Човек, любов, идентичност – продължение 3 и край*

Ивелина Николова

2.4. Светоотечески конотации

Обръщайки се към светоотеческата традиция бихме могли да открием много примери, въз основа на които да потвърдим наличието на диалогоичното взаимоотношение между Лицата на Света Троица не просто като обикновен диалог, но като диалог, основан на предвечния замисъл за човека, и най-вече – базиран на любовта. В същото време светите отци посвещават на тази тема едни от най-ценните и смислените си съчинения. Връзката между любовта на Бога към човека и на човека към Бога като любов между разумни и свободни същества, остава неоспорима. Следователно темата за любовта се разгръща в перспективата на понятия като „личност“ и „общение“.

Чрез любовта и в любовта истинният троичен диалог между лицата на Света Троица е възможно да бъде възприет от човека смислово и да се реализира между хората на ниво човек-човек. Невидимият и вечен Бог се открива на човека в любовта, първо – като ипостасна любов – Бог Слово, и второ – като възможност посредством вярата в Него да реализира същата тази любов като отговор на божествената. По този начин Той става познаваем за човека. Поради тази причина и нашите човешки взаимоотношения протичат на основата на любовта като средство за единството помежду ни,  защото „ако Отец обича лицата на всички хора, когато се взре в лика на Своя въплътен Син[124]“ тогава чрез Неговата кръстна смърт, която също е акт на любов „човечеството изглежда на Отца още по-достойно за любов, защото чрез кръста то става едно с Бога в акт на върховна любов към Него[125]“. Абсолютният, безусловен и самодостатъчен Бог не се нуждае от човека, за да поддържа Своята самобитност. Човекът обаче Го чувства като близък и сроден на неговия дух, постоянно се стреми към Него и желае да Го има за основа на своето съществуване. Той не може да разбере в пълнота Божието битие, както и силата на Неговата любов, поради което тя остава неизяснима за човека, а думите му винаги се оказват „недостатъчни да изразим небесния произход на любовта. Дори езикът на ангелите не е в състояние да изследва начина, по който тя изхожда от великия разум на Бога“[126] (св. Иоан Златоуст). Същата мисъл изказва и св. Симеон Нови Богослов: „Любовта не е име, но божествена същност, съобщима, непостижима и съвършено божествена. Съобщимото е постижимо, а това, което е над него – не се постига по никакъв начин“[127].

Човекът чувства непостижимостта на Бога, но чувства и своята непостижимост, поради което за него остава тайна както битието на Бога, така и личното му битие, в което се реализира любовта между двамата. Въз основа на личния си опит той е убеден в продължителността и качеството на тази любов, която „произтича от Бога и никога няма да престане, защото Бог е нейният източник“ (св. Исаак Сирин)[128]. Св. Максим Изповедник разкрива връзката между любовта на човека към Бога и необходимостта от Неговото познаване: „Любовта е благо разположение на душата, при което тя не предпочита нищо пред познаването на Бога“[129].

Смисълът на това единство, произтичащо от вярата и любовта на човека към Иисус Христос ни разкрива св. Исидор Пелусиот: „Бог поради любов става Човек и бил послушен до кръстна смърт. Първите Негови ученици били двама братя. По този начин Той ни показал, че всички Свои ученици Той иска да ни приведе в един съюз, за да не можем да предпочитаме нищо толкова силно, колкото любовта, която ни свързва и съхранява в единомислие“[130].

Според св. Василий Велики и св. Григорий Нисийски думата „κοινωνια“ („общение“) означава не самозатворено общение между Лицата на Света Троица, но взаимност, начин на споделяне помежду Им. Следователно Тяхното общение не се разгръща само на ниво – същност – „όμούσιος“ – и оттам разкриването на такъв тип общение, което по право им се полага, поради единосъщието на трите Лица. Този вид общение не обхваща само причинността на едната природа, но се простира по-далеч – то е общение на Лицата: „В Бога съществува несложно единство на единението, което се изразява в общението („κοινωνια“) между Лицата на Божеството“[131]. Според св. Григорий Нисийски „не е възможно да съществува разрив, или разделение между Бог Отец, Бог Син и Бог Свети Дух, тъй като между тях съществува неразривно и непостижимо общение („κοινωνια“)“.

Любовта е изява на „движението“ на Бога към човека, поради което Той очаква и човекът да се придвижва към Него посредством тази любов. Това е значението и на новата заповед, която Спасителят дава на Своите ученици, но която е отправена и към нас: „Нова заповед ви давам, да любите един другиго; както ви възлюбих, да любите и вие един другиго. По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако любов имате помежду си“ (Иоан 13:34, 35). Новата заповед на любовта въвежда в темата за любовта прекия антропологичен аспект в проявата ѝ като добро разположение и добротворство: „Имайки любов едни към други, ние имаме истинска, нелицемерна любов и нашите дела свидетелстват за това: тя се изразява в това да не говорим или да вършим нищо, дори да не допускаме да слушаме нещо, ако то е оскърбително или вредно за нашите братя. Това ни е заръчал възлюбеният Христос, Който ни учи да говорим: братя, не обичайте с думи и с език, а на дело и истина (срв. 1 Иоан 3:18)“, пише св. Григорий Палама[132].

По отношение на човека както възприемането, така и отдаването на такава любов към Бога и към своите ближни е възможно само в реализирането на неговата нова въипостазирана природа. Богочовекът Иисус Христос обновява човешката природа чрез участието на Светия Дух: „Ние ставаме причастни към Светия Дух – пише св. Никита Ститат, когато принасяме достойни плодове на Духа: любов към Бога от цялата си душа и любов към ближните от цялото си сърце“[133]. Св. Иоан Златоуст също отчита ценността на любовта към ближните: „По начина, по който душата без тялото или обратно, както тялото без душата, не може да се нарече „човек“, така и любовта към Бога, ако не е съпътствана от любов към ближните не е любов. И обратното, любовта към ближните, ако не е съединена с любовта към Бога, не може да се нарече „любов“[134].

В същото време любовта е тази, която удържа и утвърждава устоите на неговото битие: „Любовта прониква в духовния, душевния и телесния състав на човека[135]“, пише св. Теофан, и по този начин го прави цялостен, „нераздробим“ и неразторгваем по отношение на самия себе си. Реализирането на този процес също преминава през практически проявената на дело любов.

Практикуването на християнската любов е определяно като важно изискване за воденето на хармоничен и правилен живот. „Спасителят е определил нравствения дълг на човека кратко в две заповеди на Закона: заповедта за любов към Бога – цялото сърце, цялата душа, цялата мисъл, целия разум – и заповедта за любовта към ближния както към самия себе си. Но Спасителят ни е научил още, че истинското изпълнение на тези заповеди е невъзможно без една или друга степен на самоотричане и жизненост: то изисква подвиг“[136]. Мнозина свети отци са категорични, че любовта трябва „е съвършенството на хората във всички дни от техния живот“ (св. Исаак Сирин)[137]. Тя трябва да стои в основата на всеки вид дейност на човека: „Хората се длъжни да пребивават във взаимна любов. Дали се молят, или четат Свещеното Писание, или се занимават с друга работа – пише св. Марк Подвижник, в основата на всичко трябва да полагат любовта едни към други. Тогава те могат да се сдобият с Божието благоволение“[138].

В своя същински смисъл любовта на човека към самия себе си (но и към ближните) също изключва всякакви прояви на егоизъм, или себелюбие, а още повече проява на негативно отношение, пренебрежение или омраза към определени категории хора. „В истинската любов не може да съществува разделение на обичани и мразени хора“[139], пише св. Ефрем Сирин. Същата мисъл изразява и св. Василий Велики: „Дори до своята смърт трбява да провяваме любов към всички хора, било праведници, или грешници“[140].

Известни са ни множество размисли на свети отци, които възхваляват ценността на християнската добродетел любов и я издигат над всички останали добродетели, водени от убеждението, че „размислите, свързани с Бога, от които се ражда любов, са по-сладки от мед“[141]. „Кое може да се сравни с тази любов, която включва в себе си и думите на пророците и целия закон и без която нито вярата, нито знанието, нито тайните, дори самото мъченичество, и нищо друго не може да спаси този, който я притежава“, пише св. Иоан Дамаскин[142]. Подобна мисъл изказва и св. Симеон Нови Богослов: „О, превъжделенна любов! Блажен е този, който те е възлюбил, защото такъв човек никога няма да пожелае да обича страстно човешката красота. Блажен е, който съчетава с теб божествено въжделение, защото такъв се отрича от този свят и всяко сближаване с хората не го осквернява. Блажен е, който се е пленил от красотата ти и се наслаждава напълно, защото такъв ще очисти душата си с пречиста кръв и вода, които се стичат и капят от теб. Блажен е този, който те пази в сърцето си, защото той ще промени своя дух и ще се възрадва в душата си, защото ти самата си неизречена радост. Блажен е, който те е намерил, защото такъв човек ще остави богатствата на този свят, защото ти самата си истинско богатство, което не оскъдняваш. Блажен и три пъти блажен е този, на когото ти си подала своята десница, защото той дори безславен, ще бъде славен между славните и честен между честните. Похвала заслужава този, който те желае и, който те притежава. Но по-блажен от всички е този, който те възлюби и те посади отдясно на себе си, който е научен да бъде твой и обитава в тебе, който ще  бъде наситен от теб с безсмъртна храна, тоест с Господа наш Иисус Христос“[143].

Както любовта е обвързана с живота, така липсата на любов означава липса на битие, следователно нереализирана в пълнотата си личност. Връзката „любов- живот“ се осъществява в понятието „личност“ и бихме могли да кажем, че любовта е проява на мислещата, разумна и богоподобна личност, чиято същност е свързана в дълбочина с божественото битие. Св. Исаак Сирин вижда връзката между Бога и човека посредством любовта на човека към божествената любов: „Който придобива Божията любов, се облича в Самия Бог“[144]. Размислите на светия отец имат и дълбоко нравствено основание. Св. Иоан Златоуст изразява тази нравствена връзка. Той нарича любовта „съпрестолна на Отца“. Тя съчетава земното с Небесното; любовта е началото на добрия живот. Тя облича Божието творение в съвършено благолепие, тя е възпитател на многото в единство. Бог пребивава не в чуждите Нему, но в тези, които са родени от Него и пребъдват в единение с Него“[145].

Използвана литература

Афонский патерик, или Жизнеописание святых, на Святой Афонской горе просиявших. 7-е изд. Ч. 1 и 2.

Блуд, А. А. Умное делание как способ бытия (Електронен ресурс) //http://www.bogoslov.ru/text /1352996.html 16. 10. 12.

Блум, митр. А. Труды. М., 2002.

Блум, митр. Антоний. Труды: Книга вторая. М., 2007.

Глинский патерик. Прил. к диссертации свящ. Александра Чеснокова „Глинская пустынь“ (Машинопись. Инв. № 200276). Загорск. 1990.

Достопамятные сказания о подвижничестве святых и блаженных отцев. М., 1845.

Зизиулас, митр. И. Бытие как общение: Очерки о личности и Церкви. М., 2006.

Зизиулас, митр. Иоанн. Общение и инаковость: Новые очерки о личности и Церкви. М., 2012.

Йевтич, еп. А. Християнското разбиране за личността в историята. В: Изтокът и Западът за личността и обществото. В. Търново, 2001.

Каспер, В. Иисус Христос. Прев. Г. Каприев. С., 2005.

Киров, Д. Въведение в християнската антропология. За богообразността на човека. С., 1996.

Киров, Д. Измеренията на човека. С., 2005.

Киров, Д. Структура и граници на християнската етика. С., 2009.

Киров, Д. Човекът е съработник на Бога (Опит за етико-антропологичен обзор на апостол Павловите послания).

Киров, Д., Панчовски И. Християнска етика. Философия на морала. Ч. 1, С., 1994.

Клеман, О. Отблески света: Православное богословие красоты. М., 2004.

Константилос, Д. Човешкото същество – маска или личност. В: Изтокът и Западът за личността и обществото. Богословски перспективи. В. Търново, 2002.

Кырлежев, А. Контекст мысли Христоса Яннараса. Избранное: Личность и Эрос. М., 2005

Лосский, В. Н. Очерк мистического богословия Восточной Церкви. Догматическое богословие. М., 1991.

Мандзаридис, Г. Християнска етика. Т. 2, С., 2013.

Непомнящих, И. А. О различении понятий личности и природы человека в Православии.http://azbyka.ru/dictionary/11/o_razlichenii_ponjatij_lichnosti_i_prirody_ cheloveka_v_pravoslavii.Shtml.

Нушев, К. Християнските добродетели вяра, надежда и любов в учението на св. Иоан Златоуст. С., 2008.

Панчовски, И. Вяра и дела. В: Духовна култура, 1962, № 3.

Панчовски, И. Принципът на християнската любоов. ГДА 1967/68, т. 7.

Панчовски, И. Проблемата „ерос и агапи“ в православно-етическо осветление. ГДА 1969/70, т. 19.

Панчовски, И. Християнска любов към ближните. С., 1977; Християнска любов към себе си. ГДА 1971/72, т. 21.

Панчовски, И. Християнска любов към Бога. ГДА 1970/71, т. 20 (47).

Панчовски, И. Християнската надежда. С., 1994.

Панчовски, Иван. Справедливост, вяра и любов. ГДА 1961/62, т. 11 (36); Християнската любов. (Етическа генеалогия и аксиология). ГДА 1966/67, т. 17 (43).

Помазанский, М. Православное Догматическое Богословие. Благовест, Новосибирск, Балтославянское общество культурного развития и сотрудничества. Рига, 1993.

Преображенская, К. В. Христианское понимание личности в интерпретации В. Н. Лосского. http://www.nravstvennost.info/library/news_detail.php?ID=4679.

Преподобного и богоносного отца нашего Марка Подвижника, Нравственно-подвижнические слова. 2-е изд. Сергиев Посад, 1911.

Сахаров, архим. С. О молитве. В: Сборник статей. Сергиев Посад: Свято-Троицкая Сергиева лавра, 2003.

Сахаров, архим. С. Рождение в Царство Непоколебимое. М., 1999.

Святитель Василий Великий. Творения. Ч. III. M., 1846 (репринт – 1993 г.).

Собрание писем святителя Феофана. Вып. 2, М., 1898.

Творения иже во святых отца нашего Григория Богослова, архиепископа Константинопольского. Ч. 4. М., 1844.

Творения иже во святых отца нашего Ефрема Сирина. 2-е изд. Ч. 7. ТСЛ, 1913.

Творения иже во святых отца нашего Ефрема Сирина. 3-е изд. Ч. 1. М., 1881.

Творения святого Исидора Пелусиота: Письма. Ч. 1. М., 1859.

Творения святого отца нашего Иоанна Златоуста, архиепис копа Константинопольского. Т. 5. В рус. пер. СПб.: Изд. Санкт-Петербургской Духовной Академии, 1899.

 Творения святого отца нашего Иоанна Златоуста, архиепископа Константинопольского. Т. 4. В рус. пер. СПб.: Изд. Санкт-Петербургской Духовной Академии, 1898.

Творения святого отца нашего Иоанна Златоуста, архиепископа Константинопольского. Т. 6. В рус. пер. СПб.: Изд. Санкт-Петербургской Духовной Академии, 1900.

Шестун, игумен Григорий. Православное понимание личности. http://azbyka.ru/dictionary/11/lichnost-all.shtml.

Янарас, Хр. Свободата на нравствеността и етосът на човека. В: Изтокът и Западът за личността и обществото. В. Търново, 2001.

Яннарас, Х. Вера Церкви. Введение в православное богословие. М., 1992.

Яннарас, Х. Вера Церкви. Человек. http://azbyka.ru/hristianstvo/sut/ vera_tcerkvi_10-all.shtml#a.

Яннарас, Х. Личность и Эрос. М., 2005, с. 410.

Яннарас, Хр. Церковь в посткоммунистической Европе. В: Церковь и время. 2004, № 3 (28)

Chantraine, P. Dictionnaire Étymologique de la Langue Grecque (Histoire des mots). P., 1974. Vol. III.

Frisk H. Griechisches Etymologisches Wörterbuch. Heidelberg, 1960, S. 602; Schwyzer E. Griechische Grammatik. Munich, 1950. Vol. II.

Russell, N. Modern Greek Theologians and the Greek Fathers. In: Philosophy & Theology. 18, 1

Staniloae, D. The Experience of God. Vol. 1: Revelation and Knowledge of the Triune God. Brookline (Massachusetts): Holy Cross Orthodox Press, 1994.

Zizioulas, J. D. Being as Communion. Studies in Personhood and the Church. N. Y., 1997.

Zizioulas, John D. Being as Communion: Studies in Personhood and the Church. London, 1985.

_________________________

*Публикувано в Мисъл, Слово, Текст, том III, стр. 73-98, университетско издателство „Паисий Хилендарски“, 2017. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[124]. Станилое, Д. Православното учение за спасението и неговото значение за християнското служение в света, с. 153.

[125]. Пак там, с. 153.

[126]. Творения святого отца нашего Иоанна Златоуста, архиепископа Константинопольского, т. 8, с. 995.

[127]. Собрание писем святителя Феофана. Вып. 2, с. 220.

[128]. Творения иже во святых отца нашего аввы Исаака Сирина, подвижника и отшельника, бывшего епископом града Ниневии. Слова подвижнические, с. 142.

[129]. Афонский патерик, или Жизнеописание святых, на Святой Афонской горе просиявших. 7-е изд. Ч. 1 и 2, с. 164.

[130]. Творения святого Исидора Пелусиота: Письма. Ч. 1. М., 1859, с. 6, 7.

[131]. Святитель Василий Великий. Творения. Ч. III. M., 1846 (репринт – 1993 г.), с. 300.

[132]. Святитель Григорий Палама, архиепископ Фессалоникийский. Беседы. Т. 1, с. 246.

[133]. Достопамятные сказания о подвижничестве святых и блаженных отцев. М., 1845, с. 157.

[134]. Творения святого отца нашего Иоанна Златоуста, архиепископа Константинопольского, т. 8, с. 995.

[135]. Собрание писем святителя Феофана. Вып. 4, с. 216.

[136]. Помазанский, М. Православное Догматическое Богословие. Благовест, Новосибирск, Балтославянское общество культурного развития и сотрудничества. Рига, 1993, с. 216.

[137]. Творения иже во святых отца нашего аввы Исаака Сирина, подвижника и отшельника, бывшего епископом града Ниневии. Слова подвижнические, с. 112.

[138]. Преподобного и богоносного отца нашего Марка Подвижника, Нравственно-подвижнические слова. 2-е изд. Сергиев Посад, 1911, с. 18. Значението на любовта е поставено на висота в сравнение с останалите християнски добродетели. Св. Йоан Златоуст дори смята, че „Ако имаме любов, няма да имаме нужда от чудеса; те биха били излишни“ (Творения святого отца нашего Иоанна Златоуста, архиепископа Константинопольского. Т. 6. В рус. пер. СПб.: Изд. Санкт-Петербургской Духовной Академии, 1900, с. 487, 488).

[139]. Творения иже во святых отца нашего Ефрема Сирина. 2-е изд. Ч. 7. ТСЛ, 1913, с. 12.

[140].  Творения иже во святых отца нашего Василия Великого, архиепископа Кесарии Каппадокийской, ч. 5, с. 256.

[141]. Творения иже во святых отца нашего аввы Исаака Сирина, подвижника и отшельника, бывшего епископом града Ниневии. Слова подвижнические, с. 165.

[142]. Творения иже во святых отца нашего Иоанна Дамаскина. Точное изложение православной веры, с. 494, 495.

[143]. Собрание писем святителя Феофана. Вып. 1, с. 5, 6.

[144]. Творения иже во святых отца нашего аввы Исаака Сирина, подвижника и отшельника, бывшего епископом града Ниневии. Слова подвижнические, с. 211.

[145]. Творения святого отца нашего Иоанна Златоуста, архиепископа Константинопольского, т. 9, с. 819. Светият отец добавя: „Любовта съединява многото в едно тяло и прави душите им жилище на Светия Дух, защото не в разделението, а в единението на душите може да обитава Духът на мира. Любовта прави общо всяко благо“ (Творения святого отца нашего Иоанна Златоуста, архиепис копа Константинопольского. Т. 5. В рус. пер. СПб.: Изд. Санкт-Петербургской Духовной Академии, 1899, с. 578); „Както струните на лирата, дори да са много, са настроени в съгласие и произвеждат приятни звукове, така и обединените души издават благозвучния глас на любовта“ (Творения святого отца нашего Иоанна Златоуста, архиепископа Константинопольского, т. 5, с. 578, 579).

Изображения – авторът Ивелина Николова. Източник – Гугъл БГ

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-5TY

About Dragan Bachev

64 years old, born in Bulgaria. Works in the University of Sofia, Bulgaria, the Faculty of Theology.
Публикувано на Нравствено богословие и тагнато, , , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s