Книгата Нашата молитва – Условия да бъде молитвата ни чута (осма глава)*

Архимандрит Серафим (Алексиев)

(Към предишната седма глава)

Глава осма

УСЛОВИЯ ДА БЪДЕ МОЛИТВАТА НИ ЧУТА

За да бъде молитвата ни чута, тя трябва непременно да отговаря на известни условия.

1.Първото от тях е да сме изпълнени с истинска вяра в Бога. Ако молитвата е разговор на душата с Твореца, то ясно е, че човек трябва да има правилно отношение към Него като личен, жив и чуващ нашите молитви Бог.

Архимандрит Серафим АлексиевМнозина днес, когато става дума за вярата, казват: „Ние не отричаме, че има една Сила”. Но каква е тази Сила, те не си дават труда да узнаят. Такава обща и неопределена вяра в нещо, самò по себе си неясно и неотричането на някаква си ”Сила” съвсем не са достатъчни за да направят човека истински религиозен и да го научат да се моли. И електричеството е сила, и то огромна сила в природата! Но кой се моли на електричеството? И кой очаква да бъде чут от него?!… Не! Нашата вяра в Бога трябва да бъде просветена, уточнена, правилна, православна, тоест такава, на каквато ни учи Свещеното Писание, когато ни внушава, че ”без вяра не е възможно да се угоди на Бога” (Евреи 11:6).

Единствено просветената, сърдечна, правилна и силна вяра в Триединния Бог ни поставя в живо молитвено общение с Него, Твореца на вселената, Промислителя за всички твари и Спасителя на нашите грешни души. Без такава вяра няма връзка с нашия Небесен Отец. И ако във физическия свят, при добре устроени радиопредаватели един сигнал, пратен от дадено място, може да се чуе в същия миг на другия край на земното кълбо, колко по-бързо може да стигне молитвата до Бога при условие ”предавателят” на вярващата душа да е в изправност.

Много могат да бъдат повредите на нашия молитвен духовен ”апарат”. Но най-опасната и най-фаталната от тях е съмнението във вярата. Пропълзи ли то в ума и настани ли се в сърцето, това значи – край на молитвата. Ако съмнението пък се изроди в неверие, тогава напълно се разстройва целият духовен живот, престава всякаква връзка с Бога и човек потъва в мрака на богоотлъчеността. Затова човек трябва много да се пази от съмнението и неверието. Преди молитвата той трябва да прогонва от сърцето си всяко колебание във вярата, като помни, че семената на съмнението се сеят от дявола. Врагът на нашето спасение ни внушава маловерие, или даже безверие, за да осакати молитвата ни. Затова усетим ли, че съмнение се е прокраднало в ума ни, нека се съкрушим и си кажем думите: ”Вярвам, Господи! Помогни на неверието ми!” (Марк 9:24) и тогава да почнем да се молим.

Отец Иоан Кронщадски горещо препоръчва да не пристъпваме прибързано към молитва, докато не сме разпръснали у себе си мъглата на съмнението. Ето и неговите думи: ”Ако нямаш твърда, непосрамваща вяра във Всеблагия и Всемогъщ Бог, не бързай да Го молиш да ти дарува каквото и да е благо. Иначе дяволът ще те срази и нарани с маловерие или неверие във възможността да бъде изпълнена твоята молитва и ти ще си отидеш от Божието лице посрамен, унил и мрачен[1]”.

В борбата със съмненията могат да ни помогнат следните разсъждения на великия Кронщадски праведник:

а)ние се молим на Бога да ни дарува блага, които съществуват, които Той е създал за нас, но които ние или сме загубили, ако сме ги имали, или можем да получим, ако досега не сме ги имали, защото Той е Създателят на всичко и като пълновластен Господар може да ни даде всичко и

б)ние просим възможни неща, а за Бога даже невъзможното е възможно! При това Той е благ и щедър и е готов да ни даде каквото просим[2].

Отец Иоан Кронщадски присъединява към благостта и всемогъществото на Бога и Неговата премъдрост, ”която умее при даруването да избира за нас онова благо, което е най-хубаво и най-съответстващо на нашето душевно и телесно състояние[3]”.

”Лошо е по думите на отец Иоан, – ако през време на самата молитва сърцето ти изнемогне във вярата и не устои в нея. Тогава не мисли, че ще получиш онова, за което си молил Бога, съмнявай се, защото ти си оскърбил Бога, а Бог не дава даровете Си на оскърбители! Господ е казал: ”Всичко, що поискате в молитва с вяра, ще получите” (Матей 21:22); това значи: ако поискате без вяра, със съмнение, няма да получите. Ако пък имате вяра и не се усъмните – казва Господ, – можете и планини да премествате (срв. Матей 21:21)… И така, всеки човек трябва да проси с вяра и никак да не се съмнява, по думите на св. апостол Иаков: да не мисли съмняващият се, че ще получи нещо от Господа (Иаков 1:6-7). Сърцето, което се съмнява, че Бог може да даде исканото, се наказва за съмнението си. То болезнено се топи и мъчи от съмнението… Съмнението е хула против Бога, то е дръзка лъжа на сърцето или на загнездилия се в сърцето лъжлив дух против Духа на истината. Бой се от него като от отровна змия… Помни, че през това време на молитвата Бог очаква от тебе утвърдителен отговор на въпроса, който вътрешно ти се поставя: Вярваш ли, че мога да сторя това? – Да! – трябва да отговориш от дълбочините на сърцето си. – Вярвам, Господи! (Матей 9:28). И тогава ще ти бъде според вярата ти[4]”.

2.Второто условие е надеждата. Истинската вяра поражда надежда. Който се моли с гореща вяра, не може да не възпламенява в себе си живо упование, че Бог ще го чуе и ще изпълни молбата му. Надеждата е извънредно важен момент в молитвения живот на християнина. От нея зависи усърдието в молитвата. Затова най-важната ни грижа трябва да бъде да съдействаме покрай вярата, да расте и се развива и надеждата в сърцата ни.

А как расте и се развива надеждата? – Това е един незабележим отвън, но понятен процес в душата на искрено вярващия. Когато човек размишлява върху Божието всемогъщество, доброта и щедрост, когато с топла вяра си спомня дивните Божии обещания и когато се моли с твърдото убеждение, че Бог може да даде каквото просим от Него, понеже е всемогъщ, че Той желае да ни го даде, понеже е благ, и че най-сетне Той непременно ще ни го даде, понеже е щедър – човек не може да не крепне в надеждата. В този дух отец Иоан Кронщадски съветва така: ”Когато се молиш на Господа…, вярвай, че както е лесно за тебе да помислиш за някое благо, така за Господа е лесно да ти го даде[5]“. Ето с такова крепко упование трябва да се молим!

Отец Иоан Кронщадски пише: ”Божията благост се оскърбява, когато пристъпват да се помолят Богу, а не се надяват да получат от Него онова, що просят. Как бързат хората да изпросят милост от някой високопоставен и богат човек, чието милосърдие всички познават и който в многочислени случаи е доказал, че има състрадателно сърце? – При него отиват обикновено с твърда увереност и с голяма надежда, че ще получат каквото желаят! Така и в молитвата не трябва да се съмняваме, нито да малодушестваме[6]”.

Ако въпреки това упование не получим просимото, да не се разколебаваме в надеждата си, а твърдо да вярваме, че молитвата ни е чута, че тя не е била произнесена напразно, че Бог я е изпълнил, но по Свой начин, че Той по-добре от нас знае кое е най-полезното за нас и че чрез видимия Си отказ невидимо ни дава тъкмо онова благо, което още повече ще ни доближи до Него и до вечното спасение, например смирението и търпението. Той и временните блага няма да ни откаже, стига да види, че ние действително се нуждаем от тях, че не се привързваме страстно към тях, че не ги предпочитаме пред вечните блага и че няма да ги употребим във вреда на спасението си.

За да има резултат просителната ни молитва, произнасяна с твърда надежда, трябва, според отец Иоан Кронщадски, преди всичко да се стараем да живеем свято и праведно, да изпълняваме Божията воля, да бъдем кротки, смирени, искрени и да сме уверени, че онова което просим, вече го получаваме от Божията всемогъща десница. ”От страна на Бога – казва той – всичко е възможно да ти бъде дадено, освен злото, което е свойствено само на дявола; самото слово, или самото твое прошение за нещо е вече вярна гаранция, че неговото изпълняване е осъществимо. За Господа всичко е възможно; за Господа мисълта е вече дело, ако само Той благоволи да я осъществи. Това благо, което просиш, вече съществува за тебе в словото (думата) и само на дело то още не съществува… Към възможността на Бога всичко да осъществява, прибави Неговата безкрайна благост, по силата на която Той е непрестанно бликащ Извор както на живота, така и на всички дарове на живота. Той е Бог на даровете, Бог на милостта и на щедростите[7]”.

Който пристъпва с такава надежда към Бога, няма да си отиде посрамен.

3.Третото условие да бъде молитвата ни чута е любовта към Бога. Каква трябва да бъде тази любов, ни е казано от Спасителя: ”Възлюби Господа, Бога твоего, от всичкото си сърце, и от всичката си душа, и с всичкия си разум, и с всичката си сила” (Марк 12:30). А как да изпълним на дело тази заповед, ни учи пак дивният Кронщадски праведник. На въпроса, как да любим Бога от все сърце, от цялата си душа и от цялото си същество, той отговаря така: ”От все сърце, това значи без раздвоение, без да се делим между любовта към Бога и любовта към света. Ако например се молиш, моли се не с раздвоено сърце, не се отвличай от суетни мисли и житейски пристрастия: бъди цял в Бога, бъди в любовта Му с цялата си душа, тоест не само с една от силите на душата, не само с ума, без участието на сърцето и волята: – с всичката си сила, а не само с повърхностно или половинчато усърдие. Когато ти предстои да изпълниш някоя Божия заповед, изпълни я усърдно, до проливане на пот и кръв, до полагане на живота си, ако това е нужно, а не лениво, вяло и неохотно[8].”

Любовта особено силно ни приближава до нашия Небесен Отец, защото Бог е любов (1 Иоан 4:8). Това знае дяволът и то му е крайно неприятно. Ето защо той е измислил едно хитро средство, с помощта на което ни отдалечава от Божията любов. Това хитро средство отец Иоан Кронщадски описва така: ”Премерзкият враг се мъчи да унищожи любовта с любов: любовта към Бога и ближния – с любов към света, към неговите мимолетни блага и към неговите душепагубни и богопротивни обичаи; – с любов плътска, с любов към богатствата, почестите, удоволствията и различните игри. Затова нека погасяваме в себе си всячески любовта към света и да възгряваме любовта към Бога и към ближните чрез самоотвержение[9]”.

”С любовта към Бога и към ближния аз принадлежа на небето, аз съм небесен. А със суетните грижи и особено с житейските пристрастия аз принадлежа на земята, аз съм земен, бесовски. Господи и Владико на моя живот, дай на мене, Твоя раб, дух на любов[10]”.

Целият духовен живот на християнина трябва да бъде пропит с искрена любов към Бога. Особено молитвата му се нуждае от огъня на любовта, за да бъде пламенна. Може да имаш някаква вяра, но не е ли налице любов към Всеподателя Бога, ти си парализиран за каквито и да било молитвени прояви. Бесовете също вярват в Бога, но не Му се молят, защото не Го обичат.

Срещат се и между нас хора, които вярват в Бога, но не се обръщат с молитва към Него, защото… Му се сърдят! Те са скарани с Бога, стоят във вражда с Него, обидени Му са за нещо, роптаят било за неуспехи в живота, било за удари в съдбата си и съдят Бога. Докато те не се примирят с Небесния си Отец, докато отново не Го възлюбят от цялото си същество, те няма да могат да подновят молитвените си беседи с Него.

4.Четвъртото условие да получим благоприятен отговор на молитвата си е това – да се молим само за истински полезното, а не за неща, които са излишни в живота ни, вредни за спасението ни и недостойни за Божието величие. Трябва да помним, че Бог не съдейства за постигането на такива неразумни желания, осъществяването на които би довело до нашата гибел.

За какво трябва да се молим? – Някои от духоносните свети отци (не всички) са намирали ненужни молитвите дори за такива само понятни неща, като здравето и земното благополучие. Всички пък, без изключение, са против неразумните молитви, с които се просят направо пакостни и излишни неща като имоти, човешка слава, власт и прочее. Проси Божието Царство – съветва св. Василий Велики и всичко друго, което служи за поддържане на тялото, Той ще ти даде, както казва Сам: ”Търсете Царството на Бога и Неговата правда, и всичко това ще ви се придаде” (Матей 6:33). Като подчертава, че дори за здраве не бива да се молим, св. Василий пояснява: Сам Бог, Който те е създал, ”се грижи за твоето спасение и знае какво е полезно за всекиго – дали да бъде здрав или болен. Както ти е заповядано, проси само Царството на Бога, защото за потребностите на твоето тяло Той Сам се грижи. Нашият Цар е преславен и негодува, ако някой проси от Него някакви дребни неща. Затова не си навличай с молитвата Неговото негодувание, но измолвай за себе си това, що е достойно за Царя Бог. Просейки пък достойното за Бога, не отстъпвай, докато не го получиш[11]“.

Св. Исаак Сирин казва същото: ”Не бъди безразсъден в своите прошения, за да не оскърбиш Бога… Бъди мъдър в своите молитви, за да се удостоиш със слава. Измолвай многоценното от Оногова, Който не е свидлив. Соломон просел премъдрост и получил с нея и земно царство, понеже премъдро просел от великия Цар. Елисей просел двойна благодат на Духа в сравнение с онази, която имал неговият учител, и просбата му не останала неизпълнена. Който проси от царя нещо съвсем маловажно, унижава неговата чест. Израил просел маловажното (храната в пустинята) и го постигнал Божият гняв. Той изоставил съзерцаването на Божиите дела и на страшните Божии чудеса, а се домогвал да удовлетвори похотливото желание на стомаха. ”Ала не бе минала още прищявката им, храната им бе още в устата им, и гняв Божий дойде върху тях” (Псалом 77:30-31). Не проси от Бога онова, що Той Сам без твоето прошение ни дава по Своя Промисъл и при това дава не само на Своите и на възлюблените, но и на онези, които са чужди на богопознанието, защото е казано: ”Кога се молите, не говорете излишно като езичниците” (Матей 6-7). Телесното търсят езичниците – е казал Господ, – а вие не се грижете какво ще ядете или какво ще облечете. Защото вашият Отец знае, че имате нужда от всичко това (Матей 6:25-32). Синът не проси от баща си хляб, но се домогва до най-важното и най-ценното в бащиния дом. Само поради немощта на човека Господ е наредил да просим насъщния хляб. Но виж какво е заповядал на онези, които са съвършени в знанието и здрави духом. На тях е казано: „Не се грижете за храната, нито за облеклото. Защото, ако Бог се грижи за безсловесните животни, за птиците и за неодушевените твари, колко повече промишлява за нас! Но първом търсете Царството на Бога и Неговата правда, и всичко това ще ви се придаде” (Матей 6:33)[12]”.

Царството на Бога се достига чрез добродетелен живот. Затова, молейки се за Царството Божие, ние трябва да се молим на Бога да ни помага в борбата за придобиване на добродетели. Ето какви съкровища трябва да си измолваме от Всеподателя! Далеч от това да бъдат излишни за нас или безполезни за душата, или недостойни за Бога, добродетелите са, напротив, най-необходими принадлежности на християнското сърце, най-полезни за спасението ни прояви и най-угодни на Бога придобивки. За обогатяването ни с тях Господ всячески ни съдейства. Не за придобиването на някакви суетни земни блага, а за спечелването на добродетели е казано: ”Искайте, и ще ви се даде; търсете, и ще намерите; хлопайте, и ще ви се отвори!” (Матей 7:7). Бог иска да ни види украсени с онези скъпоценни духовни накити – кротост, смирение, любов, въздържание, търпение и прочее, които биха ни издигнали над животинската ни природа и биха ни направили подобни на Неговия Божествен Син. Да се молим за освобождаване от разни страсти и за придобиване на добродетели е наш постоянен дълг. Бог чува такава молитва и при дейна настойчивост от наша страна непременно я изпълнява.

”Невъзможно е – казва св. Иоан Златоуст, – щото ония, които просят от Бога целомъдрие, праведност, кротост, честност, да не получат каквото просят. ”Искайте – говори Писанието – и ще ви се даде; търсете, и ще намерите; хлопайте, и ще ви се отвори.” (Матей 7:7[13])”. Бог се радва на такива молитви. Как няма да ги изпълни!

Но като просим добродетели, ние не бива да мислим, че Бог ще ни ги даде наготово, без всякакво усилие от наша страна. ”Бог дава, но в кошара не вкарва” – гласи мъдрата народна поговорка. ”Помогни си сам, и Бог ще ти помогне!” – казва друга поговорка. Труди се, и Промислителят ще ти се притече на помощ! – внушават много Божии угодници. ”Дай кръв и приеми дух!” – пише св. Петър Дамаскин[14]. Ако сам не се трудиш, никога няма да придобиеш каквато и да било добродетел. Това е учението на словото Божие. На това са учели и светите отци.

Един млад монах бил силно нападан от блудна страст. Тoй отишъл при свят старец с молба да се помоли за него, да бъде избавен от тази тежка и постоянна борба. Старецът го съжалил и цели седем дена усърдно се молел за него. Когато на осмия ден младият брат пак се явил, старецът с учудване узнал, че братът не получил никакво облекчение. Следната нощ той още по-усърдно взел да се моли за брата. Тогава сам дяволът, който изкушавал младия монах, застанал пред стареца и му казал: ”Повярвай ми, старче, още от първия ден, когато ти почна да се молиш Богу за него, аз го оставих. Но той е сам за себе си бяс-изкусител, защото сам разпалва плътта си с много ядене и пиене и със спане без мярка[15]”. Който с дясната си ръка пъди беса, а с лявата му кима да се върне, никога няма да се освободи от него.

Ако св. Иоан Златоуст твърди, че е невъзможно да не получим добродетели, когато се молим за тях, той не иска да каже с това, че Бог ще ни ги даде наготово, без ние да се стараем да ги придобием и без да изкореняваме от себе си противоположните им пороци. Не! Той ясно заявява в своите беседи, че Божията помощ не принася полза без собственото старание на човека[16]. Според неговото учение две неща са нужни за придобиването на добродетели: 1.Сам да се трудиш, и 2.Да молиш Бога за помощ. ”Недостатъчно е – казва той – собственото старание на човека, ако той не получи висша помощ, и обратно – ние няма да получим никаква полза от висшата помощ, ако няма у нас собствено старание. Добродетелта се образува от тези две съставки. Бог не иска да бъдем лениви и затова не върши Сам всичко; също така не Му е угодно и това, да бъдем самонадеяни[17]”.

Ако Бог не дава най-обичните Нему дарове – добродетелите – на онези, които само се молят за тях, без да се трудят на дела да ги придобият, толкова по-малко Той ще даде на неразумните си чеда вредни за спасението и излишни за душата блага.

Св. Григорий Двоеслов остроумно казва за онези, които искат от Бога слава, богатства, земни удоволствия и други неподходящи, празни и неспасителни неща, че те ”със самите свои молитви се сражават против Създателя.”Такава молитва се превръща за тях във вина, щом се молят за неща, неодобрявани или даже забранявани от Онзи, Комуто се молят[18].

За да обясни кога молитвата ни със сигурност може да бъде чута, св. Григорий Двоеслов привежда думите на Господа, отправени към апостолите: ”Досега нищо не сте искали в Мое име; искайте, и ще получите” (Иоан 16:24). Светителят подчертава, че за да получим просимото, трябва да се молим в името на Иисус. Що значи да се молиш в името на Иисус? – Иисус означава Спасител. – ”В името на Спасителя се моли онзи, който проси нещо, отнасящо се към истинското спасение[19]”, а не онзи, който проси неугодни на Спасителя неща.

Апостолите били до Петдесетница слаби, земни и заблуждаващи се човеци. По време на Тайната Вечеря те все още не били достатъчно пораснали духом да просят вечно спасение за душите си. Те още очаквали суетни земни блага – царуване, първенство. Затова понякога били упреквани от Христа: ”Не знаете какво искате” (Матей 20-22). Именно поради това Спасителят ги учи да искат в Негово име спасение. Оттук се вижда, че само онзи знае какво иска, който проси от Спасителя спасение.

Бог отказва да удовлетвори празните молитви. Ако понякога изпълнява и неразумните желания, то е или да привлече към Себе си неукрепналите във вярата, или за да накаже безразсъдните просители.

5.Петото условие е – да се молим непременно със смирение, с покайно настроение и с умиротворена съвест. Според св. отци и праведниците имат нужда ежедневно да се каят, ако не за сегашните, то за миналите си грехове. Те сами чувстват това и се молят всякога покайно и смирено. Колко повече ние, които ежедневно изпълваме сърцата си с грехове, трябва да заставаме на молитва с дълбоко съкрушение и с искрено покаяние, за да получим мир в съвестта си.

Искреното покаяние единствено помирява огрешената ни душа с Бога и осигурява молитвено общение с Него. Без мир с Бога няма истинска молитва. Как се добива този мир с Бога? – Епископ Теофан обяснява: ”Не можеш да пребъдваш в мир с Бога без непрекъснато покаяние. Апостол Иоан Богослов поставя такова условие за мира с Бога – нашето сърце да не ни осъжда (срв. 1 Иоан 3:21) – ако нямаш нищо (което да тежи) на съвестта ти, можеш да имаш дръзновение и достъп до Бога с мирно чувство; а в противен случай мирът се нарушава. Човек има неспокойна съвест от съзнанието за греховете си. А ето че, според същия апостол, ние никога не сме без грях, и това е така несъмнено, че онзи, който другояче мисли и чувства, е вече лъжец (1 Иоан 1:8). Следователно, няма ни минута, когато човек да няма нещо на съвестта си – волно или неволно – и оттук, няма ни минута, когато да не е нарушен мирът му с Бога. Прочее, абсолютно необходимо е човек да очиства съвестта си, за да бъде в мир с Бога. Съвестта пък се очиства с покаяние. Следователно непрекъснато трябва да се каем. Защото покаянието очиства всяка нечистота от душата и я прави чиста. „Ако изповядваме греховете си, Той е верен и праведен, за да ни прости греховете и ни очисти от всяка неправда” (1 Иоан 1:9). Това покаяние се състои не само в думи – Господи, прости! Господи, помилуй! – но тук са нужни всички действия, които обуславят прощаването на греховете, тоест съзнанието, че сме нечисти чрез мисъл, поглед, слово, съблазън или в друго нещо; съзнаването, че сме виновни и безответни и че нямаме никакво оправдание; и най-после, молитва за получаване прошка от Господа, докато не се умиротвори духът ни. Що се отнася до големите грехове – те трябва веднага да се изповядат пред духовния отец и да се получи опрощаване, защото без това няма да се успокои духът ни само с едно обикновено ежедневно покаяние. По такъв начин дългът на непрекъснатото покаяние не е нищо друго, освен дълг да се поддържа съвестта чиста и безукорна[20]”.

Постоянното покаяние създава мирна нагласа на духа. То помага да се молим богоугодно и смирено. Гордото заставане на молитва е противно на Бога. Смирената просба единствено Го умилостивява. Това узнаваме от Христовата притча за митаря и фарисея. Спасителните последици на молитвата зависят изключително от смирението, защото то е чудният магнит, който привлича Божията благодат. У св. Исаак Сирин срещаме записана следната светоотеческа мисъл: ”Не се приема от Господа молитвата на онзи, който не се счита за грешник[21]!”

Ние видяхме в предишната глава как се придобива смирение с принуждаване себе си към самосмиряване и с усърдно призоваване на Божията помощ. Без помощта на Бога никой не може да стигне до благодатно смирение.

Московският митрополит Инокентий прекрасно изяснява този въпрос: ”Светият Дух дава истинско смирение. И най-разумният човек, ако няма в себе си Светия Дух, не може да познава себе си както трябва, защото без Божията помощ той не може да види вътрешното състояние на душата си. А Светият Дух, като се всели в сърцето на човека, му показва всичката негова вътрешна бедност и слабост, греховността на душата му и сърцето му и отдалечеността му от Бога; показва му всичките негови грехове, леността му, небрежността му за спасението на другите, неговото користолюбие в най-безкористните му на вид добродетели, неговото грубо самолюбие там, дето той даже не го е и подозирал. Накратко, Светият Дух показва всичко в истинския му вид. Тогава човек почва да се смирява с истинско смирение, почва да губи надежда на собствените си сили и добродетели и счита себе си за най-лош между хората. Светият Дух научава човека на истинска молитва, каквато е истински приятна Богу[22]”. Това е имал предвид апостол Павел, когато е писал: ”И Духът ни подкрепя в нашите немощи; защото не знаем за какво да се помолим, както трябва, но Сам Духът ходатайства за нас с неизказани въздишки” (Римляни 8:26).

”Преуспяването в духовния живот (следователно и в молитвата – в ск. м.) се проявява във все по-голямо и по-голямо осъзнаване на своята негодност” – пише епископ Теофан. – ”Щом някой почне да си придава важност в каквото и да било отношение, работата му е тръгнала накриво… Душата, която си присвоява някаква стойност, е също като враната, изпуснала сиренето”. Затова, според епископ Теофан, човек трябва ”да се усъвършенства в невиждане на своите добри дела и трудове[23]”. Ако ние забравим своите добродетели, Бог ще ни ги припомни на Страшния Съд и за наша радост ще ги изнесе наяве. Но ако ние ги изтъкваме пред другите в този живот, Бог ще ги отхвърли като негодни за спасяването ни, понеже те ще се окажат проникнати от тщеславие и гордост.

Мъдрият християнин е смирен, и смиреният се оказва мъдрец, защото крие добродетелите, които има, или по-точно казано, напълно ги забравя, считайки, че съвсем ги няма. А тъкмо тогава ги запазва от разхищение и от вътрешна развала. Горделивият пък, изпълнен с фалшиво съзнание за своето достойнство, забравя греховете си, поради което не се кае за тях, а изтъква добрите си качества, с което ги загубва.

6.Шестото условие е – не само ние да говорим на Бога, но и да слушаме какво Бог ни казва. Нашите лични прошения често страдат от това, че ние не ги съобразяваме с Божиите думи, съдържащи се в Божието слово. Ние трябва преди всичко друго да се молим за следното – да ни даде Бог сили да изпълняваме онова, което Той ни вменява в дълг, и да ни направи послушни на Неговата свята воля. Ако се стигне дотам, щото молещият се не само да говори на Бога, но същевременно и да слуша Бога, няма да има пречки за изпълняване на молбата му. Защото послушният бива винаги изслушван.

За какво и как трябва да се молим, ни вразумява най-добре Господ Иисус Христос. В молитвата ”Отче наш” Той поставя на първо място прошенията: да се свети Божието име, да дойде Божието Царство, да бъде Божията воля. Какво изразяват тези просби? – Те изразяват, накратко казано, Божието желание да съдействаме с молитва и дело за осъществяване на Божиите планове. А те са: Прослава на Неговото име – нещо, което Нему не е нужно, а за нас е полезно; идване на Неговото Царство, влизането в което нас ощастливява; осъществяване на Неговата воля, чрез което ние постигаме спасение.

В нашите молитви ние сме склонни само да искаме от Бога, само да търсим блага за себе си, само да просим Той да изпълнява нашите желания, без да се считаме длъжни да изпълняваме ние Неговите. Оттам се получава раздалечаване между нас и Бога. Спасителят ни учи, че не бива да бъде така. Ние трябва да бъдем чрез Божията благодат едно с Бога. Тогава каквото и да просим от Него, ще получим, защото то ще бъде съобразено с Божиите планове, в хармония с Божиите заповеди и напълно спасително за нас. „Ако просим нещо по Неговата воля, (Бог) ни слуша” – пише св. Иоан Богослов (1 Иоан 5:14).

Когато ние съзнателно и с разбиране просим така нещо от Бога по Неговата воля, тогава ние ставаме съюзници на Бога в постигането на Неговите високи и спасителни за нас цели. Тогава ние сме Негови верни войници, борещи се за Неговото домостроително дело срещу разрушителните планове на противника-дявол. И тогава, щом човек слуша Бога, и Бог слуша човека.

Благословението от такова пълно единство с Бога, вследствие на беззаветното послушание, е неописуемо в своите дивни последици. Когато не търсиш своята егоистична полза, тогава всичко се обръща в твоя полза! Когато слушаш какво Бог ти внушава и се молиш така, както Той иска, тогава се получава онова, което е най-добро за тебе и което сам ти би искал да стане с тебе! Ето и доказателства за това:

Ако Божието име се прославя чрез твоите дела, трудове и подвизи, твоето име ще се прослави чрез това. Защото Сам Бог е обещал: ”Aз ще прославя ония, които Мене прославят” (1 Царства 2:30).

Ако се молиш и се трудиш Божието Царство да дойде, ти ще станеш щастлив поданик на това Царство на радостта още сред скърбите на този свят. Бог е Царят на верните Свои люде. Те Му се покоряват, а Той в замяна на това им дава Царството (Лука 12:32), което, по думите на св. апостол Павел, ”не е ястие и питие, а правда и мир и радост в Светаго Духа” (Римляни 14:17). Те живеят сред неправди, но са праведници! Те живеят ”с ония, които мразят мира” (Псалом 119:6), но носят в сърцата си дълбокия и неотемлем мир Христов (Иоан 14:27)! То живеят сред скърби (Иоан 16:33), но са всякога радостни (2 Коринтяни 6:10)! Те живеят в сферата на дълбокия греховен мрак, но Царството Божие грее вътре в тях (Лука 17:21)!aserafim1Ако Божията воля се изпълнява от тебе, ти ще пишеш чрез спазването на Божиите заповеди до Божията любов, както е казал това любимият Христов ученик: ”Любовта към Бога се състои в това: да пазим заповедите Му” (1 Иоан 5:3). Божията любов пък ще те направи блажен още в този свят, и ти ще предвкусиш неописуемата радост, която те чака отвъд.

Верните Божии чеда, които от цялата си душа се молят да бъде Божията воля, все едно че казват: ”Господи, научи ни да Те слушаме във всичко – и в онова, което ни е приятно, и в онова, което ни е неприятно! Научи ни да следваме Твоите наредби – когато те ни допадат, и когато са противни на нашите земни егоистични интереси! Вразуми ни да подчиняваме нашата воля, която е греховна и несъвършена, на Твоята свята воля, която е всесъвършена и премъдра и която желае не смъртта на грешниците, а тяхното спасение!

Само онзи, който се моли с готовност да слуша Бога, бива чут. Той потвърждава верността си към Бога чрез своите дела и затова изпитва на дело върху себе си Божията милост, която го избавя от козните на сатаната, както е казано: ”Верен е Господ, Който ще ви утвърди и запази от лукавия” (2 Солуняни 3:3). Такъв човек ще се спаси. Но онзи, който се моли, а не слуша Бога и не изпълнява Неговата воля, естествено, няма да бъде чут, нито спасен. ”Не всеки, който Ми казва: Господи, Господи! (тоест който Ми се моли само на думи – в ск. м.) ще влезе в Царството Небесно, а оня, който изпълнява волята на Моя Отец Небесен” (Матей 7:21). Слушай Бога, за да те чуе и Бог! Ако се молиш само на думи, а живееш в неправда, няма да вкусиш любовта на Всеправедния. Излез от неправдата си и тогава призовавай Бога на помощ. Това значат думите на Апостола: ”Да отстъпи от неправдата всеки, който призовава името Господне” (2 Тимотей 2:19).

Кой изпълнява волята Божия и кой не – проличава особено във време на изкушения. Както във време на изпит става явно кой е учил и кой не, така и във време на духовни изпитания се открива кой обича Бога и кой не. Издържалият духовните изпитания излиза от тях силно обогатен, благодатно умъдрен и утвърден в молитвата. Той има смелост да застане пред Бога и с дръзновение да Му се моли. ”Вън от изкушенията – пише св. Исаак Сирин – не може да се получи дръзновение пред Бога… Преди да влезе в изкушенията, човек се моли Богу като чужд, а когато влезе в изкушенията и прояви любов към Бога, без да допуска в себе си промяна (тоест като остава непоколебим във вярата и добродетелта – в ск. м.), тогава той се счита от Бога за искрен приятел, който сякаш има Бога за свой длъжник, защото в изпълнение на Божията воля той е водел война с Божия враг и го е победил[24]”. Само послушният на Бога може с дръзновение да се помоли: “Господи, чуй молитвата ми, послушай молбата ми!” (Псалом 142:1).

”Цялото Свещено Писание свидетелства – по думите на авва Исаия, – че човек не бива чут от Бога, ако се моли Богу не в подвиг и измъчване на тялото, не сред лишения, не от сърце съкрушено и смирено[25]”, тоест ако живее в безгрижие, в духовна разпуснатост и в грехове.

Всеки грях убива молитвеното настроение, защото отчуждава от Небето. Всеки грях пречи на Богообщението, защото издига преграда между сърцето и Бога. Премахни преградата, и ще се възстанови молитвата! Откажи се от греховете си и Бог няма да се откаже от тебе!

Разсъждавайки върху тези истини, св. Василий Велики пише: ”Ако някой, поради своето непостоянство, се отдава на греховните си пожелания и сам се предава на враговете (бесовете), Бог не му помага и не слуша молитвата му, понеже такъв сам предварително е направил себе си чужд на Бога чрез греха. Който иска да има Божията помощ, той не изменя на дълга си. Който не изменя на дълга си, нему никога не изменя Божието съдействие. Не бива да стигаме дотам, щото да ни осъжда собствената ни съвест и в такова състояние да призоваваме Божията помощ[26]”.

Тези високи мисли на св. Василий съответстват на думите на св. Иоан Богослов, който пише: ”Възлюблени, ако нашето сърце не ни осъжда, ние имаме дръзновение пред Бога и каквото просим, получаваме от Него, защото пазим Неговите заповеди и вършим, което е благоугодно пред Него” (1 Иоан 3:21-22).

7.Седмото условие е – да заставаме пред Бога готови да простим на всички всичко. Няма да бъдат изпълнени молбите на онези, които се молят Бог да им прости греховете, а сами не са склонни да простят греховете на ближните си. Господ казва: ”Ако принасяш дара си на жертвеника, и там си спомниш, че брат ти има нещо против тебе, остави дара си там пред жертвеника и иди първом се помири с брата си, и тогава дойди и принеси дара си” (Матей 5:23-24).

Прекрасно разсъждение прави по този повод св. Нил Синайски: ”Бог не приема дошлия пред олтара със своя дар, докато не го види, че се помирява с брата си, който има нещо против него. Гледай и ти, каква разсъдителност трябва да имаш, за да принесеш приятен на Бога тамян върху олтара на молитвата[27]!” ”Защото злопаметството помрачава владичествения ум (господството на разума) на молещия се и забулва с тъмнина молитвите му[28]”. Не се ли помириш с брата си, молитвеният ти дар ще бъде принесен напразно. Господ Иисус Христос изрично предупреждава: ”И кога стоите на молитва, прощавайте, ако имате нещо против някого, та и Небесният ви Отец да прости вам прегрешенията ви” (Марк 11:25).

Оттук се вижда, че дори най-полезните за нас молитви, каквито са покайните, при които молим за нещо много богоугодно – за прошка на греховете си – не биват чути, щом не отговарят на посочените условия. Това е и психологически понятно. Щом затваряш сърцето си за милостта към ближния и с такова затворено сърце се молиш Бог да излее Своята милост върху тебе, дори и да иска Бог да те помилва, няма отгде да проникне милостта Му в твоето затворено сърце.

Ако условието да бъдем помилвани и да бъдат молитвите ни изпълнени е това сами да проявим милост към ближните си, – ясно е, че никога Бог няма да изпълни онези безразсъдни молитви, при които ожесточени ”християни”, кипящи от злоба, се молят за това, щото Бог да накаже личните им врагове, като ги разори и унищожи. Не! Бог не изпълнява такива грешни молитви, не слуша такива ”вярващи’’ нечестивци, както и Сам уверява: ”Кога умножавате молбите си, Аз не слушам” (Исаия 1:15). За такъв човек молитвата му се зачита не като богоугоден подвиг, а като тежък грях (Псалом 108:7). На въпроса, защо много пъти молитвите ни не биват чути, блажени Августин отговаря така – защото сме лоши и се молим лошо за лоши неща.

8.Осмото условие да бъдат молитвите ни изпълнени е – да се молим със съкрушено сърце и, по възможност, със сълзи на очи. Покайните сълзи са много силен фактор в молитвения подвиг.

Има разни видове човешки сълзи: едни произлизат от естествена жал по скъп покойник, други от внезапна силна радост, трети са последица от сантиментални преживявания, четвърти са предизвикани от обида, пети – от безсилен гняв, и прочее. Всички тези видове сълзи нямат пред Бога никаква стойност. Само покайните сълзи са угодни на Бога. Това научаваме от житието на праведния Андроник и неговата съпруга св. Атанасия. Те живеели богоугодно, упражнявали се в разни добродетели и се радвали на две прекрасни деца. Ала Бог, Който обикновено изпитва любимците си, пратил на тях тежко изкушение. Когато децата им пораснали и станали едното на дванадесет, а другото на десет години, внезапно починали при епидемия. Бащата посрещнал нещастието с твърдостта на праведния Иов, но майката била безутешна. След като земята погълнала двете ѝ рожби, тя паднала над пресните гробове и искала там да умре, при децата си. Тя плакала там горчиво, до изнемогване. През нощта ѝ се явил св. мъченик Юлиан и ѝ рекъл: “О, жено, защо не оставиш да почиват в мир погребаните тук?“ Тя обяснила през сълзи, че това са двете ѝ деца, които в един ден загубила. Мъченикът леко я смъмрил: ”Защо плачеш за тях? По-добре би било да плачеш за греховете си така!” След това я утешил, уверявайки я, че децата ѝ са при Христа, така че тя станала, ободрила се, почувствала се изцерена от земната си скръб и решила от този ден нататък действително да плаче за греховете си със скъпите в Божиите очи сълзи на покаянието. И мъжът ѝ, и тя посветили живота си всецяло на Бога, при Когото накрая отишли, след като завършили богоугодно земния си път[29].

Голямо духовно прозрение е това – да разберем, че никоя сълза не може да се сравни по стойност с покайната и смирена сълза. Една само такава сълза може да превърне Божия гняв в милост. Според св. Иоан Златоуст, нищо не е така в състояние да заличи греховете, както сълзите на каещия се. Те радват Небето, те умиват душите от петната на страстите, те напояват молитвата и я правят плодотворна, те угасяват геенския огън, те най-сетне, са свидетелство за сърце, което се съкрушава [30]. А такова сърце е най-любимо на Бога. За него е казано, че Бог няма да го презре (Псалом 50:19).

Отец Иоан Кронщадски прави чудни разсъждения върху съкрушеното сърце. Той пита: защо Бог няма да презре съкрушеното сърце? – и отговаря: ”Защото то е именно счупено, разбито и значи нечистотата от него е изтекла като от разбит съд, пълен с нечистота. Беда е, когато нашето нечисто сърце, скверно по природа… е цяло. В такъв случай в него обикновено се прибавя нечистота към нечистотата. Горко на онзи човек, който не съкруши своето грешно сърце… със самоукорение. Кой е признакът, че сърцето е разбито?… Този, че от очите текат (покайни) сълзи. Сърцето е съсъд на грехове… Чрез сълзите от него се изхвърля сърдечната нечистота. Ето защо толкова много се ценят в делото на нашето спасение сълзите, понеже са знак за оздравяването на душата[31]”.

Как да не зарадват такива сълзи Бога и как да не бъде чута оросената от тях молитва?! Велики праведници цял живот са плакали. И колкото повече сълзи проливали, толкова по-чисти ставали. Св. цар Давид свидетелства за себе си: ”Всяка нощ обливам леглото си, със сълзи измокрям постелката си” (Псалом 6:7); ”Сълзите ми бяха хляб за мене денем и нощем” (Псалом 41:4). Ако праведници са плакали, колко повече трябва да плачем за греховете ние, грешните, за да умилостивим Бога. Покайните сълзи не са напразни. Словото Божие ни уверява в това: ”Които са сели със сълзи, ще жънат с радост” (Псалом 125:5).

9.Деветото и най-главно условие да бъде молитвата ни чута и да ни принесе истинска духовна полза е следното: след като сме изплакали пред Бога мъките си, след като сме се помолили от сърце да бъде изпълнена молбата ни, трябва да се покорим на Божиите непостижими за нас пътища и да искаме да бъде в края на краищата не нашата, а Божията воля. Защото за нас няма нищо по-добро от Божията воля. Спасителят Сам ни е дал Божествен пример на смиряване пред волята на Отца. В Гетсиманската градина Той се молел преди страданията Си така: ”Отче, да щеше да отклониш от Мене тая чаша! Но нека бъде не Моята воля, а Твоята!” (Лука 22:42).

Нашата воля поради несъвършенството си поражда у нас несъвършени и дори понякога направо вредни желания, за задоволяването на които ние страстно се молим, без да съзнаваме, че вървим против собствената си духовна полза. А истински полезните за нас неща, каквито са често пъти скърбите, болестите, изпитанията, униженията и неуспехите, смиряващи нашата гордост и водещи ни към покаяние и спасение – за тях ние никога и не помисляме да се помолим. Бог пък, като грижовен Баща, жадува да ни излекува от гордостта и самолюбието – тези фатални пречки за спасението, – иска да ни предпази от самоопиянението и самозабравата при нашите мимолетни успехи и се старае да ни доведе до блажено общение със Себе Си. Неговата воля не е като нашата, както и Сам Той е заявил чрез Пророка: ”Моите мисли не са ваши мисли, нито вашите пътища са Мои пътища. Но както небето е по-високо от земята, тъй Моите пътища са по-високо от вашите пътища и мислите Ми – по-високо от вашите мисли!” (Исаия 55:8-9). Ние си пожелаваме добро, но често зад това ”добро” се крие зло. А Бог ни праща понякога ”зло”, привидно зло, каквото са изпитанията в живота, болестите, страданията, неуспехите, загубите и прочее, които Той превръща за търпеливите и смирените в най-голямо добро.

Светите отци са знаели това и съветват да не търсим в молитва неща, които са съмнително добри, а да прекланяме глави пред Божия Промисъл, Който ни води към истинското добро за душите ни. ”Когато просиш нещо от Бога – учи св. Ефрем Сирин, – проси не така, че да искаш непременно да получиш от Него просимото, но предоставяй това на Него и на Неговата воля. Например често те угнетяват скверни помисли и ти скърбиш за това и искаш да измолиш от Бога да те освободи от тая борба. Но, братко мой, нерядко това ти служи за полза. Това се случва често с тебе, за да не се превъзнасяш, а да бъдеш смирен. Спомни си за стълба на апостолите (св. апостол Павел), как му било дадено ”жило в плътта, ангел сатанин”, да го бие по лицето (2 Коринтяни 12:7). А защо? – За да не се превъзнася. Ако на такъв мъж бил даден урок да не се превъзнася, колко повече ние, немощните и считащи се за нещо (Галатяни 6:3), трябва да търпим мъчението, тиранията на греха, за да не се превъзнасяме! Също така, ако те е сполетяла някаква скръб или притеснение, не се моли непременно да се избавиш от тях, защото и това нерядко бива полезно… Ти често, като човек, считаш за себе си нещо полезно, което всъщност ти е вредно. Но ако оставиш своята воля и се решиш да вървиш по Божията воля, ще се запазиш от опасности. Мнозина, достигнали до онова, което горещо желаели, впоследствие се каели, а нерядко изпадали в големи беди. Послушай какво говори Апостолът: ”Не знаем за какво да се помолим, както трябва“ (Римляни 8:26). И така, какво е полезно за всекиго от нас, знае само Бог. Затова Нему предостави всичко! Това ти внушавам не за да ти попреча да се обръщаш със своите просби към Бога. Напротив, увещавам те да Го молиш за всичко!… Ала ето какво ти казвам: когато се молиш и откриваш пред Него каквото ти е на сърцето, говори Му така: ”Нека обаче бъде не моята воля, а Твоята” (Лука 22:42). „Предай пътя си на Господа и Нему се уповавай, и Той ще извърши” (Псалом 36:5). Затова, ако просиш нещо от Бога, твърдо стой в своето прошение. Но откривайки пред Него своите нужди, казвай: Владико, ако е Твоята воля да стане това, изпълни Го!… Ако обаче Ти не желаеш това, не допускай то да се извърши, Боже мой! Само подкрепи и запази душата ми да бъда в състояние да понеса това лишение[32]!”

Подобни на тези мисли срещаме и у св. Тихон Задонски: ”Какво е вредно и какво е полезно за болния, това знае лекарят. Ние всички сме пред Бога болни или подобни на деца, които не знаят какво им е полезно. Често ние просим неща, които могат да причинят смърт на нашата душа. А Бог, като милосърден Баща… не иска това и поради това не желае да даде на Своите синове камък вместо хляб и змия вместо риба (Лука 11:11). Ето защо, просейки временни блага, трябва да се молим по следния начин: Господи, ако е угодно на Твоята света воля и полезно за мене, дай ми онова, за което Те моля. Ако ли не, да бъде Твоята воля[33]!”

Така не бива да се молим само в случаите, когато просим вечни блага: прошка на греховете си, изправление на живота си и спасение за душите си. Защото за тези случаи, както ни е открито от словото Божие, важат думите: ”Тази е волята Божия: да бъдете осветени” (1 Солуняни 4:3[34]). Във всички останали случаи, когато се молим за земни неща, трябва да предоставяме получаването им на Божия Промисъл.

Много полезно ще ни бъде да научим и често да си казваме следната дивна молитва на великия светител Филарет Московски: ”Господи, не зная какво да прося от Тебе. Ти единствен знаеш, какво ми е потребно. Ти ме обичаш повече, отколкото аз съм в състояние да обичам себе си. Отче, дай на Твоя раб това, що аз сам не умея да изпрося! Не дръзвам да Те моля нито за кръст, нито за утеха, а само стоя пред Тебе. Моето сърце Ти е открито. Ти виждаш нуждите ми, които аз не съзирам. Погледни към мен и постъпи с мене по Твоята милост! Порази и излекувай, повали и издигни ме! Благоговея и стоя безмълвен пред Твоята света воля и пред непостижимите за мене Твои промислителни действия. Принасям се в жертва на Тебе и Ти се предавам. Нямам друго желание освен желанието да изпълнявам Твоята воля. Научи ме да се моля, и Сам Ти се моли в мене!”

Такава молитва, бликаща от дълбочината на сърцето, освен необходимото за земното ни съществуване, ще ни измоли от Бога най-велики блага, нужни за нашата душа и ще ни издигне до възможното за човека духовно съвършенство.

(Към девета глава Защо Бог често пъти не изпълнява молитвите ни?)

_________________________

*Из книгата Нашата молитва от архимандрит Серафим (Алексиев), С., 1993. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Протоиерей Іоаннъ Сергiевъ (Кронштадтскiй), Моя жизнь во Христе, т. ІІ, с. 195.

[2]. Пак там, т. І, с. 11.

[3]. Пак там, т. ІІ, с. 251.

[4]. Пак там, т. І, с. 10-11.

[5]. Пак там, т. ІІ, с. 250, 356.

[6]. Пак там, т. І, с. 62.

[7]. Пак там, т. ІІ, с. 251.

[8]. Пак там, т. ІІ, с. 8.

[9]. Пак там, т. ІІ, с. 96.

[10]. Пак там, т. ІІ, с. 109.

[11]. Св. Василiй Великiй, Подвижническiе уставы подвизающимся въ общежитiи и въ отшельничестве, гл. 1 (Творенiя, т. ІІ, Спб, 1911, с. 485-486).

[12]. Св. Исаакъ Сиринъ, Слова подвижническiя, слово 5-е, с. 37-39.

[13]. Св. Іоаннъ Златоустъ, О молитве, слово I (Творенiя, т. ІІ, кн.2, с. 832).

[14]. Св. Петръ Дамаскинъ, Творенiя, кн. 2, Кiевъ, 1902, с. 342.

[15]. Епископъ Игнатiй Брянчаниновъ, Отечникъ, СПб, 1880, с. 452.

[16]. Св. Іоаннъ Златоустъ, Толкованiе на св. Матθея Евангелиста, бесeда 82 (Творенiя, т. VII, кн. 2, с. 825).

[17]. Пак там.

[18]. Св. Григорiй Двоесловъ, Беседы на Евангелiя, кн. ІІ, СПб, 1860, с. 92-93.

[19]. Пак там, с. 91.

[20]. Епископъ Θеофанъ, Начертанiе христiанскаго нравоученiя, изд. 2-е, Москва, 1895, с. 377-378.

[21]. Св. Исаакъ Сиринъ, Слова подвижническiя, слово 55-е, с. 371.

[22]. Иннокентiй, Митрополитъ Московскiй, Указанiе пути въ Царствiе небесное, Москва, 1912, с. 39-40.
[23]. Епископъ Θеофанъ, Собранiе писемъ, вып. 4, письмо 705, Москва, 1899, с. 172.

[24]. Св. Исаакъ Сиринъ, Слова подвижническiя, слово 5-е, с. 43.

[25]. Цит. по Епископъ Игнатiй Брянчаниновъ, Отечникъ, СПб, 1880, с. 204.

[26]. Св. Василiй Великiй, Подвижническiе уставы подвизающимся въ общежитiи и въ отшельничестве, гл. 1 (Творенiя, т. ІІ, Спб, 1911, с. 487).

[27]. Св. Нилъ Синайскiй, Слово о молитве, § 147 (Добротолюбiе, т. ІІ, с. 224).

[28]. Пак там, § 21, с. 209.

[29]. Житiя святыхъ, мeсяцъ Октомврiй, день 9, Москва, 1864, с. 14 и сл.

[30]. Св. Іоаннъ Златоустъ, Творенiя, т. I, с. 780, 351; т. ІІІ, с. 222.

[31]. Протоиерей Іоаннъ Сергiевъ (Кронштадтскiй), Богопознанiе и самопознанiе, приобретаемыя изъ опыта, СПб, 1902, с. 101-102.

[32]. Цит. по “Святоотеческiя наставленiя о молитве и трезвенiи“, изд. 2-е, Москва, 1889, с. 136-137.

[33]. Св. Тихонъ Задонскiй, Объ истинномъ христiанствe, кн. 2, статья 3, гл. 5: О молитвe или призыванiи Бога (Творенiя, т. III, изд. 6-е, Москва, 1899, с. 103).

[34]. Пак там, с. 102.

Изображения – авторът архимандрит Серафим (Алексиев). Източник – Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5Cm

Advertisements

About Dragan Bachev

59 years old, born in Bulgaria. Works in the University of Sofia, Bulgaria, the Faculty of Theology.
Публикувано на Книги и тагнато, , , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s