Човекът против Бога* – Въведение. Въпросът за истината

Отец Серафим Платински (Евгени Роуз)

(Към предишната част)

I. Въведение.

Въпросът за истината

220px-fr-_serpahim_rose1Какво представлява нихилизмът, в който съзираме първо-причината за революционността на съвременната епоха? Ако започнем да отговаряме, дори без да се замисляме, то можем веднага да дадем някои очевидни примери за нихилизъм: амбициозната разрушителна програма на Хитлер,болшевишката революция, дадаистката атака срещу изкуството. Почвата, родила тези движения, може да бъде представена чрез няколко „луди” от миналия век: поетите Рембо и Бодлер, революционерите Бакунин и Нечаев, лъжепророци от типа на Ницше. А на по-ниско, „еснафско” ниво у нашите съвременници се усеща днес смутно безпокойство, заставящо едни да следват магнетични фигури, подобни на Хитлер, други да търсят убежище в наркотиците и лъжерелигиите или да извършват “безсмислени” престъпления, които все повече стават присъщи на нашето време. Всичко това обаче е само ефектната повърхност на въпроса за нихилизма. Впрочем, и с нея не е особено лесно да се воюва. Но ние в настоящата глава си поставяме по-обширна задача: да се опитаме да разберем природата на това движение в нейната цялост, приемайки назованите по-горе явления само като отделни, най-ярки негови примери.

Всеки, който осъзнава явното несъвършенство и злото на съвременната цивилизация, явили се тласък и причина на нихилистичната реакция – впрочем, по-късно ние ще се убедим, че те са само плодове на нихилизма и то единствено в зародишната му форма – не може да не изпитва съчувствие макар и само към някои представители на тази реакция. Това съчувствие може да приеме форма на жалост към този, който се е оказал „жертва” на условията, против които са били насочени собствените му усилия, или да се изразява в общоприетото мнение, че някои нихилистични явления имат “позитивно” значение и играят определена положителна роля в развитието на човечеството или в новия етап на неговата история. Последното мнение не е нищо друго, освен очевиден резултат от същия нихилизъм, за който вече говорим. Първата гледна точка, в крайна сметка, отчасти не е лишена от истина или справедливост. Но именно затова и не трябва да се надценява нейното значение. Наистина твърде лесно е днес в атмосферата на интелектуална мъгла, обгръщаща либералните и хуманистични кръгове, от съчувствие към нещастния човек да се премине към приемането на неговите идеи. Нихилистът, разбира се, в известен смисъл е болен, и неговата болест свидетелства за болестта на века, чиито най-добри, както впрочем и най-лоши, представители се обръщат към нихилизма. Но болестта не може нито да се излекува, нито да се диагностицира чрез съчувствие. Във всеки случай не може и да става дума за “невинна жертва”, доколкото нихилистът сам участва във всички грехове на човечеството, което създава злото в нашето време, опълчвайки се – както правят и всички нихилисти – не само срещу съществуващите “несправедливости” в социалния или религиозен ред, но и срещу самия ред и Истината, която стои зад него, а значи и по най-активен начин помага на дявола, а това пък никак не може да се оправдае с мита за “невинната жертва”. В края на краищата, да служиш на дявола против собствената си воля, е невъзможно.

Но ако ние сме далече от това да “оправдаваме” нихилизма, то не сме и склонни да го “осъждаме”. Така безсмислено е да се обвинява нацизма или болшевизма във “вандализъм”, “варварство” или “антиинтелектуалност”, а художествения и литературен авангард в “песимизъм” и “самовлюбеност”, както е безсмислено да се отстоява “демокрацията” в името на “цивилизацията”, “прогреса” или “хуманизма” или пък защитата на “частната собственост” и “социалните свободи”. Подобни доводи, макар и отчасти справедливи, не попадат в целта, тъй като нихилизмът е явление твърде дълбоко и неговата програма е толкова радикална, че подобни дребни доводи не могат да ѝ се противопоставят. Нихилизмът е порочен в самата си основа и тази порочност може да бъде победена само от Истината. Голяма част от критиката срещу нихилизма въобще не е насочена против неговите основи, а причината е в това, че – както по-нататък ще видим – нихилизмът е толкова разпространен в наше време, така дълбоко е проникнал в ума и сърцата на днешните хора, че не са останали нито една сфера, нито един фронт, на който с него би могло да се воюва, и този, който смята че се бори против нихилизма, често взема в ръце неговите собствени (на нихилизма) оръжия и ги обръща против самия себе си.

Някои читатели могат да ни възразят, че ние наистина твърде глобално поставяме проблема: че ние или надценяваме мащабите на нихилизма, или обратното, това явление е толкова всеобхватно, че ние няма да можем да се справим с него. Трябва да се съгласим, че нашата задача е наистина много сериозна, особено ако се отчете нейната неяснота, размитостта на многото нихилистични явления; и ако ние бихме се опитали да изучим и опишем детайлно този проблем, то нашата работа никога не би достигнала завършек.

Обаче все пак е възможно, както се казва, “широко да разпрострем мрежата” и да уловим тази рибка, която ни е нужна, още повече, че това е твърде голяма рибка. Невъзможно е да се изброят докрай всички прояви на нихилизма, но може да се даде определение за нихилистично съзнание и за неговото влияние върху хода на съвременната история.

Отначало да се опитаме да опишем това съзнание поне чрез няколко най-важни негови прояви и схематично да изобразим неговото историческо развитие, а след това вече по-подробно да се спрем на неговото значение и историческа програма. Обаче преди да пристъпим към изпълнението на тази задача, на нас ни е нужно по-отчетливо да си изясним за какво именно искаме да говорим, тоест трябва да започнем с определението за нихилизъм.

На това определение не е редно дълго да се спираме, защото то е било дадено от основателя на нихилистическата философия – Ницше: “Няма Истина, няма Абсолют – няма “предмети в своята същност”. Това е единственото, което нихилизмът представлява във висшия си смисъл”[1].

„Няма Истина” – с този израз ние вече неведнъж се срещнахме в настоящата книга, а отново и отново той ще звучи и по-нататък, защото въпросът за нихилизма в основата си е въпрос за Истината, или по-точно, въпрос на Истината.

Но какво е това Истина? Това е въпрос – изходна точка на логиката. Преди да говорим за съдържанието на Истината, ние сме длъжни да разгледаме самата възможност за съществуване на Истината и условията на Нейното постулиране. А под Истина ние несъмнено разбираме – както това става ясно от отрицанието на Ницше – Абсолютната Истина, тоест Тази, Която ние вече определихме като Начало и Край на всичко.

За поколението, възпитано в скептицизъм и несвикнало да мисли сериозно за каквото и да било, словосъчетанието “Абсолютна Истина” представлява някакъв анахронизъм. Широко разпространеното мнение бърза да подскаже, че никой не може да бъде толкова наивен, че все още да вярва в Абсолютната Истина. Всяка истина в нашия просветен век е относителна. Последната мисъл, да отбележим, не е нищо друго, освен опростено тълкувание на думите на Ницше: “Няма (Абсолютна) Истина”, и точно тази доктрина служи за основа както на нихилизма на масите, така и на нихилизма на интелектуалния елит.

“Относителната истина” е представена преди всичко в научните знания на нашия век, които започват с наблюдения, обобщават се от логиката и в организиран ред преминават от известно към неизвестно. Тя е винаги логически последователна, условна, ограничена, изразена в отношение към нещо друго, никога не е категорична и никога не е абсолютна. Ученият, който не е склонен към обобщения, не изпитва потребност от друг вид знания, освен тясната специалност, с която се занимава. Той може би няма нито време, нито желание да решава “абстрактни” въпроси, лежащи в основата на неговата специалност. Ако е принуден да ги разглежда или непосредствено се сблъсква с тях в своите изследвания, то него по-скоро ще го удовлетвори най-простото обяснение: всяка истина е емпирична, всяка истина е относителна. Тези две твърдения, несъмнено, си противоречат. Първото носи не емпирически, а метафизически характер, а второто се явява потвърждение на абсолютното. И от подобни твърдения, противоречащи на самите себе си, за наблюдателния изследовател възниква въпросът за Абсолютната истина. И първият логически извод, до който стигаме, това е, че ако въобще съществува Истина, тя не може да бъде “относителна”. Основополагащите принципи в съвременната наука, както и във всяка система от знания, са неизменни и абсолютни. Ако не беше така, никакво знание, даже и “отвлечено”, не би могло да съществува, защото тогава просто не би съществувал критерият: какво да приемаме за знание или какво е Истина.

Следствието от дадената аксиома е: Абсолютното не може да се постигне със средствата на относителното. Тоест, до основополагащите принципи на всяка система от знания не може да се достигне чрез същото това знание, а следователно, тези принципи трябва да са ясни предварително и се явяват предмет не на научна демонстрация, а на вяра.

По-горе, когато говорехме за универсалността на вярата, лежаща в основата на всяка човешка дейност и всяко знание, ние се убедихме, че вярата, ако разбира се тя не желае да стане жертва на субективни заблуждения, задължително трябва да има за свое основание Истината. По такъв начин възниква най-закономерно, даже неизбежно въпросът: имат ли първичните принципи на научната вяра – такива, както например взаимовръзката и единството на природата, транссубективността на човешкото знание, способността на ума да прави изводи на основата на наблюдения – за своя основа Абсолютната Истина. Ако нямат, те сами по себе си не представляват нищо повече от неправдоподобни предположения. Не бива да се приема за удовлетворителна “прагматическата” позиция на много учени, естественици и хуманитари, които, не желаейки да се занимават с “философия”, утвърждават, че тези принципи са просто експериментални хипотези, които общественият опит е приел за надеждни. Подобно твърдение може да даде само психологическо обосноваване на вярата в тези принципи, но то не помага да се установи основава ли се тази вяра на Истината или не, а значи и цялото научно знание продължава да стои върху плаващи пясъци, с нищо незащитено от ирационалните ветрове, които постоянно го разклащат.

В действителност – това от наивна простота ли произтича или, от задълбочено вникване в същността на проблема, който учените просто не успяват да изразят с помощта на доводи – болшинството от тях несъмнено смятат, че това, в което те вярват, има непосредствено отношение към Истината. Оправдано ли е това мнение или не, вече е друг въпрос, метафизически. Но едно може да се каже точно: това мнение никак не се оправдава от примитивната метафизика на болшинството учени.

Както вече се убедихме, всеки човек живее с вяра, както и всеки човек – очевидно или не, но е така – е метафизик. Всяко знание – а никой от живеещите на земята не може напълно да се откаже от знания – предполага теория и критерий за знание, а също и понятие за това кое е напълно познаваемо и истинско в последната инстанция! Тази окончателна Истина, приемана като християнски Бог или като всеобща взаимовръзка на нещата, е и първият метафизически принцип, Абсолютната Истина. Признаването на този принцип е логически неизбежно и разрушава теорията за “относителната истина”, която се оказва противоречащ сам на себе си абсолют.

Провъзгласяването на “относителността на истината” по такъв начин може да бъде наречено “негативна метафизика”, но както и да е, това е все пак метафизика. Съществуват няколко основни типа “негативна метафизика” и понеже всеки един от тях противоречи сам на себе си с малко различен от другите типове начин и всеки апелира за съзнание, малко по-различно от останалите, ние намираме за необходимо да се спрем на всеки от тях поотделно. Можем да ги разделим на две основни категории: “реализъм” и “агностицизъм”, всяка от които на свой ред се дели на “наивен” и “критически”.

“Наивният реализъм”, или “натурализъм” не отрича в пълния смисъл на думата Абсолютната Истина, и сам прави някои недоказуеми абсолютни заявления, отхвърляйки какъвто и да било идеал или “духовен абсолют”, той в същото време утвърждава абсолютната истинност на “материализма“ и “детерминизма”. Подобна философия все още има прояви в някои кръгове – тя се явява например официалната марксистка доктрина, на нея подражават и някои не твърде изтънчени мислители на Запада. Обаче основният поток на съвременната мисъл я е оставил далече назад. Тя представлява странна реликва от миналото, от по-обикновените, но отдавна отминали дни; викторианска епоха, когато на “науката” са отдавали верноподанически чувства, някога принадлежащи на религията. Невъзможно е да се използва формулировката „научна метафизика“, тъй като науката по своята природа е знание за частното, а метафизиката е знание за това, което стои зад това частно, предполагаемо от него. Подобна философия е насочена към самоунищожение, тъй като „материализмът” и “детерминизмът”, които тя постулира, обезценяват всяка философия. Настоявайки за обусловеност на философията (както и всичко останало), нейните привърженици могат само да утвърждават, че щом тяхната философия съществува, значи тя е “неизбежна”, но това съвсем не означава, че тя е истинна. В действителност, ако представителите на тази философия бъдат докрай последователни, на тях ще им се наложи съвсем да се откажат от категориите на истината Обаче те, нямайки ни най-малка представа за последователност и задълбоченост, изглежда дори не забелязват това фатално противоречие. На по-малко абстрактно ниво това противоречие може да се види в алтруистическата и идеалистическата практика на руските нихилисти от миналия век, практика, намираща се в крещящо несъответствие с тяхната чисто материалистическа и егоистическа теория. Владимир Соловьов остроумно изразява това несъответствие със следния силогизъм: “Човекът е произлязъл от маймуната, така че ще се обичаме един друг”. Всяка философия предполага до определена степен, автономност на идеите. По такъв начин философията на “материализма” е, в известно отношение, разновидност на “идеализма”. Тя, ако може така да се каже, представлява самопризнание на тези, чиито идеи не се извисяват над очевидното, чиято жажда за познания толкова лесно се утолява с науката, че те я издигат в абсолют.

“Критическият реализъм” или “позитивизъм” представлява пряко отрицание на метафизическата Истина. Изхождайки от същите научни предпоставки, както и по-наивният натурализъм, той се отказва от Абсолюта, но не така решително и не с такава готовност се ограничава само с “емпирическата” или “относителната” истина. Ние вече отбелязахме явната противоречивост на подобна позиция: отрицанието на Абсолютната Истина е самò по себе си “абсолютна истина”. И отново, както и в случая с натурализма, постулирането на основния принцип на позитивизма се оказва отрицание на този принцип.

„Агностицизмът“, както и „реализмът“, може да бъде разделен на „наивен“ и „критически“.

„Наивният“ или „доктринерен“ агностицизъм признава абсолютната непознаваемост на Абсолютната Истина. Макар това твърдение да изглежда твърде скромно в сравнение с позицията на позитивизма, но и то все пак претендира за нещо прекомерно голямо, ако агностицизмът действително знае, че абсолютът е „непознаваем“, то това знание вече е „абсолют“. На практика подобен агностицизъм се явява разновидност на позитивизма, безрезултатно опитващ се да отстрани противоречията на последния.

Само в „критическия“ или „чистия“ агностицизъм ние се срещаме в крайна сметка с повече или по-малко „успешно“ отрицание на Абсолюта. За нещастие подобно отрицание включва отрицание на всичко въобще, и ако то бъде последователно, трябва да завърши в духа на пълния солипсизъм. Подобен агностицизъм представлява проста констатация на факта: ние не знаем съществува ли Абсолютна Истина, и ако съществува, то каква е Нейната природа, така че – в качеството на извод – да се удовлетворим от тази емпирическа относителна истина, която ни е възможно да познаваме. Но какво е това Истина? Какво е това знание? Ако няма категорични критерии за тяхното характеризиране, те даже не могат да бъдат отделени. Впрочем, ако агностикът признае тази критика за справедлива, той няма да се безпокои за обосноваването на своята позиция. Неговата позиция – това е само „прагматизъм“, „експериментализъм“ и „инструментализъм“. Няма Истина, но човек може да съществува в света и без Нея. В нашия безинтелектуален век тази позиция се защитава от хора, стоящи както най-ниско, така и най-високо ниво в живота. Ще отбележим, че тази позиция, най-малкото, е интелектуално безотговорна. Тя сама по себе си представлява преднамерен отказ от Истината или даже отказ от Истината в полза на властта, независимо от това представлява ли тази власт, интересите на нацията, расата, класата, любовта към жизнените удобства или каквото и да е друго, способно да поеме тези усилия, които преди са били посветени на търсенето на Истината.

„Прагматикът“ или „агностикът“ може искрено да смята, че желае само доброто, но той лъже себе си и другите, ако определяйки това, което търси, продължава да използва думата „истина“.

Самото негово съществуване вече се явява показател за това, че търсенето на Истината, така дълго вдъхновяваща европейската цивилизация, се е приближило към края си. Над четири и половина века съвременна мисъл представляват своеобразен експеримент, демонстриращ възможностите на знанието, достъпно за човечеството, което мисли, че няма Истина, дадена в Божествено Откровение. Идводът, който следва от това и който е видял вече Юм и се е опитал да се укрие от него зад удобния параван на „здравия разум“ и „условностите на живота“, е очевиден днес за милиони хора, нямащи вече така „сигурно“ убежище. Той се състои в пълно отрицание: ако няма Истина, дадена в Божественото Откровение, значи Истина въобще няма. Търсенето на Истината извън Откровението стигна до задънена улица. Учените признават този извод, ограничавайки се в своите тесни специалности и удовлетворявайки се от относителната цялостност на тесния кръг събрани данни, и не тревожат вече себе си с въпроса за съществуването на каквато и да било истина, голяма или малка. А по-голямата част от човечеството, признавайки този извод, чака от учените вече не истина, а приложение в практиката на знанията, имащи изключително утилитарно значение, и търси в други, ирационални източници всеобщи ценности, които някога човечеството се е надявало да придобие от Истината.

От гореказаното следва такъв логически извод: отрицанието или съмнението в Абсолютната Истина – ако само бъдем докрай честни и последователни – води към пропастта на солипсизма и ирационализма. Единствената позиция, позволяваща да се избегнат логическите противоречия, се заключава в това, че има Абсолютна Истина, лежаща в основата и осигуряваща всички частни истини, и че тази Абсолютна Истина не може да се достигне с относителните човешки средства. Тук приключва логиката, и ако ние искаме да продължим нашето разсъждение, то ще попаднем в съвсем друга област. Но едно е да се констатира, че логиката не поставя никаква бариера пред твърдението, че съществува Абсолютна Истина, и съвсем друго е фактически да се утвърди това. Подобно утвърждение може да бъде обосновано само чрез един източник: въпросът за истината опира до въпроса за Божественото Откровение.

Тук започват колебанията на критическия разум. Струва ли си да се търси извън това, което е недостижимо със собствени сили? Това е удар по гордостта, преди всичко по тази гордост, която е прието да се нарича “смирение” на учения, който “пред фактите се чувства като малко дете”. Обаче това “смирение” се отказва да приеме каквото и да е съждение за този факт, освен това, което произтича от гордия човешки разум. Рационалистите пък повече от всичко ги възмущава Божественото Откровение. Откровението на Иисус Христос, което следва от това, че никакви други откровения те не отричат.

Обаче ако не се приеме съзнателно, в пълната му цялостност учението за Истината, дадено в християнството, то ще се наложи да го търсим в нещо друго. Такъв е пътят на съвременната философия, той води към неясноти и обърканост, защото тя, тази философия, по никакъв начин не желае да признае, че не е в състояние да обезпечи сама себе си с това, което може да бъде дадено единствено отвън. Слепотата и отсъствието на яснота, наблюдаващи се у съвременните философи по въпроса за основополагащите принципи и определянето на Абсолюта, са преки следствия от тяхната основна аксиома: няма Божествено Откровение. Тази аксиома прави хората слепи при слънчева светлина, затъмнява всичко, което така ясно се е виждало преди на тази светлина.

За този, който опипом броди в тъмнината, има само един изход – ако той, разбира се, не прозре в своята слепота, и той е да се опита да намери светлина сред същата тази тъмнина. Много в такива случаи прибягват към колебливия пламък на свещичката на “здравия разум” и “условностите на живота” и приемат – принудени да съществуват някакси – мненията и нормите на тези социални и интелектуални кръгове, към които принадлежат. Но много, неудовлетворени от тази мъждукаща светлина, вървят след магическите фенери, показващи всичко в измамни, изопачени, разноцветни тонове и отклоняващи от пътя тези, които вървят след тях. Тези хора стават привърженици на едно или друго политическо, религиозно или художествено направление, издигнато върху гребена на съвременната му духовна вълна.

На практика всеки човек живее под светлината на някакво откровение, било то истинско или лъжливо, освещаващо или опорочаващо човека. Този, който не живее по християнското Откровение, живее по някакво друго, лъжливо откровение, а всички лъжливи откровения водят към бездната.

Ние започнахме нашето изследване с логическия въпрос: какво е Истина? Този въпрос трябва да бъде отделен от другите, несвързани с него. Пилат скептически задава този въпрос на Самата Истина.

“Аз съм пътят и истината и животът; никой не дохожда при Отца, освен чрез Мене” (Иоан 14:6). “И ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни” (Иоан 8:32). Истината в този смисъл, Истината, която дава вечен живот и свобода, е недостижима с човешки средства и може да бъде дадена само в Откровение свише от Този, който има власт да я даде.

Пътят към тази Истина е тесен и болшинството от хората не го намират, тъй като вървят по “широкия” път. Обаче няма човек, който не би търсил Истината, защото такъв го е създал Бог, Който сам е Истина. В следващите глави ние ще разгледаме много от лъжливите абсолюти, лъжливите богове, които хората са изобретили в нашия идолопоклоннически век, и ще се убедим, че най-удивителното в тях е, че нито едно не се явява “ново откровение”, а представлява изопачена, извратена пародия на тази единствена Истина, към която е невъзможно да не се обръща човек даже в самите си заблуждения, прекомерната си гордост и хулите. Разбирането за Божественото Откровение е обезценено за тези, които следват духа на този век, но и те не могат да се избавят от жаждата за Истина, която Бог е вложил в човека, за да го изведе тя при Него, и която може да се утоли само с приемането на Неговото Откровение. Даже тези, които смятат себе си за прекалено “изтънчени” или „честни”, или пък “смирени”, даже те се уморяват от ненасищащите “лакоми късчета” псевдоистини, с които са принудени да се хранят, и се измъчват от желание за нещо по-съществено.

Но “твърдата храна” на християнската Истина е достъпна само за вярата и главното препятствие за тази вяра представлява не логиката, както лекомислено смятат съвременниците, а друга, противоположна вяра. Ние вече се убедихме, че логиката не може да отрече Абсолютната Истина, без да отрече при това самата себе си. Логиката, която се опълчва срещу Божественото Откровение, служи само на някакво друго откровение, на лъжливата абсолютна истина, а още по-точно – на нихилизма.

На следващите страници ние ще назовем нихилисти хора с различни на пръв поглед възгледи: хуманисти, скептици, революционери от всички направления, художници и философи от различни школи, но обединени всички от една обща цел. Имаме ли работа с “позитивна” критика на християнските истини и постулати, с революционно насилие, насочено против стария ред, апокалиптически видения за всеобщо разрушение и близост на земния рай, “обективни” научни трудове, поставили си задача да “подобрят живота” в този свят, се сблъскваме с една и съща цел, която всички те имат: отказ от Божественото Откровение и подготовка на новия ред, в който няма да остане и следа от старите представи, и в които човекът ще бъде единственият бог.

 (Към следващата част)

_______________________________

*Из книгата Човекът против Бога от отец Серафим Платински (Евгени Роуз), братство на преподобни Герман Аляскински, Платина, Калифорния, фонд Отец Серафим (Роуз), Форествил, Калифорния, издава Счеди СД, 1998. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1] Friedrich Nietzsche, The Will to Power, Vol. I, The Complete Works of Friedrich Nietzsche, New York, The Macmillan Company, 1909, V0l 14, p. 6.

Изображениe – авторът, отец (иеромонах) Серафим Платински (Евгени Роуз). Източник – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5L7

Advertisements

About Dragan Bachev

59 years old, born in Bulgaria. Works in the University of Sofia, Bulgaria, the Faculty of Theology.
Публикувано на Книги и тагнато, , , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s