Безсмъртието на човешката душа (втора глава)*

Монах Пахомий Желев (Зографски)

(Към първата част на книгата)

Втора глава

За безсмъртието

Смисълът на човешкия живот е да се подготвим за живота след смъртта. Мислѝ постоянно за Бога, изследвай неговите пътища и Той по великата Си милост в определени от Него времена, ще ти разкрие смисъла и целта на твоя живот (Монах Пахомий)

монах Пахомий Желев (Зографски) - 1Неверието в безсмъртието на човешката душа и във възкресяването на мъртвите довежда не само до разрушаване на вярата в Бога, но и до най-тежки нравствени падения. Християнинът е дотолкова мобилизиран ратник на духовното бойно поле, доколкото искрено и дълбоко вярва в бъдещия си живот. Ако някъде има свята, безкомпромисна враждебност срещу собственото зло, скрито в сърцето, и войната на живот и смърт срещу него; ако съществуват дивни нравствени победи, ако има възвишена любов към враговете, ако се срещат величави духовни постижения, водещи към спасение – това се дължи на непоклатимата убеденост на Христовия войн, че той е пратен на бойното поле на земята, за да спечели небето, че скоро Небесният Цар ще го отзове оттук, за да му даде вечна радост за верността му. Няма ли такава вяра в личното безсмъртие, няма ни борби, нито някакви победи в полето на духа. „Тази е победата, която победи света – нашата вяра!“, пише св. апостол и евангелист Иоан Богослов (срв. 1 Иоан 5:4). Това е вярата в безсмъртието, вярата във възкресението на телата, вярата в задгробното човешко съществуване, вярата в очакващото ни въздаяние – с една дума, в Живота след живота[31]! Ето това е безсмъртието на душата.

2.1. Божи образ и подобие в човека

В „Богочовека Иисус Христос човешката природа е възстановена, обновена, въздигната и съединена ипостасно с Божеството. В това ипостасно единение на човешката природа с Бога в Богочовешката личност на Иисус Христос възприетата човешка природа е обновена напълно с присъщите ѝ естествени свойства и с естествената ѝ природна воля. В Личността на Богочовека природната воля на човешкото естество е изцелена и освободена от властта на греха, който е победен във възприетата от Сина Божи човешка природа[32]“. Новият живот в Христа е обличане в „новата твар“ и освобождаване от греховното състояние на „стария Адам“. Чрез кръщението като съпогребване и съвъзкресяване на вярващия в Христа той се ражда за нов живот в благодатта на Светия Дух и става нова твар, приела дара на изкуплението и осиновлението и участваща в обновлението на живота[33].“ Тези, „които желаят да се съединят с Христос и чрез Иисус Христос с Бог Отец, осъзнават, че това единство се осъществява в Тялото Христово – Църквата. Единство, разбира се, не с Божествената същност, но с обòжената човешка природа на Христос. И това единство с Христос не е външно, нито просто нравствено[34]“. В Църквата, където се съединяваме с Бога, ние преживяваме тази нова реалност, която Христос донесе на света: новото творение.

Това е животът на Църквата и на Христос, живот, който става наш като дар на Светия Дух. В Църквата всичко води към обòжение – св. Литургия, други тайнства, богослужението, проповядването на Евангелието, постът, всичко. Църквата е единственото място за обòжение. Тя не е социална, културна или историческа организация, която може да се оприличи на други светски организации[35]. Тя не е като различните светски институции. В света може би има добри институции, добри организации, добри учреждения и други прекрасни неща. Но нашата Православна църква е уникална, единственото място на Божието общение с човека, единственото място за човешкото обòжение. Човек може да стане бог само в Църквата, никъде другаде. Нито в университетите, нито в социалните служби, в международните институции, нито в нещо друго красиво и добро, което светът може да предложи. Всичкото добро на света не може да предложи онова, което предлага Църквата. Ето защо светските институции и системи никога не могат да заменят Църквата, колкото и голямо развитие да постигнат.

Според учението на светата Библия и отците на Църквата, в Православната Христова църква човек може да достигне обòжение, защото Божията благодат е нетварна[36]. Бог е не само природа (същност, essence), както твърди западната „Църква“, но също е и енергия. Ако Бог бе само природа (същност) нашият съюз, нашето общение с Него нямаше да бъде възможно, тъй като Божията същност е страшна и недостижима за човека: „Не можеш да видиш лицето Ми, защото никой не може да Ме види и да остане жив“ (срв. Изход 33:20). Според православния богословски възглед, Бог е Един в Троица и Троица в Единица. Както казват св. Максим Изповедник, св. Дионисий Ареопагит и други отци, Бог е изпълнен с божествена любов, божествен ерос към Неговите творения. Чрез тази Негова безкрайна и възторжена любов, Той излиза извън Себе Си и търси да се съедини с творението Си. Това е изразено и изпълнено чрез Неговата енергия, или по-точно, чрез Неговите енергии.

Чрез Неговите нетварни енергии Бог сътвори света и продължава да го съхранява. Той дава същност и ипостас на нашия свят със Своите творчески енергии. Той винаги съществува в природата и обгрижва Вселената чрез Своите предпазващи енергии. Той осъзнава човека със Своите просветляващи енергии. Той го освещава със Своите освещаващи енергии. Накрая Той го обожава със Своите обожаващи енергии затова, светия Бог навлиза в природата, света, историята и живота на хората чрез Своите нетварни енергии[37]. Енергиите на Бога са обожествени енергии. Без да бъдат Негова същност, те също са самият Бог. Те са Бог и следователно те обòжват човека. Ако Неговите енергии не бяха божествени и нетварни, те не биха били Самият Бог. Те не биха били в състояние да ни обожават, да ни съединяват с Него. Би имало непреодолима бездна между Бога и човека. Тъй като Бог има божествени енергии, чрез които ни съединява със Себе Си, затова ние можем да имаме общение с Него и единение с Неговата благодат, без да се идентифицираме с Бога, както би станало, ако се съединявахме с Неговата същност.

И така, ние се съединяваме с Бога чрез Неговите нетварни, божествени енергии, а не чрез Неговата същност. Това е тайната на нашата православна вяра и живот. Западните еретици не могат да приемат това[38]. Като рационалисти те не правят разлика между Божията същност и енергия. Те твърдят, че Бог е единствено същност и затова не могат да говорят за обòжение на човека. Как човек може да бъде обòжен според тях, като те приемат божествените енергии не като нетварни, а само като сътворени? Нещо повече, как нещо сътворено и откъснато от Самия Бог, обòжва сътворения човек? Те се въздържат да говорят за обòжение, за да се избегне пантеизмът[39]. Какво тогава остава като цел на човешкия живот според тях? Единствено „нравственото усъвършенстване“. Тъй като човек не може да бъде обòжен от божествената благодат, от божествените енергии, каква тогава е целта на неговия живот? Целта е просто „моралното усъвършенстване“. Но нравственото съвършенство не е достатъчно за човека. За нас не е достатъчно да ставаме по-добри от преди, да вършим нравствени дела. Нашата последна цел е да се съединим с Бога. Това е целта на сътворението на вселената. Това е желаната цел. Това е нашата радост, нашето щастие, нашето осъществяване.

Душата на човека, който е сътворен по образ и подобие Божии, жадува по Бога и желае да се съедини с Него. Независимо колко нравствен и колко добър е човек, колко много добри дела извършва, ако той не намира Бога и ако не се съединява с Него, то той не може да намери утеха, защото Светият Бог сам е вложил в него тази свята жажда, това божествено желание (гръцки erоs), това жадуване за съюз с Него, за обòжение. Човек има в себе си божествена сила, която приема от своя Творец, за да обича истински, силно, всеотдайно, както обича неговия свят Творец, който се влюбва в Неговия свят, в Неговите създания. Човек има силата да се влюби в Бога чрез този свят еротичен акт и способността си да обича. Ако човек нямаше образа Божи в себе си, неговият стремеж към Първообраза не би бил възможен. Всеки от нас е образ на Бога и Бог е негов Първообраз. Образът търси Първообраза и само когато Го намира, получава утеха в Него.

За душата

Какво е това душа? Мнозина считат, че вътре в нас няма душа, защото сме само тяло и биология, тоест в душата много от хората не искат да вярват. Но душата според учението на православието – това е умът, обладаващ воля и чувства. Очевидно е, че ако човекът не вярва, че притежава ум, то той бива наречен безумен, това е логично. С такъв човек не може да се разговаря, защото за какво да говориш с безумен и безволев индивид? Всъщност душата, както казахме – това е умът, притежаващ воля и чувства, който обладава и някаква жизнена способност, оживотворяваща тялото.монах Пахомий Желев (Зографски) - 2Св. Иоан Дамаскин различава в душата ни разумна и неразумна част. Разумната част – това е, както казахме, висшата част на душата. Най-висш от всичко в душата е умът, който се нарича още дух, защото именно в него влиза Дух Свети[40]. Чрез ума Той освещава целия човек. Затова човек идва в Църквата по силата на вярата, която отначало преобразява ума му, а след това покорява волята и чувствата. Ето така и неразумната част от душата ни се дели на подвластна и неподвластна на разума. Подвластна част на разума например е гневът. Той е създаден от Бога и вложен в нас за това, за да можем с негова помощ да прогонваме от себе си греха. Има и неща, неподвластни на разума ни, но които също се отнасят до душите ни. Това например е тази сила, която ни дава възможност да растем и да се развиваме, която поддържа живота в тялото ни. Тази сила не е подвластна на тялото ни, но и тя е проявление на душата ни, обладаваща воля и чувства.

Представите, че душата е като отделен човек, живеещ вътре в нас, имат в себе си здрав смисъл. Душата има сякаш друг, духовен механизъм за управление чрез тялото. Както казва св. Григорий Нисийски, душата носи в себе си отпечатъка на милото ѝ тяло, тъй като за човека е ненормално да бъде безтелесно същество. Именно заради това вярваме във възкресението на плътта, а не просто във възкресението на душите. Този човек, който вярва в безсмъртието на душата и счита, че след смъртта си веднага попада в Царството Небесно и получава пълнотата на блаженството, не е християнин. Смъртта е също ненормално състояние, както говорихме по-рано, но смъртта на християнина принципно се отличава от смъртта на човека, нямащ понятие за християнството. В какво се изразява разликата по отношение на природата на човека? При християнина личността не се разрушава, а при нехристиянина се разрушава, защото в понятието „личност на човека“ влиза не само душата, но и тялото. „Боледувам“ – казва човекът, макар че го боли тялото, а душата е напълно здрава. При некръстения, когато умира, става разделение между душата и тялото, губи се силата, която ги свързва. Тялото остава да лежи в гроба, а душата отива в подземните бездни в очакване на Съдния ден. При християнина не е така. При него връзката между душата и тялото се съхранява, защото Бог е вездесъщ, а тялото и душата са запечатани от Бог при Кръщението, когато човек получава печата на Миропомазанието – печата на Светия Дух. Печатът се слага на тялото, а с това се освещава и душата. Когато християнинът приема Тялото и Кръвта на Господа, той става сътелесник на Христа, в неговите жили в прекия смисъл се лее Кръвта на Христа, плътта човешка става Плът Христова, затова и ние се наричаме членове на Тялото Христово.

По такъв начин връзката между християнското тяло и душата не могат да бъдат разрушени. Душата се отделя от тялото, а чрез Бога връзката продължава. Именно по силата на това се молим пред мощите на светиите, защото при праведниците тази връзка също се съхранява. По-рано не се молехме, защото до изкупителния подвиг на Спасителя тази връзка не е съществувала. Затова до Разпятието, Кръстната смърт, Възкресението и Възнесението на Господ Иисус Христос не е било възможно съществуването на нетленните свети мощи (които хуманитарните науки не могат да обяснят), защото хората са нямали възможност за обожаване по благодат.

2.2.Отношението на светите отци за безсмъртието на човешката душа

Съвременните мислители до такава степен подчертават „безсмъртието на душата“, че почти не се забелязва изначалната „смъртност на човека“. Само новите „екзистенциални“ философии отново решително ни напомнят, че човешкото същество е в основата си sub specie mortis[41]. Св. Иоан Златоуст казва: Човеците осъдиха Бога на смърт. Със Своето възкресение Той ги осъди на безсмъртие. За ударите Той им въздаде прегръдки, за обидите – благословии, за смъртта – безсмъртие. Никога човеците не са показвали по-силна омраза към Бога, както когато Го разпнаха. И никога Бог не е показвал по-силна любов към човеците, както когато възкръсна. Човеците искаха и Бога да направят смъртен, ала Бог със Своето възкресение направи човеците безсмъртни. Възкръсна разпнатият Бог и уби смъртта. Няма вече смърт. Безсмъртието обгради човека и всички негови светове.

С възкресението на Богочовека човешката природа е безвъзвратно поведена по пътя на безсмъртието и стана страшна и за самата смърт. Понеже до Христовото възкресение смъртта е страшна за човека, а подир Христовото възкресение човекът стана страшен за смъртта. Живее ли с вяра във възкръсналия Богочовек, човекът живее над смъртта, недостъпен е за нея; тя е подножие за нозете му – „Где ти е, смърте, жилото? Где ти е, аде, победата?“ И когато Христовият човек умира, той само оставя тялото като одежда, в която пак ще се облече в деня на Страшния съд[42].монах Пахомий Желев (Зографски) - 5„До възкресението на Богочовека смъртта е била втора човешка природа. Животът – първа, а смъртта – втора. Човеците били свикнали със смъртта като с нещо естествено. Ала със Своето възкресение Господ всичко е изменил – безсмъртието е станало втора човешка природа, станало е естествено за човека, а смъртта – неестествена. Както до Христовото възкресение е било естествено за човеците да бъдат смъртни, тъй след Христовото възкресение за тях станало естествено да бъдат безсмъртни. Чрез греха човек е станал смъртен и недълговечен. Чрез възкресението на Богочовека той става безсмъртен и вечен. В това е силата, в това е могъществото, в това е всемогъществото на Христовото Възкресение. Без него не би съществувало християнството. Сред всички чудеса това е най-голямото. Всички други чудеса изникват от него и се свеждат до него.

От него изникват и „вярата, и любовта, и надеждата, и молитвата, и боголюбието, и братолюбието. Вижте учениците – бегълци, що побягнаха от Иисус; когато умря, се връщат при Него, понеже възкръсна. Вижте, стотникът на стражата изповяда Христа като Син Божи, когато видя гроба, отдето Той възкръсна. Вижте, всичките първите – първи християни станаха всички християни, затуй, че Господ Иисус Христос възкръсна, за това, че победи смъртта. Това е, което липсва у всички други вери. Това е, което въздига Господа Христа над всички богове и човеци. То е, което най-несъмнено показва и доказва, че Иисус Христос е единият истински Бог и Господ във всички светове[43]“.

Неверието в безсмъртието на човешката душа обезсмисля най-възвишените, най-ценните качества на човека – съвестта, свободната воля и борбата за добродетелност. То обезсмисля цялото Христово учение – свещеното Евангелие с всичките му морални изисквания. За какво са нужни всичките нравствени усилия и борби, към които призовава Христос, ако няма безсмъртие на душата на човека, възкръсване на телата, вечен живот и вечно Божие въздаяние? Защото в свободната воля на човека се намира другото потвърждение за съществуването на безсмъртието на душа в нас. Тази воля може упорито да се противопоставя на разните плътски влечения и да се бори с греха. „Човекът може да откаже на плътта си неща, които тя силно желае. Това е величествената привилегия на човека между всички твари. Оттук извират най-красивите добродетели: целомъдрие, търпение, самоотречение, самопожертвувателност, любов и прочее[44]“.

2.3. Неправилни учения за живота след смъртта

Когато говорим за неправилни учения за живота след смъртта, ще започнем с това, че според православието няма предопределение.

Православната църква учи, че Бог иска всички човеци да се спасят, ала от самите нас зависи дали ще се спасим или погинем. Всемилостивият Бог иска да помогне на всеки човек да повярва в Него и да се спаси, ала от нас самите зависи дали ще приемем помощта Му, или ще я отхвърлим. Човек е свободно същество и той сам решава дали да служи на Господа в чистота и искреност (срв. Навин 24:14), или да служи на дявола в нечистота и всяко лукавство. За първото си служение благочестивите православни християни наследяват вечния и блажен живот в Царството Божие.

За служението си на дявола неразкаяните грешници отиват в ада, за които св. апостол и евангелист Иоан Богослов в своето Откровение пише така: „А отвън са псета, магьосниците, блудниците, убийците, идолослужителите и всеки, който обича и върши лъжа“ (срв. Откровение 22:15). Затова Иисус Навин казва: „И тъй, бойте се от Господа и Му служете с чистота и искреност… Ако пък не ви е угодно да служите Господу, изберете си сега кому да служите“ (срв. Навин 24:14-15). За да критикуваме неправилните учения за задгробния живот или без¬смъртието на душата, трябва да опишем първо православния възглед по същата тема. Затова нека продължим по темата за правилните учения за живота след живота. В Словото Божие се говори ясно и определено за два живота (1 Тимотей 4:8), за две умирания (Откровение 20:14) и за две възкресения (Иоан 5:28-29; Откровение 20:6).монах Пахомий Желев (Зографски) - 4Двата живота са: първият – земният, временният живот, който сега живеем, а вторият – задгробният, вечният живот, в който се влиза през вратата на смъртта. Всички живели по земята – и праведни, и неправедни – отиват в задгробния свят, като, разбира се, има голяма разлика в задгробната им вечна съдба (срв. Матей 26:46; Лука 16:22-23).

Двете умирания са: първото – земната смърт, сполетяваща всекиго и поставяща край на земното съществуване, и второто – вечната смърт, която, за разлика от земната, представлява пълно умиране за благодатта на Светия Дух и вечно печално съществуване в мъки. Тази вечна смърт, наречена още втора смърт, дял само на богохулниците (Марк 3:29) и на упоритите в неразкаяността грешници, противещи се на Бога и на вярата в Него. Докато всички умират телесно, не всички умират духовно. Умиращите с вяра в Христа и особено умрелите за Христа се избавят от втората смърт (Откровение 20:6), тоест от вечната гибел. Това тяхно избавяне от втората смърт зависи не само от Божията благодат, но и от тяхната свободна воля. „Те са живели праведно, затова няма да дойдат на съд и да бъдат осъдени на вечни мъки, а ще минат от смърт към живот“ (срв. Иоан 5:24).

Двете възкресения са: първото – възкръсването на душата за духовен живот чрез вяра в Христа, докато още живеем в тялото (срв. Ефесяни 5:14). В това възкресение взимат участие не всички човеци, а само ония които от все сърце повярват и които чрез тайнствата на Църквата получават благодатта, укрепваща ги в духовен живот; и второто – възкръсването на телата на всички живели по земята, което ще стане при Второто Христово пришествие, когато всеки ще получи заслуженото според делата си. От казаното се вижда, че докато двата живота са неотменим дял за всички човеци – и праведни, и неправедни – с двете умирания и с двете възкресения не е така. Всички минават през първата смърт, но не всекиго застрашава втората смърт. Тя е само за неразкаялите се грешници.

Всички ще участват във всеобщото възкресение, тоест във възкръсването на телата. Но в първото възкресение, тоест във възкръсването на душата за вярата в Христа, което става и трябва да стане преди настъпването на телесната смърт (срв. Колосяни 3:1), не всички взимат участие. Някои се противят на вярата съзнателно и упорито (срв. 2 Тимотей 3:8). Затова е казано: „Блажен и свят е, който има дял в първото възкресение; над тях втората смърт няма власт“ (Откровение 20:6). Такова е в общи линии ясното и точно учение на светата Православна църква по въпроса за двата живота, за двете умирания и за двете възкресения. В това библейско и светоотеческо учение се разбиват не само хилиазмът, но и редица други неправилни възгледи (например за прераждането), едни от които отхвърлят изобщо живота след смъртта и заедно с това и учението за двете умирания и двете възкресения, а други изопачават пък истината за Живота след живота[45]. Преди да поясним несъстоятелността на учението и идеите на хилиазма, нека се спрем на учението за превъплъщение или прераждане.

Сред окултните идеи, които днес широко се обсъждат, разпространяват и приемат от тези, които са имали „извънтелесни“ или „следсмъртни“ преживявания, и дори от някои учени, стои идеята за превъплъщението, тоест с това се означава, че душата след смъртта не подлежи на Страшния съд, а пребивава на небесата или в ада, като очаква възкресение на тялото и Страшният съд (очевидно след пребиваване в „астралната плоскост“) се връща отново на Земята и влиза в ново тяло – на животно или друг човек[46]. Тази идея е била широко разпространена на Запад по време на езическата античност, докато била сменена с християнските идеи, а разпространението ѝ в наше време е свързано с индуизма и будизма, където е приета повсеместно. Днес тази идея се „хуманизира“ в смисъл, че съвременниците считат, че техните „предишни съществувания“ са били в човешки образ.

Докато общата идея на индуси, будисти, както и сред древните гърци и римляни е, че рядко се удава да се постигне въплъщение „в човек“ и че повечето съвременни въплъщения са в животни, насекоми, даже и растения. Вярващите в тази идея твърдят, че тя обяснява много от „несправедливостите“ на земния живот, а също изглеждащото необяснимо безпокойство (страх): ако някой е роден сляп или в бедност, това е въздаяние за неговите постъпки в „предишния живот“ (или както казват индусите и будистите – заради „неговата лоша карма“). Ако някой се бои от вода, то е, защото в „предишното си съществуване“ е потънал.

Вярващите в превъплъщението или прераждането[47] нямат единно завършено учение за произхода и назначението на душата или някакви убедителни доказателства в подкрепа на своята теория. Главните ѝ привлекателни страни имат твърде повърхностен характер – уж някакво обезпечаване на „справедливост“ на земята, обяснение на някои психически загадки и осигуряване на някакво подобие на „безсмъртие“ за тези, които не приемат християнските позиции[48].монах Пахомий Желев (Зографски) - 3При зрял и обстоен размисъл на теорията за превъплъщението или прераждането виждаме, че тя не дава никакво обяснение за несправедливостта: ако човек страда за грехове или грешки в друг живот, който той не може да помни (ако той по-рано е бил животно), не може да носи отговорност и ако (според учението на будизма) дори не съществува „Аз“, съхраняващо се от едно превъплъщение или прераждане до друго, и предишните му грешки са били в буквален смисъл чужди грешки – в такъв случай липсва каквато и да е явна справедливост, а само сляпо страдание от зло, чийто произход не може да се проследи. Докато християнското учение за грехопадението на Адам като източник на световното зло дава много по-подробно обяснение за световната несправедливост, а християнското откровение за съвършената Божия справедливост и Неговия съд над хората, изпращани във вечния живот на Небето или в ада, прави травиална идеята и намирането на „справедливост“ чрез последователни прераждания и „въплъщения “ в този свят[49].

Изхождайки от предпоставката, че Бог е любов и че не може да съществува вечен ад, днешните пропагандатори на идеята за превъплъщението учат, че основен закон в духовния живот било развитието на душата, за което един живот бил недостатъчен. Понеже не можела в краткия период на едно земно съществуване да постигне съвършенство, душата се вселявала след смъртта на тялото – след повече или по-малко продължително време – в друго, ново тяло, за да продължела в него пътя на своето самоусъвършенстване. Преражданията следвали едно след друго и имали за цел обогатяването на прераждащия се с духовен опит – с оглед да се извиси той до високо съзнание и голяма мъдрост. Кармата обуславяла не само превъплъщението, но и неговото качество: добрите дела водели към бъдещо щастливо прераждане, а лошите – към злочестина и превъплъщаване в по-унизено състояние, даже в животно[50]. Смисълът на човешкия живот според това лъжеучение се състоял в следното: чрез много прераждания да се издига човек към пълно себеочистване, към висша разумност и да постига все по-голямо развитие на всички свои способности, осъществявайки уж все по-голямо освобождаване от животинските си инстинкти. Лъжеучението за прераждането претендира да поддържа надеждата за всеобщо спасение. Макар че това „спасение“ в индуисткотеософски аспект не представлява никакво индивидуално отвъдно блаженство, а вливане в някаква си вечна нирвана или даже според някои разтапяне в небитието[51].

Ще спрем вниманието си и на неправилното учение на адвентистите (което много хилиастични секти преповтарят или модифицират), които имат съвсем неправилни схващания за двете умирания и двете възкресения. Те учат, че човек няма безсмъртна душа, че в часа на смъртта се прекратявали всички жизнени функции; тогава преставало изобщо човешкото съществуване[52]. Възкресяването на умрелите било Божие благоволение, Божи дар за праведниците[53]. Отхвърляйки ясното и категорично учение за двете възкресения, адвентистите смятат, че праведниците щели да възкръснат по-рано от грешниците (това било първото възкресение!), за да царуват с Христа в продължение на хиляда години и да съдят през това време сатаната и неразкаялите се грешници[54]. Грешниците щели да възкръснат едва след свършването на „хилядата“ години (това било второто възкресение[55]!). В изложеното учение има редица заблуждения, които накратко ще посочим:

– Срещу твърдението, че човек няма безсмъртна душа, достатъчно е да напомним думите на Спасителя: „Не бойте се от ония, които убиват тялото, а душата не могат да убият“ (срв. Матей 28:10). Нещо живо, което е невъзможно да бъде убито или унищожено, е несъмнено безсмъртно.

– Срещу заблудата, че след завършването на земния си живот умрелите (починалите) уж не съществували (според едни) или спели (според други), ще припомним разказа на Иисус Христос за богаташа и Лазар, които са представени и след смъртта си, че продължават да съществуват, и при това не спящи, а като разумни разговарящи (срв. Лука 16:24-31).

Възражението, че това било притча, съвсем не помага на адвентистите (или на лица със същото мнение), защото във всичките си притчи Спасителя говори неотменими истини…

– Срещу лъжеучението, че до настъпването на хилядагодишното царство нямало в отвъдния свят ни праведни, ни грешни души и че едва след Второто пришествие и откриването на хилядагодишното царство праведниците щели да възкръснат, за да царуват с Христа през тези уж хиляда години и да съдят демонски сили и нечестивите човеци, ще отговорим: според Божието слово веднага след смъртта си и след произнесения над него Частен съд човек отива в определеното за него съобразно делата му светло или тъмно място (срв. Лука 16:22-23; срв. Евреи 9:27). Следователно отвъдният свят е изпълнен с живи души, едни от които са в тъмнина (срв. 1 Петр. 3:19; 4:6), а други – в рая, дето не спят, а говорят (срв. Откровение 6:10) или пеят (срв. Откровение 5:9), или възклицават с висок глас, думайки: „Спасението дължим на нашия Бог“ (срв. Откровение 7:10). Ако в отвъдния свят не бяха живи душите на покойниците, как можеха да се явят на Тавор при Христовото Преображение пророците Моисей и Илия и да разговарят с Христа за предстоящата Му смърт (срв. Лука 9:31)?

– Срещу произволното мнение, че праведни и грешни щели да възкръснат в различно време, ще изтъкнем два момента:

а) Христос казва, че праведни и грешни ще възкръснат заедно: „Всички (не само праведниците), които са в гробовете, ще чуят гласа на Сина Божи и ще излязат: които са правили добро, ще възкръснат за живот, а които са вършили зло, ще възкръснат за осъждане (срв. Иоан 5:28-29; Даниил 12:2). А когато дойде Син Човечески в славата Си… ще се съберат пред Него всички народи, и отдели едни от други, както пастир отлъчва овци от кози“ (срв. Матей 25:31-32);

б) Пита се: къде са според адвентистите, грешниците през тези хиляда години, щом не възкръсват заедно с праведниците? – Те или спят, според едни адвентисти, или просто не съществуват според други, понеже нямало безсмъртие на душата. Какво се получава? – Нещо съвсем несъобразно и нелепо: възкръсналите праведници ще съдят или дълбоко спящи, или въобще несъществуващи грешници. След изтичане на хилядата години нечестивците щели уж да възкръснат за малко, само да чуят присъдата си и да бъдат веднага унищожени…

Тези нелепости не могат да се обосноват по никакъв начин на библейски текстове, колкото и старателно последните да се нагласят към предварително изработена неправилна есхатологична картина. Грешката на адвентистите (и други представители на хилиастични учения) идва от тяхното буквалистично разбиране на хилядата години. Свещеното Писание може да бъде проумявано правилно не като се държи за буквата или се разглежда даден текст във всеобхватен контекст и се държи сметка за духа на словото Божие. Последната книга на Библията – Откровение – не може да се тълкува без Евангелието. Иначе се явяват изкуствени „противоречия“ между Христовото благовестие и Откровението (гр. αποκάλυψη – апокалипсис).

В заключение на тази глава ще споменем и за различните окултни учения, базирани на парапсихология, които се опитват да разгадаят по научен или друг окултен път тайнствените духовни неща за отвъдния или духовния свят. Чрез парапсихологията във всичките ѝ разновидности като наука все по-често се правят опити да се обосновава и да се представя в положителна светлина тъмният духовен опит на гадатели, ясновидци, екстрасенси, които са в реална връзка с мрачния свят на поднебесните духове на злобата[56]. У изследователите на „смъртните“ преживявания отново и отново може да се види повече или по-малко очевидна връзка с окултните идеи и практики.

Бихме могли да определим най-общо понятието „окултен“ като: буквално означава това, което е „скрито“ като отнасящо се към всяко забранено от Божието откровение общуване на хората с невидимите духовни сили (срв. Левит 19:31). Такова общение могат да търсят самите хора (както е на спиритически сеанси) или те могат да бъдат провокирани от падналите духове (когато последните спонтанно се явяват на хората).

Противоположен на „окултен“ се явява в този случай терминът „духовен“ или „религиозен“, които се отнасят към разрешените от Бога контакти със Самия Него и Неговите ангели и светии. Това от страна на човека е молитвата, а от другата – благодатните явявания на Бога, ангелите и светиите[57]“ по отношение на: хората в земния временен живот; и на душите в отвъдния свят, които минават през Частен съд и очакват Всеобщия Божи съд. Затова според св. Иоан Златоуст: „Смъртта е световен учител, който постоянно напомня на човека, че е смъртен: „Ще умреш, непременно ще умреш, по никой начин не ще избегнеш този край!“ – вика тя на човека. Всичко на този свят е като сън и като утринна роса изчезва. И богатство, и слава – всичко преминава[58].“

„Душата ми изгаря от срам, когато надникне в себе си и ясно види греховната си същност. Болката е неописуема… Как е възможно, след като осъзнаеш това, да продължаваш да грешиш? Всичко е от непостоянната, слаба човешка при¬рода. Как да не изповядаш, че без Божията помощ си нищо?! Как да не призовеш: Господи, моля Те, нека твоята воля да бъде в мен, грешния, и води живота ми на Земята, защото моята е извратена!.. Мисли постоянно за Бога, изследвай неговите пътища и Той по великата Си милост в определени от Него времена, ще ти разкрива смисъла и целта на твоя живот[59]“.

(Към третата част на книгата)

____________________________

*Из книгата Безсмъртието на човешката душа от монах Пахомий Желев (Зографски), Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, С., 2015. Същият текст тук е възпроизведен с разрешението на автора.

[31]. Серафим (Алексиев), архимандрит, цит. съч., с. 139.

[32]. Нушев, К., Антропологията на св. Максим Изповедник и развитието на православното нравствено богословие, С., 2013, с. 201.

[33]. Пак там, с. 203.

[34]. Георги (Капсанис), архимандрит, Обòжението като цел на човешкия живот, Атон., 2012, с. 7-11.

[35]. Пак там, с. 17-21.

[36]. Пак там, с. 18-21.

[37]. Георги (Капсанис), архимандрит, цит. съч., с. 15-19.

[38]. „През XIV век един западен монах, Варлаам, предизвикал сериозен катаклизъм в Църквата. Той чул, че атонските монаси говорят за обòжение. Узнал, че след голяма борба, очистване от страстите и много молитви, те стават достойни да се съединяват с Бога, да приемат опитност за Бога и да достигнат виждане на Бога. Той чул, че те преживяват Нетварната светлина, която св. апостоли видели при Преображението на нашия Спасител Христос на планината Тавор. Но Варлаам не могъл да разбере със своя еретически и рационалистичен ум истиността на божествения опит на смирените монаси и обвинил атонците, че са заблудени, че са еретици и езичници. Не познавайки разликата между същността и нетварната енергия на Бога, той утвърждавал невъзможността да се види божествената благодат. Тогава Божията благодат откри един велик и просветен учител на нашата Църква – атонският светец Григорий Палама, Архиепископ на Солун. С велика мъдрост и просветление от Бога, както и с личен опит, той проповядвал, мислел и учел в съгласие със Свещеното Писание и Свещеното Предание на Църквата, че светлината на Божествената благодат е нетварна, тя е божествена енергия. Истинска, нетварна Божия светлина, а не символична, както Варлаам и други като него погрешно вярвали.“ В: Георги (Капсанис), архимандрит, цит. съч., с. 18-21.

[39]. Пак там, с. 17-21.

[40]. Св. Иоан Дамаскин, Точното изложение на православната вяра, Атон, 2002, с. 202-212.

[41]. Флоровски, Георги, протоиерей, Творение и изкупление, С., 2008, с. 273.

[42]. Срв. //www.yandex.ru/.

[43]. Срв. //www.svnikolay.diocese-ruse.org/.

[44]. Тихамер, Тот, Вечният живот, беседа 2. В: Серафим (Алексиев), архимандрит, цит. съч., с. 146.

[45]. Серафим (Алексиев), архимандрит, цит. съч., с. 151-152.

[46]. Серафим (Роуз), иеромонах, цит. съч., с. 98.

[47]. Св. пророк и цар Соломон говори: ״Няма нищо ново под слънцето. Случва се да казват за нещо: Виж на, това е ново! – Но то е било вече през вековете преди нас!“ (Еклесиаст 1:9-10). Тези думи на премъдрия Давидов син са верни и по отношение на повтарящите се човешки заблуди. Те намират своето пълно оправдание и в усърдно разпространяваното днес индуистко учение за прераждане на душите. Християни, практически скъсали с вярата си, изневерили на Господа, забравили духа на св. Евангелие, в търсенето да си обяснят някои неразрешими на пръв поглед загадки в човешкия живот считат, че откриват жадувания отговор в баснословното учение за превъплъщаването на душите в нови и нови тела. Това учение е защитавано днес от иогисти, окултисти, теософи, дъновисти и други. Примамливостта на това тъмно учение се крие в три негови привидни „предимства“: 1. То отрича вечните мъки, защото Бог не можел да наказва така жестоко, бидейки любов; 2. То обещава на всички – и на най- престъпните хора, и на най-нерадивите в духовния живот – постоянно усъвършенстване чрез редица последователни превъплъщения; 3. То претендира да обясни напълно задоволително постоянно задавания въпрос: защо често пъти добри хора страдат в този свят, а зли хора благоденстват? – В доктрината за превъплъщението това противоречие между нравственост и участ на хората се обяснява с кармата, тоест с делата, извършени в „предишни“ съществувания. Архимандрит Серафим (Алексиев), Прераждане. Реинкарнация. Има ли прераждания след смъртта? В: //www.pravoslavieto.com/.

[48]. Серафим (Роуз), иеромонах, цит. съч., с. 98-99.

[49]. Пак там, с. 99.

[50]. G. Regamay, Karma, Lexikon für Theologie und Kirche, V Band, Freiburg, 1960, р. 1365.

[51]. Пак там.

[52]. Хайнц, Х., Савремени човек и Библиjа (изд. 3-е), Београд, 1975, с. 194.

[53]. Пак там, с. 199.

[54]. Пак там, с. 248-249.

[55]. Пак там, с. 250-251.

[56]. Серафим (Алексиев), архимандрит, цит. съч., с. 158.

[57]. Серафим (Роуз), иеромонах, цит. съч., с. 123.

[58]. Серафим (Алексиев), архимандрит, цит. съч., с. 158-161.

[59]. Пахомий (Зографски), монах, Размишления за Бога и човешкия живот, Атон, 2010, с. 9-10.

Изображения – авторът монах Пахомий Желев (Зографски) и книгата Безсмъртието на човешката душа. Източник – google.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5HB

Advertisements

About Dragan Bachev

59 years old, born in Bulgaria. Works in the University of Sofia, Bulgaria, the Faculty of Theology.
Публикувано на Есхатология и тагнато, , , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s