ПОКАЯНИЕТО КАТО БОГООЗАРЕНО СЕБЕПОЗНАНИЕ*

Иоан Корнаракис

На равнището на богозареното себепознание покаянието е автентично и богоугодно, когато човек се връща в себе си, тъй като грехът е именно излизане от себе си.Иоан КорнаракисВсеки малък или голям грях е процес и акт на отстъпление на човека от неговото истинско към неговото лъжливо аз. Особено в случая на християнина тези два „аз”-а изпъкват и се отличават, когато той се предава на греха. Когато този човек, кръстен „в Христос”, извърши греха, той преминава прага на своето поробване спрямо похотите на вехтия човек на греха.

Християнинът е освободен от вехтия човек чрез Тайнството Кръщение, но той отново става роб на бащата на греха – дявола, когато съгрешава и съживява в себе си вехтия човек на греха. Дяволът го сваля и избавя от кръста на негова смърт, на който бил разпнат и умрял при Тайнството Кръщение, по думите на св. апостол Павел, когато вехтият човек на греха бива разпнат и умира чрез троякото потапяне и изваждане от водата в смъртта и Възкресението на Христос.

Връщането на християнина, който извършва греха и живее под властта на дявола, прави необходимо покаянието, в рамките на Тайнството Покаяние, за да може той да се върне в своето реално и истинско аз, в човека на Тайнството Кръщение. В човека, който се е облякъл в Христос, станал е нов човек и в своето духовно пътуване към своето охристовяване се съзижда и израства „в Христос”.

Господ описва накратко духовния и душевен процес на връщането на грешния човек към неговото истинско аз в притчата за блудния син.

Върховният израз, който излязъл от ума на блудния син в това негово критично преживяване, когато се оказал сътрапезник на свинете, изразът „Татко, съгреших против небето и пред тебе” представлява изповядване на неговия реален грях. Неговият реален грях не бил блудството. То било последица. Отстъплението от Баща си и самоволното себеопределяне на идеала на неговото съществуване бил именно грехът на блудния син, чрез който той отпътувал и се отдалечил от бащинския дом.

В действителност блудният син първо се отдалечил от самия себе си. Той „излязъл” от своето истинско аз и влязъл в мрака на своето лъжливо аз, в удобното пространство на греховните помисли за свободен живот, далеч от бащинския дом в послушание и изпълняване на заповедите. Там, в това пространство, в него се породили „визиите” за безгрижния начин на живот, с възможности за удовлетворяване на разнообразните похоти, материални наслаждения и забавления. Той създал в себе си вътрешна система от сложни размисли и решения сред неудържимата свобода и очаквания за безкраен живот във веселие и луда наслада; тоест похоти и искания, които неговият бащински дом не удовлетворил и не открил за него „истинските” красоти на този свят.

Кой би могъл да се противопостави на този млад човек, който е жаден, но и обременен с непреодолимото желание да осъществи всичко, което намислил, и който без никакво отлагане копнее да започне своето пътуване? Кой би могъл да възпрепятства неговото начинание и с какви аргументи? Нима чрез насилственото преобръщане на неговата насъщна мечта за примамлив живот? Как може да стане това и от кого?

Въпреки цялата негова система от помисли, размисли, желания и планове за бъдещо наслаждение – система, която безвъзвратно властвала в ума на този млад и блуден човек в началото на неговото пътуване – сега, в края на неговото блудство, било нужни само няколко рожкови и компанията на свинете, за да се разпадне тази система като един лош сън!

Рожковите и компанията на свинете функционирали като мощен екзистенциален дразнител, който предизвикал завръщането на блудния син в неговото истинско аз. „Дошъл в себе си”. Той се върнал в своето истинско аз от бащинския дом и тогава се покаял! Той се покаял за пропиляването на своя живот в една лъжлива мечта, в една самозаблуда.

Очевидно е, че тук истинското покаяние означава отхвърляне и неодобрение на този начин на мислене, на тази житейска позиция, на тази система от помисли и размисли, които конституират гибелния за човека начин на живот. И особено за християнина.

Преподобни Марк Подвижник, значим учител на духовния живот, в свое изключително съчинение, посветено на покаянието, обобщава делото на покаянието в три главни заповеди. Според него покайващият се човек е длъжен „да очиства помислите си” „непрестанно да се моли” и „и да понася идващите скърби”.

Трите заповеди имат своята тежест и принос за осъществяването на покайното дело в духовния живот на вярващия. Всяка една заповед възпълва другите две и всички заедно съдействат по богоугоден начин за реалното осъществяване на покаянието.

Първата заповед, според която делото на покаянието, тоест на покайващия се човек, е „да очиства” своите помисли, отговаря напълно на главната черта на покаянието на блудния син; отхвърлянето и неодобрението на системата от помисли и размисли, похоти и очаквания и визиите за греха, който бил материализиран в отпътуване на сина от бащинския дом, от бащинското осиновение.

След като първо „дошъл” в себе си, той си спомнил кой е, спомнил си бащинския си дом и своя Баща. Тогава той разрушил и „вдигнал” във въздуха цялата система от помисли на „сърцето” на греха. Той забравил цялата тази система на своите юношески мечти, защото го поразил споменът за своя Баща!

Тогава той казал „Ще стана и ще отида при баща си и ще му река: татко, съгреших против небето и пред тебе, и не съм вече достоен да се нарека твой син; направи ме като един от наемниците си” (Лука 15:18). Той се завърнал в себе си и отново открил аксиологическото превъзходство на бащинското осиновение пред измамната мечта в материални наслади и земни блага с качество на рожкове. Той променил своя ум, тоест покаял се и отново получил благословенията на бащинското осиновение.

Следователно, „очистването на помислите” е първият стадий от влизането на вярващия в пространството на покаянието. Чрез премахването на греховните помисли той се освобождава от плена на греха. Тогава покайващият се човек прави своята първа революционна стъпка срещу този плен. Какво обаче може да бъде продължението?

Преподобни Марк Подвижник увещава към ново усилие за по-дълбок покаен труд. Той го описва в своите съчинения и това усилие представлява обобщение на дълбокото покайно влизане в сърцето на греха; в причината или причините на греха.

„Съгрешил си? Не обвинявай деянието, а мисълта. Защото, ако умът не беше предшествал, тялото нямаше да го последва[1]”. Когато вършиш грях, не обвинявай самата постъпка и недей да я изкарваш като причина за твоя грях, тъй като грехът те е съблазнил. Ако умът не е заченал желанието за греховната постъпка, тялото нямаше да извърши греха. Тоест налице е пълно приковаване на мисълта в отхвърлянето на постъпката, но без „връщане” към помисъла (който е нравственият извършител) и така вярващият се задоволява в лъжеусещането за покаяние. Помислите, мислите и размислите конституират работилницата за изработване на греха. Тялото просто се подчинява на исканията и заповедите на ума.

„Мнозина скърбят за греховете, но с техните причини изобщо не се занимават[2]”. Много вярващи и ние самите скърбим за нашите грехове и ни боли от това. Въпреки това ние не се занимаваме с причината за греха. Навярно чувстваме, че нашата скръб е достатъчна, за да увери нашата съвест, че сме се покаяли. Скърбя и плача за греховете си, но е възможно, според много разсъдливия и опитен духовен „аналитик” св. Марк, да се радвам за причините на моя грях. Разбира се, странно и невероятно е съжителството между сълзите за извършването на греха и приятните чувства към причината за самия грях!

Странно, да! Но е истинско предвид конфликтния характер на човешката психика и нейни разриви. Във всеки случай скръбта за извършването на греха и приятното чувство спрямо причините или мотивите на греха са характерни елементи на един доброволен или недоброволен процес на лицемерие, който, така или иначе, открива и разкрива типа на нашето покаяние.

„Не казвай, че не искам, а (ми) идва. Защото, дори да не си в неведение за това, ти обичаш неговата причина[3]”. Преподобни Марк не забравя известното твърдение съгреших без да го искам. Нямах такова намерение, нито го помислих. Той увещава: не казвай, че не искам да съгреша, а грехът ми идва отвътре, защото дори да знаеш, че това искаш, ти непременно обичаш причините за извършването на греха.

Чрез подчертаването на фактора „причина” на греха преподобни Марк иска да насочи мисълта на вярващия към усилието за себепознание. Към диалога на вярващия с това, което става в неговия вътрешен душевен свят, за да не попадне в примките на лъжеусещанията за духовен живот.

Свети Василий Велики[4], богоозарен познавач на „скритите места” на човешката душа, спрямо подобни твърдения за недоброволния или неволния характер на греха, отбелязва: този, който бива подтикван, без да го иска, към някакъв грях, трябва да знае, че до този момент е бил пленник на някой друг предварително съществуващ в него грях, за който е работил доброволно и сега от този предварително съществуващ грях бива примамен и се увлича в неща, които не иска. Това наблюдение на св. Василий Велики разтърсва из основи всяко твърдение за неволния характер на греха, тъй като буди съмнение доколко един смятан за недоброволно извършен грях е наистина недоброволен. Следователно, как човек да е сигурен (особено духовният изповедник), че смятаните от теб за недоброволни грехове наистина са недоброволни, а не са издънки и последици от предварително съществуващата в теб нагласа към извършването на греха поради вътрешното потискане на доброволния и желан от теб грях.

Освен мненията на преподобни Марк и на св. Василий, на тези двама духовни отци на Църквата по отношение на привидно недоброволния грях, съществуват и някои принципи на човешкото поведение, които съвременната психология изтъква и които утвърждават, че всеки човек има не само съзнателна воля, но и несъзнателна, която функционира като последица от несъзнателни душевни процеси, които именно предизвикват винаги активните душевни разриви и конфликти. Човек често е окованик на своята несъзнателна душевност. Факт, който отците също осъзнават и затова увещавали и увещават към усилието за себепознание. Ако себепознанието не е твой спътник, няма да можеш да разбереш покаянието (тоест нужно е богоозарено себепознание в Светия Дух).

Преподобни Нил Подвижник съветва „познай себе си преди всичко друго. Нищо не е по-болезнено, по-трудно. Когато познаеш себе си, тогава ще можеш да познаеш Бога и да възприемеш с ума си делата на Сътворението[5]”. Себепознанието се подчертава като предпоставка за богопознанието.

Св. Максим Изповедник знае, че себепознанието е среща с истинското аз и затова съветва „този, който не се е съединил със себе си, подвизавайки се срещу своите страсти, не може да се съедини с Бога, колкото и дарби Той да му даде” . Борбата срещу зараждането на страстите във вярващия засяга на първо място покаянието. Покаянието очиства душата от сквернотата на греха и постоянно отваря проходи за доближаване до нашето истинско аз. Стига само покаянието да бъде непрестанното дихание на душата до смърт!

В своето съчинение за покаянието преподобни Марк Подвижник[6] подчертава тази истина, а именно, че сме длъжни да се покайваме до смърт. „Може да се подвизаваме в покаяние до мига на нашата смърт, но дори тогава не сме направили дължимото за нашето спасение. Тъй като нищо не е достойно за царството небесно, затова, както се храним и пием, говорим и слушаме, точно така по естествен начин сме длъжни да се покайваме… Този, който казва, че покаянието вече не е нужно, не може да има смиреномъдрие”… Господ също определил покаянието да бъде до смърт, а този, който твърди, че преди смъртта си няма нужда от покаяние, Той го определя като нарушител на Неговата заповед „Покайте се, защото приближи царството небесно!”. Постоянно и винаги се покайвате!

И тъй, покайвате се, постоянно се покайвате! Това увещание на св. Иоан Кръстител и неговото повторение от Господ налага необходимостта от покаянието в личния живот на вярващия, особено когато пристъпва към Тайнството Св. Евхаристия. Господ изтъква покаянието като основна предпоставка и условие за пристъпване към св. Причастие в Тайнството Евхаристия!

превод Константин Константинов

__________________________________

Източник – http://sveticarboris.net. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Περί νόμου πνευματικοῦ, ρκ, PG 65, 920.

[2]. Περί των οιομένων εξ έργων δικαιοῦσθαι, PG 65, 940.

[3]. Περί νόμου πνευματικοῦ, PG 65, 924.

[4]. Αρχή των ῆθικών, Ορος ΚΓ, PG 31, 741.

[5]. Επιστολων βιβλίον τρίτον, PG 79, 536.

[6]. Περί μετανοίας, PG 65, 980-81.

Изображение – авторът Иоан Корнаракис. Източникhttp://sveticarboris.net.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5vR

Advertisements

About Dragan Bachev

59 years old, born in Bulgaria. Works in the University of Sofia, Bulgaria, the Faculty of Theology.
Публикувано на Лекции и тагнато, , , , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s