Християнството и Западът*

Волфарт Паненберг

Волфарт Паненберг2Ролята на християнството за формирането на западната цивилизация трудно може да се отрече. Тази роля не е само част от миналото. В хода на процеса на секуларизация западната култура до голяма степен се еманципира от своите религиозни корени, но тази еманципация не е цялостна. Пълното скъсване с християнството не е било търсено от тези, които през XVII век си поставят за¬дачата обществената култура да се основава повече на антропологически, отколкото на религиозни основи. Бунтът по това време е насочен не срещу християнската религия, дори не и срещу влиянието на религията върху културата. Целта тогава е да бъдат преодолени религиозният антагонизъм и религиозните войни, разтърсили мира в Европа в продължение на повече от един век. Отказът от християнството като основа на обществената култура поне в началото не води до отказ и от християнската религия, макар в дългосрочна перспектива резултатът действително да е такъв. Но след началото на XVIII век свързаните с модерността ценности на хуманизма започват да се приемат като напълно независими от християнската религия и дори като противоречащи на нея. Днес познанието на християнското учение е избледняло, а библейският език и християнският речник вече не са част от общия културен обмен.

Разбира се, западната култура не се основава единствено на християнството. Важна роля за нейното формиране изиграва и класическото наследство, състоящо се от гръцкото и римското изкуство, литературата и философията, римското право. Приемствеността на модерната култура с класическата древност В някои отношения може да изглежда дори по-силна, отколкото с християнството. Всъщност никога не е имало пълно скъсване с класическата традиция, макар понякога нейните съкровища да е трябвало да бъдат преоткривани, както по времето на Ренесанса. Гръко-римските идеи, особено тези за естественото право, изиграват ключова роля за прехода от религиозна към антропологична основа на обществената култура през ранната модерност. Авторитетът на класическите образци в литература обаче е поставен под съмнение още през XVII век по време на прочутия querelle des anciens et des modernes[1], когато общественото мнение приема, че съвременните френски писатели са по-ценни от техните класически предци. През нашето столетие вече се наблюдава решителен отказ от нормативното значение на класическата архитектура и скулптура, а класическото наследство същевременно престава да бъде смятано за задължителна част от висшето образование.

Внимателният поглед, следователно, показва, че класическото наследство не се вписва в културния климат на модерността много по-добре, отколкото християнството. Още повече че въздействието на класическото наследство до голяма степен е било зависимо от християнството. През късната античност и през цялото Средновековие монасите и християнските училища са пазителите на класическата литература и философия. Съмнително е дали класическата култура въобще щеше да оцелее, ако не беше адаптирана от християнството. Разбира се, това не означава, че всички страни на класическото наследство са се съхранили в еднаква степен, тъй като по това време класическата скулптура и всичко друго, свързано с езическата религия, не е било високо ценено. Независимо от това християнството изиграва значителна роля за съхраняването на голяма част от класическото наследство, което, преформулирано в християнски дух, се разпространява в целия свят, заедно с вярата на Църквата.

Културната традиция, развила се под влияние на християнската вяра, е сложна и взаимно преплетена. Причина за това е разграничението между религиозно и секуларно, въведено в културата от християнската вяра. Секуларното не остава извън границите на християнската вяра, християнското влияние не се ограничава само до това, което е било приемано като чисто религиозно. По-вярно е да се каже, че християнската вяра оказва влияние както върху религиозното, така и върху светското. Самото разграничение между религиозно и секуларно се корени в християнското съзнание за бъдещото идване на Царството Божие като последна реалност. Тази последна реалност в настоящето е достъпна единствено чрез индивидуалната вяра в мистичния живот на Църквата. От тази гледна точка както социалният порядък, така и културата на обществото, съществуващи преди идването на Царството, имат само условен характер.

Последвалото разделение между религиозната и секуларната област, институции и власт, разграничава християнството от другите религиозно повлияни култури. Това състояние ясно се отличава и от съществуващата в предхристиянската Римска империя връзка между религията и обществото. В Древния Рим са били разрешени всички религиозни култове, без обаче да е имало дуалистично разделение между религиозните и политическите институции. Императорът е бил и върховен първосвещеник, Pontifex maximus. Предхристиянската Римска империя не познава разграничението между епископа и императора, изиграло толкова голяма роля в историята на Византия. Въпреки че византийският император е приеман за светски наместник на вечната Христова власт и на небесния цар, епископите са натоварени с отговорността (и властта) да определят православието на императора. Тази уредба е само пример за сложното и тънко разграничение между религиозно и светско, въведено от християнството.

Твърди се, че в епохата на император Константин Църквата на мъчениците се е трансформирала в държавна агенция за осигуряване на духовното единство на империята. Често срещана гледна точка е, че в Константиновия модел Църквата е продала душата си на цезаря, в отговор на което е получила външно уважение и светско влияние. Това се оценява като „първородния грях” на Църквата и като отказ от нейната първоначална духовна чистота. Но трябва да се признае, че някои от най-тежките присъди срещу Константиновия модел са издадени от хора, които иначе ревностно настояват Църквата да поеме политически отговорности, като особено държат на нейното задължение да бъде носител на промяната в името на справедливостта. В интерес на истината Константиновият модел представлява форма, под която Църквата се е опитала да упражнява своята политическа отговорност, като същевременно избягва подчинението си на целите на светските власти.

Необходимо е да припомним, че самите императори след Теодосий изповядват християнството и че понякога те правят за Църквата, мира и просперитета на християнската общност повече, отколкото мнозина от епископите и богословите. Също е важно да се отбележи, че сама по себе си идеята за империята не е лоша. Според мен Райнхолд Нибур преувеличава преимуществата на националното управление и същевременно подценява опасностите на национализма. Наистина, в ранния период на модерната си история Хабсбургската империя преследва протестантите, но тя също така е пример за имперска власт, оказала благотворно влияние върху нациите, живели под нейна власт.

Недостатъкът на Константиновата империя не се състои в това, че е империя, а в наследената от нея система за събиране на данъците и по-конкретно в липсата на толерантност. Така след Халкидонския събор от 451 година цели провинции, населени с монофизити и несториани, несъгласни с решенията от Халкидон, се изплъзват от властта на императора. През VII век тези провинции стават лесна плячка на бързо развиващия се ислям. Преди това императорите са по-активни от епископите в търсенето на решение на религиозните конфликти и в стремежа да предотвратят отпадането на толкова много от своите християнски поданици. За съжаление опитите им се оказват неуспешни.

Лишеният от толерантност догматизъм вероятно е най-тежкият грях на традиционното християнство от ранните векове до началото на модерната епоха. Нетолерантността в по-голяма степен от всеки друг фактор е причина за двойственото отношение към миналото на християнството, поради което е необходимо да се обърнем към корените на този феномен. Необходимо е да си зададем въпроса дали догматичната нетолерантност и всички грозни последици от нея са част от същността на религиозната вяра и възприятие на истината, поне в нейната християнска форма. Ако отговорът на този въпрос е положителен, тогава изключването на религията от обществената култура, станало факт през епохата на ранната модерност, като следствие от религиозните войни след Реформацията, е било справедливо и оправдано дори и от днешна гледна точка. Но е възможно религиозният догматизъм, възникнал още през Константиновата епоха, да бъде оценен като опорочаване, дори като заболяване на религиозното съзнание. Ако това е така, това състояние може да бъде преодоляно, без задължително да се стига до отказ от религиозното упование в истината.

Допускам, че изкушението към нетолерантност действително се корени в християнското есхатологично съзнание, но то не е задължително следствие от християнската есхатология. Християнската вяра се основава на убеждението, че бъдещият век и Божията истина са се превърнали в настояще благодарение на Иисус Христос. Съзнанието за присъствието на есхатона, на сетното, лесно може да доведе до заключението, че Христовото учение също има статут на последна истина, която изключва алтернативни разбирания на реалността. Подобно мислене обаче не взима под внимание важното разграничение, въведено за пръв път от апостол Павел: докато истината на Божието откровение е съвършена, нашето разбиране за тази истина е винаги условно и ще остане такова до края на дните (1 Коринтяни 13:9-12[2]). Значението на това разграничение е изключително голямо, тъй като то въвежда и императива за толерантност. Докато Божието откровение е абсолютната истина, нашето разбиране за нея, включително и както то е отразено в учението на Църквата, остава условно и частично.

Ние не владеем истината в смисъл да я притежаваме или да я имаме на свое разположение. Именно упованието на вярата, която винаги остава извън нашата сигурност, ни задължава да уважаваме тези, които предлагат алтернативни подходи към истината както вътре в Църквата, така и извън нея. С други думи, толерантността не противоречи на истината, а истината превръща толерантността в императив. Когато разграничението между съвършената Божия истина и нашето условно възприятие на тази истина изчезне, нетолерантността започва да изглежда естествена за тези, които се отнасят сериозно към упованието на тази истина. Следователно причина за двузначното отношение към собственото ни християнско минало е опорочаването или заболяването на нашето християнско есхатологично съзнание.

Първото важно събитие в това отношение е прекъсването на връзката между християните и съдбата на иудеите след разрушаването на Иерусалим и на втория храм от Тит[3]. Противно на мислите, развити от апостол Павел в Посланието до Римляните, Църквата от следващите векове вече не се чувства свързана с иудеите в обща история на избраност и спасение. Църквата по-скоро се възприема като последната изява на единия Божи народ, като изключва дори иудеите. Съзнанието за изключителност, възникнало от неопределено чувство за сетност, лежи в основата на християнския догматизъм и нетолерантност. Във всички тези случаи християните загърбват условния характер на съществуването на вярващите преди последното идване на Царството.

Догматизмът става причина за множество излишни деления в християнската общност. Особено тежки са последиците от него на Запад, където то се съчетава с амбициите на папството да наложи властта си над всички институции за управление, църковни или светски. Амбициите на папството допринасят повече от всички други фактори за трагичната история на християнския Запад. Това води до нарушаването на хармоничните отношения между духовните и светските власти през Средновековието, а по-късно – по времето на Реформацията, разрушаването на църковното единство става причина за религиозните войни, направили необходимо еманципацията на публичния ред от религиозния авторитет, за да може да бъде възстановен социалният мир. Смятам, че Петровото служение има възможност да спомогне за установяването на мира и единството на християнската общност, но това не трябва да ни кара да си затваряме очите пред историческото наследство на папството. Самокритичната оценка за неговата роля през изминалите векове може да доведе до реформи, които да подпомогнат реализацията на призванието на Римското папство за осигуряването на християнския мир и единство. Преди да се е случило това, протестантизмът ще продължи да има историческата мисия да напомня на протестантите и на всички останали за потребността от Евангелието за вярата и живота на Църквата.

А сега нека преминем от нееднозначната оценка за историческото минало на християнството към съвременната икуменическа ситуация. Според мен възстановяването на християнското единство е абсолютно задължително не само заради верността на църквите в следването на Божията Воля и молитви, но и в името на културната достоверност на християнската религия. В миналото деструктивните и фанатични спорове сред самите християни са оказали пагубно въздействие върху успеха на християнското послание. Евангелието на любовта едва ли би могло да измени базисните условия на живот в този свят преди настъпването на Божието царство, но това Евангелие би трябвало да е достатъчно силно, за да помогне на християните да опазят мира сред самите себе си и да представят своята общност пред света като модел на единството и помирението. Със сигурност споровете и разделенията не могат да бъдат избягвани винаги когато въпросите на доктрината и истината се приемат сериозно. Но общата картина, представяна от християните пред света, не трябва да бъде доминирана от споровете, както и днешните християни не трябва да бъдат разделяни от споровете, разделяли техните предци през миналите векове.

Християнското единство не предполага всички други изповядвани традиции извън римокатолицизма да изчезнат. Тъкмо обратното, плурализмът на традициите в литургията, свещенството, църковната организация, доктриналния израз и всичко останало, доколкото те не си противоречат и взаимно изключват, са част от многообразието на християнската вяра и живот. Различните църкви ще продължават да съществуват, при условие че те бъдат открити за голямото църковно единство. Всички страни трябва да положат усилия, за да бъдат постигнати минимални условия за взаимно признание, което се изразява в споделянето на евхаристийната трапеза. Възстановяването на това общение без съмнение ще повлече след себе си и всички други промени.

Християнското единство е задължително предварително условие за възстановяването на ролята на християнството в обществената култура. Както разделенията между християните в миналото са станали причина за отделянето на западното общество от неговите религиозни корени, по същия начин това отделяне може да бъде преодоляно само по пътя на икуменическото помирение на християнските църкви. Не твърдя, че това помирение е достатъчно условие за възраждането, за което говоря, но съм убеден, че то е необходимо предварително условие. Трябва обаче да признаем, че днес икуменическият напредък е бавен и труден. Това продължава да бъде така въпреки видимата промяна в настроението и мнението на обикновените хора и на общия климат в богословските диалози, постигнали много по-голяма яснота за противоречията, съдържащи се в нашите доктринални традиции. Но заедно с преодоляването на старите, днес възникват и нови противоречия. Достатъчно е да спомена само като пример въпроса за свещеническото ръкоположение на жени, които противно на очакванията на мнозина се наложи като голям проблем в икуменическите отношения.

Икуменическият процес е твърде важен, за да можем да си позволим неговото забавяне. Както вече отбелязах, той е важен както за автентичността на църквите, така и за влиянието на християнството върху културата на Запада. Този процес е важен и във връзка с отношенията на християнството към другите религии. Диалогът с другите религии се отличава от икуменическия диалог сред самите християни, обединени от споделяната от всички тях вяра в общия Господ Иисус Христос. Но също така отношението на християните към изповядващите други религии не може да не бъде повлияно от икуменическия дух, подхранван от междухристиянския икуменически диалог. Този икуменически диалог не се стреми да наложи съзнание за относителността на собствената ни вяра, а поддържа съзнанието ни за различните начини, по които тази вяра може да бъде легитимно изразявана. Това съзнание, тази готовност за разбиране, всъщност този стремеж за разбиране, играе важна роля при срещата ни с другите религии. Немалко постижение е ако взаимното уважение измести конфронтацията. Това не означава, че несъгласието и противопоставянето ще престанат да съществуват, но техният израз ще бъде напълно различен, когато те се случват в дух на отзивчивост и разбиране на другите.

Уникално и важно място в това икуменическо съзнание на християнството заема отношението към иудеите. През миналите векове нетолерантността на християните към иудеите е достигала до крайности, защото те са били убедени, че носителите на Стария Завет са отказали да приемат в пълнота обещанието на Христос. Днес новото икуменическо съзнание дава възможност на християните да оценят положително иудеите като носители на библейската традиция, довело до раждането на християнската вяра. Единствено заедно с иудеите християните могат да бъдат убедени, че се молят на един и същ Бог. Християните изповядват единия Бог на Израил в троична форма, но без никакво съмнение това е същият един Бог на Израил. Те Го изповядват в троична форма, съгласно завета, завещан им от откровението на иудея Иисус Христос, който благодарение на Своето свидетелство за царството на единия Бог се превърна В Спасител на този свят.

Автентичният иудейски характер на Христовата мисия, макар тя да е била приета като провокация от мнозина негови съвременници (както и пророците преди него), ще продължи да заема централно място в диалога между християни и иудеи. Споровете за Иисус обаче губят своята острота и страст, когато и двете страни се обърнат към засвидетелстваното от Иисус Царство Божие и признаят условностите в своите пътувания към него. Погледнато от тази гледна точка, значително по-важно става общото, което обединява християните и иудеите. Те заедно споделят общата вяра в единия Бог на Израил, спомена за древната история на Божия народ, както и разбирането за достойнството на всяка личност, създадена от Бога и определена да споделя Неговия образ. Концепцията за достойнството на личността ляга в основата на разбирането за човешките права, споделяно както от християните, така и от иудеите, което не може да бъде отделено от неговия религиозен корен. Превръщането на тези библейски традиции в централен момент за културата прави възможно говоренето за иудео-християнските традиции, оформили нашето културно съзнание.

Да приемем условния характер на нашето християнско съществуване и условния характер на нашето познание на Бог и Неговото откровение означава да извършим една дълбока промяна в нашето съзнание за истината. Това е дълбока промяна в сравнение с догматичното съзнание от ранните векове, но искам да подчертая, че това не означава отстъпка пред секуларизма. Съзнанието за условността на християнското съществуване и мислене прави по-автентично разбирането за начина, по който вярващият се отнася към абсолютната Божия истина, разкрита от Евангелието на Иисус Христос. Това не означава отказ от отстояването на истината, а прави πο-истинска и по тази причина по-достоверна нейната защита. Съзнанието за условност не означава отстъпление на християнството пред фалшивото благоразумие, водещо до отказ от истината, за разлика от това, което погрешно е наричано плурализъм. Плурализмът може да означава много неща. Плурализмът може да се отнася за културната ситуация, в която спорещи твърдения за истината могат взаимно да се уважават. Под плурализъм може също да се разбира и често е разбирано точно това, че твърденията за съществуване на истина вече са безсмислени, защото вече няма една истина. Това съвпада изцяло с концепциите на радикалния секуларизъм, според които може да има различни индивидуални религиозни предпочитания, но нито една религиозната истина.Волфарт Паненберг3Когато през XVII век социалната и политическа система започва да се еманципира от своите религиозни корени, причините за това са били належащи, тъй като взаимната нетолерантност и религиозните противоречия са разрушили социалния мир. Но по-късното развитие, довело до пълното секуларно самовъзприятие на културата на западното общество, създава илюзията, че в дългосрочна перспектива обществата могат да оцелеят, без да се нуждаят от каквато и да било религиозна основа. Това положение съвсем правилно е било оценено като илюзия или самозаблуда, тъй като без религия единственото ограничение пред индивидуалното своеволие остава принудата на закона. Много различни по своите възгледи мислители като Русо, Достоевски, а в наше време – Макс Хоркхаймер[4], са изтъквали, че когато няма Бог, всичко е разрешено.

Нашето столетие даде още повече доказателства за това, че морал, който се основава само на разума и е лишен от всякаква религиозна основа, е най-малкото крайно съмнителен. Лишена от религията, свободата дегенерира в своеволие и принуда. Русо говори за необходимостта от съществуване на гражданска религия, споделяна от всички граждани като признак за тяхната принадлежност към това общество. В по-ново време също е имало дискусии за необходимостта от гражданска религия, особено В Америка. Много християни основателно са изразявали своята загриженост за потенциално идолопоклонническия характер на такава гражданска религия. Други са допускали, че гражданската религия по своята същност не е религия, а форма на обществено благоприличие, основано на религиозните традиции и на взаимодействието между различните религиозни традиции. Приемам това мнение за убедително, но това е само потвърждение на изказаното тук мнение, че устойчивият обществен морал задължително се нуждае от религиозна основа.

Политическата уредба може да се обяви за неутрална към различните религиозни изповедания, но тя не може да се отдели изцяло от религията. Някой може дори да аргументира предположението, че самата толерантност към различните религиозни изповедания е един вид религиозна идея. Когато толерантността се основава на безразличието и когато религиозното безразличие се превърне в характеристика на културата на обществото, не можем да бъдем изненадани от развитието, което води до увеличаване на своеволието, до загубата на морални и културни ценности и до социален разпад, който е по-вероятно да прерасне в тирания и загуба на свободата.

Следователно днес западните общества са изправени пред необходимостта да се върнат към своите религиозни корени. Изборът не е между религиозната неутралност и идентификацията с конкретно религиозно изповедание, водещо до нетолерантност. Същинският въпрос е каква форма на религията ще избере обществото за основа на своята култура. Има редица случаи, в които обществата са избирали идолопоклонническия национализъм или някаква идеологическа утопия. Други общества са избирали „фундаментализма”. Но е възможно, и точно на това се надяваме, обществото да избере религиозна традиция, която, следвайки своето собствено разбиране и приемайки това като необходимо условие за своята автентичност, приема идеята за толерантността. Подобна традиция може да осигури религиозната оенова за институционализирането на толерантността, включително и например за отделянето на Църквата от държавата. Едва ли е необходимо тук да споменавам, че отделянето на Църквата от държавата по никакъв начин не трябва да се разбира като отделяне на религията от обществения живот.

Имайки предвид алтернативните възможности, най-доброто решение за Запада е да се върне отново към своите религиозни корени и културна традиция, които се основават на иудейските и християнски вярвания. Възникналите на Запад концепции за човешките права и особено концепцията за свободата на човека се основават точно на тези вярвания – на християнското учение, че индивидуалната личност е обект на Вечната Божия любов, както и че извор на човешката свобода е личното общение в Бог посредством вярата, както и на иудейското разбиране за достойнството на човешката личност, създадена по образа Божи. В светлината на тези учения индивидуалната свобода не може да бъде възприемана като своеволие. Свободата се основава на надеждата в отвъдното, на упованието на общението с Бог, освобождаващи човека от проблемите и изкушенията на тленния живот, в смисъл на призвание за служение на другите. Християнската идея за свободата е основа за разграничението между религиозно и светско, но тя не допуска това разграничение да се превърне в пълен разрив. Разбирана правилно, християнската идея за свободата включва толерантността и уважението към другите и към начините, по които те използват своята свобода. Тази идея насърчава личното творчество и същевременно подсилва чувството за социална отговорност.

Сред многото приноси на християнството към културата е необходимо едно да бъде споменато специално – християнското учение за семейството. Съвременните дискусии често пренебрегват огромната роля, която има християнството за подобряване на положението на жената в семейството. Християнството отрича развода като мъжки прерогатив, защото това нарушава неразривната връзка между съпруга и неговата съпруга, а апостолите учат, че мъжът и жената трябва да бъдат обвързани от взаимна любов и привързаност, вместо жената едностранно да се подчинява на своя съпруг. Въпреки че тези принципи нерядко са били пренебрегвани в историята на християнството, те ясно насочват към равното достойнство на жената в семейството. Освобождаването на жената в семейството е първата стъпка към установяването на равни права за жените и в обществения живот. Християнското учение за достойнството и правата на жените е едно от големите достижения на християнството в сравнение с другите световни религиозни култури, особено в сравнение с миси¬онерското разпространение на исляма.

Началото на третото хилядолетие може да бъде пример за култура, вдъхновена от християнските ценности, култура, която може да бъде привлекателна за хората по целия свят. Настоящото разпространение на западните идеи за правата на човека може да бъде предвестник на това развитие. Не е лишен от основание протестът на представителите на другите култури, особено на ислямските държави, че разпространението на концепцията за правата на човека представлява по-скоро налагане на западните културни ценности, отколкото универсална човешка категория. Концепцията за човешките права е развита именно в християнски контекст в различни варианти след XVI век през Американската революция от XVIII век до Всеобщата декларация за правата на човека от 1948 година.

Макар и християнска по своя произход, концепцията за човешките права среща могъщ отзвук и сред културите, в които индивидуалната свобода е ценена традиционно по-слабо, отколкото на Запад. Съпротивата срещу западната концепция за индивидуалните права се основава на твърдението, че тя води до разпад на различните форми на общност, почтеност и морална порядъчност. Тези твърдения имат много повече основание, отколкото разбират повечето хора на Запад. Тези твърдения отразяват нещо повече от обикновена консервативна реакция срещу промяната. Тази съпротива е част от фундаменталната критичност към западната секуларна култура. Ако западната култура не значи нищо по-различно от своеволие, другите имат право да искат да защитят своите общности и духовни ценности от посегателствата на западния секуларизъм. Отвъд чувството за уязвимост, ислямските мисии в западните общества са из¬раз на силното мисионерско чувство, чиято цел е освобождаването на западните общества от материализма и аморалността, с които се свързва секуларизмът. От гледна точка на тези мюсюлмани християнството се е провалило в задача¬та морално да трансформира и обнови обществото. Тази критика представлява сериозно предизвикателство към традиционното християнство и към западната култура. Лишената от духовни и морални ценности култура е неспособна да се справи с това предизвикателство и е обречена на дезинтеграция и залез.

Затова и въпреки че бихме могли да предвидим възраждане на християнството и на западната култура през третото хилядолетие, това развитие по никакъв начин не може да се приеме за сигурно. Възможно е западните общества да пренебрегнат необходимостта да се върнат към своите религиозни корени. Могат да продължат да следват пътя на секуларизма, като останат слепи за неговия сигурен, но мрачен изход. Но при всички случаи залезът на западната култура няма да доведе до залеза на християнството. Християнската религия не е зависима от културата, на която вдъхва живот. Църквата е доказала и в миналото, че може да оцелява и да се развива и в контекста на други култури.

В ранния етап на модерността пророците на секуларизма са били уверени в залеза и изчезването на християнството. Секуларизмът наистина успя да ерозира популярността на църквите, особено на протестантските. Но най-големият успех на секуларизма е деморализацията на духовенството и богословите, призвани да прокламират и тълкуват истината на ЕВангелието, но които се заблуждават, че постигат тази цел, като се опитват да адаптират християнската вяра и живот към изискванията на секуларизма. Убеден съм, че в настоящата ситуация е необходимо точно обратното на подобна безкритична адаптация.

Успехът на секуларизма прави още по-ясна необходимостта християнската вяра и християнският живот да се противопоставят ясно на секуларната култура. Без съмнение, това противопоставяне крие в себе си риска от фундаментализъм. Днес изкушението от фундаментализъм се вижда ясно както сред протестантските, така и в Римокатолическата църква. Протестантският евангелизъм и възстановяването на изповедната традиция на римокатолицизма по принцип са много по-автентични християнски отговори на предизвикателствата на секуларизма от стратегията за културна адаптация и асимилация. Въпреки това и двете страни остават заплашени от фундаментализма. Всеки фундаментализъм подронва възприятието на християнството като носител на универсална истина – възприятие, което се основава и на връзката на нашата култура с рационалността – което води до загуба на нейния икуменически отзвук, просъществувал в хода на християнската история. Затова е необходимо да бъдат препотвърдени важните истини на християнската вяра като опозиция на секуларния дух, а след това те да бъдат присъединени към обновената ангажираност с рационалността и икуменическата откритост. Излишно е да се казва, че постигането на тази комбинация няма да бъде лесна задача.

Много е възможно в ранния период на третото хилядолетие като църковни общности да оцелеят единствено Римокатолическата и Православната църква, от една страна, и евангелското протестантство – от друга. Така наречените в миналото традиционни протестантски църкви са заплашени от изчезване. Тяхното изчезване е напълно възможно, ако те продължават да следват стратегията, при която нито се противопоставят на духа на секуларната култура, нито се опитват да я обновят. Протестантизмът се оказва тясно свързан с основните насоки в културата още от епохата на Реформацията. В началото цената за добиване на независимост от Рим е приемането на върховенството на светската власт. По-късно протестантизмът се възползва от възможността да се представи като модерна версия на християнството, силно обвързана с модерната култура. По онова време тази стратегия води дори до разбирането, че църковните институции просто трябва да се разтворят в културата.

Тази логика прозираше зад идеята за „културния протестантизъм”, доколкото общественото съзнание се идентифицираше с християнското наследство. Краят на този период настъпи с разпада на традиционната европейска култура по времето на Първата световна война и разрухата, донесена от идолопоклонническия национализъм. След това, в резултат на загубата на илюзиите за духовния прогрес на западната култура, пред протестантите отново се появи необходимостта от връщане към централното място на Църквата в християнската вяра. По същото време икуменическото движение, насочено към църковно единство, достигна връхната си точка, подсилено от икуменическите стремежи на Римокатолическата църква след втория Ватикански събор.

Противно на това, което мислеха немалко протестанти, християнската култура не може да бъде приемлива алтернатива на църковното християнство. Дори и да е била някога, сега вече тя не може да бъде реална алтернатива. Църквата няма алтернатива. Колкото повече обществената култура е доминирана от секуларизма, толкова повече Църквата, в ясна опозиция на тази култура, се утвърждава като отправна точка на християнското съществуване. Църквата е представяна от конкретната местна конгрегация или от споделеното общение на всички християни. Тези форми на църковна принадлежност не си противоречат. Единствено когато те взаимно се подсилват, християнската общност ще може уверено да се възправи срещу все по-силните предизвикателствата на секуларизма или на другите религии. Стъпили върху нееднозначната оценка на миналото, ние сме призвани да погледнем с увереност към едно несигурно бъдеще.

Превод от английски: Момчил Методиев

____________________________________

*Източник – http://www.hkultura.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Спор между антични и модерни (фр.).

[2]. ״Защото донейде знаем и донейде пророчествуваме; но, кога дойде съвършеното знание, тогава това „донейде“ ще изчезне. Когато бях младенец, като младенец говорех, като младенец мислех и като младенец разсъждавах; а като станах мъж, оставих младенческото. Сега виждаме смътно като през огледало, а тогава – лице с лице; сега зная донейде, а тогава ще позная, както и бидох познат.“ (1 Коринтяни 13:9-12).

[3]. Храмът на Ирод е разрушен през седемдесета година след Христа от римския император Тит след превземането и разрушаването на Иерусалим. – Б. пр.

[4]. Макс Хоркхаймер (1895-1973) – немски социолог и философ. – Б. пр.

Изображения – авторът Волфарт Паненберг (1928-2014). Източник – ЯНДЕКС РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5Ge

Advertisements

About Dragan Bachev

59 years old, born in Bulgaria. Works in the University of Sofia, Bulgaria, the Faculty of Theology.
Публикувано на Анализи и тагнато, , , , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s