Молитвата като безкрайно творчество (първа част)*

Архимандрит Софроний (Сахаров)

Elder-SophronyМолитвата е безкрайно творчество, по-висше от всяко изкуство или наука. Чрез молитвата ние влизаме в общение с безначалното Битие. Или иначе казано, по този канал в нас навлиза животът на Самосъщния Бог. Молитвата е акт на върховна мъдрост, на превъзхождаща всичко красота и достойнство. Молитвата е свято упоение за духа ни. Но пътищата на това творчество са сложни. Хиляди пъти ще изпитваме ту пламенен стремеж към Бога, ту повторно отпадане от Неговата Светлина. Често и по различен начин ще усещаме неспособността на ума ни да се издигне към Бога.

Понякога ще стоим сякаш на ръба на безумието и с болка в сърцето ще изповядваме на Бога бедственото си състояние: „Ти си ми дал заповед да обичам, и аз я приемам с цялото си същество. Но ето, че не намирам в себе си сила за такава любов… Ти си Любов. Затова Сам Ти дойди и се всели в мене, и изпълнявай в мене всичко, което си ни заповядал, понеже заповедта Ти безмерно ме превъзхожда… Умът ми изнемогва, опитвайки се да Те постигне. Духът ми не може да проникне в тайните на Твоя живот… Искам във всичко да изпълнявам Твоята воля, но дните ми изтичат в неразрешими противоречия… Страхувам се да не Те изгубя, заради злите помисли в сърцето ми; и този страх ме разпъва… Дойди и ме спаси, мене, потъващия, така както си спасил Петър, дръзнал да тръгне към Тебе по морските води[1]”.

Понякога ни се струва, че действието на молитвата е твърде бавно, несъразмерно на краткото ни съществуване, и от гърдите ни се изтръгва вик: „Побързай!”. Господ не винаги откликва веднага на нашия зов. Той оставя душата, както плода на дървото, да бъде изгаряна от слънцето, брулена от студените и силни ветрове, да бъде измъчвана от жажда или да понася поройни дъждове. Но ако не изпуснем от ръце края на ризата Му, ще дочакаме добър резултат.

Трябва да пребиваваме в молитва колкото се може по-дълго време, така че Неговата непобедима сила да проникне в нас и ни направи способни да противостоим на всички разрушителни влияния. И когато тази сила нарасне, в нас ще възсияе радостта от надеждата за окончателна победа.

Молитвата непременно ще възстанови в нас онова божествено дихание, което Бог вдъхнал в лицето на Адам и той станал ״жива душа[2].” Възроден чрез молитвата, духът ни започва да се удивява пред великата тайна на Битието. Необикновен възторг като могъщ поток залива ума ни: „Битието! Каква чудна тайна е то… Как е възможно то?… Дивен е Бог, дивно е и Неговото творение”. Тогава ще проумеем дълбоко смисъла на Христовите думи: „Аз дойдох, за да имат (хората[3]) живот, и да имат в изобилие[4]”. В изобилие! Да, това наистина е така.

Но отново ще повторим: този живот е необичаен така, както е необичайно и цялото учение на Господа: ״Огън дойдох да туря на земята, и колко бих желал да беше вече пламнал[5]!” Всички ние, Адамовите синове, трябва да преминем през този небесен огън, който изгаря корените на смъртоносните страсти. Иначе не ще видим превръщането на Огъня в Светлината на новия живот, защото в нашето падение горенето предхожда просветлението, а не обратното. Затова нека да благословим Господа и за изгарящото действие на Неговата любов.

Ние все още много неща не знаем и все пак, макар и донякъде[6], и сега ни е известно, че няма друг път освен този, за да станем „синове на възкресението[7]”, синове Божии, за да царстваме заедно с Единородния Син. Колкото и болезнен да е процесът на нашето възсъздаване, през каквито и мъчения, а понякога и агония, да ни превежда Бог, всичко накрая ще бъде благословено. Ако постигането на научна ерудиция изисква дълги години напрегнат труд, то несравнимо по-дълъг и напрегнат труд е необходим за придобиването на молитвата.

Когато Евангелието и посланията станат наша ежедневна реалност, започваме ясно да виждаме колко наивни са били предишните ни представи за Бога и живота в Него. Премъдростта на даденото ни Откровение е тайнствена: то далеч надхвърля човешкото въображение. „Око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало това, що Бог е приготвил за ония, които Го обичат [8]”. Дори най-лекото докосване от Божия Дух е слава, която не може да се сравни със съдържанието на живота без Бога.

Истинската молитва, която ни съединява с Всевишния, не е нищо друго освен светлина и сила, слизащи върху нас от небесата. По своята същност тя надхвърля земния план. В този свят няма източник на енергия за такава молитва. Ако се храня добре, за да е силно тялото ми, плътта ми започва да се бунтува, нуждите ѝ нарастват и тя няма желание да се моли. Ако смирявам плътта чрез прекомерен пост, за известно време болезненото въздържание създава благоприятна почва за молитва, но след това тялото изнемогва и отказва да следва духа. Ако общувам с добри хора, случва се да изпитам душевно удовлетворение, а понякога и да получа нов психологически или интелектуален опит, но твърде рядко порив за дълбока молитва. Ако съм надарен умствено за сериозна научна работа или художествено творчество, успехът ми става повод за тщеславие и не мога да намеря дълбините на сърцето си[9] – мястото на духовната молитва. Ако съм материално богат и съм зает с това да използвам свързаната с богатството власт, да осъществявам идеите си, да задоволявам естетическите си или душевни желания, то душата ми не може да възходи към Бога така, както сме Го познали чрез Христос. Ако отида в пустинята, отричайки се от имуществото си, то и тогава съпротивата на всички космически енергии парализира молитвата ми. И така до безкрай.Истинската молитва към истинския Бог е общение с Духа Божи, Който се моли в нас. Той ни дава да познаваме Бога; Той издига духа ни в състоянието на съзерцаване на вечността. Молитвеният акт, като дадена свише благодат, надхвърля земното ни естество и затова среща съпротивата на тленното ни тяло, неспособно да възходи до сферата на духа; съпротивява се и разумът ни, безсилен да вмести безкрайността, разтърсван от съмнения, отблъскващ всичко, което превъзхожда неговото разбиране. На молитвата се противопоставя и социалната среда, в която живеем, тъй като животът ѝ е организиран според други, диаметрално противоположни на молитвата, цели. Молитвата не търпят още и духовете на омразата. Но само тя, молитвата, възражда тварния свят от падението му, преодолявайки неговата закостенял ост и инерция чрез огромното напрежение на духа ни в следване на Христовите завети.

Трудна е борбата за молитвата. Състоянията на духа ни се променят: понякога молитвата тече в нас като могъща река, а друг път сърцето сякаш пресъхва. Но нека всяко намаляване на молитвената сила в нас трае възможно най-кратко. Да се молиш, често означава да изповядваш пред Бога бедственото си състояние, безсилието, унинието, съмненията, страховете, мъката, отчаянието – с една дума всичко, свързано с условията на нашето съществуване. Да изразяваш това, без да търсиш изящни изрази или логическа последователност… Нерядко този начин на общуване с Бога става начало на молитвата-разговор.

Понякога ще бъдем във вълните на Божията любов, която поради наивност ще възприемаме едностранчиво – като наша любов към Бога. Така се случваше с мене: не дръзвах да си помисля, че безкрайно великият Творец на всичко съществуващо може да обърне внимание на мене, нищожния и противния. Тогава казвах: ״О, да беше възможно да ме обичаш така, както Те обичам аз… Виждаш ли как сърцето ми Те жадува ден и нощ? Склони към мене; яви ми Лицето Си; направи ме такъв, какъвто искаш да видиш създадените от Тебе; такъв, какъвто Ти, Пресвети, можеш да ме приемеш и обичаш…” Не знаех какво говоря[10]; не смеех да си помисля, че Той Самият се моли в мене.

Съзерцанието на светостта и смирението на Бога поразява душата, и тя с огромно благоговение вътрешно Му се покланя в любов. Понякога такава молитва преминава във виждане на нетварната Светлина.

След тези посещения Бог временно ни оставя, за да се научим да разпознаваме даровете, които произхождат от Него. Богооставеността поражда странно усещане. На младини бях художник (страхувам се, че и досега той не е умрял докрай в мене). Този природен дар беше част от мен. Можеше да се изморя, да нямам сили за работа или вдъхновение, но знаех, че художническият дар е моя същност. Но когато Бог ни остави, усещаме някакво пропадане в самото битие; и душата не знае – ще се върне ли някога Онзи, Който си е отишъл. По Своята природа Той е друг, различен от мене. Той се скри и аз останах празен; и тази страшна празнота преживявам като смърт. С идването Си Той ми яви нещо прекрасно, мило на сърцето, надхвърлящо и най-дръзкото въображение. А ето, че отново съм в състоянието, което преди ми се струваше нормално и задоволително, но сега то ме ужасява – изглежда ми прекалено животинско, скотско… Въведен бях в дома на великия Цар; разбрах, че съм сроден Нему, а ето, че отново не съм нищо освен бездомен скитник.архимандрит Софроний (Сахаров)Чрез промяната на тези състояния познаваме разликата между природните дарове и онези, които ни се дават като благоволение свише. Чрез покайната молитва бях удостоен с първото посещение, чрез молитва, но още по-гореща, се надявам да Го върна. И Той наистина идва. Често, и дори в повечето случаи, Той променя начина на Своето идване. Така непрестанно се обогатявам със знания на равнището на Духа: дали в страдание, или в радост, но аз израствам. Нараства и способността ми да пребивавам по-дълго време в тази неведома преди сфера.

Дръж здраво ума си в Бога и ще дойде момент, в който безсмъртният Дух ще докосне сърцето ти. О, това докосване на най-Светия от светите. То с нищо не може да се сравни: то отнася духа ни в областта на нетварното Битие; ранява сърцето с любов, различна от онова, което хората обикновено мислят с тази дума. Светлината на тази любов се излива върху цялото творение, върху целия човешки свят през всички хилядолетия на неговото съществуване. Тази любов може да се усети с физическото сърце, но по своята природа тя е духовна, несътворена, защото изхожда от Бога.

Животворящият Дух Божи ни посещава, когато сме в състояние на смирена отвореност за Него. Той не насилва свободата ни. Той ни обгръща със Своята нежна топлина; доближава се до нас така тихо, че може да не Го забележим веднага. Не бива да очакваме, че Бог ще влезе в нас със сила, без съгласието ни. О, не, Той уважава човека, смирява се пред него: Божията любов е смирена. Той ни обича не снизходително, а така, както нежна майка обича болното си дете. Когато отворим сърцето си за Него, се появява непреодолимо силното чувство, че Той ни е „близък”, и душата се прекланя Нему в умиление и любов.

Божията любов, която е дълбинният характер на живата вечност, не може да не страда в този свят. На сърцето, смекчено от подвига и посещенията на благодатта, се дава да живее, макар и отчасти, Христовата любов, която обгръща цялото творение с безкрайно състрадание към всичко съществуващо. Сега аз съм пленник на Христа Бога. Познах, че съм извикан за живот от нищото; по своята природа човекът е нищо. Но въпреки това, очакваме от Бога състрадание и уважение. И изведнъж Той, Всемогъщият, ни се открива в Своето неописуемо смирение. Това видение умилява душата, поразява ума, и ние неволно се покланяме пред Него. Но колкото и да се стремим да Му се уподобим в смирението, виждаме, че сме безсилни да достигнем Неговата абсолютност.

Христовото смирение е всепобеждаваща сила. В своето понизяване и служение на човека то не познава унижението: то неизменно остава божествено велико по своята същност. Изразено с човешки думи, то ни се струва противоречиво. Смирението е атрибут на любовта на Бога. В своята отвореност към творението тя кротко приема всички рани от създадените от Него.

Виждането на Бога изправя човека пред необходимостта вътрешно да се самоопредели по отношение на Твореца. По своята същност всяко наше действие неизбежно или ни доближава до Бога, или, обратното, ни отдалечава от Него. Затова всяко начинание трябва да вършим със страх, който се нарича страх Божи. Душата се страхува не само от очевидно лошото дело, но и от мисълта, която може да оскърби Светия Дух, Когото е възлюбила. Дистанцията между нас и Бога е неописуемо голяма. Виждаме, че сме недостойни за най-Светия от светите; сърцето ни се съкрушава от мъчителното съзнание за собствената ни нищета. Но постепенно разбираме, че именно това явление е начало на приближаването до Бога. Първата заповед на блаженствата – „Блажени бедните духом[11]“ – сякаш органично ни води към следващите степени: плача, кротостта, глада и жаждата за правда, милосърдието, чистотата на сърцето, към първото живо усещане за нашето богосиновство. Всичко това ни води до остър сблъсък със света на страстите, до разрив с онези, които не търсят Царството на правдата; до гонения, обиди, злословие и прочее. А когато духът на християнина достигне връхната точка в съпротивата си срещу духа на този свят, тогава животът на Христовия последовател се превръща в разпятие, макар и на невидим кръст. Този период е изключително страшен и заедно с това спасителен: чрез вътрешните страдания на духа ни, често свързани и с външните обстоятелства, се побеждават страстите, преодолява се властта на този свят над нас, и дори на смъртта: започва уподобяването ни на разпнатия Христос.

Но и на тази висша степен трябва да запазим смирението на духа. Самият опит ще ни покаже, че щом усещането за „нищета” се замени от самодоволство, цялата скала на духовното ни възхождане пропада и „домът ни остава пуст[12]”: Бог вече не е с нас. Така ще бъде, докато сърцето не се смири отново и не започне с болка да зове към Бога. Чрез тази смяна на преживяванията душата познава тайната на пътищата за спасение; тя се бои от всичко, което противоречи на смирението; молитвата ѝ се очиства; умът и сърцето не се стремят към нищо друго, не желаят нищо освен Бога. Чрез молитвата от цялото същество у човека се влива силата на нов живот. По-нататъшното възхождане е начало на познанието за формата на неземното Битие.

Земното ни съществуване е обусловено от времето и пространството. Но какво всъщност е ВРЕМЕТО? Възможни са различни определения: времето е „мяс- то“ на нашата среща с Твореца; времето е процес на осъществяването на Божия замисъл за творението: „Моят Отец досега работи, и Аз работя[13]”. Творението все още не е завършило: ״…ходете, докле имате светлината, за да ви не обгърне мрак; а който ходи в мрака, не знае къде отива. Докле имате светлината, вярвайте в светлината, за да бъдете синове на светлина[14]”. На всеки от нас е дадено някакво „свое време” – кратко, но достатъчно за да намери спасение. Творческата идея на Бога в творението получава своето осъществяване: „у Бога няма да остане безсилна ни една дума[15]”. На Голгота, умирайки, Господ казал: ״СВЪРШИ СЕ[16]!”… Ще дойде друг момент, когато отново ще бъде казано нещо подобно; за това пише в Апокалипсиса: „И Ангелът… дигна ръка към небето и се закле в Оногова, Който живее вовеки веков… че не ще вече да има ВРЕМЕ[17]”.

Докато живеем в това „греховно тяло” и следователно в този свят, аскетическата борба с „греховния закон”, действащ в плътта ни, няма да спре[18]. Виждайки, че не можем да преодолеем тази смърт със собствени усилия, изпадаме в известно отчаяние за спасението си. Колкото и да е странно, но на нас ни е необходимо да преживеем това тягостно състояние – да го преживеем стотици пъти, така че то дълбоко да се вреже в съзнанието ни. Този опит от ада е полезен за нас. Когато с години, с десетилетия носим в себе си тази мъка, тя се превръща в постоянно съдържание на нашия дух, в неизлечима рана върху тялото на живота ни. Христос след Възкресението също е запазил раните от гвоздеите на разпятието върху Тялото Си: „Дойде Иисус, застана посред и им казва: мир вам!… И показа им ръцете и нозете и ребрата Си[19]”.

От опита за адските мъки трябва да се роди молитва за целия човешки род като за самия себе си. Всяко наше състояние ние пренасяме с духа си от тесните рамки на своята индивидуалност върху цялото човечество; така всеки наш опит се превръща в откровение за случилото се през вековете в човешкия свят, и духовното ни сливане със света става осезаема реалност.

Господ ни е разкрил истинския смисъл на заповедта: „Възлюби ближния си като самия себе си[20]” в нейната божествена безкрайност. В границите на Моисеевия закон тази заповед се отнасяла само до еврейския народ: „Не отмъстявай и не бъди злобен против синовете на твоя народ, но обичай ближния си като себе си[21]”. Христос обаче разширява обхвата ѝ върху всички хора от всички времена: „Слушали сте, че бе казано: „обичай ближния си, и мрази врага си“. Аз пък ви казвам: обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят, и молете се за ония, които ви обиждат и гонят, за да бъдете синове на вашия Отец Небесен[22]”. Единородният Син на Небесния Отец ни е дал това познание: в Писанието чрез разговора Си със законника[23], а в живота ни – чрез Светия Свой Дух. Той Самият е изпълнил всичко в пълнота, достигнала завършека си в Гетсимания и на Голгота. Така и ние, когато навлизаме в духа на тази заповед, се уподобяваме на Бога.

Много пъти изпадах в отчаяние от себе си, поради неспособността ми да пребивавам постоянно в духа на Христовите заповеди. В онези горестни часове си мислех: Сам Господ е казал, че не е от тоя свят[24]. Той е слязъл от небесата[25], а аз изцяло принадлежа на света – взет съм от земята, която тъпча с краката си. Той, „Който е на небесата”, остава неразлъчен от Отца, до- като е живял с нас. Как е възможно тогава аз да бъда ТАМ, КЪДЕТО Е ТОЙ? Той е Светият, а аз не мога да се изтръгна от „тялото” на всемирния Адам, който в падението си е превърнал света в ад: „цял свят лежи в злото[26]”, там лежа и аз заедно със света.

Какво означава да не си от този свят? Това означава „да се родиш свише”. Мъката ми нямаше край: да се откажа да търся единение с Бога бе невъзможно; да осъдя себе си на раздяла с Неговата Светлина е ад, който ме поразява с ужас. Горко на мене, родения в грехове. Кой ще ме спаси от външната тъмнина? Кой ще преобрази природата ми, за да стане способна да бъде неразлъчно с Онзи, Който е Светлина, в която няма никаква тъмнина?

Аз съм роден в грехове. Наследил съм невероятно тежко наследство – ПАДЕНИЕТО НА АДАМ, падение, преумножено през вековете от неговите синове; падение, към което всеки ден прибавям нещо и аз. Ридая, като гледам себе си такъв. Но когато риданията ме изтощят и ме доведат до ръба на смъртта, и безпомощно надвисвам над мрачната бездна, тогава по необясним начин идва тиха любов от друг свят, а заедно с нея и Светлината. Това е раждането свише; още непълно, но все пак освобождаване от властта на мрачната смърт – начало на безсмъртието. Да, предстои ни все още дълъг подвиг, за да израсне в нас Божият дар. А когато този чуден дар започне да съзрява и да прониква с благоуханието си в порите на „греховното ни тяло[27]“, тогава страхът от смъртта изчезва и ние се освобождаваме от всяко „робство[28]”. И намерили тази свята свобода, желаем на всички хора добро.

Христовата любов ни вдъхновява за състрадателна молитва за цялото човечество; в нея участват и душата, и тялото. Понасянето на скърби в такава молитва, заради греховете на всички хора, е приобщаване към изкупителните страдания на Господа: „Христос… пострада за греховете ни, Праведник за неправедните… пострада за нас, като остави нам пример, за да вървим по стъпките Му[29]”. Да бъдем съразпъвани с Него е дар на Светия Дух. Нашият небесен Отец благоволи към нас, когато изпитваме болка, като виждаме препъванията на братята ни. В духа на заповедта „възлюби ближния си като самия себе си” трябва да състрадаваме един на друг; между нас трябва да се създаде „взаимно застъпничество”, което да съединява всички ни пред лицето на Бога, нашия Творец.

В молитвената мъка на душата за спасението на хората се крие животворна сила и свята радост. Християнският живот е неземен, богоподобен по своя характер. В него по чуден начин се съчетават скръб и радост; дълбочина и височина; минало, настояще и бъдеще в многовековната история на земята. Както слънцето пръска лъчи във всички посоки, изпълвайки с топлина и светлина цялото пространство, така и Светлината и топлината на Христовата любов проникват през всички прегради и извеждат духа ни в безкрая. Кой поет ще намери достойни слова, за да изрази благодарния възторг за дадения ни живот? В него чрез възкресението умирането се преобразява във вечен живот: „който изгуби душата си заради Мене, ще я намери[30]”, „истина ви казвам: ако житното зърно, паднало в земята, не умре, остава си самò; ако ли умре, принася много плод. Който обича душата си, ще я изгуби; а който мрази душата си на тоя свят, ще я запази за вечен живот[31]“.

Процесът на усвояване на Откровението, дадено свише на човека, ни се струва твърде бавен. И то не само в живота на човечеството, но и в личния подвиг на всеки един от нас. Ето два признака: 1) За синайското Откровение – АЗ СЪМ ВЕЧНО СЪЩЕСТВУВАЩИЯТ – са били нужни петнадесет века, докато сред еврейския народ се появят малцина, способни да приемат изпълнението на това Откровение в Новия Завет[32]; 2) Двадесет века са изминали от онзи момент, когато в нетварната Светлина на планината Тавор, а след това и чрез слизането на Светия Дух в сионската горница, на света е било дадено съвършеното Откровение за Бога Светата Троица. А нима са много хората, които наистина са го усвоили? Животът на Бога не се усвоява лесно. Дори и онези, които са възлюбили идването на Христос, Агнеца Божи, не са в състояние да вместят пълнотата на изливащото се върху тях благословение. Хората, които в горещия порив на вярата са взели върху рамене кръста си и са Го последвали, страдат до болка цял живот[33]. Сили им дава надеждата, че когато напуснат този свят, ще влязат в светоносната сфера, където е Той: „Който Ми служи, нека Ме последва; и дето съм Аз, там ще бъде и Моят служител. И който служи на Мене, него ще почете Моят Отец[34]”.

Колкото и огнена да е вярата на християнина, задачата „унизеното наше тяло” да се преобрази така, че да стане „подобно на Неговото славно тяло[35]”, изисква години наред да се подвизаваме в пост и покайна молитва. В продължителния процес на този подвиг ни се разкриват неведомите преди измерения на Адамовото падение. Това виждане не се дава на всички хора в еднаква степен. Възможно е, макар и не често, Божият Дух да преведе каещия се през бездни, недостъпни за другите.

Вярата в абсолютния Бог трябва да бъде свободна от всякакво колебание. През годините, прекарани на Атон, не си спомням момент, в който ума или сърцето ми да е докосвало съмнение. Но имаше случаи, в които сърцето, изпълнено с болка от продължителната молитва, се отвръщаше от Бога: „О, това е свръх силите ми!” Последствията от такива мигове обаче траеха дълго.

Преди всичко и повече от всичко ние обичаме Христос. Колкото по-пълна е любовта, толкова по-болезнено преживяваме всяко нарушаване на хармонията. Дори при дълъг опит и знания за „механизма” на подобни изпитания, не без страх откриваме в себе си възможността за ново падение. Това поражда молитва с дълбок плач към Бога: „Изцели ме докрай”. И Той ни изцелява. Тогава сърцето радостно благодари на Бога: любовта ни, която преди ни се е струвала съвършена, става по-висша по своето качество и по-дълбока от познаването на благостта на Господа.

Усилената молитва увлича сърцето и ума в порива им към вечността така, че забравяме цялото минало, в ума няма мисъл и за земното бъдеще; единствената грижа на душата е да не изгуби ТАКЪВ БОГ; да престане да бъде недостойна за Него. Колкото по-силен е стремежът ни към Безкрайния, толкова по-бавно ни се струва нашето приближаване към Него. От една страна, е мъчителното усещане за собственото ни нищожество, а от друга – съзерцанието на неизказаното величие на Търсения. Ето защо е невъзможно да съдим правилно за реалното си състояние – дали се приближаваме до Бога, или се отдалечаваме от Него. Човек израства по-бързо в съзерцанието на Божията светост, отколкото в способността си да живее според заповедите. Това създава усещането, че разстоянието между нас и Бога не престава да се увеличава. В научната работа всяко ново откритие, тъй като не е окончателно, разкрива предишното ни незнание и така сякаш разширява областта на неизвестното и необяснимото.

Духовното виждане на целта може да ни се даде в съвсем кратък миг, независимо от физическата възраст. Но за практическото осъществяване на това, което е предусетено интуитивно, може да бъде нужно напрежението на цял един живот; а дори и тогава успехът не е сигурен. В областта на науката и изкуството съществуват някои опорни точки за разсъждение; по друг начин обаче стоят нещата с духа, който се стреми към Безначалния.

Знаем, че и художникът, и философът, и ученият понякога действително страдат в творческите си терзания, макар задачата им да е наистина нищожна в сравнение с нашата.

Когато лоши помисли откъснат ума на молещия се християнин от пребиваването във Вечния, го завладява духовен страх. Виждайки себе си, поробен от низките страсти, които отделят от Бога, той скърби с огромна болка. От отчаяната мъка молитвата се съсредоточава вътре, в самата сърцевина на неговото същество и се превръща в „спазъм”: целият човек се свива в едно като здраво стиснат юмрук. Молитвата преминава във вопъл без думи. Това е едно от най-мъчителните преживявания: да съзнаваш, че си в мрачната яма на греха, недостоен за най-Светия от светите. Но друг лек път за преодоляване на страстите няма.

Всяко християнско „дело” неизбежно е свързано с подвиг; а любовта като най-висшето от всички дела изисква и най-много труд. Животът на християнина по своята дълбока същност е следване на Христос: „Тебе що ти е (за другите)? Ти върви след Мене[36].” Затова всеки вярващ в една или друга степен повтаря пътя на Господа; но не със собствени сили ще вземе кръста на раменете си, за да отиде в Гетсимания, а след това и на Голгота: ״…защото без Него не можем да вършим нищо[37]. Онези, на които бъде дадено това страшно благословение, ще предвкусят възкресението; а делът на другите е вярата в Божието милосърдие.

Така е благоволил към нас Небесният Отец: всички родени на земята трябва „да вземат кръста си”, за да наследят живот вечен[38]. А онези, които отказват да носят своя кръст, няма да избегнат робството на страстите и ще пожънат тление в плътта[39]. Заповяданата ни любов към Бога и ближния е изпълнена с дълбоки страдания, но те са съпътствани от небесно утешение [40]: душата се оживотворява от мира[41], който Господ е дал на апостолите преди да отиде на Голгота. А когато човешкият дух бъде въведен в светоносната сфера на Бога, нашия Отец, тогава забравяме всяка болка и душата неописуемо блаженства. „Жена, кога ражда, има болки, защото е дошъл часът ѝ; но, след като роди младенеца, от радост не помни вече мъките, защото се е родил човек на света[42]”. Така, и дори още повече, се радва и християнинът, когато в разума и дълбокото си усещане осъзнае, че е роден в Бога за вечността.

За вярващия е естествено да пази ревниво, ако е възможно в чистота и пълнота, истината на даденото в Църквата Откровение. Нейният многовековен опит убедително показва, че всяко отклонение от пътя на евангелските заповеди ни отдалечава от познанието, в което се съдържа вечният живот[43]. Ние не можем да достигнем съвършенството на заповедите, но от нас зависи да проявим максимално усърдие, тогава останалото ще довърши Сам Господ. В подвига за придобиването на Христовата Любов ни се дава да съзерцаваме недостъпната светост на Бога, но заедно с това и Неговото безгранично смирение. Силата на евангелските заповеди е в това, че те естествено ни въвеждат в безкрайността на Божието Битие. Душата блажено се удивява пред Бога; тя е във възторг от Неговото предвечно величие, поразена е от Неговото снизхождане до нас във Въплъщението. Наш Учител във всичко е Христос[44]. Без Него човечеството неизбежно би погинало в дълбокия мрак на своята злоба. Христос е Светлината на света[45]; чрез Него ни е явена истината и „от Неговата пълнота всички ние приехме и благодат въз благодат[46]”.Смиреният Бог „се противи на горделиви, а на смирени дава благодат[47]”. Благодатта е самият живот на Бога и този Свой живот Той дава на онези, които се стремят да Му се уподобят. „Който се смири, ще бъде въздигнат[48]”. Ето защо принципът на аскетическата борба е движението към себеумаляване, към „безкрайно” малкото, а не горделивите усилия към самовъзвеличаване. Нашият път е пътят на апофатическия подвиг чрез „самопонизяването” в следване на Христос, понизил Себе Си дори до „смърт кръстна[49]”. Колкото по-дълбоко слизаме „надолу”, толкова по-пълно се очистваме от последиците на падението в гордост на нашия праотец Адам. А когато сърцето ни се очисти[50], в нас се вселяват и Отец, и Син, и Дух Свети; тогава сме въведени в непоклатимата реалност на Царството Божие, където неизказаното величие се слива със също толкова неописуемо смирение и кротост.

Самото Въплъщение на Бог Слово е понизяване, онтологически присъщо на божествената любов. Отец понизява Себе Си докрай в Раждането на Сина. И Синът също нищо не си присвоява, а отдава всичко на Отца. А нашето понизяване е в това, да оставим всичко, скъпо на земята, за да изпълним заповедта: „ако някой иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва; защото, който иска да спаси душата си, ще я погуби; а който изгуби душата си заради Мене, ще я намери[51]”. И още: ״Тъй, прочее, всеки от вас, който се не отрече от всичко, що има, не може да бъде Мой ученик”[52].

Това е пътят на Живия Бог.

„Един законник…, изкушавайки Иисус, рече: Учителю, какво да направя, за да наследя живот вечен? А Той му каза: в Закона що е писано? Как четеш? Той отговори и рече: „Възлюби Господа, Бога твоего, от всичкото си сърце, и от всичката си душа, и с всичката си сила, и с всичкия си разум, и ближния си като себе си“. Иисус му каза: право отговори; тъй постъпвай, и ще бъдеш жив” (чрез вечния живот в Бога)[53]. На въпроса на законника: „А кой е моят ближен?” Господ отвърнал с притчата за добрия самарянин. Нейният истински смисъл по онова време се съдържал в заповедта: ״Обичайте враговете си, и правете добро… без да очаквате нещо; и ще ви бъде наградата голяма, и ще бъдете синове на Всевишния[54].”

Старец Силуан говори за състоянието на духа, в което свише ни се дава благодат да обичаме враговете, като за опит от божествената вечност още в границите на този живот. Той казваше, а също и пише, че: „Онзи, който не обича враговете си, все още не е познал Бога така както трябва да Го познаваме.”

От себе си ще дръзна да добавя в изясняване на тази благодат следното: човекът, който чрез озаряването от нетварната Светлина на Светия Дух живее в себе си прехода „от смърт към вечен живот”, естествено състрадава на всички хора, лишени от това благо. Той е извън смъртта, затова не се страхува от беди и знае мисълта на Отца за него: „Чедо, ти си винаги с мене, и всичко мое е твое[55]”. И ако Отец ни дава всичко, което има, то единствено присъщо за душата е „да се радва и весели”, когато братът, който е бил мъртъв, оживее за нетленната слава в Царството на живия Бог[56].

Да бъде християнин – за човека означава да вярва във възкресението от мъртвите; да се надява на осиновяването от Небесния Отец[57]; да приеме божествената форма на битие; да стане по дара на любовта на Отца онова, което Той Самият е по Своята същност, тоест да стане бог. Такива са обещанията на Бог Отец към нас, повярвалите в Иисус Христос като в Единороден и единосъщен на Отца Син. Огромен грях е да се принизява даденото ни в Светия Дух откровение за Човека – за това какъв е бил замислен той от Бога преди сътворяването на видимия свят. Наказанието за този грях е неверие във възкресението. Това наказание е особено: ние сами осъждаме себе си, отказвайки се от дара на нашия Творец. Защо се отказваме? Най-вече и преди всичко затова, че Дарът на Отца се придобива с огромни усилия и много страдания. Това е изключително дълбока тема. Кой е в състояние да разкрие ясно тази задача на хората, намиращи се на различни равнища на съзнанието и разбирането? Кой би могъл да опише подобаващо и необикновения възторг на духа ни, когато Светлината на Божеството ни разкрие премъдрите пътища на Живия Бог?

Как да повярваме, че е възможно възкресение за вечността след телесната ни смърт? Струва ни се, че всички наши преживявания са свързани именно с това тяло и неговите възприятия. Дори мисленето си усещаме като поток от някаква енергия във физическия си мозък и сърце… Не всички хора са имали опита от молитвата, при която духът се освобождава от оковите на материята, от условията на времето и пространството. Съвсем не всички. Но ето, че вярваме в науката с наивна вяра, въпреки очевидната ѝ относителност. От детска възраст се предаваме на десетилетия нелек труд, за да усвоим последните ѝ постижения. В своите най-висши форми духовният подвиг отива безкрайно по-далеч от всяка човешка наука, но в началните си стадии той е прост и дори радостен. Ще се опитам да изложа истинската причина за отказа на хората да последват Христос-Истината.

„И ако за Христа се проповядва, че е възкръснал от мъртви, то как някои помежду вас казват, че нямало възкресение на мъртви? А щом няма възкресение на мъртви, то и Христос не е възкръснал; ако пък Христос не е възкръснал, то празна е нашата проповед, празна е и нашата вяра… И ако само през този живот се надяваме на Христа, ние сме най-окаяни от всички човеци… Защо ли и ние се подлагаме всеки час на опасност? ВСЕКИ ДЕН (аз, Павел) УМИРАМ…[58]

„Тогава се приближиха до Него Зеведеевите синове, Иаков и Иоан, и рекоха: Учителю, желаем да ни сториш, каквото поискаме. Той ги попита: какво искате да ви сторя? Те Му рекоха: дай ни да седнем при Тебе, един отдясно, а друг отляво, в славата Ти. Но Иисус им рече: не знаете, какво искате. Можете ли да пиете ЧАШАТА, която Аз пия, и да се кръстите с кръщението, с което Аз се кръщавам? Те отговориха: можем. А Иисус им каза: чашата, която Аз пия, ще пиете, и с кръщението, с което Аз се кръщавам, ще се кръстите[59]”.

Иисус се отдалечи от учениците Си „на един хвърлей камък, па преклони колене и се молеше, като казваше: Отче, да щеше да отклониш от Мене тая ЧАША… И понеже се намираше във вътрешна борба, молеше се по-усърдно, а потта Му беше като кървави капки, падащи на земята[60]”.

Какво представлява всъщност ЧАШАТА Христова? Дълбините на тази тайна са скрити за нас. Опитвайки се се да следваме Христос чрез спазването на Неговите заповеди, ние неизбежно и постоянно пием някаква чаша, но онова, което е мислил и преживявал Той в „оня час”, не можем да проумеем докрай. И все пак, нещо подобно непременно става и с нас, според думите Му: ״Чашата, която Аз пия, ще пиете, и с кръщението, с което Аз се кръщавам, ще се кръстите[61]”. ЧАШАТА на Христос е тайнствена, но и нашата чаша е скрита от чуждите погледи.

„И ако само през този живот се надяваме на Христа, ние сме НАЙ-ОКАЯНИ ОТ ВСИЧКИ ЧОВЕЦИ[62]” – казва св. апостол Павел. Да, наистина е така. Защо обаче тази благословена ОКАЯНОСТ е необяснима за хората, непоследвали Христос? Защото всички реакции на Христовия Дух на онова, което става около нас, са дълбоко различни, а често и диаметрално противоположни на духа на синовете на този свят. Ето един пример: Юда излязъл от сионската горница, за да предаде Господ на разпятие, а в този момент Господ отворил уста и рекъл: ״Сега се прослави Син Човеческий, и Бог се прослави в Него[63]”. И така на всяка крачка в Евангелието виждаме, че Той е живял на друго равнище на Битието; там, където всичко се пречупва през друга призма. Онзи, който иска да познае тази тайна, поне отчасти, трябва да вземе на рамене кръста си и да се предаде изцяло на волята на небесния Отец. Друг път няма. Няма все още край и конфликтът между Христос и този свят.

Дълбока е любовта и благодарността ми към Църквата, в чиито недра ми се откри Божествеността на Иисус Христос и образът на явената от Него човешка природа. В живота на отделните хора, както и в себе си, виждаме умален този „образ”. Пълното му осъществяване принадлежи на бъдещия век, но и редките случаи в историята, когато някой се доближава до това осъществяване, предизвикват възторг в душата. Естествено е за християнина да жадува да се уподоби на Господа: да иска да обгърне света с любов, така както Господ го е обгърнал; като Него да няма врагове, тоест да е извън ада на омразата към другия, съгласно Христовата заповед: „Аз пък ви казвам: обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят, и молете се за ония, които ви обиждат и гонят, за да бъдете синове на вашия Отец Небесен; защото Той оставя Своето слънце да грее над лоши и добри, и праща дъжд на праведни и неправедни[64]”. Никой обаче от Адамовите синове ме може да живее така със собствените си сили. Това е възможно само, ако Светият Дух изпълни сърцето на човека с присъщата Му вечност. Без Него ние не можем да спазим Божиите заповеди[65].

Да, жаждата да се уподоби на Господа е естествена за християнина. Но „тесни са вратата и стеснен е пътят[66]”, които водят към божествения живот. Когато сменя старата си ненужна кожа, змията се промъква през тесни пролуки; така и всеки човек, за да се спаси, трябва да премине през много „тесни врати” и да свали от себе „кожените дрехи”, получени след падението [67].

Онзи, Който е казал: „Аз съм пътят и истината и животът[68]”, ни е дал тези заповеди: „Ако някой дохожда при Мене, и не намрази баща си и майка си, жена си и децата си, братята и сестрите си, та дори и самия си живот, той не може да бъде Мой ученик; и който не носи кръста си, а върви след Мене, не може да бъде Мой ученик[69]”. От тези думи проумяваме ״КОЙ е Този[70]”. Ако Христос по Своето ИПОСТАСНО съществуване не бе Единосъщен на Отца и Светия Дух Бог, явил се в нашата плът, а само подобно на нас тварно същество, то онтологически не би било възможно у Него да се появят такива мисли. Ако Иисус Христос по Своята същност не беше Бог, то само тази заповед би била достатъчна, за да стане неприемливо за нас цялото останало съдържание на Евангелието. Опитът на Църквата вече две хилядолетия неизменно потвърждава великата тайна на благочестието: „Бог се яви в плът, засвидетелствуван бе от Духа[71]”. Когато с вяра приемем Христос като безначален Господ, Той става за нас Светлината на вечността и думите Му ни разкриват непостижимите дълбини на Божието Битие.

По неведом за мене Промисъл бях допуснат до нозете на избраника на Вишния Бог – Силуан. Наблюдавайки подвига му, слушайки с благоговение неговите наставления, аз, най-нищожният от всички хора, можах да видя отчасти тайната на пътя за спасение. Сега, в края на дните си, дръзвам да разкажа за това, което преди ревниво криех. Тук говоря в онези граници и за онези форми, в които ми бе дадено да живея Бога.

На следващите страници пиша за моето страшно падение – за самоволното ми и гордо отдалечаване от Откровението, дадено ни в Христос. Но Отец – да бъде благословено Името Му навеки – ми яви Своя Син в незалязващата Светлина, и с това ми даде да почувствам греха си с такава сила, че десетилетия наред ридаех, притиснал лице към земята в отчаяние от моето безобразие. Моето отдалечаване от Бога ми се разкри в адската си мерзост, обзе ме изгарящ срам; станах отвратителен за себе си; презирах се и презрението ми си намери сроден спътник – омразата. Не казвам, че мразех баща си, майка си, някого от роднините или приятелите си. Мразех себе си, а за другите и не мислех. Скръбта по Бога ми причиняваше такава огромна болка, че забравях всичко, докато пребивавах насаме с Него. Не зная дали Господ ми е простил напълно греха, но аз самият не мога да си простя онова, което извърших. Чрез личната си трагедия живеех трагедията на праотеца Адам в неговото потомство през вековете – в сменящите се поколения на населниците на земята. По този канал до мене идваше молитва за целия свят.

Живеех спонтанно, без да анализирам преживяванията си. Не ми бе присъщо да „шпионирам” себе си. Просто се предавах на слязлата свише върху мен Божия сила. Не смеех да си помисля, че Сам Той се моли в мене: усещах тази сила като своя собствена. Едва когато огънят на покаянието ме напусна, проумях, че Христос ми бе давал благословението да се приближавам до Него.

Само Дароподателят Бог наистина знае в каква степен е изливал върху мене радостта да познавам Неговата любов. Благодарение на старец Силуан се отвориха и моите духовни очи, за да прозра, че заповедта на Христос да Го възлюбим до себененавист е Откровение за закона на Божията Любов – онази, с която Сам Той ни е възлюбил.

Ако заповедите – да възлюбим Бога с цялото си същество и ближния като самия себе си – бяха дадени от някакъв пророк, от човек в неговата тварна природа, в тях нямаше да се съдържа търсеният от нас смисъл. Ние обаче сме ги приели от Бога и Твореца на всичко съществуващо и знаем, че те са Негово самооткровение пред нас. Спазването на тези заповеди е възможно само ако „съблечем вехтия човек” и се „облечем в новия[72]”: в Христос, Който е слязъл от небесата[73].

Когато живеем в духа на евангелските наставления, тогава вече се осъществява нашето обòжение, тъй като безначалният живот прониква в нас. Заповядано ни е да обичаме. А любовта съединява в самото битие. Пълнотата на любовта води до това да обичаме до самозабрава. „До самозабрава”, тоест до себененавист.

Съдържанието на живота на човека, който напрегнато се моли, е като безбрежен океан от жива вода. Духът непрестанно се обогатява, но не толкова с нови думи или понятия, колкото със задълбочаване на преживените-придобити опитни състояния. На предишните страници се опитах да приведа някои примери на фина и в същото време дълбока аскетическа борба с погубващите ни страсти. Годините и дори десетилетията на многобройни смени на състоянията на страдание и утешение, което идва свише, възпитават духа ни. Той става способен за нови форми на мислене и възприемане на битието изобщо: умът се научава да мисли извън всякакви образи целия свят, а сърцето молитвено, с болка от любовта, да носи в себе си света и неговата съвкупност. Именно такъв акт на духовен синтез представлява зрялата молитва на християнина, който стои пред Бога с целия си ум и с цялото си сърце[74], слети в едно. Безсилен да изрази словесно онова, което носи в себе си, подвижникът често или се моли без думи, но с пълното разбиране на всичко, което е познал, или се потапя докрай в Бога, забравяйки земята. В това безредно на пръв поглед описание на процесите на живота на човешкия дух всъщност става дума за постепенния преход от индивидуалната форма на съществуване към ипостасно-личностната форма на битие във вечния Бог. Невъзможно е да се даде систематизирано аналитично изложение на възхождането към този живот. Такова описание няма да намерим и в творенията великите свети отци на нашата Църква. Схоластичното систематизиране на материала е възможно до известна степен в теоретичните богословски трудове, но то никога и по никакъв начин не е възможно в живите слова за истинския живот на нашия дух.

Да пребъде неизменна навеки славата на Бога, нашия Спасител.

(Към втора част (Молитвата – път към познание)

__________________________________

*Из книгата За молитвата (сборник статии), издава Руенски манастир, 2007, от архимандрит Софроний (Сахаров). Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Вж. Матей 14:28-31.

[2]. Битие 2:7.

[3]. Думите, поставени в скоби в библейските цитати, са добавени от автора – б. пр.

[4]. Иоан 10:10.

[5]. Лука 12:49.

[6]. Вж. 1 Коринтяни 13:19.

[7]. Лука 20:36.

[8]. 1 Коринтяни 2:9.

[9]. Вж. Псалом 63:7.

[10]. Вж. Лука 9:33.

[11]. Матей 5:3.

[12]. Матей 23:38.

[13]. Иоан 5:17.

[14]. Иоан 12:35-36.

[15]. Лука 1:37

[16]. Иоан 19:30.

[17]. Откровение 10:5-6.

[18]. Вж. Римляни 6:6; 7:23.

[19]. Иоан 20:19-20.

[20]. Матей 22:39.

[21]. Левит 19:18.

[22]. Матей 5:43-45.

[23]. Вж. Лука 10:27 и сл.

[24]. Вж. Иоан 8:23.

[25]. Вж. Иоан 3:13.

[26]. Вж. 1 Иоан 5:19.

[27]. Римляни 6:6.

[28]. Вж. Евреи 2:15.

[29]. 1 Петр. 3:18; 2:21.

[30]. Матей 16:25.

[31]. Иоан 12:24-25.

[32]. Вж. Матeй 5:17-19.

[33]. Вж. Матей 16:24.

[34]. Иоан 12:26.

[35]. Вж. Филипяни 3:21.

[36]. Вж. Иоан 21:22.

[37]. Вж. Иоан 15:5.

[38]. Вж. Матей 16:24-25.

[39]. Вж. Галатяни 6:8; Римляни 8:3.

[40]. Вж. Марк 10:29-30.

[41]. Вж. Иоан 14:27.

[42]. Иоан 16:21.

[43]. Вж. Иоан 12:50; 17:3.

[44]. Вж. Матей 23:8.

[45]. Иоан 8:12.

[46]. Вж. Иоан 1:16-17.

[47]. 1 Петр. 5:5.

[48]. Матeй 23:12.

[49]. Вж. Филипяни 2:5-9.

[50]. Вж. Матей 5:8.

[51]. Матей 16:24-25.

[52]. Лука 14:33.

[53]. Вж. Лука 10:25-37.

[54]. Лука 6:35.

[55]. Лука 15:31.

[56]. Вж. Лука 15:32.

[57]. Вж. Галатяни 4:5.

[58]. Вж. 1 Коринтяни 15:12-31.

[59]. Марк 10:35-39.

[60]. Лука 22:41-44.

[61]. Марк 10:39.

[62]. 1 Коринтяни 15:19.

[63]. Иоан 13:31.

[64]. Вж. Матей 5:44-45.

[65]. Вж. Иоан 15:5.

[66]. Вж. Матей 7:14.

[67]. Вж. Битие 3:21.

[68]. Иоан 14:6.

[69]. Лука 14:26-27 и 33. Вж. Матей 16:24-25.

[70]. Матей 21:10.

[71]. 1 Тимотей 3:16.

[72]. Вж. Колосяни 3:9-10; Ефесяни 4:24.

[73]. Вж. 1 Коринтяни 15:47.

[74]. Вж. Лука 10:27.

Изображения – авторът архимандрит Софроний (Сахаров) (1896-1993). Източник – google.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5sn

Advertisements

About Dragan Bachev

59 years old, born in Bulgaria. Works in the University of Sofia, Bulgaria, the Faculty of Theology.
Публикувано на Православие и тагнато, , , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s