Човекът против Бога* – След нихилизма

Отец Серафим Платински (Евгени Роуз)

(Към предишната част)

1. След нихилизма

220px-fr-_serpahim_rose1Описаният в тези страници образ на “новия човек” беше изключително отрицателен и мнозина от изучаващите съвременното състояние на човека, признавайки истинността на някои наши наблюдения, непременно ще ги отхвърлят като “едностранчиви”. Затова в името на справедливостта ние трябва да видим и другата, “позитивната” страна.

И действително, без съмнение, паралелно с описаното от нас, породено от нихилизма отчаяние, разочарование, ачовечност, се развива и направление оптимистично-идеалистическо, произвеждащо на бял свят свои собствени “нови хора”. Сред тях има младежи, идеалисти и практици едновременно, с готовност решаващи трудните проблеми на днешния ден, стремящи се да разпространят американския или съветския или някакъв по-универсален идеал, стоящ над тях, в “изостаналите” страни. Това са учените-ентусиасти, събарящи всички възможни “прегради” в протичащия днес процес на “вълнуващо” търсене и експериментиране. Това са пацифисти и идеалисти на ненасилието, борещи се за мир, братство, световно единство и преодоляване на вековната ненавист. Това са “сърдитите” млади писатели, ратуващи за справедливост и равенство и носещи в този печален свят колкото успешно, толкова и достъпно, новото “благовестие” за радост и творчество. Тук се отнасят и тези художници, чиито изображения на съвременния човек ние така безжалостно критикувахме по-горе, защото те се стремят да разобличат света, който го е произвел, и по такъв начин да му покажат друг път. Това са и голям брой обикновени млади хора, които са щастливи да живеят в толкова “възхитително” време. Те са честни, добропорядъчни, с увереност и оптимизъм гледат в бъдещето, където светът, най-малкото, ще познава щастието вместо скръбта. По-старото поколение, прекалено деформирано от тази ера на нихилизма, през която то е преминало, за да сподели ентусиазма на тези млади хора, възлага на тях всички свои надежди. Може ли да се случи така, че ако затова благоприятства духът на времето, техните мечти да станат реалност?

Преди да отговорим на този въпрос, ще си зададем друг, по-фундаментален: каква е природата на вярата и надеждата, въодушевяваща подобни мечти? Отговорът е очевиден: тази вяра и тази надежда принадлежат изцяло на този свят. Художествените и научните новости, благосъстоянието и комфортът, изследването на нови светове, “мира”, “братството” и “радостта” в това им значение, в което ги разбира общественото съзнание – ето благата на този свят, които се постигат и които, ако се стремим към тях с тази преданост, с която прави това оптимистично настроеният “нов човек”, са духовно вредни. Истинският и вечен дом на човека не е в този свят. Истинският мир, любов и радост в Христа, които вярващият познава още в този живот, имат съвсем друго естество в сравнение със светските пародии, които “новият човек” изпълва с празни надежди”.

Съществуването на този “нов човек”, чиято вяра и надежда са ориентирани изключително към този свят, се явяват още едно доказателство за успеха на нихилистичната програма. Фотографията на този “нов човек” в неговата, така да се каже “позитивна форма”, е направена от негатива на същия този нечовек, когото описахме по-горе. На негатива ние го виждаме победен от безчовечния свят, с изменени природни свойства. Песимизмът и отчаянието, изразени в този образ, са последните му слаби протести против действията на нихилизма и в това се състои неговият единствен позитивен смисъл и в същото време те са свидетелство за успеха на нихилизма. На позитива “новият човек” се е приготвил да промени света, който макар и несъвършен, е единственият известен нему. В този образ вече няма конфликт, защото той е човек, тръгнал по пътя на преоформянето и преориентацията, в резултат на което е длъжен напълно да се “приспособи” към новия свят. Тези два образа са единни, тъй като и двата отразяват смъртта на човека, живял до този момент, а именно странникът на тази земя, вглеждащ се в Небесата като в свой истински Дом, и в същото това време свидетелстват за раждането на “новия човек”, принадлежащ единствено на тази земя, непознаващ нито надеждата, нито отчаянието, намиращи се извън този свят.

Разположени между тези два образа, позитивните и негативните образи копия на “новия човек” изграждат картината на състоянието на съвременния човек – човека, у когото светското е победило вярата. В същото време те се явяват знак на прехода, предзнаменование на основното изменение “в духа на този век”. На негатива отпадането от християнската Истина, явяващо се основна характеристика на съвременността, изглежда е достигнало своя критически предел: Бог е „мъртъв”, човекът, сътворен по Негов образ, е загубил своята природа и е изпаднал до нечовек. От друга страна на позитива се вижда началото на новото движение: човекът е открил своята нова природа, природата си на земна твар. Векът на отрицанието и нихилизма, направил максималното, на което е способен, завърши: “новият човек“ е така равнодушен към християнската Истина, че даже не я отрича, а цялото му внимание е насочено към този свят.

Новият век, който мнозина наричат “постхристиянски”, е едновременно и век “постнихилистически“ – това определение отразява едновременно и реалния факт в настоящето, и надеждата за бъдещето. Реалният факт се състои в това, че нихилизмът, негативен по своето съдържание, въпреки че е възможно и да е позитивен по своите стремежи, черпещ цялата своя енергия от страстта към разрушаване на християнската Истина, достига целта на своята програма в този момент, когато създава механизираната “нова земя” и дехуманизирания “нов човек”. Тук се унищожава влиянието на християнството върху човека и обществото, и сега нихилизмът е длъжен да се оттегли встрани и да отстъпи място на друго, “по-конструктивно” движение, способно да действа на основата на автономните и позитивни мотиви.

Това движение, което ние ще описваме под името анархизъм, поема от нихилизма щафетата на революцията и трябва да доведе до логичен завършек това, което нихилизмът е започнал.

Надеждата, съдържаща се в определението “постнихилизъм”, е наивна, нейният духовен и исторически смисъл се състои в това, че на новия век му предстои да види не само остаряването, но и преодоляването на нихилизма. Богът на нихилизма, нищото – това е пустота, вакуум, който жадува да бъде запълнен. Тези, които са живели в този вакуум и са признавали нещо за свой бог, не могат да не търсят друг бог, надявайки се, че той ще ги изведе от века и властта на нихилизма. Такива хора се опитват да видят в създалата се ситуация някакъв позитивен смисъл. Не желаейки да повярват, че миналият век е бил абсолютно безплоден, те съчиняват оправдания, в които нихилизмът, колкото и да е зловещ, се представя като необходимо средство за достигането на целта, лежаща извън неговите предели, така както разрушението изпреварва преустройството, а тъмнината предшества разсъмването. Ако истинската тъмнина, неувереност и страдание са неприятни, то те – продължава оправданието – все пак са полезни и очистителни: лишени от илюзии, сред “тъмната нощ” на съмнението и отчаянието, ние трябва да изтърпим всички тези изпитания и да останем “открити” и “възприемчиви” към това, което може да донесе всемогъщото бъдеще. Нихилизмът – следва изводът, – това е апокалиптично знамение за приближаването на новия, по-добър век. Тази апология е почти универсална, тя може се приспособи към безбройните съвременни представи. Като краен пример на подобно приспособяване може да послужи приведеното по-горе изказване на Гьобелс за “позитивното” значение на националсоциализма. Други, по-духовни негови варианти повсеместно се срещат от времето на кризата на мисълта, започнала с Френската революция. Поетите, “пророците”, окултистите и по-прозаичните хора, на които те са оказали влияние, безумно страдат от безпорядъка на своето време и намират утеха в мисълта, че това всъщност е замаскирано богословие. И отново можем да цитираме Йитс, чието отклонение е твърде типично: “Скъпи хищни птички, гответе се за война… Обичайте войната заради нейните ужаси; вярата може да се измени, цивилизацията да се обнови… Вярата произтича от стреса… Вярата постоянно се обновява пред ужаса от смъртта”[1].

Същото отношение подхранва надеждите, свързани със Съветския съюз, Болшинството от хората, “бидейки реалисти”, приемат социалните, политическите, икономическите преобразования, направени от марксизма, рязко осъждайки при това неговите насилствени методи и екстремистка идеология.

Изпълнени с оптимизъм и надяващи се на изменения към по-добро, те приветстваха “затоплянето”, започнало след смъртта на Сталин, очаквайки скоро да видят първите признаци на далечния марксистки идеал. От “съсъществуване” е лесно да се премине към сътрудничество, а от него и към хармония. Подобни идеи са резултат от глобалното неразбиране на природата на съвременната революция. Нихилизмът е само една от нейните страни. Насилието и отрицанието, разбира се, са само подготвителен етап на обширен план, чиято цел обещава да бъде не по-добра, а несравнено по-лоша от века на нихилизма. Ако в наше време се виждат признаци на това, че ерата на насилието и отрицанието отминава, то това съвсем не е заради “преодоляването” на нихилизма или “изчерпването” му, но защото неговата задача е практически изпълнена и от него вече няма нужда. Възможно е революцията от злобна фаза да премине във фаза по־”милостива”, но то не е защото тя е изменила своята посока и стремежи, а защото тя вече се приближава към достигането на своята главна цел, от която никога не се е отказвала, и упоена от успеха, тя се е приготвила да се отпусне и да се наслади на тази цел.

Последната надежда на съвременния човек се оказа само още една илюзия, надеждата на новия век, идващ след нихилизма, представлява сама по себе си формулировка на последния пункт в програмата на революцията.

И марксизмът съвсем не е единственият, който способства осъществяването на тази програма. Днес не съществува нито една голяма държава, чието правителство да не е “революционно”, няма да се намери нито едно, облечено във власт или влиятелно лице, чиято критика на марксизма да е отишла по-далече от предлагането на по-удачни средства за достигането на не по-малко “революционна” цел. Да се откажеш от идеологията на революцията в съвременния “интелектуален климат” твърде явно би означавало да обречеш себе си на политическо безвластие. Какво още по-ясно може да докаже антихристиянския характер на нашия век? (Дълбокото антихристиянство е, несъмнено, това псевдохристиянство, което се явява цел на революцията)

Сам нихилизмът, приближавайки се към завършване на своята програма, ни посочва целта, лежаща след нея, в което се и състои истинският смисъл на нихилистическата апология на Йитс и другите. И отново именно у Ницше, този причудлив “пророк”, знаещ за нихилизма всичко, освен главния му смисъл, тази идея е изразена с най-голяма сила:

“При определени обстоятелства, възникването на екстремални форми на песимизъм и истински нихилизъм може да служи като признак за това, че протича процес на необикновен растеж и човечеството преминава към съвсем нови условия на съществуване. Ето какво разбрах аз.”[2]

“След нихилизма ще настъпи “преоценка на ценностите””: в тази формула намира израз някакво контрадвижение, явяващо се такова по своите принципи и мисия. В далечното бъдеще то ще замени съвършения нихилизъм, който то разглежда обаче като необходима крачка по пътя към собственото идване, необходима както логически, така и психологически, и това движение може да настъпи само като негова кулминация и изход от него”[3].

Достатъчно странно, но същата тази мисъл е изразена в абсолютно друг контекст при Ленин, когато след възторзите по повод нихилистическата идея за вселенска “фабрика” той продължава: “Но тази “фабрична” дисциплина, която победилият капиталистите и свалилият експлоататорите пролетариат ще разпространи върху цялото общество, по никакъв начин не се явява наш идеал, нито наша крайна цел, а само стъпало, необходимо за това радикално очистване на обществото от гнусотата и мерзостта на капиталистическата експлоатация за по-нататъшното движение напред”[4].

Ето това “движението напред”, което Ницше и Ленин описват като “съвършено нови условия на съществуване”, е главната цел на революцията. Тази цел, доколкото тя се намира “след нихилизма” и представлява сама по себе си обширна тема за разговор, изисква отделно разглеждане. В заключение на настоящата глава и нашия разговор за нихилизма ще определим още неговата природа в трисъставен извод от нихилистическата мисъл.

Тази задачи може да се разглежда първо като извод от нихилистическото унищожение на стария ред – това е идеята за “новия век” – “нов” в абсолютния, а не в относителния смисъл. Този започващ век не е просто последен или най-велик от всички векове, но е встъпление към съвсем ново време, противопоставено на всичко, съществувало преди. През 1884 година Ницше писа в едно от писмата си: “Може би аз пръв говоря за идеята, която ще раздели историята на човечеството на две”[5], в резултат на което ще се получи така, че “всеки, който ще се роди след нас, ще принадлежи към по-висша история в сравнение с цялата досегашна история”[6]. Разбира се, Ницше е бил заслепен от гордост – той не е направил никакво “откритие”, а само е облякъл в думи това, което вече от известно време е “витаело във въздуха”. Самата тази мисъл е била изказана от Достоевски дванадесет години по-рано чрез устата на Кирилов, най-крайният представител на “бесовете”: “Тогава животът ще е нов, човекът ще е нов, всичко ще е ново… Тогава историята ще се дели на две части: от горилата до унищожаването на Бога и от унищожаването на Бога до… физическата промяна на земята и човека”[7].

Тук е заложен вече вторият извод от нихилистическата мисъл, Нихилистическият бунт и антитеизмът, отговорни за “смъртта на Бога”, са дали живот на идеята, която трябва да открие този “нов век”, именно: идеята за преобразуване на самия човек в бог.

“Всички богове са мъртви” – казва Заратустра на Ницше, – сега ние желаем да живее свръхчовекът”[8]. “Убийството” на Бога е твърде сериозна драма, за да може човекът да запази предишното си състояние: “Не трябва ли ние отново да станем богове, за да бъдем достойни за това?”[9]. При Кирилов свръхчовекът е човекобог, защото по неговата логика, “ако няма Бог, то аз сам съм бог”[10].

Именно тази концепция за свръхчовека лежи в основата и вдъхновява идеята за “преобразуването на човека” както в реализма на Маркс, така и във витализма на безчислените окултисти и удожници. Разнообразните концепции за “новия човек” не са нищо друго освен ескизи към свръхчовека. Както нищото, богът на нихилизма е пустота, очакваща да бъде запълнена с откровенията на „новия бог”, така и “новият човек”, когото нихилизмът е лишил от норма и характер, смалил го е, оставил го е без вяра, без ориентация това е “новият човек”, който независимо от това оценяват ли го положително или отрицателно, е станал по-”подвижен”, и “гъвкав”, открит” и “възприемчив”, той е пасивен материал, очакващ ново откритие или откровение и заповед, която би му придала окончателна норма.

Накрая, изводът от нихилистическото унищожение на властта и реда представлява присъстващата във всички митове “за новия ред” идея за абсолютно новия вид порядък, порядък, който неговите най-яростни защитници наричат “анархия”. Според марксисткия мит, нихилистическата държава трябва “да отмре”, оставяйки в световната история уникален световен ред, който без преувеличение може да бъде наречен “хилядолетно царство”.

“Новият век”, управляван от анархията и населен със „свръхчовеци” – ето революционната мечта, вдъхновила невероятните драми в съвременната история. Това е апокалиптична мечта и са прави тези, които виждат в нея странно извращение на християнското очакване на Царството Небесно. Но с това не трябва да се оправдава “съчувствието’’, което извикват у мнозина от поне най-”честните’’ и най-”благородните”, от революционерите и нихилистите. Ето един от капаните, за който ние смятаме, че е необходимо да предупредим веднага. В средите манипулиращи крайно благонамерените, но наивни хора, като голямо изкушение служи желанието да се изберат някои от най-ярките представители, населяващи съвременния интелектуален ландшафт и като ги държат в неведение за истинските критерии за правда и духовност, да направят от тях “духовни гиганти”, чието слово, макар и “неправославно”, да бъде “възпламеняващо“. Обаче реалността и на този, и на бъдещия свят е твърде сурова, за да може да си позволи подобна неопределеност и либерализъм. Благите намерения твърде леко пропускат целта, геният и благородството твърде често се изкористяват, развращаването на най-добрите създава не най-добри, така да се каже второ качество, а най-лоши. Не можем да отречем таланта, ревността, последователността и дори известно благородство на такива като Маркс, Прудон, Ницше, но тяхното благородство – това е благородството на Луцифер, някога пръв сред ангелите, който в желанието си да стане по-голям от това, което е бил, паднал от висините в бездната. Тяхното видение, което някои приемат за вид по-дълбоко християнство, е видение за управлението на Антихриста, сатанинско извращение и фалшификат на Царството Божие. Всички нихилисти – и преди всичко най-гениалните и имащи видения с най-голяма широта – са пророци на дявола, отказващи се да отдадат своя талант за смирено служене на Бога. “Те воюват против Бога чрез неговите дарове”[11].

Едва ли може да се отрече (и това потвърждава трезвият поглед върху всички преобразования, станали със света и човека през последните векове), че войната на Божиите врагове се оказва успешна, нейната окончателна победа изглежда съвсем близка. Но каква “победа” може да има в такава война? Какъв вид “мир” очаква човечеството, така дълго обучавано на насилие? Ние знаем, че в християнския живот средствата и целите се намират в хармония. Чрез молитва и благочестив живот, чрез тайнствата на Църквата християнинът се изменя по Благодатта Божия, като все повече се уподобява на своя Господ и става достоен за участие в това Царство, което Той е приготвил за всички, следващи Го в Истината. Тези, които са Негови, ще бъдат познати по плодовете им: търпение, смирение, кротост, послушание, мир, радост, любов, доброта, прошка. Тези плодове едновременно и ги подготвят към Това Царство, и ги правят вече съпричастни на Него в цялата му пълнота. Целите и средствата са единни: започнатото в този живот ще се усъвършенства в бъдещия. По същия начин и в делата на дявола има, ако може така да се каже, “хармония”: вида на “добродетелите” на неговите служители съответства на целите, на които те служат. Ненавистта, гордостта, бунтарството, несъгласието, насилието, необузданата власт – всички тези свойства не ще могат изведнъж по чудо да изчезнат, когато накрая на земята се осъществи революционното царство.

Те напротив, по-скоро ще се задълбочат и развият. И да се описва с абсолютно противоположни термини революционната цел, стояща “след нихилизма”, и да виждат нихилистите в нея царство на “любовта”, “мира”, “братството”, то това е, защото дяволът – маймуната на Бога, дори и в своето отрицание е принуден да признае източника на това отрицание или, което е по-близко до нашата тема, хората, упражняващи се в нихилистичните “добродетели” и приемащи нихилистичното преустройство на света, толкова са се изменили, че вече започват да живеят в революционното царство и да виждат всичко с очите на дявола, тоест противоположно на това, както го вижда Бог.

Това, което стои “след нихилизма” и за което мечтаеха най-великите негови “пророци”, се явява не преодоляване на нихилизма, а негова кулминация. “Новият век”, който ще бъде произведение на нихилизма, на практика малко ще се отличава от тази нихилистическа епоха, която ни е известна. Да мислим другояче и да гърсим спасение в някакво ново “развитие”, та било то и резултат на “неизбежен прогрес” или “еволюция”, или някаква романтична диалектика, или дар от съкровищницата на бъдещето, пред което човечеството стои в суеверен ужас – да мислим така, значи да станем жертва на чудовищна заблуда. Сам по себе си нихилизмът е духовен безпорядък и може да бъде преодолян само с духовни средства, но в съвременния свят не е направен нито един опит да се приложат такива средства. Очевидно, че на нихилистическата болест ѝ е предоставено да се развива до самия ѝ край. Целта на революцията, била първоначално халюцинация на няколко трескави умове, сега е станала цел на цялото човечество.

Хората са уморени, Царството Божие е твърде далече, пътят на православния християнин пък е прекалено тесен и труден. Революцията е проникнала в “духа на този век” и съвременният човек не е в състояние да окаже съпротива на този мощен напор, защото за това са му нужни две неща, напълно унищожени от нихилизма: Истина и вяра.

Да завършим нашия разговор за нихилизма с този тон, значи да се подложим на обвинения за това, че притежаваме свой собствен нихилизъм: нашият анализ, може да се каже, е извънредно “песимистичен”. Категорично отричайки почти всичко, което съвременниците смятат за ценно и истинно, ние като че се намираме в тази пълнота на отрицанието, в която са и самите крайни нихилисти. И християнинът действително в определен смисъл може да бъде наречен “нихилист”, защото за него светът е нищо, а Бог – всичко. Такава позиция, разбира се, е точно противоположна на този нихилизъм, който ние тук разглеждахме; при него Бог е нищо, а светът – всичко. Тоест нихилизмът се ражда от бездната, а християнският “нихилизъм” – от пълнотата. Истинският нихилист вярва в неща, започващи и завършващи в нищото и оптимизмът на подобна основа е безполезен. Отхвърляйки цялата суетност, християнинът вярва в това, което единствено не преминава – в Царството Божие.

На този, който живее в Христа, могат да бъдат дадени много блага от този свят и той може да им се наслаждава макар и осъзнавайки тяхната мимолетност, но без да се нуждае от тях, за него те не означават нищо. От друга страна, този, който не живее в Христа, вече живее в бездната, и всички съкровища на света не могат да запълнят неговата пустота.

Впрочем, ние ще използваме само литературното възприятие, когато наричаме нищетата и нестяжателността на християнина “нихилизъм”. Всъщност той има пълнота, изобилие, радост повече от всички радости и само притежаващият такова изобилие може мъжествено да гледа в лицето бездната, в която нихилизмът води. Най-крайният отрицател, най-разочарованият от всички хора може да съществува само ако запази от своя разрушителен анализ поне една илюзия. Ето къде е психологическият корен на “новия век”, на който възлагат надежда най-последователните нихилисти. Този, който не вярва в Христа, непременно трябва да повярва в Антихриста.

Но ако историческият край на нихилизма трябва да бъде царството на Антихриста, неговият духовен край лежи извън пределите на тези последни дела на сатаната на земята, неговият духовен край е адът и именно там нихилизмът е очакван от своето окончателно поражение. Нихилизмът трябва да бъде победен не само затова, че неговата мечта за земен рай води към вечна гибел, тъй като последователният нихилист за разлика от своя “опонент” – Антихриста, е твърде разочарован, за да вярва действително в този рай, ако той някога настъпи. Нихилистът трябва да бъде победен по-скоро затова, че адът доказва цялата безплодност на заветното му желание – да сведе до нищо Бога, Неговото творение и самия себе си. Добре е изразил Достоевски опровержението на нихилизма чрез думите на умиращия старец Зосима:

“О, има и в ада горди и свирепи, независимо от вече безспорното знание и съзерцание на неотразимата правда. Има страшни, приобщили се към сатаната и към гордия му дух всецяло. За тях вече адът е доброволен и ненаситен; те вече са доброволни мъченици. Защото сами са се проклели, като са проклели Бога и живота. Подхранват се от злобната си гордост, както ако някой гладен в пустинята почне да смуче собствената си кръв от своето собствено тяло. Но ненаситими са вовеки веков, и прошката отхвърлят, и Бога, който ги зове, проклинат. Живия Бог не могат да съзерцават без омраза и искат да няма Бог на живота, да унищожи Бог Себе си и цялото Свое съзидание. И ще горят в огъня на гнева си вечно, ще жадуват смърт и небитие. Но смърт няма да получат…”[12]

Великата и непобедима истина на християнството няма унищожение, а нихилизмът е безрезултатен. С Бога можеш да се бориш, и в това се състои съдържанието на съвременната епоха, но Него не може да победиш, и от Него никъде не можеш да се скриеш: Неговото Царство ще продължава вечно и всеки, който отхвърля призива към това Царство, ще гори вечно в адски пламъци.

Затова, естествено, основният стремеж на нихилизма беше да изключи ада и страхът да отпадне от съзнанието на хората, в което той явно преуспя; за повечето съвременни хора адът се е превърнал в глупост, предразсъдък, ако ли не в „садистка“ фантазия. Даже тези, които още вярват в либералните „небеса“, не оставят в своята вселена място за ада. Колкото и да е странно, на съвременния човек много повече му е познат адът, отколкото Небесата; самата дума и понятието, което се крие зад нея, заема значително място в днешното изкуство и мисъл. От нито един внимателен наблюдател не може да се укрие този факт, че в нихилистическата епоха повече от когато и да било хората превърнаха земята в подобие на ада, и тези, които разбират, че живеят в бездната, без колебание наричат своето състояние адско. Мъката и бедите в този живот са предвкусване на ада, също както и радостите на християнския живот – радости, които нихилистът не може дори да си представи, толкова чужди са му те – това е предвкусване на рая.

Но даже ако нихилистът само смътно си представи какво е това ад, той не го познава в цялата му пълнота, която и не може да се постигне в този живот. Най-крайните нихилисти, служещи на демоните и даже призоваващи ги, нямат необходимото духовно зрение, за да ги видят такива, каквито са. Сатанинският дух, духът на ада винаги се скрива под маска в този свят: неговите капани, разположени по протежението на широкия път, на мнозина изглеждат приятни, или поне вълнуващи, а за тези, които ще тръгнат по неговия път, дяволът предлага утешителната мисъл и надежда за окончателно умиране. Макар че въпреки дяволското утешение нито един от неговите последователи не може да бъде напълно “щастлив” в този живот, макар че в последните дни, предисловие към които се явяват бедствията на нашето време, да предстои “велика скръб, каквато не е имало от началото на света досега”, все пак едва в бъдещия живот слугите на дявола ще осъзнаят цялата горчивина на безнадеждната скръб.

Християнинът вярва в ада и се бои от неговия пламък, но не материалния пламък, какъвто си го представя невярващият умник, а пламък безкрайно по-изгарящ, защото той ще бъде духовен също като телата, в които хората ще възкръснат в последния ден, и няма да има край.

Светът упреква християнина за неговата вяра в такива неприятни неща, но не извратеността или садизмът, а вярата и опитът го водят към това. Само този, който напълно вярва в Небесата и живота в Бога, само той може напълно да повярва в ада, защото само този, който макар и донякъде си представя този живот с Бога, може да осъзнае какво означава неговото отсъствие. За повечето днешни хора животът е мимолетна дреболия, която не се нуждае от утвърждаване или отричане и е облечена в утешителни илюзии и в надеждата за абсолютното нищо в бъдеще. Тези хора не ще узнаят нещо за ада, докато не се окажат в него. Но Бог твърде много обича даже и такива хора, за да им позволи просто да “забравят” за Него и да “отидат” в нищото, където Го няма Този, Който Сам е единственият живот за хората. Даже на такива хора, отишли в истинския ад, Той предлага Своята любов, мъчеща всички, които приживе не са се приготвили да я приемат. Мнозина биват изпитвани и се очистват в този пламък, ставайки достойни за живота в Царството Небесно, но други вечно ще пребъдват в ада с демоните, за които той е бил приготвен.

Даже днес, когато хората са станали така слаби, че не могат да гледат истината в очите, не трябва да се смекчава реалността на бъдещия живот. На тези, които се осмеляват да смятат, че познават волята на Живия Бог, и да го съдят за Неговата “жестокост” – било то нихилисти или по-сдържани хуманисти – може да се посочи това, в което всички те вярват – достойнството на човека. Бог ни е призовал не към съвременните “небеса” на покоя и съня, а към пълната обожествяваща слава на синове Божии, и ако ние, които Бог счита достойни за това, отхвърляме неговия зов, тогава за нас са по-добри адския пламък, мъката, служеща като последно и ужасно доказателство за високото призвание на човека и Божествената неугасима любов към всички човеци, отколкото нищото, на което се уповават нихилистите и маловерците в нашата епоха.

Човекът е достоен само за ада и нищо друго, ако не е достоен за Небесата.

План на предполагаемата книга на отец Серафим Платински (Евгени Роуз) „Царството човешко и Царството Божие“

Въведение: Съвременната ситуация: светът и Църквата
ЧАСТ I. Двете Царства, техните източници и власт
     Глава 1. Две любови, две вери: светът и Бог
     Глава 2. Властта на света и властта на Христа

ЧАСТ II. Царството човешко в съвременната епоха
     Глава 3. Съвременната епоха в разбиранията на
православния християнин
     Глава 4. Светските кумири на съвременната епоха
          I.  Културата и цивилизацията в светлината на
православната християнска духовност
         II.  Науката и рационализмът в светлината на
Божествената мъдрост
        III.  Историята и прогресът в светлината на православното християнско богословие на историята.

ЧАСТ III. Старият ред и „новият ред“
     Глава 5. Старият ред: Православна християнска Империя
     Глава 6. Приближаването на „новия ред“: революцията на съвременната епоха
     Глава 7. Корена на революцията: нихилизмът.
     Глава 8. Целта на революцията: анархично хилядолетно царство

ЧАСТ IV. Православната християнска духовност и „новата духовност“ (примерно четири глави)

ЧАСТ V. Краят на Двете Царства
     Глава 13. „Новото християнство“ и царството на Антихриста
     Глава 14. Царството Небесно

_______________________________

*Из книгата Човекът против Бога от отец Серафим Платински (Евгени Роуз), братство на преподобни Герман Аляскински, Платина, Калифорния, фонд Отец Серафим (Роуз), Форествил, Калифорния, издава Счеди СД, 1998. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1] W. B. Yeats, A Vision, 1937, pp. 52-53.

[2] The Will to Power, p. 92.

[3] Ibid, p.2.

[4] Ленин, В. И., Полное собрание сочинений, т. 33, с. 101-102.

[5] Цитира се в Henry de Lubac, The Drama of Atheist Humanism, p. 24.

[6] The Joyful Wisdom, #125.

[7] Достоевский, Фьодор Михайлович, Бесы, “Наука”, Ленинград, 1974, 4.1, гл. З.

[8] Friedrich Nietcsche, Thus Spake Zarathustra.

[9] The Joyful Wisdom, #125.

[10] Достоевский, Ф. М., Бесы, “Наука”, Ленинград, 1974, ч. 3, гл. 6.

[11] De Maistre, op. cit., р. 85. Цитира думите на Людовик IX.

[12] Достоевский, Ф. М., Братья Карамазовы, “Наука”, Ленинград, 1976, кн. VI, гл. 3. [Достоевски, т. 9, София, 1984, Народна култура кн. 6, гл. III, стр. 342-343]

Изображение – авторът, отец (иеромонах) Серафим Платински (Евгени Роуз). Източник – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5LT

Posted in Книги | Tagged , , , | Вашият коментар

Човекът против Бога* – Нихилистическата програма

Отец Серафим Платински (Евгени Роуз)

(Към предишната част)

IV. Нихилистическата програма

220px-fr-_serpahim_rose1Войната против Бога, логически произтичаща от провъзгласяването на царуването на нищото, означаващо тържество на раздробеността и абсурда, целият този замисъл, оглавяван от дявола – ето в какво накратко се състои богословието и съдържанието иа нихилизма. Обаче човек не може да живее само с грубо отрицание. За разлика от дявола той даже не може да го желае, защото е отрицание, а го пожелава, погрешно смятайки го за нещо положително и добро. В действителност нито един нихилист – с изключение само в моменти на най-висш подем, безумие или може би отчаяние – не вижда в това отрицание нищо друго освен средство за достигане на висша цел, тоест нихилизмът преследва своите сатанински цели посредством позитивна програма.

Най-склонните към насилие революционери – Нечаев и Бакунин, Ленин и Хитлер и даже обезумелите практици на ‘‘пропагандата чрез действие” ־ са мечтали за “нов ред“, който да направи възможно тяхното насилствено разрушаване на стария ред. Дада и “антилитературата” търсят не пълно унищожение на изкуството, а пътя към “ново” изкуство. Пасивният нихилист със своята “екзистенциална” апатия и отчаяние продължава да живее само заради смътната надежда да намери за себе си някакво глобално удовлетворение в света, който, както изглежда, отрича тази възможност.

По такъв начин нихилистическата мечта е “позитивна” по своята насоченост. Но Истината изисква да я разглеждаме в съответната перспектива: не през розовите очила на нихилиста, а от реалистична позиция, която ни дава близкото познанство на нашето време с явлението нихилизъм. Въоръжени със знанията, които ни дава това познанство, и с християнската Истина, позволяваща да ги преценим обективно, ще се опитаме да разгледаме какво се крие зад фасадата от нихилистически фрази. В такава перспектива тези фрази, които за нихилиста изглеждат изцяло и напълно “позитивни”, се представят пред православния християнин в друга светлина, като основни положения от програма, кардинално различна от тази, която излагат апологетите на нихилизма.

1. Разрушаване на стария ред

Първото и най-очевидно положение в програмата на нихилизма – това е разрушаването на стария ред. Старият ред е почва, хранеща християнската Истина, тук, в тази почва водят корените на човечеството. На тази Истина са основани всички закони и постановки и даже обичаи и те са били длъжни да я проповядват: зданията на стария ред са се строили за слава Божия и са служили като очевидно знамение на Неговия Ред на земята. Даже общо взето “примитивните”, но естествени жизнени условия са служили (макар, разбира се, непреднамерено) за напомняне на смиреното положение на човека, за неговата зависимост от Бога в тези малобройни земни благословения, с които той е бил надарен. За това, че неговият истински дом се намира там, далеч, зад “долината на сълзите”, в Царството Небесно. Затова, за да бъде успешна войната против Бога и Истината, се изисква разрушаването на всички елементи на стария ред и именно тук влиза в сила особената нихилистическа “добродетел” – насилието.

Насилието представлява самò по себе си вече не просто един от страничните аспекти на нихилистическата революция, а част от нейното съдържание. Съгласно марксистката “догма”, “силата е акушерката на всяко старо общество, бременно с ново”[1]. Революционната литература изобилства с призиви за насилие, даже с някакъв екстаз пред перспективата на неговото извършване. Бакунин събуждал “първичните страсти” и ги призовавал към освобождаване на “народната анархия”[2] в процеса на “всеобщото разрушение”. Неговият “Катехизис на революционера” е азбука на безжалостното насилие. Маркс ревностно защитавал “революционния терор” като единствено средство за ускоряване на идването на комунизма[3], Ленин описвал “диктатурата на пролетариата” като “господство, неограничено от закона и основано на насилие”[4].

Демагогското въздействие върху масите и използването на низките страсти отдавна и до днес се явява общоприета нихилистическа практика. В нашето време духът на насилието намери най-пълното си въплъщение в нихилистическите режими на болшевизма и националсоциализма. Именно на тези режими се приписва главната роля в изпълнението на нихилистическата задача за разрушаване на стария ред. Каквито и да са психологическите различия и историческите “събития”, поставящи ги в противоборстващи лагери, в своя безумен стремеж да изпълнят тази задача те се оказват съюзници. Болшевизмът е изиграл даже по-решаваща роля, оправдавайки своите чудовищни престъпления с псевдохристиянски, месиански идеализъм, извикващ у Хитлер единствено презрение. Ролята на Хитлер в нихилистическата програма е по-специфична и провинциална, но без да става с това по-малко съществена. Даже с провала си и дори именно с провала на неговите мними цели нацизмът е послужил за изпълнението на тази програма. Покрай тези политически и идеологически преимущества, които предостави на комунистическата власт нацисткият “антракт” в европейската история – погрешно е прието мнението, че комунизмът, макар и да е зло самò по себе си, то не е така голямо, както нацизма – нацизмът изпълни и друга, по-очевидна и пряка функция. Тя е пояснена от Гьобелс в неговото изявление по радиото в последните дни на войната:

“Ужасът от бомбардировките не щади нито домовете на богатите, нито домовете на бедните, докато не паднат окончателно и последните класови бариери… Заедно с паметниците на изкуството се разхвърчаха на трески и последните препятствия по пътя на изпълнението на нашата революционна задача. Сега, когато всичко е в развалини, на нас ни се налага да преустроим Европа. В миналото частната собственост ни държеше в менгемето на буржоазията. Днес бомбите вместо да убият всички европейци, разрушиха само стените на затвора, в който същите тези европейци се мъчеха. Опитвайки се да унищожи бъдещето на Европа, врагът успя само да разбие на дребни парченца нейното минало, а с него си отиде всичко старо и отживяло”[5].

По такъв начин нацизмът и неговата война направиха за Централна Европа (по-малко очевидно – за Западна) това, което направи болшевизмът за Русия – те разрушиха стария ред и разчистиха пътя за построяването на “новото”. На болшевизма не му беше трудно да приеме щафетата от нацизма и в течение на няколко години цяла Централна Европа премина под властта на “диктатурата на пролетариата”, за която така добре я беше подготвил нацизмът.

Нихилизмът на Хитлер беше твърде чист, небалансиран и затова изигра само негативна, подготвителна роля в цялата нихилистична програма. Неговата роля, както и чисто негативната роля на първия етап на болшевизма принадлежи на властта, имаща по-сложна представа за революцията като цяло, съветската власт, която Хитлер награди с думите: “Бъдещето принадлежи само на по-силната източна нация”[6].

2. Създаване на “новата земя”

Обаче засега на нас не ни се налага да имаме работа само с бъдещето, тоест с целта на революцията. Между революцията на разрушението и земния рай лежи все още преходният период, известен в марксисткото учение като “диктатура на пролетариата”, На този етап ние можем да се запознаем с позитивната, “конструктивна“ функция на насилието. Нихилистичната съветска власт най-безжалостно и систематично се стремеше към развитието на този етап, впрочем същата тази работа вършеха и реалистите на свободния свят, напълно преуспяващи в преобразуването и свеждането на християнската традиция до система, способстваща развитието на прогреса. И съветските, и западните реалисти имат един и същ идеал, само че първите се стремят към него с простодушно усърдие, а вторите – спонтанно и спорадически. Тази политика не винаги се провежда от правителството, но винаги е вдъхновявана от него като се опира повече на индивидуалната инициатива и амбиция. Навсякъде реалистите търсят тотално “нов ред”, построен изключително на човека, освободил се от игото на Божественото и изграждащ се върху руините на стария ред, чиято основа е била Божественото. Волно или неволно -революцията на нихилизма се приема, и с труда на деятели от всички области от двете страни на “желязната завеса” се издига ново, чисто човешко царство. Неговите апологети виждат в него нечуваната досега “нова земя”, земя използвана, направлявана, организирана за благото на човека и против истинския Бог.

Няма място, безопасно срещу посегателствата на тази нихилистична империя. Навсякъде хората, не знаейки причината му или само смътно досещайки се за нея, трескаво се трудят в името на прогреса. В свободния свят, навярно, тях ги заставя да се занимават с такава трескава дейност страхът пред пустотата, horror vacui. Тази дейност им позволява да забравят този духовен вакуум, който съпровожда всичко светско.

В комунистическия свят досега все още голяма роля играе ненавистта към реалния и въображаем враг и – най-главното – към Бога, Когото е “свалила” от Престола тяхната революция. Тази ненавист ги заставя да преработват целия свят въпреки Него. И в този, и в другия случай този свят без Бога, който се опитват да устроят хората, е хладен и безчовечен. Там има само организация и производителност, но няма любов и благоговение. Стерилната „чистота” и “функционализъм” на съвременната архитектура могат да служат като типичен израз на такъв свят. Този дух присъства и в болестта на всеобщото планиране, изразяваща се например в “контрол на раждаемостта”, в експериментите, насочени към контрол на наследствеността, контрол на съзнанието или ръста на благосъстоянието. Някои обоснования на подобни схеми са опасно близки до явното безумие, където уточняването на детайлите и техниките е доведено до поразителна безчувственост, до тази безчовечна цел, на която те служат. Нихилистическата организация, тоталното преобразуване на цялата земя и обществото посредством машините, съвременната архитектура и дизайн и нечовешката философия на “генното инженерство”, която ни съпътства, представляват последствията от неуместната употреба на индустриализма и технологията, явяващи се носители на светското. Тази употреба, ако тя е безконтролна, може да доведе до пълна тирания. Тук виждаме прилагането на практика на този етап от развитието на философията, до който се докоснахме в първа глава, а именно преобразуването на истината във власт. Това, което е безобидно във философския прагматизъм и скептицизъм, по съвсем друг начин се проявява у тези, които планират днешния ден. Ето защо, ако няма Истина, то властта не знае граници, освен тези, които ѝ диктува нейната среда, средата, в която тя действа, или друга, по-силна власт, която ѝ противостои. Властта на съвременните привърженици на “планирането”, ако нещо не ѝ се противопоставя, няма да се спре, докато не стигне своя естествен завършек – режима на тоталната организация.

Такава беше мечтата на Ленин преди диктатурата на пролетариата да достигне своите цели, “цялото общество ще стане една кантора, една фабрика, с равенство в труда и равенство в заплащането”[7]. На нихилистическата “нова земя” цялата човешка енергия трябва да бъде отдадена на материалните интереси, цялата човешка среда и всеки обект в нея трябва да служат на “производството” и да напомнят на човека, че неговото щастие се намира единствено в този свят, тоест трябва да бъде установен абсолютен деспотизъм на светското, земното.

Такъв изкуствен свят, построен от хората, “отстраняващи” последните остатъци от Божественото влияние в света и последните следи от вярата в Бога, обещава да бъде така всепоглъщащ и всеобемащ, че човекът даже да няма възможност да види, да си въобрази, или поне да се надява, че съществува каквото и да било зад неговите предели. От нихилистическа гледна точка това ще бъде свят на съвършения “реализъм” и пълното “освобождаване”, а в действителност това ще бъде най-големият и най-приспособен затвор, известен някога на хората ־ по точния израз на Ленин, – от който “никак не може да се измъкнеш и няма къде да се денеш”[8].

Властта на света, на която нихилистите се доверяват така, както християните се доверяват на Бога, никога не ще може да освободи човека, тя може само да го зароби. Само Христос, Който е победил света (Иоан 16:33), освобождава от тази власт, освобождава дори и тогава, когато тя стане практически абсолютна.

3. Формиране на “новия човек”

Разрушаването на стария ред и построяването на “нова земя” не са единствените и даже не са най-главните положения в историческата програма на нихилизма. Те сами по себе си представляват само подготвителен етап към много по-значителна дейност и много по-зловеща, отколкото са самите те, а именно – към “промяната на човека”. Така псевдоницшеанците Хитлер и Мусолини мечтаеха за това – с помощта на „творческо” насилие да изковат човечество от „по-висок порядък”. Розенберг, пропагандистът на Хитлер, казваше: “Да се създаде от мита за новия живот нов човешки тип – ето в какво се състои мисията на днешния век”[9]. Нацистката практика нагледно ни показа що за „човешки тип’’ е това и светът на пръв поглед, го отхвърли като жесток и безчовечен. Обаче “масовата промяна на човешката природа” към която се стремеше марксизмът, твърде малко се отличава от него. Маркс и Енгелс пишат съвсем недвусмислено: “Както за производството на комунистическо съзнание в масов мащаб, така и за успеха при достигането на самата цел е необходимо масово изменение на хората, изменение, което ще настъпи в практическите действия, в революцията. Революцията е необходима не само защото това е единственият начин да се съборят управляващите класи, но още и поради това, че тези класи, които ще ги съборят, могат да направят това само чрез революция, с която да изринат всичката тор на вековете и да се подготвят наново да основат обществото”[10].

Оставяйки временно въпроса за това, какъв вид човек ще бъде произведен в този процес, ще обърнем специално внимание на използваните средства: това е отново насилието, което е необходимо за формирането на “новия човек” не по-малко, отколкото за построяването на “новата земя”. Впрочем, двете са тясно свързани помежду си в детерминистката философия на Маркс, така както “в революционната дейност промяната на “аз”-а съвпада с промяната на обстоятелствата”[11]. Промяната на обстоятелствата или – по-точно – процесът на тяхното изменение посредством революционно насилие преобразува и самите революционери. Виждайки това магическо действие, което произвежда в човешката природа поощрението на страстите – гняв, ненавист, негодувание, стремеж към господство – Маркс и Енгелс, както и техният съвременник Ницше, а след тях Ленин и Хитлер признават мистичността на насилието. В това отношение ние трябва да си спомним за двете световни войни, чието насилие помогна за унищожаването на стария ред и предишното човечество, пуснало корени в устойчивото, традиционно общество. Това насилие изигра голяма роля за създаването на новото човечество, човечество без корени, което марксизмът така идеализираше. За тридесет години нихилистическите войни и революциите от 1914-та до 1945 година създадоха идеални условия за отглеждането на “новия човешки тип”.

За съвременните философи и психолози несъмнено не е тайна, че в нашето време на насилие, човекът сам се изменя не толкова под влияние на войните и революциите, но под влияние практически на всичко, което претендира да бъде “съвременно” и “прогресивно”. Ние вече приведохме пример с най-поразителните форми на нихилистически витализъм, чийто съвкупен ефект разчита на това да лиши от корени, цялостност, да “мобилизира” личността, да подмени равновесието и корените ѝ с безсмислен стремеж към власт и движение, а нормалните човешки чувства – с нервна възбуда. Дейността на нихилистическия реализъм както на практика, така и на теория върви паралелно и допълва дейността на витализма, която включва стандартизация, опростяване, специализация, механизация, дехуманизация: нейната цел е да доведе личността до най-простото и низко ниво, да я направи роб на своята среда и идеален работник в световната фабрика на Ленин.

Всички тези наблюдения имат днес общи места: за тях са написани стотици томове. Много мислители са способни да видят явна връзка между нихилистическата философия, принизяваща реалността и човешката природа до възможно най-прости понятия, и нихилистическата практика, смаляваща по подобен начин конкретния човек: не са малко и тези, които разбират цялата сериозност и радикалност на подобно “принизяване” и виждат в него качествено изменение на човешката природа, както пише за това Ерих Кахлер: “Непреодолимият стремеж към разрушение и обезценяване на човешката личност… явно присъстващ в най-разнообразните направления на съвременния живот: икономика, технология, политика, наука, образование, психология, изкуство – се представя като така всеобемащ, че ние сме принудени да го оценим като истинска мутация, видоизменение на цялата човешка природа”[12]. Но твърде малко от тези, които разбират всичко това, осъзнават дълбокото значение и подтекста на този процес, доколкото той принадлежи към областта на богословието и лежи извън пределите на простия емпиричен анализ, а освен това те не знаят и лекарство против него, тъй като това лекарство трябва да бъде от духовно естество. Току-що цитираният автор например се надява на преход към “някакво свръхиндивидуално съществуване“ и по този начин само доказва, че неговата мъдрост не надвишава “духа на този век”, издигащ идеала за “свръхчовека”.

Какво в действителност представлява този “мутант״, този “нов човек”? Той е човек без корени, откъснат от своето минало, което нихилизмът е разрушил, суровина за мечтите на всеки демагог, “свободен мислител” и скептик, затворен за Истината, но отворен за всяка нова интелектуална мода, защото самият той няма собствена интелектуална основа. Той е търсач на “ново откровение”, готов да повярва на всичко ново, защото истинската вяра в него е унищожена, любител на планиране и експерименти, благоговеещ пред фактите, тъй като се е отказал от Истината. Светът му се струва обширна лаборатория, в която той е свободен да решава кое е “възможно” и кое не. Това е автономният човек, просещ със смирен вид само това, което му принадлежи по право, а всъщност е изпълнен с гордост и очаква да получи всичко съществуващо в света, в който нищо не е забранено от външна власт. Това е човекът на момента, без съвест и ценности, намиращ се под властта на своя най-силен “стимул”, “бунтар”, който ненавижда всяко ограничение и власт, защото той сам за себе си е единственият бог, човек на масите, нов варварин, умален и опростен, способен само на най-елементарни идеи, обаче презиращ всеки, който само му спомене за нещо висше или започне разговор за сложността на живота.

Всички тези хора изграждат като че ли един човек – човекът, чието формиране е било цел на нихилизма. Обаче простото му описание не дава за него пълна представа, трябва да се види неговият образ. И такъв образ съществува, него можем да открием в съвременната живопис и скулптура, възникнали в голямата си част след края на Втората световна война и някакси облекли във форма реалността, създадена от кулминацията на ерата на нихилизма.

Изглежда в това изкуство наново е “открита” човешка форма, от абсолютната абстракция са се откроили накрая различими очертания. В резултат ние получаваме “нов хуманизъм”, “възвръщане към човека” и, което е най-важно, за разлика от много други художествени школи на ХХ век, това не е изкуствено изобретение, чиято същност е скрита зад облака на ирационалния жаргон, а самостоятелен растеж, коренящ се дълбоко в душата на съвременния човек. Така например творбите на Алберто Джакомети, Жан Дюбуфе, Френцис Бейкън, Леон Голуб, Хосе Луис Куевас[13] са истинско съвременно изкуство, което съхранявайки безпорядъка и свободата на абстракцията, престава да бъде убежище от реалността и се опитва да реши въпроса за „човешкото предназначение”.

Но към какъв вид човек се “връща” това изкуство? Това, разбира се, не е християнинът, не е образът Божи, защото “нито един съвременен човек не може да повярва в Него”, това не е и “разочарованият” човек на отминалия хуманизъм, когото всички “авангардни” мислители смятат за дискредитирал себе си и отживял. Това не е даже човекът на кубизма и експресионизма с изкривени форми и природа. Той започва там, където завършва това изкуство; това е опит да се влезе в нова област, да се изобрази “новият човек”.

На православния християнин, който се интересува от Истината, а не от това, което смята за модно или изтънчено днешният авангард, не му се налага дълго да мисли, за да проникне в тайната на това изкуство: в него въобще няма човек, това изкуство е нечовешко, демонично. Негов предмет се явява не човекът, а някакво нисше същество, надигнало се – по думите на Джакомети, “излязло” от незнайни глъбини.

Телата, в които се облича това същество – а във всички свои метаморфози това е едно и също същество – не са задължително изкривени до неузнаваемост, или натрошени и разчленени. Те често са по-реалистични от изображенията на човешки фигури в по-ранните етапи на съвременното изкуство. Очевидно, че това същество не е било жертва на неистово нападение, но се е родило така обезобразено, истински мутант. Не може да не забележим сходството между някои изображения на това същество и фотографиите на уродливи младенци, родени през последните години от хиляди жени, приемащи по време на бременността препарата талидомил (Thalidomide), и това не е последното от подобни чудовищни съвпадения. Още повече от телата на нас ни говорят лицата на тези същества. Не може да се каже, че те изразяват безнадеждност, защото това би означавало да им се припише някаква човечност, каквато те не притежават. Това са лица на същества, повече или по-малко приспособени към свят, който те познават, свят не толкова враждебен, колкото съвършено чужд, не безчовечен, но ачовечен[14]. Агонията, гневът и отчаянието на ранния експресионизъм, тук са като застинали. Те са изолирани тук от света, към който по-рано са имали, ако не друго, то поне отрицателно отношение, а сега им е нужно да си създадат свой собствен свят. В това изкуство човекът не се явява даже и карикатура на самия себе си, той вече не се изобразява в мъките на духовната смърт, подложен на нападките на мерзкия днешен нихилизъм, който се цели не само в тялото и душата, но и в самата идея и същност на човека. Не, всичко това е вече минало, кризата е вече в миналото, днешният човек е мъртъв. Новото изкуство празнува раждането на новия вид, същество от самите глъбини, нечовека.

Ние твърде дълго говорихме за това изкуство, несъизмеримо дълго в сравнение с неговата вътрешна ценност. Неговото свидетелство е безпогрешно и очевидно за тези, които имат очи: тази изразена абстрактно реалност изглежда невероятна. Да, не е трудно да се обяви за фантазия “новото човечество“, което Хитлер и Ленин предвиждаха, и даже замислите на твърде уважаваните сред нас нихилисти – спокойно обсъждащи проблемите на научното отглеждане на “биологическия свръхчовек” или изграждащи утопията за формирането на “новия човек” с помощта на тясно специализираното “съвременно образование” и строгия контрол на съзнанието – изглеждат малко вероятни и само немного зловещи. Но сблъсквайки се с реалния образ на “новия човек”, образ жесток и отвратителен, толкова непреднамерено, но твърде настойчиво появяващ се в съвременното изкуство и получил в него такова широко разпространение, ние бяхме изненадани, и целият ужас на съвременното състояние на човека ни поразява така дълбоко, че ние няма да можем скоро да го забравим.

(Към следващата част)

_______________________________

*Из книгата Човекът против Бога от отец Серафим Платински (Евгени Роуз), братство на преподобни Герман Аляскински, Платина, Калифорния, фонд Отец Серафим (Роуз), Форествил, Калифорния, издава Счеди СД, 1998. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1] Karl Marx, Capital, Chicago, Charles Kerr and Company, 1906, Vol. I, p. 824.

[2] Виж цитатите в E. H. Carr, op. cit., pp. 173, 435; cf. Maximoff, op. cit., pp. 380-381.

[3] За изводите на Маркс за насилието виж J. E. LeRossignol, From Marx to Stalin, New York, Thomas Y. Crowell Company, 1940, pp. 321-322.

[4] “Комунизм левого крыла” се цитира по книга Сталин, “Основы ленинизма”, New York, International Publishers, 1932, p. 47; (или The Proletarian Revolution and Renegade Kautski, Little Lenin Library, Nо. 18, p.19).

[5] Цитира се в H. R. Trevor-Roper, The Last Days of Hitler, New York, The Macmillan Company, 1947, pp. 50-51.

[6] Цитира се no Ibid., p. 82.

[7] Ленин, В.И., Полное собрание сочинений, т. 33, с. 101.

[8] Ibid.

[9] Mythus des 20 jahrhunderts, p. 22.

[10] Marx and Engels, The German Ideology, рart I, New York, International Publishers, 1947, p. 69.

[11] Ibid., p. 204 (n. 46).

[12] Erich Kahler, The Tower and the Abyss, New York, George Braziller, Inc., 1957, pp. 225-226.

[13] Многобройни примери за това изкуство може да се видят в книгите на неговите апологети: Peter Selz, New Images of Man, New York, The Museum of Modern Art, 1959 и Selden Redman, The Insiders, Louisiana State University Press, 1960.

[14] Терминът е въведен от Ерих Кахлер (Erich Kahler, op. cit., р. 15).

Изображения – авторът, отец (иеромонах) Серафим Платински (Евгени Роуз). Източник – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5LH

Posted in Книги | Tagged , , , | Вашият коментар

Човекът против Бога* – Богословието и духът на нихилизма

Отец Серафим Платински (Евгени Роуз)

(Към предишната част)

ІІІ.  Богословието и духът на нихилизма

1. Бунтът: война против Бога

220px-fr-_serpahim_rose1Досега в нашето изследване се занимавахме с определения и описания. Ако това ни се е удало, то сега вече имаме представа за нихилистическо съзнание, за неговия произход и широтата на разпространението му. Обаче това бе само подготвителна работа към изпълнението на тази задача, към изпълнението на която сме длъжни сега да преминем, а именно: към изучаване на дълбокия смисъл на нихилизма. До настоящия момент нашето изследване носеше исторически, психологически, философски характер. Революцията пък, както видяхме в предходната глава[1] има преди всичко “богословско” и “духовно” основание, даже ако нейното “богословие” е извратено, а духовността е сатанинска. В лицето на революцията православният християнин среща страшен враг, такъв, с когото трябва да се бори с пълна сила, използвайки най-доброто оръжие, което съществува. Дошло е време да се порази нихилизмът в самото му сърце, да се намери неговият богословски източник, духовните му корени, да се определи неговата основна програма и ролята му в историята на християнското богословие.

Разбира се, у повечето нихилисти нихилистическата доктрина не е явно изразена. Ако досега ни се налагаше да разкриваме това, което има място, но не е очевидно и даже от самите нихилисти се е извеждало непреднамерено, то сега, когато ние, опирайки се на съществуващата нихилистическа литература, ще се опитаме да изградим по-пълна представа за нихилистическата доктрина, много от нашите изводи могат да се окажат твърде смели. Обаче, при изпълнението на тази задача, на нас много ще ни помогнат последователните нихилисти от типа на Ницше, точно и ясно формулиращи това, което другите само предполагат или се стараят да завоалират, а също и тези, които най-внимателно са изучавали нихилизма, като например Достоевски, който е видял, че се намира в самото сърце на нихилизма и е умеел да сваля всички негови маски.

У никого нихилистическото откровение не е било така ясно изразено, както у Ницше. Ние вече се запознахме с философската форма на това откровение в неговата фраза “няма Истина”. Негова алтернатива, изразена в богословски план, се явява постоянна тема на Ницше – “пророкът Заратустра, а в по-ранните му съчинения – изстъплението на безумеца чрез вопъла: “Бог умря”[2]. В тези думи има някаква правда, която разбира се не се състои в правдивото изображение на природата на нещата, а в правдивото изображение на състоянието на съвременния човек. Тези думи образно изразяват факта, който няма да отрече нито един християнин.

Изразът “смъртта на Бога” означава, че Бог е умрял… в сърцата на съвременните хора. Това е станало както с атеистите и сатанистите, които са твърде радостни от този факт, така и с милионите прости хора, у които е изчезнало усещането за духовна реалност. Човекът е загубил вярата в Бога и Божествената Истина, която по-рано го е подкрепяла. Отстъпничеството от Бога в полза на светското, характерно за нашия век от самото му начало, при Ницше започва да се самоосъзнава като съществуващо и намира думи за себеизява. “Бог умря” означава, че “ние загубихме вяра в Бога”, “няма истина” означава, че “ние престанахме да сме уверени във всичко Божествено и Абсолютно”. Много по-дълбоко от този субективен факт, който изразява нихилистическото откровение, лежи желанието да се отиде още по-далече от простото приемане на факта и даже има план как да бъде направено това. Заратустра е “пророк” и неговите думи явно са предназначени да се превърнат в революция, насочена против християнското Откровение. За тези, които приемат това ново откровение, тоест чувстват, че то изразява тяхното вероизповедание или че живеят съгласно него, се открива съвършено нова духовна вселена, в която Бог повече не съществува, в която – още по-важно, хората и не желаят Той да съществува. Безумецът Ницше знае, че хората “убили” Бога, са убили своята вяра. Има още

Posted in Книги | Tagged , , , | Вашият коментар

Човекът против Бога* – Степени на нихилистическата диалектика

Отец Серафим Платински (Евгени Роуз)

(Към предишната част)

II. Степени на нихилистическата диалектика

220px-fr-_serpahim_rose1Нихилистическото съзнание е единно заради единството на стоящите зад него цели, но се проявява в толкова разнообразни форми, колкото са разнообразни характерите на тези, които споделят неговите позиции. По този начин единната нихилистическа причина има множество разклонения, поради което нейните противници често се объркват от тази действена тактика. Внимателният изследовател впрочем може да сведе нихилистическите явления до три-четири типа, които по-нататък може да се разглеждат като степени на един процес, който ще наречем нихилистическа диалектика. Всяка степен на нихилизма се противопоставя на друга, но не за да воюва с нея, a за да включи в себе си всички нейни грешки и за да заведе човечеството още по-далече по пътя на нихилизма, краят на който е бездната. Hа всяка степен може да се срещнат твърде ефективни критики на отделни очевидни недостатъци на предходната или следващата степен, но тази критика никога не засяга радикално грешките, характерни за всички степени на нихилизма, и половинчатите истини които могат да се проявят във всички форми на нихилизма и в края на краищата служат само като начини да се съблазни човечеството чрез тази велика лъжа, която стои зад всички тях.

Степените, за които ще стане дума в следващите страници, не трябва да се разглеждат чисто хронологически, макар в тесен смисъл те действително да представляват развитието на нихилистическото съзнание във времето, започвайки с провала на нихилистическия експеримент на Френската революция и завършвайки с подема, а после с краха на последното, най-ярко нихилистично явление – националсоциализма. Така две десетилетия преди и две десетилетия след средата на ХІХ век може да се види как разцъфтява влиянието и престижа на либерализма, а Дж. С. Мил се смята за негов типичен представител. Периодът на реализма заема втората половина на миналия век и може да бъде представен от една страна чрез социалистическите мислители, а от друга с философите и популяризаторите, които по-скоро би трябвало да назовем “експлоататори” на науката. Витализмът във формите на символизма, окултизмът, художественият експресионализъм и другите еволюционни и мистически учения се явяват най-важните течения в продължение на половин век, започвайки от 1875 година. Нихилизмът на разрушението, макар и да води своите интелектуални корени от дълбините на миналия век, най-пълно се изразява както в обществения строй, така и в частните сфери, само в продължение на около 125 години, при което периодът на най-интензивно разрушение се оказва в годините 1914-1945 година.

Ще забележим, че тези периоди частично се наслагват един върху друг, тъй като нихилизмът съзрява с различна скорост при различните народи и при различните им представители. Това наслагване е даже много по-съществено, отколкото се вижда в нашата опростена схема. То е толкова по-съществено, колкото повече представители на всяка степен могат да бъдат открити във всеки друг период, и даже днес те съществуват съвместно. Това, което е споменато за историческите периоди, може да се каже и за отделните представители: нито на една степен ние няма да срещнем “чисти” нихилисти, всеки представител на нихилизма съчетава в себе си най-малко две различни степени.

И по-нататък, макар периодът, започващ от Френската революция да се счита за първи, в който нихилизмът е играл централна роля, всяка от неговите степени е била по един или по друг начин представена и в по-ранните векове. Либерализмът например – е пряк наследник на ренесансовия хуманизъм, реализмът е бил един от най-важните аспекти на Реформацията и Френското просвещение; а витализмът от известна гледна точка е имал проявления още в епохата на Възраждането, бил е свойствен и на окултизма през Просвещението, а после и на Романтизма, а нихилизмът на разрушението, макар и да не е бил така ярко изразен, както в последното столетие, но е съществувал в продължение на цялата съвременна епоха като съблазън за крайно настроените мислители.

С такива уговорки нашата схема може да бъде приета, поне като примерно съответстваща на истинския исторически и психологически процес. И така, ще започнем нашето изследване за етапите на този процес, нихилистическата диалектика, и ще се опитаме да ги оценим в ясната светлина на православната Истина, Истината, Която, както ние смятаме, те с всички сили се напъват да помрачат и изкоренят. В настоящата глава ние само ще направим опита да опишем тези етапи, и използвайки това определение за нихилизма, което по-горе сме привели, да посочим в какъв смисъл може да ги смятаме за нихилистически.

1. Либерализъм

Още отначало ще отбележим, че либерализмът, за който ще стане дума на тези страници, не трябва да се отнесе към явния нихилизъм, това е по-скоро пасивен нихилизъм, някакъв неутрален “развъдник”, в който са били отгледани и оформени следващите, по-мрачни етапи на нихилизма. Тези, които внимателно са прочели по-горе нашите разсъждения за невъзможността от духовен и интелектуален неутралитет, веднага ще разберат защо ние класифицираме като нихилистическа гледната точка, която макар и да не е произвела непосредствено никакво ярко нихилистическо явление, се е явила необходима предпоставка за тяхното появяване. Либерализмът неумело е защитавал наследството, в което той никога докрай не е вярвал, и това се е оказало една от основните причини, породили явния нихилизъм.

Либерално-демократическата цивилизация, която в Западна Европа е била последна форма на стария ред, разрушен през Първата световна война и революциите от второто десетилетие на нашия век, и която продължава да съществува и днес в така наречения свободен свят макар и в по-фина “демократическа” форма, може да се характеризира от гледна точка на нейното отношение към Истината. Това не е отношение на открита враждебност или преднамерено равнодушие, защото нейните искрени апологети несъмнено се интересуват от това, което те смятат за истина. Това е по-скоро такова отношение, при което Истината, без да се гледа на някои външни прояви, престава да бъде в центъра на вниманието. Истината, която те изповядват – отделно естествено, от научните факти – се явява не духовна или интелектуална необходимост, а лежи като непотребен товар, дошъл по наследство от миналия век. Либералът продължава да говори, поне при официални случаи, за “вечните ценности”, “вярата”, “човешкото достойнство”, “високото призвание” на човека или неговия “неугасим дух”, даже за “християнската цивилизация”, но е напълно очевидно че тези думи вече не означават това, което са означавали по-рано. Нито един либерал не ги приема напълно сериозно, те са за него просто метафори, образност на речта, разчитаща повече на емоционалното, отколкото на интелектуалното си въздействие, градено в продължителното използване на тези думи и в спомена за онова време, когато тези думи действително са имали сериозен позитивен смисъл.

Днес никой от тези, които се гордеят със своята “ученост”, междувпрочем да кажем, че те не са много в академиите, правителството, науката, хуманистичните интелектуални кръгове, никой от тях, желаещ да върви или смятащ, че върви “в крак с времето”, не вярва докрай в Абсолютната Истина, или по-конкретно в християнската Истина. Обаче се е съхранило самото наименование Истина, точно както са се съхранили и наименованията на тези истини, които някога са смятани за абсолютни, и малко са в средите на управниците такива, които биха се колебали да ги използват, даже съзнавайки, че тяхното значение неимоверно се е изменило.

С една дума, Истината е “преизтълкувана”, като старите форми са лишени от предишното си съдържание и са напълнени с ново, квазинихилистическо съдържание. В това е лесно да се убедим, хвърляйки само бегъл поглед на тези основни сфери, в които Истината е била подложена на ново тълкувание.

В богословския порядък Първата Истина – това разбира се е Бог, Всемогъщият и Вездесъщ Творец на всичко, откриващ се във вярата и опита на верните – на Него, междувпрочем, не противоречи разумът на тези, които не отричат вярата. Бог – висшата цел на цялото творение, и Сам, за разлика от Своето творение, се явява цел на Самия Себе Си. Всичко сътворено съществува относно Него и в зависимост от Него, Който само Единствен от нищо, освен от Себе Си, не зависи. Той е сътворил света, за да Му се наслаждава, и всичко съществуващо в света е ориентирано към тази цел, която обаче човек може и да не достигне, ако неправилно се ползва от свободата си. Съвременното съзнание не може да понесе такъв Бог. Той е прекалено „личен”, прекалено “човечен” и прекалено “абсолютен”, прекалено безкомпромисен в това, което иска от нас. Той открива Себе Си само пред смирената вяра и това неизбежно отблъсква съвременния горд ум. На съвременния човек му е нужен “нов бог”, бог, повече съответстващ на такива днешни понятия като наука и бизнес. Да се намери такъв бог – ето към какво се стреми съвременната мисъл. Този стремеж е ясно изразен вече у Декарт, после той се оформя в деизма на Просвещението и достига целта си в немския идеализъм, където ние се срещаме с новия бог – не Същество, а идея, и то открита не за вярата и смирението, а построена от гордия разум, който вече не желае спасение, но все още чувства необходимост от “обяснение”. Това е мъртвият бог на философите, на които е нужна само първопричина, за да завършат системата си, а също и на “позитивните мислители” и на другите религиозни софисти, които избират бог само затова, че той им е “нужен” и разчитат после да го използват както намерят за добре. Всички съвременни богчета, било то отнасящи се към “деизма”, “идеализма”, “пантеизма” или “иманентеизма”, са всъщност разсъдъчни построения, издигнати от душите, станали безжизнени поради загуба на вярата в истинния Бог.

Атеистическите възражения против подобни божества са колкото неопровержими, толкова и неуместни, защото този бог е всъщност отсъствието на Бога. Безразличен към човека, нямащ власт да действа в този свят – само дето вдъхновява мировия “оптимизъм” – този бог е значително по-слаб от хората, които са го измислили. Не си струва да се говори, че на тази основа няма да бъде построено нищо стабилно, а затова – и то като много сериозно основание – либералите, изповядващи това божество, строят своя светоглед върху по-очевидната, макар едва ли по-устойчива основа – върху човека. По такъв начин нихилистическият атеизъм е само нагледна проява на това, което не просто се подразбира, а вече и присъства, макар и в няколко изкривени форми, в либерализма.

Етическата първопричина за вярата в подобен бог е съвършено същата, както и в атеизма, но тяхното вътрешно сходство е прикрито от метафорична мъгла. В християнския порядък цялата човешка дейност, се разглежда и оценява в светлината на това, което е бъдещ живот, живот след смъртта, живот, който никога не свършва. На невярващите е даже невъзможно да си представят какво значи за вярващия християнин този живот. За повечето съвременни хора този живот, както и Богът, са станали просто отвлечени идеи; да отричат или доказват Неговото съществуване за тях е безсмислено. За вярващия християнин пък бъдещият живот е непостижима радост, радост, превъзхождаща радостта от Богообщението, която му се дава още в този живот – в молитвата, Литургията, приобщаването със Светите Христови Тайни, защото тогава Бог ще бъде всичко във всичко и няма да има отпадане от тази радост, тя само безкрайно ще се увеличава. За истински вярващия утешение винаги има – предвкусването на вечния живот. Вярващият в “съвременния бог” не познава такова предвкусване и няма представа за радостта, известна на християните. И затова не може да вярва в бъдещия живот в такава степен, както последният. Точно обратното, ако той бъде докрай честен със себе си, ще му се наложи да признае, че той въобще не може да вярва в него.

Има две основни форми на подобно безверие, които се оказват единодушни с либерализма за тази вяра, а именно – протестантизъм и хуманизъм. Либерално-протестантската представа за бъдещия живот – уви, споделяна все повече и от тези, които се смятат за католици или даже за православни – подобно на всичко друго, отнасящо се към света на духовното, съдържа минимално изповядване на вярата, зад което в крайна сметка се скрива вярата в нищото. Според еснафското мнение бъдещият живот се е превърнал в някакъв призрачен подсвят, място за “заслужен отдих” след трудовете в настоящия живот. Никой няма за него ясна представа, защото то не съответства на реалността и е по-скоро някаква емоционална проекция, утешение за тези, които не желаят да погледнат право в лицето това, което стои зад тяхното безверие.

Подобни “небеса” са плод на съчетанието между християнска терминология и обичайния светски мироглед. Те не изглеждат убедително за нито един от тези, които осъзнават, че компромис по толкова основополагащи въпроси е невъзможен, и от тях няма да се съблазни не само истинският православен християнин, но и последователният нихилист. Обаче компромисът на хуманизма е още по-малко убедителен. Той даже претендира за това, неговата идея да съответства на реалността, всичко е не повече от метафора и риторика. Хуманистът съвсем не говори за небесата, но си позволява да говори за “вечното”, като най-същественото в гръмките му фрази са “вечните ценности” или “вечният дух на човечеството”. Възниква справедливият въпрос: има ли думата “вечен” въобще някакъв смисъл в тези фрази? В хуманистическия стоицизъм “вечното” е свързано с толкова нищожно и неуловимо съдържание, че става практически неотделимо от материалистическия и детерминистически нихилизъм, който – не без основание – се стреми да го унищожи.

Във всеки случай, стане ли дума за либерален “християнин” или още повече за либерален хуманист, тяхната неспособност да повярват във вечния живот се корени в едно и също обстоятелство: те вярват само в този свят, те нямат нито опит, нито знания, нито вяра в другия свят, и главното: те вярват в такъв бог, който не е способен да възкресява мъртви.

Извън пределите на своята риторика те и двамата, и изкушеният протестант, и хуманистът, осъзнават, че в тяхната вселена няма място ни за Небе, ни за вечност. Тяхната изцяло либерална чувствителност е – все още не-трансцедентален, но иманентен източник за своето етическо учение, а техният бистър ум е даже способен да преобърне тази faute de mieux (по липса на по-добро б. пр.) в позитивна апология. От тяхна гледна точка да се живее без надежда за вечен живот и без страх от вечна болка представлява и “реализъм”, и “мъжество”, за да води “добродетелен живот” в този свят, привърженикът на либералния възглед не се нуждае от вяра в Небесата или ада. Ето доколко е силно либералното съзнание, изобщо нестигащо до смисъла на смъртта.

Даже ако няма безсмъртие, вярва либералът, животът може да се преживее цивилизовано, обаче по-дълбоката логика на Иван Карамазов утвърждава, че ако няма безсмъртие, то всичко е позволено. Хуманистическият стоицизъм е възможен за някои отделни личности в някакъв период от време, но дотогава обаче, докато заложеното в него отрицание на безсмъртието не се обърне против него самото. Либералът живее в рай за глупаци, който неизбежно трябва да се разруши пред лицето на истината. Ако, както вярват либералите и нихилистите, смъртта е изчезване на личността, то и този свят, и всичко, което е в него – любов, добро, святост, все едно, че не съществуват. Каквото и да прави човек, то неговите дела няма да имат глобални последици и целият ужас на такъв живот е скрит за човека чрез стремежа му да измами себе си. “Всичко е позволено”, и нито надеждата за другия свят, нито страхът пред него вече не могат да спрат човека по пътя към чудовищни експерименти и самоубийствени мечтания. Тогава се сбъдват “пророческите” думи на Ницше, казани за новия свят, възникващ от подобен светоглед:

“На всичко, което по-рано се е смятало за истина, не трябва да се вярва и дума. Всичко, което някога се е презирало като грешно, забранено, недостойно и убийствено, днес цъфти като цвете на най-чудните пътища на истината”[1].

Слепотата на либерала е пряка предшественица на нихилистическия, или по-конкретно – на болшевишкия морал. Последният е нещо по-различно от последователното, системно прилагане на практика на либералното безверие. Иронията е в това, че именно в този момент, в който се осъществява най-заветното желание на либерализма, когато цялото човечество ще бъде освободено от бремето на трансцеденталните норми, когато ще изчезне даже престорената вяра в другия свят, именно в този момент животът, какъвто си го представя либералът, и към какъвто се стреми, ще стане за него невъзможен, защото създаденият от безверието “нов човек” ще бъде способен да гледа на либерализма като на последната от тези илюзии, от които така е искал да се избави самият либерализъм.

В християнския ред и политиката също е била основана на Абсолютната Истина. Главната форма на управление, основана на Християнската Истина, се явява православната Християнска Империя, в която върховната власт принадлежи на монарх, а управлението става отгоре надолу посредством иерархическа социална структура. В следващата глава ние ще се убедим, че политиката, отричаща Християнската Истина, трябва да признае “народа” за върховен управител, а управлението да тръгне отдолу нагоре и обществото да бъде представено формално като “равноправно”. Очевидно тези две форми са абсолютно противоположни една на друга, бидейки полярни в своите концепции както в изходните точки, така и в целта на управлението.

Православната монархия – това е богоопределената форма на управление, ориентирана в основата си към другия свят, следваща християнското учение за Истината и поставяща си като основна цел спасението на душите. Нихилистическата форма на управление, на която повече от всичко ѝ подхожда названието анархия, е установена от човека и е ориентирана изключително към този свят, тя не включва никакви висши цели освен земното щастие.

Както можем да се досетим, либералната представа за властта се опитва да съедини две взаимно непримирими идеи. В ХІХ век този компромис приема формата “конституционна монархия” – още един опит да се съчетае старата форма с ново съдържание; а днес главни представители на либералната идея се явяват “републиките” и “демокрациите” в Западна Европа и Америка, болшинството от които съхраняват твърде несигурното равновесие между силите на властта и революцията, изповядвайки вярата и в едната, и в другата.

Между другото, не е невъзможно да се вярва и в двете с еднаква искреност и ревност, а и никой никога всъщност не е вярвал. Конституционните монархии наистина смятали, че им се удава този компромис. Например Луи Филип заявявал, че управлява “по Божия благодат и по волята на народа”. Обаче тази формула съдържа две взаимно изключващи се части, което е очевидно не само за монархистите, но и за анархистите[2].

Формата на управление е надеждна, докато има за основа Бога и следва Неговата воля, а либералната форма на управление очевидно не е такава. Либералите смятат, че управлява не Бог, а хората, Бог пък е един вид “конституционен монарх”, Чиято власт е предадена на народа и Чиито функции и днес са чисто церемониални. Либералът вярва в Бога със същия риторически плам, с който вярва в Небесата. Управлението, основано на подобна вяра, на практика малко се отличава от управлението, устроено върху пълното безверие. Макар че днес се е съхранила известна стабилност, стрелката очевидно клони към страната на анархията.

Може да се приеме едно от двете: управлението може да се осъществява или по благодат Божия, или по волята на народа, може да се вярва или в авторитарната власт, или в революцията. Компромисът по тези въпроси може да бъде само външен, и то временен. Революцията, както и безверието, което винаги я съпътства, няма да спре на средата на пътя. Това е сила, която веднъж пробудила се, вече няма да се спре, докато не превърне във всеобщо царство този свят, което нагледно демонстрира историята на последните две столетия,

Либералите, надявайки се да успокоят революцията, винаги са ѝ правели отстъпки, което показва, че им липсва тази истина, която би могла да ѝ се противопостави. Обаче така може само да се забави революцията, но не и да се предотврати неизбежният край. Да се противопоставя на революцията своя собствена, друга революция, както и да се нарича тя: “консервативна”, “духовна” или “на ненасилие”, значи не само да не се разбира размахът и природата на съвременната революция, но и да се приеме нейният първи принцип: старата Истина вече не е истина, нейното място трябва да заеме новата истина. В следващата глава ние ще развием тази мисъл, по-подробно разглеждайки целта на революцията.

В целия либерален светоглед, тоест в неговото богословие, етика, политика и други сфери, за които тук не сме говорили, истината е отслабена, смекчена, свързана с компромиса. Истината, която е била някога абсолютна, е станала по-малко определена, ако не и напълно относителна. Възможно е за известно време да се съхранят плодовете на такава система и истина, в която ние не сме уверени или се съмняваме, но върху тази неувереност и върху опита за нейното обосноваване с помощта на релативистки доктрини е невъзможно да се създаде нещо позитивно. Либерализмът няма и не може да има никакво философско оправдание, неговата апология, ако не е просто риторическа, то е само емоционална и прагматическа. Обаче най-странното се заключава не в неадекватната либерална доктрина, но в пълната забрава от самия либерализъм на тази неадекватност.

Този факт, предизвикващ справедливо възражение у критиците на либерализма, има само едно удовлетворително обяснение. Либералът не се безпокои от недостатъците и противоречията, лежащи в самата основа на неговата философия, защото главният негов интерес принадлежи към съвсем друга сфера. Ако не се опитва да построи политическа и обществена система върху Божествената Истина, ако той равнодушно се отнася към съществуването на Небето и ада, ако той възприема Бога като чиста идея за някаква неясна безплътна сила, то това е само защото него много повече го интересуват задачите и целите на този свят, а всичко останало му се струва доста мъгливо и абстрактно. Либералът може да го интересува културата, образованието, бизнеса или просто жизнените удобства, но във всички негови занятия напълно отсъства категорията Абсолютно. Той не е способен или не желае да мисли за всеобщите глобални въпроси. Жаждата по Абсолютната Истина е изчезнала, тя е погълната от светските грижи.

В либералния свят истината е обучение, напълно съвместимо със светското. Но “всякой, който е от истината, слуша гласа Ми” (Иоан 18:37). Честно търсещият Истината не може в края на краищата да не застане пред избора: да приеме ли или да отхвърли Господ Иисус Христос, Който е “пътят и истината и животът”(Иоан 14:6), Истина, която се противопоставя на света и се явява упрек към всяка приземеност. Либералът, смятащ, че се намира в безопасност от тази Истина, напомня богаташа от притчата, който е отегчен от светски интереси и мисли, но не желае да се откаже от тях заради смирението, бедността и униженията, съпътстващи истинския търсач на Истината.

Ницше е дал още едно определение или по-скоро е коментирал своето определение на “няма Истина”, така: “Няма отговор на въпроса, защо?”[3]. По такъв начин нихилизъм означава, че няма отговори на основните въпроси, което значи, че няма позитивни отговори; а самият нихилист е този, който приема предполагаемото “не”, с което на тези въпроси отговаря вселената.

Има обаче два начина за признаване на този отговор. Първият – това е пътят на крайностите, когато този отговор е изразен ясно и отчетливо, и е заложен в програмата за революции и разрушения; това е всъщност чистият или активен нихилизъм, тъй като по думите на Ницше, “нихилизмът е не просто вяра в това, че всичко е достойно за гибел; не, нихилистът и сам натиска плуга, сам ускорява разрушението”[4]. Но има и умерен път на пасивен или вътрешен нихилизъм, за който и става дума тук; това е нихилизмът на либерала, хуманиста, агностика, който се съгласява с това, че “няма Истина“ и повече не задава основополагащи въпроси. Активният нихилизъм предполага този нихилизъм на скептицизма и безверието.

Тоталитарните нихилистически режими предприемаха безжалостно “преобучаване“ на своите народи, считайки това за най- важна част от своите програми. Малцина от подложените на този процес, па макар и в течение на кратък период, са избягвали неговото влияние: в обстановка на нощен кошмар неизбежно се загубва чувството за реалност и истина. По-фино, напълно хуманно по своите средства, но не по-малко нихилистическо по своите последствия, преобучаването се среща и в така наречения свободен свят, и никъде то не се провежда така последователно и ефективно, както в неговия интелектуален център – в академическите среди.

Тук външната принуда е заменена от вътрешното убеждение. Всичко се управлява от убийствения скептицизъм, скрит под остатъците на “християнското наследство”, в което вярват малко, а с дълбока убеденост още по-малко. Учените днес са се отказали от своята основна задача – да предадат на хората Истината, а престореното „смирение”, опитващо се да скрие този факт под изтънченото бърборене за “ограничеността на човешкото знание”, е всъщност поредната маска на нихилизма, която с охота надяват не само съвременните екстремисти, но и либералните учени. Младежта, докато не са я “подковали“ в академическа среда, все още жадува Истината, а я обучават не в Истината, а в “история на идеите”, или направляват нейните интереси в руслото на “сравнителното образование”. Възникващите релативизъм и скептицизъм, заложени в подобно образование, са способни окончателно да унищожат всяка естествена жажда за Истината.

Академическият свят – и това не са лекомислени думи, на мен ми е твърде трудно да ги произнеса – е станал днес в значителна степен източник на разложение и разврат. Четенето на трудове и слушането на лекции от хора, невярващи в Истината, е пагубно, обаче още по-пагубно е, когато Истината се подменя с образование и наука, превръщащи се в самоцел, непредставляващи нещо повече от пародии на Истината, на които трябва да се служи и които се превръщат във фасада, прикриваща пустотата. Простото възприемане на такова външно положително свойство като честността на най-добрите представители на академическия свят е вече гибелно, защото служи не на Истината, а на скептическия научен светоглед и само още по-ефективно увлича в субективизма и безверието, скрити зад този светоглед. Гибелно е вече просто да се живее и работи в атмосфера, пронизана от лъжливи представи за истината, където християнската Истина се счита за несъвместима с основните академически занятия, и тези, които все още вярват в Истината, могат само понякога да извисят своя глас, за да бъдат чути сред скептицизма, култивиран от академическата система. Злото се корени в същността на самата система, основана на неправда, неистина и крайно рядко в някои нейни представители – преподаватели, на които системата позволява и които вдъхновява да проповядват неистини.

Либералът е човек светски, загубил своята вяра, а загубата на вярата – това е началото на края на този порядък, който се основава на тази вяра. Тези, които не вярвайки се стремят да съхранят престижа на вярата, предоставят на своите противници мощно оръжие. За самите тях метафорическата вяра е самоубийствена.

Радикалите нападат либерала от всички страни и риториката, имаща вид на завеса, не може да го защити от ударите на техния остър меч. Под напора на такава яростна атака либералът отстъпва крачка по крачка, принуден да признае справедливостта на обвиненията и неспособен да противопостави на тази негативна критическа истина, своята собствена позитивна истина. Накрая, след дългото отстъпление крачка по крачка, либералът като че ли изведнъж се пробужда и открива, че старият ред, незащитен и беззащитен, се е оказал сринат, и новата, по-”реалистична” и жестока истина е заела неговото място.

Либерализмът е първата степен на нихилистическата диалектика и принадлежи към нея по силата на това, че неговата вяра е пуста, и тази пустота извиква на живот още по-нихилистична реакция – реакция, която още по-силно от либерализма провъзгласява своята “любов към истината” и в същото време още по-далече отвежда човечеството по пътя на заблужденията. Тази реакция е втората степен на нихилистическата диалектика, а именно реализмът.

2. Реализъм

Реализмът за който сега говорим, ние разбираме като общ термин, включващ в себе си различните форми на “натурализма” и “позитивизма”. В своя най-прост вид той представлява онова учение, което под името “нихилизъм” популяризира в романа си “Бащи и деца” Тургенев. Образът на Базаров представлява типа на “новия човек”, появил се в Русия в шейсетте години на миналия век. Това са предишните материалисти или детерминисти, сериозно разчитащи, като например Димитрий Писарев, да намерят път за спасението на човечеството с помощта на анатомирането на жаби или да докажат отсъствието на душа с това, че тя не може да бъде наблюдавана при аутопсията. Не ви ли напомня това за съветските “нихилисти”, “новите хора” от шейсетте години вече на нашия век, които доказваха, че няма Бог, защото не са Го видели в космоса. Такъв нихилист към нищо не изпитва уважение, не се прекланя пред никакви авторитети, нищо, както той смята, не приема на вяра, всичко оценява в светлината на науката, представляваща за него единствена, абсолютна и изключителна истина, отрича идеалистическото и абстрактното в полза на конкретното и фактическото. Той не вярва в нищо освен това, че всичко “висше” в човека, отнасящо се към сферата на разума и духа, може да се сведе до “нисшето”, тоест материята, чувствеността, физиологията.

За разлика от размитостта и мъглявостта на либерализма реалистическият светоглед изглежда по-отчетлив и ясен. Мястото на агностицизма или уклончивия деизъм се заема от открития атеизъм, а мъглявите “висши ценности” се заменят от голия материализъм и егоизъм. Във вселената на реалиста всичко е отчетливо и ясно с изключение на това, което най-много се нуждае от точност и яснота, а именно определението в какво е нейното начало и край. В същото време, в което либералът възприема основните въпроси на битието като в мъгла, реалистът е по детски наивен: за него те просто не съществуват, за него въобще няма нищо освен очевидното.

Ние вече говорихме в първата част на настоящата глава, че подобен реализъм противоречи сам на себе си, независимо от това приема ли вида на “натурализма”, опитващ се да утвърди абсолютния материализъм и детерминизъм, или на “позитивизма”, имащ за своя цел отричането на всякакъв абсолют, или пък на доктринерския “агностицизъм” с неговата невероятна готовност да разсъждава за “непознаваемостта” на крайната реалност. Впрочем споровете тук имат чисто теоретически характер, тъй като реализмът, противоречащ сам на себе си, съвсем не се възприема като философия. Той е наивен, неорганизиран начин за мислене на практичния човек, несвикнал високо и сериозно да мисли, който в нашия век на всеобщо опростяване се надява да наложи на целия свят своите простовати критерии и идеи. Ако се разгледа на малко по-друго ниво, то реализъм ще се окаже и също толкова наивният начин за разсъждаване на учения, привързан към очевидните изисквания на своята специалност и незаконно опитващ се да наложи научни критерии на тези сфери, които лежат извън пределите на науката. В последния случай се налага разделяне на “наукоподобната“ от “законната” наука[5]. Така нашите забележки са насочени не против самата наука, а против произволното прилагане на нейните критерии и методи, така разпространено днес.

Правилно ли ще бъде да се нарече такава философия нихилизъм? Или по-точно, явява ли се тя нихилизъм в това му значение, в което ние приехме този термин. Ако Истината във висш смисъл е знание за началото и края на всички неща, определение на Абсолюта, и ако нихилизмът е учението за това, че такава Истина не съществува, то очевидно е, че смятащите научните знания за единствена истина и отрицаващите това, което лежи извън тях, се явяват нихилисти в най-точния смисъл на думата. Благоговението пред фактите в никакъв случай не може да бъде признак за любов към Истината, но както ние отбелязахме по-горе, се явява нейна пародия. Това е самонадеяният стремеж да се замени цялото с неговата част, горд опит да се построи от купчината факти още една Вавилонска кула, за да се изкатерят на нея Истината и Мъдростта. Обаче Истината може да се постигне само ако се падне ничком и със смирение се приеме това, което се дава свише. Неискреното смирение на учените реалисти, тези маловерци, не е в състояние да скрие тяхната гордост, стремяща се да заеме Божия престол. Те в своята нищожност ценят своите “изследвания” повече от Божественото Откровение. За такива хора “няма Истина”, и ние можем да кажем за тях това, което някога е казал за гръцките езически учени св. Василий Велики: “И без съмнение, излиществото светска мъдрост ще им донесе някога увеличаване на тежестта на осъждането им за това, че с такова внимание са вникнали в простите предмети, а преднамерено са си затваряли очите за разбирането на Истината”[6].

До настоящия момент ние не сме посочили още разликите между първата и втората степен на нихилизма. Болшинството либерали също признават науката за изключителна истина, по какво тогава те се различават от реалистите? Различието е не толкова в ученията – реализмът в определен смисъл е лишен от илюзии и систематизиран либерализъм, – колкото в акцентите и мотивациите. Либералът е безразличен към Абсолютната Истина, подобно отношение се корени в неговата изключителна привързаност към тукашния свят. При реалиста това безразличие преминава във враждебност, а привързаността му към света – във фанатична преданост на този свят. За такива необичайни последствия трябва да има сериозна причина.

Сам реалистът би казал, че причината се крие в неговата любов към истината, непозволяваща му да вярва във Висшата Истина, защото тя не е “нещо повече от фантазия”. Към тази гледна точка се е придържал Ницше, виждайки в нея това изначално християнско свойство, което пък се е обърнало против християнството. “Чувството за Истината, така дълбоко развито в християнството, в края на краищата е въстанало против фалша и измислеността на всички християнски обяснения на света и на неговата история”[7]. Разбрани в правилния контекст, тези думи имат някакъв дълбок смисъл, макар и твърде изопачен и частичен.

Ницше е въставал непосредствено срещу християнството, обезсмислено от либералния хуманизъм, християнство, в което безкомпромисната любов към Абсолютната Истина и предаността към Нея, са били крайно редки или въобще са липсвали, християнство, превърнато в не нещо повече от нравствен идеализъм, подкрепен от естетическо чувство.

Подобно на Ницше “руските” нихилисти са въставали против романтическия идеализъм на “излишния човек”, живеещ в мъгливата област на фантазията, лишена от каквито и да било знания за духовния или другия свят. Подобна псевдодуховност е толкова далече от Християнската Истина, колкото и нихилистическият реализъм. Но и християните, и реалистите са обладани от стремеж към Истината, воля, която не може да се измами, страст да се достигне до първоизточника на нещата, да се намери тяхната първопричина. И едните, и другите смятат за неудовлетворителен всеки довод, неотнасящ се към някой абсолют, неизискващ доказателство. И едните, и другите са яростни врагове на лекомисления либерализъм, отказващ да се отнася сериозно към основополагащите неща и невъзприемащ цялата сложност на човешкия живот. Именно този стремеж към Истината проваля всички опити на либералите да съхранят идеите и институциите, в които не вярват докрай и които не са основани на Абсолютната Истина. Какво е това Истина? Човекът, за когото това е въпрос на живот и смърт, въпрос неотложен, няма да приеме либерално-хуманистичния компромис. Този, който макар и веднъж с цялото си същество си е задал този въпрос, вече никога няма да се задоволи с подмяната, с която се задоволява светът.

Но не е достатъчно само да се постави този въпрос, трябва да му се намери отговор, иначе питащият ще се окаже в състояние по-лошо от предишното. Християнинът намира единствено възможния отговор в Бога и Неговия Син, докато реалистът, който няма допирни точки с християнския живот и одушевяващата го Истина, си задава този въпрос в духовен вакуум и е готов да приеме първия попаднал му отговор. Погрешно приемайки християнството като поредна форма на идеализма, той го отрича, и се превръща в поклонник на единствената реалност, съществуваща за духовно слепите – видимия свят. И днес, колкото и високо да ценим честността на безсмислено последователния материалист или атеист, никакво човеколюбие не може да ни застави да открием у него онази любов към Истината, която някога го е вдъхновявала. Сега той е по-скоро жертва на криворазбрана любов към Истината, превърнала се в болестно състояние и завършила с отричане на самата себе си. Мотивировката на реалиста впрочем не е съвсем коректна. Той твърди, че знае това, което според собствената му теория за знанието, е невъзможно да се знае: както вече отбелязахме по-горе, отрицанието на Абсолютната Истина е самò по себе си абсолютна истина. А той постъпва така, защото има своя тайна мотивировка. Тя се състои в предпочитанието му към ценностите на този свят пред Истината.

Безжалостният реалист и “търсач на истината” Ницше, прелъстен от образа на “свръхчовека”, завършва с пробуждането на стремежа си към неистина и стремежа към власт. Марксическият реализъм в името на революционния хилиазъм (земен рай – б. пр.) завършва с чудовищна лъжа и измама, каквито светът дотогава не е познавал.

Любовта към истината, изгубила своя истински обект, минава за ирационална причина и се превръща в принцип на гибелта и разрушението, става враг на Истината, която не е могла да достигне, враг на всяка система, основана изцяло или частично на Истината, и в края на краищата във враг на самата себе си.

Тя се превръща фактически в най-съвършената пародия на християнската Истина. Там, където християнинът търси окончателния смисъл на всичко и не се удовлетворява от нещо, докато не види, че той се опира на Бога и Неговата воля, там реалистът също се съмнява във всичко, но само за да отхвърли всяко предположение за нещо висше и да опрости и сведе всичко до най-очевидното и “основополагащо” обяснение. И докато християнинът във всичко вижда Бога, реалистът вижда само “расови” или “полови отношения” или “начин на производство”.

Макар че на реализма са присъщи такива християнски качества, като простота и честност, които са съвършено чужди на либералното съзнание, то той ги използва само за да се присъедини към либералната атака срещу християнската Истина и да я доведе до логическия завършек: пълното обезсмисляне на тази християнска Истина. Това явления е започнало вяло и нерешително в либерализма, набрало е пълна сила в реализма и е достигнало до катастрофален край. Ницше е предвидил, че нашият век ще бъде “триумф на нихилизма“. Иаков Бурхард, този разочаровал се либерал, видял в него приближаването на епохата на диктаторите, които ще бъдат terribles simplificateurs (ужасни опростители – б. пр.). Сбъдването на това предсказание в политическата сфера ние виждаме във фигурите на Ленин, Сталин, Хитлер и Мусолини, предложили радикално “прости” решения на най-сложните проблеми. В по-широки мащаби нихилистическото опростяване се вижда в тази всеобща популярност, с която се ползва нисшата степен на знанието, научността, а също в примитивните идеи на Маркс, Фройд и Дарвин, на които преди всичко се опира съвременната мисъл и целият съвременен живот.

Ние казваме “живот”, защото искаме да подчертаем, че нихилистическата история на нашия век не е нещо, привнесено отвън или отгоре, но в своята основа тя се е зараждала и отглеждала на нихилистическата почва, подготвена в сърцата на хората. Най-ужасните събития в нашия век се явяват резултат от този еснафски, повседневен нихилизъм, който съществува в живота, мисленето и стремежите на обикновените хора. В този смисъл е много поучителен светогледът на Хитлер, защото в него най-екстремалният и чудовищен нихилизъм се гради на основата на обикновения, даже типичен реализъм. Хитлер разделял всеобщата вяра на „наука”, “прогрес” и “просвещение” – макар, разбира се, не към “демокрация” – и бил привърженик на практическия материализъм, който с презрение отхвърля всяко богословие, метафизика, всяка мисъл или действие, отнасящи се към другия свят, освен този “тук и сега” и се гордеел със своята способност да свежда всички проблеми до техните най-прости основи[8]. Той цинично благоговеел пред такива принципи като продуктивност и полезност, узурпиращи “контрола над раждаемостта”, смеел се на институцията брак, считайки я само узаконяване на половия импулс, който трябва да бъде „свободен”, приветствал стерилизацията на “негодните” елементи, презирал “непроизводителните елементи”, към които отнасял монасите, виждал в кремацията само практическо решение на проблема с труповете и не се колебаел да използва пепелта или даже кожата и мазнината на покойниците в производството. Той имал квазианархическо недоверие към всички свещени и чисти институции, в частност към Църквата с нейните “предразсъдъци” и “остарели” закони и обреди. Ние знаем за неговата ненавист към институцията Монархия, станала решаващ фактор за отказа му от титлата император. Той наивно вярвал в “естествения човек”, “здравото животно”, презиращо християнските добродетели, в частност девствеността, пречеща на “естественото функциониране” на тялото. Той изпитвал простодушно удоволствие от съвременните удобства и приспособления, особено от автомобила и от това чувство за “свобода” и скорост, което той дава.

Твърде малко от този Weltanschaung ־ светоглед не се споделя днес от милиони наши съвременници, особено младите, считащи себе си за “просветени” и “свободни”, твърде малко все още не се явява типично съвременно. Именно на почвата на този реализъм, в който не е останало място за “сложния” християнски мироглед и най-важните реалности на духовния свят, процъфтяват предразсъдъците и вулгарното лековерие. Благонамерените хора се надяват, че критикувайки ирационализма и защитавайки “разума”, “науката” и “здравия разум”, те ще предотвратят идването на поредния Хитлер.

Но вън от контекста на християнската Истина тези ценности, съставляващи свой собствен реализъм, не предотвратяват, а напротив, подготвят идването на нов опростител. Най-характерните представители на подобно опростенчество се явяват днес властниците в Съветския съюз, превръщащи “науката” и “здравия разум” в нова религия, и горчиво се мамят тези, които се надяват да получат помощ от тези крайно суеверни хора.

Реализмът несъмнено принадлежи към “духа на този век” и всички, които чувстват, че имат този дух, трябва така или иначе да се приспособят към него. Така хуманизмът, имащ в предишното по-безметежно време повече идеалистическо-либерална окраска, е дошъл до извода за необходимостта “да се променя заедно с времето” и е усвоил по-реалистичен тон. Най-наивните са основали нова хуманистическа “религия”, отъждествяваща себе си с “науката” и “прогреса” и издигаща в догма противоречията[9], за които вече говорихме.Такива хора са способни даже в марксизма да видят род хуманизъм.Даже у най-изтънчените съвременни хуманисти, у най-школуваните държавни деятели и учени безпогрешно може да се отгатне реалистическата тоналност. Тя се проявява в превземането от научните методи и оценки на последните крепости на класическото хуманитарно образование. Нито един учен, с какъвто и предмет да се занимава, не може да бъде уверен в успеха на своята работа, ако тя не бъде максимално “научна”, което на практиката означава “наукообразна”. Реализмът присъства в стоическия, “мъдър” от светска гледна точка, често циничен тон на всички съвременни хуманисти с изключение на най-наивните и религиозните; тяхната въображаема “свобода от илюзии” се явява в голяма степен все същото разочарование; сега те “знаят по-добре” от бащите си, които са се утешавали с вярата във “високите истини”.

Т. e., хуманизмът се е примирил с реализма, а следователно, както смятат неговите привърженици, с реалността. Днес хуманистът вижда в прехода от либерализъм към реализъм не просто резултата от разочарованието, а процес на “усъвършенстване”. Обаче православният християнин вижда в него нещо съвсем друго. Ако либерализмът само се е опитал да скрие висшите истини, засягащи Бога и духовния живот, в мъглата на “търпимостта” и агностицизма, задачата на този реализъм, за който ние тук говорим, е да ги “отмени” съвсем.

На втората степен на нихилистическата диалектика Небето се е скрило от погледа на хората и те са решили никога повече да не откъсват своя поглед от земята и да живеят само в този свят и само заради него. Това реалистическо решение в еднаква степен присъства както в сатанинските прояви на болшевизма и националсоциализма, така и в изглеждащите невинни “логически позитивизъм” и научен хуманизъм. Последствията от това решение остават скрити за този, който го приема, тъй като те се проявяват в тази реалност, за която реализмът е сляп. Тази реалност се намира съответно по-ниско и по-високо от тесния реалистичен свят.

На нас ни предстои да видим как скриването на Небето освобождава непредполагаеми, неочаквани тъмни сили, осъществяващи на дело кошмара на нихилистическата мечта за “нова земя”, както и реалистическият “нов човек” все по-малко напомня митичния “високоразвит” съвършен хуманоид, а все повече “нечовек”, неизвестен досега на човешкия опит.

Сега ще се обърнем към следващата степен на нихилистическото развитие – към витализма.

3. Витализъм

Повече от век либерализмът и витализмът водеха човечеството по пътя, завършващ с някакъв “обрат”, за който така много слушаме днес – ”великолепен нов свят”, роботизирана технологична система, в която всички световни проблеми ще се решават за сметка на поробването на човешката душа. Тази рационално планирана утопия предизвика многобройните протести на тези, които се опитваха да защитят личните и насъщни, непланирани и несистематизирани потребности на човешката природа, които са не по-малко съществени даже за чисто земното “щастие”, отколкото материалните потребности, които разбира се са по-очевидни. Такъв протест в името на “живота“, каквото и да се разбира под това понятие, ще бъде несъмнено задушен в реалистическия рай.

Като основен интелектуален тласък за възникването на виталистичното движение послужи реакцията против изключването на висшата реалност от реалистическия “опростен” свят, което обуслови в същото време, трябва да се признае, пълния провал на витализма. Без да имат достатъчно основание в християнската Истина, даже без да Я осъзнават, тези, които са се заели да поправят основните недостатъци на реализма, изобретиха и лекарства, оказали се не само безсилни, но и вредни, и превърнали се в симптом на още по-усложнило се заболяване, което са били предназначени да лекуват.

Както реализмът, бил той и реакция против мъглявостта на либерализма, обрекъл себе си на безплодие, приемайки свойственото за либерализма неведение за Висшата Истина, така и витализмът подрони своите собствени очаквания, приемайки за основополагаща предпоставка критиката на Абсолютната Истина, критика, свойствена за реализма, против който витализмът се опитва да се бори. Колкото и да тъгува витализмът по “духовното” и “тайнственото”, той никога няма да ги търси в християнската Истина, защото за него тя е толкова “остаряла”, колкото и за пълния слепец – реалиста. За виталистическата гледна точка е особено типична жалбата на В. Б. Йитс, споделена в неговата автобиография: “Хъксли и Тиндал ме отвращават, защото ме лишиха от наивната религия на моето детство”. Каквото и да бъде психологическото основание за избора на такава гледна точка, тя няма никакво отношение към правдата и последиците ѝ са твърде печални. Не ще се намери нито една форма на витализма, която да не бъде натуралистична и чиято програма да не започва и завършва в този свят, както и трактовката ѝ за другия свят да не прилича на пародия. Отново ще отбележим, че нихилизмът прогресира, повтаряйки и преумножавайки грешките на предишните степени в следващите.

И дума не може да става, че витализмът се връща към християнската или каквато и да е друга истина, макар че самите виталисти понякога се опитват да претендират за това. Много критици са отбелязали псевдорелигиозния характер даже на марксизма, макар това определение да е приложимо само към лъжливо насочената ревност на най-ярките му привърженици, а съвсем не към неговото учение, което прекалено очевидно е антирелигиозно по своята същност. Във витализма проблемът за псевдорелигиозността стои твърде сложно. Тук напълно понятната скръб за загубените духовни ценности се усилва и от една страна води до субективна фантазия, понякога към явен сатанизъм, който хората, лишени от духовен разсъдък, приемат за откровение на “духовния” свят, а от друга страна, към неоснован на нищо еклектизъм, привличащ идеи от всички времена и народи и установяващ чисто външна връзка между отделните неправилно разбрани части и собствените си лъжливи концепции. Неотменни елементи на много виталистически системи се явяват псевдодуховността и псевдотрадиционализмът, срещащи се както поотделно, така и заедно. Затова трябва с голямо внимание да се отнасяме към заявленията на тези, които възнамеряват да възстановят “духовната” същност на живота и по-особено към онези от тях, които наричат себе си съюзници или привърженици на “християнството”. Духовните заблуждения са много по-опасни от простия материализъм, и в третата глава на настоящата книга ние ще се убедим, че голяма част от това, което минава днес за “духовност”, представлява на практика “нова духовност” и е рак, породен от нихилизма, проникващ в здравите организми и разрушаващ ги отвътре. Тази тактика е напълно противоположна на откритата реалистическа атака срещу Истината и духовния живот, но това е не по-малко нихилистическа тактика, само че вече на следващ етап от развитието си.

На разсъдъчно ниво витализмът предполага отрицание на християнската Истина в съчетание с някои псевдодуховни претенции. Обаче даже осъзнавайки това, ние все пак ще се окажем неподготвени за разбирането на виталистическото движение, ако преди това не сме се запознали с духовното състояние на хората, станали негови носители. При либерализма и реализма нихилистическото заболяване е все още повърхностно, принадлежащо в основата си към областта на философията и разпространяващо се сред интелектуалния елит. При витализма, както и при марксизма ־ най-крайната проява на реалистическото съзнание, тази болест се развива не само качествено, но и количествено: за първи път обикновените хора започват да проявяват признаци на нихилизъм, който преди е бил ограничен сред неголеми общности.

Това обстоятелство несъмнено се намира в пълно съответствие с вътрешната логика на нихилизма, тъй като той, подобно на християнството, което е призван да унищожи, се стреми към всеобщност. В средата на XIX век най-възприемчивите мислители вече са предвидили перспективата “събуждане“ на масите, от които трябва да се възползват “ужасните опростители”, а във времето на Ницше, един от най-могъщите “пророци” на витализма, това предчувствие прераснало в увереност. Ницше вече е можел да види как “смъртта на Бога хвърля своята първа сянка в Европа” и макар “събитието само по себе си да е твърде велико, твърде отдалечено, твърде превъзхождащо възприемателните възможности на повечето хора, за да се предполага, че съобщението за него е могло да стигне до тяхното съзнание”, децата на този идващ век[10], век, ако си спомним, на триумфа на нихилизма, са станали такива хора като Ницше.

Християнската Истина, която се стремял да подрони либерализмът и която реализмът нападал, не е просто философска истина, а Истина на живота и спасението, и когато сред масите, възпитани в тази Истина, започва да се разпространява убеждението, че Тя повече не е достойна за доверие, в резултат се получава не просто излъскан скептицизъм, с който се утешават някои либерали, а духовна катастрофа с гигантски размери, чиито последици ще бъдат осезаеми във всички сфери на човешкия живот и мислене. Мислителите, подобни на Ницше, вече са виждали първата сянка на тази катастрофа и са били в състояние повече или по-малко подробно да я опишат и да предугадят някои последствия. Обаче тези последствия стават по-очевидни, когато нейната сянка се прокраднала в сърцата на широките маси. В края на XIX век все повече и повече обикновени хора започват с безпокойство да търсят това, с което биха могли да заменят Бога, умрял в сърцата им – картина, така характерна и за нашата съвременност. Това безпокойство се превръща в движеща сила на витализма, негова суровина, която удобно се облича във формата на току-що разгледаните от нас интелектуални предположения на майсторите, вдъхновени от последните повеи на “духа на този век“.

Ние свикнахме да разглеждаме това безпокойство преди всичко от гледна точка на неговото използване от нихилистическите демагози, но в същото време то е служило и като важен стимул на виталистическото изкуство и религия. Присъствието на този компонент в болшинството виталистически явления обяснява защо за разлика от привидното “здравомислие” на либерализма и реализма, витализмът проявява симптоми не само на интелектуално отклонение, но и на духовна и психологическа дезориентация.

Не би било лошо преди да преминем към разглеждане на външните прояви на витализма в областта на философията и изкуствата, по-подробно да се спрем на някои по-общи форми на стоящото зад него смътно безпокойство. Наистина ли то характеризира нихилизма? Могат да ни обвинят, че сме преувеличили значението му, че това е просто нова форма на съществуващото преди, нелеп опит да се издигне нещо обикновено до ранг на нихилизъм. Това мнение несъмнено има някои основания, обаче едва ли може да се отрече, че това, което виждаме днес, в цяла поредица от най-важни аспекти се отличава от всичко предшестващо. За първи път в цялата си история днес безпокойството се разпространява така широко, че става почти всеобщо. “Обикновените” лекарства, лекарствата на здравия разум, както изглежда не са в състояние да му окажат никакво въздействие, а дори напротив – само го усилват. Неговото разпространение върви успоредно с разпространението на съвременното безверие, така че и да не представлява едното причина за другото, то двете представляват паралелни прояви на един и същи процес. Тези положения са така тясно свързани едно с друго, че е невъзможно да бъдат разделени, и затова по-нататък ще ги разглеждаме заедно.

Най-изкусно са използвали за своите цели всеобщото безпокойство фашистките и националсоциалистическите режими, “Странно” е (впрочем “странно” е обаче само за този, който не разбира характера на съвременната епоха), че това безпокойство не завършва с поражение за тези, които така ловко се възползват от него, а напротив, става по-силно. А още по-”странно” е, че то се е усилило особено в страните с високо развити демократически и либерални идеологии, страни, отличаващи се с високо благосъстояние, а пък в “изостаналите” страни степента на безпокойство се усилва пропорционално на степента на приближаването им към това благосъстояние. Да потуши това безпокойство не успя нито войната, нито либералният идеализъм, нито растящото благосъстояние; както впрочем не успя да стори това марксисткият идеализъм. Така съветското “процъфтяване” роди същото явление. Тези лекарства не помагат, защото болестта се е задълбочила и те вече не могат да ѝ подействат. Най-силно това безпокойство се проявява в ръста на престъпността, особено сред младежите. В предшестващите епохи престъпността е била ограничено явление, имала е очевидни, понятни причини, коренящи се в човешките страсти ־ алчност, похот, завист, ревност и така нататък, но те нямали нищо общо с този вид престъпност, който е характерен за нашия век, престъпност, на която повече подхожда определението, толкова често използвано от съвременния авангард, макар и в друг, нихилистически контекст: тя не може да бъде наречена инак, освен “абсурдна”.

Деца убиват родителите си, родители – децата си. Малтретират или убиват съвсем непознати хора, но при това не грабят. Престъплението може да бъде извършено от един, но и от цяла банда. Такива банди тероризират всеки окръг, шляейки се без работа или безсмислено воювайки една с друга – и за какво?! Ето го това време на “мир” и “благоденствие”, когато престъпниците могат да бъдат както от висшите, така и от нисшите елементи на обществото и тяхното поведение няма никаква практическа причина, а често и не става дума за каквито и да било предпоставки или последствия. Когато от извършителите на подобни престъпления искат обяснение на тяхното поведение, те отговарят едно и също: това е било “импулс”, “подбуда” или престъпникът е изпитвал садистично удоволствие, извършвайки престъплението, или пък е имал абсолютно несъответстващ на тежестта на престъплението предлог, като скука, помрачение, възмущение. На практика те съвсем не могат да обяснят своето поведение, то няма удовлетворителна мотивация, и което е най-съществено и поразително – за подобни престъпления те обикновено не се разкайват.

Съществуват разбира се и други, не така насилствени форми на всеобщото безпокойство: страстта към движение, скоростите, особено изразяваща се в настоящия култ към автомобила – ние вече отбелягахме тази страст на Хитлер; всеобщата привързаност към телевизията и киното, основната функция на които е да предоставят няколко часово убежище от реалността, както с помощта на своето еклектическо и “увличащо“ съдържание, така и с помощта на хипнотическото въздействие на самите технически средства. Тук се отнася и все по-усилващата се примитивност и дивост на съвременната музика, особено на джаза, който най-точно отразява състоянието на съвременната душа. Тук е и култът към физическата доблест в спорта, и, като част от него, нездравото благоговение пред младостта, преобладаването и неограничеността на сексуалния безпорядък, снизходително подминаван от много представители на по-старото поколение, които биха били длъжни да отговарят за това в своето време. Този безпорядък се възприема като показател за “откритост” на съвременната младеж и представлява сам по себе си още една форма на “откритото”, “експериментално” отношение към живота, култивирано в изкуството и науката. Такъв показател е и неуважението към властта, поощрявано от разпространяващото се непризнаване на каквито и да било ценности, освен “моментните” и “динамичните”. Това неуважение подтиква най־”идеалистически” настроената част от младежта към демонстрации и протести против “репресивните” закони и порядки.

При това такава “активност” представлява не нещо друго, а убежище от скуката, безсмисленото, а и погледнато още по-дълбоко – от пустотата, която е обхванала сърцата, отказали се от Бога, Истината за Божественото Откровение, а с тях и от нравствеността и съвестта, основани на тази Истина. Тази психология действа и в по-сложните прояви на виталистическия импулс, към който сега преминаваме. За сега само ще отбележим множествения характер на тези прояви, а по-нататък детайлно ще разгледаме в какво се състои ролята на болшинството от тях, проявяващи се в ролята на форми на “нова духовност”.

В политиката най-преуспяващите форми на витализъм са били култът към активност и насилие на Мусолини и още по-мрачният култ към “кръвта и земята” на Хитлер. Природата им е твърде добре известна на съвременното поколение и не се нуждае от обяснения. Впрочем днес, когато стрелката на политическия барометър така явно се отклонява “в ляво”, може би не е така очевидно, доколко дълбоко се е простирало въздействието на тези движения четиридесет години по-рано. Освен масите, откъснати от своите корени, на които по-рано са разчитали нихилистическите демагози, те са намерили гореща подкрепа, макар и не за дълго, у доста голям брой лица, принадлежащи към интелектуалния и културен елит. Сред този елит малцина са приели нацизма и фашизма в качеството им на “нова религия”, но много са ги приветствали като противовес на демокрацията, “науката”, прогреса, тоест на либерализма и реализма. Те обещали на “възприемчивите” личности твърде привлекателно бъдеще, техният динамизъм, “жизненост”, псевдотрадиционализъм са изглеждали измамно “освежителни” за много от задушаващите се в тежката интелектуална атмосфера на това време.

Такова е и въздействието на съвременното изкуство, чийто протест против безжизнения академически “реализъм” отвежда понякога в съвсем неочаквани области. В нови екзотични източници на влияние се е превърнало изкуството на Африка, Изтока, южните географски ширини, изкуството на предисторическия човек, на децата, лудите, а също на спиритуализма и окултизма. Безспирният “експериментализъм” и постоянното търсене на “нови” форми и техники са приети като норма, а изкуството се вдъхновява от “дивото”, “примитивното” и “спонтанното”. Това, което заявяваха някога в своя манифест футуристите (макар едва ли футуризмът може сериозно да се смята за изкуство), стана основа за болшинството съвременни художници, култивиращи в своите работи “всякакъв вид оригиналност, смелост, крайно насилие”. Всички те вярват, че “нашите ръце са свободни и чисти и могат да започнат всичко отначало”.

Съгласно с виталистическия мит художникът е “творец”, “гений”, “вдъхновен” човек, в неговото изкуство реализмът се преобразува чрез “видение” и в това се състои знамението на “духовното пробуждане”. Тоест художникът е чародей в изкуството, в този смисъл, в който Хитлер е бил такъв в политиката: и на едното, и на другото място управлява не Истината, а субективното чувство.

В религиите, или по-точно в псевдорелигиите неспокойното експериментаторство, характерно за витализма, се проявява в още по-разнообразни форми, отколкото в школите на съвременното изкуство. Например има секти, чието божество представлява неясна иманентна “сила”, и различните направления на “новото” и “позитивното мислене” се стремят да укротят и използват тази сила, като че тя е нещо от рода на електричеството. Близки до това са окултизма и спиритуализма, а също някои подправени форми на източните философии, които престанаха даже да си дават вид, че се “интересуват“ от Бога, като са насочили своите усилия към това да пробудят непосредствени “сили” и “присъствия”.

Религиозният витализъм се проявява също и в широкоразпространения култ на “осъзнаването”. В сдържана форма гой присъства у привържениците на съвременното изкуство, а също в “творческия акт” и “видението”, които вдъхновяват това изкуство. Най-крайна форма на този култ представлява безразборното търсене на “просвещение”, както например в зен-будизма, а неговият reductio аd absurdum – “религиозен опит” е стимулиран от разни наркотици.

Прави се и опит да се изфабрикува псевдоезически култ към “природата” преди всичко на основата на неговите “първични”, “главни” елементи: земята, тялото, секса. Заратустра на Ницше, могъщият пророк на този култ, е централна тема в произведенията на Лоренс и на някои други романисти и поети на нашия век.

В повечето разновидности на екзистенциализма и персонализма се прави опит да се сведе религията до не повече от лична “среща” с друг човек или понякога със смътно възприеман бог, а в патологическия атеистически екзистенциализъм – да се превърне религията в бунт, в неистово самопоклонение.

Всички тези виталистически прояви на религиозния импулс на човека обединяват позицията на неприемане на всяко устойчиво, неизменно учение или постановка, както и изключителния стремеж към постигането веднага на “ценности” на живота, на „жизнеспособност”, “опит”, “осъзнаване” или “екстаз”.

И така, ние обрисувахме най-ярките черти на витализма и примерно определихме широтата на неговото разпространение, но ни остана още да разкрием самия термин и да обясним в какво се състои нихилистическият му характер. Както вече видяхме, либерализмът подкопава Истината със своето безразличие, съхранявайки обаче престижа на самата дума, а реализмът Я напада в името на някаква малка, частична истина. Противопоставяйки се и на двете, витализмът въобще престава да има отношение към Истината. Той изцяло и в пълнота се посвещава на неща от съвсем друг порядък. “Лъжливостта на което и да е мнение – писа Ницше – не може да служи като възражение против него… Въпросът е в това, доколко това мнение подпомага живота, съхранява го…”[11]. Там, откъдето започва подобен прагматизъм, нихилизмът преминава в стадия на витализма, който може да бъде определен като лишаване на Истината от качеството да бъде критерий за човешките действия и замяната ѝ с друг критерий – “жизнеспособност”. Тук “живот” и Истина окончателно се разделят един от друг.

Витализмът – това е нещо като по-вглъбен реализъм. Общото между тях е ограничеността във възприемането на реалността и стремеж да се сведе всичко висше до възможно най-нисшето. Витализмът продължава да осъществява реалистическото си намерение. Там, където реализмът се опитва да замени Абсолютната Истина отдолу, витализмът констатира неуспеха и предлага още по-”реалистическо” осмисляне на ситуацията, утвърждавайки, че и долу няма Абсолютна Истина, и единственият неизменен принцип на този свят е самата промяна. Реализмът свежда свръхестественото към естественото, даденото в Откровението към разсъдъчното, Истината към обективността. Витализмът пък отива още по-далече и свежда всичко към субективния опит и субективните усещания. Светът, който изглеждаше на реалиста така устойчив, истината, която му изглеждаше толкова сигурна, се разпиляват във виталистическия светоглед на прах, разсъдъкът няма на какво вече да се спре, всичко е погълнато от движение и действие.

Логиката на неверието неумолимо води към бездната и този, който не се върне на пътя на Истината, ще бъде принуден да следва своето заблуждение докрай. Така се случва с хуманизма, който, прихващайки реалистически вирус, бива окончателно победен от микробите на витализма. Като най-очевиден признак за това служи преобладаването на “динамичните” критерии, имащи място в литературната и изкуствоведската критика и даже в разглеждането на религиозни, философски и научни въпроси. Най-ценните качества във всички тези области се възприемат като “оригиналност”, “експериментализъм”, способност да бъдеш “интригуващ”, и ако въпросът за Истината се повдига, той отива на все по-заден план и се заменя от субективни критерии като “цялостен”, “истински”, “индивидуален”.

Подобен подход открито приканва към обскурантизъм (мракобесие), да не говорим вече за шарлатанство, и ако последното може да бъде отхвърлено като изкушение, което не се е превърнало в норма, то да се игнорира все по-разюзданият обскурантизъм, така леко понасян и даже поощряван от нихилистическия темперамент, е невъзможно. В съвременния интелектуален климат е все по-трудно да се води разумен разговор с апологетите на витализма. Ако например ги попиташ какъв е смисълът на някое съвременно произведение на изкуството, на вас ще ви отговорят, че то няма смисъл, че това е “чисто изкуство” и то може само да се “почувства”, а ако критикът не е способен правилно да го “почувства”, той няма право да говори за него каквото и да е. Опитът да се въведе какъвто и да е критерий в критиката, даже най-простият и формалният, се сблъсква с възражението, че старите критерии не са приложими към новото изкуство, че те са прекалено “статични”, “догматични” или просто “остарели” и че за изкуството днес може да се съди само от гледна точка на това, доколко успешно то въплъщава своите собствени неповторими инвенции. Ако в някое произведение на изкуството критикът забележи патологично или животинско намерение, на него ще му обяснят, че то трябва да бъде точно отражение на “духа на този век”, а този, който мисли, че изкуството трябва да бъде нещо повече, е просто наивник. Последният довод е най-любим на сегашния авангард – литературен, философски или “религиозен”. За хората, уморени от Истината, е достатъчно това, че има “нещо” и че то е “ново” и “вълнуващо”.

Възможно е това да е обяснима реакция на изключително литературния и утилитарен подход на либерализма и реализма към такива сфери като изкуството и религията, които говорят на език много различен от прозаичния език на науката и бизнеса. За да се критикуват те с пълно право, е нужно да се знае техният език и да се знае какво се опитват да кажат. Едно обаче е съвършено очевидно: те се опитват да кажат нещо. Въобще, всичко, което прави човек, има смисъл, и всеки художник или мислител се стреми да предаде нещо в своите произведения. Ако пък се каже, че едно произведение няма смисъл, че в него има само желание да се изрази идуха на този век” или въобще няма никакво желание нещо да се предава, то и това ще има смисъл, и то твърде зловещ, който компетентният критик не може да не забележи. За съжаление задачата на критиката днес се отъждествява със задачите на апологетиката, което е твърде показателно. Общоприетото мнение, че ролята на критиката се заключава само в това да обясни на непросветените маси “новото вдъхновение” на “творческия гений”[12]. Така мястото на активното разбиране се заема от пасивното “възприятие”, а мястото на майсторството се заема от “успеха”, в смисъл колко успешно се удава на “гения” да въплъти своето собствено намерение.

В съответствие с новите критерии Хитлер на определен етап също би могъл да бъде отнесен към “преуспяващите”, докато „духът на този век” не докаже неправотата на твърдението. Авангардът и неговите спътници-хуманисти нямат нищо против болшевизма, освен това, че за разлика от националсоциализма, който е бил “експресионалистически” и “вълнуващ”, болшевизмът е прозаичен и реалистичен.

Но може би най-яркото свидетелство за това, че хуманизмът е заразен от инфекцията на витализма, се явява неговата странна аксиома, едновременно романтична и скептична, гласяща, че “любовта към истината” никога не свършва, затова, че никога не може да бъде удовлетворена, и целият живот е постоянно търсене на това, което не може да бъде намерено, постоянно движение, при което няма и не трябва да има място за отдих.

Изтънченият хуманист много красноречиво може да опише този нов основен принцип на всички научни академически изследвания като осъзнаване на “временната” природа на всяко знание, като отражение на вечно неудовлетворения и вечно любознателен човешки разум или като част от тайнствения процес на “еволюцията” или “прогреса”, но истинският смисъл на тази гледна точка е очевиден: това е последен опит на невярващия да скрие своето отричане от Истината зад мъглата на благородната риторика и в същото време да подмени искрената любов към Истината с дребно любопитство. Днес самото време казва, че подобно на своя аналог – похотта – любопитството никога не се изчерпва и никога не намира удовлетворение. Но нали човекът е бил създаден за нещо по-голямо от това. Той е бил създаден, за да се издигне над любопитството и похотта до любовта и чрез любовта да достигне Истината. Това е Истината за човешката природа, но за да се осъзнае тя, е нужна известна простота. Интелектуалната повърхностност на съвременния хуманизъм е толкова далеко от подобна простота, колкото е далеко от Истината.

Привлекателността на витализма е психологически понятна. Само много неразвития и невъзприемчив човек може продължително време да се удовлеворява от мъртвата вяра на либерализма и реализма. Отначало крайните елементи на обществото – художниците, революционерите, лишените от корен маси, после един след друг хуманистите – пазители на “цивилизацията”, и накрая най-уважаваните и консервативни слоеве на обществото биват обхванати от някакво вътрешно безпокойство, заставящо ги да търсят нещо “ново” и “вълнуващо”, но какво именно, никой от тях не знае точно. Нихилистическите пороци, на които преди се гледаше с презрение, идват на мода, тъй като човечеството започва да споделя техните безпокойства и предчувствия. Тях постепенно ги включват в хуманистическия пантеон и търсят в тях откровение и вътрешно видение, което би извело човечеството от тази безплодна пустиня, в която го е завел реализмът. Зад тривиалната чувствителност и еклектизма, характеризиращ съвременния стремеж към “мистицизъм” и “духовни ценности”, лежи жаждата за нещо по-съществено от това, което му дават или могат да му дадат либерализмът и реализмът, жажда, която разните видове витализъм са способни само да раздразнят, но не и да утолят. Хората отхвърлиха Сина Божи, Който даже и днес иска да живее в тях, иска да им даде спасение. Намирайки за непоносима тази пустота, към която е довело това отхвърляне, те са се хвърлили към безумците и магьосниците, лъжепророците и религиозните софисти, търсейки у тях думата на живота. Но тази дума, дадена с такава готовност веднага, щом те са се опитали да я повторят, в техните уста се е превърнала на прах.

Реализмът, стремейки се неистово към истината, унищожава тази истина; по същия начин и витализмът, търсейки живот, започва да мирише на смърт. Витализмът на последното столетие служи като безпогрешен симптом за умората на света, а в неговите пророци още по-силно, отколкото при философите на мъртвия либерализъм и реализъм, се проявява краят на християнска Европа. Витализмът е плод не на “свежестта” и “живота”, които с такава безнадеждност търсят неговите последователи, защото именно това не им достига, а напротив, плод на разложението и безверието, представляващ всъщност предпоследната степен на умиращата цивилизация, която те така ненавиждат. И без да сме защитници на либерализма или реализма, против които се е обявил витализмът, можем да видим, че той се е “престарал” и неговият антиметод, приет против несъмнено съществуващото заболяване, се оказал мощна инжекция със същия нихилистически състав, който някога е предизвикал самата тази болест. След витализма може да следва само една заключителна степен, която нихилизмът трябва да преживее: нихилизмът на разрушението.

4. Нихилизъм на разрушението

Тук, накрая, ние ще се срещнем практически с нихилизъм в неговия “чист вид”, нихилизъм, чиято ярост против творенията и цивилизацията не може да бъде удовлетворена дотогава, докато не ги сведе до абсолютното нищо. Нихилизмът на разрушението, като никоя друга форма на нихилизма, е характерен именно за нашия век. Разрушението е съществувало в достатъчно широки мащаби и преди, и по-рано е имало хора, “прославящи се” чрез разрушението, но никога не е възниквало учение и обмислен план за разрушение, никога човешкият разум не се е извращавал дотам, че да търси оправдание на това явно сатанинско дело и да се опитва даже да създаде програмата неговото изпълнение.

Даже у най-сдържаните нихилисти може да се открият явни следи от проповядването на разрушение. Така реалистът Базаров в романа на Иван Сергеевич Тургенев “Бащи и деца” заявява, че в обществото няма нито една институция, която да не трябва да бъде разрушена. Ницше пише: “Който иска да твори, е длъжен отначало да разрушава, за да унищожи общоприетите ценности”. Манифестът на футуристите, намиращи се в еднаква близост както с чистия нихилизъм, така и с витализма, възпява войната и “разрушаващата ръка на анархиста”. Болшинството реалисти и виталисти не крият, че тяхната цел се явява разрушаването на стария порядък и изпразване от съдържание на Абсолютната Истина.

Обаче в чистия нихилизъм това, което някога е било само пролог, днес се превръща в самоцел. Следващата фраза на Ницше съдържа основния принцип на всеки нихилизъм и оправдава преди всичко нихилизма на разрушението: “Няма истина, всичко е позволено”[13]. Обаче изключителните последици от тази аксиома били осъзнати още преди Ницше. Макс Щирнер, с когото ние още веднъж ще се срещнем в следващата глава[14], обявява война срещу всякакви критерии и принципи, противопоставяйки своето “аз” на целия свят и победно смеейки се над “гроба на човечеството”, макар да прави това все още само на теория. Сергей Нечаев осъществява тази теория на практика толкова успешно, че и досега той представлява някакъв мит, ако не и демон от глъбините на самия ад. Неговият живот е бил изпълнен с безгранична жестокост и безнравственост, проявявани в “полза на революцията”. Той е послужил за прототип на Петър Верховенски в “Бесове” на Достоевски, роман, така блестящо отразяващ съзнанието на крайния нихилист (книгата е изпълнена с представители на този тип съзнание), че изглежда невероятно, че писателят не е изпитвал упойващото влияние на нихилизма.

Михаил Бакунин бил известно време под влиянието на Нечаев, но видял после, че последователната практика на нихилизма съществено се отличава от неговото теоретическо изложение, и намирайки се още под негово влияние, е написал „Катехизис на революционера”, вледеняваща душата апология на нечаевизма, където заявява: “Нашата цел – ужасно, пълно, неумолимо и всеобщо разрушение”. Такова светоусещане е твърде типично за Бакунин, за да му се припише като моментно увлечение. Той завършил своята книга “Революцията в Германия”, написана още преди раждането на Нечаев, със следния знаменит призив: “Да възложим нашето упование на вечния дух, разрушаващ и унищожаващ, защото той е скрития и вечно творящ източник на всякакъв живот. Страстта към разрушение е творческа страст”. Тук витализмът се преплита със стремежа към разрушение, но в края на краищата побеждава последното. Когато попитали Бакунин какво ще направи той, ако новият порядък от неговата фантазия стане реалност, той честно отговорил: “Тогава ще започна да разрушавам всичко, което съм създал”[15].

Именно в духа на Нечаев и “Катехизис на революционера’’ нихилистическите убийци – в това време тях ги наричали “анархисти”, но у нас този термин има малко по-друго, по-положително значение – с тяхната “пропаганда чрез действие” тероризирали управляващите класи, пък и не само тях, в Европа и особено в Русия в последната четвърт на ХІХ век. В този дух Ленин, възхищавайки се от Нечаев, започнал своето жестоко управление, този първи в Европа успешен опит за абсолютно безпринципна политика. Страстта към насилие, откъсната от революцията, която я е рационализирала, въвлякла Европа през 1914 година в първата от нейните нихилистически войни и едновременно с това в друга област, в дадаисткото изкуство, провъзгласила: “Да пометем всичко”, “нека не остане нищо, нищо, нищо”. Обаче само Хитлер е разкрил природата и целите на чистата “революция на нихилизма” в цялата ѝ пълнота, революция, сведена към нихилистическата алтернатива: “Weitmacht oder Niedergang”- световно господство или тотално разрушение; революция, чийто лидер може да ликува – даже още не дошъл на власт – както би ликувал Щирнер, казвайки: “Нас може да ни унищожават, но тогава ние ще завлечем със себе си целия свят – светът в огъня“[16].

Това, разбира се, са крайни прояви и те по съответния им начин трябва да се разгледат: само малцина са били способни на такъв “чист” нихилизъм и те не принадлежат към основното течение на съвременната история, а по-скоро към нейните странични явления – и се излагат на осъждане от страна на другите, не толкова крайни нихилисти. Впрочем техният пример все пак е поучителен и би било грешка да се откажем от него като от преувеличение или пародия. По-нататък ще се убедим, че разрушението се явява неотделима част от програмата на нихилизма и най-ясно изразява това преклонение пред Нищото, което съставлява основата на нихилистическото “богословие”. Нихилизмът на разрушението не е преувеличение, а най-пълно въплъщение на най-основната задача на нихилизма като цяло. В него нихилизмът приема най-ужасната, но и най-истинската си форма, в него Нищото сваля от себе си всички маски и се представя в цялата си голота.

Светият праведник Иоан Кронщадски оприличавал душата на човека на око, което, поразено от греха, не може да види духовното слънце[17]. От същия образ можем да се възползваме, характеризирайки развитието на нихилистическата болест, която не е нищо друго освен изтънчена маска на греха. Всеки православен знае, че у падналата човешка природа духовното зрение е твърде нездраво. В този живот ние виждаме всичко твърде неясно и само вярата и благодатта Божия могат да ни излекуват така, че в бъдещия живот да виждаме вече ясно.

Първата степен на нихилизма, а именно либерализмът, се поражда от това, че болните очи неправилно се приемат за здрави, а тази неясна картина, която дава отслабеното зрение – за истинската представа за света; от помощта пък на духовния лекар, тоест Църквата, либерализмът се отказва, тъй като на “здравия” тя не е нужна.

На втората степен – реализма – болест, която не лекуват, задълбочава развитието си, виждането се стеснява, далечните предмети, и преди възприемани с “естественото” отслабено зрение твърде мъгливо, стават напълно невидими. Само близките предмети са видими повече или по-малко ясно и на болния започва да му се струва, че останалите предмети просто не съществуват.

На третата степен – витализма – инфекцията води до възпаление; сега даже близките предмети се виждат слабо и изкривено и започват халюцинациите.

На четвъртата степен – нихилизмът на разрушението – настъпва пълна слепота, болестта се разпространява върху целия организъм, следва агония, после конвулсии и смърт.

(Към следващата част)

_______________________________

*Из книгата Човекът против Бога от отец Серафим Платински (Евгени Роуз), братство на преподобни Герман Аляскински, Платина, Калифорния, фонд Отец Серафим (Роуз), Форествил, Калифорния, издава Счеди СД, 1998. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1] The Will to Power, р. 377.

[2] Виж например забележките на Бакунин за Луи Наполеон в книгата: G. P. Maximoff, ed., The Political Philosophy of Bakunin, Glencoe, Illinois, The Free Press, 1953, p. 252.

[3] The Will to Power, p. 8.

[4] Ibid, p. 22.

[5] За различието между тях виж например при Arnold Lunn, The Revolt against Reason, New York, Sheed and Ward, 1951, p. 5; F. A. Hayek, The Counter – Revolution of Science, Glencoe, Illinois, The Free Press, 1952, pp. 15-16. Първият автор пише повече за теоретическото “наукообразие”, а вторият – за практическото.

[6] Св. Василий Великий, Беседы на Шестоднев. Сергиев Посад, изд. Св. Троицкой Сергиевой Лавры, 1902, с. 7-8.

[7] The Will to Power, p. 5.

[8] Цитира се по книгата: Hermann Raushing. The Voice of Destruction, New-York, G. P. Putman’s Sons, 1940, p. 6, а също така – Hitler’s Secret Conversations, 1941-1944, New-York, Farar, Straus and Young, 1953.

[9] Виж например произведенията на Корлис Ламонт (Corliss Lamont) и Джулиана Хъксли (Julian Huxley).

[10] Friedrich Nietzsche, The Joyful Wisdom, #343.

[11] Friedrich Nietzsche, Beyond Good and Evil, p. 4.

[12] За това и съпътстващите теми с цитати от съвременната литература виж Graham Hough, Reflection on a Literary Revolution, Washington, The Catholic University of America Press, p. 66 ff.

[13] Цитира се в Karl Jaspers, Nietzsche and Christianity, Henry Regnery Company, 1961, (Gateway Edition), p. 83.

[14] Тази глава трябваше да бъде за анархизма (вж. в края на тази книга плана на труда “Царството Божие и царството човешко”) – ред.

[15] Цитирано е в E. H. Carr, Michael Bakunin, р. 440.

[16] Цитира се в Rauschning, op. cit., р. 5.

[17] Виж „Моя жизнь во Христе”, Jordanville, New York, Нoly Trinity Monastery, 1957, Vol. I, p. 178.

Изображениe – авторът, отец (иеромонах) Серафим Платински (Евгени Роуз). Източник – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5Ll

Posted in Книги | Tagged , , , | Вашият коментар

Човекът против Бога* – Въведение. Въпросът за истината

Отец Серафим Платински (Евгени Роуз)

(Към предишната част)

I. Въведение.

Въпросът за истината

220px-fr-_serpahim_rose1Какво представлява нихилизмът, в който съзираме първо-причината за революционността на съвременната епоха? Ако започнем да отговаряме, дори без да се замисляме, то можем веднага да дадем някои очевидни примери за нихилизъм: амбициозната разрушителна програма на Хитлер,болшевишката революция, дадаистката атака срещу изкуството. Почвата, родила тези движения, може да бъде представена чрез няколко „луди” от миналия век: поетите Рембо и Бодлер, революционерите Бакунин и Нечаев, лъжепророци от типа на Ницше. А на по-ниско, „еснафско” ниво у нашите съвременници се усеща днес смутно безпокойство, заставящо едни да следват магнетични фигури, подобни на Хитлер, други да търсят убежище в наркотиците и лъжерелигиите или да извършват “безсмислени” престъпления, които все повече стават присъщи на нашето време. Всичко това обаче е само ефектната повърхност на въпроса за нихилизма. Впрочем, и с нея не е особено лесно да се воюва. Но ние в настоящата глава си поставяме по-обширна задача: да се опитаме да разберем природата на това движение в нейната цялост, приемайки назованите по-горе явления само като отделни, най-ярки негови примери.

Всеки, който осъзнава явното несъвършенство и злото на съвременната цивилизация, явили се тласък и причина на нихилистичната реакция – впрочем, по-късно ние ще се убедим, че те са само плодове на нихилизма и то единствено в зародишната му форма – не може да не изпитва съчувствие макар и само към някои представители на тази реакция. Това съчувствие може да приеме форма на жалост към този, който се е оказал „жертва” на условията, против които са били насочени собствените му усилия, или да се изразява в общоприетото мнение, че някои нихилистични явления имат “позитивно” значение и играят определена положителна роля в развитието на човечеството или в новия етап на неговата история. Последното мнение не е нищо друго, освен очевиден резултат от същия нихилизъм, за който вече говорим. Първата гледна точка, в крайна сметка, отчасти не е лишена от истина или справедливост. Но именно затова и не трябва да се надценява нейното значение. Наистина твърде лесно е днес в атмосферата на интелектуална мъгла, обгръщаща либералните и хуманистични кръгове, от съчувствие към нещастния човек да се премине към приемането на неговите идеи. Нихилистът, разбира се, в известен смисъл е болен, и неговата болест свидетелства за болестта на века, чиито най-добри, както впрочем и най-лоши, представители се обръщат към нихилизма. Но болестта не може нито да се излекува, нито да се диагностицира чрез съчувствие. Във всеки случай не може и да става дума за “невинна жертва”, доколкото нихилистът сам участва във всички грехове на човечеството, което създава злото в нашето време, опълчвайки се – както правят и всички нихилисти – не само срещу съществуващите “несправедливости” в социалния или религиозен ред, но и срещу самия ред и Истината, която стои зад него, а значи и по най-активен начин помага на дявола, а това пък никак не може да се оправдае с мита за “невинната жертва”. В края на краищата, да служиш на дявола против собствената си воля, е невъзможно.

Но ако ние сме далече от това да “оправдаваме” нихилизма, то не сме и склонни да го “осъждаме”. Така безсмислено е да се обвинява нацизма или болшевизма във “вандализъм”, “варварство” или “антиинтелектуалност”, а художествения и литературен авангард в “песимизъм” и “самовлюбеност”, както е безсмислено да се отстоява “демокрацията” в името на “цивилизацията”, “прогреса” или “хуманизма” или пък защитата на “частната собственост” и “социалните свободи”. Подобни доводи, макар и отчасти справедливи, не попадат в целта, тъй като нихилизмът е явление твърде дълбоко и неговата програма е толкова радикална, че подобни дребни доводи не могат да ѝ се противопоставят. Нихилизмът е порочен в самата си основа и тази порочност може да бъде победена само от Истината. Голяма част от критиката срещу нихилизма въобще не е насочена против неговите основи, а причината е в това, че – както по-нататък ще видим – нихилизмът е толкова разпространен в наше време, така дълбоко е проникнал в ума и сърцата на днешните хора, че не са останали нито една сфера, нито един фронт, на който с него би могло да се воюва, и този, който смята че се бори против нихилизма, често взема в ръце неговите собствени (на нихилизма) оръжия и ги обръща против самия себе си.

Някои читатели могат да ни възразят, че ние наистина твърде глобално поставяме проблема: че ние или надценяваме мащабите на нихилизма, или обратното, това явление е толкова всеобхватно, че ние няма да можем да се справим с него. Трябва да се съгласим, че нашата задача е наистина много сериозна, особено ако се отчете нейната неяснота, размитостта на многото нихилистични явления; и ако ние бихме се опитали да изучим и опишем детайлно този проблем, то нашата работа никога не би достигнала завършек.

Обаче все пак е възможно, както се казва, “широко да разпрострем мрежата” и да уловим тази рибка, която ни е нужна, още повече, че това е твърде голяма рибка. Невъзможно е да се изброят докрай всички прояви на нихилизма, но може да се даде определение за нихилистично съзнание и за неговото влияние върху хода на съвременната история.

Отначало да се опитаме да опишем това съзнание поне чрез няколко най-важни негови прояви и схематично да изобразим неговото историческо развитие, а след това вече по-подробно да се спрем на неговото значение и историческа програма. Обаче преди да пристъпим към изпълнението на тази задача, на нас ни е нужно по-отчетливо да си изясним за какво именно искаме да говорим, тоест трябва да започнем с определението за нихилизъм. Има още

Posted in Книги | Tagged , , , | Вашият коментар

Човекът против Бога* – Предговор на редактора

Отец Серафим Платински (Евгени Роуз)

Предговор на редактора

220px-fr-_serpahim_rose1В началото на шестдесетте години в един от сутерените на деловата част на Сан Франциско, зад маса, отрупана с книги и листове, седял Евгени Роуз, бъдещият отец Серафим. Стаята била твърде мрачна, тъй като светлината почти не прониквала през прозореца. Евгени пристигнал тук преди няколко години. В тази стая някога станало убийство и се говорело, че в нея и досега живеел зъл дух. Но Евгени, като че предизвиквайки този тъмен дух и безкрайно тъмния дух на обкръжаващия го град, закачил на една от стените икони, пред които блещукало червено кандилце.

В тази стая Евгени започнал да пише монументалната хроника за войната на човека против Бога, за опитите на човека да разруши стария ред и да създаде нов, без Христа, за неговите стремежи да отрича съществуването на Царството Божие и да го замени със собствена земна утопия. Тази книга е трябвало да бъде озаглавена “Царството Божие и царството човешко“.

Само няколко години преди това самият Евгени се е измъчвал в капана на “царството” човешко, като страдал неимоверно. Тогава той също воювал против Бога. Отхвърлил като слабо и безплодно християнството на протестантизма, с което се сблъскал през времето на своето формиране, той се влял в контракултурата на бохемите на петдесетте години и се задълбочил в изучаването на източните религии и философии, учещи, че Бог е абсолютно безличен. Подобно на абсурдистките художници и писатели от своето време, той експериментирал с умопомрачаване, стремейки се чрез рушене на процесите на логическото мислене да се “промъкне на онази страна”. Усърдно се зачитал в думите на безумния “пророк“ на нихилизма Фридрих Ницше, докато тези думи не се отзовали в душата му с поразителна адска сила. С помощта на всички тези средства той се опитвал да достигне до Истината или Реалността в своето съзнание, но всички негови опити завършвали с неуспех. Той стигнал до такова отчаяние, че когато по-късно го помолили да опише своето състояние, той могъл да каже само: “Аз бях в ада”. Той пиел и започнал да се бори с Бога, за Когото заявявал, че не съществува. Той се мятал в истерика и викал към Бога да го остави на спокойствие. Веднъж, в състояние на опиянение, той написал: “Аз съм болен, както е болен всеки, който живее без Божията любов”. “Атеизмът – писал Евгени по-късно, – истинския, екзистенциален атеизъм, горящ от ненавист към уж несправедливия и немилосърден Бог, – това е духовно състояние, реален опит да се бориш против Истинния Бог, Чиито пътища са неизповедими даже за най-вярващите хора. И подобна борба неведнъж е довеждала до онази ослепителна представа за Бога, която и търси в действителност истинският атеист. Именно в такива души действа Христос. Антихристът се приема в душите не само на големите отрицатели, но и в душите на тези дребни съглашатели, при които Христос е само на думи Ницше, наричайки себе си Антихрист, всъщност с това е доказал своята неутолима жажда за Христа…“.

В такова състояние на неутолима жажда се оказал и Евгени в края на петдесетте години. И тогава, като от внезапен порив на вятъра, в неговия живот нахлула реалност, която той преди това не е можел дори да предвиди. В края на живота си той си припомня: “През дългите години на своите занимания аз се удовлетворявах от това, че бях над традициите, оставайки по някакъв начин верен на тях… Аз отидох в православната църква, за да видя още една “традиция”, Но когато влезнах там – това беше руска църква в Сан Франциско – с мен стана нещо, каквото не бях изпитвал никога по-рано, нито в будистки, нито в кой да е друг източен храм. Нещо в моето сърце ми каза: ти си у дома, търсенията приключиха. Aз не знаех, какво означава това, службата ми беше напълно непозната и се водеше на чужд език. Аз започнах да посещавам православните богослужения, постепенно изучавайки езика и традициите… Когато разтворих душата си за православието и православните, аз започнах да разбирам, че Истината е не просто абстрактна идея, търсена и познаваема с ума, а нещо личностно, дори нещо повече, някаква Личност, която сърцето търси и обича. Така аз срещнах Христа“.

Работейки в своя сутерен над “Царството Божие и царството човешко“, Евгени все още се е борил, осмисляйки това, което намерил. Той намерил Истината в неизкривения образ на Христа, запазил се в Православната църква, но той страстно желаел да влезе в “самото сърце“ на тази Църква, в нейното мистическо измерение, а не в скучната, светска организационна структура. Той желаел Бога и Го желаел с цялото си сърце. Съчиненията от този период били за него своего рода освобождаване от неистината, излизането от тъмнината на светлина. Макар, че в тях има много повече философия, отколкото в неговите по-късни работи, тези ранни произведения са били родени от силното страдание, все още живеещо в неговата душа. Напълно естествено е, че той е писал повече за царството човешко, в което е страдал цял живот, отколкото за Царството Божие, светлия лъч на което току-що е попаднал върху него. Царството Божие той все още възприемал през призмата на царството човешко.

От четиринадесетте глави, които по замисъла на Евгени е трябвало да влезнат в неговия magnum opus (капитален труд – б. пр., виж плана в края на книгата), са отпечатани изцяло само седем глави, останалите са се запазили в ръкопис. Седмата глава, която е изложена тук, е посветена на философията на нихилизма.

Нихилизмът, като вяра в това, че не съществува Абсолютна Истина, че всяка истина е относителна – писал Евгени, – е основната философска доктрина на XX век. “Нихилизмът е толкова разпространен в нашето време и така дълбоко е проникнал в умовете и сърцата на днешните хора, че не е останала незаета нито една сфера, нито един фронт, на който да се борим с него“ Същността на тази философия, писал той, най-добре се изразява от Ницше и от един от героите на Достоевски: “Бог е мъртъв, защото човекът се е направил на бог и всичко е позволено’’ .

От личен опит Евгени знаел, че съвременният човек не може да достигне окончателно до Христа, докато не види, колко са се отдалечили той и неговото общество от Христа, докато не се сблъска с нихилизма в самия себе си. “Нихилизмът на нашата епоха е навсякъде ־ пише той, – и тези, които с Божията помощ не застанат в редовете на борците за пълната принадлежност към Живия Бог, вече са погълнати от него. Ние сме на ръба на бездната, наречена нищо, и независимо дали признаваме нейната природа или не, ние ще бъдем засмукани от нея без всякаква надежда за спасение поради сродството ѝ с вечно присъстващото в нас самите нищо, ако не се прилепим към пълноценната вяра в Христа, без Когото ние сме, наистина, нищо“.

Евгени чувствал, че неговото задължение като писател се състои в това да измъкне своите съвременници от тази бездна. Той е писал не само поради собствения си стремеж към Бога, но и заради онези, които също се стремят към Него, и дори за онези, които, както някога той самия, са отричали Бога и са воювали против Него, защото, всъщност, те също са го желали.

От болката на сърцето си и от тъмнината на своя изминал живот се обръща Евгени към съвременното човечество, изпитващо същата болка и пребиваващо в същата тъмнина. Днес, три десетилетия по-късно, когато нихилизмът и антихристиянството още по-дълбоко са проникнали във всички фибри на нашето общество, неговите думи са необходими повече от когато и да било. Познал нихилизма в самия себе си и борил се против него, той може да ни помогне да не се огънем пред този разрушаващ дух и да се прилепим към Христа, Въплътилата се Вечна Истина.

Иеромонах Дамаскин (Християнсен)

(Към следващата част)

____________________________

*Из книгата Човекът против Бога от отец Серафим Платински (Евгени Роуз), братство на преподобни Герман Аляскински, Платина, Калифорния, фонд Отец Серафим (Роуз), Форествил, Калифорния, издава Счеди СД, 1998. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображениe – авторът, отец (иеромонах) Серафим Платински (Евгени Роуз). Източник – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5KZ

Posted in Книги | Tagged , , , | Вашият коментар

Божието откровение за човешкото сърце (книга)

220px-fr-_serpahim_rose1Автор: йеромонах Серафим Роуз (1934-1982)

1. Увод

2. Търсенето

3. Откровението

4. Страданието

5. Новото раждане

6. Заключение

7.  Въпроси и отговори

8.  Послеслов

9.  Кратко жизнеописание на йеромонах Серафим Роуз

Изображение: авторът иеромонах Серафим Роуз. Източник – google

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5KG

(Бележка – Краткото жизнеописание на отец Серафим е написано от монах Дамаскин, от манастира Св. Герман Аляскински, Калифорния, САЩ)

Posted in Книги | Tagged , , , | Вашият коментар