Книгата Нашата молитва – Що е молитвата? (първа глава*)

Архимандрит Серафим (Алексиев)

(Към предишната част (Увод)

Глава първа

Що е молитвата?

Архимандрит Серафим АлексиевЧовекът е една загадка. В него по непостижим начин Бог е съчетал две противоположни неща – тялото и душата. Тялото с присъщите му качества е видимо, а душата е невидима. Но макар и невидима, тя съществува. В това ние непосредствено се убеждаваме от проявите ѝ. Всеки знае, че човекът има ум, въображение, чувства, воля, съвест, памет и други още духовни свойства от нематериален характер. Тeзи свойства сами свидетелстват за своя нематериален носител – душата. Те са свързани с нея и са немислими без нея, тъй както проявите на тялото са свързани с него и са невъзможни без него. По тяло човек прилича на животните, а по душа – на безплътните Ангели. В душата се крие Божият образ у човека. Словото на Господа говори за външен и вътрешен човек. Външният е телесният, видимият човек, а вътрешният – духовният, невидимият, или, както се изразява св. апостол Петър, ”скритият човек на сърцето” (1 Петр. 3:4). Подчертавайки двойствеността на човека, св. апостол Павел пише: ”Макар външният ни човек и да тлее, но вътрешният от ден на ден се подновява” (2 Коринтяни 4:16).

Създаден с тяло и душа, човекът е предназначен за два свята – за видимия и за невидимия. Външният човек – видимият, физическият, е временен, както е временен и целият физически свят, а вътрешният, духовният човек, е вечен, както е вечен и невидимият свят, според думите на великия Апостол на езичниците, който пише: ”Видимото е временно, а невидимото – вечно. Знаем, че когато земното наше жилище, тая хижа, се разруши, ние имаме от Бога дом на небесата, жилище неръкотворно, вечно” (2 Коринтяни 4:18; 5-1).

Телом ние сме свързани с физическия свят, а духом сме във връзка с духовния свят. Тялото ни, затворено в себе си, не би било в състояние да влиза в допир с околния свят, ако не беше снабдено по дивен начин от премъдрия Създател с онези чудни пет сетива, които го правят способно да възприема заобикалящата го действителност. Така, ако нямахме очи, ние не бихме могли да виждаме светлината, нито предметите. Ако нямахме уши, не бихме знаели нищо за света на звуковете. Ако нямахме обоняние, осезание и вкус, бихме били лишени от възприятията, съответстващи на тези усещания. Така и душата не би имала възможност да влиза в допир с духовния свят, с който е сродна, ако не бяха ѝ дадени отличителните за нея духовни ”сетива“, сведени в трите ѝ основни прояви: ума, чувството и волята. Чрез ума тя познава Бога, чрез сърцето Го чувства, а чрез волята се стреми към Него.

По-конкретно:

1.Умът прави душата способна да възприема истината за невидимия и непостижим Бог и да вярва в Него. С ума си тя разбира, че както всяка сътворена вещ си има своя причина, така и светът като цяло си има своя Причина, която е Всемогъщият и Преблаг Творец. Този ум ѝ подсказва още, че тя самата не би съществувала, ако не бе я сътворил по Свой образ Бог, Който е Дух (Иоан 4:24).

2.Чрез сърцето, разбирано не физически, а в духовен смисъл, душата изпитва високо религиозни усещания и вълнения, като страх Божи, благоговение, любов към Бога, благодарност, радост в Светия Дух, печал по Бога, съкрушение, дълбоко разкаяние при неизпълнение на Божиите заповеди и други.

3.Волята прави душата годна да се стреми към доброто, да проявява копнеж по Бога, дейно да се връща към Него след всяко греховно отдалечаване, да взима свети решения, да насилва себе си за борба с присъщите ѝ страсти, да предприема разни подвизи и да върви целенасочено, съзнателно и упорито към крайната цел на земния живот – душеспасението (1 Петр. 1:9).

Петте сетива на тялото са подобни на някакви тайнствени вратички, чрез които ние влизаме в допир с видимата действителност. А трите основни качества на душата – умът, чувството и волята – са същински духовни прозорци, които, стига да не са замърсени, правят достъпен за душата невидимия мир. Молитвата пък е средство, чрез което се впрягат свойствата на душата за влизане в общение с Бога и с духовния свят. Оттук е ясно каква роля в духовния живот на човека играе молитвата. Тя е онази дадена ни от Бога благодатна възможност, чрез която ние раздвижваме дивните сили и способности на душата и се издигаме към духовното небе. Чрез молитвата ние получаваме от Бога, според вярата си, милостите Му, растем духом и се приближаваме все повече и повече както до своя Спасител, така и до своето спасение.

Молитвата мобилизира всички дарби на душата – и ума, и чувството, и волята. Който се моли, той насочва ума си към Бога, изпълва сърцето си с благоговейни чувства и стои с цялата покорност на волята си пред Законодателя Бога, бидейки готов да изпълнява всичко заповядано от Него.

В прекрасната книга “Умное делание. О молитве Іисусовой”, съставена от Валаамския игумен Харитон, четем: ”Молитвата е обръщане на ума и мислите ни към Бога. Да се молиш, значи да стоиш с ума си пред Бога, с неуклонна мисъл да гледаш към Него в благоговеен страх и упование[1]”.

Молитвата е онази чудна нишка, която ни свързва с нашия Създател, като обръща нашия духовен поглед към Бога и Божия взор – към нас. Чрез молитвата Бог, Всемогъщият, прави за нас не само достъпно, но и ежеминутно повторимо чудото на общението със Себе Си. Той ни е дал молитвата, защото ни обича. Чрез нея Той ни свързва с ангелския свят. Чрез нея се създава онова единение на душата с Бога, при което ние се приобщаваме с небесната благодат и ставаме по-добри. Във време на молитва не само ние стоим пред Бога, но и Той, Вездесъщият, Всемогъщият, Триединният, стои невидимо пред нас и както Сам е обещал, идва в нас (Иоан 14:23), влиза в сърцата ни и ги изпълва, според вярата и усърдието ни, със Своите благодатни милости.

Приснопаметният праведник св. Иоан Кронщадски прекрасно казва: ”Когато се молиш на Отца и Сина и Светия Дух – на Единия Бог в Троица, не Го търси вън от себе си, но Го съзерцавай в себе си като Такъв, Който живее в тебе, Който те прониква съвършено и те познава. – „Не знаете ли, че вие сте храм Божий, и Духът Божий живее във вас?” (1 Коринтяни З:1б). – ”Ще се поселя в тях и ще ходя между тях; ще им бъда Бог” (2 Коринтяни 6:16[2]).

Както в хубав пролетен ден живите цветя разтварят чашките си, за да пият слънчева светлина, така и при истинската молитва живите души разтварят тайниците на сърцата си, за да се приобщят към Божиите небесни милости. Чрез молитвата те се освежават и изпълват с духовна сила. Как точно се извършва това, си остава непонятна тайна. Но който се е молил истински, той от опит знае, че при напрегнатата, усърдна и сърдечна молитва душата получава много радост и утеха. Резултатът от молитвата показва, че някаква чудна, неземна, благодатна сила е влязла в молещото се сърце. Бремето от греховете е разтоварено, умиление блика, сълзите текат, на душата е леко и човек е преизпълнен с любов, кротост, смирение, мир и безкрайна благодарност към Бога. aserafim1Колкото по-напрегнато човек се моли, толкова повече покой получава. Колкото по-силно чувство го владее по време на молитвата, толкова повече Божествена светлина го озарява. Колкото с по-голяма тревога той разгръща пред Създателя болките си, страданията си и немощите си, толкова повече мир се излива над него. При истинска молитва, без сам да подозира това, човек просиява и почва духовно да благоухае. При смиреното му коленичене неговите най-благородни сили и заложби се проявяват в неочаквана красота. Той получава прошка и сам е готов да прости. Над него се излива любов и той започва да обича и онези, които преди е мразел. В душата му навлиза някаква неземна радост и сладък покой и той с преизпълнено сърце слави Бога за благостта Му и благодари за милостите Му. Плаче с радостни сълзи и се вижда окъпан от тях. Когато стане от молитва, той чувства блаженство, като че ли е бил на духовен пир.

Разбира се, не при всяка молитва и не с всеки молещ се става това, защото има и разсеяни молитви, и небрежни просители. Молитвата е показател за състоянието на вярващия. Тя е барометърът на духовния живот. Има ли искрена молитва – има духовен живот. Няма ли истинска молитва – няма духовен живот. Ако молитвата е на ниска степен, това свидетелства за ниско духовно ниво. Ако молитвата е по-съвършена, това свидетелства, че душата се е издигнала над своите слабости и все повече напредва в добродетелите.

Светите отци високо са ценели молитвата, упражнявали са се денонощно в нея, възпявали са я като майка на добродетелите и са ѝ посвещавали най-възвишените си мисли в поученията си. Няма праведник, който да е постигнал святост без молитва. От древност и до днес всички спасяващи се прибягват към молитвата. Нейното значение за духовния живот е изтъквано от отделните Божии угодници по различен начин. Но всички те – колкото и различни да са думите, образите и сравненията, с които си служат – са напълно единодушни в убедеността, че молитвата е толкова необходима за духовния ни живот, колкото въздухът – за физическия.

Отец Иоан Кронщадски, като използва катехизическото определение на митрополит Филарет Московски, че ”молитвата е издигане на ума и сърцето към Бога”, вдъхновено я описва така: ”Молитвата е съзерцание на Бога, дръзновена беседа на творението с Твореца, благоговейно стоене на душата пред Него…, забравяне заради Него всичко окръжаващо, храна за душата, въздух, светлина, животворна топлина, очистване на греховете, благо Христово иго и Негово леко бреме. Молитвата е постоянно съзнаване на нашата немощ, или духовна нищета, освещаване на душата, предвкусване на бъдещото блаженство…, небесен освежителен дъжд, който напоява и оплодотворява почвата на душата…, очистване и освежаване на духовния въздух, просветляване на лицето, веселие на духа, златна верижка, свързваща творението с Твореца; бодрост и мъжество при всички скърби и изкушения в живота…, успех в делата…, утвърждаване на вярата, надеждата и любовта. Молитвата е дружба с Ангелите и светците, които отвека са угодили на Бога. Молитвата е изправление на живота, майка на сърдечното съкрушение и на сълзите, силна подбуда към милосърдни дела, безопасност за живота, унищожаване на страха пред смъртта, пренебрегване на земните съкровища, желание за небесни блага, очакване на всемирния Съдия, на общото възкресение на мъртвите и на живота в бъдещия век. Тя е усилено старание за избавяне от вечните мъки, непрестанно просене на милост от Небесния Владика… Молитвата е отваряне място в сърцето за Пресветата Троица, както е казано: ”Ще дойдем при него и жилище у него ще направим” (Иоан 14:23[3]).

Св. Иоан Лествичник също възпява с вдъхновени думи величието, благородството и могъществото на молитвата. По неговите слова, които свободно предаваме, тя е духовно общение с Бога, средство за придобиване прошка, благодат и спасение, мост за благополучно преминаване вълните на изкушенията, извор на всички добродетели, храна за душата, просвещение за ума, секира, която отсича всяко отчаяние, богатство на вярващите, съкровище на смирените, майка на благодатните сълзи, защото те при молитва се раждат, и същевременно дъщеря на сълзите, понеже колкото повече умиление нахлува в душата на молещия се със сълзи, толкова повече се усилва молитвеният подвиг[4]. Като дава тези и подобни на тях определения на молитвата, св. Иоан Лествичник заключава, че молитвата е ангелско занимание, радващо душата.

Прекрасен химн на молитвата е изпял и св. Григорий Нисийски. Според него ”молитвата е предпазна стража на целомъдрието…, обуздаване на високомерието, очистително средство против злопаметството, премахване на завистта, унищожаване на неправдата, изправление на нечестието. Молитвата е сила на тялото, обилие в семейството…, вярност в съпружеството, оръжие на пътуващите, страж на спящите, смелост на будните, плодородие на земеделците, спасение на плаващите. Молитвата е… почивка на отрудените, ободряване на скръбните, удовлетворение на радващите се, утеха на плачещите, венец на встъпващите в брак, тържество в деня на рождението, погребален саван за умиращите. Молитвата е събеседване с Бога, съзерцание на невидимото, несъмнена увереност в желаното, равночестност с Ангелите, преуспяване в доброто, побеждаване на злото, изправление на съгрешаващите, наслаждаване от настоящето, осъществяване на бъдещето[5]”.

Не по-малко възторжени определения на молитвата дава св. Иоан Златоуст. По неговите думи ”молитвата е светлина за душата, истинско познаване на Бога, посредница между Бога и хората, лекар на страстите, цяр против болестите, мир за душата, небесна пътеводителка…, насочена към самия свод на небето. Тя… духовно разсича въздуха… минава сонма на звездите, отваря вратите на небето, възлиза по-високо от Ангелите…, и като се издига над цялото творение, приближава се до недостъпната Троица. Там тя се покланя на Божеството, там се удостоява да бъде събеседница на Небесния Цар…, там изявява своите желания и получава дарове, надвишаващи цялата видима природа. Молитвата е свещен пратеник към Бога, тя весели сърцето, успокоява душата, събужда страха от наказанията, желание за наследяване на Небесното Царство и учи на смиреномъдрие… С една реч, украсява човека с всичко добро и покрива душата му с разни добродетели като с разноцветно покривало[6]!“

Сам Господ Иисус Христос, според св. Иоан Златоуст, е показал предимството на молитвата пред другите благородни прояви на душата с това, че отдалечавайки се от градовете, от селата и от собствените Си ученици, ”оставал заради молитвата в пустинни места (Лука 5:16; 9:10), та далеч от всеки човешки шум и метеж всеотдайно да се занимава в тишина с нея[7]”.

Всички св. отци единодушно учат, че молитвата е най-висша привилегия на човека, понеже го свързва с Бога; че тя е чудотворен ключ, който може да отключва Божията небесна съкровищница; че тя е дивен дар Божи за отпадналия от Бога човек.

Чрез молитвата грешникът, колкото и нещастен, колкото и окаян, може да влезе в общение с безкрайно Светия и Всесъвършен Бог, да се покае пред Него и да изпроси за себе си милост и пощада.

Чрез молитвата вярващият може да изкаже пред Твореца чувствата си, мъките си, грижите си, нуждите си – и да получи подкрепа.

Чрез молитвата подвижникът може да засвидетелства пред Бога обичта си, както и да Му изяви преклонението си и възторга си.

Чрез молитвата облагодетелстваният може да излее преизпълнената си със свещена признателност душа и да благодари на Небесния си Благодетел за всички Негови милости.

(Към втора глава (Различни видове молитви)

_________________________

*Из книгата Нашата молитва от архимандрит Серафим (Алексиев), С., 1993. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1].“Умное деланiе. О молитве Іисусовой“, изд. Валаамскаго монастыря, 1936, с. 14.

[2]. Протоиерей Іоаннъ Сергiевъ (Кронштадтскiй), Моя жизнь во Христе, т. ІІ, изд. 5-е, Москва, 1899, с.250-251.

[3]. Пак там, с.234-235.

[4]. Св. Іоаннъ Лествичникъ, Лествица, степень 28, § 1, Москва, 1862, с.389-390.

[5]. Творенiя святаго Григорiя Нисскаго, частъ І, Москва, 1861, с.384-385.

[6]. Творенiя святаго отца нашего Іоанна Златоуста, О молитве, т. ІІІ, кн. 3, СПб, 1906, с.984.

[7]. Пак там.

Изображения – авторът архимандрит Серафим (Алексиев). Източник – Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5yE

Advertisements

About Dragan Bachev

59 years old, born in Bulgaria. Works in the University of Sofia, Bulgaria, the Faculty of Theology.
Публикувано на Книги и тагнато, , , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s