Божието откровение за човешкото сърце (трета глава)

220px-fr-_serpahim_rose1Към втора глава

Иеромонах Серафим (Роуз)

3. Страданието

Преди около година по време на пътуване с влак имах дълъг разговор с един млад американец. Срещата ни бе случайна (разбира се, в живота няма нищо случайно) и той ми каза, че учи руски. Бидейки религиозен търсач, той преминал през много от така наречените християнски групи, но не намерил нищо друго освен лицемерие и фалш и вече бил готов съвсем да се откаже от религията. Но тогава чул, че в Русия хората страдали за своята вяра. Където има страдание, помислил си той, там вероятно има нещо истинско и може би няма такъв фалш, както при нас в Америка. И така той започнал да изучава руски с намерение да отиде в Русия и да се срещне с хора, които били истински християни. Като православен свещеник аз бях удивен да чуя това, защото той никога преди не бе виждал православен пастир, нито пък бе присъствал на православно богослужение. Нашата дискусия за религията продължи дълго и аз осъзнах, че неговата идея бе твърде силна – само в страданието се раждат истинските неща, докато нашият задоволен живот поражда фалш.

През IV век един велик православен богослов, св. Григорий Назиански (наричан също Богослов), описва нашата религия като „страдащо Православие“ – и такова то е било от самото начало, през цялата история на Църквата. Последователите на разпънатия Бог били преследвани и измъчвани. Почти всички апостоли завършили живота си като мъченици, Петър бил разпънат на кръст с глава надолу, а Андрей – разпънат на Х-образен кръст. През първите три века на християнството вярващите намирали убежище в катакомбите и били подлагани на ужасни страдания. В катакомбите божествените служби на Църквата – които ние и днес служим във форми, малко изменени от онова време – се извършвали в атмосфера на постоянно очакване на смъртта. След периода на катакомбите, когато мнозина се опитвали да заменят богооткровеното учение на нашия Господ Иисус Христос със своите лични мнения, се повела борба за чистотата на вярата. В следващите векове православните страни били поробвани от араби, турци, други нехристиански народи и накрая – в наши дни – от комунистите. Комунизмът преследвал религията така, както тя никога преди не била преследвана и това важи най-вече за православните земи в Източна Европа. Както можем да видим, нашата вяра всъщност е страдаща вяра; и в това страдание се случва нещо, което помага на сърцето да получава Божието откровение.

Какво е днешното послание – към нас на страдащото православие в Русия – на страдащата религия, която онзи млад човек искаше да види? Истината открива ли се на любящите сърца в Русия? Според логиката на нашия свят това не би трябвало да е възможно. Комунизмът властвал с желязна ръка над шестдесет години и от самото начало той дошъл с идеята да „смаже“ религията. За известно време през края на тридесетте комунистите почти успели, оставяйки отворени твърде малко църкви. Ако не е била хитлеристката инвазия, накарала руснаците да станат по-големи патриоти и да потърсят надежда в живота отвъд този на комунистическата идеология, Църквата щяла да бъде изцяло под земята. Днес ситуацията е малко по-добра, но над вярващите все още се оказава натиск. През шестдесетте години при Хрушчов в резултат от подновеното преследване около три четвърти от отворените преди това църкви били затворени. В днешно време освен градовете, посещавани от туристи (в Москва или Ленинград например ще видите не повече от тридесет или четиридесет отворени църкви), има и големи градове в провинцията с по няколко църкви, а някои дори без нито една. По този начин ако един вярващ иска неговото дете да бъде кръстено, той ще трябва да пътува понякога стотици мили.

В тази връзка искам да кажа няколко думи за това, как Бог открива Себе Си на страдащите християни в Русия именно сега. Вероятно всички от вас са чували за великия руски писател и мислител Александър Солженицин. През 1975 година той бил изгонен от своята родина заради това, че казвал истината за Русия така, както я чувствал. Неговата възраст почти съвпада с времето на комунистическия режим, затова не може да бъде обвинен, че имал предубеждения от времето на своето детство. Александър Солженицин живял типичния за гражданина на Съветския съюз живот. Роден една година след Октомврийската революция, той изгубил баща си в Първата световна война. Започнал да изучава математика с намерение да си осигури практична работа. Участвал като обикновен войник във Втората световна война и стигнал до Германия със Съветската армия. През 1945 година Александър Солженицин бил арествуван за непочтителни бележки по адрес на „мустака“ (Сталин) в частните си писма и получил осем години в концентрационен лагер. Към края на присъдения срок, през 1953 година той бил заточен (не бил в затвора, но не бил и свободен да пътува) в един град в Южен Казахстан, на границата с пустинята. Там той заболял от рак и бил почти на смъртно легло, но лечението му в ракова клиника завършило успешно (за този период той написал романа Ракова болница). По време на заточението си Солженицин преподавал математика и физика, а тайно пишел романи и разкази. След смъртта на Сталин, по време на настъпилия временно период на „размразяване“ или „смекчаване“ той бил пуснат на свобода и публикувал първата си книга в Русия през 1961 година. Тогава станало ясно, че той е пò „дисидент“, отколкото комунистическото правителство можело да понесе, и затова не бил допуснат да публикува нищо друго. Неговите романи обаче започнали да се печатат извън СССР. Това го направило твърде проблематична знаменитост за съветските власти, особено когато през 1970 година му била присъдена Нобелова награда за литература, която те не му позволили да получи лично. През 1975 година Александър Солженицин бил изгонен от страната – принудително и окончателно. След няколко дена предизвестие той бил принуден да напусне Русия и да се установи в Западна Германия.

Сега Солженицин живее във Върмонт, където продължава своята писателска дейност. Той разказа на Запада за нещо много важно – за значението на атеистическия експеримент в Русия. Солженицин гледа на този експеримент не от политическа гледна точка, а по-скоро от житейска и дори от духовна перспектива. В известен смисъл той е символ на съвременното православно възраждане в Русия, защото изпитал за последните шестдесет години страданието на руския народ и излязъл неповреден от него. Той притежава здрава християнска вяра и едно послание до света, основано на преживения опит. Неговата монументална книга Архипелаг ГУЛАГ трябва да бъде прочетена от всеки, който иска да разбере същността на атеизма такъв, какъвто е практикуван в Русия, и да види последиците му за човешката душа.

Солженицин не е озлобен заради преживяното в лагера и по-късно. Той излиза като победител, защото придобива християнската вяра. Той вижда, че системата на атеизма не е „нещо руско“, а е универсална категория на човешката душа. Когато изповядваш идеята, че атеизмът е истина и няма Бог, тогава – както Достоевски пише в своите романи – всичко става позволено: става възможно да се правят експерименти с всичко, до което се докосваш.

Казаното от Солженицин е ценно, защото показва, че когато атеизмът стане доминираща философия и наложи идеята, че религията трябва да бъде изкоренена (което е центърът на комунистическата идеология), тогава затворническите лагери стават необходимост. Човек се нуждае от религията и ако тя е забранена, той трябва по някакъв начин да бъде избавен от своята потребност. Следователно поради факта, че атеизмът се основава на злото в човешката природа, затворническата система ГУЛАГ е естественият израз на атеистическия експеримент в Русия.

Този въпрос обаче е второстепенен. Главното, което бих искал да ви разкажа, е за случилото се със Солженицин (в религиозен смисъл), когато той отишъл в затвора, защото именно там Бог му се открива. От една страна, ГУЛАГ разкрива злото в човешката природа, но в същото време лагерът се явява начална точка за духовното прераждане на човека. Именно това прави днешното духовно възраждане в Русия много по-дълбоко, отколкото всевъзможните „религиозни пробуждания“, ставащи в свободния свят. Самият Солженицин казва следното за своето идване до вярата: „С превит, едва ли не пречупен гръбнак трябваше да изнеса от тъмничните си години този опит: как става човекът лош и как – добър. Упоен от успехите си през младите години, имах чувството за непогрешимост и затова бях жесток.“ (Той е бил капитан в армията)

В преголямата си власт бях убиец и насилник. В най-злите си моменти бях сигурен, че върша добро, барикадиран бях с достойни доводи. И едва върху прогнилата тъмнична сламица можах да почувствам първите признаци на доброто.

Тук неговото сърце започва да става по-меко и възприемчиво и така се извършило едно своеобразно откровение: „Постепенно прозрях, че линията, разделяща доброто от злото, минава не между държавите, не между класите, не между партиите, а през всяко човешко сърце – и през всички човешки сърца. Тази линия е подвижна, тя се колебае, тя лъкатуши в нас с години. Дори сърцето, обхванато от злото, тя запазва един малък плацдарм за доброто. Дори в най-доброто сърце има неизкоренено кътче на злото.“[2]

Колко неизмеримо по-дълбоко е това наблюдение от всичко, което ние на Запад можем да кажем въз основа на нашия собствен опит. То е по-дълбоко, защото е основано на страдание, което е същността на човешкото състояние и началото на истински духовен живот. Самият Христос дойде в живот на страдание и Кръст; и опитът в Русия дава възможност на онези, които претърпяват същото да го осъзнаят в дълбочина. Ето защо християнското възраждане в Русия е толкова дълбоко и силно.

(Към четвърта глава)

_________________________

*Из книгата Божието откровение за човешкото сърце, от йеромонах Серафим (Роуз), издава ЕТ Кирил Маринов, С., 1997. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[2] Александър Солженицин, Архипелаг ГУЛАГ, т. 2, Народна култура, София, 1993, с. 226, 227.

Изображения – авторът йеромонах Серафим (Роуз) (1934-1982). Източник – google

Кратка връзка за тази публикация – wp.me/p18wxv-5MO

Advertisements
Публикувано на Книги. Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s