Човекът против Бога* – Богословието и духът на нихилизма

Отец Серафим Платински (Евгени Роуз)

(Към предишната част)

ІІІ.  Богословието и духът на нихилизма

1. Бунтът: война против Бога

220px-fr-_serpahim_rose1Досега в нашето изследване се занимавахме с определения и описания. Ако това ни се е удало, то сега вече имаме представа за нихилистическо съзнание, за неговия произход и широтата на разпространението му. Обаче това бе само подготвителна работа към изпълнението на тази задача, към изпълнението на която сме длъжни сега да преминем, а именно: към изучаване на дълбокия смисъл на нихилизма. До настоящия момент нашето изследване носеше исторически, психологически, философски характер. Революцията пък, както видяхме в предходната глава[1] има преди всичко “богословско” и “духовно” основание, даже ако нейното “богословие” е извратено, а духовността е сатанинска. В лицето на революцията православният християнин среща страшен враг, такъв, с когото трябва да се бори с пълна сила, използвайки най-доброто оръжие, което съществува. Дошло е време да се порази нихилизмът в самото му сърце, да се намери неговият богословски източник, духовните му корени, да се определи неговата основна програма и ролята му в историята на християнското богословие.

Разбира се, у повечето нихилисти нихилистическата доктрина не е явно изразена. Ако досега ни се налагаше да разкриваме това, което има място, но не е очевидно и даже от самите нихилисти се е извеждало непреднамерено, то сега, когато ние, опирайки се на съществуващата нихилистическа литература, ще се опитаме да изградим по-пълна представа за нихилистическата доктрина, много от нашите изводи могат да се окажат твърде смели. Обаче, при изпълнението на тази задача, на нас много ще ни помогнат последователните нихилисти от типа на Ницше, точно и ясно формулиращи това, което другите само предполагат или се стараят да завоалират, а също и тези, които най-внимателно са изучавали нихилизма, като например Достоевски, който е видял, че се намира в самото сърце на нихилизма и е умеел да сваля всички негови маски.

У никого нихилистическото откровение не е било така ясно изразено, както у Ницше. Ние вече се запознахме с философската форма на това откровение в неговата фраза “няма Истина”. Негова алтернатива, изразена в богословски план, се явява постоянна тема на Ницше – “пророкът Заратустра, а в по-ранните му съчинения – изстъплението на безумеца чрез вопъла: “Бог умря”[2]. В тези думи има някаква правда, която разбира се не се състои в правдивото изображение на природата на нещата, а в правдивото изображение на състоянието на съвременния човек. Тези думи образно изразяват факта, който няма да отрече нито един християнин.

Изразът “смъртта на Бога” означава, че Бог е умрял… в сърцата на съвременните хора. Това е станало както с атеистите и сатанистите, които са твърде радостни от този факт, така и с милионите прости хора, у които е изчезнало усещането за духовна реалност. Човекът е загубил вярата в Бога и Божествената Истина, която по-рано го е подкрепяла. Отстъпничеството от Бога в полза на светското, характерно за нашия век от самото му начало, при Ницше започва да се самоосъзнава като съществуващо и намира думи за себеизява. “Бог умря” означава, че “ние загубихме вяра в Бога”, “няма истина” означава, че “ние престанахме да сме уверени във всичко Божествено и Абсолютно”. Много по-дълбоко от този субективен факт, който изразява нихилистическото откровение, лежи желанието да се отиде още по-далече от простото приемане на факта и даже има план как да бъде направено това. Заратустра е “пророк” и неговите думи явно са предназначени да се превърнат в революция, насочена против християнското Откровение. За тези, които приемат това ново откровение, тоест чувстват, че то изразява тяхното вероизповедание или че живеят съгласно него, се открива съвършено нова духовна вселена, в която Бог повече не съществува, в която – още по-важно, хората и не желаят Той да съществува. Безумецът Ницше знае, че хората “убили” Бога, са убили своята вяра.

Значи е напълно погрешно да се смята съвременният нихилист, в какъвто и облик той да се представя, за агностик. “Смъртта на Бога” не го е постигнала като космическа катастрофа, защото самият той я е желал, и ако не пряко, то поне косвено я е ускорявал, предпочитайки пред истинския Бог други ценности. Нека забележим, че нихилистът не се явява на практика атеист. Въобще е съмнително съществува ли такова нещо като атеизъм, защото истинският Бог винаги е отричан, за да се постави човекът в служба на някакъв друг, лъжлив бог. Атеизмът, който е възможен за философа – макар, разбира се, това да е лоша философия – е невъзможен за човечеството като цяло. Това достатъчно добре е разбирал анархистът Прудон и затова е нарекъл себе си не атеист, а антитеист[3]. ‘‘Революцията не е атеистична в точния смисъл на думата, тя не отрича Абсолюта, тя го премахва…”[4], “Най-важната задача на човека, станал разумен и свободен, е постоянно да изтласква идеята за Бога от своя разум и съвест… Защото Бог, ако Той съществува, е абсолютно враждебен на нашата природа… Всяка крачка напред – това е победа, съкрушаваща Божественото”[5]. Нужно е да се застави човечеството да види, че “Бог, ако го има, се явява негов враг”[6]. На това учи и Албер Камю, когато издига “бунта” (а не безверието) в първи принцип. Бакунин също не се задоволявал единствено с отрицание на съществуването на Бога. “Ако Бог действително съществува – смятал той, – нужно е да Го отменим”[7]. Още по-очевидно е, че болшевишкият атеизъм на нашия век се явява война не на живот, а на смърт против Бога и всички Негови дела.

Революционният нихилизъм излиза срещу Бога направо и откровено, но и философският, и екзистенциалният нихилизъм, макар и не винаги така очевидно, са също толкова антитеистични, защото се изграждат върху убеждението, че съвременният живот може да продължава и без Бога. Пълчищата на Божиите врагове са не само няколкото активисти, маршируващи в първите редици, но и пасивната маса, намираща се в тила. Още по-важно е да се разбере, че редовете на атеизма се попълват не толкова за сметка на активните или пасивните атеисти, но и за сметка на много от тези, които смятат себе си за “религиозни” и които се покланят на някакъв “бог”. Така Робеспиер е установил култ към “висшето същество”, а Хитлер признавал съществуването на “висша сила”, “бог в човека”; нещо подобно на Хитлеровия “бог” ще намерим във всички форми на нихилистическия витализъм. Във войната против Бога се използват различни уловки като например употребата на името Божие или даже името на Христа. Но, дали нихилизмът се явява като откровено атеистичен или агностичен или приема формата на поклонение пред някакъв нов бог, той винаги обявява война на истинския Бог.

Формалният атеизъм е философия на безумеца, ако може така да се перифразират думите на Псалмопевеца: “Рече безумец в сърце си: няма Бог” (Псалом 13:1), антитеизмът пък представлява по-дълбоко заболяване. Разбира се, литературата на антитеизма е толкова пълна с несъобразности и противоречия, колкото и формално атеистическата литература, но ако последната греши поради своето младенчество (както човек, помъдрял в някаква наука, напълно може да бъде младенец в богословието и духовния живот) и нечувствителност към духовните реалности, то първата дължи всички свои изкривявания на дълбоко коренящата се в нея страст, която, признавайки тези реалности, желае да ги унищожи. Не е трудно да се обяснят и отразят дребните доводи на Бертран Ръсел, макар че дори и неговият атеизъм – това, разбира се, е само една от формите на антитеизма, и те не представляват опасност за вярата. Друго нещо е задълбочената и решителна атака на Прудон. Тя е родена не от хладнокръвна софистика, а от пламенна ревност.

Тук следва честно да погледнем в лицето това, за което по-рано споменахме, но подробно досега не сме го разглеждали: нихилизмът се одушевява от вярата, духовна по произхода си и посвоему не по-слаба от християнската вяра, която той се стреми да унищожи и замести, иначе с нищо не можем да обясним неговия успех, а също и свойствените му преувеличения.

Ние се убедихме, че християнската вяра представлява духовен контекст, в който въпросите за Бога, Истината и Властта стават значими и водят към съгласие. Подобно на това и нихилистическата вяра има някакъв контекст, определен дух, пронизващ цялото нихилистическо учение, придаващ му смисъл и сила. Успехът на нихилизма в наше време зависи от широтата на разпространението на този дух и се определя от нея: неговите доводи се представят като убедителни не по силата на това, че са истина, а в зависимост от това, доколко този дух успява да овладее хората и да ги подготви за приемането на тези доводи. Каква е тогава природата на нихилистическата вяра? Тя е точно противоположна на християнската вяра и затова не е редно да я наричаме вяра. В същото време колкото християнската вяра е радостна, уверена, искрена, любяща, смирена, търпелива, покорна във всичко на волята Божия, толкова нейната нихилистическа противница е пълна със съмнения, подозрения, отвращение, завист, ревност, гордост, нетърпимост, бунтарство, хули – във всяка конкретна личност преобладава едно или две от тези качества. За нея е характерна неудовлетвореността от себе си, от света, обществото, Бога. Тя знае само едно: тя не ще приеме едно нещо такова, каквото е, а всички свои сили ще посвети на това, всичко да измени или от всичко да избяга. Бакунин твърде точно назовава това ‘‘чувство на бунтарство, сатанинска гордост, с презрение, отхвърлящо подчинението на всеки господар, бил той с божествен или земен произход”[8].

Нихилистическият бунт, както и християнската вяра отначало докрай са отношения духовни, произхождащи от само себе си и черпещи сили в самите себе си и, разбира се, в свръхестествения “организатор” на този бунт. Ние не можем да разберем природата и успеха на нихилистическия бунт, а също и съществуването на такива негови последователни представители като Ленин или Хитлер, ако се опитаме да намерим неговия източник извън сатанинския стремеж към отрицание и бунт. Разбира се, болшинството нихилисти възприемат този стремеж като нещо положително, като източник на независимост и свобода, но вече самият език, който такива хора като Бакунин използват за израз на своите идеи, показва на тези, които са готови да го видят, по-дълбокия смисъл, стоящ зад техните думи.

По такъв начин нихилистическото отрицание на християнската вяра и наредби е не толкова резултат от загубата на вярата в тях и в техния божествен произход – макар част от подобен скептицизъм да присъства във всяка разновидност на нихилизма ־ колкото бунт против властта, която те представляват, и послушанието, което изискват. Темата non serviam като червена нишка минава през хуманистическата, социалистическата и анархистичната литература на ХІХ век: Бог Отец с всички Негови норми и служители трябва да бъде свален и съкрушен, а човекът трябва победно и тържествено да седне на Неговия Престол и сам да започне всичко да управлява. Своето непресекващо влияние тази твърде посредствена по своето интелектуално ниво литература дължи на “справедливото“ възмущение против “несправедливостта” и “тиранията” на Бога Отца и Неговите земни представители, тоест изключително на своята страстност, а не истинност. Този бунт, тази месианска ревност, вдъхновяваща най-големите революционери и явяваща се опакото на вярата, се вълнува не толкова от унищожаването на философските и богословските основи на стария ред – тази задача може да се остави за по-малко ревностните души, – колкото от унищожението на нейната съперница – вярата, дала живот на този ред. Учението и порядките могат да бъдат преизтълкувани, да се изхвърли от тях християнското съдържание и да се напълнят с ново, нихилистическо.

И само християнската вяра, душата на тези учения и порядки, която единствена е способна да забележи такова ново тълкувание и да му се противопостави, трябва да бъде унищожена изцяло и докрай, тогава и тя може да бъде претълкувана. Ако нихилизмът иска да победи, то той трябва да го направи от практическа гледна точка. Обаче още по-необходимо е той да направи това от психологическа и духовна гледна точка, тъй като нихилистическият бунт смътно усеща, че Истината се придобива в православната вяра, и неговата ревност и нечиста съвест няма да му дадат покой, докато пълното премахване на Истината не оправдае позициите му и не “докаже” неговата “правда”. Тази психология в минимален мащаб е психология на християнския отстъпник, а в максимален – на болшевизма. Не може да се намери разумно обяснение на последователната болшевишка кампания по изкореняването на християнската вяра, продължаваща даже тогава, когато последната престана да представлява каквато и да е опасност за атеистичната държава. Тази кампания се явява неотменна част от жестоката схватка не на живот, а на смърт с единствената сила, способна да противостои на болшевизма и да го разобличи. Нихилизмът ще бъде побеждаван, докато православната вяра се съхранява дори и в един човек, защото този човек ще бъде жив пример за Истината, която ще покаже цялото безсмислие на най-видните световни достижения, на каквито е способен нихилизмът, и в този човек ще бъдат опровергани всички доводи против Бога и Небесното Царство. Умът на човека е податлив, той може да бъде заставен да повярва във всичко, към което го води волята му. В атмосферата, пронизана от нихилистическа ревност, досега съществуваща в Съветския съюз, и най-убедителните доводи не могат да наложат вяра в Бога, безсмъртието, в християнската вяра, но самото съществуване на вярващ, даже в такава обстановка, може да каже на сърцето на човека твърде много неща и като пример да му покаже: това което е невъзможно за света, което е невероятно и за най-добрите човешки намерения, то е възможно за Бога и вярата.

Нихилистическият бунт – това е борба против Бога и Истината, което осъзнават обаче твърде малко от нихилистите. Откровеният богословски и философски нихилизъм може да бъде видян само у някои, за болшинството нихилисти бунтът приема форма на борба против богоустановената власт. Много от тези, чието отношение към Бога и Истината е не съвсем ясно, напълно отчетливо проявяват своя нихилизъм в отношението си – по думите на Бакунин – към ‘‘проклетия и съдбоносен принцип на властта”[9].

По такъв начин нихилистическото откровение провъзгласява незабавно унищожение на властта. Някои от апологетите на нихилизма обичат в качеството на оправдание на бунта против стария порядък да говорят за неговите “несправедливости” и “разложение”, но всички тези недостатъци, чието съществуване никой не смята да отрича, често служат само като предлог и никога като причина за нихилистическите атаки. Нихилистите нападат самата власт. В политическата и социалната структура нихилизмът се проявява като революция, стремяща се не просто към смяна на правителството или провеждането на повече или по-малко широки реформи на съществуващия строй, но към приемането на съвършено нова концепция за целите и средствата на управление. В областта на религията нихилизмът е насочен не просто към реформа в Църквата и даже не към основаването на нова църква или религия, а към пълна промяна на самата идея за религия и духовен опит. В изкуството и литературата нихилистът се интересува не просто от променянето на старите естетически канони за съдържанието и стила или от развитието на нови жанрове и традиции, а от абсолютно нов подход към въпроса за творчеството и ново определение на самото изкуство.

Нихилизмът е насочен против водещите принципи на тези сфери и структури, а съвсем не против грешното им прилагане. Безпорядъкът, така очевидно проявяващ се в политиката, религията, изкуството и другите области, е резултат от преднамереното и последователно отхвърляне на властта като тяхна основа. Безпринципната политика и нравственост, безпорядъчният художествен изказ, безразличният “религиозен” опит – всичко това е пряко следствие от прилагането на бунтарското отношение към тези някога стабилни сфери.

Нихилистическият бунт е така дълбоко проникнал във всички фибри на нашия век, че съпротивата срещу него е съвсем отслабнала и не принася плодове, популярната философия и “сериозната мисъл” са отдали всички свои сили на неговата апология. Така Камю вижда в бунта единствено само очевидната истина, оставаща за днешните хора, единствено вярване, възможно за тези, които повече не вярват в Бога. Неговата философия на бунта представлява майсторски израз на духа на този век, но едва ли тя може да бъде приета за нещо по-сериозно. Мислителите от епохите на Възраждането и Просвещението не по-малко, отколкото днес Камю, са се безпокояли за преживяването без богословие и като основа на всички свои знания да имат “природата” и “естеството”. Но ако днес се предполага, че “естественият човек” трябва да познава само бунта, то защо “естественият човек” от епохата на Възраждането или Просвещението е знаел, оказва се, много повече и е смятал себе си за същество по-благородно?

На това обикновено отговарят така: “Прекалено много неща те са приемали като задължения и са живели за сметка на християнския капитал, без да осъзнават това. Днес ние сме банкрутирали и добре разбираме това”. С една дума, съвременният човек се е лишил от илюзии. Обаче, строго погледнато, не може да се разочароваме от загубата на илюзиите: ако даже хората отпадаха не от илюзиите, а от Истината – както и стоят нещата в действителност – то за обяснението на тяхното днешно състояние трябва да се търси по-дълбока причина. Това, че Камю смята бунтаря за “естествен човек”, а всичко, което не е “бунт” – за “абсурдно”, означава само едно: него така добре са го обучили в школата на нихилизма, че той е започнал да приема борбата против Бога за “естествено” състояние на човека.

Ето до какво състояние е довел човека нихилизмът. Преди днешната епоха животът на човека, в основното, се е определял от добродетелите послушание, покорност и уважение към Бога, Църквата и законната власт. За съвременния човек, “просветен” от нихилизма, подобен стар порядък не е нещо повече от “зловещо възпоменание на тъмното минало, от което човекът се е освободил”, а съвременната история – това е хроника на падането на всякакви авторитети. Старият ред е свален и макар ненадеждната стабилност още някакси да се поддържа в нашия век на постоянни изменения, “новият ред“ вече се готви и векът на “бунта” хлопа на портите.

Нихилистическите режими в наше време дадоха възможност да се предусети вкуса на този век, като далечно негово предзнаменование служи ширещото се бунтарство в наши дни. Където няма Истина, там ще управляват бунтари. Но, както писа Достоевски, така дълбоко прониквайки в нихилистическото съзнание, “волята е по-близо от всичко до нищото, а най-уверените са по-близо от всичко до най-нихилистичните”[10]. Сляпата воля стои между бездната и тези, които са отхвърлили Истината и всяка власт, основана на нея. Тази воля, колкото и ефектни да са достиженията ѝ за кратките мигове на нейната власт (досега най-впечатляващи са били режимите на Хитлер и болшевизма), неизбежно е привличана към бездната като към огромен магнит, търсейки в самата себе си друг магнит, отговарящ на това притегляне. В тази бездна, в това нищо за човека, живеещ без Истина, се намира самото сърце на нихилизма.

2. Поклонение на нищото

“Нищото” в този смисъл, в който го разбират съвременните нихилисти, е характерно изключително за християнската традиция. “Небитието” на различни източни традиции – това е съвсем друга, “позитивна” концепция. Най-близкото, което може да се намери у тях относно идеята nihil – това е тяхната мъглява представа за първобитния “хаос”. Само на Своя избран народ Бог е открил в цялата пълнота Истината, обясняваща началото и края на всичко, а с другите народи Той е говорил твърде неопределено и опосредствано.

Затова за другите народи, както и за нямащия помощ свише разум, от всички християнски доктрини най-трудната за разбиране ־ учението за creatio ех nihilo, гласи: Бог е създал света не от Самия Себе Си, не от нещо вече съществуващо или от първобитния хаос, а от нищо. Нито една друга доктрина не утвърждава ясно всемогъществото на Бога. Чудото на вечно сияещото Божие творение се състои именно в това, че то е било извикано в битието от абсолютното небитие.

Може да бъде зададен въпросът: какво отношение има нихилизмът към тази доктрина? Отговорът ще бъде: отношение на отрицание. “Какво е това нихилизъм?” – пише Ницше в тази част на “Воля за власт”, която ние вече цитирахме по-горе. – Това е, когато висшите ценности губят своята цена. Няма цел. Няма отговор на въпроса “защо”?“[11]. С една дума, самото свое съществуване нихилизмът дължи на отрицанието на християнската Истина, той смята света за “абсурден” не под влияние на безстрастното изучаване на този въпрос, а по силата на своята неспособност или нежелание да повярва в неговия християнски смисъл. Само този, който някога по-рано е мислел, че знае отговора на въпроса “защо”, може така силно да се разочарова, откривайки, че този отговор никога не е съществувал.

Обаче, ако християнството беше просто една от многото религии или философии, неговото отричане не би било така важно. Джозеф де Майстър, точно критикуващ френската революция (макар, че на неговите позитивни идеи може би не трябва да се разчита), ясно е определил, в какво е същността на проблема още в онова време, когато нихилизмът не е имал така очевидни прояви, както днес.

“В света винаги са съществували някакви форми на религия и нечестивци, които са им се противопоставяли. Нечестието винаги е било престъпление. Но само в лоното на истинската религия е възможно истинско нечестие… Никога по-рано нечестието не е раждало такова зло, както в наши дни, защото вината му за това е винаги пропорционална на степента на просвещението, което го окръжава. Макар нечестивците да са съществували винаги, никога преди ХVІІІ век не е имало въстание против Бога в самото сърце на християнството”[12].

Нито една религия не утвърждава толкова много и с такава сила, както православието, защото неговият глас е Гласът на Бога, неговата Истина е Абсолютна, и нито една от религиите няма такъв радикален и безкомпромисен противник, какъвто е нихилизмът, защото е невъзможно да се противостои на православието, без да се встъпи в борба със самия Бог.

За да се бори против Самия Този Бог, Който е сътворил човека, е нужна определена слепота и илюзия за сила, но нихилистът не е толкова сляп, че да не предусети, макар и неясно, глобалните последици от своите действия. Безименното “безпокойство”, характерно днес за толкова много хора, издава тяхното пасивно участие в делата на антитеизма и все по-силно звучи гласът на „бездната”, разтваряща се в сърцето на човека. Това “безпокойство” и тази “бездна” е същото Онова нищо, от което Бог извика човека към живот, и в което човекът пропада, ако отрече Бога и като следствие – своето собствено сътворение и самото свое съществуване.

Страхът от “изпадане извън битието” е най-разпространеният вид нихилизъм днес. Той като червена нишка минава в изкуството и преобладава в “абсурдната” философия. Обаче за всички бедствия на нашия век е отговорен по-скоро най-съзнателният нихилизъм, нихилизмът на явния антитеизъм.

У човека, заразен с този нихилизъм, чувството за падане в бездната води не до пасивно безпокойство или отчаяние, а се преобразува в неистова сатанинска енергия, подбуждаща го да се нахвърля върху цялото творение, като се опитва да го завлече със себе си в бездната. Обаче в края на краищата, всички тези прудоновци, бакунинци, лениновци, хитлеровци, колкото и голямо да е било тяхното временно влияние и успех, трябва да претърпят поражение и са принудени, даже против своята воля, да свидетелстват за Истината, която са искали да унищожат. Затова техният опит да се “нихилизира” творението, да се доведе до нищо Божият труд по създаването на света, да се върне светът към това нищо, от което е произлязъл, е не нещо повече от обърната пародия на самото Божие творение[13], а самите те, както и техният баща ־ дяволът, са всичко на всичко нищожни Божии маймуни, които със своите напъни само потвърждават съществуването на Бога, Когото се опитват да отрекат, и със своето поражение свидетелстват за Неговата сила и слава.

Ние вече неведнъж говорихме, че нито един човек не живее без Бога. Тогава кой или какво е богът на нихилиста? Неговият бог, nihil, е самото нищо в чист вид, но не нищо като отсъствие или небитие, а нищото на отстъпничеството и отрицанието ־ “трупът” на “мъртвия Бог”, притискащ неговите (на нихилиста) плещи. От Самия Бог, толкова реален, така явно присъстващ във всички православни християни, не може да се отървеш за една нощ, при “монарх” с такава безгранична власт не може да има преки последователи. По такъв начин в настоящия момент от духовната история на човечеството – момент, както всички признават, на криза и непостоянство – в центъра на човешката вяра стои “мъртвият Бог”, пълната пустота. Нихилистът иска светът, въртял се преди около Бога, днес да се върти около нищото.

Може ли да стане това? Възможно ли е да се построи какъвто и да е порядък върху нищото? Разбира се, не. Това е себеотричане, самоубийство. Но няма да търсим у съвременните мислители последователност и цялостност. Ето до какво състояние е стигнала съвременната мисъл и нейната революция в наши дни. Даже ако това положение просъществува само миг, ако то е достигнато само затова, веднага да го смени нещо друго, все едно, неговата реалност не може да се отрича. Днес има много признаци (които ние ще разгледаме своевременно) за това, че от края на Втората световна война светът започва да излиза от “века на нихилизма” и се движи към някакъв “нов век”, но дори и този век да настъпи, той няма да бъде преодоляване на нихилизма, а негово задълбочаване. Революцията открива своето истинско лице в нихилизма; без покаянието (то не е и съществувало) това, което ще настъпи по-нататък, ще бъде само още една маска, скриваща все същото лице. Открито ли – в явния антитеизъм на болшевизма, фашизма, нацизма, или скрито – в култа към безразличието и отчаянието, “абсурдизма” или “екзистенциализма” – съвременният човек определено проявява своята решимост да живее по-нататък без Бога – тоест в пустота, в нищо. До началото на нашия век благонамерените хора са можели все още да се залъгват, смятайки, че либерализмът и хуманизмът, науката и прогресът, даже самата революция и целият път на съвременната мисъл, представ- ляват сами по себе си нещо позитивно и в някакъв смисъл имат Бога за съюзник. Днес е съвършено очевидно, че между революцията и Бога няма нищо общо, в последователната съвременна философия въобще няма място за Бога. Цялата следваща съвременна мисъл, с каквото и тя да се прикрива, трябва да има предвид това, трябва да се изгражда върху пустотата, останала след “смъртта на Бога”. Революцията не може да бъде завършена, докато от сърцата на хората не бъдат изкоренени и последните признаци на вяра в Бога и докато всички до един не се научат да живеят в тази пустота.

Целостта произтича от вярата. Светът на вярата, който е бил някога нормален свят, е абсолютно цялостен, защото всичко в него е ориентирано към Бога, както към начало и край, и в тази ориентация намира своя смисъл. Нихилистическият бунт, разрушавайки този свят, е вдъхновил новия свят – света на абсурда. Тази дума, станала в наше време така модна, която често се използва за описване на състоянието на съвременния човек, има много дълбок смисъл. Нали ако за център на света служи нищото, тогава този свят и по своето съдържание, и във всяка своя отделна черта не е цялостен, той се разпада, той е абсурден. Никой не е успял да опише този свят по-добре от Ницше, неговия “пророк”, който е направил това много ясно и сбито, помествайки своето описание там, където е провъзгласил своя първи принцип – “за смъртта на Бога”.

„Ние Го (Бога) убихме, ти и аз! Ние всички сме убийци! Но как направихме това? Как можахме да изпием морето? Кой ни даде гъба да изтрием целия хоризонт? Какво направихме, когато отвързахме тази земя от нейното слънце? Къде се движи тя сега? Къде се движим ние? Далеч от всички слънца? Няма ли ние безкрайно да се мятаме от една страна на друга? Назад, наляво, надясно, напред, във всички посоки? Има ли още горе и долу? Не блуждаем ли ние в като че безкрайното нищо? Не ни ли облъхва пустотата? Не стана ли по-студено? Не продължава ли безкрайно нощта, ставаща все по-тъмна и по-тъмна?”[14].

Такава е вселената на нихилиста, в която няма нито върхове, нито низини, нито правилно, нито грешно, нито истинско, нито лъжливо, защото в нея няма никакъв ориентир. Там, където някога е стоял Богът, сега има само нищо, там, където са били властта, редът, увереността, вярата, днес цари анархия, объркване, безпринципни, неоправдани действия, съмнение и отчаяние. Тази вселена е живо описана от швейцарския католически автор Макс Пикард, като свят на “бягство от Бога” или като свят на “прекъснатост” и “разпокъсаност”[15].

Нищото, отсъствието на цялостност, антитеизмът, ненавистта към Истината, всичко, за което стана дума на тези страници – това не е просто философия и дори не е просто бунт на човека против Бога, на Когото той повече не служи. Зад всички тези явления се крие сериозен смисъл: на това фино ниво, на което и двамата, и философът, и революционерът служат, а не управляват, ние имаме работа с делата на дявола.

Много нихилисти не само че не оспорват този факт, но и се гордеят с него. Бакунин смятал, че стои на страната на “сатаната, вечния бунтар, първия волнодумец и освободителя на световете”[16].

Ницше е обявил себе си за “антихрист”. Почти всички поети, декаденти, авангардисти, започвайки от епохата на романтизма, буквално са омагьосани от сатанизма, някои дори се опитаха да го направят своя религия. Ето с какви думи Прудон призовава дявола:

“Ела при мен, Луцифер, Сатана, който и да си ти. Дявол, когото вярата на моите предци противопоставяше на Бога и Църквата. Аз ще стана твой представител и нищо от тебе няма да поискам”[17].

Какво може да мисли за такива думи православният християнин? Апологетите на нихилизма обикновено оценяват подобни заявления като фантазия, преувеличение, смели метафори, изразяващи може би “детски”, но “бунт”. Трябва да признаем, че в подобни заявления на болшинството от съвременните “сатанисти” прозира някаква юношеска черта: тези, които така леко призовават дявола и провъзгласяват властта на Антихриста, не осъзнават цялата сила на своите слова, твърде малко ги произнасят така, че да бъдат възприети сериозно. Тази наивна дързост обаче разкрива по-дълбока истина. Нихилистическата революция въстава против властта и реда, против Истината, против Бога, а заради това и тя е принудена да бъде на страната на дявола. Нихилистът, невярващ нито в Бога, нито в дявола, мисли, че постъпва твърде остроумно, когато борейки се против Бога, защитава неговия древен враг. И макар да му се струва, че това е само игра на думи, то на практика той говори истината.

Де Майстър, (по-късно и Доносо Кортес) пишещ в онези дни, когато Римската църква много по-добре отсега е разбирала значението на революцията и е умеела твърдо да ѝ се противопоставя, наричал революцията сатанинска проява, нещо, на което днес историците гледат с насмешка. По-малко насмешки, обаче, можем да видим, когато тази фраза се отнася за националсоциализма и болшевизма, а някои може би даже ще започнат да подозират, че съществуват други сили и причини, скрили се от техния просветен поглед.

(Към следващата част)

_______________________________

*Из книгата Човекът против Бога от отец Серафим Платински (Евгени Роуз), братство на преподобни Герман Аляскински, Платина, Калифорния, фонд Отец Серафим (Роуз), Форествил, Калифорния, издава Счеди СД, 1998. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1] Предходната глава е трябвало да бъде “Приближаване на “новия ред”: революция на съвременната епоха“ (виж плана в края на тази книга) – ред.

[2] Friedrich Nietzsche, The Joyful Wisdom, #125.

[3] Виж например Justice (cf. de Lubac, Proudhon, p. 271).

[4] Justice, III, 179. (Quoted de Lubac, p. 270).

[5] System df Economical Contradictions; or, The Philosophy of Misery, Boston, 1888, Vol. I, p. 448.

[6] Ibid, p. 468.

[7] God and the State, London, 1910, p. 16.

[8] Maximoff, op. cit., p.380.

[9] Ibid, p. 253.

[10] Цитира се в Robert Payne, Zero, New York, The John Day Company, 1950, p. 53.

[11] The Will to Power, р. 8.

[12] On God and Society (Essay on the Generative Principle of Political Constitutions and other Human Institutions), Henry Regnery Company (Gateway Edition), 1959, pp. 84-86.

[13] Cf. Joseph Pieper, The end of Time, p.58.

[14] The Joyful Wisdom, #125.

[15] Max Picard, Flight from God, Henry Regnery Company, 1951; and Hitler in Our Selves, Henry Regnery Company, 1947.

[16] God and the State, p. 2.

[17] Idee generale de la revolution; also Justice, III, pp. 433-434 (de Lubac, 173).

Изображениe – авторът, отец (иеромонах) Серафим Платински (Евгени Роуз). Източник – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5Ly

Advertisements

About Dragan Bachev

59 years old, born in Bulgaria. Works in the University of Sofia, Bulgaria, the Faculty of Theology.
Публикувано на Книги и тагнато, , , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s