Човекът против Бога* – Нихилистическата програма

Отец Серафим Платински (Евгени Роуз)

(Към предишната част)

IV. Нихилистическата програма

220px-fr-_serpahim_rose1Войната против Бога, логически произтичаща от провъзгласяването на царуването на нищото, означаващо тържество на раздробеността и абсурда, целият този замисъл, оглавяван от дявола – ето в какво накратко се състои богословието и съдържанието иа нихилизма. Обаче човек не може да живее само с грубо отрицание. За разлика от дявола той даже не може да го желае, защото е отрицание, а го пожелава, погрешно смятайки го за нещо положително и добро. В действителност нито един нихилист – с изключение само в моменти на най-висш подем, безумие или може би отчаяние – не вижда в това отрицание нищо друго освен средство за достигане на висша цел, тоест нихилизмът преследва своите сатанински цели посредством позитивна програма.

Най-склонните към насилие революционери – Нечаев и Бакунин, Ленин и Хитлер и даже обезумелите практици на ‘‘пропагандата чрез действие” ־ са мечтали за “нов ред“, който да направи възможно тяхното насилствено разрушаване на стария ред. Дада и “антилитературата” търсят не пълно унищожение на изкуството, а пътя към “ново” изкуство. Пасивният нихилист със своята “екзистенциална” апатия и отчаяние продължава да живее само заради смътната надежда да намери за себе си някакво глобално удовлетворение в света, който, както изглежда, отрича тази възможност.

По такъв начин нихилистическата мечта е “позитивна” по своята насоченост. Но Истината изисква да я разглеждаме в съответната перспектива: не през розовите очила на нихилиста, а от реалистична позиция, която ни дава близкото познанство на нашето време с явлението нихилизъм. Въоръжени със знанията, които ни дава това познанство, и с християнската Истина, позволяваща да ги преценим обективно, ще се опитаме да разгледаме какво се крие зад фасадата от нихилистически фрази. В такава перспектива тези фрази, които за нихилиста изглеждат изцяло и напълно “позитивни”, се представят пред православния християнин в друга светлина, като основни положения от програма, кардинално различна от тази, която излагат апологетите на нихилизма.

1. Разрушаване на стария ред

Първото и най-очевидно положение в програмата на нихилизма – това е разрушаването на стария ред. Старият ред е почва, хранеща християнската Истина, тук, в тази почва водят корените на човечеството. На тази Истина са основани всички закони и постановки и даже обичаи и те са били длъжни да я проповядват: зданията на стария ред са се строили за слава Божия и са служили като очевидно знамение на Неговия Ред на земята. Даже общо взето “примитивните”, но естествени жизнени условия са служили (макар, разбира се, непреднамерено) за напомняне на смиреното положение на човека, за неговата зависимост от Бога в тези малобройни земни благословения, с които той е бил надарен. За това, че неговият истински дом се намира там, далеч, зад “долината на сълзите”, в Царството Небесно. Затова, за да бъде успешна войната против Бога и Истината, се изисква разрушаването на всички елементи на стария ред и именно тук влиза в сила особената нихилистическа “добродетел” – насилието.

Насилието представлява самò по себе си вече не просто един от страничните аспекти на нихилистическата революция, а част от нейното съдържание. Съгласно марксистката “догма”, “силата е акушерката на всяко старо общество, бременно с ново”[1]. Революционната литература изобилства с призиви за насилие, даже с някакъв екстаз пред перспективата на неговото извършване. Бакунин събуждал “първичните страсти” и ги призовавал към освобождаване на “народната анархия”[2] в процеса на “всеобщото разрушение”. Неговият “Катехизис на революционера” е азбука на безжалостното насилие. Маркс ревностно защитавал “революционния терор” като единствено средство за ускоряване на идването на комунизма[3], Ленин описвал “диктатурата на пролетариата” като “господство, неограничено от закона и основано на насилие”[4].

Демагогското въздействие върху масите и използването на низките страсти отдавна и до днес се явява общоприета нихилистическа практика. В нашето време духът на насилието намери най-пълното си въплъщение в нихилистическите режими на болшевизма и националсоциализма. Именно на тези режими се приписва главната роля в изпълнението на нихилистическата задача за разрушаване на стария ред. Каквито и да са психологическите различия и историческите “събития”, поставящи ги в противоборстващи лагери, в своя безумен стремеж да изпълнят тази задача те се оказват съюзници. Болшевизмът е изиграл даже по-решаваща роля, оправдавайки своите чудовищни престъпления с псевдохристиянски, месиански идеализъм, извикващ у Хитлер единствено презрение. Ролята на Хитлер в нихилистическата програма е по-специфична и провинциална, но без да става с това по-малко съществена. Даже с провала си и дори именно с провала на неговите мними цели нацизмът е послужил за изпълнението на тази програма. Покрай тези политически и идеологически преимущества, които предостави на комунистическата власт нацисткият “антракт” в европейската история – погрешно е прието мнението, че комунизмът, макар и да е зло самò по себе си, то не е така голямо, както нацизма – нацизмът изпълни и друга, по-очевидна и пряка функция. Тя е пояснена от Гьобелс в неговото изявление по радиото в последните дни на войната:

“Ужасът от бомбардировките не щади нито домовете на богатите, нито домовете на бедните, докато не паднат окончателно и последните класови бариери… Заедно с паметниците на изкуството се разхвърчаха на трески и последните препятствия по пътя на изпълнението на нашата революционна задача. Сега, когато всичко е в развалини, на нас ни се налага да преустроим Европа. В миналото частната собственост ни държеше в менгемето на буржоазията. Днес бомбите вместо да убият всички европейци, разрушиха само стените на затвора, в който същите тези европейци се мъчеха. Опитвайки се да унищожи бъдещето на Европа, врагът успя само да разбие на дребни парченца нейното минало, а с него си отиде всичко старо и отживяло”[5].

По такъв начин нацизмът и неговата война направиха за Централна Европа (по-малко очевидно – за Западна) това, което направи болшевизмът за Русия – те разрушиха стария ред и разчистиха пътя за построяването на “новото”. На болшевизма не му беше трудно да приеме щафетата от нацизма и в течение на няколко години цяла Централна Европа премина под властта на “диктатурата на пролетариата”, за която така добре я беше подготвил нацизмът.

Нихилизмът на Хитлер беше твърде чист, небалансиран и затова изигра само негативна, подготвителна роля в цялата нихилистична програма. Неговата роля, както и чисто негативната роля на първия етап на болшевизма принадлежи на властта, имаща по-сложна представа за революцията като цяло, съветската власт, която Хитлер награди с думите: “Бъдещето принадлежи само на по-силната източна нация”[6].

2. Създаване на “новата земя”

Обаче засега на нас не ни се налага да имаме работа само с бъдещето, тоест с целта на революцията. Между революцията на разрушението и земния рай лежи все още преходният период, известен в марксисткото учение като “диктатура на пролетариата”, На този етап ние можем да се запознаем с позитивната, “конструктивна“ функция на насилието. Нихилистичната съветска власт най-безжалостно и систематично се стремеше към развитието на този етап, впрочем същата тази работа вършеха и реалистите на свободния свят, напълно преуспяващи в преобразуването и свеждането на християнската традиция до система, способстваща развитието на прогреса. И съветските, и западните реалисти имат един и същ идеал, само че първите се стремят към него с простодушно усърдие, а вторите – спонтанно и спорадически. Тази политика не винаги се провежда от правителството, но винаги е вдъхновявана от него като се опира повече на индивидуалната инициатива и амбиция. Навсякъде реалистите търсят тотално “нов ред”, построен изключително на човека, освободил се от игото на Божественото и изграждащ се върху руините на стария ред, чиято основа е била Божественото. Волно или неволно -революцията на нихилизма се приема, и с труда на деятели от всички области от двете страни на “желязната завеса” се издига ново, чисто човешко царство. Неговите апологети виждат в него нечуваната досега “нова земя”, земя използвана, направлявана, организирана за благото на човека и против истинския Бог.

Няма място, безопасно срещу посегателствата на тази нихилистична империя. Навсякъде хората, не знаейки причината му или само смътно досещайки се за нея, трескаво се трудят в името на прогреса. В свободния свят, навярно, тях ги заставя да се занимават с такава трескава дейност страхът пред пустотата, horror vacui. Тази дейност им позволява да забравят този духовен вакуум, който съпровожда всичко светско.

В комунистическия свят досега все още голяма роля играе ненавистта към реалния и въображаем враг и – най-главното – към Бога, Когото е “свалила” от Престола тяхната революция. Тази ненавист ги заставя да преработват целия свят въпреки Него. И в този, и в другия случай този свят без Бога, който се опитват да устроят хората, е хладен и безчовечен. Там има само организация и производителност, но няма любов и благоговение. Стерилната „чистота” и “функционализъм” на съвременната архитектура могат да служат като типичен израз на такъв свят. Този дух присъства и в болестта на всеобщото планиране, изразяваща се например в “контрол на раждаемостта”, в експериментите, насочени към контрол на наследствеността, контрол на съзнанието или ръста на благосъстоянието. Някои обоснования на подобни схеми са опасно близки до явното безумие, където уточняването на детайлите и техниките е доведено до поразителна безчувственост, до тази безчовечна цел, на която те служат. Нихилистическата организация, тоталното преобразуване на цялата земя и обществото посредством машините, съвременната архитектура и дизайн и нечовешката философия на “генното инженерство”, която ни съпътства, представляват последствията от неуместната употреба на индустриализма и технологията, явяващи се носители на светското. Тази употреба, ако тя е безконтролна, може да доведе до пълна тирания. Тук виждаме прилагането на практика на този етап от развитието на философията, до който се докоснахме в първа глава, а именно преобразуването на истината във власт. Това, което е безобидно във философския прагматизъм и скептицизъм, по съвсем друг начин се проявява у тези, които планират днешния ден. Ето защо, ако няма Истина, то властта не знае граници, освен тези, които ѝ диктува нейната среда, средата, в която тя действа, или друга, по-силна власт, която ѝ противостои. Властта на съвременните привърженици на “планирането”, ако нещо не ѝ се противопоставя, няма да се спре, докато не стигне своя естествен завършек – режима на тоталната организация.

Такава беше мечтата на Ленин преди диктатурата на пролетариата да достигне своите цели, “цялото общество ще стане една кантора, една фабрика, с равенство в труда и равенство в заплащането”[7]. На нихилистическата “нова земя” цялата човешка енергия трябва да бъде отдадена на материалните интереси, цялата човешка среда и всеки обект в нея трябва да служат на “производството” и да напомнят на човека, че неговото щастие се намира единствено в този свят, тоест трябва да бъде установен абсолютен деспотизъм на светското, земното.

Такъв изкуствен свят, построен от хората, “отстраняващи” последните остатъци от Божественото влияние в света и последните следи от вярата в Бога, обещава да бъде така всепоглъщащ и всеобемащ, че човекът даже да няма възможност да види, да си въобрази, или поне да се надява, че съществува каквото и да било зад неговите предели. От нихилистическа гледна точка това ще бъде свят на съвършения “реализъм” и пълното “освобождаване”, а в действителност това ще бъде най-големият и най-приспособен затвор, известен някога на хората ־ по точния израз на Ленин, – от който “никак не може да се измъкнеш и няма къде да се денеш”[8].

Властта на света, на която нихилистите се доверяват така, както християните се доверяват на Бога, никога не ще може да освободи човека, тя може само да го зароби. Само Христос, Който е победил света (Иоан 16:33), освобождава от тази власт, освобождава дори и тогава, когато тя стане практически абсолютна.

3. Формиране на “новия човек”

Разрушаването на стария ред и построяването на “нова земя” не са единствените и даже не са най-главните положения в историческата програма на нихилизма. Те сами по себе си представляват само подготвителен етап към много по-значителна дейност и много по-зловеща, отколкото са самите те, а именно – към “промяната на човека”. Така псевдоницшеанците Хитлер и Мусолини мечтаеха за това – с помощта на „творческо” насилие да изковат човечество от „по-висок порядък”. Розенберг, пропагандистът на Хитлер, казваше: “Да се създаде от мита за новия живот нов човешки тип – ето в какво се състои мисията на днешния век”[9]. Нацистката практика нагледно ни показа що за „човешки тип’’ е това и светът на пръв поглед, го отхвърли като жесток и безчовечен. Обаче “масовата промяна на човешката природа” към която се стремеше марксизмът, твърде малко се отличава от него. Маркс и Енгелс пишат съвсем недвусмислено: “Както за производството на комунистическо съзнание в масов мащаб, така и за успеха при достигането на самата цел е необходимо масово изменение на хората, изменение, което ще настъпи в практическите действия, в революцията. Революцията е необходима не само защото това е единственият начин да се съборят управляващите класи, но още и поради това, че тези класи, които ще ги съборят, могат да направят това само чрез революция, с която да изринат всичката тор на вековете и да се подготвят наново да основат обществото”[10].

Оставяйки временно въпроса за това, какъв вид човек ще бъде произведен в този процес, ще обърнем специално внимание на използваните средства: това е отново насилието, което е необходимо за формирането на “новия човек” не по-малко, отколкото за построяването на “новата земя”. Впрочем, двете са тясно свързани помежду си в детерминистката философия на Маркс, така както “в революционната дейност промяната на “аз”-а съвпада с промяната на обстоятелствата”[11]. Промяната на обстоятелствата или – по-точно – процесът на тяхното изменение посредством революционно насилие преобразува и самите революционери. Виждайки това магическо действие, което произвежда в човешката природа поощрението на страстите – гняв, ненавист, негодувание, стремеж към господство – Маркс и Енгелс, както и техният съвременник Ницше, а след тях Ленин и Хитлер признават мистичността на насилието. В това отношение ние трябва да си спомним за двете световни войни, чието насилие помогна за унищожаването на стария ред и предишното човечество, пуснало корени в устойчивото, традиционно общество. Това насилие изигра голяма роля за създаването на новото човечество, човечество без корени, което марксизмът така идеализираше. За тридесет години нихилистическите войни и революциите от 1914-та до 1945 година създадоха идеални условия за отглеждането на “новия човешки тип”.

За съвременните философи и психолози несъмнено не е тайна, че в нашето време на насилие, човекът сам се изменя не толкова под влияние на войните и революциите, но под влияние практически на всичко, което претендира да бъде “съвременно” и “прогресивно”. Ние вече приведохме пример с най-поразителните форми на нихилистически витализъм, чийто съвкупен ефект разчита на това да лиши от корени, цялостност, да “мобилизира” личността, да подмени равновесието и корените ѝ с безсмислен стремеж към власт и движение, а нормалните човешки чувства – с нервна възбуда. Дейността на нихилистическия реализъм както на практика, така и на теория върви паралелно и допълва дейността на витализма, която включва стандартизация, опростяване, специализация, механизация, дехуманизация: нейната цел е да доведе личността до най-простото и низко ниво, да я направи роб на своята среда и идеален работник в световната фабрика на Ленин.

Всички тези наблюдения имат днес общи места: за тях са написани стотици томове. Много мислители са способни да видят явна връзка между нихилистическата философия, принизяваща реалността и човешката природа до възможно най-прости понятия, и нихилистическата практика, смаляваща по подобен начин конкретния човек: не са малко и тези, които разбират цялата сериозност и радикалност на подобно “принизяване” и виждат в него качествено изменение на човешката природа, както пише за това Ерих Кахлер: “Непреодолимият стремеж към разрушение и обезценяване на човешката личност… явно присъстващ в най-разнообразните направления на съвременния живот: икономика, технология, политика, наука, образование, психология, изкуство – се представя като така всеобемащ, че ние сме принудени да го оценим като истинска мутация, видоизменение на цялата човешка природа”[12]. Но твърде малко от тези, които разбират всичко това, осъзнават дълбокото значение и подтекста на този процес, доколкото той принадлежи към областта на богословието и лежи извън пределите на простия емпиричен анализ, а освен това те не знаят и лекарство против него, тъй като това лекарство трябва да бъде от духовно естество. Току-що цитираният автор например се надява на преход към “някакво свръхиндивидуално съществуване“ и по този начин само доказва, че неговата мъдрост не надвишава “духа на този век”, издигащ идеала за “свръхчовека”.

Какво в действителност представлява този “мутант״, този “нов човек”? Той е човек без корени, откъснат от своето минало, което нихилизмът е разрушил, суровина за мечтите на всеки демагог, “свободен мислител” и скептик, затворен за Истината, но отворен за всяка нова интелектуална мода, защото самият той няма собствена интелектуална основа. Той е търсач на “ново откровение”, готов да повярва на всичко ново, защото истинската вяра в него е унищожена, любител на планиране и експерименти, благоговеещ пред фактите, тъй като се е отказал от Истината. Светът му се струва обширна лаборатория, в която той е свободен да решава кое е “възможно” и кое не. Това е автономният човек, просещ със смирен вид само това, което му принадлежи по право, а всъщност е изпълнен с гордост и очаква да получи всичко съществуващо в света, в който нищо не е забранено от външна власт. Това е човекът на момента, без съвест и ценности, намиращ се под властта на своя най-силен “стимул”, “бунтар”, който ненавижда всяко ограничение и власт, защото той сам за себе си е единственият бог, човек на масите, нов варварин, умален и опростен, способен само на най-елементарни идеи, обаче презиращ всеки, който само му спомене за нещо висше или започне разговор за сложността на живота.

Всички тези хора изграждат като че ли един човек – човекът, чието формиране е било цел на нихилизма. Обаче простото му описание не дава за него пълна представа, трябва да се види неговият образ. И такъв образ съществува, него можем да открием в съвременната живопис и скулптура, възникнали в голямата си част след края на Втората световна война и някакси облекли във форма реалността, създадена от кулминацията на ерата на нихилизма.

Изглежда в това изкуство наново е “открита” човешка форма, от абсолютната абстракция са се откроили накрая различими очертания. В резултат ние получаваме “нов хуманизъм”, “възвръщане към човека” и, което е най-важно, за разлика от много други художествени школи на ХХ век, това не е изкуствено изобретение, чиято същност е скрита зад облака на ирационалния жаргон, а самостоятелен растеж, коренящ се дълбоко в душата на съвременния човек. Така например творбите на Алберто Джакомети, Жан Дюбуфе, Френцис Бейкън, Леон Голуб, Хосе Луис Куевас[13] са истинско съвременно изкуство, което съхранявайки безпорядъка и свободата на абстракцията, престава да бъде убежище от реалността и се опитва да реши въпроса за „човешкото предназначение”.

Но към какъв вид човек се “връща” това изкуство? Това, разбира се, не е християнинът, не е образът Божи, защото “нито един съвременен човек не може да повярва в Него”, това не е и “разочарованият” човек на отминалия хуманизъм, когото всички “авангардни” мислители смятат за дискредитирал себе си и отживял. Това не е даже човекът на кубизма и експресионизма с изкривени форми и природа. Той започва там, където завършва това изкуство; това е опит да се влезе в нова област, да се изобрази “новият човек”.

На православния християнин, който се интересува от Истината, а не от това, което смята за модно или изтънчено днешният авангард, не му се налага дълго да мисли, за да проникне в тайната на това изкуство: в него въобще няма човек, това изкуство е нечовешко, демонично. Негов предмет се явява не човекът, а някакво нисше същество, надигнало се – по думите на Джакомети, “излязло” от незнайни глъбини.

Телата, в които се облича това същество – а във всички свои метаморфози това е едно и също същество – не са задължително изкривени до неузнаваемост, или натрошени и разчленени. Те често са по-реалистични от изображенията на човешки фигури в по-ранните етапи на съвременното изкуство. Очевидно, че това същество не е било жертва на неистово нападение, но се е родило така обезобразено, истински мутант. Не може да не забележим сходството между някои изображения на това същество и фотографиите на уродливи младенци, родени през последните години от хиляди жени, приемащи по време на бременността препарата талидомил (Thalidomide), и това не е последното от подобни чудовищни съвпадения. Още повече от телата на нас ни говорят лицата на тези същества. Не може да се каже, че те изразяват безнадеждност, защото това би означавало да им се припише някаква човечност, каквато те не притежават. Това са лица на същества, повече или по-малко приспособени към свят, който те познават, свят не толкова враждебен, колкото съвършено чужд, не безчовечен, но ачовечен[14]. Агонията, гневът и отчаянието на ранния експресионизъм, тук са като застинали. Те са изолирани тук от света, към който по-рано са имали, ако не друго, то поне отрицателно отношение, а сега им е нужно да си създадат свой собствен свят. В това изкуство човекът не се явява даже и карикатура на самия себе си, той вече не се изобразява в мъките на духовната смърт, подложен на нападките на мерзкия днешен нихилизъм, който се цели не само в тялото и душата, но и в самата идея и същност на човека. Не, всичко това е вече минало, кризата е вече в миналото, днешният човек е мъртъв. Новото изкуство празнува раждането на новия вид, същество от самите глъбини, нечовека.

Ние твърде дълго говорихме за това изкуство, несъизмеримо дълго в сравнение с неговата вътрешна ценност. Неговото свидетелство е безпогрешно и очевидно за тези, които имат очи: тази изразена абстрактно реалност изглежда невероятна. Да, не е трудно да се обяви за фантазия “новото човечество“, което Хитлер и Ленин предвиждаха, и даже замислите на твърде уважаваните сред нас нихилисти – спокойно обсъждащи проблемите на научното отглеждане на “биологическия свръхчовек” или изграждащи утопията за формирането на “новия човек” с помощта на тясно специализираното “съвременно образование” и строгия контрол на съзнанието – изглеждат малко вероятни и само немного зловещи. Но сблъсквайки се с реалния образ на “новия човек”, образ жесток и отвратителен, толкова непреднамерено, но твърде настойчиво появяващ се в съвременното изкуство и получил в него такова широко разпространение, ние бяхме изненадани, и целият ужас на съвременното състояние на човека ни поразява така дълбоко, че ние няма да можем скоро да го забравим.

(Към следващата част)

_______________________________

*Из книгата Човекът против Бога от отец Серафим Платински (Евгени Роуз), братство на преподобни Герман Аляскински, Платина, Калифорния, фонд Отец Серафим (Роуз), Форествил, Калифорния, издава Счеди СД, 1998. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1] Karl Marx, Capital, Chicago, Charles Kerr and Company, 1906, Vol. I, p. 824.

[2] Виж цитатите в E. H. Carr, op. cit., pp. 173, 435; cf. Maximoff, op. cit., pp. 380-381.

[3] За изводите на Маркс за насилието виж J. E. LeRossignol, From Marx to Stalin, New York, Thomas Y. Crowell Company, 1940, pp. 321-322.

[4] “Комунизм левого крыла” се цитира по книга Сталин, “Основы ленинизма”, New York, International Publishers, 1932, p. 47; (или The Proletarian Revolution and Renegade Kautski, Little Lenin Library, Nо. 18, p.19).

[5] Цитира се в H. R. Trevor-Roper, The Last Days of Hitler, New York, The Macmillan Company, 1947, pp. 50-51.

[6] Цитира се no Ibid., p. 82.

[7] Ленин, В.И., Полное собрание сочинений, т. 33, с. 101.

[8] Ibid.

[9] Mythus des 20 jahrhunderts, p. 22.

[10] Marx and Engels, The German Ideology, рart I, New York, International Publishers, 1947, p. 69.

[11] Ibid., p. 204 (n. 46).

[12] Erich Kahler, The Tower and the Abyss, New York, George Braziller, Inc., 1957, pp. 225-226.

[13] Многобройни примери за това изкуство може да се видят в книгите на неговите апологети: Peter Selz, New Images of Man, New York, The Museum of Modern Art, 1959 и Selden Redman, The Insiders, Louisiana State University Press, 1960.

[14] Терминът е въведен от Ерих Кахлер (Erich Kahler, op. cit., р. 15).

Изображения – авторът, отец (иеромонах) Серафим Платински (Евгени Роуз). Източник – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5LH

Advertisements

About Dragan Bachev

59 years old, born in Bulgaria. Works in the University of Sofia, Bulgaria, the Faculty of Theology.
Публикувано на Книги и тагнато, , , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s