Бог няма да ни съди, ние сами ще си изберем мястото*

Архимандрит Варнава Янку

архим. варнава янку 2В евангелския текст за Страшния съд Господ казва, че няма да бъдем съдени за това колко пости сме пазили (и то без олио), нито колко поклони сме правили, а критерий за нашето спасение ще бъде любовта, човеколюбието.

Разбира се, четейки за Божия съд в Евангелието, в нас се поражда усещане за страх; тоест това не е нещо, което първоначално предизвиква приятно чувство в нас – когато се говори за вечното осъждане на онези, които не избират любовта като състояние на живота. Но ако погледнем по-дълбоко и придобием очи да видим, ще разберем, че не е възможно Господ да желае наказанието на грешниците, на човеците, които нямат любов.

Когато думите на нашия Господ ни се струват жестоки, това произлиза не от някаква Негова жестокост, а от Неговата любов. Той заплашва с ада, защото не желае нашия ад. За истинския педагог е характерно, както казва и св. Иоан Златоуст, да заплашва с наказание без никога да го изпълнява. Бащата или майката във възпитанието на децата си не трябва постоянно да заплашват, но когато това се налага, те го правят не с желание да спазят заплахата, а с намерението да предпазят детето от грешния път. Следователно, когато Господ изглежда жесток в думите Си, това е от любов, а не че иска да ни накаже. Защото много просто – Бог не наказва, никога не наказва. И това, което за нас изглежда наказание, е изцелително средство, за да възвърнем здравето си. Както, когато при някаква болест се налага да се извърши хирургическа интервенция, лекарят не те наказва с намесата си, а те лекува. Ако ние нямаме представа за реалността, можем да кажем: „Колко лош лекар! Направи ми операция, измъчва ме в болницата, сега имам рана… Какво ми направи?!” Това обаче не е наказание от лекаря, а лечение.

Така и Бог със сигурност не наказва. Затова и в деня на Страшния съд всъщност Бог няма да ни съди, а ние сами ще изберем мястото си чрез нашата свобода, ще изберем какво искаме. Тъй като Бог е неизменната любов, Той ще призове всички към спасение. Всички – без разлика, но човекът, в когото действа Светият Дух, ще разбере, че този Божи призив е истински призив, а човекът, който не е влязъл в този етос на любовта, ще види призива от Бога като отхвърляне. Както например, ако някой изпитва силна завист, ревност или злоба, колкото повече го обичаш и му прощаваш, толкова повече го изгаряш. Тоест Бог ще ни накаже не с укора Си, а с любовта Си. Както казва един отец, Божията любов е като слънцето, което дава живот на живите организми, но за мъртвите организми то е причина за разложение.

Бог ще ни съди със Своята любов и човекът, който е живял с любов и е избрал любовта, ще признае, че това е единственият живот и ще го приеме. Човекът, който не действа с любов, ще отхвърли този живот. Господ описва това в притчата за Страшния съд, за да можем да разберем кой е пътят на спасението. Не си представяйте някакъв съдия, който ще приложи инквизиция, ще извади тефтера си като бакалин и ще изчисли и отбележи някакви резултати с плюс или минус за това дали ще се спасим или ще погинем. Господ говори по този начин, за да разберем кой е пътят на спасението.

Въпросът не е дали сме по-добри или по-лоши, а какво състояние на живота избираме. И кой е този, който ще ни покаже дали избираме любовта или не? Нашият брат. Кой всъщност ще ни съди? Братът, който е пред нас. Ако например имаме спор с някого, в конфликт сме с него или изпитваме злоба към някого, той ще ни посочи това и по това ще бъдем съдени. Ще бъдем изправени пред избора какво искаме. Любовта или злобата? Приемането или отхвърлянето? Жертвата или користта? Себеотдаването или изгодата? Тоест нашите ближни ще ни съдят. Бог не се съгласява да извърши това. В Евангелието Той говори за това, но не директно: „…доколкото не сте сторили това на едного от тия най-малките, и Мене не сте го сторили” (Матей 25:45). Истинският съд, както е казано в Новия Завет, ще го извършат гладните, жадните, странниците, болните… тоест хората в затруднение. Те ще разкрият съдържанието на сърцето ни, ще открият реалното състояние на живота, което се съдържа в нас, тоест нашия етос. Сега, на този етап, ние можем и да излъжем хората за истинската си същност, всеки от нас може да сложи маската на човеколюбието. Но в онзи момент маските ще се свалят! Ще се види реалното ни лице, нашата същност. Кой тогава няма да се спаси? Този, който не иска. Кой ще се спаси? Този, който иска. Затова нашият Господ не е жесток, а човеколюбив, и уважава свободата ни.архим. варнава янкуГосподните думи относно Съда имат особена стойност, защото са Негови, тоест не ги е изтълкувал друг, а Сам Той поставя нещата върху тази основа. Не можем да се усъмним в това, което Господ казва. Без истината не съществува изцелението. Ако не познаваме собствената си реалност или не я търсим, ако не намерим екзистенциален компас в себе си, нещата няма как да се подредят. Това, от което си патим и от което си пати светът, е екзистенциалната обърканост. Не знаем кое е нашето средоточие и прицел. Едно е да извършиш грях, знаейки кой е твоят път и да падаш, и да ставаш, а друго е да си екзистенциално объркан, да си загубил посоката на живота си, да нямаш средоточие. Господ ни дава тази посока…

На Съда всекидневните грижи ще изчезнат. Днес обаче какво правим? Във всекидневния си живот се разсейваме с различни занимания, изпълваме се с всякакви мисли, за да не видим какво действително става в нас. Не е лошо да имаме различни занимания, ако обаче можем да контролираме сърцето си; не е лошо да бъдем градивни в живота – да работим, да увеличаваме нашите материални блага, но е лошо, когато това ни затруднява да видим какво се случва вътре в нас. Светите отци постоянно използват понятието трезвение. Какво значи то? Трезвението преди всичко означава, че каквото и да правя, не забравям да се вглеждам в сърцето си. Истината на нашия Господ показва именно истината на нашето сърце. Маските падат, за да се открие истинското ни лице.

Централният момент в събитието на Съда, критерият ще бъде филантропията**, която има много форми. Господ говори за гладния, когото сме нахранили, за странника, когото сме приютили, за грижата, положена за болния, за способността за изцеление и утехата, дадена на страдащия… Всички тези човеколюбиви действия и нагласи са дела на човека, който участва в Божията любов, който живее Божия живот. Всички тези действия могат да функционират и автономно по отношение на връзката с Бога, в рамките на социална солидарност и жертва, а структурите на нашите общества да се опитват да институционализират тези възможности, за да помагат на човека. Но тогава те стават автономни движения, които нямат връзка и не са преминали през духовния опит на човека. Тоест едно е човек да стане добър, защото трябва да е добър, да извършва добри дела, защото „така правят добрите хора”, а друго е тези дела да са спонтанно действие на човека, който се радва и живее с Божията радост и любов. Едно е да се чувстваш силен и самоуверен, и да си казваш: „След като съм добър човек, ще помагам на хората, за да оставя име и да ме помнят!”, и друго е да вкусваш от Божията любов, да знаеш собствените си грешки, хала, на който си, и Бог да ти прощава, да те изпълва със Своята любов. Тогава спонтанно искаш да споделиш тази радост, тази обич и пълнота в Бога с другите. Тогава не мислиш, че чрез действията на филантропията правиш нещо важно, а ги чувстваш като нещо съвсем естествено, като твое дихание. Затова, казва св. Григорий Богослов, както кислородът е необходим за организма, така и добрите дела са необходими за човека, който вкусва Бога. Добрите дела всъщност са необходимост и израз на свободното разположение на човека, който вкусва Бога. Това е реалното измерение на човеколюбието. Те не са независими от личностната връзка с Бога. Едно е да извършваш някое добро дело, защото това е твой дълг, и искаш да се чувстваш добре, а друго е да го вършиш, защото обичаш човека, който е твой спътник, брат, на когото искаш да помогнеш от любов. Затова и ако вършиш благотворителност по принуда, няма никаква полза.

Първото нещо, което ни затруднява в процеса на филантропията, е лицемерието, терзаещо всеки от нас през целия му живот. По-скоро първо душата ни ще напусне тялото, а след това лицемерието и тщеславието ще ни напуснат. Има съзнателно и несъзнателно лицемерие. Хората играем театър – ако някой види реалността на собствената си същност, ще се ужаси и още в следващия миг ще се опита да я прикрие, за да не бъде забелязана от околните. Това е нашето голямо мъчение. Но как Господните думи се борят именно с човешкото лицемерие? Когато отъждествява Себе Си с най-малкия брат, Господ придава такава сакралност на страдащия, че това ни разтърсва, така че да не се правим на важни и велики пред човека, който страда. Тоест, ако си играеш с някого, помагайки му, за да се чувстваш мощен, ще изпиташ срам, когато осъзнаеш, че страдащият брат всъщност е Христос. Защото много просто – с Христос не можеш да си играеш. Следователно филантропията не е акт на себеудовлетворение и себеугодничество. Защото помощта към някого от любов не е хладно етично събитие, което ще ме накара да се чувствам добре, ще предизвика вътрешна еуфория, която ще ме разчувства психологически; тя е онтологично, екзистенциално събитие, което означава, че се свързва с личността на Христос, то е плод на тази лична връзка между Бога и човека.

Едно е да върша някакво изолирано от Христос добро дело, като го приема за мой собствен принос, което ще разпали високомерието ми, а друго е това добро дело да бъде плод от връзката ми с Бога. Първото действие има изцяло психологическа основа, а второто – онтологична. Разликата се състои в това, че в първия случай доброто дело ще удовлетвори егото ми, а второто ще изпълни със съдържание и енергия живота ми, тъй като се съотнася към Христовата личност. Така вътрешният ми подтик към делата на филантропията е изправен пред два избора– или да бъде откриване на моето Аз, или да е откриване на Христос. Ако избера първото, това е задушаващо както за самия мен, така и за моя ближен. Ако е откриване на Христос, това дело освобождава както мен, така и моя ближен. В крайна сметка целият живот се отсъжда чрез тази фина разлика на всички равнища – животът ми не се утвърждава, когато е мое събитие, а когато е събитие, което представлява откриване на Христа и е плод от личната връзка с Него.

Днес непрестанно се говори за икономическата криза. Хората се опитват да намерят решение за нея чрез институциите или структурите на обществото, но проблемът на първо място е духовен. Преживяваме един ужасен парадокс в Църквата. Теоретично ние, добрите християни, казваме: „Какъв е този свят! Вижте колко хора страдат! Светът живее в алчност, богатите ни експлоатират, ние сме жертви… Виновна е системата, виновни са политиците, правителството, държавите…” Но те какви са? За какво да са виновни? Това е върхът на падението, но падението не се премахва с това да променим системата – това е проблем не на институции и структури, а на личността. Ако личността не се промени, няма да се променят институциите, защото те се изграждат от личности. Ако не се промени личността, безличната институция няма да се промени. Проблемът е, че превърнахме в добродетел не уважението към личността, а стремежа към икономическо развитие. Естествено, в това развитие жертвата е човешката личност, а перспективата е печалбата на малцина. Тогава какво ни е виновна институцията? Нужно е духовно обновяване и нека се запитаме: „А ние като Църква какво правим?“. Размиваме същността на проблема. Говорим за Америка, Китай, Германия – някакви имена, които в крайна сметка не ни засягат. Ние какво можем да правим? Ако ние като църковна общност не можем да се разберем помежду си и да се променим като личности, тогава можем ли да променим обществото в по-широк смисъл? В този случай всичко това са само празни думи. Ако ние като семейство не можем да се разберем помежду си и да се изцелим като личности (като единият се постави на мястото на другия и намерим покой едни в други, като всеки изостави своя интерес);ако ние като църковна общност не загърбим нашия индивидуален интерес, не уважаваме другия и не се поставяме на неговото място, тогава за каква промяна говорим? За теоретична, абстрактна промяна.

Въпросът е в това – искаме ли наистина да променим нещо и имаме ли волята да се променим като личности? И какво всъщност означава личност, и какво – маска? В личност се превръща онзи, който обича другия без подло да го е грижа единствено за собствената му кожа. Ние в Църквата какво правим? Обвиняваме системата, че е несправедлива, но ако тази несправедливост ни носи печалба, не протестираме. Това ли е основата на нашия етос – да обвиняваме само онова, което атакува нашия интерес?! В този смисъл проблемът на кризата (на която и да било криза) е духовен и неговото изцеление е лично събитие. Не е въпрос на институции, на правителства или на политици. Те така или иначе са пионки по един път, който води към смъртта на човека. Тоест, ако поставим цялата светска система и политиците, най-характерната картина, която се разкрива пред нас, е тази на погребалното шествие. Те и имат лица на гробари – хладни и лишени от любов. И ние в Църквата нима се занимаваме с погребението, а не с Възкресението?!…

Тъжното е, че ни боли за кризата, а не за нашето падение и изопачение. Нека оставим гробарите да си вършат работата, да си изкарват надницата, а ние да се занимаваме с нещо по-значимо. Например да се вгледаме в микрокосмоса, в който живеем – там трябва да стане промяна, там да приемем другия – майката, бащата, брата, приятеля, да влезем в техните сърца и да им позволим и те да влязат в нашето сърце. Първо спрямо тях да упражним човеколюбието – с хората, с които общуваме всеки ден. В процеса на опознаването на ближния постепенно ще опознаваме и Бога, и колкото повече опознаваме Бога, толкова повече ще разбираме и човека. И тогава нещата ще се променят.

За да ни изкара от логиката на безумната „филантропия”, за да атакува нашето тщеславие и лицемерие, Господ сякаш ни казва: „Онзи – гладният, жадният, странникът, болният и затворникът… съм Аз”. И когато ти си подминал бедния, Господ те пита: „Аз, Който съм Господ, заех мястото на болния и на затворника. Аз съм Бог и заемам мястото на страдащия брат, не се срамувам и не високомернича, това е Мое дело, радост и свобода, а защо ти се правиш на важен?” Той ни изкарва от това високомерие, в което си мислим, че правим нещо голямо. По този начин моралът на света бива съкрушен, „благоприличието” и осъждането изчезват, а богатството бива презряно, не само материалното богатство, но и самодоволството от духовното притежание.

Като добър Лекар Господ ни показва кога боледуваме и кога сме здрави. И в двата случая, и онези, които се спасяват, и онези, които гинат, задават един и същ въпрос: „Кога Те видяхме гладен, и Те нахранихме, или жаден, и Те напоихме? Кога Те видяхме странник, и Те прибрахме, или гол, и Те облякохме?”, но всеки тръгва от различна основа. Какво означава това? Външно нещата може да си приличат, но всъщност са напълно различни. Спасеният, който казва кога Те видяхме гладен?, го казва от смирение. Смирението, което се ражда от любов – когато реално обичаш, правиш хиляди жертви и не разбираш, че правиш нещо, нямаш усещането, че правиш нещо, защото сърцето ти го иска. Това е реалната жертва, която не е ангария, а свобода. Затова и онзи, който се спасява, може и да пита кога Те видях гладен, в тъмница и направих всичко това, защото няма чувството и съзнанието, че прави нещо значимо; защото, когато обичаш, не си мислиш, че правиш нещо важно. Когато човек започне да казва на някого: „Аз направих толкова много неща за тебе!”, край с любовта. Когато единият във връзката започне да изчислява какво и колко е направил за другия, тази връзка започва да страда. Когато двама души започнат с взаимни въпроси от рода на какво направих аз за теб, а ти какво направи за мен, това е знак, че има недостиг на любов.

Но нека видим какво имат предвид онези, които не се спасяват, които вървят към гибел, но които също казват: “Кога Те видяхме гладен?”. Това идва от опита им да се оправдаят – ама на кого не сме направили такова добро? Тоест първата реакция на този човек е отбраната, за да оневини себе си и да бъде оправдан. Той живее с лъжливо усещане за себе си, което казва исках да дам, но не можах, нямах. Нямал си пари? Но имаш сърце. Имаш възможност с едно дело, с един поглед да подкрепиш другия човек, да му дадеш утеха. Следователно всеки човек все има нещо, което може да даде. Ако нямаш нищо материално, можеш да дадеш сърцето си. Не можеш да проповядваш на другия? Но можеш да състрадаваш на страдащия. Да състрадаваш на грешния, сърцето ти да го е грижа за него. Кой не може да направи това? Знаете ли, това е най-простият път към спасението… Нямам пари да ти дам! Разбирам, криза е. Другият ти казва – не мога да постя! Не пречи, не е проблем. Трети обяснява – уморен съм, не мога да се моля. Добре, не прави това. Но вложи ближния в сърцето си. Това какъв труд е? Винаги има какво да дадеш! Ние обаче не го правим, защото сякаш нямаме сърце, не сме го задвижили. Затова, макар да живеем забързан живот, всъщност стоим в неподвижно състояние.

И когато Господ говори за гладни и жадни, не си представяйте само материални неща. Погрешно е да мислим така – колкото небето е далеч от земята, толкова Господ е различен от човека. В този смисъл Той има предвид повече духовните, отколкото материалните неща. И когато говори за глад, Той има предвид духовен глад. Гладът на човека за вечен живот. И когато говори за болен, има предвид грешника в неговите страсти; когато говори за затворника, има предвид същото. Следователно Той няма предвид само това дали ще дадем на човека някакво материално благо, а говори и за онези блага, които не изискват имущество. Това, което имаш да дадеш на човека, най-висшето, е надеждата. Надеждата за спасение, надеждата, че моят Бог е и твой Бог. Това има нужда да вкуси човек, това сме призвани да дадем, защото в противен случай единствено кои биха се спасили? Само онези, които вършат благотворителност, но благотворителните дела нямат силата сами по себе си да спасяват, дори могат да ни осъдят, когато са акт на лицемерие и тщеславие.

Какво тогава ни спасява? Плодовете на живота, в който вкусваме от Божията любов. Затова надеждата и духовният опит, който поражда надежда, са реалното богатство на човека. Съкрушението, покаянието, търсенето на Бога са нашият път към спасението. Например някой учи, образова се, напредва в някаква наука… Каква е причината за това? Да помогне на другите чрез онова, което е научил, за да предаде опита и знанието си в помощ на човека. Същото нещо става и с духовния опит. Човекът няма въображаема връзка с Бога, а живи отношения, които са и битка с Него. Четем житията на светците в синаксарите, в които има и митологичен елемент, има и риторика, и от тях разбираме, че човекът е станал светец, но какво е теглил в живота си е друг въпрос, какви грехове е имал, какви вълнения. В някаква степен ние разкрасяваме тези разкази, но не това е реалността. За да стане човеколюбив, човек трябва първо да е смачкал своето его. Как? Чрез сблъсъка със Самия Бог. По пътя на живото общение ще има моменти, в които ще се скараш с Бога, ще се сблъскаш с Него, ще се усъмниш в Него, защото търсиш истинска връзка с Него. Ако опитът ти на живот в Бога не минава по този път, не можеш да бъдеш милостив към другите хора. Ако водиш удобен живот в отношенията си с Бога, нямаш да имаш съзнание какво е другият за тебе. Никога няма да разбереш болката на другия човек, никога няма да съчувстваш на другия. Първо никога няма да можеш да разбереш какво е духовен глад. Това означава да си празен и безплоден, Бог да не е жива реалност за теб. Ако почувстваш това, проумееш скръбта от това състояние и Бог те помилва, след това този глад ще ти даде нещо и това е възкресението. Това е опитът от победата над смъртта и тлението. Едно е знанието от книгите, а друго – знанието от опита в любовта и връзката. Едно е интелектуалното знание, а друго е това, което те обзема целия и те съкрушава. Едно е лично да минеш от ада в рая, а друго е устните ти да повтарят: „Нашият Христос, нашата Богородица, Божията благодат ни докосна!”, но тези думи да не минават през сърцето ти…

Ако не разбереш, че си един окаян човек сред греха и че единственото, което принасяш, е грях и падение, не можеш да проумееш тайната на Бога и по никакъв начин не можеш да станеш милостив. Не можеш да разбереш най-малкия човек. Например имаш семейство с три деца и си изискан образован мъж. Живееш по християнски, имаш добра жена християнка, и тя е образована като теб; имате хубав дом, стабилно семейство – все нормални, естествени неща… Но това може да се превърне в катастрофа. Защо? Защото под повърхността това може да е състояние, което вместо да те развива, те приспива и умъртвява. Ами ако например едно от децата се окаже с неспокоен дух и не вярва в Бога? Ще разберат ли наистина тези родители търсенето на детето си? Съществува злонамерено неверие и добронамерено неверие. Това дете не вярва, защото иска жив Бог, а това, което са му дали, е било лъжлив бог. И то реагира. Това дете в своето търсене върши хиляди бели, лудории, абсурди, или изпада в състояния на скръб, меланхолия, терзание. Можеш ли да го разбереш като баща? Единственото, което разбираш и ти идва наум, е да му дадеш пари за харчене и когато порасне, да му намериш някаква работа, да го уредиш. Това е единственото решение, което ти хрумва като родител, или пък най-много да си дадеш сам за себе си обяснение за неговото поведение като си кажеш: „Детето ми е претърпяло разочарование в любовта!” Но не можеш да проумееш, че може да има и духовно разочарование. И понеже благият Бог ни обича, какво прави? За подходящите родители създава подходящите деца. Тоест създава деца, които подлудяват родителите! Това те пробужда от твоето спокойно обичайно състояние, за да станеш истински човек, изкарва те от удобството, в което си потънал. От споделеното, което чуваме от родителите, става ясно, че не съществува нито едно семейство, което да има нормален живот и слава Богу! Това е тяхната възможност да живеят истиннно! Не съществува нито едно семейство, което да няма някакъв проблем и кръст, и дори семействата на по-силно вярващите носят най-големите кръстове. По този начин човек започва да живее, да обича и да излиза извън егоистичния си свят. Когато нещата са много добре, (тогава всъщност) са зле. И абсурдното е, че всеки мисли за себе си и казва: „Ох, какъв тежък кръст нося, отче!” Идва ти да му кажеш: „Да знаеш и аз какъв кръст тегля!”. Но няма смисъл, защото той пък може да ти отвърне: „Ти си отец! Ти трябва да си свят!” Духовникът по професия е светец. В този смисъл разбираме, че всички сме на един и същи хал, и добре, че е така. Защото така излизаме от нашето удобство – след като сами не го правим. Не правим това съзнателно, не се стремим постоянно да вървим по пътя на търсенето, но различни събития идват в живота ни и ни изкарват от съня, в който пребиваваме, за да ни спасят. Затова и онзи, който живее в брак, в един окаян брак, се спасява. Ако бракът е добър, рискуваш да го обожествиш, да направиш божество от него, с което да подмениш Христос.

* * *

Знаете ли колко хора идват в храма, които не могат да си платят сметката за тока и наема? Това е голямо терзание, но представете си някой да ви предаде вярата и опита, че смъртта не съществува, че съществува Възкресение, че съществува Бог, Който ни обича. Кое е по-значимото? Разбира се, важни са двете неща, но кое е по-значимо, кой е най-големият глад? Резултатът от неверието е появата на алчността, а оттук и на социалната и икономическата криза. Ако съществува вяра и любов към Бога, няма да съществува икономическа криза. Всичко това, което става, е резултат от падението, а не резултат от лоши финансови разчети. Кризата е доказателство за алчност. В сърцевината на съвременното разбиране за икономическо развитие стоят изгодата и печалбата, а не човекът. Ако в сърцевина му са човекът и правдата, икономическата система нямаше да рухне.

Хората днес повтарят, че има икономическа криза, но това всъщност е липса на вдъхновение за живот. Това означава, че словото, което оживотворява човека, не се чува днес. Постоянно слушаме думи, които не минават през сърцето. Думи, които не са платили лична цена, думи, които не са вкусили личния подвиг на излизане от егото. На кого тогава да вярваме? На погиналия, който от своята гибел ражда истинно слово. Не можем да вярваме на хора, които нагаждат думите си според ситуацията на времето, без да са ги преживели. Вярваме на човека, който в своето падение, безсилие, търсене и мъка, говори от сърцето си. По-голяма сила има не богословското слово на някой високообразован човек, а на онзи, който казва: „Аз съм погубен, Боже, помилуй ме!” На майката, която преживява своята мъка и казва: „Слава Тебе, Боже!”. Тези нейни думи и надеждата на един съкрушен човек, който преживява своя ад, са думи за живот, които надминават всички богословски анализи на хора, умеещи добре да се нагаждат.

И така, нуждаем се от искрени личности, които имат опит от живота. Защо се нуждаем от тях? Защото искаме да ни докажат, че си струва да живеем. Това може би за някого ще прозвучи странно и наивно, но е изключително важно. Да знаем, че си струва да живеем. Тези хора са истинските милостиви, които ни дават надеждата, че животът има ценност и смисъл. Ето защо глад има не само за храна; болни са не само страдащите от някакво заболяване; в тъмница не е само онзи, който е извършил престъпление и е в затвора; странник не е само имигрантът. За да утешиш, трябва и ти да си утешен. За да си утешен, трябва да имаш общение с Христос. Оттук всичко се охристовява. Какво означава, че имам връзка с Христос? Това не е абстрактна идея или повърхностна мисъл („Помолих се малко и се почувствах добре“). Да си свързан с Христос означава животът ти да се променя и във всеки човек да виждаш Него. Моят ад става моето спасение. Мястото на моята болка става моето възкресение.

Казваме, че страдаме от проблема на осъждането. Казва ни го тази евангелска притча, този дълбоко богословски текст. Казваме, че не е правилно да осъждаме, защото е грях. И какво прави Господ, когато ние обвиним другия – Той заема неговото място и сякаш ни казва: „Ти защо го осъждаш? Аз съм Грешният, защо осъждаш Мен? Затвореният в тъмница съм Аз.” И когато осъждаме някого, Христос осъждаме. Христос заема мястото на нашия брат и когато осъждаме грешния, осъждаме Христос. Той защитава злодея, взема неговото място и сякаш ни казва: „Не го осъждай, Аз съм негов Покровител, негов Споручител!”.

Величието на Божията любов се съдържа в реалността на това, че нашият Господ е гарант за престъпника, но и за неговото спасение – чрез Кръста и Възкресението Си, както и че заема неговото място. Той е Гарантиращият нашето спасение. Какво е направила Пресвета Богородица с преподобна Мария Египетска? Знаете за живота на тази светица и за всичките ѝ грехове; знаете, че е живяла в блудство седемнайсет години, дори правила това без пари – така, за наслада. В опита си да влезе в храма „Възкресение Господне”, една сила я отблъснала и я възпряла да се поклони на Кръста. И едва когато разбрала какво става, и чрез свидетелството на Пресвета Богородица, която казала: „Аз ставам Споручница за нейното спасение!”, тя могла да се поклони на Кръста. Именно тогава настъпила промяната в живота ѝ. Пресвета Богородица, Христос са гаранти на спасението не на добрите, а на лошите деца. Господ става не просто гарант за нашето спасение, а заема мястото на грешния; знайте, че когато осъждаме, Христос осъждаме. Не осъждаме друг.

И така, когато имаме това съзнание, как да се осмелим да кажем негативни думи за някой човек? Не можем. И основата на тази невъзможност не е психологическа, а онтологична, тоест тя се отнася към Христос. Невъзможно ми е да осъдя някого не защото трябва да съм добър, да спазвам заповедите, да не осъждам, защото ако осъждам, мога да не се спася и да отида в ада (това е повърхностното морално основание), а защото след като другият е Христос, как да се осмелим да осъдим Христос? Затова и истинският вътрешен подтик към действията на човеколюбието в живота ни се поражда чрез почитта не към някаква заповед, а към личността. Няма безлична заповед, а има личност, която уважаваме…

Превод: Константин Константинов

__________________________

*Източник – http://sveticarboris.net. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

**Филантропия – любов към човека и към човечеството, изразявана и под формата на благотворителност.

Изображения – авторът архимандрит Варнава Янку. Източник – google.

Кратка връзка за тази статия – http://wp.me/p18wxv-5NJ

Advertisements

About Dragan Bachev

59 years old, born in Bulgaria. Works in the University of Sofia, Bulgaria, the Faculty of Theology.
Публикувано на Догматическо богословие и тагнато, , , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s