде е Христовата исти­на, къде е спасението, коя е спасяващата Църква. А Църквата е една – един­ствена и неделима. Тя има непроменима основа и не прибавя нови неща, нови учения, няма и да прибави верови истини и дух, практики, несъгласни с Хрис­товата истина. През всички векове Православната църква пази първоначална­та Христова вяра, защото само тази вяра е апостолска, тази вяра е отеческа, тази вяра е православна, тази вяра вселената утвърди. Църквата Христова не е разделена и не може да се дели на части. Разделени Христови църкви няма и не може да съществуват. Да допускаме възможността Църквата да се раздели, значи да допускаме портите адови да й надделеят (Матей 16:18) или Христос да се раздели. Нито едното, нито другото е възможно: разделилият се организъм престава да съществува. Следователно съществува само отпадане от Църквата. И безспорно отпадналите, отделилите се от Църквата не са вече живи камъни в стройно сглобения духовен дом – Църквата, нито са живи чле­нове на Тялото Христово – Църквата[82]. Затова трябва да се намери начин, обективиран в спешна катехизация[83] на съвременните хора, за да не бъдат те увличани несъзнателно и съзнателно от разни и чужди учения (Евреи 13:9) и най-вече от окултните практики (древни и съвременни). Защото в тези учения – окултни практики, преобладава духът на този свят, те противоречат на Зако­на Божи, помрачават ума и душата. Безконтролното практикуване на окултни­те практики ограничава духовната свобода, стеснява свободната човешка воля, с която избираме добро или зло, нарушава спокойствието на хората, смущава социалната, обществената и духовната дейност, спъва нравственото извисяване, с една дума – осуетява спасението на човека. Окултизмът е преч­ка за развитието на гражданското общество според чл. 4, ал. 2 КРБ. Защото общественото значение на всеки вид човешка дейност се определя от кон­кретните обществени условия – всяка дейност се осъществява при конкрет­ните обществени условия на време, място и обстановка, тоест в определена об­ществена среда. От момента на своето начало всяко човешко поведение за­почва да променя съществуващата действителност.SoothsayerТака, от една страна, поведението става нов елемент от нея, а от друга страна, въздейства и върху един или няколко елемента от действителността и по този начин ги променя, променяйки и обществената обстановка като цяло[84]. В настоящото изследване за опасността за обществото (обществената опас­ност)[85] от окултните методи ще се опитаме да докажем историческата обусло­веност на конкретните криминални деяния, пряко свързани с окултните прак­тики. Престъплението винаги уврежда или застрашава определени обществе­ни отношения, какъвто е случаят с практикуването на окултизъм. Това е така, защото по презумпция престъплението[86] е исторически обусловено обществе­но явление, което обяснява и различното отношение на законодателя към него в различните исторически периоди[87]. Престъпното деяние е общественоопас­но, тъй като причинява отрицателни и общественоопасни последици. Такъв е случаят с използването на окултните практики. Общественоопасните после­дици пък не могат де юре да настъпят, ако деянието не е осъществено или ако не е фактически инкриминирано в легислатурата[88], а отрицателните вреди (ad hoc) от окултните практики са юридически факт. Именно това принципно по­ложение поставя и проблемите за причинната връзка между поведението на дееца – престъпник, и отрицателните изменения в действителността, както и за нейното значение в наказателното право[89]. В този смисъл престъпността е относително самостоятелно и променливо социално и обществено явление за реалността на обявените от закона за престъпления човешки прояви, възник­нало със създаване на държавата и закономерно съществуващо в обществото[90] още в най-древни времена и епохи, например по времето на древните гръцки полиси. С последните съждения целим аргументирано да докажем нуждата от обществен и законодателен дебат относно обществената опасност при прак­тикуването на окултизъм. Тъй като понастоящем този сериозен проблем с окултните практики не е обсъждан, не е изследван научно и задълбочено, съ­ответно опасността от окултните практики не е анализирана сериозно и за­дълбочено едновременно през призмата на православното богословие (патро­логията, библеистиката, апологетиката и църковната психология), кримино­логията, клиничната и юридическата психология, биофизиката, наказателно­то, антидискриминационното, конституционното и европейското право, при което в сферата на теологията и предвид темата на изследването можем да отбележим някои от по-значимите трудове досега на определени автори от­носно окултизма в православния свят. Това са изследванията и книгите на дякон Андрей Кураев (Сатанизъм за интелигенцията); доцент д-р Димитър Митев (Христос и духовете на земята, 2000); йеромонах професор д. м. н. Анато­лий Берестов (Числото на звяра; Да останеш жив); йеромонах Висарион Зо­графски (Петър Дънов и Ванга – пророци и предтечи на антихриста, част 1 и 2, 2011); св. Игнатий Брянчанинов (За чувственото и духовното виждане на духовете); йерей Владимир Елисеев (Православният път към спасението и източните и окултните мистически учения); Георги Стоянов (Сектите – ловци на души, 1996); професор д-р Александър Дворкин (Сектоведение, 2000); Димитрий Авдеев (Православна психиатрия, 2003); св. Никодим Светогорец (Какво трябва да знаем за магиите); Огнян Христов (Християнството сре­щу магиите и екстрасенсите, 2011); йеромонах Серафим Роуз (Православие­то и религията на бъдещето, 1997). Естествено може да пропуснем или пък да не изброим обективно всички трудове на светите отци[91] на Църквата и пра­вославно насочени автори[92], които имат съвременно звучене за генезиса и проблемите, свързани с окултизма. В горните редове само маркирахме акту­алността на темата, доколкото е възможно това в секуларно и духовно измерение на фона на близо 50 години атеизъм. Вероятно вследствие на половин век атеизъм бихме казали също, че малко е написано в интердисциплинарен ас­пект (правно-богословски) с оглед осъществяване на обективна информация[93] и превенция на хората и обществото от окултизма и окултните практики. Ето защо изследването ни има актуален характер по отношение на правата и за­конните интереси на хората и обществото през XXI век. Разбира се, много са факторите за казаното и това са главно тези 50 години атеизъм, през който период съзнателно се е потъпквало уважението към Православната църква у нас. Обстоятелства, наложени насилствено от светското образование и кому­нистическия режим, който се е стремял буквално да угаси вярата на народа в Бога и да ограничи възможността обществото да разбере обективно каква е същността на християнството и Църквата. Не без значение е възходът на кул­та към окултизма в България (НРБ), прокламирането на който е започнал пре­ди няколко десетилетия от кръга на Людмила Живкова[94], Александър Лилов, семейство Рьо­рих, Ванга, Свилен Русев, Нешка Робева и много други интелектуалци, плюс представителите[95] на ЦК на БКП. Освен атеизма (насаждан насилствено) у народа ни отделни личности (окултисти) са били толерирани от комунистиче­ския режим. Това е отворило вратите на нетрадиционните (нехристиянски) религии с окултна доктрина да проникнат в държавата ни, а традиционните покровителствани от държавата индивидуални окултисти са практикували за духовна вреда на хората и обществото. Във връзка с това като правило окул­тистите са прокламирали почти винаги, че имат дарба от Бога и се стремят да помагат на хората, че са: пророци, пророчици, светии, но така ли е в действи­телност? Възможно ли е чрез окултизъм да се помага на обществото и отдел­ната личност? Не, разбира се – защото според учението на Православната църква окултните практики са форма на открит или прикрит сатанизъм. Не­зависимо от последното обаче посочените по-горе фактори оказват благопри­ятно влияние върху процеса на утвърждаване на нетрадиционната окултна квазирелигиозност в обществото ни. Това е така, защото историята сочи, че новите и старите (езически) култове винаги са се появявали на етапа на криза в дадено общество – духовна, икономическа, политическа, социална и т. н. В такъв момент религиозно търсещите хора се опитват да открият изход от тази духовна безизходна ситуация и попадат на окултна лъжедуховност, изразява ща се в древно езичество и неоезичество, паганизъм или неопаганизъм и раз­лични форми на магьосничество[96]. Тук ще цитираме йеромонах Висарион (Зо­графски), автор на книгата Петър Дънов и Ванга – пророци и предтечи на ан­тихриста: „За официално признаване на Ванга около средата на 60-те годи­ни значителна роля изиграва Институтът по сугестология[97] към БАН с ръ­ководител професор д-р Георги Лозанов[98]. Какво в действителност показват изследванията на неговия екип, който анкетира хиляди посетители, описва над 7000 случая, записва стотици Вангини сеанси на магнетофон? Истина­та е, че научните изследвания не стигат до никакъв категоричен извод. Всъщност, както ще видим от собствените думи на професор д-р Георги Лозанов, той и досега си остава в неведение каква е истинската природа на Вангини­те прогнози[99].“ По тази причина в следващите редове ще опишем и тълкува­ме генезиса на невидимия свят. Детайлното ни изложение и тълкуване на не­видимия духовен свят е с цел обективност по отношение на окултните прак­тики и техния обективен източник. За тази цел ще използваме инструментите и лексиката на правото, медицината, антропологията, философията, психоло­гията, психиатрията и други. Главен наш подход в изследването ще бъде сравни­телно-аналитичният. Разбира се, предвид интердисциплинарната насоченост на работата ще приложим в богословски аспект: 1) апологетично критичен метод и 2) историко-правен и аналитичен метод. Следователно целите на тази книга–изследване са посочване на необходимостта от дефиниране на санк­ции[100] в наказателноправен аспект на неинкриминираните общественоопасни окултни прояви в Република България, свързани пряко с отрицателните последици от окултни­те практики спрямо хората, живота и здравето им. Във връзка с това ще отбе­лежим, че в много ДЧ в Европейския съюз и по света има нормативно регули­ране на правоотношенията, проблемите и вредите, свързани с окултните практики. Правната науката за опасните култове осъществява в световен мащаб и сравнителноправни изследвания. Чрез тях се съпоставят решенията на чуждестранните правни системи, за да се разкрият постиженията и слабите страни на националната правна система, както и да се черпи от чуждестран­ния опит съобразно националните особености. Както е известно от ПЕС, във връзка с темата за окултните практики, за обособяването на самостоятелен отрасъл на правната система (ad hoc – пакет от закони за превенция от ментал­ното обсебване на индивида) не е достатъчно съществуването на самостоя­телни кръг обособени нормативно обществени отношения. Необходимо е държавата да отчете спецификата и значимостта на тези отношения, за да ги подложи на правно регулиране чрез задължителни правила за поведение, скрепени с държавна санкция. Изхождайки от горното, имаме надежда, че след време ще се породи обществен и законодателен дебат в областта на нака­зателното право[101] и нормативната база, свързана с правото на вероизповеда­ние относно общественоопасните последици[102] от безконтролното практику­ване на окултизъм. За последното имаме и вяра (1 Кор. 13:13).

_______________________

*Из книгата „Опасността за обществото от окултните практики в съвременния свят (православен апологетичен богословско-правен анализ)”, издание на Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, С., 2012. Материалът е предоставен от автора.

[1]. Feci quod potii (лат. ез.) – направих каквото можах.

[2]. Срв. Евтимий (Сапунджиев), архимандрит, Кратък наръчник по християнска апологетика, С., 1942, с. 69–70.

[3]. Принципно много често се спекулира с понятието религия и в него се привнасят неприсъ­щи белези. Религия е богословски термин, определящ духовните аспекти на нашия светоглед и отношението ни към заобикалящата действителност. Социологията, психологията, политология­та, историята и много други хуманитарни науки имат свое определение за религията, което отго­варя на техните научни парадигми. При наличието на много дефиниции на понятието религия ще се спрем на етимологията на думата. Думата религия (religio) е с латински произход и се извежда от няколко глагола: Цицерон в своето съчинение De natura deorum, lib. II, 28, 71–72 („За приро­дата на боговете“) я извежда от глагола relegere, който означава „поставям настрана“, „отделям настрана за особена употреба“ или „отбирам нещо измежду обикновените неща“. В преносен смисъл означава „отнасям се към нещо с особено внимание и почит“. Servius Sulpicius и Masurius Sabinus (живели през I век след Христа) извеждат понятието религия от глагола relinqere, което означава „оставям“. Лактанций – църковен писател от IV век след Христа – в съчинението си Divinae instutiones, lib. IV, cap. 28 (“Божествени наредби“) извежда думата от глагола religare, което означава „свърз­вам“, „съединявам“. Блажени Августин в съчинението си Di civitate Dei, X, 3. al. 4, (“За Божия град“) посочва глагола reelegere, който има значение на „възсъединявам“. При възсъединяването логично имаме връзка, която в някакъв минал период е прекъсната и след това е съединена. Едва така понятието религия придобива обективно значение на възсъединените връзка между Бога или съюз на човека с Бога. Срв. Янакиев, протоерей, С. Невидимата заплаха. С., 2002, с. 10.

[4]. Понятието феномен произлиза от латински език и означава явление. В съвременната българска лексика то е придобило смисъл на нещо необичайно, открояващо се значително.

[5]. Окултизъм (лат. оccultus таен) – изучаване и практикуване на обвити в тайнстве­ност явления; учение за съществуването на задгробни, неподдаващи се на научно проучване сили и явления. Алхимията и астрологията се квалифицират като представители на окултните науки; дори съществува хипотеза, че те са в основата на възникването на точните науки (или че точните науки се използват при окултните практики). В този смисъл редица явления – ма­гьосничество, кабала, метафизика, телепатия, телекинеза, левитация, спиритизъм, астрология, парапсихология, не се подчиняват на законите на позитивната наука. Десев, Любен, Речник по психология. С., 1999, с. 332.

[6]. Мистицизъм – тайни култове, тайни учения, тайнства; при будизма – нирвана, при кабалистите – Енсоф, при християнството – Божествената същност. 1) Естествен мисти­цизъм – той въоражава човека с природна способност, например привидения, целителства, ясновидство, телепатия и други; 2) окултен мистицизъм – той е свързан със съзнателния  стремеж на човека да проникне в неподвластния на естествознанието тайнствен невидим и духовен свят на човека, природата духовете с цел познания на тайни използването на скритите им сили. Виж древното изкушение на змията към Адам и Ева: и ще бъдете като богове (Битие 3:5); 3/християнски мистицизъм е възможен в Православието чрез аскеза (пост, молитва, нестяжание, въздържание и послушание). Срв. Осипов, А., Путь разума в поисках истины, М., 1999, с. 282–285.

[7]. Нови религиозни движения (аналог на думата секта или сектантска формация в сектознанието).

[8]. Стоянов, Г., Сектите – ловци на души, С., 1996, с. 75.

[9]. Умът и сърцето принадлежат към областта на духа, поради което духовното зрениесе нарича още и умно зрение. Затова възприемането чрез ума и сърцето на помисли и усещания, които идват отвън, се нарича духовно зрение. Но тези наши духовни очи често биват слепи в съвременността.

[10]. Символът на вярата е приет на първите два вселенски събора през 325 година в Никея и 381 година след Христа в Цариград и затова се нарича Никео-Цариградски символ на вярата, тоест Символ верую е догмат – вероопределение на едната Вселенска църква. Във връзка с това ще споменем, че: „За Бога в първия член на Символа на вярата се казва, че Той е Творец на всичко видимо и невидимо. Значи: всичко, което съществува извън Бога, е Негово творение. Бог е първата при­чина, ясно е, че от никого не е създаден. Защото: ако се каже, че е създаден, тогава не е първата причина и следователно не е Бог.“ Маринов, Б., Ал. Величков, Наръчник на апологета. С., 2006, с. 110.

[11]. Елисеев, йерей Владимир. Православният път към спасението и източните и окултните мистични учения. Превод от руски, с. 1. [Електронен ресурс] http://star05.net/e-books/duhovna.lit/religia/.

[12]. Секуларизация (лат.) – термин, който се употребява относно разделеността между църква и държава.

[13].  Антропоцентризмът и егоизмът в секуларния и глобализиращ се съвременен свят.

[14]. ПЕС – Право на Европейския съюз.

[15]. Кроу, Б. Уилям, История на магията, вещерството и окултизма, С., 1997, с. 235–237.

[16]. Большая советская энциклопедия, т. 18, М., 1974, с. 348.

[17]. Инициация – посвещение.

[18]. Езотеризъм (фр. esoterisme) – религиозна или окултна норма, която забранява да се разкриват пред непосветени тайните извори на вярата. Речник на чуждите думи в българския език. С., 1982, с. 278.

[19]. „Окултно-магичното и неоезическите ритуали, които го съпътстват, са сложно и мно­гопластово явление, което е трудно за изследване и още по-трудно за изкореняване. И макар да си даваме сметка, че не бихме могли да го изследваме и анализираме в пълнота, все пак сме длъжни да го познаваме, за да сме наясно с неговата природа и характер. Затова и богословието, а също така историята и философията на религията отдавна са го подложили на систематично проучване и задълбочено изследване, които могат да ни дадат важно и ценно знание. Явлението е познато от дълбока древност и е съпътствало винаги човечеството. Срещу него от векове се е изправяло и християнството и се е опитвало да го превъзмогне и преодолее чрез духовната про­света и силата на вярата.“ Thursday, 17 March 2011, Цит. доцент Костадин Нушев. Xристиянство, окултизъм и магия. Църквата и езическите ритуални практики. http://bogoslovi.bg

[20]. Прелест (църк. славян. ез.) – духовна заблуда, духовна болест и пр. За прелестта, присъща на всички хора, преподобният Симеон Нови Богослов казва: „Нашият Господ Иисус Христос точно затова е и слязъл при нас, защото е поискал да ни освободи от плена и от най-злата прелест.“ В крайна прелест изпада онзи, който е развил в себе си присъщото за хората самопрелъстяване, гордостта. Встъпил е в общение с дявола и е станал негов храм и оръдие. Източникът на прелест, както и на всяко зло, винаги е бил дяволът. „Изобщо една от причините за прелестта е гордостта“ (св. Григорий Синаит).

[21]. Според чл. 190, т. 5 от Устава на БПЦ, приет от VI Църковно-народен събор на 11.12.2008 година в Рилската св.обител, публикуван в Църковен вестник, извънреден брой от 09.01.2009 година, ма­гьосничеството и врачуването са църковни провинения. Това е така и според каноните на Вселенските събори.

[22].  Екстрасензорика – екстрасензорното възприятие (ЕВ) е амбициозен термин за означа­ване на редица езотерични феномени, за които се твърди, че съществуват, като ясновидството, телепатията (умствената комуникация), предварителното познание, телекинезата, психокине­зата и др. Срв. Корсини, Дж. Реймънд. Енциклопедия по психология. С., 1998, с. 284.

[23].  Биоенергетика (биоенерготерапия) – термин, използван за означаване на своеобразна терапия с цел осъзнаване биотоковете в тялото, тяхното усещане, изясняване на нарушенията във функцията им и възстановяване на хармонията тяло–душа чрез премахване на ненужните задръжки. Биоенерготерапията е свързана с вегетативната терапия на В. Райх, създадена през 50-те години в САЩ от учениците му А. Лоун и Дж. Пиеракос. Десев, Л., цит. съч., с. 65.

[24].  Уфология – наука за НЛО (извънземни индивиди).

[25].  Хипноза (от гр. хипнос сън) – въведен от английския лекар Джеймс Брайд (1843) тер­мин, с който се означава граничното звено между естествен сън и различни форми на патоло­гичен сън; близко до съня състояние, предизвикано изкуствено чрез фиксиране вниманието на хипнотизирания субект върху блестящ предмет и чрез внушение, при което хипнотизираният субект изпълнява всякакви команди на хипнотизатора. Хипнотизираният сън се предизвиква от хипнотизатора най-често чрез вербално-речево внушение. Десев, Л., цит. съч., с. 668.

[26].  Цитат от окултното учение за кармата на бедността и богатството: В това се състои големият замисъл, играта на Господ. Като присъства във всеки от вас, Господ отначало създа­ва илюзия, а след това я разрушава. По подобен начин детето прави пясъчен замък и след това го разрушава, за да построи друг, по-съвършен замък. И всеки път неговото творение става все по-съвършено, все повече се приближава до съвършенството и всеки път превъзхожда по съвършенство всяко предишно творение. Вие сте подобни на Бога и по същия начин имате въз­можност да творите и да създавате съвършени образци в своя живот. Някои индивиди предпо­читат да вървят по собствен път и изграждат своя живот и заобикалящата ги действителност по стандарти, които са далеч от съвършенството. Също: ..Бог ви позволява да експериментирате.[Електронен ресурс] http://terrafim.wordpress.com.

[27].  Агни-йога (йога на огъня) – деструктивна окултна практика (окултно движение), която е тясно свързана с традицията на окултизма, като за нас е интересно да научим как се разбира в нея вътрешната чистота. В християнството покаянието е средство за очистване от греха. За очистване говори и класическата йога. Понятието за вътрешна чистота присъства и в агни-йога. Как се разбира в нея тази вътрешна чистота? Ето какво пише по този повод майката на агни-йога. Е. И. Рьорих в писма до своите ученици: Прогонвайте всяка нечиста мисъл, заменяйки я с мисъл за благо. Бързайте да очистите духа с широки съзидателни мисли за чу­десното бъдеще.. (16, с. 46). Очиства само покаянието пред Господа, но за него в агни-йога не се споменава, защото в нея Христос е само човек. В това се усеща силният повей на будизма, който е оказал несъмнено влияние върху формирането на окултните възгледи на: Е. И. Рьорих и Н. К. Рьорих, с. 9–10. [Електронен ресурс] http://star05.net/e-books/duhovna.lit/religia/.

[28]. Кабала – термин от еврейски произход, който буквално означава предание, тайно уче­ние, в по-разгърнат смисъл на думата – еврейско религиозно мистично учение, пълно със суе­верие, чиито представители се занимават с тайнствено тълкуване на думи и цифри; в преносен смисъл – нещо неразбираемо, загадъчно. В арабския език кабала означава буквално задълже­ние; в древността – робство; в книжовния език – духовно робство, пълна зависимост. Десев, Л., цит. съч., с. 212.

[29]. Срв. Кураев, диакон Андрей, Сатанизм для интелигенции. M., 1997, с. 3–4.

[30]. Срв. Анатолий (Берестов), йеромонах, Числото на звяра, С., 2004, с. 6.

[31]. Президентът на САЩ Айзенхауер е заявил: …Нашето правителство няма никакъв сми­съл, ако то не е основано на базата на дълбока прочувствена религиозна вяра; каква вяра, за мен не е важно. Сп. САЩ: икономика, политика, идеология, 1979, бр. 6, с. 29.

[32]. Срв. Осипов, А., цит. съч., с. 286–287.

[33]. Тук ще акцентираме, че хомеопатията не е медицина и в някои форми е неомагьосни­чество.

[34]. Главната и обща мисъл още в древността в кн. Съдии на Стария Завет е ясно изразена в речта на пророка Самуил по случай помазването на Саул за цар (срв. 1 Царств. 12:6–25) – всич­ки нещастия за евреите произлизали и произлизат от тяхното неверие в Бога.

[35]. Обикновено представителите на българските медии са непросветени в духовно и ре­лигиозно отношение. Така те на подсъзнателно ниво се явяват деструктивни пропагандатори и легитиматори на окултизма, т.е. сеячина злото. Тези обстоятелства са видни от: 1) много­бройните окултни телевизионни предавания, дори на живо, за: астрологията, екстрасенството, медиумите, врачките, лъжелеченията и др.; 2) окултните – книжарници, книги, вестници, спи­сания, статиите и информацията в тях на тази тема.

[36]. Религиозната синкретика е състояние на духовна заблуда (прелест): субективна вяра едновременно в Христос, Буда, Кришна, Корана, кабала, кармата, съдбата, предопределението, фатализма, извънземните и звездите – обстоятелства, свързани с човешката вяра, които взаим­но се изключват.

[37]. Окултната болест е съвкупност от: биполярни разстройства, неврози, психози, исте­рии, фобии, параноя, депресии – проявяващи се в симптоми на шизофрения или психоавто­матизъм в медицински аспект, а според пастирската психология: окултната болест е форма на бесноватост, обсебеност и обладаност.

[38]. Обществена опасност – термин от наказателното право, неюридически признак на престъплението.

[39]. КРБ – Конституция на Република България (съкращение, което ще бъде използвано в изследването).

[40]. Чл. 4, ал. 2 КРБ (в сила от 13.07.1991 г.; изм. ДВ, бр. 12 от 06.02.2007).

[41]. Виж чл. 4, ал. 1 КРБ.

[42]. Виж чл. 28 КРБ.

[43]. Виж чл. 29, ал. 1 КРБ.

[44]. Екстрасензорно възприятие – непосредствено или пряко, но паранормално познание, осъществено по начин, независим от известните нормални сетивни пътища („шесто чувство“). Допуска се, че съществува у някои хора (още от дълбока древност), но дълго време е прене­брегвано и игнорирано от учените. Едва в по-ново време екстрасензорното възприятие (явна окултна практика) е предмет на проучване в изследователски лаборатории в повечето големи страни. Най-популярната такава лаборатория е основана през 1930 г. от Дж. Б. Райн в универ­ситета в Дъръм (Северна Каролина, САЩ). Десев, Л., цит. съч., с. 146.

[45]. Номерология (нумерология) – подобно на астрологията, номерологията също предла­га анализ – предсказване, на това, което човек представлява, и на това, което би могъл да стане. Съвременната астрология е до голяма степен вдъхновена от философа от VI век преди Христа. Пита­гор, който вярвал, че числата представляват същността и качествата на нещата. По този начин анализът на името на човека може да разкрие какъв тип характер му е присъщ. Възгледите на Питагор за числата били доразвити от средновековния кабалист Корнелиус Агрипа в книгата  „Окултната философия“, публикувана за първи път през 1553 г. Невил, Друри, Т. Грегъри. Окултизмът. С., 1998, с. 203–204.

[46]. Медиум – лице, което според представата на спиритистите може да бъде посредник между хората и духовете (проводник на зли духове в материалния свят); фокусник. Десев, Л., цит. съч., с. 269.

[47]. Спиритизъм (окултна практика) – характерна особеност на спиритизма (нехристиянско учение) е мнението, че става действително общение на хора с душите на умрелите чрез посред­ничеството на особени хора, наречени медиуми. Вярването във възможността да се призовават духове или души на умрели хора е известно от дълбока древност. То е имало широко разпрос­транение при древните вавилонци, халдеи, египтяни, гърци и други народи. Нехристиянски религии и учения. С., 2001, с. 32.

[48]. Йога (санскр. yoga) – съединение, съсредоточаване на мисли – съзерцание, древна и самобитна индийска система от средства и практики (пози и движения) за телесно и душевно укрепване на човека, за неговото самоусъвършенстване и хармонично укрепване, религиозно-мистично учение, възникнало през IV–II век преди Христа, чиито представители целят чрез специални упражнения да постигнат самовглъбяване и съединение на човека с природата; хората, практи­куващи окултната практика йога, имат за цел да овладеят т. нар. свръхестествени сили и така чрез тях да слеят собствената си душа с бога. Срв. Десев, Л. Цит. съч., с. 210.

[49]. Телекинеза (от гр. tele далеч, в далечината, и kineo привеждам в движение) – въз­действие върху предмети чрез биополе, предизвикано от психическо напрежение. Следовател­но телекенезата малко изучено и спорно, макар и обективно фиксирано, паранормално явление – обект на парапсихологията. Срв. Десев, Л., цит. съч., с. 582.

[50]. Окултната инфилтрация на матрици (чужда воля) в съзнанието на хората става чрез мантри и хипноза.

[51]. Парапсихология – област на психологията (научна дисциплина), която се занимава с изключителни, рядко срещани, тайнствени, свръхестествени феномени на човешката психи­ка. Към парапсихичните или паранормалните явления се отнасят обикновено ясновидството, свързано с безкрайно съвършенство на диференцировъчната способност на човека; телепати­ята; телекинезата; или психокинезата (преместване на предмети чрез психическо въздействие посредством биополе без физическо докосване); екстрасензорните (извънсензорните или суб­сензорните) усещания и възприятия, при които предмети и явления от действителността се възприемат с още неизвестни сетива. Срв. Десев, Л., цит. съч., с. 350.

[52]. Според православното учение човекът е двухотомно същество, състоящо се от тяло и душа.

[53]. Виж разпоредбите на чл. 29, ал. 1, вр. ал. 2 КРБ.

[54]. Престъпният резултат от това внедряване на окултна програма в съзнанието на окулт­ните адептиможе да се търси в статистиката за най-тежките престъпления по смисъла на чл. 115, вр. чл. 116 НК (убийства, представляващи опасен рецидив), осъществени с особена жес­токост на извършителя.

[55]. Синдром на психичния автоматизъм, наречен на учените Кандински и Клерамбо, ХІХ век.

[56]. Срв. Анатолий (Берестов), йеромонах, цит. съч., с. 14.

[57]. В Руската федерация има много лекари – православни духовници; те са изключение.

[58]. Според окултната лексика – тази матрица може да бъде внедрена, вселена, инфилтри­рана, кодирана.

[59]. Това е опит да се обяснят секуларно формите на обладаност и бесноватост, познати ни от Свещеното Предание и Свещеното Писание, тоест не е опит за отклоняване от светоотеческото учение, а опит за внасяне на обективност.

[60]. Срв. Анатолий (Берестов), йеромонах, цит. съч, с. 35.

[61]. Невротизъм – термин, употребяван от английския психолог Ханс Айзенк за означаване тревожността и емоционалната нестабилност на хора, които се подценяват или надценяват и често изпадат в хистерия. Десев, Л., цит. съч., с. 312.

[62]. Суицид – фактически опит за самоубийство; суицидни мисли – патологични мисли за самоубийство.

[63]. Несъзнавано – съвкупност от процеси, които влияят върху действията и постъпките на човека, но убягват от съзнанието му, изтласквани извън сферата на съзнанието от моралния контрол. Несъзнаваните сили се проявяват като лапсуси или грешки при писане и говорене, забравяне, като съновидения и невротични симптоми. Десев, Л., цит. съч., с. 318.

[64]. Окултно пострадалите, ако не бъдат терминирани физически чрез съответната окулт­на практика, често изпадат в състояние на психотичен и психосоматичен синдром, който се развива обикновено по типа на известния синдром на психичния автоматизъм на Кандински и Клерамбо.

[65]. Внедрен – вселен (инфилтриран – лат.).

[66]. Най-често окултно пострадалите извършват престъпления от всякакъв характер и са склонни към самоубийство (форми на суицид); склонни са към злоупотреба с големи коли­чества алкохол, употреба на наркотици; склонни са и към домашно насилие – все обществено­опасни деяния и прояви.

[67]. При окултната атака разстоянията (дори и хиляди километра) между субектите и обектите на окултното нападение или въздействие – нямат значение, както при молитвите между хората (един за друг) към Бога. Това е така, защото молитвите към Бога се принасят от небесните чиноначалия, а при заклинанията и мантрите, причиняващи окултните атаки, действат подне­бесните духове на злобата. В описанието на невидимия свят (1-ва глава на книгата) са описани свойствата, качествата и възможностите на ангелите.

[68]. Негативна енергия е окултно понятие, заменящо духовното понятие в теологията – зли духове.

[69]. Пак ще споменем, че правим опит за описание на психичното състояние на окултно пострадалите, без да имаме за цел да се отклоняваме от светоотеческото учение на Православ­ната църква.

[70]. Окултизъм „всъщност идва от думата скрит, таен и в този аспект може да се търси някаква бледа връзка с невидимата Божия сила. Но едно е Божията благодат, която е светлина и просвещава човека, а друго е окултизмът, който може да се види във всички нехристиянски религии, защото там също се говори за чудеса. Само че кой е източникът на тези чудеса, това е въпросът! И отговорът не е никак приятен – това са тъмните сили“. Срв. Висарион, йеромонах, За Ванга и Дънов: Отзвукът. С., 2011, с. 59-60.

[71]. Всички тези окултни практики се използват от повечето деструктивни ню ейдж сек­тантски формации.

[72]. Срв. Анатолий (Берестов), йеромонах. Цит. съч., с. 8: … Съвременното терминологично многообразие с нищо не променя характера и същността на окултната дейност. Разликата е единствено в конкретните прояви на външно променилия се съвременен свят…

[73]. Биоенергетиката е производна на биоенерготерапията (окултна форма на лечение).

[74]. Православната църква има рязко отрицателно отношение към окултните методи на лечение: съгласно правилата на св. Василий Велики хора, които се занимават с вълшебство и магьосничество, подлежат на същата църковнонаказателна санкция като тази по отношение на убийците на хора.

[75]. Срв. Анатолий (Берестов), йеромонах. Цит. съч., с. 6.

[76]. Съгласно правилата на VI Вселенски събор прибягващите за помощ към вълшебници подлежат на шестгодишна епитимия. Същото се отнася за чародейци, обаятели, както и за тези, които правят талисмани. Които упорстват в това и не се отказват да го вършат, следва да бъдат отлъчени от Църквата. Срв. Правилата на св. Православна църква, том 2, С., 1912, с. 266.

[77]. Срв. Стоянов, Г., Цит. съч., с. 95.

[78]. Религия: за православните – вярата в Бога, в свръхестественото, в чудесата, в молит­вите (че ще бъдат чути), в догмите (веровите истини) и Божия закон. Подобен е смисълът на интерпретацията на Бл. Августин (430 г. сл. Хр.), който смята, че терминът религия произлиза от латинския глагол reelеgere, т.е. възсъединявам се. Или понятието религия означава възсъе­диняванеи възобновяванена загубения съюз – неразривната връзка на човека с Бога: Ние се стремим към Неговата любов и когато я достигнем, се успокояваме – получаваме мир в души­те си… В този смисъл произходът на думата религия визира два основни момента: съедине­ние и благоговение, за което се говори в религията като за благоговейно единение и общение (съединение или възсъединение) на човека с Бога. Литургичното измерение на този тайнствен смисъл се изразява в евхаристийното общение при църковното тайнство – Причастие.

[79]. Романидис, протопрезвитер, Иоан. Цит. по: Кратка православна светоотеческа догматика, Ру­енски манастир, 2007, с. 84: „… Църквата е тяло Христово, което се състои от всички вярващи в Христос, които участват в първото възкресение, имайки залога на Духа, или, с други думи – предвкусването на обожението.“

[80]. Критиката на либерализма е например критика към лъжедемокрацията в посткому­низма.

[81]. Това са четирите еклисиологични свойства на Църквата според православната еклисиология.

[82]. Срв. Дюлгеров, Д., За единството на Църквата. – В: Годишник на Духовната академия „Св. Климент Охридски“ (ГДА) 1956–1957, том 6, с. 1–27.

[83]. Катехетика (гр. кatehzis устно поучение, оглашение) – педагогика в теологията и въ­ведение във вярата на оглашените (некръстените). Това е ставало в катахумените на древната християнска църква.

[84]. Стойнов, А., Наказателно право. Обща част. С., 1999, с. 141.

[85]. Обществена опасност – термин в наказателното право, неюридически признак на прес­тъплението.

[86]. Чл. 9, ал. 1 НК: „Престъпление е това общественоопасно деяние (действие или без­действие), което е извършено виновно и е обявено от закона за наказуемо.“

[87]. Стойнов, А. Цит. съч., с. 143.

[88]. Легислатура – национално законодателство (нормативна база).

[89]. Стойнов, А. Цит. съч., с. 180.

[90]. Станков, Б. Криминология. Теоретични основи. Варна, 2008, с. 131: …Това определение огрубява действителността, но с оглед на познанието и задачите, които изпълнява крими­нологията, дава възможност да се направи опит за разкриване съдържанието на престъп­ността.

[91]. Ще отбележим, че св. Василий Велики, св. Григорий Богослов и св. Иоан Златоуст (три­мата светители) са написали много беседи, библейски тълкувания и трудове, свързани с про­блематиката на езичеството и древния окултизъм и пагубното им духовно влияние за хората в християнския и нехристиянския свят.

[92]. Не можем да не споменем апологетичните трудове на Михаил Калнев, архим. Евтимий (Сапунджиев).

[93]. Според Конвенцията на ООН, свързана с правото на информацията, информацията е крайъгълен камък на всички основни човешки права с оглед източниците и легислатурата на международното право.

[94]. Людмила Живкова открито е толерирала мисионерската дейност на Международното общество за трансцендентална медитация на Махариши Махеш. Вж. Стоянов, Г. Цит. съч., с. 84. Така първоначално преди 40 години в НРБ са проникнали окултни групи, занимаващи се с йогизъм.

[95]. Срв. Ванга светицата, С., 2010, с. 151. Александър Лилов, член на Политбюро на БКП, а след 10.11.1989 година – лидер на БСП във ВНС и следващите НС: … Срещите ми с Ванга винаги са ме впечатлявали, тъй като тя е изключителен феномен. Това, че науката в досегашното ѝ състояние не може да го обясни, съвсем не означава, че феноменът го няма…

[96]. Правило 24 на Анкирския поместен църковен събор: „Онези, които употребяват ма­гьосничество и държат езически обичаи или водят някои в домовете си, за да им врачуват или да ги очистват (от магии), нека попаднат под правилото за петгодишна епитимия по ус­тановените степени: три години да припадат и две години да се молят, без да се причастяват със светите тайни.“ Правилата на св. Православна църква. Том 2. С., 1912, с. 611–612.

[97]. Предмет на сугестологията са внушенията и начинът на въздействието им върху човека.

[98]. Проф. д-р Георги Лозанов, ръководител на Научноизследователския институт по сугес­тулогия към БАН през 80-те години на XX век, починал 2012 година в гр. Сливен.

[99]. Висарион (Зографски), иеромонах, Петър Дънов и Ванга – пророци и предтечи на ан­тихриста. Част 2 (Ванга – портрет на една съвременна магьосница). Света Гора, Атон, 2011, с. 20–21.

[100]. Според НК, чл. 36 (1): Наказанието в НП се налага с цел да се поправи и превъзпита осъденият към спазване законите и добрите нрави; да се въздейства предупредително върху него и да му се отнеме възможността да върши други престъпления и да се въздейства възпи­тателно и предупредително върху другите членове на обществото; (2) Наказанието не може да има за цел причиняването на физическо страдание или унижаване на човешкото достойнство.

[101]. Наказателното право като публичноправен отрасъл се занимава с всичко, което се случва, но не трябва да се случва в обществените правоотношения. Това е основната разлика между Наказателното право и останалите правни отрасли. Наказателното право не се занимава с позитивно регулиране на обществените отношения, а регламентира отрицателни обществе­ни прояви. При наказателното право няма ограничение в обхвата на обществено регулиране. В наказателното право се регулират най-съществените обществени отношения независимо от тяхното поле и сфера. Това могат да бъдат: престъпления срещу държавата, собствеността, личността, мира и човечеството. В наказателното право се използват различни средства от ГП за въздействие спрямо лицата, които са извършили престъпление.

[102]. Важно условие за действие на една наказателноправна норма (свързана с тежките об­щественоопасни форми на окултизъм) е деянието да е прогласено за престъпление преди мо­мента на извършването му. В тази връзка материалният наказателен закон може да си взаимо­действа със специален закон (lex specialis)  се придава обратна сила на наказателноправните норми. Друго важно условие в НП за прилагането на една наказателноправна норма тя да съобразена с новото наказателно законодателство, действащо към момента на влизане в сила на присъдата, след извършване на деянието.

Първо изображение: авторът, Бисер Божков. Източник Гугъл БГ.

Източник на останалите изображенияhttp://www.yandex.ru.

Следва

Posted in Анализи | Tagged , , , | Вашият коментар

СВЕЩЕНОТО ПРЕДАНИЕ – ВЕЧНА СРЕЩА НА ЧОВЕКА С БОГА*

Венцислав Каравълчев

„И тъй, братя, стойте твърдо и дръжте преданията, които сте научили било чрез слово или чрез наше послание” (2 Сол. 2:15)

VKaravulchev_0Православната църква, която съхранява в чистота и пълнота древната християнска вяра, неизменно утвърждава, че само в нея – в „едната, свята, съборна и апостолска Църква” – на човека в пълнота се дава и спасителната Божия благодат. Божият промисъл е отредил източникът за вярата да бъде един: Свещеното Предание. То е онази неизчерпаема съкро- вищница, която едновременно пази, гарантира и вярно преподава Словото, Което „стана плът, и живя между нас, пълно с благодат и истина” (Иоан 1:14). Преданието (гр. παράδοση, лат. traditio) непрестанно се актуализира и се потвърждава в хилядолетния духовен опит на светците и целия Божи народ. Въпреки вековната си история, то не е нещо застинало, нещо мъртво, нито е устен опит, който се предава като легенда или мит от поколение на поколение, а е живо и динамично, тъй като съдържа в пълнота (πλήρωμα) Истината, която освещава и спасява човека.

Православната църква никога не е давала свое богословско определение за Свещеното Предание, макар мнозина да се изкушават да търсят такова. И това не е случайно, а е израз на отличителната черта на православното богословие, което за разлика от това на Римокатолическата църква е изключително пестеливо на формулировки и предпочита апофатичния подход към истините за Божието явяване в света пред катафатичния. Ето защо и текстовете, които в Православната църква са придобили догматичен характер, свидетелстват за Преданието, но „никога не бива да се възприемат като изключителни негови носители. [Те] само припомнят Преданието и посочват неговите граници, без да го подменят, влизайки в ролята на някакъв ‘хартиен папа’[1].” Западният схоластицизъм, напротив, ощетява вярата, като я описва в сложен набор от ограничаващи и лишаващи я от свобода, а следователно и от жизненост, правила и определения. Православието пък е живо, точно защото оставя огромно пространство на свободата, на живия опит на Църквата. Преданието се ражда от опита от всяка лична среща с Бога и тъй като всеки човек е различен, то и индивидуалната му среща с Бога е уникална, неповторима. Тази многообразност на Преданието обаче не означава, че то е някакъв механичен сбор от индивидуални духовни опитности. Преданието е църковно, тоест общностно, именно защото описва различните прояви на Срещата на човечеството с откриващия ни се в Църквата троичен Бог.

Много е важно да се отбележи, че не всичко от църковния живот през вековете има авторитет на Свещено Предание. Единствено онези предания – писани или устни, – които предават опита от спасението, се вливат в неизчерпаемия океан на Свещеното Предание, което е толкова богато и неописуемо, колкото богати и неописуеми са и дарованията на Светия Дух, които Той излива върху вярващите през вековете.

Затова Преданието е невъзможно да бъде определено, да бъде вкарано в каквито и да било конкретни рамки: и Писанието, и устното предание, и творенията на Отците, и богослужението, имащо естествения си завършек в св. Евхаристия, и всички останали тайнства, и каноните, и решенията на съборите, и молитвата, и иконописта – въобще цялата човешка история на спасението, от Петдесетница до днес, ражда Преданието, като жив опит на Църквата.

Източникът на Свещеното Предание е сам Бог Отец, Който чрез Сина и Светия Дух се разкрива на човечеството, за да се върне човечеството чрез Бога в Бога. Светата Троица е началото, историята, настоящето, бъдещето и краят на Преданието. Субектът на това предание е Сам Синът Божи, Който стана Син Човечески, за да изкупи, подготви и преведе Творението в есхатона (бъдещия век), за да станат човеците синове на Бога[2]. Ако се опитаме да говорим за Преданието в достъпна форма, можем да кажем, че то представлява предвечният Божи план за спасението на човечеството, за чието осъществяване Бог ни е дал всичките необходими средства. Тези средства, които имат характер на жалони по пътя към Царството Божие, Църквата постоянно осъвременява езиково и екзегетично, за да бъдат те понятни за всички хора, независимо от това, в коя и каква историческа епоха живеят.

Връх и средоточие на Преданието безспорно е светата Евхаристия, в която Този, Който е Причината и Източникът на всичко, е и принасящ Се, и принасян, и приемащ, и раздаван. Евхаристията е мястото на най-важната, на най-същностната лична среща на човека с Бога. Място, където небето и земята се сливат, а времето изчезва, където се осъществява събирането на началото и края на Преданието, където е предвкусването на есхатона, на Царството Божие. В Евхаристията е не само действителното присъствие на истинния Христос, Който е „пълнотата” на Преданието[3]. Там е и възможността „да Го вкусим” и приемем в себе си.

Кое е първо: Писанието или Преданието?

Често можем да чуем едно крайно погрешно разделение, правено включително и от православни богослови, че източник на нашата вяра е Свещеното Писание и, ако нещо в него липсва или не е достатъчно добре изяснено, то прибягваме до Свещеното Предание. Това разграничаване се прави дори в сериозна богословската литература, като се стига дори до противопоставяне на Свещеното Предание на Свещеното Писание. Това до голяма степен е дошло като наследство от Реформацията, от характерната за протестантизма „самодостатъчност на Писанието” (Sola Scriptura), а също така и от полемизиращите с Реформацията контрареформисти, които в стремежа си да защитят Свещеното Предание, на свой ред също акцентират върху това разделение. Под това двойно влияние този тип разделение е влязъл в много от православните катехизиси, които са силно повлияни от западната схоластика, безкритично усвоена от православието през XVI и XVII век. Според католическата концепция, Писанието и Преданието са два различни и самостоятелни начина за съхраняване и разпространение на Божието Откровение, които взаимно се допълват. Според това разбиране, една част от Откровението, което Църквата получава чрез апостолите, е писмено фиксирана в книгите на Свещеното Писание, докато друга част от апостолската проповед не е била веднага записана, но се е предавала устно. Тази втора част, заедно с наследството на Отците и учителите на Църквата, е според тях Свещено Предание. Схематичният подход обаче, макар и удобен, не е в състояние да отговори на въпроса защо е необходимо Преданието да допълва Писанието? Защото, ако нещо ще се нуждае от допълване, това би означавало, че самото то е непълно, незавършено, несъвършено, което само по себе си го прави дори опасно за ползване. Твърдение като горното влиза в пълно противоречие с учението на древната Църква, че Свещеното Писание съдържа всичко, което е необходимо да знаем за нашето спасение.SvGrigorij_Palama_2Трябва ясно да заявим, заедно със св. Дионисий Ареопагит, че Свещеното Писание е част от Свещеното Предание[4]. Самото Свещено Предание в исторически план е много по-древно и с по-дълга история от Свещеното Писание. Достатъчно е да си зададем въпроса, откъде се е появило Писанието? Единствено в исляма съществува концепцията, че Коранът е неръкотворен, че е дело на самия Бог, че съществува предвечен небесен архетип на книгата, който е спуснат на земята по чудесен начин. В християнството подобен архетип на Свещеното Писание няма. В живота на отделни личности в човешката история, като се започне с праотците Адам и Ева, са протичали редица събития, възприемани като Божие откровение. Тези събития са се предавали от уста на уста, от поколение на поколение, като постепенно броят на преживяванията, тоест на събитията е нараствал. На един определен етап тази устна традиция, това устно предание започнало да бъде записвано, но това става едва при пророк Моисей. Вярата на Авраам, на Ной и на самия Моисей до получаването на Декалога не е имала писмен авторитет. Сам Господ Иисус Христос не учи апостолите и народа чрез писмено слово, а с проповед, с примери и дела – защото Словото говори пряко на човешкото сърце. Апостолите също в началото учат устно. В първите няколко десетилетия от живота на Църквата вярващите „черпят живот” единствено от устното предание. Самият канон на записаното Предание или на Откровението – Свещеното Писание – е съставен пък още по-късно. Често записваното се е нуждаело от пояснения. И би било твърде опростено твърдението, че най-важните книги от това, което е било записано, са формирали Свещеното Писание, а най-важното от техните тълкувания става Предание. Всъщност Писанието е централна, най-важна и неделима част от Преданието.

Бележитият руски богослов Владимир Лоски формулира прекрасно истината, че ако Свещеното Писание и всичко, което може да бъде изказвано писмено или с помощта на други символи, са различни начини да бъде изказана Истината, то Свещеното Предание е единственият начин тази Истина да бъде възприета[5], както и че Свещеното Писание не е основа на религиозната вяра, а че то самото е основано на религиозния (духовния) опит и е негово отражение[6]. Дори нещо повече, като се основава на историческата правда и на обективността Лоски обобщава, че Църквата е могла да съществува без Писание, но не и без Предание. А това е така, защото Църквата винаги е обладавала Богооткровената истина, която е преподавала в своята проповед, а силата на проповедта е живото слово, което не изпитва необходимост от писмено изражение[7]. Не по-малко красноречив е св. Филарет (Дроздов): „Боговдъхновеността на Писанието е неизменна…, (то е) надежден вид на Преданието”[8]. Така, ако искаме да обобщим казаното дотук, трябва да кажем, че Свещеното Писание е неизменна, главна съставна част на Свещеното Предание, негова най-важна форма, дадена, за да бъде съхранено Божието Откровение – с точност и без никаква промяна. То съдържа цялото знание, необходимо за нашето спасение, но още не е достатъчно, за да можем да разберем смисъла на това знание. За да бъде позната буквата, е необходимо действието на Светия Дух. Изкушенията на Христос в пустинята красноречиво говорят за това. Дяволът се опитва да изкуши Христос тъкмо чрез цитати от Писанието, но търпи крушение, тъй като му е чужд Духът, вдъхновил Писанието. Буквата, както казва протодякон Андрей Кураев, е слаба, необходим е Дух. „А Духът се намира в Църквата, ето защо буквата е само отправната точка за смисъла, а той се разкрива в Преданието”[9].

 Църковното предание vs. идола на миналото

Друга важна черта на Преданието на Църквата, която за съжаление също е обект на превратни тълкувания, е неговото развитие според нуждите на времето. За мнозина почитатели на традициите Свещеното Предание е нещо мъртво, застинало на предела на VII-VIII век или в най-добрия случай в съдбоносния за Византия XV век. Подобно схващане е изключително невярно и граничи с хула срещу Светия Дух, Който винаги – по неведом, неизследим начин – действа в Църквата. Свещеното Предание е живо, то е свободен творчески аскетичен процес, ръководен от Светия Дух, Който никога не излиза от рамката, която Сам Си е поставил – рамката на Откровението. Вътрешната динамика на Свещеното Предание позволява то да бъде разбираемо за вярващите във всеки отделен исторически момент, за да може да изпълнява основното си предназначение, а именно спасението и теосиса (обὸжението) на творението. Както казва старец Софроний (Сахаров), нашето време има нужда от написването на нови молитви, тъй като Типикът вече не покрива всички нужди на епохата, в която живеем[10].

Отец Софроний не само говори за тази необходимост, но и я оделотворява като оставя богато наследство от прекрасни, дълбоко прочувствени молитви за всяка нужда: утринни, за починали, за болни и страдащи, за освещаване, за всяка потреба и т. н., и т. н.[11] Подобно на св. Иоан Кронщадтски, старец Софроний съставя и сам употребява в св. Литургия нови литургични молитви, в това число такива преди Херувимската песен, на Великия вход, преди освещаването на св. Дарове, задамвонни и други, като – трябва да подчертаем – това творчество винаги е вярно на Свещеното Предание[12]. Мнозина неукрепнали във вярата навярно биха се съблазнили от всичко това, дори биха го определили като дързост, но истината е, че тук се срещаме с едно от най-автентичните свидетелства за творческата сила на Светия Дух, която постоянно действа и се открива в Църквата чрез изобилните дарове на благодатта, изливана върху „чистите по сърце”. Неразбирането на Писанието, което е следствие от непознаването на Преданието, води до изкривената представа, че в Църквата всичко е застинало и консервативно. Свещеното Предание обаче не е механично пренасяне или предаване на веднъж кодифицирано християнско учение. То непрекъснато се подновява, така както и нашият живот се обновява в Христа и тук ясно трябва да кажем, че обновяването, подновяването нямат нищо общо с „новаторството”. За съжаление, мнозина в Църквата днес, без дори да се опитват да изяснят за себе си тези процеси, поставят знак на равенство между процеса на обновяване на Преданието и новаторството, разбирано като нововъведение, тоест противоречащо на вярата учение. В този смисъл „новаторството” действително е модернизъм, чужд на Църквата духовен опит или възгледи, които са несъвместими с Откровението, но няма нищо общо с това, за което говорим.

Обновяването на Преданието е динамичен процес на предаване от поколение на поколение на плодовете на Божието разкриване в света – посредством писмено и устно слово, чрез богослужение, музика и т. н. – несекващо Богоявление, което човеколюбиво снизхожда към културния опит на обществото, към езика и начина на живот. Извор на това постоянно обновяване на Преданието е Самият Бог, Който по този начин дава на всички хора възможност да станат причастни Нему, тоест на Живота. Бог не се гнуси от никоя епоха, нито има „културна среда”, достойна за Него. Условно казано, обновява се единствено формата – тя е тази, която търпи промяна, за да може съдържанието (което остава неизменно) винаги да достига в пълнота до сърцата и умовете на вярващите, независимо от това дали са живели във времето на Христос и на апостолската проповед или, както ние днес, две хилядолетия след нея.

Същевременно мнозина от онези, които се обявяват срещу всеки вид обновяване на изразните форми на Преданието, сами изпадат в друга опасна крайност: приемат за „свещено предание” всичко, което, поради една или друга причина, е просъществувало достатъчно дълго време във фолклора на веровата традиция и по този начин стигат до недопустимото смесване на Преданието с обичаите. Това превръща самото Предание в криворазбран традиционализъм, в идол на култа към миналото. Сляпото обвързване с отминали изразни средства, с народни „благочестиви” вярвания, обреди и представи няма нищо общо със Свещеното Предание, а е вид фетишизиране на вярата. Псевдоконсервативността попада в плена на своите собствени, абсолютизирани от самата нея модели, докато православието, по думите на отец Георги Металинос, е в съгласието на миналото и бъдещето в едно настояще, което може да се изразява в свои форми и свои начини[13]. Така, този тип традиционалистично „предание” често се отдалечава до такава степен от Свещеното Предание, че престава да има каквито и да било истински допирни точки с него. На този тип псевдоконсерватизъм точно определение дава Ярослав Пеликан: „Преданието – пише той – е живата вяра на мъртвите, докато традиционализмът е мъртвата вяра на живите”[14]. В това, да го наречем условно, „народно предание” влизат обичаи, легенди, митове, фолклорни вярвания, суеверия и пр., облечени в благочестива форма и задължително подкрепени със страховити „светоотечески” примери, които обаче нямат нищо общо с живота и нравствеността на конкретните светци. Достатъчно красноречив в този смисъл е св. Киприан Картагенски, който пише: „Господ казва: ‘Аз съм истината’, а не ‘Аз съм обичаят’ (Consuetudo)[15].” По думите на отец Георги Металинос най-голямата опасност за православието е превръщането му в табу, в боготворене на историческите образи в него, в резултат от което периферното се настанява на мястото на центъра: вярата се превръща в ритуал, а фарисейщината – в благочестие[16].

Не един и двама са попадали под укорите на някои от главните носители на това предание в църквите – възрастни жени (понякога и мъже), грижещи се за чистотата на храма, за продажбата на свещите и т. н. Проблемът обаче е действително сериозен, тъй като от него страдат и свещенослужителите, а за съжаление и епископатът ни също не е имунизиран срещу подобно заболяване.

Казаното неминуемо повдига въпроса за Свещеното Предание и за неговото опазване и вярно преподаване. Църквата е тази, която по думите на апостол Павел е „стълб и крепило на истината” (1 Тим. 3:15), защото тя е съградена върху основата на апостолите и на пророците, като „крайъгълен камък е сам Господ Иисус Христос” (Еф. 2:20). Църквата, която е народът Божи, събранието на вярващите, на всички нас, които сме повярвали и чрез св. Кръщение сме станали „членове на Божието семейство” (Еф. 2:19), движими от Светия Дух (2 Петр. 1:21) се явява и гарант за чистотата на Свещеното Писание. Епископът пък е този, който не само е носител на апостолската приемственост, но още, наследявайки „престола” на апостолите, е длъжен да ги наследи и в начина им на живот. Църквата е над епископа, но той е този, който ръководи делата ѝ, той е редно да бъде главният надзорник (επίσκοπος) и гарант за съхранението и вярното преподаване на Свещеното Предание[17]. За огромно съжаление, историята на Църквата изобилства от примери, свидетелстващи, че често това задължение на епископите за апостолския им начин на живот се пренебрегва или дори съвсем се забравя. Все пак друго древно правило гласи, че „епископът е Църквата, докато е в Църквата”, тоест той е гарант за Преданието, но не a priori, по силата само на епископското си ръкоположение. Затова е необходимо да напомним, че най-важният и краен гарант, че „портите адови”[18] няма да надделеят над Църквата е „народът Божи”. Както и да не забравяме, че Църквата е иерархична, но не и клерикална.

И отново със съжаление трябва да отбележим, че под влияние на схоластицизма в последните няколко века се наблюдава недопустимо преекспониране на иерархичния характер на Църквата за сметка на царственото свещенство (1 Петр. 2:9). Превръщането на свещенството във „всё и вся”, изолирането на „лаоса” (на миряните) от съборността на Църквата, превръща харизмата[19] на свещенството от естествен в изкуствен център на църковния живот. Изолирането на Божия народ, нещо изцяло чуждо на Свещеното Предание, е в основата и на кризата в енорийския ни живот, където активното участие на лаоса и харизматичното свещенство в общото дело (литургията) днес е сведено до пасивността. На много места участието на миряните в богослужебния живот на Църквата се свежда до едното пасивно наблюдение на случващото се в храма, от активни участници те се превръщат в неми зрители. Даваме ли си обаче сметка за опасността, която крие това абдикиране на лаоса от неговите задължения и права, за сметка на иерархията? Може би напомнянето на една от най-съществените части от Послание на източните патриарси от 6 януари 1848 година би дало добра представа за тази опасност: „У нас (в православието) нито патриарсите, нито Съборите никога не са могли да внесат нещо ново, защото пазител на нашата вяра е самото тяло на Църквата, тоест самият народ (лаос)”[20]. Думи, потвърждавани неведнъж в историята на Църквата. Защото е имало събори, свиквани от светци[21], имало е и съборни решения, предложени пак от светци[22], имало е събори, подписани от почти всички епископи на Църквата[23], сред тях и от св. отци. И на всички тези събори императори, патриарси и папи са приемали ереси, които впоследствие са били отхвърлени от Църквата[24]. Защо това е така ли? Само и единствено защото, както пише Алексей Хомяков, техните решения не са били признати за глас на Църквата от целия църковен народ – „от този народ и в тази среда, където по въпросите на вярата няма различия между учения и невежата, свещенослужителя и мирянина, мъжа и жената, господаря и поданика, робовладелеца и роба, където, по Божие усмотрение, отрокът получава дара на вѝдението, на младенеца се дава словото на премъдростта, ереста на учения епископ се оборва от неграмотния пастир, за да бъдат всички единни в свободно единство на живата вяра, която е проявление на Духа Божи”[25].

Хилядолетният живот на Църквата изобилства от подобни „критични” моменти, в които по силата на всяка човешка логика православието е трябвало да рухне, когато в Преданието е трябвало да навлязат нововъведения и то да бъде „модернизирано”, но точно тогава, по думите на апостола, се е проявявала благодатта, силата Божия[26]. Ярки примери за това са животът и дейността на светци като Атанасий Велики и Амвросий Медиолански, Максим Изповедник и Марк Ефески и много други. А какво да кажем за живота на св. Григорий Паламà, на този истински светилник на православието? Жертва на дворцови интриги, предаден от най-близки съратници, оставен сам, затворен, съден от двама патриарси, съборно осъден и обвинен в многобожие, анатемосан, отлъчен… Но Бог поругаван не бива. Още преди смъртта си той е оправдан, а само девет години след нея и канонизиран, за да стане първият светец на Православната църква, чиято канонизация има официален характер, а днес паметта му да се чества два пъти: на 14 ноември и във втората седмица на Великия пост.

И така, да се приобщи към Свещеното Предание на Църквата е нещо, което е от жизненоважно значение за всеки православно вярващ. Особено в модерния и задъхан наш век, когато никой няма време да се спре и да се вслуша в тихия глас на Църквата. Когато нейният призив „елате и вкусете колко е благ Господ” остава заглушен от по-мощни и агресивни духовни послания. Когато агресивни гласове дори в самата Църква, непознаващи опита, предаван в Свещеното Предание от векове, убеждават другите, че именно те са неговите автентични, съвременни носители. И колкото по-далеч са такива хора от благия дух на Христовото благовестие, толкова по-агресивни са възгледите им, а за мнозина те се оказват и по-убедителни именно заради своята категоричност и своя радикален характер. Влезлият в Църквата човек естествено изпитва копнеж за коренно обновление в живота си, което Христос наистина може да му даде. За да се случи обаче чудото на срещата с Бога, се изисква причастност към опита на онези, които преди нас са Го срещнали и са Го познали. Изборът на пътя е критичен. Ето защо трябва да сме крайно бдителни, да не би в центъра на живота ни на мястото на Христос, да се окаже „обичаят”, който нито спасява, нито животвори.

_______________________

*Източник http://karavaltchev.blogspot.com.  Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Доклад на професор  протоиерей Г. Металинос, представен на 8 септември 2011 година по време на Седмицата на православната книга в град Варна.

[2]. Виж Кураев, А., Традиция. Догмат. Обряд. С., 1996, с. 37.

[3]. Виж Иоан 14:6.

[4]. Roques, R., L’Univers Dionysien, Paris 1954, p.226.

[5]. В подкрепа на своите думи Владимир Лоски привежда и част от 1 Кор. 12:3: „… и никой не може да нарече Иисус Господ, освен със Светия Дух”.

[6]. Лоский,  В. Н., „Предание и предания” – В: На страже истины, Москва 2007, с. 117-160.

[7]. Пак там,с. 122. Подобна мисъл изказва и св. Иоан Златоуст в своята беседа върху Евангелието според Матей – PG, 57, 13-15.

[8]. Филарет Московский, Слова и речи, т. IV,Москва 1882, с. 97.

[9]. Кураев, А., цит. съч., с. 87.

[10]. Архимандрит Софроний (Сахаров), Молитвенное приношение, Москва 2004, с. 14.

[11]. Част от тези молитви са събрани в изданието цитирано по-горе.

[12]. Пак там.

[13]. Из цитирания вече доклад на професор протоиерей Г. Металинос.

[14]. Pelikan,  J., The Vindication of Tradition, New Haven and London 1984, p.65.

[15]. PL 3, 1103 B.

[16]. Из цитирания вече доклад на професор протоиерей Г. Металинос.

[17]. Срв.: Св. Ириней Лионски, Epistolae, 33:1.

[18]. Мат. 16:18.

[19]. Използвам термина „харизматично свещенство” (дарът на свещенството), което се получава при ръкоположението, за да го разгранича от харизмата (дара) на царското свещенство на миряните, който се получава при св. Кръщение. В този смисъл, богослужението (литургията), което в същността си е общо дело – на миряни и свещенство – се е превърнало в ритуал, в който харизматичното свещенство е поело до голяма степен и ролята на царското.

[20]Христианское чтение, ч. ІІ, 1849, с. 162. Разяснения по текста на Посланието могат да бъдат намерени в: Хомяков, А., Полное собрание сочинения, т. ІІ, Москва 1900, с. 157.

[21]. Например свикания от св. Константин Велики събор в Антиохия през 341 година.

[22]. Полуарианският символ на вярата на св. Епифаний Кипърски, приет на Анкирския събор от 358 година, където се отхвърля единосъщието прието на Първия вселенски събор в Никея.

[23]. Решенията на влезлия в историята на Църквата и в Преданието като разбойнически събор в Ефес 449 година.

[24]. Освен по-горе споменатите събори имаме предвид и тези в Селевкия от 359 година, в Константинопол от 360 година, в Никея от 360 година, в Сирмиум от 351 и 357-359 година и др.

[25]. Хомяков, А., цит. съч.

[26]. Срв. 2 Кор. 12:9.

Първо изображение – авторът, Венцислав Каравълчев. Източникhttp://karavaltchev.blogspot.com. Източник на второто изображение – http://www.yandex.ru.

Posted in Догматическо богословие | Tagged , , , | Вашият коментар

ОТНОСНО СРОКОВЕТЕ ЗА ИДВАНЕТО НА АНТИХРИСТА И ЗА НАСТЪПВАНЕТО НА СВЪРШЕКА НА СВЕТА*

Лев Тихомиров

Лев ТихомировЗапочнах беседата си от очакванията за близкия свършек на света, които сега се разпространяват сред християните. Как да се реши въпросът правилни ли са тези очаквания, много ли време остава на света да живее и струва ли си да се грижим за поддържане на християнската мисия, а още повече ­ за поддържане на християнската държавност?

Мнозина тълкуватели на Откровението стигат да извода, че краят на света е много близък. Оберлен[1] през тридесетте години (на XIX век, бележка на преводача) не се надявал на повече от 200 години живот на света. Към същото мнение се придържа и Владимир Соловьов. Полковник Бейнинген[2], “разшифровайки” някаква “пророческа азбука”, определя края на света през 1932 година.

Струва ми се обаче, че всички тези изчисления и предположения са много субективни, дори когато субективизмът се облича външно в математическата форма на изчисленията на полковник Бейнинген…

Откровението ни представя общия ход на историческия процес от епохата на Спасителя до края на света и изброява периодите на развитие, което Църквата и светът предстои да претърпят за това време. Но мисля, че в предсказанията на Свещеното Писание не може да се намери никакво основание за изчисляване на времето, което е отсъдено да изживее светът в течение на своето развитие.

Спасителят ни е посочил само общите признаци за настъпването на свършека на света. Що се отнася до хронологията, Евангелието съдържа, първо, една твърде неясна фраза: няма да премине тоя род, докле всичко това не се сбъдне (Матей 24:34) и второ, изказването: А за оня ден и час никой не знае, нито небесните Ангели, а само Моят Отец (Матей 24:36). Така че, без да определя срок, Спасителят е заръчал да го очакваме винаги: бъдете будни и се молете; понеже не знаете, кога ще настане времето (Марк 13:33). Краят ще настъпи неочаквано, но ние сме длъжни да го имаме предвид, следейки доколко светът е узрял за собствената си кончина: От смоковницата вземете подобие: когато клоните ѝ станат меки и пуснат листа, знаете, че е близо лято (Матей 24:32).Judgement dayСъщите наставления ­ винаги да очакваме края, но без уточнение на времена и срокове ­ се съдържат у св. апостол Павел: сами вие твърде добре знаете, че денят Господен ще дойде тъй, както крадец нощя. Защото, кога рекат: мир и безопасност, тогава внезапно ще ги постигне гибел (1 Сол. 5:2-3). Св. апостол Петър напомня, че за Господа един ден е като хиляда години, и хиляда години ­ като един ден (2 Петр. 3:8) и повтаря: ще дойде денят Господен, както крадец идва нощем (2 Петр. 3:10)…

Подобно на Спасителя, и апостолите посочват някои признаци на явяването на антихриста и на Второто пришествие на Господа, но напълно отричат определянето на каквито и да било срокове. Указанията пък относно това, дадени в Откровението, са направени в твърде неопределени изрази. Някои хора се стараят да ги разгадаят, но ми се струва, че пророчеството е изложено в достъпен вид съвсем не с цел да бъде улеснено неговото разгадаване.

Във всеки случай виждаме, че краят на света е бил очакван още във времената на апостолите. Св. Иоан Богослов пише: Деца, последно време е. И както сте слушали, че иде антихрист, и сега са се появили вече много антихристи: от това и познаваме, че е последно време (1 Иоан. 2:18). Св. апостол Павел по повод сключването на бракове говори: Това ви казвам, братя, защото времето нататък е късо, та ония, които имат жени, да бъдат като че нямат… защото е преходен образът на тоя свят (1 Кор. 7:29, 31).

В онези времена очакванията за свършека на света у християните са били така напрегнати, че се е налагало самите апостоли да увещават вярващите да не преувеличават неговата близост. Например св. апостол Павел в Посланието си до солуняни дава забележителни указания относно условията, при които ще настъпи краят на света и които по негово време още не са били назрели. Може би именно за да покаже, че предстои още дълъг път, е било дадено и Откровението, което, макар да говори: Времето е близко (Откровение 22:10); Ето, ида скоро (Откровение 22:12), със самото съдържание на разкритата в него картина на бъдещето пояснява, че тази близост е относителна.

И в следващите епохи подобни напрегнати очаквания за свършека на света неведнъж са се повтаряли, но всеки път са се оказвали погрешни.

Под такова съмнение поставям и сегашните очаквания[3]. Във всеки случай ми се струва, че хора като Оберлен и Владимир Соловьов, в своите опити да узнаят времето на свършека на света, стъпват на по-здрава почва, отколкото полковник Бейнинген. Те се основават не на цифрови изчисления, а на оценката за духовно-нравственото състояние на човечеството. Дали са правилни техните очаквания за близкия край, или не, ние не знаем, но ми се струва, че със Своите думи: От смоковницата вземете подобие (Матей 24:32), Спасителят Сам посочва именно такъв начин на предвиждане, което, предполагам, означава следното: наблюдавайте духовно-нравственото развитие на света и когато забележите признаците за свършека, знайте, че времето е близко.

Самият аз не се наемам в тези редове да правя каквито и да е предвиждания. Но не е безполезно да си представим общата картина на световната история от гледна точка на развитието на Божието дело.

А тя ми изглежда такава:

Господ Бог е изпратил в света Спасителя, Който с действието на Светия Дух е въздигнал [падналото] човечество към спасение. Силата на Божията благодат е била дадена на човечеството, та [чрез нея] то да съзижда от себе си Църквата, ­ Невестата Христова, в която трябва да се съединят с Христа в определения за това срок всички, желаещи да се спасят.

От своя страна силите на злото (древната змия), отстоявайки своето господство, са се напрягали да воюват срещу Бога в същата тази човешка среда. За целта те са замислили някаква тайна на беззаконието (2 Сол. 2:7), която е влязла в действие още от апостолско време.

И ето, сред човечеството се води борба между доброто и злото. Тя представлява разгръщащ се процес, чиито отделни периоди са посочени в Откровението, но продължителността на тези периоди, а оттук ­и цялостният срок на живота на света, не са посочени. Според мен тези срокове изобщо не са назначавани от Бога в смисъл на нещо неизбежно, насилствено, а само са предопределени (в смисъл предвидени ­ бележка на преводача) по силата на Божието всезнание (всеведение).

Да си припомним учението на св. апостол Павел за предопределението. Господ е предопределил всичко, но само в смисъл, че Той, като всезнаещ, онова, което е предузнал, него е и предопределил (срв. Рим. 8:29).

Обикновеният разум, който притежават хората и в още по-голяма степен ангелите и демоните, може да предвиди само това, което е логичен извод от състоянието на нещата и от съотношението на силите. Но когато става дума за действия на свободната воля, тук логиката не може да предвиди нищо. По тази причина сатаната не знае дали ще успее да погуби изкушавания от него светец. Ако сатаната със сигурност знаеше, че няма да успее в своите усилия, той вероятно не би си губил напразно силите. Но той не може да знае това. Той само вижда, че според състоянието на душевните си сили този човек може да падне и дори понякога му се струва, че непременно ще падне. Но изкушаваният има пориви на свободната си воля, която може да се насочи към доброто или към злото. Действията на тези пориви сатаната изобщо не е способен да предвиди. Само Божественият Разум знае всичко това, но не чрез логически умозаключения, а чрез пряко всезнание (всеведение) ­ защото Той съзерцава самата картина на бъдещето, макар тя да е още ненарисувана…

Именно поради Своето всезнание Господ знае целия бъдещ ход на борбата между доброто и злото и въз основа на този ход предопределя спасението на едни и гибелта на други.

В световния ход на борбата между доброто и злото е отредена огромна роля на свободата на човека да избира доброто или злото. От тази свобода зависят успехът и на едното, и на другото, оттук ­ продължителността на един или друг стадий в борбата, и в резултат на всичко ­ цялостният срок на световното развитие.

Св. апостол Павел говори на солуняните, че денят Господен не ще настъпи, докато първом не дойде отстъплението и не се открие човекът на греха, синът на погибелта (антихристът), чието явяване сега се задържа от нещо и който ще се яви щом това задържащо[4] бъде отнето изсред нас (2 Сол. 2:3-7 ­ по славянския превод). Кога ще бъде отнето задържащото и ще се открие възможност тайната на беззаконието да вземе връх? Струва ми се, че това може да стане винаги. Още през апостолските времена идването на антихриста се е считало за възможно, но оттогава са минали 1900 години, а него все още го няма, макар частни “антихристи” ­противници на Христа, да е имало и преди деветнадесет века. Самият тайнозрител[5] е считал за вероятно вече да е дошло последното време. Но въпреки това последното време тогава не настъпило. Времената и сроковете са скрити и за самите ангели. Те не са били открити дори на Сина Човешки, доколкото Той е бил и човек (Марк 13:32). Струва ми се, че всичко се обяснява единствено с това, че в действителност сроковете зависят от усилието на свободната човешка воля към доброто или към злото. Волята на Господа е такава: да се спасят колкото се може повече хора, и може би стремежът на свободната човешка воля към Бога е тъкмо задържащото, което не позволява на антихриста да се появи. Съществува обяснение, че задържащото, това е действието на Светия Дух. Но действието на Светия Дух няма да се отнеме, докато у самия човек не се появи отстъпление от свободната му устременост към Бога.

Такова действие на свободната воля е могло да настъпи още в апостолските времена. Ако по Божието предведение се беше оказало, че да се спасят, да бъдат с Бога ще пожелаят само малцина вярващи от първоначалната Църква, то задържащото щеше да бъде отнето още тогава и краят на света щеше да последва незабавно. Действителният антихрист бързо би израснал от някой “частен” антихрист на онази епоха. Затова Спасителят и апостолите още тогава са предупреждавали християните да бъдат готови. Но самото това предупреждение е пораждало нови пориви на свободната воля към съзиждане на Тялото Христово (Църквата) и Господ, предвиждайки голямото множество хора, които ще пожелаят да се спасят, не е отнемал задържащото изсред тях.

Така е било по времето на апостолите, така е било и после, така ще бъде и всякога. Антихристът винаги е готов да се появи, стига само да го пуснат сред себе си самите хора. Сегашното време има много признаци за края на света и онези, които ни предупреждават: “Деца, последни времена са”, имат морално право… Нашите времена са наистина последни, но са такива поради своя характер, поради засилването на силите на злото и поради отслабването на стремежа на хората към Бога. А дали хронологически тези времена са наистина последни? Мисля, че ние не можем да знаем това. Според мен, ако свободната воля на хората, макар и поразена от гнусния вид на мерзостта на запустението, отново се възправи и се устреми към Бога, то антихристът, даже да е съвсем готов да влезе в нашите врати, пак ще бъде отхвърлен в своята бездна, докато настъпят по-благоприятни за него условия.

И тъй, мисля, че срокове изобщо не са положени. Сроковете зависят от нас, хората, от свободната ни склонност към доброто или към злото, към Бога или към сатаната.

Три фактора определят продължителността на всеки период от световната история и на нейния краен предел във времето. Два от тях са непроменливи, а третият е изменчив. Сатаната всеки миг се сили да завладее света и за целта винаги има подготвен антихрист. Другият фактор ­ спасителната Божия благодат, независимо от времената, всякога е готова да ни защити. По цели и стремежи тези две сили[6] са напълно противоположни, но и двете са постоянни в непрекъснатостта на усилията си за постигане на своите цели и стремежи. Но съществува и трети фактор, ­ самият човек. Усилието на неговата свободна воля да търси Бога или сатаната е променлива величина. Но тъкмо действието на тази воля решава въпроса за сроковете на времената. Усилието и действието на свободната човешка воля са предварително известни на Господа Бога и в този смисъл и Божественото действие на благодатта, и допускането на злото са предопределени. Но всичко това е предузнато и предопределено винаги с отчитане на свободната човешка воля, която Господ не насилва в никаква посока.

Струва ми се, че точно това обстоятелство ­ зависимостта на историческите срокове от самите нас ­ е причината тези срокове да не са ни открити. Знанието за тях би свързвало нашата свободна воля с различни съображения: “още не е близо” или “все едно ­ нищо не може да се направи”. Освен това е необходимо нашето действие или бездействие да се определя не от подобни съображения, а от свободното ни търсене на доброто или злото, от свободното ни желание да бъдем с Бога или обратното ­ със сатаната.

От тази гледна точка християнинът трябва не да изчислява историческите срокове, а да преценява духовно-нравствената зрялост на доброто и злото в света и да отчита действителното негово състояние, за да се бори за доброто срещу злото и да съзижда делото Божие. В този смисъл наистина е нужно и полезно да различаваме личбите на времената (Матей 16:3). И, струва ми се, само с тази цел те са ни посочени от Спасителя. В такъв дух и Откровението казва: Блажен е, който пази пророчествените думи на тая книга (Откровение 22:7).

______________________

*Източник  http://pravoslavie.domainbg.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Оберлен, Карл Август (1824­-1864), немски протестантски богослов. От 1849 година преподавал в Тюбингенския университет, а от 1851 година до края на живота си бил професор по богословие в Базел. Отначало се намирал под влиянието на идеите на Хегел и тюбингенската школа, а в последните години от живота си се увлякъл от апокалиптически мистицизъм, израз на който станала книгата му “Пророк Даниил и Откровението на св. Иоан” (изд. 1854, преведена на руски през 1882 година) – бележка на преводача

[2]. Полковник Бейнинген – адвентист от началото на ХХ век, който изнасял в Петербург беседи на тема “Идването на Спасителя през 1932-1933 година.”

[3]. Тук Лев Тихомиров говори за очакванията в предреволюционното време, в началото на ХХ век – бележка на преводача.

[4]. В много от светоотеческите тълкувания под задържащото се разбира законната власт на императора самодържец, който със своя авторитет и сила бди над порядъка в обществото и удържа развитието на злото в него.

[5]. Така е прието да се нарича св. апостол и евангелист Иоан Богослов, който е записал в книгата “Откровение” тайнствените пророчества за съдбата на Църквата и света – бележка на преводача.

 [6]. Разбира се, по същество не е допустимо каквото и да е сравнение между Бога Творец и Неговата нетварна благодат, от една страна, и сатаната ­ паднала твар, от друга. Очевидно авторът допуска такова сравнение само в рамките на един специфично философски поход към разглеждане на проблема. Известно е, че в по-късно издание на своята статия Лев Тихомиров е направил бележка в този смисъл, но за съжаление не разполагаме с точния ѝ текст – бележка на преводача.

Първо изображение – авторът, Лев Тихомиров. Второ изображение – второто пришествие на Господ Иисус Христос. Източник на двете изображения http://www.yandex.ru.

Posted in Есхатология | Tagged , , , | Вашият коментар

ИСТОРИЧЕСКАТА ИСТИНА ЗА РАЖДАНЕТО НА ИИСУСА ХРИСТА*

Проф. д-р Иван С. Марковски

В историческата наука най-важното условие за установяване истинността на едно събитие е да се посочи времето и мястото на това събитие, тоест кога и къде е станало то. Тоя исторически принцип е приложим при установяване истинността и на великото събитие – раждането на Богочовека Иисус Христос, Пророка от Назарет, роден във Витлеем.

В малкото Галилейско планинско градче Назарет, заобиколен от пъстроцветни поляни и красиви хълмисти възвишения, живял праведният Иосиф, за когото била сгодена св. Дева Мария, майка на Младенеца Иисус. Според родословието у евангелист Матей (1:1-16) и у евангелист Лука (3:23-33) Иосиф бил от Давидовия род, по занятие дърводелец (Матей 13:55). В своя занаят той обучил и Самия Иисус (Марк 6:3). Така Светото Семейство се препитавало със своя труд и разполагало със скромни средства. За Иосиф евангелистите разказват много малко; той бил праведен и благочестив, всяка година водил семейството си в Иерусалим за празника Пасха (Лука 2:41). По-късно в Евангелието за него не се говори; от това може да се заключи, че той трябва да е умрял преди Иисус да започне Своята обществена дейност. В предсмъртните часове на кръста Спасителят поверява майка Си на св. евангелист Иоан.

След обручването на Дева Мария с праведния Иосиф тя продължавала да води тих и благочестив живот в неговия дом в Назарет.Jesus and His Mother MaryЕдин ден, когато девицата Мария уединено се предала на молитва или чела Свещеното Писание, в стаята влязъл Ангел Господен и ѝ казал: „Радвай се, благодатна! Господ е с тебе; благословена си ти между жените” (Лука 1:28). Внезапното появяване на небесния благовестник в нейната девическа стая, и то във време на молитва, естествено възбудило в нея недоумение и тя почнала да размишлява, какво означават тия думи. В това време Ангелът продължил: „Не бой се Мариям, понеже ти намери благодат у Бога; и ето, ти ще заченеш в утробата, ще родиш Син и ще Го наречеш с името Иисус. Той ще бъде велик и ще се нарече Син на Всевишния…” (Лука 1:30-32).

След като получила такова велико и тайнствено благовестие, Пресветата Дева бива обхваната от силно желание да сподели тая си радост с някой близък на сърцето ѝ. Много естествено тя си спомнила за своята близка сродница Елисавета, която сама получила подобна радост – от нея се родил Иоан Кръстител. Елисавета била един вид втора майка на Мариям по време на възпитанието ѝ в Иерусалимския храм, където съпругът на Елисавета – Захария, бил свещеник. „И стана Мариям през тия дни, отиде набързо в планинската страна, в град Иудин” (Лука 1:39). Или по-право това е било малко село, на запад от Иерусалим на разстояние около 20 километра. Сега то се нарича „Горная”, „Нагорная” (планинска страна). Тук се стига през доста разнообразна и хубава хълмиста област, известна на местното население под името „Аин Карим”, което ще рече: източник на лозя. И сега наоколо има лозя. Тук е руският девически манастир „Горная”, основан в 1871 година от известния началник на руската мисия архимандрит Антонин. От запазените тук развалини някои учени правят заключение, че още в IV век върху мястото, дето бил домът на свещеник Захария, имало построена църква за увековечаване на великите събития, станали тук; тая църква после била разрушена. Сега манастирските килии са разположени поотделно и амфитеатрално сред цветя и дървета в хубава градина, тук и българските поклонници се радват на голямо гостоприемство.Joseph And Mary Travel To BethlehemСлед завръщането на Дева Мария от посещението у Елисавета, „оказва се, че тя е непразна от Духа Светаго” (Матей 1:18). Праведният Иосиф, за да предпази Mариям от всякакви укори на околните, формално встъпил с нея в брак, взел я в своя дом – „и прие жена си”, гдето очаквала да се изпълни небесното обещание. Но обстоятелствата така се стекли, че това велико събитие не станало в Назарет, а в друг град, за който също било предсказано от пророците. Назарет обаче си остава свещен град за всички християни, понеже тук е бил отгледан и израстнал Спасителят.

И сега в Назарет се сочи мястото, дето бил домът на праведния Иосиф и където е станало явното свето Благовестие. Св. царица Елена построила над дома на Светото Семейство първата тук християнска църква, която била често разрушавана. От тоя дом са запазени три стаи във вид на пещери, изсечени и издълбани в мек варовник. В тия подземни помещения се сочи, къде е била работилницата на дърводелеца Иосиф, комуто Младенецът Иисус помагал.

В малкото градче Назарет, сред райска котловина, продължавала да живее Дева Mария – линията на Стария Завет, след завръщането от бягството в Египет.

Назарет се намира на разстояние 140 километра северно от Иерусалим, почти в средата на Галилея. Около въпроса за историята и древността на този галилейски град в последно време се повдигна доста голям спор от американеца Вилиан Бениамин Шмид, немеца Артур Древс и други. Те твърдят, че в началото на християнската ера тоя град не е съществувал. Като основание привеждат обстоятелството, че за него не се споменава нито в Стария Завет, нито у Иосиф Флавий, нито в Талмуда. Обаче както историческите, тъй и археологическите данни не са в полза на това твърдение. Премълчаването не е още доказателство.Jesus Christ, Mary, Joseph and St. SimeonНе е нито странно, нито необикновено, че Назарет не се споменава в Стария Завет и у Иосиф Флавий. Това е лесно обяснимо, като се знае, че тоя град в древно време е бил незначително селище без всякаква бележитост, или пък нито е бил място, свързано с някакви важни събития. Напротив, дори в очите на апостолите, Назарет е бил незначително селище, от което не може да излезе нещо бележито.

Що се касае до Талмуда, погрешно е да се твърди, че тук не се споменава името на град Назарет. В трактата Санхедър (43, а) буквално се казва: „В навечерието на празника Пасха Иисус от Назарет беше повесен…”

Едно от много важните доказателства, че Назарет е стар град и че той бил известен като населено място още преди християнската ера, е съществуването и до днес на назаретската чешма, известна под името „Извор на св. Дева Мария” или „Мариин извор”, който е най-силният и пълноводен в цялата котловина. Той никога не пресъхва и водата му е приятна за пиене. В апокрифното евангелие на Иаков се говори, че св. Дева Мария първоначално при тоя извор получила своето благовестие. Тук тя идвала да си налива вода. Отпосле светата Майка идвала с Младенеца Иисус при тоя извор. Той и досега си остава най-важната градска чешма, която главно задоволява назаретчани с вода.12-years Jesus in TempleМного естествено е, че за лишената от много извори Палестина там, където има постоянна изворна вода, ще има и заселище, заделеното място от хора. Така че „Изворът Дева Мария” както днес, тъй и в далечното минало е задоволявал нуждата от вода на първите назаретски заселници.

Освен археологични данни, получени в последно време, за старинността на Назарет имаме и исторически сведения. Например в една иудейска елегия (плачевна песен) на Елеазар Калир, почиваща на стар мидраж, името на Назарет се споменава като свещеническо място. Тоя град е бил един вид станция на свещениците, които се отправяли за иерусалимския храм, когато им идвала чредата за служене.

Наистина, свещен град е Назарет, в който има толкова свети места, свързани с живота на пречистата Дева Мария и нейния Божествен Син. Справедливо тоя град се нарича божествен, изпъстрен с множество църкви, манастири, църковни заведения, приюти, болници и пр. – живи паметници за живота и делото на Чудния Пророк от Назарет и на Светото Семейство. Но изпълнението на назаретското благовестие станало в друг град – във Витлеем.

Цяла Галилея, където живеели Дева Мария и Иосиф, и пó на юг Самария и Иудея принадлежали към римската империя като заробени страни. По това време римски император бил Август. Той издал заповед – да се направи преброяване по цялата му земя (Лука 2:1). Такива народни преброявания били известни и в древно време. Те служили тогава, както и днес, за постигане на две цели: първо, да се узнае броят на годните за носене на оръжие и второ, да се определи всеки, колко данък може да плаща на царската хазна, според имуществото си и богатството което притежавал. Затова всеки бил длъжен да отиде в родното си място, откъдето произхождал, за да бъде преброен и да посочи материалното си състояние. Тъй като Иосиф водел своето родословие от цар Давид, то, за да „запише” името си, трябвало да отиде във Витлеем, родния град на неговия велик царствен прадядо. Без да гледа на дългия и труден път, Иосиф решил да вземе със себе си Мария, която също произхождала от Давидовия род и не могла да не желае да посети родината на своите славни праотци, особено сега, когато наближавало времето за раждането на Сина Давидов. Това преброяване (Census) се отнася към зимата на 749 година от основаването на Рим. То е било „първо, когато Кириний управляваше Сирия” (Лука 2:2). Такива преброявания са ставали на всеки 14 години, както за римските граждани, така и за разните провинции. И евангелист Лука правилно отбелязва, че то било първо във времето на Кириний, тоест според официалните римски документи, когато сенаторът Сулпиций Квириналий бил легат на Сирия, а Сатурний – римски прокуратор в Палестина.Jesus Christ & JosefС голяма радост двамата назаретски пътници стигнали до пред градието на Витлеем при една странноприемница, където смятали да пренощуват. Когато се отбили тук, оказало се, че тя била препълнена от народ, дошъл от разни краища, за да се запише, и нямало място. Тогава Светото Семейство, за да има някакъв подслон и се предпази от настъпилия нощен хлад, решило да се приюти за нощуване в принадлежащата към странноприемницата пещера, която служила и за прибиране на домашни животни. И тук, в тая бедна обстановка, се родил Царят на света – Спасителят Христос.

Светът нищо не е знаел за случилото се. Изморен от нескончаемата злоба на деня и от грижи, робският палестински народ бил потънал в дълбок сън. Не спали още само няколко бедни и простодушни пастири от съседните села, които пазели подред повереното им стадо от вълци и разбойници. Наоколо царувала мъртва тишина, нарушавана отвреме навреме от слабото блеене на овците. Във висините се разстилало безоблачно небе, изпъстрено с чудни ясноблестящи звезди, които безмълвно гледали от небесния свод, тъй както преди около хиляда години на това място, по същите тия полета, пасял своето стадо царственият Давид. „И ето, яви се пред тях (пастирите) Ангел Господен, и слава Господня ги осия; и се изплашиха твърде много. И рече им Ангелът: не бойте се: ето, благовестя ви голяма радост, която ще бъде за всички човеци; защото днес ви се роди в града Давидов Спасител, Който е Христос Господ; и ето ви белег: ще намерите Младенеца повит, лежащ в ясли. И внезапно се яви с ангела многобройно войнство небесно, което хвалеше Бога и казваше: слава във висините Богу, и на земята мир, между човеците благоволение” (Лука 2:9-14).

Когато ангелският хор замлъкнал, пастирите учудени от всичко, което видели и чули, отново дошли на себе си, веднага решили да отидат във Витлеем, за да видят какво се е случило там и какво е това, за което им било възвестено. По пътя за Витлеем в предградието те открили странноприемницата и в принадлежащата към нея пещера „намериха Мариам и Иосифа, и Младенеца да лежи в яслите» (Лука 2:16) – точно тъй, както им било благовестено; те били първите поклонници на новородилия се Христос в пещерата на рождението.life-of-jesus-christТази пещера днес представлява богато украсена подземна църквица. В нея се влиза през два входа посредством 13-15 стъпала, които влизат надолу почти в правоъгълен подземен коридор 12.50 метра дълъг, 4 метра широк и 3 метра висок, цял изсечен в скала – това е пещерата на Св. Рождество.

Самото място на рождението Христово се намира в източната страна на пещерата и представлява полукръгла, сводообразна ниша. Това място е означено със сребърна звезда, поставена тук на пода под олтарната маса на църквицата с надпис: „Hiс de virgine Maria Jesus Christus natus est”, което ще рече: „Тук се е родил Иисус Христос от дева Мария”. В това подземие се сочи и мястото на яслите.

Не е известно колко време Светото Семейство е прекарало в бедната пещера, но може да се предполага, че околните хора от състрадание към младата майка и чудесния Младенец, за когото и разказвали пастирите, не закъснели да намерят по-удобно помещение или в самата странноприемница или в някой частен дом във Витлеем. Там на осмия ден, в изпълнение на закона „дадоха му името Иисус, наречено от Ангела”. „А когато се изпълниха дните на нейното очистване според закона Моисеев (Лев. 1:4), донесоха Го в Иерусалим, за да Го представят пред Господа” в храма (Лука 2:22). Тук той бил приет от праведния Симеон: „Той Го прегърна”, а пророчица Ана, като видя Светия Младенец, „славеше Господа и говореше за Него на всички, които очакваха избавление в Иерусалим” (Лука 2:38).

След настаняването на Светото Семейство във Витлеем, то останало да живее известно време тук под беден покрив и в неизвестност. Между това вестта за раждането на Месия почва все повече и повече да се разпространява и стига и в по-далечни предели; още повече, че за нея възвестила и самата природа с необикновеното появяване на небесната звезда.

В халдейската земя, между реките Тигър и Ефрат, имало прочути мъдреци, които се занимавали с научно наблюдение на небесните светила и се славили със своите предсказания за предстоящи световни събития във връзка със станали необикновени небесни явления в звездния свят. Всяко появяване на нова звезда, според тяхното учение, свидетелства за появата на някакъв велик човек на земята, чийто живот и подвизи ще имат голямо влияние в съдбата на народите. Затова новата звезда, която мъдреците видели, предизвикала у тях твърде голям интерес. Освен това те, като прочути мъдреци, не са могли да не знаят за вярването на мнозина, които очаквали скорошното идване в света на някакъв необикновен тайнствен цар и че той щял да се яви в малката Иудея.

Множество писмени документи и нови разкопки ни доставят удивително точен материал за всеобщността на тия очаквания; те ни говорят също за астрономически наблюдения отпреди хилядолетия в разни страни. При това положение много естествено е, щото мъдреците от Изток, които видели необикновената звезда, възвестяваща раждането на Месия, да се отправят за главния град на Иудея – Иерусалим и да питат: „Де е родилият се цар Иудейски? Защото видяхме звездата Му на изток и дойдохме да Му се поклоним” (Матей 2:2).jesus_crucifixion_john_maryОт най-древно време се е задавал въпросът, каква е била тази звезда? Че тук се касае за необикновено небесно явление, в това библейският текст не оставя никакво съмнение. За небесните явления компетентни са астрономите, от тях можем да очакваме отговор и разяснения, които да отговарят на днешните познания на науката.

Ако приемем, че това е било неочаквано светло проблясване на небесния свод, то в такъв случай са възможни две обяснения, а именно: Витлеемската звезда е била или някаква комета, или ново звездно съчетание (конюнкция), като изключим обикновеното явление на падащи звезди.

Такива предположения са известни още от най-древно време. Ето какво пише например църковният писател, големият мистик и екзегет Ориген, живял в края на II и началото на III век след Христа в Александрия: „Аз съм на мнение, че звездата, която забелязали мъдреците от Изток, е била нова звезда, която няма нищо общо със звездите, що често се явяват като запалени по небесния свод в пространството”.

Археологични разкопки и находки на писмени паметници доставиха в последно време удивително точни материали върху подобни астрономически явления в миналите столетия. Сега имаме множество записки и наблюдения от гърци, римляни, вавилонци, египтяни и китайци, в които необикновените астрономически явления се свързват с важни исторически събития.

Особено интересни са наблюденията на Кеплер. Няколко дни преди празника Рождество Христово, на 17 декември 1603 година, големият математик и дворцов астроном Иохан Кеплер през нощта на тоя ден седи високо на своята наблюдателница в Хратшин край Прага и наблюдава със своя скромен далекоглед приближаването на две планети. Астрономите наричат такова явление конюнкция (съчетание), когато две небесни тела се намират върху един и същ градус небесна дължина. Понякога тия две планети така се приближават една до друга, че изглеждат като голяма, силно светяща звезда. През тази нощ на 17 декември 1603 година, планетите Сатурн и Юпитер един вид си дали среща в съзвездието Риба.

При неколкократните пресмятания на своите астрономически отбелязвания Кеплер случайно попаднал на едно съобщение от иудейския учен писател Абарбанел. То съдържа намек, който упражнил впоследствие голямо влияние, тъй като иудейските астролози при подобно положение на планетите Сатурн и Юпитер, тоест при тяхната конюнкция в съзвездието Риба, обясняват раждането на Месия. По-късно Кеплер открива, че това също съчетание на двете планети станало по време на раждането Христово.

Задава се и друг въпрос: защо е трябвало мъдреците от Изток да пътуват за Палестина и там да се осведомят за причините на необикновеното явление, което наблюдавали? Защото, според тогавашните астрономически схващания, тяхното видение означавало появата на могъщ цар на запад от Халдея, където е Палестина. Те искали лично да преживеят станалото и със собствените си очи да се уверят в истинността му. И наистина, те тръгнали за Витлеем, виждайки звездата пред себе си, тъй както св. евангелист Матей разказва: „И ето, звездата, която бяха видели на изток (в тяхната източна страна), вървеше пред тях…” (2:9). Те много се зарадвали, понеже тя грейнала точно над къщата, дето бил Младенецът. Евангелист Матей казва, че те влезли в къща (2:11), защото сигурно Светото Семейство се преместило от пещерата в някоя къща във Витлеем, както споменахме. След като се поклонили на Младенеца и Му принесли своите дарове, те не се върнали в Иерусалим, а, според полученото откровение насън, се завърнали в страната си, за да не би цар Ирод да узнае от тях где се намира Младенецът и да Го погуби.

Всяка година милиони човеци по света слушат историята за мъдреците от Изток и за Витлеемската звезда, която е неразделен символ на Рождество Христово и която виждаме от най-древно време до днес изобразена на разни паметници и художествени произведения. Всичко това потвърждава историческата истина за раждането на Господа Иисуса Христа във Витлеем във времето на Римския император Август (27 година преди Христа до 14 година след Христа).

_____________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1964, кн. 1, с. 18-22. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права. Първа електронна публикация http://bg-patriarshia.bg.

Източник на изображениятаhttp://www.yandex.ru

Posted in Библеистика | Tagged , , , | Вашият коментар

СВ. ГРИГОРИЙ ПАЛАМА И ОСМАНСКИТЕ ТУРЦИ ИЛИ ЗА РЕАЛИЗМА НА СВ. ОТЦИ*

(Размисли върху “Писмо до своята Църква”)

Павел Павлов

“Помнете вашите наставници, които са ви проповядвали словото Божие, и, като имате пред очи свършека на техния живот, подражавайте на вярата им” (Евр. 13:7).

“За последващите събития разумът желае да напише, но ръката е безсилна. А това, което написах, написах за вас, желаещите да узнаят това: тъй като децата, преди всичко тези, които съзнават своето духовно усиновление, желаят да узнаят какво се случва с техния отец” (Писмо до своята Църква, 30).

Павел Павлов - Бог. Ф. при СУЗа нас, православните богослови, е изключително важно да съхраняваме и пазим жива паметта на нашите отци и учители. Така, пишейки материал за сборник, посветен на любимия ни професор Христо Стоянов, реших да се спра на една личност, която е не толкова забравена, колкото – смело може да се каже – непозната в нашите богословски изследвания; една изключително важна свята личност от съкровишницата на преданието на Църквата, която в продължение на столетия предизвиква дискусии и динамизира богословските и духовните търсения. Тук ще засегна само един аспект от живота и делото на великия Солунски архиепископ св. Григорий Палама, като вярвам, че това би провокирало и други колеги (всеки от своята “градина”) да се опитат да възстановят паметта за св. отец, за да заеме полагащото му се място в преданието на Църквата. Защото св. отци са винаги живи и актуални наши учители по богословие; те са учители на вяра и истина, живи свидетели и съобщници на спасоносната Тайна на триипостасния Бог[1].

През последните петдесетина години в богословските изследвания, в медиевистиката и въобще в хуманитаристиката по цял свят, се отделя сериозно внимание на въпросите, свързани с исихазма и с личността на св. Григорий Палама[2].Академичното богословие по света отново открива исихазма и паламизма, предадени задълго на забрава и дискредитирани в продължение на векове от западните полемисти. Ако се обърнем към нашата родна, българска действителност, се натъкваме на доста по-различно състояние на нещата по този въпрос. През последните десетилетия са написани и издадени нищожно количество материали, извори и изследвания, свързани с личността, делото и значението на св. Григорий Палама. Това твърдение се отнася особено за богословските изследвания. У нас все още преобладават твърденията за неоплатоническия характер на исихазма[3] и изданията, в които четем, че исихазмът и паламитството са ереси[4]. Тъкмо обратното: в исихазма и неговото богословско изражение – паламизма – се открива истинската същност на Православието (богообщението, богопознанието, творчеството, обожението и т. н.). Това обяснява нападките и забравата, на които е подложено това богословие, дори и в по-ново време. В паламизма се преодолява антиномията между духа и материята, съзнанието и плътта, сетивното познание и гносиса, на основата на библейското разбиране за човека като психо-соматична цялост[5]. В полето на изкуството това се изразява с уравновесеност и съвършенство, където земното и небесното се сливат в обожената човешка природа (Рубльовата Троица, стенописите на представителите на Критската школа в светогорските манастири или пък духовното измерение на кръстокуполния Атонски храм).SvGrigorij_Palama_2Неразривната връзка между Православието и паламизма е изразена и ярко подчертана в църковното предание, именно чрез честването на св. Григорий Палама във втората неделя на Великия пост, непосредствено след Неделя православна, като своеобразно нейно продължение. Така Църквата ясно показва и определя Солунския архиепископ като един от най-блестящите изразители на Православието, като православен символ. Неговата канонизация се извършва наскоро след кончината му на 14.11.1359 година. Тялото е погребано в катедралния храм на Солун – “Св. София”, където започват да стават множество чудеса. През 1363 година Констонтинополският патриарх св. Калист започва официалната канонизация, а неговият наследник св. Филотей пише похвално слово[6] и служба на светеца, която е отслужена в деня на неговото успение през следващата година от патриарха в Константинопол. От същото време датира почитта към светеца и на Св. Гора, а в Кастория (Костур) е построен и осветен храм в негова чест. От 1368 година, когато официално завършва канонизацията със съборно решение[7], основният празник на светеца се чества във Втората неделя на Великия пост. Необходимо е да отбележим и това, че именно поставянето на въпроса за мястото на св. Григорий Палама в православното предание полага началото на неоисихастхия синтез в края на ХVІІІ век, свързан най-напред с филокалийското движение и коливадите[8]. В това време се прави и първият опит за едно систематично издание на произведенията на светеца от св. Никодим Светогорец[9]. В наше време мощите на св. Григорий Палама се съхраняват в посветения на него катедрален храм в град Солун, където се стичат непрекъснато хиляди поклонници за благословение от светеца.

От богатия на събития живот на св. Григорий Палама, свързан с отстояването на Православието в споровете му с латиномъдърствуващите, обект на моето изложение е един момент от последните години на светителя – неговия плен при османския султан (от март 1354 година до пролетта на 1355 година). В това време състоянието на византийската държава като цяло и на различните сектори е доста нестабилно, заради продължилата повече от десетилетия гражданска война в империята, както и поради външния натиск на Душановата сръбска държава, Генуа, Венеция и османските турци, от друга страна. Втора причина за вътрешното раздиране на империята са така наречените “Исихастки спорове”, които продължават повече от едно десетилетие и завършват със съборно признание на паламизма от съборите през 1341, 1347 и 1351 година[10]. След тези събори паламизмът станава официално изповедание на Константинополската църква. Трета причина  за неудачите на Византия от това време е сполетялата империята чума от 1347-1351 година. Досега в историографията се обръщаше малко внимание на този факт, но като вземем предвид размерите на епидемията, би трябвало да се има предвид и този аспект. “Черната смърт” погубва около 30% от балканското население, като са засегнати предимно южните райони на полуострова[11]. За града Константинопол сведенията за последиците от чумата достигат дори до 8/9 от населението починали вследствие на епидемията[12].Въпреки безспорния политически талант на Иоан Кантакузин, след 1352 година положението в империята става неудържимо. Византия е победена от Генуа, която напълно контролира търговията в Черно море. Орхан, който е зет на Кантакузин, стъпва окончателно в Европа. Венецианците също поддържат противната страна – тази на Иоан V Палеолог. Сърбите и българите също са привлечени в този лагер. С помощта на османските турци в края на 1352 година. Кантакузин побеждава обединените сили. Следващата стъпка на императора била да обяви за свой наследник и съимператор сина си Матей Кантакузин, като за целта легитимният император Иоан V е изваден дори от църковните диптихи. Протестиращият патриарх Калист е свален, като на негово място е избран нов патриарх – Филотей Кокин, който коронясва Матей за съимператор в началото на 1354 година. Този видим триумф на Кантакузини се оказва “Пирова победа”, тъй като след завладяването на Галиполи[13] от турците е застрашена самата столица на империята – Константинопол. Иоан V Палеолог е изолиран  в Солун, където е и неговата майка Анна Савойска. В така създалата се ситуация се появява очевидната необходимост от започването на преговори между двете страни. Най-подходящият човек за тази цел е авторитетният Солунски архиепископ. От една страна, той бил духовен наставник и на двамата Константинополски патриарси – Калист и Филотей, а от друга – св. Григорий минавал за приятел на Иоан Кантакузин още от времето на споровете; не трябва да се пропуска и фактът, че е епархийски архиерей на Солун, където живеят голяма част от поддръжниците на Иоан Палеолог. Така, макар и току-що станал от болничната постеля и все още невъзстановен, светителят трябва да тръгне на своята дипломатическа мисия.

Пленяването на Солунския архиепископ става на път от Солун за Константинопол, където той трябва да посредничи между Иоан Кантакузин и Иоан V Палеолог. Този османски плен на светеца продължава не по-късно от лятото на 1355 година, защото в едно синодално решение на Константинополската патриаршия от 17 август същата година присъства и неговият подпис[14]. Основен извор за неговия плен е “Писмо до своята Църква”, написано от светеца. Необходимо е да се спомене, че от този период са запазени още две негови писма: първото е от името на лекаря Таронитис и съдържа сведения за спора на св. Григорий с хионитите[15]; второто е до неизвестно лице и почти се припокрива с “Писмо до своята Църква”[16]. Вниманието ни ще бъде съсредоточено не толкова върху полемичния характер на “Писмо до своята Църква”, колкото до данните, които показват взаимоотношенията между византийците-християни и османците-мюсюлмани и погледът на светеца върху тези отношения[17].

В началото “Писмо до своята Църква” започва изключително в традицията на църковната епистоларност, подобно на посланията на св. апостол Павел. След това говори за величието на Божията милост към всеки един от нас. По-нататък светителят продължава разказа си за това как християни и мюсюлмани живеят заедно и си противоречат, управляват и се намират в подчинение[18]. В тази част светителят нарича османските турци “най-големите от всички варвари” [19] и за това, че те са допуснати от Бога като незначително наказание, заради множеството прегрешения на християните, но че ако османците не се покаят, ги очаква неугасимият огън[20]. В следващата част св. Григорий говори за причините, поради които напуска град Солун, за земетресението, което станало на 2 март 1354 година и разрушило град Галиполи, който станал лесна плячка за османците. Нататък разказът продължава с начина по който става пленяването на кораба и с началото на плена в град Лампсак, както и възможността светителят да бъде откупен[21]. Той се възмущава от това, че османците, макар и да знаят за Христа, не го приемат за Бог и Спасител, а се покланят на Мохамед, който е смъртен човек[22]. След това светецът, заедно с придружаващите го монаси[23], е отведен в Пига, където е заплашен, с цел по-скорошно получаване на откуп. Когато това не става им е разрешено да отидат при християните, които въпреки житейските бури свободно изповядват Христа и спокойно изпълняват своите духовни задължения[24]. Разказът ни пренася в резиденцията на султана близо до Бурса, където светецът се среща с един от внуците на Орхан – Исмаил. Разговорът между двамата е спокоен, дори може да се каже приятелски. Въпросите са от практическо естество: за милостинята, за Боговъплъщението и кръстната смърт на Спасителя, за Кръста и т. н. Разказът споменава за диспута на светеца с групата на хионитите. След това светецът е преместен в Никея, където посещава манастира “Св. Якинт”, който е описан като прекрасно място за духовен живот. На светеца е разрешено да остане да живее там. Авторът разказва за красивия храм, за прекрасните дървета и цветя в манастирския двор и за кладенеца със свежа вода. Следва епизод, в който светителят спори при градските порти на Никея с един преставител на ислямския култ. Това се случило след като св. Григорий става неволен свидетел на мюсюлмански погребален ритуал. Той пита, посредством преводач, моллата – какъв е смисълът на този ритуал. Мюсюлманинът отговаря, че по този начин изпросват от Бога прощение за греховете на починалия. Завързва се интересен разговор за личностите на Христос и Мохамед. След изказаните от св. Григорий доводи, турците са раздразнени. Тогава светецът в знак на помирение се усмихва и споделя, че ако сме напълно съгласни със словата на другия, то тогава бихме изповядвали една и съща истина, но че който възприема, ще разбере казаното (срв. Матей 19-12). Един от мюсюлманите споделя, че ще дойде време, когато ще достигнем до съгласие. Св. Григорий се съгласява с него и изразява желание това да стане по-скоро. По този повод в “Писмо до своята Църква”, той обяснява, че мюсюлманите, макар и сега да не живеят по Закона Христов, е сигурен, спомняйки си словата на Апостола, че пред името на Иисуса Христа ще се преклони всяко коляно и че всеки език ще изповяда, че Иисус Христос е Господ за слава на Отца (Филип. 2:10-11; Рим. 14:11). Ако това не стане скоро, то при всички случаи ще се осъществи във времето на Второто пришествие на нашия Господ Иисус Христос[25].

Тук спира разказът за случилото се по време на плена и започва истинско пастирско поучение към солунските християни в духа на св. апостол-Павловите послания. Първо говори за вярата, след това за живата вяра, която се проявява в дела, защото в противен случай “оставаме демони и врагове Божии, тъй като се противим на Бога с делата си”. Веднага светецът дава пример от реалния живот: османците мюсюлмани също вярват в девството на св. Богородица и зачатието на Христа от Дух Свети, тоест в Неговото Богочовечество, а след това в безумието си бягат от Него и отричат Неговото божество[26] (срв. Рим. 1:21-23): “Пазете се и вие да не се окажете в такова положение: да наричате добродетелите и евангелските завети – справедливи и благи, а в делата си да се отвръщате от тях. Кажи ще ти повярва ли някой от неверните, когато ти кажеш, че вярваш в Този, Който е девствен, роден от девствен Отец преди вековете, а после – във времето от Дева Мария, а не пазиш девственост или дори не съблюдаваш благоразумие, като не удържаш страстите си към чуждите жени и се предаваш на разврат”[27]. По-нататък светецът посочва как постъпва Христос в подобни случаи. Накрая, в духа на светоотеческия реализъм, ни показва и пътя, по който и ние бихме стигнали до победа над страстите – именно с благодатта на Светия Дух, защото този, който се съединява чрез добродетелите си с Бога, става с Бога един дух (1 Кор. 6:17). Така става обожението на човека.

Своевременно в империята се случват нови събития. През лятото на 1354 година Иоан V Палеолог сключва съюз с генуезците, които му помагат да влезе в Константинопол. През ноември същата година Иоан Кантакузин е принуден да абдикира. Отегляйки се от трона, той се отеглил и от света – станал монах Иоасав, без обаче напълно да се отказва от света. В следващите 30 години (умира на 15.06.1383 година в Пелопонес) той не престава да се интересува, да пише, да убеждава и да се намесва в делата на империята. От лятото на 1354 година се активизира и Венеция с ясното намерение да участва в разпределението на остатъците от умиращата империя. Краят на Източно-римската империя, или както обикновено я наричаме Византия, е предизвестен. В тази трудна ситуация, през декември 1355 година, Иоан V доста наивно се обръща към папата в Авиньон за военна помощ, като в замяна обещава да присъедини своя народ към него в срок от шест месеца. До реални деиствия в тази посока не се стига, но унията остава като алтернатива в съзнанието на управленския елит чак до края на империята през 1453 година. Това от своя страна лишавало православния народ от верноподанически чувства. Така, не само военната машина, но и духът на империята умирал. Не остава и помен от византийската супремация (превъзходство) и разбирането за избраничество, икуменичност и провиденциални цели на държавата.

В богословски план “Писмо до своята Църква”, не се различава от общия контекст на Паламитското богословие, което отец Георги Флоровски нарича “богословие на действието” и “богословие на събитията”. За св. Григорий Палама отправен момент в богословието е историята на спасението. История, която се състои в по-голяма степен от Божествени действия (от сътворението до Боговъплъщението и Възкресението) и в по-малка степен (но не по-маловажна) от човешки действия – на всеки християнин по пътя му към Бога[28].

Извън чисто богословските измерения на беседата на св. Григорий с османските турци, тя ни открива и неговия поглед по отношение на османската държава. За разлика от византийските хуманисти (Димитрий Кидоний например), които заради спасението на империята са готови да пожертват всичко, дори православната си вяра, водачът на исихастите не смята, че победата на османските турци ще сложи край на историята. Той описва живота на християните в завладените територии, като изтъква и поощрява веротърпимостта на завоевателите. В известен смисъл това е обяснимо, тъй като търпимостта на османците рязко контрастира на преследванията, на които са подложени по същото време православните в Кипър от страна на латинците. Към светителя се отнасят почтително, разрешават му да проповядва, да се среща с християните и с останалите пленници, да живее в манастир, вероятно и да извършва богослужение. С определена симпатия той описва Исмаил – внук на Орхан. Непрекъснато разговаря с османския елит, като изтъква идеята, че този, който владее над много народи, е длъжен да познава всички учения и да открие истинското. Тази мисъл непрекъснато мотивира светителя да говори открито пред тях за своята вяра. Въпреки че развоят на събитията в Мала Азия (наскоро и на Балканския полуостров) да не е в полза на християнството и християните, светителят не се примирява със ситуацията и вярва, че положението може да се промени. Може би това е надеждата, която удържа и запазва Балканите православни. Вярно е и това, че в ранния си период османската държава се отличава с изключителна веротърпимост, която намалява от ХVІ век нататък, когато постепенно империята се превръща в своеобразен халифат, приемайки ролята на покровител на исляма.

Цялостното поведение на светителя по отношение на османската държава ни убеждава, че в дилемата – Западът или турците – съществува трети изход: единство на православните с духовен център Св. Гора, в границите на една сравнително веротърпима империя. Исихастите наистина създават духовната основа за единството на Балканския свят като противодействие на враждебността на Запада и Изтока[29]. Това единство продължило да живее и в дългото време на робството в манастирите на Атон, в Рилския манастир, в манастирите Раваница и Манасия, в молдавските манастири, в Русия и т.н., за да може да пренесе тази духовност през вековете, която да възкреси за нов живот балканските народи.

____________________

*Публикувано в сборника „Богословски размисли“, С., 2005, с. 111-121. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Срв. Трайчев, Е., Павлов, П. Тайната на богопознанието. С., 1999, с. 143 и сл.

[2]. Напр. Кривошеин, В. Аскетическое и богословское учение св. Григория Паламы. Прага, 1936; Керн, К. Антропология св. Григория Паламы. Париж, 1950; Лоский, В. Паламитский синтез. Богословские труды, 8, М., 1972; Meyendorff, J. Introduction à l’étude de Grégoire Palamas. Paris, 1959; Meyendorff, J. St. Gregory Palamas and Orthodox spirituality. NY, 1974; Мейендорф, И. Жизнь и труды святителя Григория Паламы. СПб., 1997 и мн. др.

[3]. Повече за критиката на тези възгледи в българските изследвания виж у Стилиянос Иродоту. Православие и постмодерност. С., 2004, с. 176 сл.

[4]. Напр. Ангелов, Д. Българинът в средновековието. Варна, 1985, с. 248-270; Срв. и Динков, К. История на Българската църква (Четива). Враца, б.г., с. 128-129; и др.

[5]. Виж повече у Мейендорф, И. О Византийском исихазме  и его роли в культурном и историческом развитии восточной Европы в ХІV в. В: История Церкви и восточно-христианская мистика. М., 2003, с. 562-574; Срв. и Meyendorff, J. Society and Culture in the Fourteenth Century: Relidious Problems. In: The Byzantine Legasy in the Orthodox Church, NY, 1982, p. 129-149.

[6]. Logos eis Gregorion Palaman (engomion): Filotheou Konstantinoupolews tou Kokinou. Agiologika erga. Thesaloniki 1985.

[7]. Tomos 1368: “Epta simvolika keimena peri tou ishismou.”.EETSPA‚ 22 (1975)‚ s. 776.

[8]. Водещи фигури на това движение са св. Макарий Коринтски (1731-1805) и св. Никодим Светогорец (1749-1802). Като част от своята просветителска програма те подготвят и издават сборника Филокалия (Добротолюбие). Наименованието на движението идва от коливо – варено жито, което се яде на помен. Основна насока в тяхната дейност е стремежът за съхраняване на единството между вяра и живот. Според тях Възраждането може да се осъществи чрез възстановяване на богословието и духовността на св. отци, в преоткриване на автентичната светоотеческа традиция. Те ратуват за постоянно приемане на св. Причастие. Повече виж у Калистос Уеър. Духовността на Филокалия. – В: Тайнството на човешката личност. Исихастски студии. С., 2002, с. 169-193.

[9]. Виж Карамузи, М. Делото на Никодим Светогорец и епохата на Балканското просвещение. – В: Разночетенията на текста (Юбилеен сборник в чест на 60-годишнината на проф. д-р Кирил Топалов), С., 2003, с. 278 сл.

[10]. Hristoforides‚ V. Oi isihastikes erides kata to 14o aiona‚ Thessaliniki 1993‚ s. 24.

[11]. Повече по този въпрос виж в: Матанов, Х. Чумни пандемии и история. – В: Civitas Divino Humana в чест на професор Георги Бакалов, С., 2004, с. 339-346.

[12]. Срв. Острогорски, Г. История на Византийската държава. С., 1998, с. 663.

[13]. Това станало след земетресението от 02.03. 1354 година, когато голяма част от христянското население напуска областта, уплашено от разрушенията.

[14]. CFHB, 19/3. Das Register des Patriarchats von Konstantinopel, 3, Wien, 2001, S. 546.

[15]. За тази група в литературата са изказани няколко мнения: моряци, които се занимават и с религиозна дейност; ислямски учители; евреи; евреи или юдействащи християни, приели исляма. Най-вероятно е последното мнение. Названието “хионити” вероятно е неправилно произнесено – “сионити”. Повече по този въпрос виж у Г. Прохоров, Прение Григория Паламы с “хионы и турки” и проблема жидовская мудрствующих. ТОДРЛ, 1972, с. 334-337; Св. Григорий Палама ги нарича “евреи” и не желае да спори стях, а се обръща предимно към мюсюлманите.

[16]. Текстът на “Писмо до своята Църква” и на другите две писма е издаден критично от Анна Лилипидис-Браат в Travaux et memories, 7, Paris, 1979; На гръцки език тези писма са публикувани в: Gregoriou tou Palama.  Singrammata, T. 1‚ Thessaloniki, 1988; Английски превод на писмата публикува Daniel Sahas в Captivity and dialogue: Gregory Palamas and the muslims. In: Greek Orthodox Theological Review, 25 (1980), p. 409-436; Превод на руски прави о. Игорь Экономцев, който е публикуван в сборника Православие, Византия, Россия. Paris, 1989, с. 277-297; При разработката “Писмо до своята Църква” е цитирано така, както е дадено по руския превод. Руски превод на писмото на св. Григорий Палама, от името на лекаря Таронтис, е публикуван от Г. Прохоров, Прение Григория Паламы. с. 334-337.

[17].  За Византийската антиислямска полемика през Палеологовата епоха на български език съществува едно неиздадено все още изследване на Златина Иванова, в което се отделя необходимото внимание и на св. Григорий Палама. Изследването ни беше любезно предоставено от автора, за което благодарим.

[18]. Писмо 3.

[19]. Това определение на св. Григорий Палама по отношение на мюсюлманите дава основание на изследователите да говорят за нов етап в отношението на Константинополската църква към исляма. Традиционното византийско разбиране за Мохамедовата вяра е, че тя е отстъпление от истинското учение за Бога тоест ерес. – Срв. Майендорф, И. Византийски представи за исляма. В: Богословска мисъл, 2/2002, сс. 18-40;  В отношението на Солунския архиепископ ислямът вече се третира като вяра, коренно различна от християнството, като нова религия. – Срв. Sahas, D. Captivity and dialogue: Gregory Palamas and the muslims. In: Greek Orthodox Theological Review, 25 (1980), p. 432.

[20]. Пак там.

[21]. За светеца е търсен паричен откуп, който, според автора на Похвалното слово – Филотей Кокин, бил платен след година от сръбски търговци. Прави впечатление, че нито една от двете враждуващи партии, за чието помирение св. Григорий напуска епархията си, не проявяват интерес и загриженост за неговото освобождаване.

[22]. Писмо 8.

[23]. По време на дипломатическата мисия св. Григорий Палама е придружен от двама иеромонаси – Иосиф и Герасим. Виж Писмо 19.

[24]. Писмо 10.

[25]. Писмо 29.

[26]. Повече за ислямската христология виж в: Симић, С. Учење Корана о Исусу Христу. Београд, 2002.

[27]. Писмо 34.

[28]. Флоровски, Г. Св. Григорий Палама и преданието на св. отци. – В: Библия, Църква, Предание (Православно гледище). С., 2003, с. 158 сл.

[29]. Много интересна трактовка за превъзходството на Балканите над Изтока и Запада ни дава св. Николай Сръбски в Изнад Истока и Запада. -  В: Цветник, Београд, 2002, с. 5-30.

Първо изображение: авторът, Павел Павлов. Източник http://www.ppbdo.org. Източник на второто изображениеhttp://www.yandex.ru

Posted in Православие | Tagged , , , , | Вашият коментар

СВЕТИТЕ МОЩИ*

Св. Юстин (Попович)

Архимандрит Иустин (Попович 1894-1979)2 (2)Mатерията, представена в човешкото тяло, без съмнение е най-загадъчният, тайнствен и сложен образ. Мозъкът?! Какви чудесни тайни стават между неговата материя и душата! Колкото и да е голям опитът на човешкия род, тези тайни по никакъв начин не могат да бъдат нито разбрани, нито осъзнати. Много малко от тях са достъпни за човешкото сетивно-разумно познание. Същото важи и за човешкото сърце – ­ то цялото е изтъкано от небесно-земни тайни. Така е изтъкана и всяка клетка в човешкото тяло, и всяка молекула, и всеки атом. Всичко и всички ­ по своя тайнствен път към Бога, към Богочовека. Та нали материята е сътворена от Бог Логос и по тази причина е богоцентрична. Със Своето пришествие в нашия земен свят и с цялото Си богочовешко домостроителство за спасението на света Господ Христос нагледно е показал, че не само душата, но и материята е сътворена от Бога и за Бога; показал е, че съществува Богочовекът. Та нали сътворената от Бог Логос материя с всичките си вътрешни нерви е богостремителна и христоцентрична.

Очевидно доказателство е това, че Бог Слово стана плът, въчовечи се (Иоан 1:14). По този начин материята е удостоена с божествено величие и влиза в благодатно-добродетелния подвиг на обогочовечаването, охристовяването. Бог станал плът, въчовечил се, така че, ставайки човек, цялото тяло да приеме в себе си Бога, да се изпълни с Неговите чудотворни сили и мощ. С Богочовека Господ Христос, с Неговото тяло цялата материя се е насочила по пътя на Христос: пътя на обогочовечаването, преображението, освещението, възкресението, възнесението към надхерувимска слава и вечност. И всичко това се случва, и всичко това се сбъдва чрез богочовешкото тяло ­ Църквата, която е Богочовекът Христос в цялата пълнота на богочовешката Му личност, пълнотата, която „изпълня всичко във всичко“ (Еф. 1:23). С този си богочовешки живот в Църквата тялото като материя, като вещество, е осветено от Светия Дух и така става троично. По този начин материята постига своя висш божествен смисъл и цел, своето вечно блаженство и своята богочовешка безсмъртна радост.

Светостта на светиите, светостта на техните души и тела произлиза от ревностния им благодатно-добродетелен живот в богочовешкото тяло ­ Христовата Църква. Така светостта обхваща цялата личност на човека: цялата душа и тяло, всичко, което е част от тайнственото устройство на човешкото същество. Светостта на светиите не се съдържа само в душата им, но неминуемо се разпростира и върху тялото, у светиите са свети и душата, и тялото. И ние, благочестиво почитайки светиите, почитаме цялата им личност, без да ги разделяме на света душа и свето тяло. Оттук произлиза и благочестивото почитане мощите на светиите – ­естествена съставна част на благочестивото почитане и молитвено призоваване на светиите. Всичко това съставя единен неделим подвиг, също както душата и тялото съставят единната неделима личност на светията. През време на земния си живот светията с непрестанното и съзвучно благодатно-добродетелно сътрудничество на своята душа и тяло постига светостта на личността си, изпълва с благодатта на Светия Дух и душата, и тялото и така ги претворява в съдове за свети тайнства и свети добродетели. Затова напълно естествено е да се въздава благочестиво почитание и на този, и на онзи съсъд на Божията благодат. Та нали благодатната Христова сила прониква, дарява с благо всички съставни части на човешката личност и личността като цяло. С непрестанните евангелски подвизи светиите постепенно се изпълват със Светия Дух, така че и светите им тела се превръщат в храмове на Светия Дух (1 Кор. 6:19; 3:17). Вселявайки вярата в Христа в сърцата си (Еф. 3:17), с дейна любов и изпълнение заповедите на Бога Отца (ср. 2 Кор. 13:13; Гал. 5:6; Иоан 14:28), с благодатни подвизи (ср. Еф. 3:16; 1 Кор. 2:12), утвърдили се в Светия Дух, светиите стават троични, превръщат се в обител на Пресветата Троица (срв. Иоан 14:23; 17:21-23), в храм на живия Бог (2 Кор. 6:16), и целият им живот протича от Отца чрез Сина в Светия Дух. И благостно почитайки светите мощи на светиите, Църквата почита храмовете на Светия Дух, храмовете на живия Бог, в които Той живее с благодатта Си и след телесната кончина на светията, и по премъдрото Си благоволение твори чудеса ­ от тях и чрез тях. И тези чудеса, които стават от светите мощи, свидетелстват, че тяхното благочестиво почитание от хората е угодно на Бога.

Благочестивото почитание на светите мощи, основано на чудесата, които творят, има своето начало в Божественото Откровение. Още в Стария Завет Бог благоволил да прослави с чудеса мощите на някои Свои мъченици. Така от допира до светите мощи на пророк Елисей възкръсва умрял (4 Цар. 13:21; Сир. 48:14-15). Гробът и костите на пророка, предсказал на Иеровоам разрушаването на жертвениците на идолите, са били на голяма почит от юдеите (4 Цар. 23:18; срв. 3 Цар. 13:32). Патриарх Иосиф оставил завещание на Израилевите синове да съхранят останките му в Египет и при излизането от там да ги отнесат в обетованата земя (Бит. 50:25).

Новият Завет възнесе тялото на небивала божествена висота и го прослави със слава, която няма дори и при херувимите и серафимите. Благовестието на Новия Завет: смисълът и целта на човешкото тяло е в това, то заедно с душата да достигне и наследи вечния живот във вечно блаженство. Господ Христос дойде, за да спаси, охристови, обожи, обогочовечи целия човек, тоест и душата, и тялото, така че с възкресението да им осигури победа над смъртта и вечен живот. И никой никога не е прославял човешкото тяло така, както го направи Господ Христос с възкресението Си в тяло на небето и с вечното Си седене в тяло от дясната страна на Бог Отец. Така възкръсналият Господ внесе залога за възкресението в природата на човешкото тяло и „сътвори път за всяка плът към възкресението от мъртвите“ (Литургия на св. Василий Велики, молитва по време на „Свят, свят, свят…“). Оттогава човек знае, че тялото е сътворено за вечността чрез богочовечността, и че божественото му призвание на земята е заедно с душата си да се бори за вечен живот (ср. 1 Тим. 6:12; 2 Кор. 4:18), да се бори с помощта на всички благодатно-добродетелни средства и чрез тях да се облагодати, да се изпълни с Божията благодат, да се претвори в храм на Светия Дух, в храм на живия Бог (ср. 1 Кор. 3:16-17; 6:19; 2 Кор. 6:16).

Имайки предвид, че тази новозаветна цел за човешкото тяло е постигната и осъществена в личността на светията, християните въздават благочестиво почитание на телата на светиите, на техните свети мощи като свети храм на Светия Дух, Който обитава в тях с благодатта Си. Но Откровението показва, че заради Своето безмерно човеколюбие Светият Дух пребивава с благодатта Си не само в телата на светиите, но и в техните дрехи. Така кърпите и убрусите на свети апостол Павел лекуват болни и гонят злите духове (Деян. 19:12); пророк Илия удря по водата с кожуха си, разделя водите на река Иордан и по пресъхналото русло пресича река Иордан със своя ученик Елисей (4 Цар. 2:8); същото със същия кожух прави самият пророк Елисей след възнесението на Илия на небето (4 Цар. 2:14). И всичко това има своето божествено потвърждение и обяснение в божествената сила, която е имало в дрехите на Спасителя, които обгръщали пречистото Му божествено тяло (ср. Мат. 9:20-23). И нещо повече ­ заради безмерното Си човеколюбие Божественият Господ прави така, че слугите на Неговото Божество вършат чудеса не само с тялото и дрехите си, но и със сянката на телата си, за което свидетелства случаят с апостол Петър: сянката му лекува болни и гони нечисти духове (Деян. 5:15-16).

Безсмъртното благовестие на Откровението за светите мощи и благочестивото им почитане е засвидетелствано и непрестанно се засвидетелства в Свещеното Предание от апостолския век до наши дни. Безчислени са светите мощи на светите Божи угодници в целия православен свят. Чудесата им са неизброими. Благочестивото им почитане от страна на православните християни е повсеместно. И несъмнено това е така, защото самите свети мощи с чудесата, които творят, ни подбуждат към благочестивото им почитане. От самото начало, още от апостолския век, християните благочестиво са почитали честните мощи на свети Иоан Предтеча и на светите апостоли и така техните мощи са успели да стигнат до нас, а по време на гоненията са ги криели, укривали са в домовете си свещените останки на светите мъченици. И от онези времена до днешни дни светите мощи на светите Божи мъченици с чудесата си разливат безсмъртната радост на богочовешката наша вяра в сърцата на православните християни. Безчислени са свидетелствата за това. Ще припомним само някои.

Колко трогателно свети Иоан Златоуст описва празничното пренасяне и посрещане на светите мощи в своето Похвално слово за свети Игнатий (PG, t. 50, col. 594): „Вие, жители на Антиохия, отпуснахте епископа, а приехте мъченика; отпуснахте го с молитви, а го приехте с венци, и не само вие, но и жителите на градовете, разположени по пътя му. Помислете, какво ли са почувствали при връщането на светите му останки! С каква сладост са се наслаждавали! В какъв възторг са били! Как са се радвали! С какви похвали са обсипали отвсякъде венценосеца! Както храбър ратник, който е победил противника и се връща триумфално след битката, когото жителите възхитително посрещат, без дори да му позволят да стъпи на земята, а го вдигат на ръце и го понасят към дома му, обсипвайки го с неизброими похвали, точно така и този светия жителите на всички градове, започвайки от Рим, едни след други са носели на раменете си и са го предали на нашия град, славейки венценосеца, възхвалявайки победителя… През това време светият мъченик дарявал благодат на всички онези градове, утвърдил ги е в благочестието; а от тогава и до ден-днешен обогатява вашия град.“

Разказвайки за чудотворната сила на светите мощи, свети Ефрем Сириец казва за светите мъченици: „Те и след смъртта си действат като живи, изцеляват болни, изгонват бесове и с Господнята сила отблъскват всяко тяхно зло нападение. Та нали в светите мощи винаги присъства чудотворната благодат на Светия Дух.“ (Похвално слово за мъчениците, пострадали по целия свят, ­ Творения, част II, Москва, 1881, с. 497).

Св. Амвросий при откриването на светите мощи на св. Гервасий и св. Протасий се обръща към слушателите и казва с благоговейно възхищение: „Вие сте чували и даже сами сте виждали мнозина, които са се освободили от бесовете, и още повече такива, които само са докоснали с ръка одеждите на светиите и веднага са се изцелили от болестите си. Възобновиха се чудесата от древни времена, откак с пришествието на Господ Иисус на земята се изля преизобилна благодат: с очите си виждате колко много хора са изцелени само от сянката на светиите. Колко кърпи предават вярващите от ръце в ръце! Колко различни дрехи, които са били положени върху свещените останки и само от докосването до тях са се изпълнили с целебна сила, те измолват един от друг. Всички се опитват поне за малко да ги докоснат, и който ги докосне, се изцелява“ (Epism. 22; PL, t. 16, col. 1022).

Обосновавайки благочестивото почитане на светите мощи от християните, св. Амвросий благовества: „В тялото на мъченика почитам раните, получени в името Христово, почитам този, който живее с безсмъртието на добродетелта; почитам праха, осветен от изповядването на Господа; почитам в праха семето на вечността; почитам тялото, което ме учи да обичам Господа и да не се страхувам от смъртта за Него… Да, аз почитам тялото, с което Христос е удостоил мъченичеството, и което ще царува с Христос на небесата.“ (Serm. 55, 1. 11; PL,t. 17, col. 718 u 719).

Разказвайки за чудесата, които светите мощи творят, бл. Августин казва: „За какво друго свидетелстват тези чудеса, ако не за вярата, проповядваща, че Христос е възкръснал в плът и с плът се е възнесъл на небето? Защото и самите мъченици са били мъченици, тоест свидетели на тази вяра… За тази вяра са положили живота си те, можещите да измолят това от Господа, в Чието име са вкусили смърт. Заради тази вяра предварително е било проявено от тях необикновено търпение, за да се прояви после тази сила в чудесата им. (За града Божи, кн. 22, гл. IХ, Киев, 1910).

Св. Иоан Дамаскин, обобщавайки животворното учение на Свещеното Писание и Свещеното Предание за благочестивото почитане на светите мощи, херувимски благовества от олтара на своята богоносна христолика душа: светиите са станали по благодат онова, което Господ Христос е по природа. Тоест станали са богове по благодат: чисти и живи Божи обители. Та нали Бог е казал: „Ще се поселя в тях и ще ходя между тях; и ще им бъда Бог“ (2 Кор. 6:16; Лев. 26:12). При това Свещеното Писание казва: „Душите на праведните са в Божия ръка, и мъка няма да ги докосне“ (Прем. 3:1). Та нали смъртта на светеца е по-скоро сън, а не смърт. И: „Скъпа е в очите на Господа смъртта на Неговите светии“ (Псалом 115:6). И освен това, какво може да е по-скъпоценно от това да си в Божи ръце!? Нали Бог е живот и светлина, и онези, които са в Божи ръце, са в живота и светлината. А Бог чрез ума обитава и в телата на светиите, както свидетелства апостолът: „Не знаете ли, че вие сте храм Божий, и Духът Божий живее във вас?“ (1 Кор. 3:16), Господ е Духът (2 Кор. 3:17). И още една евангелска истина: „Ако някой разори Божи храм, него Бог ще разори; защото Божият храм е свет; а този храм сте вие“ (1 Кор. 3:17). Затова как да не се почита Божието одухотворение, одухотворените телесни жилища Божи? Та нали те, бидейки живи, с дръзновение застават пред Бога. Господ Христос ни е дарил мощите на светиите като носещи спасение източници, които източват разнообразни добродеяния и изливат благоуханно миро. Никой да не се съмнява в това! Та нали някога по Божия воля за жадния народ потекла вода в пустинята от твърдата скала (Изх. 17:6), и от челюстта на ослицата ­ за жадния Самсон (Съд. 15:14-19). Та нима е по-невероятно това, че от мощите на светите мъченици изобилно се излива благовонно миро? Несъмнено то се излива по Божие всемогъщество и по Божието честване и уважение към светиите. По старозаветния закон ­ който се докосне до мъртво тяло, се счита нечист седем дни (Чис. 19:11).

Но светиите не са мъртви. Откак Онзи, Който Самият е Живот и Виновник за живота, бил причислен към мъртвите, ние вече не наричаме мъртви онези, които са заспали, поминали са се с надежда във възкресението и с вяра в Него. Тях никога не ги наричаме мъртви. А и как едно мъртво тяло би могло да твори чудеса. И тогава как с действието на светите мощи се прогонват бесове, лекуват се болести, изцеляват се болни, проглеждат слепи, очистват се прокажени, прекратяват се изкушения и беди, и всеки добър дар от Отца на светлините (Як. 1:17) слиза при тези, които се молят с твърда вяра.

Вселенската вяра на Църквата за благочестивото почитане на светите мощи са потвърдили богоносните отци на Седмия вселенски събор с постановлението си: „Нашият Господ Иисус Христос ни е дарил мощите на светиите като носещ спасение източник, изливащ разнообразни благодеяния върху немощните. Затова дръзналите да отричат мощите на мъченика: ако са епископи, да бъдат низвергнати, ако са монаси и миряни да бъдат лишени от общуване.“ (AcL VII, Binii Concil. I. V, р. 794, 1636 година. ­ Превод от сръбски). В 7-мо правило на същия Вселенски събор се казва: „Които честни храмове са осветени без свети мъченически мощи, определяме: да се извърши в тях полагане на мощи със съответната молитва.“ (Книга с правилата на св. апостоли, св. Вселенски и поместни събори и светите отци, Канада, 1971, с. 177).

За това, че благочестивото почитане на светите мощи е съставна част от Богочовешкото домостроителство за спасение, свидетелства и следният акт: по всички най-древни свидетелства на Свещеното Предание храмовете са строени върху гробници и мощи на светии и светата Литургия се извършва само върху антиминс, в който се намират частици от свети мощи. Заедно с това богослужебните книги, особено Минеите, са изпълнени с молитви и песнопения, които говорят за благочестивото почитане на светите мощи. А житията на светиите изобилстват със свидетелства за техните чудеса, разливайки в сърцата на православните християни безсмъртната радост на нашата православна, богочовешка вяра.

Всичко във всичко: тайната на светите мощи е в сърцето на новозаветното всетайнство: Боговъплъщението (срв. 1 Тим. 3:16). Та нали цялата тайна на човешкото тяло се обяснява с въплъщението и въчовечаването на Бога, на Богочовека Господ Иисус Христос. Оттук идва и благовестието, пълното благовестие за тялото: Тялото… за Господа и Господ за тялото (1 Кор. 6:13). А чрез човешкото тяло и всяка твар, цялата материя е придобила своя божествен смисъл, богочовешкия цялостен смисъл (срв. Рим. 8:19-23). Та нали от човека, осветен в Църквата със светите тайнства и светите добродетели, се осветяват, охристовяват и тварите, и материята. А оттук идва и тази радост: мироточивите мощи на много от светиите. Това скъпоценно чудо е дадено на светите мощи, за да се покаже, че християните действително са „Христово благоухание пред Бога“ (2 Кор. 2:15), те са кадене с тамян пред Бога, пред небето. Евангелската истина е такава: човешкият грях е смрад пред Бога; и всеки грях е смрадно кадене на дявола. А със съдействието на светите тайнства и светите добродетели християните стават „Христово благоухание пред Бога“. Оттук са и светите мироточиви мощи на светиите.

Превел от руски език Петър Стоилов

_______________________________

*Източници http://bg-patriarshia.bg и списание „Духовна култура“, кн. 9/2005 година. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и и сродните му права.

Изображение: авторът, св. Юстин (Попович). Източник http://www.yandex.ru

Posted in Православие | Tagged , , , | Вашият коментар

ЛЕЧЕНИЕТО НА ДЕПРЕСИИТЕ СЪГЛАСНО ПРАВОСЛАВНАТА ПСИХОТЕРАПИЯ И ПАСТИРСКАТА ПСИХОЛОГИЯ*

Бисер Божков

Достопочетни отци, уважаеми колеги, възлюблени в Господа, братя и сестри,

Biser Bozhkov 3Ще започна с това, че в основата на всяка болест (физическа и душевна) лежи грехът. Във връзка с това депресиите като душевна болест и духовен проблем трябва да бъдат разглеждани през призмата на Православието. Затова всяка стъпка на християнина по пътя на духовния живот не е нищо друго освен покайно движение на сърцето, съзиращо греховете си. Чрез покаянието пред вярващия се отварят вратите на църковния свят, само чрез покаяние се отварят пред него и райските двери. Накратко казано – «началото на покаянието е начало на спасението на душата от грехов-ността». В наши дни твърде много хора, познали мрачните дълбини на неверието и безбожието, вкусили от пагубните плодове на най-тежките грехове, но избавени по Божия милост от този ад, призовани към светлина, пробуждане и живот – чрез разкаяние, чрез тайнството св. Кръщение, чрез изповядване на своите страшни грехове, чрез отхвърлянето им, чрез опрощението, получено в тайнството Покаяние, чрез придобиване благодатни сили в тайнството Причащение – се раждат за нов живот, съвършено различен, неприличащ по нищо на онзи, който са водели дотогава. Тоя нов живот обаче изисква унищожаването на много предишни понятия, ценности, пристрастия, знания, вкусове; често почти пълно забравяне на целия огромен греховен хаос останал там, назад, зачеркнат от началото на спасителното покаяние. Процесът на отказване от старото, на духовното възраждане, на възкресение на душата е твърде сложен, различен за различните хора, дори и тайнствен. Защото Бог по пътища известни само Нему, чрез Своя непостижим промисъл извежда човешката душа от греховния Содом, от египетския плен и го води през пустинята на пречистването към обетованата земя. (Този момент, началото на духовния живот, разглежда дълбоко и обстойно св. Теофан Затворник в книгата си «Пътят към спасение»). С оглед темата за депресиите като заболяване на психиката (душата), можем простичко да кажем, че лечението и лекарството са: покаяние, разкаяние, опрощение – духовни действия подпомогнати от пост, молитва, изповед и причастие. Но всъщност проблема с лечението на депресиите е доста сложен и личностен. Защото всеки има различен път към Бога. Как да се каем за сторените грехове, какви са тези грехове, колко тежки са те, как да се откажем от тях и да не ги повтаряме – за това има твърде много поучения, за това често говорят свещениците в храмовете, а и самите вярващи в една или друга степен знаят за тези духовни неща. За да говорим за лечението на депресиите[1]също съгласно православната психотерапия, трябва да отговорим на някои риторични въпроси, отговорите на които ще внесат повече яснота по темата. Какво всъщност означават понятията психиатрия[2],психология и психотерапия в секуларния (светския) свят? Защото това са духовни понятия с оглед двухотомността (двусъставността)[3]на психосоматичния статус на човешкия индивид. В медицината няма такава наука – психиатрия или психотерапия, съдбата на която да е сравнима със съдбата на психиатрията в православния свят. Защото във фокуса на теорията и практиката на психиатрите е разумната душа на човека – това, което ни отличава от целия  животински свят и което е създадено по Божи образ и подобие. Понятието болест в психиатрията е било и си остава неотделимо от мирогледа на лекарите и учените, от най-разнообразни социални, обществени  и политически  фактори и условия. Нашата страна е ярък и тъжен пример за това. Днес малцина от историците по медицина си спомнят, че първият етап от развитието на психиатрията се нарича манастирски. От целия православен свят – най вече във Византия и сателитите (федератите) ѝ  (в PAX ROMANA – PAX HRISTIANA)  докарвали в манастирите душевноболни и бесновати. Там духовниците с християнска любов, молитви, светена богоявленска „иорданска“ вода и с безропотни грижи облекчавали страданията им. Болният бил неизлишен и не чужд човек, а брат в Христа, който се нуждае от помощ. Процесът на частичното отделяне на психиатрията от Църквата започнал около от края на ХVІІІ век. За отбелязване е, че по същото време започнала секуларизацията (осветскостяването) на културата след т. нар. Реформация на Запад. Тогава именно психиатрията предпочела да стане „по-обективна“, а учените и практиците – да се опират само на факти и данни от клинични наблюдения и лабораторни изследвания. На именитите професори не им се удало да се въздържат от изкушението да намерят рационално обяснение за всичко във видимия свят. При което „случайността, известното стечение на обстоятелствата“, психичната реакция, нервите, отпуснатостта на разпуснатия, изнежен младеж, атавизмът и много други неща, еднакво слабо обясняващи, ще доведат „мъдреците” на този век до обяснение на психологията на дадения момент. Но психиатрите дори не са си направили труда да го обяснят – смисъла на психологията, генезиса на спасяването и от там на лекуването на човешката душа: за тях пътят не е истината, а усвоената от тях псевдонаучна гледна точка. Да се откажат от нея, означава да признаят своята несъстоятелност, а на кого от тях ще му стигне мъжество за това? В областта на аристократизма на мисълта, в която светските медици – психотерапевти са узурпирали за себе си първо място, на тях не им е до погиващото в създадените от тях заблуди човечество, а целта им е да бъде запазено тяхното първенство, тяхното ръководно влияние над лекомислената тълпа – над човеците които са и божии творения (твари)[4].Внезапното заболяване на здравия организъм се обяснявало със заразното начало, намиращо се извън организма и проникващо в него отвън, но микроба на духовната зараза – открит отдавна и известен на „духовните лекари”, великите молитвеници на Църквата – св. Отци, които всъщност са единствените духовни лечители на неспокойната човешка душа[5]. Това не е дадено на съвременните лъжелечители – да го открият отново чрез рационални парадигми, постулати и псевдонаучни доктрини, имащи понякога дори окултен характер. Защото духовните очи на тези псевдо лекари–лечители, наречени психиатри са затворени поради отстъпничеството, неверието и атеизма им (на което са обучавани в медицинските институти, факултети и университети).  И така гледайки психиатрите, не виждат духовно, и чувайки, не разбират духовните проблеми на човешката душа. А душата съгласно християнската антропология е безсмъртна и е призвана да копнее по Бога като общува с даровете на Светия Дух, а това става единствено и само в църковните тайнства и богослужения. Комунистическото учение през ХХ век по принцип, чийто крайъгълен камък е атеизмът[6],донесло известните на света драматични последствия в духовен аспект. А какво се е случило в медицината, респективно в психиатрията? Човекът бил сведен до плътска реалност (мозък, биологични течности, нервни възли, вътрешни органи, рефлекси, психични процеси и поведенчески реакции). Личността на човешкия индивид също започнала да се разглежда от позицията на физиологично ориентирани гледни точки. Духовното разбиране за всяка болест било окончателно отхвърлено!!! А в замяна на него дошло биологичното.Човекът започнал да се възприема като винтче от голямата машина (държавата). През времената на атеизъм изследователите и лекарите с голяма предпазливост произнасяли такива думи, като „душа“, „вътрешен свят“, „личност“, опасявайки се от преследвания. Било прогонвано и унищожавано всичко, което можело да попречи на атеистичната  власт на диктатурата на пролетариата. От ранна детска възраст на хората им се внушавало, че малкият отрязък от време с продължителност 60-70 години е единственото богатство на човека,  съответно кариерата, парите, властта станаха критерий за благополучие. От вътрешния живот и търсенето на Бога бил направен решителен поврат към външен живот, към пороци, грехове и користолюбие. Комунистическата философия – обективирана в научния атеизъм, провъзгласила за основна задача нарастването на материалното благосъстояние, попътно осакати съдбите на милиони хора. Ситуацията на чуждестранната психиатрия сякаш способствала за формирането на „обновленчески възгледи“. В Европа психиатрията се развивала върху основата на рационалистични идеи. Душевните проблеми и болести започнали да представляват изключително компетенция на психиатрията. Така свещеникът и църковните тайнства (чрез които се лекува ефикасно душата) се оказали сякаш ненужни.

Известни професори в надпревара се опитвали да изразят негативното си отношение към християнската религия. Ето ще дам само няколко примера: Шнайдер: „Проявите на религиозен живот са психично заболяване“; Рейн: „Религиозните идеи са натрапчиви идеи и мисли.“  За Фройд: „религията била масово безумие и опиум за народа”.

KAКВО Е ДЕПРЕСИЯТА СЪГЛАСНО СВЕТСКАТА ПСИХОТЕРАПИЯ И МЕДИЦИНАТА?

Депресията в общия случай е чувство на меланхолия, тъга, отчаяние, безпомощност и унилост, което може да трае от няколко часа до няколко дни. Ако това чувство трае повече от няколко седмици или се появява периодично, може да става въпрос за заболяване известно като клинична депресия. В кулминацията си депресията може да се превърне в маниакална, което според учените, занимаващи се с проблема – Зигмунд Фройд, Карл Густав Юнг, Алфред Адлер и други е основна предпоставка за развитието на шизофрения. Фройд и Юнг дори разглеждат маниакалната депресия като ранен, първоначален стадий на шизофренията. Депресията може да бъде провокирана от различни фактори – биологични, психични и социални (като раждане, загуба на близък човек, развод). Признаците са липса на енергия, липса на апетит, безсъние, апатия и мисли за самоубийство[7], но също повишена емоционалност, свръхактивност, раздразнителност, безпричинна еуфория. Когато лекарите говорят за депресия, те имат предвид състоянието тежка депресия. Тя се характеризира с комбинация от симптоми, включително лошо настроение, което е постоянно и съществено намалява способността за работа, сън, хранене и получаване на удоволствие от ежедневните дейности. Такива периоди на депресия могат да настъпят веднъж, два или повече пъти в живота. Ако не се лекуват, епизодите обикновено продължават между 6 месеца и година.  Жените боледуват два пъти по-често от мъжете и състоянието се наблюдава във всички възрастови групи. Всички расови, етнически и социално-икономически групи страдат от депресия. Около три четвърти от хората, които са имали един епизод на депресия изпитват поне още един до края на живота си.  Тежката депресия е само един от типовете депресивни разстройства. Други такива са дистимия (хронична, по-лека форма на депресия) и биполярна депресия (редуване на депресивни и манийни епизоди).

2. Какви са симптомите на депресията?

- загуба на интерес или удоволствие при заниманието с хобита

- чувство на тъга или емоционална празнота

- лесно или безпричинно плачене

- чувство на забавеност или на неспокойство

- усещане за безполезност или вина

- загуба или наддаване на тегло

- мисли за смъртта или самоубийство

- забавено мислене, затруднено спомняне или лоша концентрация

- затруднения при вземането на ежедневни решения

- проблеми в съня, особено рано сутрин или постоянна сънливост

- чувство на постоянна умора

- усещане за емоционална потиснатост, вероятно до степен на невъзможност за плач

Когато няколко от тези симптоми на депресивното разстройство се появят по едно и също време и продължат повече от 2 седмици, нарушавайки нормалното функциониране се налага професионално лечение според медицината, тоест светската психиатрия.

3. От какво се предизвиква депресията?

Няма единна причина за депресията според психиатрията[8]. Различни психологически, биологични и външни фактори могат да окажат влияние.  Депресията е свързана с неравновесие на три вида химични съединения в мозъка (норепинефрин, серотонин и допамин), които предават електрическите сигнали между клетките и това затруднява комуникацията между невроните. Освен това се установява и генетична връзка (предава се в семейството). Не всеки, който има генетична предразположеност развива депресия, но тези хора са по-уязвими към факторите, които водят до болестта.  Депресията може да е свързана с различни събития в живота като смърт на близък, развод или загуба на работа. Приемането на определени медикаменти или алкохол също може да отключи депресията. Трябва да се отбележи обаче, че това състояние не се предизвиква от слабост на характера, мързеливост или липса на воля и много често възниква спонтанно, без да е отключено от събитие или болест.

4. Как се лекува депресията?

Въпреки, че тежката депресия е изключително тежко заболяване, то много добре се поддава на лечение според светската психиатрия. Между 80 и 90 процента от пациентите с тежка депресия могат да бъдат лекувани ефективно и да се върнат към нормалните си дейности и активности. Има много типове терапия, и изборът зависи от индивидаулното протичане на болестта и нейната тежест. Според светската психиатрия има три основни метода на лечение на депресията:

- лекарства (медикаменти);

- психотерапия (главно психоанализа и други психоподходи);

- електроконвулсивна терапия;

За да говорим за методите на православната психотерапия, ще спомена няколко исторически факти и обстоятелства. През ХХ век: трийсетте-четиридесетте години в средата на руските психиатри, а и на учените от другите специалности с редки изключения се формирала послушна ориентация към безбожие и атеизъм. Това е валидно и за ситуацията в България. Но и през това трудно време сред големите учени медици имало истински сподвижници, съумели да пренесат дълбока вяра в Бога и християнското благочестие през целия си живот. Това са професорът психиатър Д. Е. Мелихов, хирургът С. С. Юдин, архиепископ Лука (Ф. В. Войно-Ясенецкий), терапевтът Н. К. Горяев и други. В този смисъл съвременният етап на психиатрията: духовно-ориентираната психотерапия и православна психология се създава днес и зависи от нас, от нашата вяра и духовност. Защото нашият Господ Иисус Христос ще ни пита: … за всеки ден, за всеки болен, който се обръща към нас…

За слава Божия ли работим днес или не? В този ход на мисли трябва да отбележим, че личността в християнската антропология се разглежда в единството на духовните,  душевните и телесните прояви. И това единство се постига само при условието на преобладаващо влияние на сферата на духа. По думите на св. Никодим Светогорец: „…Духът ти, търсещ Небесния Бог, да властва над душата и тялото, предназначението на които е да устроят временния живот.“ В това единство е здравето, нормата на човешкия живот. Според твърдението на св. епископ Теофан Затворник, духовната сфера в човека представляват благоговението и животът в страх Божи, съвестта, търсенето на Бога. „…Духът е преди всичко способността на човека да различава висшите ценности: добро и зло, истина и лъжа, красота и уродливост. Ако изборът в тази област е направен, то духът се стреми да подчини на своето решение душата и тялото. Чрез духа си човек общува с Бога. Без общуване с Бога духът на човека не е способен да намери истинския критерий за определяне на висшите ценности, тъй като само Бог, Който Сам е абсолютното добро, истина и красота, може вярно да посочи на човека решение. („Православен катехизис“. Изд. МП, 1990 година). В тази връзка съответно на посочените духовни сфери на личността и всяка болест има на първо място духовна, а след това вече и психофизиологична природа. Духовният подход (а за мен това е православният подход към болния човек) не подменя медико-биологичния възглед, а обогатява, допълва и завършва представата за личността на човешкия индивид.

Важно е предвид темата за депресиите, които са болест на душата и причиняват сериозни страдания да отбележа: Какво са казали св. Отци  за смисъла на болестите и страданията?

1) Според св. Ефрем Сирин.

Всичко е от Бога – и доброто, и скръбното, но едно е по благоволение, друго – по домостроителство, трето – по допущение. По благоволение – когато живеем добродетелно; защото на Бога е угодно, живеещите добродетелно да се украсяват с венците на търпението; по домостроителство – когато, падайки в прегрешения, биваме вразумявани; а по допущение – когато, макар и вразумявани, не се обръщаме. Отново домостроително Бог наказва нас съгрешаващите, за да не бъдем осъдени със света, както казва Апостолът: а бидейки така съдени, от Господа се наказваме, за да не бъдем осъдени заедно със света (1 Кор. 11:32). В този смисъл – става ли в град злополука, която да не е допуснал Господ (Ам. 3:6), такива са: гладът, епидемиите, болестите, природните бедствия, войните; защото всичко това служи за очистване от греховете. А Бог допуска и напълно изоставя тези, които или  не  искат да живеят без грях, или, бидейки вразумявани, не се обръщат, а пребивават в греха. Тогава Бог ги предава: …на извратен ум[9],тоест позволява им свобода …да вършат онова, що не прилича (Рим. 1:28).

2) Според св. Никодим Светогорец.

Когато например болният се настрои да понася благодушно болестта си и я понася, врагът (лукавия), знаейки, че по този начин той ще се утвърди в добродетелта на търпението, пристъпва крадешком, за да разстрои това благоразположение. За тази цел започва да му посочва в ума многото добри дела, които би могъл да извърши, ако се намираше в друго положение, и се старае да го убеди, че ако беше здрав,  как добре би послужил на Бога и колко полза би принесъл и на себе си, и на другите: би ходил на църква, би водил беседи, би чел и би писал за назидание на ближните и т. н. Като забележи, че тези мисли  биват приемани, врагът (дявола) по-често ги влага в ума, умножава ги и ги разкрасява, довежда ги до чувство, поражда желания и пориви към тези дела, представяйки във въображението му колко добре биха вървели при него едни или други дела и възбуждайки съжаление, че е с вързани ръце и нозе поради болестта. Малко по малко при чести повтаряния на такива мисли и движения в душата желанието преминава в недоволство и досада. По този начин предишното благодушно търпение се разстройва и болестта изглежда вече не като лекарство от Бога и като поприще за добродетелта на търпението, а като нещо неблагоприятно за делото на спасението, и желанието на човека да се освободи от нея става неудържимо, все още имайки предвид получаването чрез това на простор за добротворство и угаждане на Бога на всяка твар.

След като го доведе до тук, врагът открадва от ума и сърцето[10] му тази добра цел  на желанието за оздравяване и оставяйки само желанието за здраве като здраве (като самоцел), го заставя да гледа с досада на болестта, не като спънка към доброто, а като на нещо образно само по себе си. От това нетърпението, нелекувано с добри помисли, взема сили и преминава в ропот и влошава болния от предишния покой в благодушното търпение. А врагът (сатаната) се радва, че е успял да го разстрои. Точно по същия начин врагът разстройва бедния, търпеливо понасящ участта си, рисувайки му, с какви добри  дела би се украсил, ако би имал състояние.

От всички подобни изкушения се избавя лесно този, който имайки опитен ръководител, съветник и събеседник, със смирена покорност следва указанията му. А който е лишен поради някаква причина от такова благо, нека да внимава върху себе си и строго да се учи да различава доброто от злото според християнските начала, по които трябва да се устройва животът на всички нас. Ако случаите, пречещи, както ни се струва, на нашето добротворство да се разгърне по-нашироко, не зависят от нашата воля, а се изпращат от Бога, то ги приемай с покорност и не слушай никакви внушения, отклоняващи те от тази покорност. Като ти е изпратил такъв случай, Бог не очаква от теб нищо друго, освен това, да се държиш и да действаш така, както изисква и както дава възможност посетилият те случай.  Болен ли си или беден, търпи!!!

Нищо друго, освен търпение не изисква Бог от теб. Търпейки благодушно, ще се намираш непрестанно в добро дело. Когато и да погледне Бог към теб, ще вижда, че вършиш добро или пребиваваш в доброто, ако търпиш благодушно, докато при здравото тяло добрите дела следват през промеждутъци от време.

Защо, желаейки промяна на своето положение, желаеш да промениш по-доброто в по-лошо?

3) Според св. Иоан Крондщатски.

От всеблагия Бог произлиза само добро, а не зло; и самата ти болест е добро, а ти роптаеш, проявяваш малодушие, униваш; търпи, благодари: за волните сласти на младини – недоброволни болести на старини.

Страдащият по плът престава да греши (1 Петр. 4:1). Ето защо страданията, кръстът са необходими за християнина: без страдания, без изнуряване плътта ни оглупява, беснее, греши, гневи Бога, върши пакости на себе си и на душата си. О, окаяна, многострастна плът, заради която са всички беди в човечеството! О, многострастно, скверно сърце! Което излиза от човека, то осквернява човека. Защото отвътре, от сърцето човешко, излизат зли помисли, прелюбодеяния, блудства, убийства, кражби, користолюбие (обиди), лукавства, коварство, разпътство, лукаво око, богохулство, гордост, безумство. Всичко това зло отвътре излиза и осквернява човека (Марк 7:20-23). Ето къде е източникът на злото в човека – в сърцето!

4) Според Авва Пимен Велики

„Равни са следните трима човеци: 1) когато някой безмълвства[11] правилно; 2)когато е болен и благодари на Бога; 3) когато някой се намира в нелицемерно послушание. У тези тримата делото е едно.“

5)Преподобният  Григорий, който попитал за това блажения Нифонт (свети Нифонт, епископ Кипърски), като казал:

„И освен това, отче мой, виждам, че малките деца страдат в люти болести: какъв грях са извършили те? Как да разберем за какво ги поваля Бог?“

Блаженият отговорил: „Когато човешките грехове се увеличават и злобата на хората вече става неизцелима, тогава Господ грабва при себе си децата им и изпраща върху тях многобройни и тежки болести, та с това да направи целомъдрени техните родители. Виждайки мъченията на  децата си, които не са сторили грях, не ще ли се уплашат и не ще ли се обърнат сами към покаяние? Не ще ли възкликнат: „Горко на нас, грешните, че заради нашите беззакония се мъчат незлобивите младенци! А какво ли ще се случи с нас, окаяните, в страшния ден на второто Господне пришествие?“ И ако, след като видят това, родителите не се поправят, а останат в предишното (си) нечестие, ще бъдат подложени на още по-страшна мъка, защото са били наказани и не са разбрали. А на децата, които тук са пострадали и са били мъчени заради обръщането на родителите си към покаяние, ще им бъдат въздадени от Господа венци и почести във века на безконечния живот.“

„Но, отче свети! - казал преподобният Григорий на блажения Нифонт, - нали в Писанието е казано, че всеки ще приеме (въздаяние) според делата си, а не е казано: за греховете на другиго.“

Бл. Нифонт отговорил: „Милосърдният Господ вижда вкаменяването на човешкото сърце и неразумието, защото мнозина, живеещи в света, захващайки се с големи трудове поради тщеславие, роптаят против Бога и в скръбта си дори призовават смъртта, а за греховете си не се каят и за душите си нямат грижа. Та по тази причина Господ наказва както децата, така и самите родители с различни беди, та чрез болестта на децата да очисти родителските беззакония и да подбуди самите родители към принасяне на покаяние и с това да ги оправдае на Страшния си Съд.  И така, сине мой, знай, че младенците страдат без грях, та за напразната си смърт да получат нетленен живот, а родителите да се удостоят заради техните страдания с целомъдрието на истинското покаяние.“

6) Според св. Авва Доротей.

Угаждай на болните главно с цел да придобиеш чрез това милосърдие, както често съм казвал; а при това, когато и ти се разболееш, Бог ще въздигне човек, който да ти послужи; защото Той е казал: …с  каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери (Матей 7:2).

Друг служи на болния, но служи с цел да има награда; това също е разумно. И затова ако с него се случи нещо скръбно, то лесно го отделя от това добро дело и той не достига до края му, защото го извършва неразумно. „ …А разумно служещият се труди с цел да придобие милостиво сърце, да придобие чувство на състрадание: защото, който има такава цел, каквото и да се случи с него – скръб отвън или самият болен проявява малодушие против него, той без смущение понася всичко това, гледайки към своята цел и знаейки, че повече болният му прави добро, отколкото той на болния. Проверявайте, че който служи разумно на болните, той се освобождава и от страстите, и от бесовските нападения” Познавам брат, който търпеше нападения от нечисти помисли и се освободи от тях чрез това, че служеше разумно на болен, страдащ от водянка.

7) Така веднъж дори Авва Агатон намерил на улицата един странник; старецът, като продал ръкоделието си, наел квартира за болния и останал при него четири месеца до оздравяването на странника.

8) Според беседата на Св. Серафим Саровски с един монах.

…Усладих се от словото на моя Господ Иисус Христос, когато той казва: …В дома на Отца Ми има много жилища (тоест за тези, които Му служат и прославят Неговото име). „…Аз убогият, се спрях на тези думи на Христа Спасителя и пожелах да видя онези небесни жилища и молех моя Господ Иисус Христос да ми покаже тези жилища. И Господ не лиши мен, убогия, от Своята милост. Той изпълни желанието и просбата ми: ето, аз бях грабнат в тези небесни жилища; само не зная, с тяло или без тяло. Бог знае; това е непостижимо. А за тази радост и небесна сладост, която вкусих там, е невъзможно да ти разкажа“ При тези думи отец Серафим замълча..”. Той навел глава, поглаждайки лекичко с ръка сърдечната си област, лицето му започна постепенно да се изменя и накрая толкова се просветли, че беше невъзможно човек да го гледа. По време на тайнственото си мълчание[12] той сякаш съзерцаваше нещо с умиление. После отец Серафим отново заговорил: „Ах, ако ти би знаел – рекъл старецът на монаха – каква радост, каква сладост очаква душата на праведника на небесата, ти би се решил във временния живот да понасяш всякакви скърби, гонения и клетви с благодарност. Ако и самата тази наша килия (при това показа своята килия) би била пълна с червеи и ако тези червеи биха гризели плътта ни през целия временен живот, то с пълно желание би трябвало да се съгласим на това, стига само да не се лишим от онази небесна радост, която Бог е приготвил за любещите Го. Там няма ни болка, ни скръб, ни въздишка; там има неизказани сладост и радост. Там праведните ще светнат като слънце. Но ако и самият свети апостол Павел не е могъл да изясни онази небесна слава и радост (2 Кор. 12:2-4), то кой друг човешки език може да изясни красотата на горния град, в който ще се заселят душите на праведните?!“

КАКВО СА ГРЕХЪТ, БОЛЕСТТА И СТРАДАНИЕТО СПОРЕД ПРАВОСЛАВИЕТО?

Като вкусили забранения плод в Едемската градина, Адам и Ева извършили първия грях. „… Нарушаването на Божията заповед, дадена на хората с цел възпитаване в тях на послушание, толкова необходимо, за да се допълва винаги дарът на свободата от благодат свише, довело до изгонването на Адам и Ева от рая. Грехът на прародителите изменил онова високо положение, което Господ дал на хората в света, и вместо да упражнява царствено владичество над земята, човекът станал роб на природата, трябвало да се подчинява на нейните закони. Смъртта влязла в света“ (Протоиерей професор В. Зенковски, „Апологетика“, Киев, 1990). По такъв начин човешката природа била повредена от греха. Същността на греха, както справедливо посочва старецът Силуан, не е в нарушаването на етична норма, а в отстъплението на вечния божествен живот. Грехът се извършва най-напред в тайнствената дълбина на човешкия дух, но последствията му поразяват целия човек. Грехът се отразява и на физическото здраве на извършващия го, и на външния му облик. Грехът неизбежно излиза извън пределите на индивидуалния живот и обременява околните. Телесните, и особено душевните болести, са следствие от греха. Взаимоотношенията между греха и болестта са достатъчно сложни. В този ред на мисли ще засегна няколко аспекта в психотерапията чрез сравнителен анализ на лексиката на светската и духовно-ориентираната психотерапия съгласно учението на св. Отци на Православната църква.

ЗА СЕМАНТИКАТА (ЗНАЧЕНИЕТО) НА ПСИХОСОМАТИКАТА

Терминът “психосоматика” е употребен за първи път от Р. Хайнрот през 1818 година и вече над сто и деветдесет години психосоматичното направление в медицината представлява арена на гореща полемика. В основата на идеята за психосоматичните заболявания е поставено твърдението, че  в произхода на редица соматични заболявания водещото място принадлежи на психоемоционалните фактори. По такъв начин психосоматичната патология е своеобразно телесно отражение на психичните процеси. Към числото на така наречените истински психосоматози се отнасят: исхемичната болест на сърцето, бронхиалната астма, хипертоничната болест, язвената болест на дванадесетопръстника, язвения колит, невродермит, неспецифичен хроничен полиартрит и други.

Така по-подробно например ще се спра на исхемичната болест на сърцето (ИБС). Възникването и развитието на ИБС е резултат от комплекс патогенни фактори. Ролята на някои (артериалната хипертония, хиперхолестеролемията, тютюнопушенето, захарния диабет) е посочена в научните изследвания достатъчно убедително. Ролята на други – психологични, психосоциални – също е установена и е отразена в работите от последните  60-65 години. Учените направиха паралели между “инфарктния” характер и възникването на исхемичната болест на сърцето. Резултат от тези изследвания са книгата на М. Фридман и Р. Розенман “Поведението от тип А и нашето сърце” и  редица други следващи публикации. Чертите на характера, отнесени към тип А (от англ. – амбициозност), са следните: вътрешно напрежение, нетърпимост, стремеж към постоянно лидерство, импулсивност, емоционална неустойчивост. “… Плаче умът, а сълзите са в сърцето”- така казвал образно известният учен Р. А. Лурия. Но само умът ли плаче? И какво лежи в основата на “болестното” поведение от тип А? Преди всичко грехът, извършен в дълбината на човешкия дух, който възбужда страстите[13],влияе върху характера,  лишава от душевен покой[14]!!! Което излиза от човека, то осквернява човека.  …Защото отвътре, от сърцето човешко, излизат зли по-мисли, прелюбодеяния, блудства, убийства, кражби, користолюбие (обиди), лукавства, коварство, разпътство, лукаво око, богохулство, гордост, безумство. Всичко това зло отвътре излиза и осквернява човека (Марк 7:20-23). Така следователно, произходът на психосоматичното заболяване може схематично да се представи като процес на соматизация на греха: грях – характер – болест (в случая с ИБС – болки зад гръдната кост и атеросклеротична облитерация на коронарното русло). Защото според светоотеческото разбиране за всяка една болест (физическа или душевна – духовна) причина е греха, тоест в основата на всяка една болест лежи греха (нарушението на Божия закон). При което установено е например, че възникването на бронхиалната астма е свързано с наличието в характера на изразени черти на напористост и нетърпимост. Заболяванията на щитовидната жлеза могат да бъдат инициирани от неумереност и други. При облитериращия ендартерит се забелязва боязливост. Разбира се, тази схема трябва да се възприема предпазливо и е приложима само при част от случаите. По Божия воля болести могат да бъдат давани на човека за изпитание на вярата и даже като награда за тези, които се радват на болестните теготи, понасяни заради Бога и вечния живот. Подобен пример в агиологията са нетленните мощи на такъв светия, на преподобния отец Пимен Многоболезнени,  в Киево-Печерската лавра. По такъв начин, в зависимост от това на каква духовна “почва” възникват болестите, се определя и техния смисъл.  Но във всички случаи Господ призовава към Себе Си и във всички случаи са необходими покаяние, молитва и ежедневна работа над себе си. Въпросите на духовността и нравствеността са неотделими от въпросите на болестта и здравето. Психотерапевтът, пренебрегващ духовните корени на заболяванията и признаващ само психосоматичните взаимоотношения, не ще може да окаже действена помощ, а неговите усилия ще се превърнат в “обикаляне в кръг”.

ЗА СЕМАНТИКАТА (ЗНАЧЕНИЕТО) НА ТЕРМИНА ДЕПРЕСИЯ.

Броят на депресиите расте в света с всяка изминала година през ХХI век. Около 15-35 % от населението на земното кълбо страда от депресивни разстройства. Повече от половината от общия брой на психичноболните хора са с различна изразеност на депресивен синдром. Милиони хора по целия свят приемат специални лекарства (антидепресанти, невролептици, транквилизатори)[15], за да намерят душевен комфорт и добро самочувствие. За депресия, унило настроение, тъга, потиснатост може да се чуят разговори навсякъде: в транспортните средства, на работа, сред познати. Днес мнозина считат, че депресията е болест на цивилизацията с нейните изисквания към живота, към човека[16].На науката са известни много неща за причините относно възникването на депресивните състояния, но сред учените не е прието да се говори за греха. А причината за много форми на болестна потиснатост и униние е именно той.

За това говорят светите отци. За това свидетелства целият аскетически опит на Православието и древната църква според Свещеното Предание.

Депресията е един вид сигнал на душата за неблагополучие, за бедственото ѝ положение. Казаното се отнася особено за така наречените извънситуационни депресии, чиито прояви не са свързани с хода на житейските събития. Измъчва се човекът от печал, тъга. Страда и душата му се измъчва. Лекарят-психотерапевт или свещеникът, разбира се, облекчава страданията на тези хора с медикаменти, беседи и задължително просто с човешко съчувствие.

Но удовлетворение при прегледа на болния настъпва едва тогава, когато започне разговор за душата, за вярата, за покаянието. Със съгласието на пациента или верния християнин (мирянин) и по негово желание свещеникът може да опита да оцени симптомите на заболяването от духовна позиция.

Господ не оставя тези пациенти, които намират пътя към православния храм, които се въцърковяват, които се каят от сърце  за греховете си (в това число – и за греха на унинието). Някои се изцеляват, други – с Божията помощ се учат да се борят със своите страсти и пороци и нерядко побеждават болестите (физическите и духовните).

ЗА СЕМАНТИКАТА (ЗНАЧЕНИЕТО) НА ТЕРМИНА ПСИХОЗА.

Това е една обширна група заболявания, имащи непсихогенен (непсихологичен) произход и свързани с редица генетични, обменни и други нарушения. Сред основните заболявания от тази група се открояват: шизофренията, маниакално-депресивната психоза, епилептичните и старческите психози.

Болестта[17]може да протича непрекъснато или на пристъпи, вяло или изразено, тежко или умерено тежко.  Типичните симптоми на психозите са: налудни идеи, халюцинации, разстройства на емоционалната сфера, поведенчески реакции. Така с времето се разстройва интелектът, страда паметта. Променя се личността на човека. Психичното заболяване е тежък кръст. Не ще ни се удаде да познаем докрай тайната на възникването му и духовния му смисъл.  Разсъжденията на православните психотерапевти по този повод са следните:

1) в случай на психотични състояния смисълът на страданието се състои в изкупуването на грехове (на самия болен или на неговите родители или прародители);

2) при това, ако болестта се прояви в детството и протича достатъчно злокачествено, то болният получава шансове за спасение като невинна жертва;

3) спасителни в този случай ще се окажат старанието и търпението, проявени от близките, които понасят теготите заради Христа;

4) ако психозата възниква в по-късна възраст, то и тя се изпраща на човека за спасение.

Защото Господ е абсолютното добро. Господ допуска едни да паднат в немощта на лудостта, защото знае, че човек използва ума и волята си за свое зло,  а други предпазва чрез  това от тежки грехове.

В едно от Посланието на свети апостол Павел  до коринтяните четем: … Да го предадете на сатаната, за омаломощаване на плътта, та духът да бъде спасен в деня на Господа нашего Иисуса Христа (1 Кор. 5:5)!!!

Тоест страданията на душевноболните хора следва да бъдат облекчавани не само с таблетки и инжекции, но и с молитва за здравето на тези боледуващи Божии раби. Те много се нуждаят от молитва за тях, тъй като душевните им сили са разстроени, отслабени от тежестите на болестта. Кръстените болни трябва да бъдат призовавани с прикрита критика към покаяние. Най-добре е това да се прави в между пристъпния период или по време на ремисия. Добре е, ако в психиатричните клиники има повече вярващи лекари, медицински сестри, санитарки. В такъв случай ще се появи православна среда и същите лекарства, убеден съм, ще действат по-ефективно. По възможност в клиниките трябва да се канят свещеници  да отслужват водосвети, да разпространяват православна литература. Опит за подобна дейност вече има.

ЗА БОГОСЛОВИЕТО КАТО ПСИХОТЕРАПИЯ?

Днес теологията се развива посредством разсъдъчни прийоми. Станала е просто една логическа система; тази система може да се характеризира и като философска система. А тя по-скоро е история на теологията, защото хората вече почти избягват да живеят с богословието, Свещеното Писание и Свещеното Предание – Живота в Христа. Затова са се появили много грешки и много различни богословски мисли и възгледи. Сиреч днес повечето от нас не приживяваме богословието като терапевтична наука и метод – начин на живот. А ако прочетем внимателно Добротолюбието (5-те тома), в което са събрани най- значимите за богословския исихастки метод текстове, ще видим, че повечето от тях говорят, за това как да лекуваме страстите си. В тези текстове няма аналитични конструкции и те не се огарничават само с описанието на високите състояния, но описват и начините, които човек трябва да използва, за да се излекува от страстите и как да се бори с тях на първо време… В тази връзка смятам, че в съвременната теология не се изследва достатъчно… Добротолюбието. Воден от казаното, ще отбележа, че много е характерно това, което казва архимандрит Софроний (духовно чадо на св. Силуан Атонски) за разликата между разсъдъчното богословие и богословието, движено от Бога: „…Без очистване на сърцето е невъзможно да се постигне истинско съзерцание. Само очистеното от страсти сърце е способно на онова особено изумление при съзерцаване на Божията милост, при което умът радостно мълчи, обезсилен от величието на това, което съзерцава…”.

Православието като терапевтична наука

Трябва също да се подчертае, че според митрополит Иеротей Влахос:  …богословието, което не е резултат от пречистването (от деятелен живот), от праксис, е демонично[18].И според св. Максим Изповедник, “… познание без праксис е богословие на демоните”[19].И преподобни Таласий в същата перспектива пише, че когато умът на човека започне да философства за вярата, накрая “ … достига до богословие, простиращо се  отвъд пределите на ума, а вярата става непоколебима и способна да съзерцава невидимото”[20].Богословието се простира отвъд пределите на разсъдъчното, защото е Божие откровение в човека и отците го определят като теорùя. В този смисъл св. Таласий нарича богословието боговидство, съзерцание (теорùя) на Бога. На друго място същият светец пише, че от искрената любов се ражда знанието, а “след него идва изпълнението на желанието на всички желания, тоест благодатта на богословието”[21].В учението на св. Диадох Фотикийски богословието е изобразено като най-голямата харизма, която Светият Дух дава на човека. Всички благодатни дарове “са твърде добри”, “но нито един от тях не възпламенява и не подтиква сърцето да обича Божията благост така, както богословстването”. Защото богословието, като родено от благодатта на Бога “…първо обдарява душата с най-великите дарове”[22].Според думите на апостол Павел, Светият Дух дава на един човек като харизма – знание, а на друг – мъдрост (1 Кор.12:8). Тълкувайки апостола, св. Диадох казва, че знанието свързва човека с Бога, но не подтиква душата към разсъждение за причините на нещата.

Какво е православната психотерапия в църковен аспект ?

След като говорих за това, че християнството и богословието са преди всичко терапевтични науки, сега трябва да опиша накратко психотерапията според св. Отци на Църквата.От какво ни лекува Православието със своето богословие и богослужение? На този  въпрос ще отговорим в следващите минути. Терапия на душата означава преди всичко лекуване и освобождаване на ума (νоΰς). Природата на човека “се разболяла” след отпадането му от Бога. Тази болест е по същество плен и падение на ума. Праотеческият грях се заключава в отдалечаването на човека от Бога, в изгубване на Божията благодат и като последица – в оскотяване, помрачаване и смърт на ума. По-точно е да се каже, че “падението на човека”, или състоянието на наследилия греха, е:

а) невъзможността на ума като сила (νоεράς δυνάμεоς) да  функционира правилно, или изобщо да функционира;

б) погрешното отъждествяване на тази чисто духовна дейност с функциите на мозъка и на тялото изобщо, и

в) като последица от този недъг – попадането ѝ в робството на страха и външните обстоятелства.

Всеки човек преживява падналото състояние на своята умствена, ноетична сила  в различни степени поради различието на житейските ситуации, в които тази сила или не действа изобщо, или е твърде слаба. Лошото функциониране на умствената сила е причина за лошите взаимоотношения на човека с Бога и на хората помежду им. Същата е причината и за егоизма, и индивидуализма в отделния човек, който иска да ползва както Бога, така и себеподобните в падението за своите лични щастие и оцеляване”[23].Загубата на Божията благодат е умъртвила човешкия ум, цялото естество на човека е заболяло и той е предал тази болест на потомците си.  Така православното учение разбира наследствеността на греха. Светите отци тълкуват думите на св. апостол Павел, “…както чрез непослушанието на един човек мнозина станаха грешни” (Рим. 5:19) не в юридически, а в медицински смисъл – те казват, че човешката природа се е разболяла. Свети Кирил Александрийски  обяснява стиха така: “.. След като Адам паднал в грях и станал подвластен на тлението, в плътската част от неговото естество незабавно се настанили желанията за нечисти наслади. Така законът на дивото подчинил членовете му и се предал в членовете на поколенията му. Общата за всички човеци природа се заразила от болестта на греха, заради непослушанието на едного – Адам; и “.. мнозина станаха грешни”, не като негови преки съучастници в беззаконието, тъй като не са негови съвременници, а по силата на това, че имат неговото естество, което попада под закона на греха… В Адам, заради неговото непослушание, човешкото естество се заразило с тление и страстите проникнали в него”[24]. На друго място същият отец използва като пример корена. Смъртта дойде в целия човешки род, започвайки от Адам, “също както, ако корените на растението са увредени, всички израсли от него издънки повяхват, изсъхват и загиват”[25]. Характерни са думите на св. Григорий Палама:  “…Отреклия се от Бога ум остава или скотски, или демоничен и, опълчвайки се срещу законите на естеството, похотливо желае противоестественото…”[26]. Чрез св. Кръщение умът на човека се осветява, освобождава се от робството на греха и дявола и се съединява с Бога. Затова и Кръщението се нарича просветление (φωτισμα). Свещеникът казва: “…Ти се просвети, ти се уми…”. Но след Кръщението заради греха отново идват помрачаването и умъртвяването на ума. В трудовете на отците четем, че всеки грях и всяка страст умъртвяват  човешкия ум.  Преп. Иоан Синаит пише, че лукавите демони се стремят да помрачат нашия ум. Това е особено валидно за демона на нецеломъдрието, който “… като помрачи ума, който ни контролира”, подтиква хората да правят онова, което “само умопобъркани хора вършат”[27]. Умът е Божият образ в човека. Ние сме замърсили този образ и сега трябва да го изчистим. Затова авва Доротей препоръчва: “Нека да направим нашия образ чист, какъвто и сме го приели при сътворението…” Необходими са труд и нетърпими скърби, докато “…нашият ум, този яростен и сластолюбив пес …не стане целомъдрен и добронамерен”. Когато човекът се бори против греховните сили и против злостните помисли, тогава се смирява, съкрушава се, бори се “и чрез скърбите в борбата постепенно се изчиства, достигайки своето естествено преди падението състояние”. Както и да се старае обаче човек, без съдействието на Светия Дух умъртвеният ум не може да се изчисти и оживотвори, защото “…очистването на ума е дело единствено на Светия Дух” (Добротолюбие, т. 3, с. 25, § 28). След като умът се очисти посредством синергията на божествената благодат и човешката воля, той се просветлява, тъй като, “…където има чистота, там има просветляване”. А след очистването, ако човек пази ума си да не бъде омърсен от греха, тогава умът му остава просветлен и просвещаван. Затова опазването на ума може да бъде наречено  “…и светоносно, и мълниеносно, и огненосно”. В заключение можем да обобщим, че терапията на човека на практика е изчистване на ума, на сърцето му, по образа Божи, възвръщане на ума (метаноята) в първоначалната красота и нещо повече – неговото общение с Бога. когато умът стане храм на Светия Дух, тогава казваме, че терапията е успяла. И излекуваните са Божии светци.

Методът на терапевтичният курс или как се постига лечението на душата?

Преди всичко трябва да изтъкнем наличието на правилна вяра, защото знаем, че промяната на вярата автоматично води до промяна на терапията, а богословието трябва да се интерпретира преди всичко като медицина. Медицината си поставя за цел здравето на човека, като използва различни терапевтични методи. Богословието е учението на Църквата за духовно здраве, но също и за верния път, който ние, болните, трябва да следваме, за да се излекуваме. Ето защо ние, православните придаваме такава тежест на опазването на догматите – не само защото се страхуваме от изкривяването на учението като такова, а защото губим възможността за лечение и следователно – за спасение.

Затова сблъсъкът между св. Григорий Палама и Варлаам не е станал заради догмата, а заради методологическите му основания. Варлаам изхождал от метафизиката и метафизичната гносеология и логика, докато Палама се основавал на емпиричната проверка и достоверност и върху доказаните им резултати”. За лечението на душата е необходимо осъзнаване на болестта. Когато болният не знае, че е болен, тогава той не може да потърси лекар. Самопознанието е една от първите степени на лечението. Преп. Максим учи, че онзи, който познава болестта на човешката природа, “… е придобил опитно познание за Божията сила”, чрез която, като се стреми да постигне първото, той постига и второто. Като описва голямото достойнство на нощната молитва, Петър Дамаскин казва, че нравствените постъпки стават възможни, когато човек осмисля делата от деня, когато осмисля пропуските, станали “в суетата на деня”, “когато чрез тишината на нощта в молитвен размисъл скърби за греховете, в които е паднал”. Само когато опознаем себе си, можем да скърбим за себе си. Неоспорим факт е, че повечето от християните днес не осъзнават духовното си състояние. Ние сме мъртви поради нашите престъпления и грехове (вж. Еф. 2:1) и не само не съзнаваме това, но напротив – живеем с убеждението, че сме изпълнени с даровете на Светия Дух и сме украсени с добродетели. За съжаление това самодоволство ни вреди и руши нашето спасение. Как Христос може да говори с човек, който постоянно се оправдава? Ние за съжаление приличаме на фарисеите от епохата на Господ, които не са чувствали нужда от лекар. Как би могъл големият дар на покаянието и скръбта да се развие в сърце, което не чувства своето запустение? В такъв случай вътрешен живот не може да се развие. Заедно с осъзнаването на болестта трябва да върви “самоосъждането” – великият дар на самоукоряването. Това е знак за наличието в душата на смирение, тъй като “самоукоряването е продиктувано от смирението в душата”. Самоукоряването е мисловна (νоητόν) тежест, с която натоварената душа “се сломява, съкрушава и изцежда онова духовно вино, което радва сърцето, радва вътрешния човек. Това вино е съкрушението”. Самоукоряването и скръбта, която го съпровожда, побеждава страстите и изпълва душата с блажена радост. Затова сме длъжни постоянно да укоряваме  и осъждаме себе си, “та с доброволно самоунижение да заличим неволните си грехове”. Осъзнаването на болестта не е достатъчно. Необходим е и лекуващ лекар. Този лекар е свещеникът, духовният наставник,  психотерапевта!!!, който първо е излекувал себе си от собствените си немощи (псих. проблеми), или поне е в процес на лечение, а след това лекува и духовните си чеда. Вече казахме, че духовният отец трябва да бъде богослов и обратното. В подобен случай важат думите: “…лекарю, изцери се сам” (Лука 4:23). Онзи, който е преминал през изпитанията на дявола, може да ръководи правилно и духовните си деца. Онзи, който е оценил голямото съкровище, наречено духовно здраве, може да  помогне и на другите да се излекуват. А онзи, който е възстановил ума си, може да помогне и на другите да го възстановят. “…Лекар може да бъде само умът, който сам е излекувал себе си; едва след това той лекува другите с това, с което сам се е излекувал”. (Преп. Таласий//Добротолюбие, т. 3, с. 307, § 44).

Свещеникът терапевт трябва да препоръчва на духовните си чеда православния метод – методът на православното благочестие.

Затова искам да отделя повече внимание на тази тема (която е свързана пряко с депресиите и борбата с помислите), като опиша метода, който болният под ръководството на своя духовен отец трябва да следва, за да стигне до духовното си изцеление. При лечението на депресиите искам да поставя основното ударение върху подвижничеството или аскезата(ασκησις). “…Продължителният подвиг във въздържание и любов, в търпение и безмълвие, унищожава съответната страст”. Никита Ститат, ученик на св. Симеон Нови Богослов, описва този подвиг. Човекът има пет сетива, затова и подвижническите практики са пет:

1) бодърстване (бдение), 2) поучение, 3) молитва, 4) въздържание и 5)безмълвие (исихия).

Подвизаващият се трябва да съчетае всяко от своите пет сетива със съответния подвиг; това ще рече: зрението с бдение, слуха с поученията от четивата, обонянието с молитвата, вкуса с въздържанието и допира с исихията. Когато успее в съчетанието на своята сетивност и подвижническите упражнения, “… той бързо ще изчисти ума, съответно и душата си, и чрез очистване ще я направи безстрастна и осезаваща духовното”. Накратко можем да кажем, че подвигът е прилагане в живота на закона Божи, спазване на Божиите заповеди. Подвигът е старанието, което човек влага, за да подчини своята на Божията воля и по този начин да я промени. Знаем добре от учението на нашите свети отци, че цялото Евангелие се свежда до “заповеди за спасение”. Всичко записано в Писанието, е Божия заповед, която е отправена към хората, стремящи се към спасение. В блаженствата това личи ясно (Матей 5:1-12). С “блажени бедните духом” Господ ни заповядва да осъзнаваме духовната си нищета, тоест да осъзнаваме и чувстваме нашата духовна окаяност и бедност. С “блажени плачещите” Господ ни заповядва да плачем за страстите си, за нашето вътрешно опустошение. С “…блажени гладните и жадните за правда” Господ ни заповядва да жадуваме и да гладуваме за общение с Него.  С “Блажени чистите по сърце” Христос ни заповядва да изчистим сърцата си. Когато казваме “… блажени са”, Той сякаш казва: “…Станете бедни, плачещи, жадуващи за правда”. Христови заповеди са постоянната молитва, извършването на божествената Литургия, трезвението, тоест будността на ума, чистота на сърцето и т. н. “Тъй че законът е свет, и заповедта – света, справедлива и добра”(Рим. 7:12). Евангелистът Иоан казва: “…Защото любовта към Бога се състои в това: да пазим заповедите Му” (1 Иоан 5:3). Според св. Дионисий Ареопагит “ …целта на нашата иерархия е да помогне за възможно най-силното ни уподобяване на Бога. Но Свещеното Писание учи, че можем да постигнем това единствено чрез опазване на заповедите с любов и свещенослужение”. Св.ГригорийПалама учи, че познанието за съществуващото се постига посредством добродетелите. И питайки се къде е краят на добродетелите,  той пише: “В съединението с Бога и уподобяването Нему”. Ето някои мисли на свети отци, които описват значението на Божиите заповеди. “…Основната цел на заповедите на Спасителя е да бъде освободен умът от невъздържанието и ненавистта”[28].Заповедите на Бога “са по-ценни от всички съкровища на света”. У когото те са станали вътрешно присъщи, “…в него се намира Бог”. А “…Спазването на заповедите ражда безстрастие, а безстрастието на душата е пазител на познанието”[29].Подчинението на Божиите заповеди “…е възкресение за мъртвите”[30].Преподобни Григорий Синаит, описвайки двата основни начина, чрез които се открива действието (ή ένέργεια) на Духа, което тайнствено сме приели при св. Кръщение, смята опазването на заповедите за един от тези начини. “Колкото повече се стремим да опазваме Божиите заповеди, толкова повече Светият Дух излива светлина в нас”. Всичко изброено разкрива необходимостта от подвига за терапията и възкресението на душата, а този подвиг, както споменахме, е преди всичко спазване на заповедите на Спасителя Христос. Основните заповеди, които съдействат за духовното ни лечение, както казваме и в тропарите, които пеем в Църквата, са “.. пост, бдение, молитва”. Ако милосърдието лекува гневната част от душата, а молитвата изчиства ума, “…постът изсушава чувственото желание – похотта” и така цялата душа се представя излекувана пред Бога. Постът освен това смирява и тялото: “…мекото на хляба разтапя тялото на монаха”… Прекаленият пост обаче не само изтощава тялото, но “…прави съзерцателната способност на душата ленива и мудна”[31].Характерни са думите на преподобни Иоан Лествичник за поста: “…Постът е насилие над естеството, отхвърляне на всичко, което услажда вкуса, укротяване на телесното разпалване, изтребление на  лукавите мисли, освобождение от скверни сънища, чистота на молитвата, светило на душата, пазител на ума, премахване на сърдечната безчувственост, врата на умилението, смирено въздишане, радост съкрушаване, въздържане от многословие, причина за безмълвието, страж на послушанието, облекчение на съня, здраве на тялото, причинител на безстрастието, опрощаване на греховете, вратата на рая и небесно наслаждение”[32].Тези думи на преподобни Иоан Лествичник очертават обхвата на поста, а от друга – посочват плодовете, които той носи на борещата се душа. Затова и всички отци са обичали поста. Важно е да се спомене, че когато човек започва да се кае, започва и да пости – факт, който показва, че постът съпътства молитвата и покаянието. Разбира се, постът е средство, а не цел, той е “оръдие, подпомагащо стремящите се към целомъдрие”[33],но без него е почти невъзможно човек да победи страстите и да достигне безстрастие. Затова и преподобни Иоан Лествичник е категоричен. Както евреите се освободили от фараона и извършили Пасхата, като яли горчиви треви и безквасен хляб, така и ние ще се освободим от лукавия чрез поста и смирението: “…Не се лъжи, ти не можеш да се освободиш от „мисления фараон”, нито да видиш горната (небесна) пасха (еврейски език изход), ако не ядеш винаги горчиви билки и опресноци (пресни хлебчета). Горчивата билка е принуждение и търпението в поста, а опресноците – смиреното мъдруване. Да се слеят с твоето дишане думите на Псалмопевеца: …Когато враговете (бесовете) го нападнали, „…аз се обличах във вретище, изнурявах душата си с пост, и молитвата ми се връщаше в пазвата на моята душа (Псалом 34:13)[34]. Друго средство за терапия освен поста е бдението. Чрез бдението, което е още един подвижнически метод за лечение, човек се изчиства и лекува от страстите. Господ ни показа как да бодърстваме в молитва през нощта. Сам Той прекарвал цели нощи, уединен в молитва: “…И като разпусна народа, Той се качи на планината, за да се помоли насаме; и вечерта остана там самичък” (Матей 14:23). В своя духовен опит светите отци са оценили благодатното влияние на бдението. Преподобни Исаак пише в подвижническите си слова: “…Не гледай на монаха, който постоянства в бдението, като на плътоносен, защото бдението е състояние на безплътните сили… Душата, която превъзмогва съня в бдението, ще се сдобие с херувимски очи и по всяко време ще вижда и съзерцава небесните видения”.  И преподобни Иоан Лествичник представя с характерната за него словесна прецизност какъв е бодърстващият монах, както и ползите от този подвиг: “…Будното око очиства ума, а дългият сън ожесточава душата.  Бодрият монах е враг на блудството, а сънливият е негов приятел. Бдението е угасяване на плътските разпалвания, избавление от сънища, изпълване на очите със сълзи, смекчаване на сърцето, опазване на помислите, най-добра пещ за сваряване на приетата храна, укротяване на злите духове, обуздаване на езика, прогонване на мечтанията. Бдителният монах е ловец на помислите, способен лесно да ги забелязва и лови в тишината на нощта”[35].Бдението бива съпровождано и от молитвата.Тя е изключителен метод за лечение на болестите на душата, защото чрез молитвата в душата влиза благодат. За молитвата на ума и метода, който трябва да следваме за освобождаване на ума и съзерцаване на Бога, ще говорим в главата “Безмълвието като терапевтичен метод”. Умствената молитва е разглеждана като най-висше средство за спасението на човека. Има и други терапевтични методи за лечение на всяко душевно страдание, но за тях ще говорим по-подробно в главата “Православна патология”. Може някой да остане с убеждението, че тези терапевтични средства, които лекуват окото на душата (вж. Откровение 3:18) могат да бъдат практикувани само от монасите. Това не е напълно вярно. Всички, дори и ние, които сме в света, можем да живеем според Христовите заповеди. Молитвата, покаянието, сълзите, постът, бдението и други са Христови заповеди, което означава, че могат да бъдат спазвани от всички. Христос не изисква невъзможни неща от човека. Като говори за чистотата на сърцето, св. Григорий Палама подчертава, че “…дори за семейните е възможно да се стремят към чистота, макар за тях това да е много по-трудно”. Безусловно, всеки може да се стреми да прилага в живота си евангелските истини, макар и в различна степен.  Докато има епископ и се служи Божествена Литургия, спасението е възможно. Затова именно съществува Църквата (като богочовешки организъм). Още повече, че прилагането на Христовите заповеди е специфично за всеки човек – от никого не се иска повече, отколкото може да понесе. В светоотеческата литература имаме описани толкова различни житейски ситуации, светите Отци, които са успели да се излекуват, като придобили дара на прозорливостта, съветвали всеки индивидуално, според специфичния случай. Това е пътят на Православното предание. Много характерен е примерът на преподобни Иоан Лествичник. Той споменава, че видял някакъв неразумен лекар, който се отнасял с презрение[36] към изтощен и съкрушен болник и така го довел до отчаяние. В същото време видял и друг, умен духовен лекар, който оперирал с унижение едно “надменно сърце” и така го изчистил от всичките му  грехове. Също така споменава, че видял един и същ болен веднъж да лекува собствената си нечистота с лекарството на послушанието, а друг път да лекува “…окото на неговата душа” без движение, безгласен и мълчалив. От това проличава ясно, че болният се нуждае веднъж от послушание, а друг път – от исихия и мълчание. Подходящите лекарства трябва да се дават в подходящо време. Бидейки опитен духовник, преподобният показва, че лекарството за един може да бъде отрова за друг. Освен това едно и също лекарство за един и същ болен може да бъде веднъж лекарство, а друг път – отрова.  Затова отново ще подчертая, че православният духовник-терапевт трябва да притежава способността да различава моментите, за да може да прилага съответното лекарство и подходящото терапевтично ръководство. Ще цитирам няколко слова на свети старци от Старечника, от които проличава, че съществува разнообразие от подвизи и възможности за приложението им в православната психотерапия. Някой попитал св. Антоний: “…Какво да спазвам, за да се спася?” И старецът отговорил: “…Където и да отидеш, имай пред очите си Бога, каквото и да правиш, имай основание за това в Писанията, и където и да се намираш, не бързай да се преместваш. Спази тези три неща и ще се спасиш”. Друг отец попитал авва Нистерон: “…Кое е доброто, за да го извършвам?”, а той му отговорил: “…Не са ли всички дела еднакво добри? Писанието казва, че Авраам бил гостолюбив и намерил благоволение у Бога; св. цар Давид бил смирен и Бог го обикнал; св. пророк Илия бил ревностен и угодил Богу. Затова прави каквото душата ти желае по Бога и пази сърцето си”. Св. Иосиф Тивеец казва: “… Три неща са достойни пред Господа”. Първото – когато някой е болен и приема болестта с благодарност, второто – когато върши делата си в чистота пред Господа, без да очаква от човеците похвала, и третото – когато подвижникът се покорява на духовния си отец при пълно отсичане на собствената си воля. Последният има един венец повече. И в допълнение подчертава: “…Що се отнася до мене, аз съм избрал болестта”. Авва Пимен казал, че …ако трима души се намират на едно място и единият безмълвства, другият бидейки болен, благодари на Бога, а третият им служи с чисти помисли – “и тримата вършат едно и също добро дело”. От споменатите примери става ясно, че духовната борба е една за всички, но начинът, по който се води, е различен. Всички, с каквото и да се занимават, трябва да пазят словото Божие, божиите заповеди; всички трябва да се грижат за чистотата на сърцето си. Съществува разнообразие в приложението на духовните методи за лечение, а изборът в случая е на духовния отец. Разбира се, може да се приеме за недостатък това, че не причисляваме св. Евхаристия към терапевтичните методи. Трябва обаче да подчертаем, че смятаме Божествената Евхаристия – общението с Тялото и Кръвта Христови – за задължителна, необходима за човека. Господ казва ясно: “…Ако не ядете плътта на Сина Човечески и не пиете кръвта Му, не ще имате в себе си живот”(Иоан 6:33). Известно е, че и св. Причастие бива предхождано от очистване и подготовка. Ако то не е съпроводено от терапията, за която става дума тук, тогава приемането на тялото и кръвта Христови става причина “за съд и осъждане.  Затова еклесиологията и есхатологията не могат да бъдат проумени без терапевтично ръководство. Ние не трябва да подценяваме св. Евхаристия, а точно обратното, като подчертаваме стойността на подвига и терапията, издигаме на необходимата висота този голям дар.  При това целта на тази работа е преди всичко да посочи верния път, който води към Жертвеника, така че божественото Причастие да стане светлина и живот. Следователно християнството е терапевтична наука. То лекува болния човек (в т. ч. и депресията на хората), чиято болест е концентрирана в ума. С учението си, с богослужението, подвига и тайнствата Църквата освобождава ума и го превръща в храм на Светия Дух. Това терапевтично ръководство, изпитано и потвърдено в опита на всички светци, е единственият път, който води към Бога. Мисля, че загубата на Преданието се проявява главно в загубата на терапевтичния метод. Спазването на православното Предание е всъщност пътя на спасението и лечението на душата от болести и страсти. Затова вярата трябва да се живее, тоест вярата трябва обезателно да е съпроводена с добри дела според Христовото учение. А какво трябва да е всъщност  вярата за нас – човеците (потомци на Адам,  по природа ‘подобни’ на Новия Адам[37])?

Това е вярата в Бога[38], това е живата представа за невидимия, непостижим, Триипостасен Бог, Който е около нас, над нас и в нас, Който всичко вижда, Който говори в съвестта ни, поучава ни със Своето Божествено Слово – Библията, Който ни е създал, Който промишлява за нас, Който иска от нас да следваме Неговите свещени заповеди и Който ще ни съди за всички наши мисли, чувства, думи, постъпки и намерения (Из Никео-Цариградския Символ на вярата).

__________________________

*Лекция, произнесена на 7 февруари 2013 година в приемния салон на Центъра за религиозни изследвания и консултации „Св. св. Кирил и Методий”, при храм „Св. св. Кирил и Методий”, ул. Вашингтон № 47, София, от Бисер Божков, сътрудник на същия Център.  Материалът е предоставен от автора.

[1]. Депривацията е състояние на лишеност от определено благо. Лишаването от сън, от сънища или от сензорни стимулации е било предмет на много експерименти. При човека сензорната изолация в специално обзаведено за целта място в продължение на период от три до тридесет и шест часа предизвиква различни разстройства: сънливост, загубване на чувство за реалност, раздразнителност или тревожност, която може да стигне до паника, зрителни, слухови или кинестезични халюцинаторни явления. Сънната депривация или депривацията от сънуване, предизвиква прояви от същия тип.

[2]. Терапия на душата преди всичко означава лекуване и освобождаване на ума (nus). Защото природата на човека „се разболяла” след отпадането му от Бога. Тоест болестта на душата по същество е падение на ума.

[3]. Според православната християнска антропология, човекът е двусъставен, състои се от душа и тяло.

[4]. Човекът е венец на Божието творение.

[5]. Душата е трансцедентна (извънвремева и безсмъртна), тоест тя не може да бъде „гримирана” с медикаменти. Във връзка с това може да се спомене, че душата не може да бъде лекувана и чрез психотестове или светска психотерапия (психоанализи и пр.), тъй като при тях няма прошка на греховете (и умиване на душата), както в тайнството  Изповед, където действат даровете на благодатта на Светия Дух.

[6]. Атеизмът се обуславя в загубата на Божията благодат (отстъплението от Бога, Църквата и църковните тайнства), което умъртвило човешкия ум; така цялото естество на човека е заболяло и той е предал тази болест на потомците си.

[7]. Суицид (лат. ез.) – Суицидно деяние.

[8]. Психиатрията не може да обясни източника на човешките помисли и духовната борба с тях.

[9]. Преди терапията според Патристиката умът е бил поробен, а сега ако се освободи ума, трябва да „ … се стреми към небесата, като към роден дом; освободил се от страстите, каквото и дело да извърши човек, той го принася с ума си, като пречист дар пред Бога”…

[10]. Ум се нарича и същността на душата, тоест сърцето. Това отъждествяване на ум и сърце се среща в много текстове на Свещеното Писание и св.Отци, в които термините сърце и ум са взаимозаменяеми. Господ облажава чистите по сърце: „… Блаженни са чистите по сърце, защото те ще видят Бога” (Матей 5:8).

[11]. Св. Отци, които познават богатството на православното предание, подчертават изключителното значение на безмълвието. Св. Григорий Богослов, на когото Църквата не случайно е дала прозвището Богослов, смята, че: … безмълвието е необходимо, за да може човек да достигне до несмущаващо общение с Бога, чрез молитва, съзерцание, богомислие (което също е форма на молитва).

[12]. Телесното безмълвие представлява обуздаване на тялото, а началото на безмълвието е загърбване на всичко земно. Така при озарението: „…просветителната сила и съзерцанието; а най-висшата степен е екстазът или възторгът на ума в неговото възкачване към Бога” (Преподобни Иоан Лествичник).

[13]. „…Страстите са ад. Страстната душа винаги се изкушава „от своя порочен навик, тормози се от горчивия спомен и болезнения шепот на страстите, които постоянно я изгарят и поглъщат” (Авва Доротей).

[14]. При тежко състояние на греховност (извършена съвкупност от грехове), душата страда (изпада като начало в депресия) на подсъзнателно ниво и хората не могат да осъзнаят, какво се случва с тях, започват да прибягват до употреба на псиохоактивни вещества (алкохол, наркотици, транквиланти и други), започват да търсят помощ от психотерапевти, окултисти, чрез окултни практики като така не осъзнават, че още повече влошават психосоматичното си положение. Вследствие на което започват тежките медицински заболявания. Психотерапевтите са безсилни пред тежките форми на шизофренни и параноидни прояви.

[15]. Човешката душа е трансцедентна, тя не може да бъде „гримирана”, тоест лекувана с медикаменти.

[16]. За да може обаче човек открие духовните си рани – греховете пред духовния лекар, е необходимо голямо духовно мъжество: „…Понеже дяволът знае стойността на изповедта, за това прави всичко възможно, за да ни препъне – или да не се изповядаме така, като че ли това са чужди грехове, или да прехвърляме отговорността на някой друг…” (Св. Иоан Лествичник)

[17]. При духовните болести (каквито са всички човешки болести, в т. ч. и физическите) възраждането на човека не може да се постигне, ако той не се подчини на духовния си отец, който е способен да го излекуват в Христа: „…Да не се подчини на духовния си отец”, под подражение на Христос, Който се подчинил до кръстната смърт на Своя Отец, е равносилно на това, „да не се родиш свише” (Св. Никита Ститат)

[18]. Виж Митрополит Иеротей Влахос, Православна психотерапия, ВТ., 2009, с. 31.

[19]. PG 91, 601 С.

[20]. Добротолюбие, т. 3, с. 309, § 80.

[21]. Пак там, т. 3, с. 308, § 62.

[22]. Пак там, с. 49, § 67.

[23]. Рωμανίδоυ, Ίω. Ίησоϋς Хριστός ή ζωή τоΰ кόσμоυ…, σ.23.

[24]. РG 74, 788-789, Вж. Рωμανίδоυ, Ίω. Тό πρоπατоριкόν άμάρτημα. Έкδ. Поυρνάρα. Θεσσαλоνίκη, 1970,σ. 154.

[25]. PG 74, 785, Вж. и Рωμανίδоυ. Ένθάνωτ., σ. 148, σημ. І.

[26]. A.γ Грηγорίоυ Пαλαμα.  Όμιλίαι Оίкоνόμоυ, σ.114-115

[27]. Лествица, 15, 82.

[28]. Св. Максим Изповедник, Добротолюбие, т.3, с. 216, § 56.

[29]. Кн. Таласий//Добротолюбие, т.3, с. 292, § 25.

[30]. Пак там, с.307, § 48.

[31]. Св. Максим Изповедник//Добротолюбие, т.3, с. 170, § 79

[32]. Лествица, 14, 33

[33]. Св. Диадох Фотикийски//Добротолюбие, т.3, с. 36, § 47.

[34]. Лествица, 14, 32.

[35]. Пак там, 20, 3-6.

[36]. Пак там, 26-27.

[37]. Новия Адам: Богочовекът-Спасителя на човешкия род от смъртта, която е проникнала в хората с греха.

[38]. Библейската и църковната история е потвърдила истината, че когато хората отстъпят от Бога (от Неговите заповеди и норми) и от Църквата, това води до тежки страдания, болести (физически и психически), природни катаклизми, епидемии и всякакви други бедствия.

Изображение: авторът, Бисер Божков. Източник Гугъл БГ.

Posted in Лекции | Tagged , , , | Вашият коментар