Книгата Нашата молитва – Непрестанната молитва (пета глава)*

Архимандрит Серафим (Алексиев)

(Към предишната четвърта глава)

Глава пета

НЕПРЕСТАННАТА МОЛИТВА

Архимандрит Серафим АлексиевЖивотът ни на земята може да се оприличи на рисковано пътуване през тъмен вековен лес, дето се таят многобройни зверове и се крият разни опасности. Как ще се опазим невредими? И как ще стигнем до определената цел на пътуването си? – Необходимо е крайно изострено внимание и непрестанна усърдна молитва, за да не погинем насред пътя си. Вниманието, както и постоянната молитва ще привлекат върху ни Божията благодат, без която ние не можем да се избавим от дебнещите ни злини и да стигнем до жадувалата страна на спасението.

Като има предвид опасностите, посред които се движим, св. апостол Павел ни съветва: ”Гледайте, колко внимателно трябва да постъпвате: не като неразумни, а като мъдри” (Ефесяни 5:15). ”Непрестанно се молете!” (1 Солуняни 5:17). Но и Сам Христос ни учи да пребъдваме в неотстъпна молитва: ”Бъдете будни и се молете, за да не паднете в изкушение!” (Матей 26:41). За да ни покаже как трябва непрестанно да се молим, Господ ни е разказал притчата за вдовицата, която не давала мира на съдията, докато той не я удовлетворил (Лука 18:1-8).

Непрестанната молитва не е случайно предписание. Тя е неотделима част от християнския подвиг. По учението на св. отци, всички ние – и духовници и миряни – сме длъжни непрекъснато да бъдем във връзка с Бога. Ето какво казва св. Григорий Палама: ”Никой да не мисли, че само лицата, които имат свещен сан, и монасите са длъжни непрестанно да се молят, а не и миряните. Не, не! Всички ние, които сме християни, имаме задължение да пребъдваме всякога в молитва[1]”. Защото молитвата е светлина, а без светлина не можем нито да живеем, нито да се движим сигурно по пътищата. Св. Иоан Златоуст казва: ”Както слънцето е светлина за тялото, така молитвата е светлина за душата… Ако за слепия е беда да не вижда слънцето, колко по-голяма беда е за християнина да не се моли непрестанно и да не пуска чрез молитвата Христовата светлина в душата си[2].”

Някои ще възразят: как е възможно непрестанно да се молим? Ние имаме толкова други ежедневни задължения. Заети сме с работа, с която си изкарваме прехраната! Можем ли да се откажем от всичко това и да прекарваме цялото си време само в молитва?

Ще отговорим: непрестанната молитва не се състои в непрекъснато стоене пред иконите или в правене безбройно множество поклони, или в отказване от всеки полезен труд, или в постоянно произнасяне на молитвени думи. Не! — Тя се състои в молитвеното настроение, което може да бъде постоянно. Ако християнинът свикне правилно да се моли, той ще си създаде такова настроение чрез своите редовни молитвени упражнения. Към какво водят те, ако не към обикване на молитвата? Упражняващият се в достигане на истинската молитва стига всъщност до радостта на Богообщението, с която никаква земна радост не може да се сравни. Той е вкусил, колко е благ Господ (Псалом 33:9). Опитал веднъж от тази небесна радост, той постоянно се стреми към нея и гледа да не я загуби. Както услаждащият се от греховните радости мисли постоянно за тях и се стреми към тях, така и вкусилият от сладостите на молитвеното общение с Бога търси да поддържа това общение, все за Бога мисли и така си създава молитвено настроение. А това молитвено настроение е тъкмо непрестанната молитва. Тя е горене в любов към Бога, тя е топене на сърцето в огъня на Божията благодат. Тя е постоянна жажда за Бога. С такава жажда са се отличавали всички Божии угодници. Такава жажда е изпитал и св. пророк Давид, та е писал: ”Както кошута жадува за водни потоци, тъй и душата ми, Боже, копнее за Тебе!” (Псалом 41:2). Тази жажда не само може, но и трябва да бъде непрестанна. Тя е крайно нужна нам, защото е спасителна, за разлика от безразличието към Бога, което е пагубно.

Как св. апостоли, заети с толкова много грижи и трудове, са могли да осъществят непрестанната молитва? – При всички свои дела те мислели за Бога и постоянно общували със Спасителя. Каквото и да предприемали, те го вършели все с мисъл за Бога, все в името Божие. Именно това настроение на духа било тяхната непрестанна молитва[3].

По същия начин и св. цар Давид, отрупан с толкова много работа във връзка с управляване на държавата, е могъл да се моли непрестанно, както това е отразено в думите му: ”Винаги виждах пред себе си Господа, защото Той е от дясната ми страна; няма да се поклатя” (Псалом 15:8). Той е беседвал много често с Бога. Може да се каже, ежечасно е издигал ума си към небето. Това създало у него благословения навик постоянно, при всички поводи – и приятни, и неприятни – да беседва с Бога и от Него да чака помощ. ”На Тебе, Господи, се уповавам… по Твоята правда избави ме!” – вика той към Бога (Псалом 30:2). А в друг, свой псалом изповядва: ”Твърдо се уповавах на Господа, и Той се наклони към мене и чу моите вопли” (Псалом 39:2). Така с честите си молитвени въздишки Псалмопевецът придобил дара на непрестанната молитва.

Този дар можем и ние да придобием. И когато го придобием, ще разберем, че той не се състои в отклоняване от земните ни задължения, а в постоянна мисъл за Бога, в непрекъснато и неотстъпно желание – каквото и да вършим, да го вършим съобразно с Божията воля, а не против нея. Ако се упражняваме в непрестанна молитва, земните ни дела няма да страдат от това, а напротив, ще получат благословение от Бога и ще се извършват още по-благополучно с помощта на привлечената Божия благодат.

С оглед да привикнем към непрестанната молитва, св. отци ни съветват да се молим не с дълги, а с кратки молитви, но често. Св. Иоан Златоуст например казва: ”Молещият се не трябва да многослови, а да се моли постоянно, като прави кратки, но чести молитви с неголеми промеждутъци[4]”. Разбира се, това се отнася за частната молитва, а не за богослужебните последования, които са неприкосновени по силата на това, че са санкционирани от Църквата.

И епископ Теофан е против дългите, сухи и формални молитвени правила. Той препоръчва да четем съсредоточено и често по-къси молитвички, особено двадесет и четирите молитвени изречения на св. Иоан Златоуст, поместени в реда на вечерните молитви, както и други подобни на тях кратки молитвени възвания, които силно действат на сърцето ни, като възбуждат в него ”жива молитвена устременост към Бога[5]”. Според него, главното в молитвата е не количеството, а качеството. Епископ Игнатий Брянчанинов пише в същия дух: ”Достойнството на молитвата се състои единствено в качеството, а не в количеството. Количеството е похвално тогава, когато довежда до качество. Качеството винаги води към количество; но количеството води към качество, когато молещият се старателно се моли… Качеството на истинската молитва се състои в това – умът във време на молитва да пребъдва във внимание, а сърцето да съчувства на ума[6]!“

Непрестанната молитва може да се осъществи най-добре, след като човек е преминал от количествена към качествена молитва и е вкусил нейната сила и сладост.

Против възраженията, правени срещу непрестанната молитва, като невъзможна и несъвместима с ежедневните ни задължения, св. Тихон Задонски прекрасно изяснява: ”Да се молим всякога и непрестанно не означава това – всякога да четем псалми или написани молитви и да правим поклони, защото това е невъзможно. Всеки християнин има задължението да върши ежеднев- ните си занятия. Освен това умореното тяло се нуждае от почивка и сън. Да се молим всякога значи – често, при всяко начинание и дело, да издигаме към Бога своя ум, сърце и въздишка и да просим от Него милост, помощ и защита. Причината за непрестанната молитва е следната: понеже сатаната и неговите зли слуги по всяко време кроят коварства против нас и понеже плътта също постоянно похотства против духа, а ние не можем сами да се противим на тия врагове, затова трябва да се въоръжаваме против тях с молитва и с идващата чрез нея Божия помощ… Както си седим, стоим, ходим, почиваме и вършим нещо с ръцете си в уединение или в общество, можем да се молим. Защото всякога, на всяко място и във всички наши дела, и при ядене и пиене, и в богоугодни беседи можем да издигаме към Бога нашия ум и сърце, да Му разказваме със смирение и вяра нашите нужди и да просим милост от Него[7]”.

За да бъде вътрешната непрестанна молитва богоугодна, иска се да имаме покайно настроение и искрен стремеж към Бога. Тогава достатъчно ще бъде да казваме в сърцето си краткото обръщение: ”Господи Иисусе Христе, Сине Божи, помилвай ме грешния!” – и ние ще бъдем в молитвена връзка с Небето.

Ако пък сме заети с умствен труд или с такива занимания, които поглъщат всецяло вниманието ни и не ни позволяват да повтаряме в ума си дори кратката Иисусова молитва, тогава, имайки винаги в подсъзнанието си Бога и Неговото невидимо присъствие, можем отвреме навреме да издигаме сърцето си нагоре с помощта на тези две малки, но чудотворни молитвени думички: ”Господи, помилуй!” Що значат те? – Отец Иоан Кронщадски така ги обяснява: ”Това е вик на същество виновно и осъдено на смърт, което моли да бъде помилвано от разгневеното Правосъдие… вик на същество, което се кае и изявява твърдо намерение да се поправи и да започне нов живот. Това е вик на грешник, готов сам да помилва другите като получил безмерна милост от Бога[8]”.

Поради силното си покайно съдържание тази кратка молитвичка е много действена, когато се казва от сърце. Едно дълбоко въздъхване, свързано с нея, може да достигне Небето и да низведе до нас Божията милост. След това нека продължим работата си. По този именно начин е възможно да се молим и във време на работа, и във време на почивка, и в уединение, и в присъствието на други хора, и у дома си, и навън, и при здраве и при болест.

Някои християни при крайно тежка умора, или при боледуване често пъти не са в състояние да си казват молитвеното правило пред св. икони, те са принудени да се молят в леглото. Други пък, при някои особени обстоятелства трябва да си казват молитвата тайно, за да не бъдат забелязани от недоброжелателни очи. Поради това съвестта им все ги мъчи, и те се питат – не вършат ли грях с такава молитва, понеже не заемат външна благоговейна поза. Подобни смущения имал един немощен монах. Той извършвал молитвеното си правило в легнало състояние, тъй като имал болни крака. През целия ден той се упражнявал в непрестанна молитва все в същото положение. Посетен от един високо духовен старец, болният монах споделил с него ко- лебанията си. Старецът го успокоил, като му рекъл: ”Помниш ли какво е казано в Библията? – ”Синко, дай ми сърцето си!” (Притчи Соломонови 23:26 – по славянския превод). Там не е казано: ”Синко, дай ми краката си!” Това напълно успокоило монаха.

Блажената пък Синклитикия мъдро поучавала: ”Когато болест ни е повалила, не трябва да скърбим, че поради немощ и боледуване на тялото не можем да стоим на молитва и да пеем псалми. Защото всички телесни страдания служат за изкореняване на похотите. И постът, и земните поклони са ни предписани за побеждаване на грешните удоволствия. А че болестта потушава тези страсти, няма нужда да говорим. Чрез нея като чрез някакво силно и действено лекарство се уни- щожават гибелните им прояви. В това се състои истинският подвиг – да търпим при боледуване и да възнасяме благодарствени молитви към всеблагия Бог. Ако се лишим от зрението, нека понесем това без ропот; защото чрез ослепяването ние загубваме органите на ненаситността и същевременно чрез вътрешните очи получаваме благодатно просветление. Ако оглушеем, да бла- годарим на Бога, че сме загубили напълно суетния слух. Ако отслабнат ръцете ни, ние имаме вътре в себе си ръце, приготвени за борба с врага. Ако болест е разслабила цялото ни тяло, от това възниква здраве у вътрешния човек[9]”.

От тези мъдри мисли следва, че човек може да се моли непрестанно и като здрав, и като болен, и прав, и легнал. Търпеливото понасяне на всевъзможните тежки телесни повреди се равнява на благодатната непрестанна молитва, защото както безропотното търпение, така и усърдната молитва са устремени към една спасителна цел – усмиряване на страстите ни. Затова те имат еднаква стойност пред Бога. Болестите и причиняваните от тях телесни недъзи не пречат на непрестанната молитва, а напротив, могат понякога да я усилят, стига само душата на боледуващия да се стреми искрено към спасение в Христа.

Св. Василий Велики рисува на фона на ежедневието непрестанната молитва така: не само в думите да поставяме смисъла на молитвата, но преди всичко в душевното разположение, като се молим всякога, при всеки случай, от все сърце. ”Седиш ли на трапезата, моли се. Минала ли е нуждата от храна, не спирай да помниш Благодетеля. Обличаш ли дрехата си, удвои любовта си към Бога, Който ни е дал с какво да се обличаме… Отлетял ли е денят, благодари на Онзи, Който ни е дал слънцето, за да вършим дневните си работи. Нощта нека ти достави други поводи за молитва. Недей прекарва цялата нощ в сън. Не допускай половината от живота ти да стане безполезна поради сънно безчувствие. Напротив, нека бъде разделено твоето нощно време между съня и молитвата. По такъв начин непрестанно ще се молиш[10]”.

Светоотечески разбираната непрестанна молитва е не само възможна, но и необходима. Ако молитвата е – както някои правилно я наричат – ”дихание на душата”, тя трябва да бъде непрестанна, за да осигурява духовния ни живот. Както ние непрестанно дишаме, така трябва непрестанно и да се молим. Представете си, че някой ни каже: Непрестанно дишайте!” – Нима ще му възразим, че това ни е невъзможно, понеже сме заети с много други работи? Та нали непрестанното дишане е условие за нашето съществуване! То осигурява благополучното вършене и на другите ни работи! Обратното е невъзможно – да не дишаме постоянно! Докато има дихание в нас, ние сме живи. Престанем ли да дишаме, умираме. Следователно, искаш ли да живееш, дишай непрестанно! Това трябва да се каже и за молитвата.

Както за физическото ни здраве е нужно отвреме навреме да поемаме дълбоко въздух, така и за духовното ни здраве е необходимо в определени часове на денонощието да се молим задълбочено и по-усърдно. Това може най-добре да става сутрин след сън и вечер преди лягане, когато всеки християнин е длъжен да си казва утринните и вечерните молитви. Но и през деня човек трябва за съживяване на душата си да издига по-специално ума си и сърцето си молитвено към Бога. Преди и след всяко ядене християнинът трябва обезателно да се моли. Същото той трябва да прави преди и след всяка работа, както и при излизане от къщи и след връщане.

За физическото дишане е необходим чист въздух. Така и при молитвите си човек трябва да очиства духовната атмосфера около себе си от нечисти плътски помисли, от пагубни блудни желания, от небогоугодни чувства като злоба, гняв, гордост, омраза и мъст и от себеубийствени страсти като завист, осъждане на ближните, жестокост, злорадство и така нататък. Защото отровната атмосфера в душата отравя молитвата и убива полета ѝ.

За благодатните плодове от непрестанната молитва епископ Игнатий Брянчанинов пише: ”От непрестанната молитва подвижникът стига до духовна нищета (смирение). Приучавайки се да проси непрестанно Божията помощ, той постепенно престава да се уповава на себе си. Ако извърши нещо успешно, той вижда в това не свой успех, а Божия милост, за която постоянно моли Бога. Непрестанната молитва ръководи към усилване на вярата, защото непрестанно молещият се започва постепенно да усеща Божието присъствие. Това усещане може… да се разрасне и усили до такава степен, че окото на ума да вижда Бога и Неговите промислителни действия по-ясно, отколкото физическото око вижда веществените предмети в света… Непрестанната молитва унищожава лукавството…, въвежда човека в светата простота, отучва ума от разни небогоугодни мисли, от съставяне греховни планове за себе си и за ближните, ограничава го в смирени помисли… Който непрестанно се моли, загубва постепенно навика да се впуска в мечтателност, разсеяност и суетна загриженост. Най-накрая той може да стигне до онова детско чистосърдечие, което е заповядано от Евангелието. С непрестанната молитва се унищожава любопитството, мнителността, подозрителността. Оттук всички хора почват да ни се струват добри, а от такова сърдечно разположение към хората се заражда любов към тях. Който се моли непрестанно, пребъдва постоянно в Господа… и придобива страх Божи. Страхът го въвежда в чистотата, а чистотата в Господнята любов. Любовта към Бога пък изпълва своя храм с даровете на Духа[11]”.

”Представи си – пише друг автор, – че човек ежедневно би изпълнявал само тази Божия заповед – за непрестанната молитва; чрез нея той би изпълнил всички заповеди. Защото ако той би извършвал тази молитва непрекъснато, по всяко време, при всички свои дела и занятия, и би призовавал тайно Божественото име на Иисус Христос, макар отначало без душевна топлота и усърдие, макар и със себепринуждаване – той не би имал време за празни беседи, за осъждане на ближните, за празно пилеене часовете в чувствени греховни удоволствия. Всяка негова престъпна мисъл би срещала препятствие в ритмичното повтаряне на молитвата. Биха се съкратили или напълно унищожили многословието и празнословието. Всяка постъпка незабавно би се очиствала с благодатната сила на така често призоваваното Божие име. Честото упражняване на молитвата би отклонявало душата от греховни дела и би я привличало… към единение с Бога[12]!”

Ето такива са дивните плодове на непрестанната молитва. Колко много губи вярващият, като не се стреми да бъде непрекъснато в молитвено общение с Бога! В древност не само монасите, но и най-обикновените християни се упражнявали в непрестанна молитва. Чрез нея те са достигали голямо съвършенство. А днес не само обикновените миряни, но и мнозина духовни лица не знаят що е непрестанна молитва. Нещо повече – големият брой хора в нашия материалистически век не само са чужди на непрестанната молитва, но дори и никак не се молят. Защо е така? Защото считат молитвата за ненужна било поради своята духовна затъпялост, било поради загубата на всякаква вяра в Бога.

Нуждата да се молим не е физическа и принуждаваща, каквато е например необходимостта да дишаме. Бог ни е дал духовна свобода. Ние можем да се молим, ако желаем; но можем и да не се молим, ако не желаем. От нас зависи. Ала при това трябва да знаем, че който не се моли, умира за Бога, мъртъв е за духовния живот и не ще наследи въжделеното за духовно живите вечно Богообщение.

Бог така е устроил живота, че и без молитва ни дава необходимото за тукашното ни съществуване. От благата на Божията милост, разливана ежедневно във физическия свят, се ползват и онези, които се молят, и онези, които не се молят. Бог ”оставя Своето слънце да грее над лоши и добри, и праща дъжд на праведни и неправедни” (Матей 5:45). Но ако е така с физическите дарове, не е така с духовните. За последните молитвата е абсолютно необходима. Без молитва човек не може да расте духовно, да се обогатява с добродетели, да се издига в благодат и святост, да се приближава до своя Създател, нито да постигне вечно спасение на душата си.

Но молитвата омръзва – казват мнозина днес. Все същите думи да повтаряш, това е толкова отегчително! Човек не може да не се механизира от постоянните повторения и се превръща в автомат!

А яденето не омръзва ли? – ще попитаме ние. – Не е ли то все едно и също повтарящо се действие? Превръща ли ни то в автомати? Не! С какво да си обясним това? – С постоянния апетит. Щом човек има апетит, яде с удоволствие всеки ден, и то по няколко пъти на ден. И от яденето получава сила. Само когато му се загуби апетитът, яденето се превръща за него в мъчение. А кога загубва човек апетита си? – Когато е тежко болен. Давайте му тогава и най-хубави ястия, те ще му бъдат противни. Той не ще може да понася дори миризмата им.

Така е и с молитвата, тази дивна небесна храна за душата. Кога човек загубва охота да се моли? – Когато е духовно болен. Светците, тези здрави духом люде, са били ненаситни на молитва. И тя не ги е превръщала в автомати. Напротив, давала им е огромни морални сили, правила ги е от обикновени хора най-големи мъдреци и чудотворци и все повече и повече е увеличавала жаждата им за Богообщение. Всяка нова беседа с Бога ги услаждала безкрайно. Те бягали от шума, от суетата, даже от радостите на живота, за да могат непрекъснато да пребъдват в сладък разговор с Твореца. Те предпочитали молитвата пред яденето, пред съня и пред задоволяването на най-необходимите земни потребности, без да говорим за излишните удоволствия в живота. И те били съвършено прави, защото никаква земна храна, никакви земни занимания, та дори и най-възвишените, не могат да заменят молитвата и да дадат онези велики духовни блага, които тя доставя. Без молитвата не е възможно да станеш близък на Бога, чужд на греха, богат с добродетели, беден откъм пороци, слаб в злото и силен в доброто!

Днешният материалистично ориентиран човек е загубил охота да се моли, защото вярва в себе си, а не в Бога; надява се на себе си, а не на Бога; обича себе си, а не Бога; угажда на себе си, а не на Бога. Неверието, угаждането и робуването на всевъзможните страсти – ето пружините на неговия живот. В своята отдалеченост от Бога той гине духовно. Неохотата му да се моли доказва неговото дълбоко духовно заболяване. Как може да му се помогне?

Телесната болест се лекува с отиване при лекар и взимане на предписаните лекарства. Болестта на душата – греховността – се лекува с отиване при изповедника и приемане, след надлежна изповед, на предписаните от него духовни лекарства. Такива лекарства са: отказване от греховете, въздържане занапред от всяко зло, постене, подвизаване в бдителност и чистене на лошите мисли, пазене на сетивата от грях, даване милостиня, занимаване с духовни четива, често беседване с Бога, ходене на църква, честа искрена изповед и особено – приемане на св. Причастие, което не напразно е наречено от св. Игнатий Богоносец ”лекарство на безсмъртието[13]” . Употребилият с вяра и смирение тези дивни лекарства непременно оздравява и пак добива охота да се моли.

(Към шеста глава Как да се молим, когато сме хладни?)

_________________________

*Из книгата Нашата молитва от архимандрит Серафим (Алексиев), С., 1993. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Цитат по „Умное деланiе. О молитве Іисусовой”, с. 44.

[2]. Св. Іоаннъ Златоустъ, О молитве, слово I, Творенiя, т. ІІ, кн. 2, с. 831.

[3]. Епископъ Θеофанъ, Собранiе писемъ, вып. 4, письмо 555, с. 8.

[4]. Св. Іоаннъ Златоустъ, О молитве, слово II. Творенiя, т. ХІІ, кн. 2, с. 489.

[5]. Епископъ Θеофанъ, Письма къ разным лицамъ…, с.356, 333.

[6]. Епископъ Игнатiй Брянчаниновъ, Сочиненiя, т. ІІ, с. 163.

[7]. Св. Тихонъ Задонскiй, Объ истинномъ христiанстве, кн. 2. Творенiя, Москва, 1899, с. 104-105.

[8]. Протоиерей Іоаннъ Сергiевъ (Кронштадтскiй), Моя жизнь во Христе, т. ІІ, с. 200.

[9]. Древнiй Патерикъ, гл. 7, Москва, 1900, изд. 3-е, с. 116-117.

[10]. Св. Василiй Великiй, Беседа 5 на память муч. Іулитты, Творенiя, т. ІІ, СПб, 1911, с. 111.

[11]. Епископъ Игнатiй Брянчаниновъ, Сочиненiя, т. ІІ, изд. 2-е, 1886, с. 194-195.

[12]. „Умное деланiе. О молитве Iисусовой“, с. 263.

[13]. Творенiя мужей апостольскихъ. Посланiя св. Игнатiя Богоносца, гл. 201, с. 37, Владимiрова, Словакiя, 1943 г.

Изображение – авторът архимандрит Серафим (Алексиев). Източник – Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5Bw

Advertisements

About Dragan Bachev

59 years old, born in Bulgaria. Works in the University of Sofia, Bulgaria, the Faculty of Theology.
Публикувано на Книги и тагнато, , , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s