РАЯТ И АДЪТ СПОРЕД ПРАВОСЛАВНАТА ТРАДИЦИЯ*

Професор протоиерей Георги Металинос

Priest MetallinosНа последната неделя от Великия пост „ние възпоменаваме Второто и нетленно идване на нашия Господ Иисус Христос“. Изразът в Синаксариона „ние възпоменаваме“ потвърждава, че нашата Църква като Тяло Христово пресъздава в своето поклонение Второто Пришествие на Христос като „събитие“, а не само като нещо, което е исторически очаквано.

Причината е, че чрез Светата Евхаристия ние се съединяваме с небесното царство, с мета-историята. Именно в тази православна перспектива се подхожда към предмета на рая и ада.

В Евангелията (Матей, глава пета) се споменава „царство“ и „вечен огън“. В този откъс, който е цитиран в литургията тази неделя, „царството“ е божественото предназначение и цел за човечеството. „Огънят“ е „приготвен“ за дявола и неговите ангели (демони), не защото Бог желае това, но защото те нямат покаяние (тоест не желаят да се обърнат, да преосмислят и да участват в изкуплението). „Царството“ е „приготвено“ за тези, които останат верни на Божията воля. Несътворената слава е Раят (“Царството“). „Вечният огън“ е адът (стих 46). В началото на историята, Бог кани човека в рая, в общение с Неговата несътворена Благодат. В края на историята, човекът трябва да се изправи пред двете – раят и адът. Ние ще видим по-нататък какво означава това. Но ние подчертаваме, че това е един от главните въпроси на вярата – то е „философския камък“ на православното християнство.

1.Споменаването на рая и ада в Новия Завет е често. В Лука 23, 43, Христос казва на разбойника на кръста: „Днес ще бъдеш с Мен в рая“. Обаче разбойникът също също има предвид рая, когато казва: „Спомни си за мен, Господи… в Твоето Царство“. Според Теофилакт Български (PG 123, 1106): „защото разбойника беше в рая, с други думи, в царството“. Апостол Павел (2 Коринтяни 12:3-4) казва, че още в този живот е бил „отнесен в рая и чух неизразими думи, които е невъзможно за човек да повтори“. В Откровение четем: „На победителя ще дам да яде от дървото на живота, което е в рая на Моя Бог“ (2:7). А Аретас от Цезария тълкува: „раят се разбира като блажен и вечен живот“ (PG 106, 529).

Рай, вечен живот, царство на Бога – всичко това е свързано.

Споменаване на ада: Матей 25:46 (“във вечно мъчение“), 25:41 (“вечен огън“), 25:30 (“външната тъмнина“), 5:22 (“място на огън“), 1 Иоан 4:18 (“… защото страхът съдържа мъчение“). Тези са начините, които изразяват това, което имаме предвид под „ад“.

2.Раят и адът не са две различни места. Такава идея е идолопоклонническа. Вместо това те означават две различни състояния (начини или състояния на съществуване), които произлизат от същия несътворен източник и се усещат от хората като две различни преживявания.

По-точно, те са едно и също преживяване с изключение на това, че са преживявани различно от човека в зависимост от неговото вътрешно състояние. Това преживяване е виждането на Христос в несътворената светлина на Неговата божественост, Неговата слава. От момента на Неговото Второ Пришествие, през цялата вечност, всички хора ще виждат Христос в Неговата несътворена светлина. Това е когато „тези, които са вършили добри дела по време на живота си ще възкръснат за живот, докато тези, които са вършили зло през живота си ще възкръснат за осъждане“ (Иоан 5:29). В присъствието на Христос, човечеството ще бъде разделено (като „овци“ и „кози“ от Неговата дясна и лява страна). С други думи, те ще бъдат разделени на две отделни групи: тези, които ще принадлежат на Христос като рай (“превъзходно добро, сияещо“) и тези, които ще гледат на Христос като ад (“всепоглъщащ огън“, Евреи 12:29).Priest Metallinos 3Раят и адът са една и съща реалност. Това е показано при изобразяването на Второто Пришествие. От Христос извира огнена река. Тя сияе като златна светлина в горния си край, където са светиите. В долния си край, същата река е огнена. В тази част на реката са изобразени демоните и непокаяните (“никога покаялите се“ според химна). Ето защо в Лука 2:34 четем, че Христос стои „за падане и възкресение на мнозина“. Христос става възкресение в земния живот за тези, които Го приемат и следват начините, дадени за изцеление на сърцето. За тези, които Го отхвърлят обаче, Той става тяхно отделяне и техен ад. Според светоотеческите свидетелства, св. Иоан Стълпник от Синай казва, че несътворената светлина на Христос е „всепоглъщащ огън и озаряваща светлина“. Св. Григорий Паламас (E.P.E. II, 498) отбелязва: „Казано е, че Той ще ви кръсти със Светия Дух и с огън: с други думи чрез озаряване и съд, в зависимост от склонността на всеки човек, който сам си донася това, което заслужава.“

На друго място, в „Есета“, (P. Christou Publications, т.2, стр. 145): „Светлината на Христос, независимо, че е една и достъпна за всички, не е възприемана еднакво, а различно.“

Следователно, раят и адът не са награда или наказание (осъждане), а начинът по който ние лично преживяваме виждането на Христос, в зависимост от състоянието на нашето сърце. Бог не наказва всъщност, въпреки че с възпитателни цели, Писанията споменават наказание. Колкото по-духовен става някой, толкова по-добре може да схване езика на Писанието и Светата Традиция. Човешкото състояние (чист-нечист, покаян-непокаян) е факторът, който определя приемането на Светлината като рай или ад.

3.Антропологическият въпрос в православието е да даде на човека вечно да гледа Христос като рай, а не като ад; човекът да участва в Неговото небесно и вечно Царство. Тук е мястото, където виждаме разликата между християнството като православие и различните други религии. Другите религии обещават определено „блажено“ състояние веднага след смъртта. Православието обаче не е търсене на блаженство, а лекарство за болестта на религията, както късния отец Иоан Романидис практично учи. Православието е открита болница с история (един „духовен лазарет“, според св. Иоан Хрисостом), който предлага изцеление (катарзис) на сърцето с цел достигането на теосис – единственото желано предназначение за човека. Това е посоката, която толкова подробно е описана от отец Иоан Романидис и преподобни митрополит на Нафпактос, Хиеротеос /Влахос/; това е изцеление на човечеството, както е преживяно от всички светии.

Това е значението на живота в Тялото Христово, Църквата. Това е причината за съществуването на Църквата. Св. Григорий Паламас, в четвърто слово за Второто Пришествие казва, че предвечната воля на Бога за човека е „да намери място във величието на Божественото царство“ – да достигне теосис. Това е целта на сътворението. И той продължава: „Но дори Неговият божествен и таен кеносис, Неговото теантропично поведение, Неговите изкупителни страдания и всяко отделно тайнство (с други думи, цялото Христово дело на земята), всички бяха чрез провидението и всезнанието Божии предопределени за тази цел.“Priest Metallinos 24.Важната реалност обаче е, че не всички хора отговарят на поканата на Христос и затова не всеки участва по същия начин в Неговата несътворена светлина. Това учи Христос в притчата за богаташа и Лазар (Лука, глава 16). Човек отказвайки предложението на Христа (което е хула срещу Светия Дух, защото в Светият Дух ние приемаме призива на Христос). Това е „никога покаялата“ се личност, за която се пее в химна. Бог „никога не носи враждебност“, както отбелязва блажения Хризостом; ние сме, които ставаме Негови врагове; ние сме тези, които Го отхвърляме. Непокаялият се човек става демонизиран, защото той е избрал това. Бог не го желае. Св. Георги Паламас казва: „…защото това не беше Моята предсъществуваща воля; Аз не ви създадох с тази цел; Аз не приготвих кладата за вас. Този неугасващ огън беше предопределен за демоните, които носят непроменящия се характер на злото, към чието собствено непокаяно мнение вие бяхте привлечени.“ „Съобитаването със злите ангели е доброволно“ (четвърто слово за Второто Пришествие). С други думи, това е нещо свободно избрано от човека.

И богаташът, и Лазар гледаха една и съща реалност, тоест Бог в Неговата несътворена светлина. Богатият човек достигна Истината, виждането на Христос, но не можеше да участва в него както Лазар. Бедният Лазар получи „утеха“, докато богаташът получи „мъчение“. Думите на Христос към хората, все още живеещи в този свят, че те „имат Моисей и пророците“, означават, че ние нямаме извинение. Защото ние имаме светии, които са достигнали теосис и които ни призовават да се издигнем по техния път в живота така че ние също да достигнем теосис като тях. Следователно, ние заключаваме, че избралите злите пътища (като богаташа) са без извинение.

Нашето отношение към ближния е индикация за вътрешното ни състояние и това ще бъде критерия на Съдния Ден по време на Христовото Второ Пришествие (Матей, глава 25).Това не означава, че вярата или човешката вярност към Христос е обезценена; вярата е естествено предусловие, защото нашето отношение един към друг ще покаже дали имаме Бог в нас или не.

Първата неделя от Триодиона, предшестваща Великия пост е за осмисляне на отношенията ни с ближните. На първата от тези недели външно благочестивият фарисей оправдава себе си и принизява бирника. На втората неделя старият брат (повторение на очевидно благочестивия фарисей) е огорчен от спасението на своя брат. По същия начин, външно благочестив, той има фалшива набожност, която не дава плод в любовта. На третата неделя, тези състояния достигат до Христовия съд и са определени като достатъчни за осъждане във вечния огън.

5.Преживяването на рая или ада е отвъд думите или чувствата. Това е една нетварна реалност, а не тварна. Латинците са измислили мита, че и раят, и адът са сътворени реалности. Мит е, че проклетите няма да бъдат способни да гледат Бога; точно както „отсъствието на Бог“ също е мит. Латинците също така разбират огньовете на ада като нещо създадено. Православната традиция е останала вярна на твърдението на Писанието, че проклетите ще виждат Бога (както богаташа от притчата), но ще Го усещат и възприемат като „всепояждащ огън“. Латинските схоластици възприемат ада като наказание и лишаване от осезаемо виждане на Божествената същност. От библейска и светоотеческа гледна точка обаче, под „ад“ се разбира човешкия провал в съдействието (синергия) с Божествената Благодат с цел достигане до просветляващо виждане на Бога (което е рай) и неегоистична любов (1 Коринтяни 13:8): „любовта… не изисква никаква взаимност“). Следователно, няма такова нещо като „Божие отсъствие“, а само Негово присъствие. Ето защо, Неговото Второ Пришествие е страшно (О, какъв час ще бъде тогава“, пее Църквата). Това е неопровержима реалност, към която православието е перманентно ориентирано („очаквам възкресението на мъртвите…“).

Проклетите – тези, които са закоравили сърцата си като фарисеите (Марк 3:5: „в закоравяването на сърцата им“) – вечно ще усещат кладата на ада като тяхно спасение! Така е, защото тяхното състояние не е податливо на никаква друга форма на спасение. Те също са „финализирани“ – те са достигнали края на техния път – но само праведните (искрено благочестивите) достигат края като изкупени личности. Останалите финишират в състояние на проклятие. „Спасението“ за тях е адът, защото по време на живота им те са търсили само удоволствие. Богаташът в притчата „се наслаждавал в богатствата си“. Бедният Лазар без оплакване изтърпял „всяко страдание“. Апостол Павел обяснява това (1 Коринтяни 3:13-15): „Работата на всеки, независимо каква е, ще бъде опитана чрез огън. Ако работата на някого издържи теста, тогава каквото са построили, ще бъде съответно възнаградено. Ако работата на някого изгори от огъня, тогава той ще претърпи загуби; той ще бъде спасен, макар чрез огън.“

И праведните, и непокаяните ще минат през нетварния „огън“ на Божественото присъствие, само че един ще мине неповреден, докато друг ще бъде изгорен. Той също ще бъде „спасен“, но само по начина, по който се преминава през огън. Ефтимиос Зигавинос (ХІІ век) отбелязва по този повод: „Бог като огън, който озарява и осветява чистите, и изгаря и засенчва нечистите.“ А Теодоритос Киру пише относно това „спасение“: „Човек също е спасен чрез огън, бидейки изпитан чрез него, точно както когато някой преминава през огън. Ако има подходящо защитно облекло, той няма да бъде изгорен, иначе той може да бъде „спасен“, но ще бъде обгорен!“

Следователно, адският огън няма нищо общо с латинското „чистилище“, нито е сътворен, нито е наказание или е междинно състояние. Гледище като това е всъщност прехвърляне на личната човешка отговорност върху Бога. Но отговорността е изцяло наша лична дали ще приемем или отхвърлим спасението, изцелението, което ни е предложено от Бога. „Духовната смърт“ е гледането на нетварната светлина, на Божествената слава, като клада, като огън. Свети Иоан Хризостом в неговата девета проповед върху 1 Коринтяни отбелязва: „Адът е безкраен… грешниците ще бъдат доведени в нескончаемо страдание. Защото да бъдат „изгорени изцяло“ означава: „И той (Павел) казва, че означава това: че той (грешникът) няма да бъде изгорен, както неговите дела, в нищото, но той ще продължи да съществува, но вътре в огъня. Следователно той смята това за свое „спасение“. Защото е обичайно за нас да казваме „спасен в огън“, когато имаме превдид материали, които не са напълно изгорени.“

Схоластичните схващания и интерпретации, които чрез Дантевия „Ад“ са се разпространили в нашия свят, имат за последица възникването на идолски концепции. Пример за това е разделянето на рая и ада като две различни места. Това се е случило, защото те не са различавали между тварното и нетварното. Еднакво погрешно е и отричането на вечността на ада, с мисълта за „възстановяване“ на всичко или концепциите около идеята за Bon Dieu. Бог наистина е „добър“ (Матей 8:17), защото Той предлага спасение на всеки: („Той желае всички да бъдат спасени…“ 1 Тимотей 2:4). Обаче думите на нашия Господ, слушани на погребална служба са страшни: „Аз не мога да върша нищо от само себе Си; както чувам; така съдя, и Моят съд е честен“ (Иоан 5:30).

Подобно изфабрикувана е и концепцията за теодицеята, която е приложима в този случай. Всичко (цялата отговорност) е абсолютно вменена само на Бога, без да се вземе под внимание човешкото съработничество (синергия) като фактор в изкуплението. Спасението е възможно само в рамката на съработничеството между човека и Божествената благодат. Според блажения Хризостом, „абсолютно всичко е Божие; Той обаче остави нещо мъничко за нас.“ Това „нещо мъничко“ е нашето приемане на Божествената покана. Разбойникът на кръста беше спасен „като използва ключовата молба „спомни си за мен“…!“

Идолопоклонническо е и схващането, че Бог е разгневен срещу грешника, докато по-рано споменахме, че Бог „никога не показва враждебност“. Това е юридическо виждане за Бога, което също води до перспективата за гледане на епитимиите в изповедите като форми на наказание, а не (епитимията) като лекарство, като средство за изцеление.

6.Тайната на рая-ада също се изпитва чрез живота на Църквата в света. При светите тайнства се осъществява участие на верните в Божествената благодат, така че благодатта да може да бъде действена в живота ни по време на нашия път към Христос. Особено чрез Светата Евхаристия несътвореното (Свето Причастие) става или рай или ад вътре в нас, в зависимост от нашето състояние. Преди всичко нашето участие в Светото Причастие е участие или в рая или в рая, в нашето собствено време и място. Ето защо ние умоляваме Бога преди приемането на Светото Причастие, да направи скъпоценните Дарове „не като осъждане или проклятие“ вътре в нас, но „за изцеление на душата и тялото“, не за „осъждение“.

Ето защо участието в Светото Причастие е свързано с целия духовен път в живота на верните. Когато ние приближаваме Светото Причастие неизчистени и непокаяни, ние сме осъдени (изгорени). Светото Причастие вътре в нас става „ад“ и „духовна смърт“ (виж 1 Коринтяни 11:30). Не защото то се превръща в тези неща, наистина, но защото нашата собствена нечистота не може да приеме Светото Причастие като „рай“. При положение, че Светото Причастие е наречено „лекарство за безсмъртие“ (св. Игнатий Богоносец, ІІ век), при него се случва същото, както с всяко лекарство. Ако нашият организъм няма предпоставките да абсорбира лекарството, тогава то ще произведе странични ефекти и може да убие, вместо да излекува. Отговорността не е в лекарството, но в състоянието на нашия организъм. Трябва да се подчертае, че ако ние не приемаме християнството като терапевтичен процес и неговите свети тайнства като духовно лекарство, тогава ние отиваме към „религиозност“ на християнството; с други думи, ние го идолизираме. И за нещастие възприемането на християнството като „религия“ е често явление.

Освен това, времето на този живот се оценява в светлината на двойния критерий за рай-ад. „Търсете първо Царството на Бога и Неговата праведност“ ни учи Христос (Матей 6:33). Св. Василий Велики в „Към младежа“ казва: „Всичко, което правим, е подготовка за другия живот“. Нашият живот трябва да бъде постоянна подготовка за нашето участие в рая – нашето общение с Нетварния (Иоан 17:3). Всичко започва във времето на този живот. Ето защо апостол Павел казва: „Ето, сега е подходящо време. Ето, сега е ден за спасение“ (2 Коринтяни 6:2). Всеки момент от нашия живот е от спасителна важност. Ние или печелим вечността, вечното общение с Бога, или го губим. Ето защо източните религии и култове, които проповядват прераждане, нараняват човечеството: те фактически прехвърлят проблема на други (несъществуващи разбира се) животи. Проблемът обаче е, че всеки от нас има само един живот, независимо дали сме спасени или осъдени. Ето защо Василий Велики продължава: „Ние трябва да заявяваме, че нещата, които ни водят към живот трябва да бъдат ценени и търсени с цялата наша сила; а онези, които не ни водят в тази посока трябва да пренебрегваме като неща без стойност.“ Такива са критериите за християнски живот. Християнинът продължително избира това, което подпомага спасението му. Ние печелим рая или го губим и свършваме в ада още сега, в настоящия живот. Ето защо св. апостол Иоан казва: „Защото Бог не изпрати Сина на света да съди света; но за може светът да се спаси чрез Него. Този, който вярва в Него не е осъден, но този, който не вярва е осъден вече, защото не е повярвал в Името на единородния Божи Син“ (Иоан 3:17-18).

Следователно, работата на Църквата не е да „изпраща“ хората в рая или в ада, но да ги подготви за окончателния съд. Работата на клира е терапевтична, а не морализаторска или формираща характера, във временния смисъл на думата. Целта на терапията, предложена от Църквата, не е да създаде „полезни“ граждани и изобщо „използваеми“ индивиди, но граждани на небесното (нетварно) царство. Такива граждани са изповедници и мъченици и истински верни, светии.

В какво и къде каним хората? В Църквата като (духовна) болница/терапевтичен център или само в една идеология с етикет „християнство“? Много често ние се борим да си осигурим място в „рая“, вместо да се борим да бъдем изцелени. Ето защо ние се фокусираме върху ритуалите, а не върху терапията. Но без аскеза (духовно упражнение, аскетичен живот, действия за лечение), поклонението не може да ни освети. Благодатта, която се излива от тях остава бездейна в нас. Православието не дава никакви обещания да изпрати човечеството в някакъв вид рай или ад; но то има силата – както се вижда от нетленните и чудотворни реликви на нашите светии (нетленност=теосис) – да подготви човека, така че той да може завинаги да гледа Нетварната Благодат и Царството на Христос като Рай, а не като Ад.

Превод от английски: Надя Димитрова
______________________________

Източник – http://zadrugata.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения – авторът професор протоиерей Георги Металинос. Източник – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5tc

Advertisements

About Dragan Bachev

59 years old, born in Bulgaria. Works in the University of Sofia, Bulgaria, the Faculty of Theology.
Публикувано на Догматическо богословие и тагнато, , , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s