Книгата Нашата молитва – Бесовски препятствия за молитвата (единадесета глава)*

Архимандрит Серафим (Алексиев)

(Към предишната десета глава)

Глава 11

БЕСОВСКИ ПРЕПЯТСТВИЯ ЗА МОЛИТВАТА

d0b0d180d185d0b8d0bcd0b0d0bdd0b4d180d0b8d182-d181d0b5d180d0b0d184d0b8d0bc-d0b0d0bbd0b5d0bad181d0b8d0b5d0b2Като говорим за молитвата и за нейното благодатно влияние над човешката душа, трябва да споменем по-подробно и за бесовските препятствия при извършване на молитвения подвиг. Това са препятствия, които ние, обикновените християни, поради нашата духовна нечувствителност обикновено не отчитаме като дяволски. Но св. отци, тези благодатни борци на духовното поле, много ясно са усещали скритите действия на тъмните сили – за наша полза, та като ги знаем, да се стараем да ги преодоляваме.

Нищо не раздразнява бесовете така, както искрената молитва, защото тя изтръгва човека от тяхното гибелно влияние и го съединява с Бога. Само това вече е достатъчно, за да ни обясни защо бесовете толкова се стремят да ни пречат в молитвата.

Многообразни са техните лукавства! – Те предразполагат към леност и неохота за молитва. Те тайно нашепват да пропускаме отвреме навреме, заради едно или друго удоволствие, молитвеното си правило, което всеки християнин е длъжен ежедневно и неотклонно да извършва. Те често ни внушават при действителна умора или обективни пречки, при неразположение и заетост с някои маловажни работи, да не се молим. Те причиняват понякога даже внезапни заболявалия, само и само да осуетят молитвения ни разговор с Бога.

Св. Иоан Лествичник, като е знаел за тези дяволски козни, е казал така: ”Който върши някаква работа и продължава да се занимава с нея, когато настъпи часът за молитва (например часът за отиване на св. Литургия – в ск. м.), той бива поругаван от демоните. Защото тези крадци това и целят – чрез прекарване времето в занятия да похищават у нас часовете за молитва[1]”.

Християнинът трябва да има предвид хитрините на демоните, ако иска да не изостава назад в молитвения си подвиг. Като усети, че зад леността му, зад неохотата му, зад умората му или зад чувството му на болнавост и неразположение се таят враговете на нашето спасение, той трябва бързо да скочи, подобно на човек, издебнат от зъл неприятел, и да се заеме тъкмо с това, от което иска да го отклони дяволът. Като надмогне леността си и се помоли от все сърце, той сам ще види как и умората му изчезва, как и за справянето му с други работи има време, как и неразположението, и болките му, докато е траела молитвата, са преминали.

В древните сказания се повествува за един подвижник следното: веднъж, когато настъпило времето за извършване на молитвеното правило, той почувствал как внезапно го обхванала силна треска. Признаците били несъмнени – пристъп на жар и хладни тръпки. Мислел, че главата му ще се пръсне. Тогава си рекъл: Аз се разболях. Един път все ще се мре. Но нека преди да умра, да стана и да си кажа молитвите”. С тези мисли той се насилил да се вдигне от леглото си и да извърши полагащото се молитвено правило. Когато го завършил, за негово учудване, треската била вече преминала…! Тогава той разбрал козните на дявола и се зарекъл да не се поддава никога на коварните му внушения[2].

Обикновено дяволско оръжие против молитвения подвиг са разните мисли, въртящи се в главата ни през време на нашето молене. ”Дяволът е лукав – говори св. Иоан Златоуст. – Той знае, че във време на молитва ние достигаме големи успехи и затова идва при нас тъкмо в това време. Често ние си лежим в леглото без всякакви грижи и за нищо не мислим. А щом застанем на молитва, веднага ни нападат безбройни мисли. Дяволът се е потрудил за тях, за да ни лиши от плодовете на молитвата[3].”

И св. Василий Велики изказва подобни разсъждения. Според него, несъсредоточеността през време на молитва – при най-мирно настроение от наша страна – е често пъти последица не от нашето лично нерадение, а дело на дявола, който като стрели праща срещу нас разни небогоугодни представи. Какво трябва да прави християнинът, когато усети, че не той сам се разпуща във време на молитва, а някаква тъмна сила му натрапва разни спомени и срамни мисли? – Той трябва с голяма духовна напрегнатост и духовно внимание да отблъсква нападащите го изкушения и да бъде подобен на борец, който успява да избегне удара на врага не иначе, а само със зорко наблюдаване и следене на движенията му и с бързи решителни противоудари.

”Ако във време на самите молитви врагът почне да внушава нечисти мечтания, нека душата не престава да се моли – съветва св. Василий – и нека не счита за свои собствени порождения тези лукави навявания на врага, тези фантазии на неизчерпаемия в козните чародей. Като разсъди, че появата на грешните мисли се случва с нас поради наглостта на изобретателя на лукавството, нека душата още по-усилено се смирява пред Бога и Го умолява да разруши лукавата преграда, издигната от въртящите се в паметта неприлични мисли. Ако пък това насилие на мислите продължава, поради безочието на воюващия с нас, то и в такъв случай душата не бива да стига до отчаяние, нито да оставя по средата молитвения подвиг, но да пребъдва търпеливо в молитвата дотогава, докато Бог види нашата твърдост и ни озари с благодатта на Духа, която ще прогони противника, ще очисти и изпълни ума ни с Божествена светлина и ще даде на мисълта ни сила да служи Богу радостно сред безбурна тишина[4]”.

Тук е мястото да изясним един много важен въпрос – въпроса за хулните мисли, които нападат обикновено по време на молитва, и то най-често благочестиви християни.

Според единодушното убеждение на светите отци, хулните мисли, идващи внезапно, са дело на завистниците-демони. Тези врагове не могат да търпят усърдното общение на човеците с Бога. Като се опитват да прекратят молитвата и не успяват да постигнат това, те отпращат като стрели към някои хора безсрамни хулни мисли, та да смутят, объркат и доведат до униние и отчаяние ревнителите на молитвения подвиг. Страдащи от такива хулни мисли се оплакват, че не могат и да погледнат към иконите, без да пронижат ума им най-богопротивни представи. Същото те преживяват и при докосване до разни светини. И понеже тези нападения често им се случват, те се отчайват в спасението си и се смятат достойни за ада. Ала те не знаят, че с тях си играят демоните, опитващи се да ги подхлъзнат. Тези злоумишленици понякога постигат целта си да отклонят от молитвата, особено когато имат работа с неукрепнали в духовния живот и с неосведомени по този въпрос люде. Такива неопитни души, като не познават коварствата на бесовете и като обръщат внимание на нападащите ги хулни мисли, престават да се молят, считайки, че тези мисли са техни собствени, че те сами вършат непростимия грях на хула против Светия Дух, че Бог ги е изоставил и че за тях няма вече спасение. А като изоставят молитвата, те тъкмо с това доставят радост на бесовете.

За утешение и духовна подкрепа на всички страдащи от подобен род бесовски нападения св. Димитрий Ростовски е събрал много светоотечески материали в своето назидателно съчинение ”Врачевство духовное” и ни предлага там следните спасителни разсъждения:

Поради незнание нападаните от хулни мисли се считат за най-окаяни измежду всички хора и за окончателно погинали. Ако те си даваха ясно сметка, че хулните мисли извират не от техните сърца, а им се пращат отвън, те не биха се отчайвали така скоро в спасението си, а напротив, благодушно биха търпели сполетялото ги необичайно изкушение, виждайки в него дяволска хитрост и злоба. ”Няма никакъв грях в злите мисли – пише св. Димитрий Ростовски, ־ когато волята и разума на човека не са съгласни с тях, а ги ненавиждат[5]”. Грях е охотното задържане на лошите мисли в сърцето, съгласяването с тях, доброволното беседване с тях, услаждането от тях. Щом всичко това липсва, човек не е виновен. Св. Марк Подвижник мъдро пояснява: „Злата мисъл за отхвърлящите я е признак на любов към Бога, а не на грях. Защото не нападението на мисълта е грях, но дружеската беседа на ума с нея[6]”.aserafim1Човек трябва да прави разлика между мисъл и съизволение. ”Когато помислим нещо, това още не значи, че сме съгласни с него – анализира разсъдливо св. Димитрий Ростовски. – Съизволение има тогава, когато ние обичаме злите мисли, услаждаме се от тях, желаем ги усърдно и ги размножаваме в ума си. Ако обаче ние ги ненавиждаме, не ги желаем, а пък те сами ни идват в ума, макар че ние се отвращаваме от тях, тогава това е сигурен признак, че ние не сме съгласни с тях, и тогава няма защо да се смущаваме в своята съвест. Напротив – да знаем, че толкова по-голяма награда ще получим от Бога, колкого по-силно те ни угнетяват, а ние търпим, без да сме съгласни с тях[7]”. Чрез нападенията на хулните мисли, стига решително да ги отхвърляме, ние постигаме даже по-голяма близост до Господа. Една Божия угодница, обичаща безкрайно Спасителя, дълго била смущавана от хулни представи и скверни мисли. При тези натрапчиви изкушения тя се топяла от мъка и безутешно се молела, докато най-сетне ѝ се явил Христос и пропъдил от нея невидимите бесове. Тогава тя извикала към Господа: ”Где беше досега, о, сладчайший мой Иисусе?” – Той отговорил: ”Бях в Твоето сърце”. Крайно изненадана, тя възразила: ”Как е възможно това, когато моето сърце бе изпълнено със скверни мисли?” – Господ ѝ отговорил: ”По това ще познаеш, че бях в твоето сърце, понеже ти не изпитваше никаква любов към нечистите мисли, но усилено се ста- раеше да се избавиш от тях. А като не бе в състояние да постигнеш това, дълбоко скърбеше и с това Ми направи място в твоето сърце[8]“. Утешената праведница заплакала от радост…

Нападнатите от хулни мисли са неволни мъченици, изтезавани от дявола. Те не само не съизволяват на бесовските помисли, не само не се услаждат от тях, но ужасени тръпнат от страх, окайват се и дълбоко страдат, че с тях се случва такова нещо. С това те сами доказват, че хулните мисли не са техни собствени.

”Ако някой седи вързан сред богохулници, слуша срамните им думи против Бога, Пресвета Богородица и светците, и би искал да избяга, за да не чува, но не може, понеже е вързан, а и ушите си не може да запуши (поради същата причина), би ли имал някакъв грях от това, че без да иска, слуша хулните думи? – Не само не би имал грях, но и голяма награда би получил от Бога, защото с мъка в душата си е слушал богохулствата[9]”. В подобно положение изпаднал и праведният Лот в средата на своите беззаконни съграждани-содомци За него св. апостол Петър пише, че Бог го избавил от гибел, „защото този праведник, като живееше между тях, всекидневно измъчваше праведната си душа поради беззаконните дела, които гледаше и слушаше” (2 Петр. 2:7-8).

Така и нападнатият от хулни мисли заслужава не порицание, а похвала, защото не се съгласява с бесовете. Неговата скръб доказва любовта му към Бога. При тази своя скръб той трябва да се утеши с думите на Господа: „С него съм в скърби” (Псалом 90:15) и да не се отчайва. Щом не е съгласен с нашепванията на врага и тъгува, че може да огорчи Бога, с тази тъкмо своя „скръб по Бога” (2 Коринтяни 7:10) той отваря място за Господа в сърцето си! За това съпротивление на хулните мисли го очаква не наказание, а славен венец.

Интересно е да си припомним следната мисъл на светите отци: хулните мисли не нападат тънещите в смъртни грехове люде и отпусналите се в безгрижие за спасението си души. Бесовете не се занимават с тях, понеже и без това ги държат чрез тежките им грехове във властта си. От хулни мисли страдат обикновено богобоязливи човеци, които чрез покаяние, молитвени подвизи и вършене дела на любов искат да умилостивят Бога и да спасят душите си, но които поради някоя човешка слабост – възгордяване, осъждане на ближните, озлобление против враговете и прочее – са дали повод на бесовете да ги нападат.

Правилно е да не се плашим от хулните мисли, а да ги презираме и да ги оставяме без внимание, считайки ги за чужди, неотнасящи се до нас. В борбата с тях нека шепнем в себе си: „Не съм съгласен с вас!“ или, обръщайки се към изпращащия ги демон, нека казваме: ”Махни се от мене, сатана! Да се изсипе върху твоята глава твоята хула! Аз нямам нищо общо с нея!“

Не бива човек да се заема да се бори активно с хулните мисли, нито да се спира върху тях, нито да ги разглежда и анализира. Напротив – трябва да ги презира и отминава с пълно пренебрежение подобно на пътник който не обръща внимание на лаещи по него псета. Те лаят, но ако не бъдат дразнени, скоро млъкват, без да навредят. Според блажени Августин, и дяволът може само да лае, но не и да хапе. Той ухапва само онези, които му обръщат внимание[10].

Вървиш ли срещу вятъра, който вдига прах, притвори си очите и те няма да се запрашат. Така можеш да осигуриш вървежа си напред. Явят ли се в съзнанието ти хулни мисли по време на молитва, кажи си: „Не съм съгласен с тях. Те са дяволски, а не мои!” Затвори вътрешните си очи за богохулните мисли и ти не ще пострадаш от тях. Така без смущение продължи духовния си път и се моли смирено Богу. Дяволът гледа чрез хулните мисли да те отклони тъкмо от молитвата! Ако ти се уплашиш от страх там, дето няма страх (Псалом 13:5), ще зарадваш дявола. Не му ли пък обръщаш внимание, ще го посрамиш и ще удържиш над него победа.

Хулните мисли са понякога много нагли, не отстъпват и настойчиво мъчат човека. Случи ли се това с тебе, постъпи според съвета на светите отци: не предприемай борба срещу тях за сметка на молитвата си, защото с отклоняването си от беседването с Бога и със спиране вниманието си върху хулните мисли ти ще зарадваш бесовете, които тъкмо това целят – да скъсат връзка- та ти с Бога. По думите на св. Иоан Лествичник, онзи, който така иска да се бори с хулните мисли, прилича на човек, желаещ да хване мълнията с ръцете си. Хулните мисли са като светкавиците: блесват в съзнанието и изчезват. Къде ще гониш бесовете! Все едно да гониш вятъра[11]! Най-бързо ще се избавиш от хулните мисли, като твърдо осъзнаеш, че те не са твои, а бесовски и ги презреш като такива. А за да не се връщат те пак при тебе, светите отци съветват да се самоукоряваш пред Бога, да се смиряваш, никого да не осъждаш и с нищо да не се гордееш. Трябва още и да се молиш Бог да премахне това изкушение и да те избави от хулния бяс. Не последва ли резултат, търпи с кротост и благодарност нападението на демоните, като помниш, че то ти е допуснато не от Божия гняв, а от Божия благ Промисъл за тебе, който иска да те направи твърд в изкушенията, силен против бесовете, търпелив в бедите и дълбоко смирен в сърцето.

Нека помним, че за хулните мисли не ние ще отговаряме на съдния ден, а сатаната, който ги праща. Не бива да униваме, нито да изпадаме в отчаяние, защото от отчаянието до пълната гибел има само една крачка. Тази страшна крачка дяволът иска да ни накара да направим. Но ние не бива да се хващаме на неговите уловки!

Мнозина са загубвали равновесието си, понеже са изпадали в паника от хулните мисли. Поради духовно невежество те са преставали да се молят, тъй като тъкмо по време на молитва, според уверенията им, ги нападали хулните представи. Някои пък християни са се отказвали от св. Причастие по същата причина. Трети са преставали да ходят на църква, за да не се огрешават повече. Четвърти са чезнели от печал или изсъхвали от непосилен пост, без да получат облекчение. Грешката на всички тях се състои в това, че те не виждат в тези изкушения хитростите на бесовете, а всичко приписват на себе си. Добре постъпва онзи, който не се отчайва, мъжествено преодолява вътрешното си смущение и решава да отиде с хулните си мисли при изповедника. Без да ги възпроизвежда, но обвинявайки се в тях, той намира облекчение и избавление.

Едзин монах бил угнетяван от подобни мисли в продължение на цели двадесет години. Всичкото това време той изнурявал плътта си с пост и бдение, за да се освободи от тях, но нямал никакъв успех. Накрая отишъл при един велик и свят старец. И понеже се срамувал от тежките си хулни мисли, написал ги на хартийка, подал на стареца листчето и сам паднал на очи пред нозете му, като не смеел да погледне към светеца. Последният прочел написаното, усмихнал се благодушно и като повдигнал от земята брата, рекъл му: „Чедо, положи ръката си на моята шия!“ Когато монахът направил това, великият старец добавил: „Нека бъдат на моята глава тези твои хулни мисли, които ти считаш за грехове! Всъщност те не са нищо! Затова повече не се смущавай от тях! Не се бой и не ги смятай за грехове, защото те са бесовска измама, която смущава неосведомените!“ Монахът почувствал, че хулните мисли веднага го оставили[12].

Неизчерпаеми са демоните в своите хитрини. Хулните мисли са само едно от средствата, с които те си служат, за да отклоняват вярващите от спасителна беседа с Бога. Дето не намират благоприятна почва за насаждане на хулни мисли, те си служат с други способи. Ще разгледаме тук някои от тях, понеже те също представляват съществени препятствия за молитвата.

Дето е възможно, демоните разпалват сатанинска гордост в душите на своите жертви и чрез нея ги отчуждават от всякаква молитва. Те им внушават своето лъжливо учение – че човек няма нужда от Бога, че той сам е господар на живота си, че той е творец на своята съдба, че той сам може да си изкове по-добро бъдеще, че е унижение за него да се смирява, да пада на колене, да умолява, да плаче, да хленчи, да се съкрушава… Всичко това човекът трябва да надмогне, за да стане достоен за своята горда „чест”. Един от разпространителите на тези разбирания беше нещастният Ницше. Той бе дързък богоборец, мечтаеше за някакъв ”свръхчовек“ и каза богохулни думи от името на своя „свръхчовек“: „Как може да има Бог и този Бог да не съм аз!“ Обладан от гордост, Ницше обяви война на Бога и свърши жалкия си живот в лудницата.

Надменният човек не може да се моли. Дори и да рече да побеседва с Бога в молитва, той ще почне да се хвали, както това стори прословутият евангелски фарисей, които казваше: „Боже, благодаря Ти, че не съм като другите човеци – грабители, неправедници, прелюбодейци, или като тоя мигар; постя два пъти на седмицата, давам десятък от всичко, що придобивам“ (Лука 18:11-12). Каква полза за душата от такава високомерна молитва! Безумие е да се хвалиш пред Онзи, Който те вижда в твоята окаяна греховност, за която те прави сляп греховността ти. Бог е дал на човека и живот, и здраве, и способности, и всички добри постижения. Рече ли Бог да отнеме даровете Си, човек остава в своето жалко нищожество! Ала обладаните от бесове горделивци са главозамаяни. Те не виждат тази проста истина – че са напълно зависещи от Бога и продължават да се кичат със ”съвършенствата” си, и то пред Кого? – Пред Всесъвършения! Но „Оня, Който живее на небесата, ще им се надсмее, Господ ще ги поругае” (Исаия 2:4). Ако пък рече в гнева Си да ги накаже, горко им!

За никой вид грешници не е казано в Библията, че Бог ги счита за Свои противници, освен за горделивците. Бог е любов и във великата Си благост е снизходителен към каещите се грешници. Само горделивците Той не може да търпи. По отношение на тях е казано: ”Бог се противи на горделиви” (Иаков 4:6; Притчи 3:34). До такова отхвърляне на горделивците от Бога дяволът иска да доведе жертвите си. Затова ги кара да се възгордяват и да отричат молитвата като съвършено излишна и уж унизителна за човешкото достойнство.

За човека все пак всякога е открита възможността да скъса с дявола и да се покае пред Бога. И горделивецът може да осъзнае греховността си, и всеки грешник изобщо може да почне да жадува за молитвено общуване със Създателя. От това, естествено, дяволът бива недоволен. Какво прави тогава той? – Много просто – сменя тактиката си и започва да атакува обръщащия се към Бога с противоположни стрели – със стрелите на най-пакостното привидно ”смирение”. Той започва да внушва на каещите се, че при греховността си те не са достойни да застанат на молитва, че няма да имат полза от нея и че затова е по-добре да не се молят.

Страшно хитри са демоните! Те надъхват хората с гордост, която ги прави нетърпеливи, свадливи, злобни, отмъстителни, богоборци; те ги вкарват във всички най-големи грехове, а след като ги огрешат до гуша, те, същите демони, им внушават привидно ”смирение“, като им нашепват: ”Вие сте много грешни. Нямате вече дръзновение да се молите! Недостойни сте да застанете на молитва! Бог няма да ви чуе!” По такъв начин, ако успеят в лукавството си, демоните задържат при себе си онези, които са склонни да се покаят, и ги подчиняват отново на своята тъмна власт. Ние трябва да помним, че Бог е любов и че е готов всичко да прости на онзи които покайно се връща към Него, в Бащиния дом, подобно на блудния син (Лука 15). Но за да се върнем в Бащиния дом, ние трябва да излезем от властта на демоните и да не слушаме техните тъмни нашепвания! Иначе, останем ли при тях, ще се въртим вечно в зловещия омагьосан кръг на безнадеждното: от грях към отчаяние, от отчаяние – към нови грехове, и така – до гибелната ни смърт!

Бог ни зове към обратно движение – от покаяние към молитва, от молитва – към надежда за спасение. Колкото и недостоен, грешникът трябва да прегърне смирената молитва. Той трябва да си каже: ”Вярно е, че съм грешен! Но Иисус Христос дойде да спаси грешните. Аз съм недостоен. Ала щом Сам Бог зове чрез Своя Единороден Син недостойните към покаяние, ще застана и аз на молитва и ще се покая!” – Така се обез- силват козните на врага.

Колкото и големи да са нашите грехове, трябва да помним, че има за нас спасение! Тъкмо за това е дадено покаянието. Тъкмо за това служи и молитвата. Който успее да излезе от отчаянието, посрамва бесовете и удържа победа.

Забележителен случай в подкрепа на нашите разсъждения е разказан в „Отечника״ на епископ Игнатий Брянчанинов. Един монах от Александрийския манастир Енат извършил тежък грях. След това съвестта започнала силно да го изобличава и той изпаднал в преголяма скръб. За да го погубят окончателно, бесовете започнали да му внушават помисли, с които да го доведат до пълно отчаяние. Но той, като изкусен и опитен подвижник виждайки, че скръбта го побеждава, се мъчел да укрепва сърцето си с упование на Божията милост и си говорел: „Вярвам, че Бог е безкрайно щедър и милостив. Той ще яви Своята благост и над мен, грешния.” Като си казвал така, бесовете му се явили видимо и започнали да му възразяват: ”Откъде знаеш ти, че Бог ще прояви към теб милост?” А монахът им отговорил: ”Кои сте вие? И ваша работа ли е да съдите дали съм съгрешил? Вие сте синове на геената и на мрака и за вас е отредена вечна гибел. Ако Бог е милостив и благ, вие какво искате от мен?“ След тези думи бесовете, посрамени, отстъпили от брата без никакъв успех. А той, уповавайки се на Божията милост, принесъл покаяние и с Божията помощ се спасил[13].

Поучителното тук е, че падналият монах веднага станал и не се поддал на отчаянието. Той не преставал да се моли с неизменна и твърда надежда, вярвайки, че Бог ще му прости щом се кае от все сърце и не повтаря своя грях. С това той потвърдил светата истина, че Бог ни наказва не за греховете ни, а за нашето упорстване в тях, породено от неразкаяност, безгрижие или отчаяние. У Бога има безбрежна милост. Той може да прости всеки грях. Но ако грешникът не се опомня и не желае да се кае, то как тогава Бог ще му прости?

Схимонах Василий, учител на приснопаметния старец отец Паисий Величковски, така наставлява: Всеки грешник може да се спаси чрез покаяние, вяра и молитва, даже и най-немощният, даже и онзи, който робува на страстите си и се огъва пред всяко вражеско нападение, даже и най-слабият, който ежедневно нарушава Божиите заповеди, но ежедневно коленичи пред Бога в сърдечна молитва, самоосъжда се, води борба със себе си, кае се и в такава бран пребъдва до края на живота си, като пада и става, като бива побеждаван и побеждава, и като проси ден и нощ да бъде защитен от злоумишленията на своя враг – дявола[14]“.

Какво изразяват думите: ”Господи, помилуй!“, ако не твърдото упование на вярващата душа, че Бог може да прости всеки грях и да помилва всеки каещ се грешник! Тези думи значат: Господи, смили се над мене, грешния и окаяния! Тази най-кратка молитвичка, съставена само от две думи, унищожава всички планове на дявола, щом човек от сърце я произнася. Бог е дал изобщо молитвата като най-достъпно средство за спасение. Непристъпният в Своето величие Творец Сам желае хората да пристъпват към Него. Никой човек, като грешен, не е достоен за Него. Ако Бог не бе благоволил в любовта Си да вика грешниците към Себе Си и ако Той не бе им дал възможността на покаянието, никой от смъртните не би могъл, особено след съгрешаване, да влезе в молитвено общение с Него. Но Сам Той говори така: „И Ме призови в скръбен ден! Аз ще те избавя“ (Псалом 49:15). „Аз Сам изглаждам твоите престъпления… и греховете ти не ще спомена… Говори в молитва, за да се оправдаеш“ (Исаия 43:25-26). „Да бъдат греховете ви и като багрено – като сняг ще избеля; да бъдат червени и като пурпур – като вълна ще избеля“ (Исаия 1:18). „Ще излича като мъгла твоите беззакония и твоите грехове – като облак. Обърни се към Мене в молитва, защото Аз те изкупих“ (Исаия 44:22).

Щом е така, бива ли да слушаме демоните, които ни внушават чувството за недостойнство? Та Бог тъкмо недостойните вика при Себе Си! Той предлага спасение на грешниците! Нали Спасителят за това дойде – ”да подири и спаси погиналото” (Лука 19:10). Затова Той често повтаряше: ”Здравите нямат нужда от лекар, а болните” (Марк 2:17). ”Не съм дошъл да призова пра ведници, а грешници към покаяние” (Матей 9:13). Ако дяволът, лъжецът, казва: ”Вие сте недостойни! Не се чолете!“, а Христос, Истината, зове тъкмо недостойните при Себе Си, за да им прости греховете и да ги възстанови в предишното им достойнство, кого ще слушаме?! Не е ли явно, че трябва да слушаме Христа, а не дявола! Христос ни подканва, макар и недостойни, да Му се молим! Как можем да пренебрегваме такава велика милост! Като Му изплачем мъката си, като Му изповядаме греховете си и като Му изложим съкрушено болките си Той ще ни покаже Своите Голготски рани, ще ни приласкае и ще ни утеши така: ”За вас, недостойните, Аз пролях Кръвта Си! Нима ще ви отхвърля когато вие за Мене проливате сълзите си?! Вярвайте в Моята любов, и Аз ще ви излекувам!“

У св. Тихон Задонски срещаме следните трогателни думи, с които Христос призовава към Себе Си грешната душа:

”Защо, човече, Ме остави?

Защо се отвърна от Мене, Който те обичам.

Защо се присъедини към Моя враг?

Спомни си, че Аз за тебе слязох от небето.

Спомни си, че Аз за тебе се облякох в плът.

Спомни си, че Аз за тебе се смирих!

Спомни си, че Аз за тебе понесох злословие, оскърбления, поругание, безчестие, рани, заплюване, плесници, насмешки!

Спомни си, че Аз за тебе бях причислен към престъпници!

Спомни си, че Аз за тебе умрях с позорна смърт!

Аз слязох от небето, за да изведа тебе на небето.

Обеднях, за да обогатя тебе!

Приех рани, за да излекувам тебе!

Умоях, за да оживотворя тебе!

Ти съгреши, а Аз взех върху Себе Си твоя грях!

Ти си виновният, а Аз приех наказанието.

Ти си длъжникът, а Аз платих дълга!

Към това Ме подтикна Моята любов. Аз не можех да търпя ти да страдаш в такава злочестина!

Тази ли Моя любов ти сега пренебрегваш?

Вместо Мене обичаш греха!

Вместо на Мене слугуваш на страстите си.

Но какво намери в Мене, което да те отблъсква.

Защо не искаш да дойдеш при Мене?

Блаженство ли искаш? ־ Всяко блаженство е у Мене!

Благородство ли искаш? – Кой е по-благороден от Сина на Бога и на св. Дева Мария?

Издигане ли искаш? – Що е по-високо от Царя на небесата?

Богатство ли искаш? – У Мене е всичкото богатство!

Премъдрост ли искаш? – Аз съм Божията Премъдрост!

Другарство ли искаш? – Кой е по-любвеобилен от Мене, Който душата Си положих за всички!

Помощ ли търсиш? – Кой ще ти помогне освен Мене!

Лекар ли търсиш? – Кой ще те излекува освен Мене.

Утеха в скръбта ли търсиш? – Кой ще те утеши освен Мене?

Покой ли търсиш? — В Мене ще намериш покой за душата си!

Мир ли търсиш? – Аз съм Мирът на душата!

Живот ли искаш? – У Мене е изворът на живота!

Светлина ли търсиш? – Аз съм Светлината на света!

Истина ли търсиш? – Аз съм Истината!

Път ли търсиш? – Аз съм Пътят!

Водач към небето ли желаеш? – Аз съм верният Водач!

Защо не искаш да дойдеш при Мене?

Не смееш да пристъпиш ли? – Но към кого другиго достъпът е тъй лесен!

Или се опасяваш да просиш? – Ала на кого от ония които с вяра просят, Аз съм отказал!

Грехове ли не те допускат? – Но Аз умрях за грешниците!

Или преголямото множество твои беззакония те смущават? – Но Моето милосърдие е по-голямо!

„Дойдете при Мене всички отрудени и обременени и Аз ще ви успокоя!” (Матей 11:28[15]). (Предадено с малки съкращения – в ск. м.).

Най-великото, най-трогателното в нашата вяра е откровението на Божията любов, която безкрайно жали каещите се грешници. Тази всеопрощаваща любов и днес зове всички ни. Тя се дава срещу едничкото условие – да се покаем от сърце! Това покаяние трябва да бъде дълбоко, искрено, разтърсващо! То изисква да не скриваме греховете си като Каин, за да не останат те с отровата си в нас, а да ги изповядаме като Давид, за да ни се простят. Само искрено покаялите се възстановяват връзката си с Бога. Само те могат да се молят искрено и благодатно, защото чувстват блаженството на Божията прошка, според словата на Псалмопевеца: ”Блажен е оня, комуто беззаконията са простени и чиито грехове са покрити!” (Псалом 31:1). Най-добри уроци на покаяние ни дават митарят, който чрез смирена и покайна молитва от недостоен стана достоен; и блудният син, който заради покайното си завръщане при баща си бе приет с голяма любов в отеческия дом! Той се готвеше, като недостоен за милост, да стане наемник, прост работник, слуга, роб, а бе приет като син и му бе върнато предишното достойнство!

Св. Иоан Златоуст не само опровергава дяволската лъжа, че грешниците като недостойни не бива да се обръщат с молитва към Бога, но отива още по-далеч, като внушава тъкмо на грешниците най-много да се молят, непрестанно да умоляват Небето, неотстъпно да викат към Бога за милост и пощада; при това да не падат в униние поради туй, че веднага не биват чути, а да се надяват на Божията блага мъдрост, която чрез такова забавяне ги подготвя за по-голямо благодеяние! Златоустият проповедник развива мисълта, че Бог много обича каещите се, че собствените молитвени вопли на грешниците са на Бога по-приятни, отколкото ходатайствата на праведните за тях. Всичко това той прекрасно излага в следните благодатни разсъждения:

’Ти си недостоен? – Стани достоен чрез неотстъпността (в молитвата). А че действително и недостойният може да стане достоен посредством усърдната молитва, че Бог много по-скоро проявява милост тогава, когато ние сами Го призоваваме, отколкото когато други Го молят за нас и че Той често забавя подаянието Си не за да ни въведе в затруднение и отпрати празни, а за да се покаже Виновник на по-големи блага за нас – тези три истини аз ще се опитам да ви обясня…

Една хананейка се приближила до Христос с молба да се смили Той над нейната бесновата дъщеря. Тя викала с голяма сила и казвала: ”Помилуй ме, Господи, Сине Давидов! Дъщеря ми зле се мъчи от бяс” (Матей 15:22). Това била жена от друг народ, чуждоземка, непринадлежаща към юдейското общество, считана не за друго, а за псе! Тя била недостойна да получи про- симото. “Не е добре – казал Господ ־ да се вземе хлябът от чедата и да се хвърли на псетата“ (стих 26). Но ето че и тя, чрез своята неотстъпност, станала достойна. И Той не само я издигнал нея, наречена псе, до благородството на чедата, но и я отпратил с много похвали, като казал: ”О, жено, голяма е твоята вяра! Нека ти бъде по желанието ти!” (стих 28). Щом Христос казва: ”голяма е твоята вяра“, ти не търси друго доказателство за душевното величие на тази жена. Виждаш ли как недостойната станала достойна чрез неотстъпността си?

Искаш ли да знаеш и това, че ние скланяме към милост Господа повече, когато сами се обръщаме към Него, отколкото когато се обръщаме чрез други? – Когато тя викала, учениците се приближили и казали: ”Отпрати я, защото вика подире ни!” А Христос им отговаря: „Аз съм пратен само при загубените овци от дома Израилев“ (стих 24). А когато тя сама се приближила, продължавайки да вика и да казва: ”Да, Господи, ала и псетата ядат от трохите, що падат от трапезата на господарите им” (стих 27), Той ѝ дал Своята благодат с думите: ”Нека ти бъде по желанието ти!” (стих 28). Виждаш ли как Той на просбата на учениците отказал, а когато тя сама попросила с гореща молба, изпълнил просбата ѝ!…

Също така в началото на прошението ѝ Той нищо не ѝ отговарял; а след като тя и веднъж, и два пъти, и три пъти пристъпвала, Той ѝ дарувал благодатта Си, чрез която развръзка Той и нас убеждава, че ако отсрочвал подаянието Си, правел това не за да отблъсне жената, но за да покаже на всички ни търпението ѝ. Ако Той беше отсрочвал, за да я отблъсне, не би я възнаградил в края. А понеже искал да покаже на всички нейните духовни качества, Той мълчал. Ако я беше удовлетворил веднага още в началото, ние не бихме узнали твърдостта на тази жена. ”Отпрати я – казват учениците, – защото вика подире ни”. А Христос като че ли им отговаря: „Вие слушате гласа ѝ, а Аз зная мислите ѝ. Аз знам какво ще каже тя и не желая да оставя незабелязано съкровището, скрито в нейните мисли, но чакам и мълча, за да го разкрия и явя пред всички”…

И така, като знаем вече всичко това, нека не се съмняваме, че чрез неотстъпността на душата си ще можем и ние да станем достойни за онова, което просим… Ако с тази увереност, със сърце скръбно и горещо и с крепко намерение пристъпваме към Бога, то, макар и да сме псета, макар и да сме извършили нещо ужасно, и ние ще се очистим от своите собствени грехове и ще получим такова дръзновение, че ще бъдем в състояние да ходатайстваме и за други, тъй както и тази хананейка не само получила дръзновение и много похвали, но успяла и дъщеря си да избави от непоносимото мъчение (на беснованието[16])”.

”Грешникът не трябва да изоставя молитвата си поради своите грехове – пише св. Тихон Задонски. – Ако мислиш, че сега си недостоен да пристъпиш с молитва към Бога, кога ще бъдеш достоен?… Кога ще се осветиш, оправдаеш и с какво? Откъде е нашата святост и праведност? Христос оправдава! Кой е праведен пред Бога? Всички съгрешиха и са лишени от Божията слава (Римляни 3:23). …Коя е била жената, която плакала при Христовите нозе? – Блудница, грешница! Отхвърлил ли я Христос? – Съвсем не! Напротив, тя чула Неговия сладък глас: прощават ѝ се многото грехове… Твоята вяра те спаси; иди си с миром” (Лука 7:47-50). Твоето недостойнство не може с нищо да ти навреди. Едно се иска от тебе – да оставиш своите похоти и да пристъпиш с покаяние към Небесния Отец. ”Дето пък се умножи грехът, благодатта се яви в голямо изобилие” (Римляни 5:20). Каквото е най-малката капчица пред океана, това са твоите грехове в сравнение с непостижимата Христова благодат[17]”.

Св. Иоан Златоуст мъдро съветва: ”Затуй не говори: аз съм грешен, нямам дръзновение, не смея да се моля”. Който не мисли, че има дръзновение, тъкмо той има дръзновение: а който мисли, че има дръзновение, той е изгубил дръзновението, подобно на фарисея. Който счита себе си за отхвърлен и презрян, той особено ще бъде чут, подобно на митаря. Погледни колко примери имаш за това: хананейката, митаря, разбойника на кръста. Ако всеки от тях бе казал: аз съм грешник, срамувам се и затова не трябва да пристъпвам с молба, не би получил нищо. Но понеже всеки от тях не гледал на множеството свои грехове, а на богатството на Божието човеколюбие, то добивал дръзновение, получавал смелост и бидейки грешник, просел неща, надвишаващи достойнството му; и всеки достигал това, което желаел. Нека помним всичко това и го следваме! Нека се молим непрестанно, с бодрост, с дръзновение, с благи надежди, с голямо усърдие и ще получим непременно всичко, което е полезно, понеже Подателят е човеколюбив и не толкова ние желаем да получим, колкото Той желае да дарява[18]”.

Понеже бесовете всячески пречат на молитвата, трябва да помним като общо правило, че и ние трябва да им пречим, като им се противим неотстъпно и не се съгласяваме с онова, което те ни внушават. И както бесовете често прибягват до противоположни стратегии, така и ние трябва да им противопоставяме нашите противоположни стратегии.

В ”Отечник” се разказва удивителен случай. Някой си монах бил научен от един мъдър старец на благодатна, истинска покайна молитва. Той се затворил в килията си, за да оплаква греховете си и да измолва Божията милост. Като паднал по очи на земята, цели три дни и три нощи той горчиво плакал пред Господа, въздишал, каел се от сърце и се съкрушавал. По едно време демо- ните тайно започнали да го изкушават, като чрез помислите му внушавали гордост: ”Ти се издигна високо в духовно отношение! Ти стана велик!” Монахът усетил, че това са дяволски козни и веднага се противопоставил на изкушението, като смирено обърнал духовните си очи към своите минали грехове и си казал: ”Ето тук, пред моя взор, са всички грехове, които съм извършил”. След това обаче демоните му внушили противоположна мисъл – че той дълбоко е потъпкал Божиите заповеди, поради което за него няма спасение. Като видял, че това го тика към отчаяние, монахът взел да си говори сам: ”Ще се постарая да изпълня моето недостойно покаяние пред Бога и вярвам, че Той ще ми окаже милост”. Когато той по такъв начин побеждавал противоположните помисли, внушавани от лукавите духове, бесовете не издържали, явили му се и открито му рекли: „Ти ни доведе до безизходност”. – ”С какво?” ־ попитал монахът. Бесовете му отговорили: ”Когато ние те превъзнасяме, ти прибягваш към смирението. А когато ние ти внушаваме нашето ”смирение”, тогава ти се издигаш[19]”.

Поуката? — Противопоставяй се винаги на демонските внушения с духовна разсъдителност, не изпълнявай тяхната воля и ще се спасиш! Водят ли те тези хитри врагове към себепревъзнасяне, бързай да се смириш, като си спомниш своите грехове! А напомнят ли ти те за твоите грехове с цел да те отчаят и отчуждят от молитвата, ”смиряват” ли те дяволски, побързай да се хванеш за котвата на надеждата и няма да се удавиш във вълните на отчаянието! Сам Христос е нашата надежда (1 Тимотей 1:1). На Него да се уповаваме!

Да не се учудваме, че и гордите бесове понякога говорят за ”смирение”. Епископ Игнатий Брянчанинов прекрасно пояснява: ”И демоните имат свое ”смирение“. Такова ”смирение” сатаната изисквал от Богочовека, като Му обещавал да Го възнагради за това ”смирение” със земни почести и блага. Дяволът възвел Господа на висока планина, показал Му всички царства на вселената в един миг време и Му рекъл: ”На Тебе ще дам властта над всички тия царства и славата им, понеже тя е на мене предадена, и аз я давам комуто искам; ако, прочее, ми се поклониш, всичко ще бъде Твое” (Лука 4:5-7). Точно така мъчителите упреквали св. мъченици в гордост, изисквали от тях ”смирение”, което трябвало да се изрази в съгласяване да се поклонят на идолите и да се отрекат от Христа, и обещавали за такова ”смирение” да ги възнаградят с обилни земни блага. Точно такова ”смирение” изисква светът, който действа съгласно началата и духа на княза на този свят. Той (светът) обича това ”смирение”, прославя го и го обсипва със своите суетни награди. Светът ненавижда Христовото смирение, а Божиите светци толкова нена- виждали бесовското ”смирение”, че приемали всички мъки, лишения и бедствия, само и само да не се подчинят на такова „смирение”. Те предпочитали насилствената и ругателна смърт пред бесовското ”смирение”. Защото това ”смирение” е отричане от Бога (к. м.). ”Смирението”, проповядвано от плътската мъдрост, лицемерието и фалшивата святост, е бесовско ”смирение“. Дяволът внушава на водещите монашески живот своето ”смирение”, за да ги въведе чрез него в униние, в разпуснатост, в отчаяние. Това трябва да знаят съвременните монаси: то ще ги научи да различават дяволското ”смирение” от Христовото смирение…, което съсредоточава надеждата на човека върху Христа и е чуждо на отчаянието. То никога не се явява в светски блясък и успех, но винаги пребъдва под знака на Христовия Кръст и е ненавиждано, гонено, тъпкано от видимите и невидимите представители на света[20]”.

Накрая трябва да споменем и друго едно съвсем особено бесовско препятствие за истинската, спасителна молитва. То не прилича на гореспоменатите, защото те пречеха на молитвата, а това, за което ще говорим тук, я поощрява. Как? – ще се учуди не един. – Възможно ли е бесовете да поощряват молитвата? – Да, възможно е! Те я поощряват, когато виждат, че чрез нея могат още повече да отдалечават от Бога. Такава е, както видяхме, молитвата на горделивите и на изпадналите в бесовска прелест. Такава е, ще добавим тук, и молитвата на много хора, отпаднали от Православната църква и затънали в ерес и сектантство. Те се молят въодушевено, енергично, с много чувство и обвиняват православните, че четели само формално наготово дадени молитви и че се молели вяло и без чувство.

На съответното място ние разгледахме въпроса за ролята на чувството в молитвата и казахме, че моленето без чувство действително е голям недостатък, защото не довежда до истинско общение с Бога. Но там също споменахме и това, че не всяко чувство е угодно Богу. – Сантименталните чувства убиват истинското подвижническо, покайно, трезво устроение. Екзалтациите пък водят направо към бесовска прелест, измамно насочвайки душевните възможности на човека в ущърб на духовното му издигане.

Еретиците, отпаднали от Църквата, смятат, че като се молят с екзалтирани чувства, принасят служба Богу (Иоан 16:2). Всъщност те са в плен на бесовете. Последните ръководят молитвата им. Те ги въодушевяват, като им внушават, че богоугодно се молят ”с дух и с истина” (Иоан 4:23), че тяхната молитва е чиста и съвършена. С Дух и с истина те не могат да се молят по две причини: 1) понеже те са отпаднали от истината, ревностно пазена в православието, и 2) понеже са обладани не от Светия Дух, а от лош дух, превърнал сърцата им в свърталища на разни скрити страсти, с които те никак не мислят да се борят, защото нито ги виждат, нито ги съзнават. Тези техни страсти не се проявяват навън, поради което се получава повърхносното впечатление, че съвсем ги няма. А всъщност те са там, дремят като змии, скрити в тъмна хралупа. Само като бръкнеш в тази хралупа, те ще си покажат главите и даже ще почнат да хапят.

Дяволът нарочно не изкушава жертвите си – еретици и сектанти – чрез техните страсти, а ги оставя на мира. Нещо повече, той ги облича в дрехата на целомъдрието, скромността и праведността, разпалва ги към усърдна молитва, за да създава чрез всичко това впечатлението, че те са уж съвършени християни, та да може и други да бъдат привличани към тяхното пагубно лъжеверие. А то е много заразително, защото, в противовес на православието, представя спасението като твърде лесно дело – само се покай пред Бога насаме (няма защо да правиш изповед пред свещеник!) и Бог всичко ще ти прости! Ти вече си спасен! Няма нужда от лични усилия, всичко върши благодатта! А че трябва борба до кръв с греха (Евреи 12:4), че трябва подвиг, труд, пот, безжалостно противене на собствените страсти, че трябва непрестанно насилване на себе си за изпълняване на Божиите спасителни заповеди и при изпълнението им – дълбоко смирение, за което се дава Божията благодат, че трябва бдителност до края на живота и постоянно чувство, че си най-грешен между грешните (1 Тимотей 1:15) – всичко това е напълно пренебрегнато у сектантите. От него при тях няма и помен!

Дяволът старателно заличава в тяхното съзнание всички тези истини, за да ги държи в плен на гордостта и самомнението. С лъжливата вяра, че те са вече спасени, той ги въвлича в страшно фарисейско самодоволство, от което те добиват смелост да осъждат всички други, които не споделят техните сектантски убеждения и не се молят като тях. Като се считат съвършени, те се противят на апостолския съвет: ”Не мислете за себе си високо, а носете се смирено; недейте се има за мъдри!” (Римляни 12:16). Като иват лесно до молитвен екстаз, те все повече затъват в дяволските примки на заблудата. За техните неправилни молитви могат да се отнесат пророческите думи, казани от името на Господа: “Когато викнат към Мене, няма да ги чуя! (Иеремия 11:11). Като споделят възгледа, че спасението е дело само на Божията благодат и на вярата, без лично участие на човека с дела, те изпадат в противоречие със св. апостол Павел, който съветва: „Със страх и трепет вършете вашето спа- сение” (Филипяни 2:12), а противоречат и на св. апостол Иаков, който казва, ”че човек се оправдава с дела, а не само с вяра” (Иаков 2:24). Според тях наследяването на вечното блаженство е нещо много лесно. Само повярвай, и ти си приет от Бога! А св. апостол Петър казва обратното: ”Ако праведникът едвам се спасява, нечестивецът и грешникът де ще се яви?” (1 Петр. 4:18). За да покаже, че не е достатъчна само вяра без дела, св. апостол Иаков пише: ”И бесовете вярват и треперят” (Иаков 2:19). Дяволът представя на сектантите спасението като нещо много леко, за да ги отклони от подвизите на вярата и от изпълнението на заповедите, водещи към спасение.

Тук ни идва на ум случката с една вярваща жена, попаднала на Запад в един римокатолически манастир. Монахините я посрещнали много добре и когато си тръгвала, те ѝ кимали любезно с думите: ”Довиждане в рая!”… Как може човек да си въобрази, че раят още сега му е осигурен. Истинският християнин живее наистина с надеждата за рая, но се чувства крайно недостоен за него, поради което се кае цял живот. Самоувереността му е абсолютно чужда, защото тъкмо тя може да го изключи от рая.

В житията на светците четем за великия египетски подвижник и ангелоподобен човек авва Агатон следното: той бил много добродетелен монах и се стремял да живее по Божията воля. Когато наближила раздялата му с този свят, той лежал три дни с отворени очи, гледайки нагоре. Братята около него го запитали: ”Отче, какво гледаш?” Той им казал: ”Стоя пред Христовия съд”. Те пак го запитали: ”Нима и ти се боиш от Съда?” Преподобният отговорил: ”Според силите си, старах се да изпълнявам Божиите заповеди. Но аз съм човек. Как мога да знам дали са угодни на Бога моите дела?” Братята му рекли: ”Не се ли надяваш на добрите дела, които си вършил, за да угодиш на Бога?” Светецът отговорил: ”Не се надявам, защото един е Божият съд, а друг е човешкият!” И като рекъл това, мирно починал[21].

С подобно смирение и чувство за недостойнство посрещнал смъртта друг голям Божи угодник – св. Сисой Велики, също египетски пустиножител. Той достигнал такава праведност, че вършел чудеса и възкресявал мъртви. И въпреки това всякога считал себе си за крайно грешен. Когато бил на умиране, наобиколили го монаси и забелязали, че лицето му греело като ясен ден. Той прошепнал: ”Ето, авва Антоний дойде!” Като помълчал известно време, рекъл: ”Ето,сонмът от пророци дойде!” И лицето му още повече просияло. Той промълвил: ”Ето, апостолите се явиха!” И двойно повече светнало лицето му. Той взел да беседва с невидимите гости. „С кого говориш?” – запитали го братята. Той отговорил: ”Ето, ангели дойдоха да ме вземат, но аз им се моля да ме оставят още малко, за да се покая!” Учудени, братята рекли: ”Отче, ти нямаш нужда от покаяние”. А светецът им отговорил: ”Истина ви казвам, не знам дали съм поставил даже начало на моето покаяние!” А всички братя го познавали като съвършен човек. Да, той бил действително съвършен, понеже имал съвършено смирение, за което Бог дава съвършена благодат (срв. Иаков 4:6). При последните му думи лицето му станало ослепително светло като слънце (Матей 13:43), така че всички присъстващи изпаднали в трепет. Най-сетне Сам Господ се явил и казал: ”Донесете Ми избрания съсъд от пустинята!” И светецът предал Богу духа си. В този миг блеснала мълния и цялата килия се изпълнила с дивно благоухание[22].

Има два вида човеци: едни – праведници, които смятат себе си за грешни, и други – грешници, които считат себе си за праведни. Праведниците, колкото повече вършат Божиите заповеди, толкова повече се смиряват и искрено се смятат за най-недостойни. Та ако не биха се смирявали, те не биха били святи, тъй като биха потъпкали първата Божия заповед, която задължава човека към смирение (Матей 5:3). А грешниците, колкото повече се отдалечават от Божиите заповеди и колкото повече ги потъпкват, толкова повече се възгордяват и се считат за прави. Бесовете нямат нищо против молитвите на горделивите и самодоволни човеци, защото под външната форма на беседване с Бога последните угаждат на злия сатана.

На Петдесетница св. апостоли приели обещания им от Христос Свети Дух и започнали да говорят на разни езици. А невярващите евреи, които всякога са се противели на Светия Дух (Деяния апостолски 7:51), взели да им се присмиват и да казват: ”Със сладко вино са се напили!“ (Деяния апостолски 2:13). Това те твърдели не от себе си, а подучвани от лукавия дух – дявола. Той осмивал апостолите, че са се напили и в нетрезво състояние говорели на различни езици! Днес същият дявол дава на своите жертви – еретици и сектанти – нетрезви молитви, опиянява ги със сладкото вино на заблудата, увлича ги в гордост и самомнение и имитира по този начин благодатната Петдесетница, като я превръща в пародия! Така също анти- христът, когато дойде, ще подражава външно на Христа, но няма да има нищо общо с Него, а напротив – ще отдалечава хората от Него.

Нека се пазим от иноверската зараза, в която действа началникът на мрака, преобразяващ се в ангел на светлината (2 Коринтяни 11:14). Да крепнем в православната си вяра чрез православна, трезва и благодатна молитва, ”за да не вземе сатаната преднина над нас: защото не са ни неизвестни неговите замисли” (2 Коринтяни 2:11).

(Към дванадесета глава Плодовете на истинската молитва)

_______________________________

*Из книгата Нашата молитва от архимандрит Серафим (Алексиев), С., 1993. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. ”Лествица“, степень 28, § 35, с. 398-399.

[2]. Епископъ Игнатiй Брянчанинов, Отечникъ, с. 367.

[3]. Св. Iоаннъ Златоустъ, О молитве, слово ІІ (Творенiя, т. ХІІ, кн. 2, с. 487)

[4]. Св. Василiй Великiй, Подвижническiе уставы подвизающимся въ общежитiи и въ отшельничестве, гл. 17: Сколькими способами возникают въ душе лукавые помыслы? (Творенiя, т. ІІ, Спб, 1911, с. 508-509).

[5]. Св. Димитрiй Ростовскiй, Врачевство духовное (Творенiя на русскомъ языке, ч. І, с. 91).

[6]. Св. Маркъ Подвижникъ, Наставленiя о духовной жизни II, 5 (Добротолюбiе, т. І, Спб, 1877, с. 426).

[7]. Св. Димитрiй Ростовскiй, Врачевство духовное, с. 91-92.

[8]. Пак там, с. 98-99.

[9]. Пак там, с. 98.

[10]. Цит. по св. Димитрiй Ростовскiй, пос. съч., с. 95.

[11]. ”Лествица“, степень 23, § 11, с. 265.

[12]. Пак там, степень 23, § 16, с. 266-267.

[13]. Епископъ Игнатiй Брянчаниновъ, Отечникъ, ч. ІІ, § 32, с. 419.

[14]. „Умное делание. О молитве Іисусовой“, с. 208.

[15]. Св. Тихонъ Задонскiй, Христосъ грешную душу к Себе призываетъ (Творенiя, т. І, изд. 6-е, Москва, 1898, с. 218-219).

[16]. Св. Іоаннъ Златоустъ, Беседа противъ техъ, которые злоупотребляютъ апостольскимъ изреченiемъ: „Аще виною, аще истиною, Хрiстосъ проповедаемъ есть“ (Филипп. 1:18), и о смиренiи (Творенiя, т. ІІІ, кн. 1, с. 328-330).

[17]. Св. Тихонъ Задонскiй, Плоть и духъ, гл. 34: Молитва (Творенiя, т. І, изд. 6-е, Москва, 1898, с. 191).

[18]. Св. Іоаннъ Златоустъ, Беседа о томъ, что никому не должно отчаяваться (Творенiя, т. ІІІ, кн. 1, с. 383-384).

[19]. Епископъ Игнатiй Брянчаниновъ, Отечникъ, с. 511.

[20]. Пак там, с. 511-512.

[21]. Житiя святыхъ, месяцъ Мартъ, денъ 2, Москва, 1898, с. 58.

[22]. Житiя святыхъ, месяцъ Іулiй, день 6, Москва, 1898, с. 103-107.

Изображения – авторът архимандрит Серафим (Алексиев). Източник – Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5DK

Advertisements

About Dragan Bachev

59 years old, born in Bulgaria. Works in the University of Sofia, Bulgaria, the Faculty of Theology.
Публикувано на Книги и тагнато, , , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s