Грехове във връзка с второто блаженство*

„Горко вам, които се смеете сега, защото ще се наскърбите и разплачете. “ (Лука 6:25)

Архимандрит Серафим (Алексиев)

Възлюбени,

Архимандрит Серафим АлексиевМнозина запълват пустотата на живота си със смях. Работят, за да изкарат прехраната си, трудят се в определеното време; но като останат празни, скучаят, гнетят се от безсмислието на своите земни дни и за да не страдат от мъчителното униние, предават се на греховни веселби, на смях и разни удоволствия. Събират се приятели, за да пият или да клюкарствуват, играят на карти и табла, за да убиват времето, ходят по гости и по бирарии, дето пълнят очите си със съблазни, а вечерта късно се прибират у дома си още по-нещастни и унили, отколкото преди излизането си навън по развлечения.

Не е ли така с много и много наши братя и сестри? И не ги ли отклонява този неправилен начин на живот от спасителното покаяние, за което ставаше дума в предишната беседа?

Нека прочее посветим днешния молитвен час на размисли върху суетата и гибелността на удоволствията в живота, когато човек в тях дири смисъла на своето съществувание на земята.

Земните удоволствия

Не сте ли чули някои хора да казват: „Да си похапнем, да си попийнем! Това ще ни остане!”

Тези думи издават един чисто езически мироглед! Такъв е бил някога девизът на езичниците епикурейци, които всичкия смисъл на живота свеждали към удоволствията и поради това се стремели, колкото може повече удоволствия да почерпят от изворите му за себе си. Но така ли трябва да разсъждава православният християнин?

„Да си похапнем и да си попийнем! Това ще ни остане!” Колко погрешни идеи се крият в тези няколко думи! Преди всичко те свеждат живота на човека до животинство. Ако човек само в яденето и пиенето намира смисъла на своето съществуване, с какво би се отличавал той от онези животни, които обичат, след като са задоволили глада си, да се заровят в тинята, за да дремят там блажено? За такова ли блаженство е създал Бог венеца на Своите творения – да се валя в тинята на пороците, след като е ял и пил ненаситно, служейки на своето чревоугодие? Човек просто недоумява, как може да се намери разумна твар, която да казва сериозно: “Да си похапнем и да си попийнем! Това ще ни остане!” Вярно ли е, че това ще ни остане? Не е ли по-вярно, че тъкмо това не остава? То се загубва безследно. То изчезва най-бързо. Човек яде, за да живее, но никой не бива да живее, за да яде.

Ако вземем себеугаждането в неговия най-широк смисъл, ако под себеугаждане разбираме не само ядене и пиене, но и всякакъв друг вид удоволствия, смехове, веселби и развлечения, каквито са измислили хората, за да убиват скуката си, и тогава ще видим, че не в тях е смисълът на човешкия живот. Сама съвестта на човека подсказва, че той не е създаден само, за да яде и пие, да се весели и забавлява в егоистична самозабравеност, а да постига много по-висока цел – спасение на своята безсмъртна душа! Фактът, че след като е ял и пил до пресищане, след като се е отдавал и на всевъзможни други удоволствия, човек не се чувства задоволен, а скучае и търси в нови водовъртежи на лекия и весел живот да потопи скритата в сърцето си мъка, говори, че не леките и греховни веселби са неговото предназначение на земята. След като е гулял до самозабрава, след като е бил по разходки и развлечения, той пак се връща намусен и сърдит вкъщи. Животът му е непоносим! Той се смее, но за да заглуши дълбоките вопли на душата си. Той е весел в компания, но за да бъде след това дваж по-мрачен у дома си. Той забравя себе си, докато е на кино, но за да намери своята неволя при входа на киното, която веднага пак го сграбчва в своята мъчителна власт.

Предназначението на човека

Не, човек не е създаден само за смехове и леки веселби. Соломон, най-мъдрият цар, бил изпитал всички земни удоволствия, които могат да предложат младостта, здравето, красотата, властта и богатството. Но след като не е оставил нищо, без да го е вкусил, накрай изповядал: ”Суета на суетите, всичко е суета” (Еклесиаст 12:8). Той намерил, че същината на човешкото предназначение може да се изрази в следните няколко думи: ”Бой се от Бога и пази Неговите заповеди, защото в това се заключава всичко за човека, защото Бог ще изведе на съд всяка работа и всичко тайно, било то добро, било лошо” (Еклесиаст 12:13-14).

Щом е така, как може да се намерят християни, които повтарят думите на древните езичници: ”Да ядем и да пием, защото утре ще умрем” (1 Коринтяни 15:32)! Тъкмо понеже утре ще умрем и ще даваме отговор пред Бога за делата си, не бива само да ядем и да пием, да се веселим и да се смеем, а трябва да помислим и за безсмъртната си душа!

Светът със своите греховни удоволствия е примка за човека. Затова Словото Божие ни съветва: ”Не обичайте света, нито което е в света; Ако някой обича света, той няма любовта на Отца… Светът преминава и неговите похоти, а който изпълнява волята Божия, пребъдва довека” (1 Иоан 2:15-17).

Ние сме пратени в света, но не трябва да затъваме в него, за да не погинем. Нашето предназначение е да плуваме през морето на света към вечното пристанище на царството небесно. Както корабът, поставен в морето, не бива да остава сред него, а да се стреми да стигне до пристанището, за да не потъне, разбит от бурите и вълните, тъй и всяка човешка душа, поставена сред океана на този временен живот, не бива да остава сред вълните на земните пристрастия, за да не потъне в тях, а трябва непременно да се стреми към небесното пристанище. За тази цел той трябва да се отдалечава от греха, от удоволствията на греха, от примамките му. Защото обича ли човек греха, ще потъне безвъзвратно в него. Св. Исаак Сирин казва: ”Докато човек не се отдалечи от това, към което е привързано сърцето му, дотогава дяволът все има случай да въстава против него и при най-малката негова дрямка го погубва лесно.”

Разочарованията на пристрастените към земните радости

Възлюблени, Бог ни е създал, да наследим вечни блага в царството небесно, а ние се привързваме към суетните и често пъти греховни радости на този свят. Който живее само за земни удоволствия, той рано или късно ще претърпи жестоки разочарования. Защото ще настъпи момент, когато да речем ще се разболее, и тогава земните веселия няма да го радват. Ще дойде ден, и той ще загуби младостта си, и тогава няма да има сили за лудо тичане подир мамещите го наслади. Най-сетне ще удари час, когато ще застане лице с лице срещу смъртта, и тогава ще види, че всичките земни удоволствия, толкова ценени, толкова жадувани, са били суета, сън, пара, изчезнала вече, сапунен мехур, който бързо се е спукал. Тъй всеки, рано или късно, ще се убеди в истинността на Христовите думи: ”Горко вам, които се смеете сега, защото ще се наскърбите и разплачете”.

Но жалко, ако човек късно разбере измамата на греховните радости. Защото няма да има време да поправи грешките на младостта си, да се обърне към Бога и да подири чрез Него истинското веселие за човешкото сърце. Не един пътник по земята се мами по благата на тоя свят затуй, защото все си мисли, че, ако това достигне, той ще бъде щастлив. Щом го достигне и види, че не е щастлив, той си казва, че сигурно липсата на еди-какво си го прави незадоволен. Запълни ли тази липса и не почувства ли пак в сърцето си радост и доволство, той пак търси нови неща, които да го ощастливят. Но тъй в постоянни самозаблуди минава човешкият живот неусетно. И ако той не подири своята радост в Бога, няма никога да я намери, защото той е дирел радостта в удоволствията, в богатствата, в славата, във властта, гдето тя не е.

Покайният плач води към вечна радост

Който прави душата си робиня на земните наслади, не може да търси радостта в Бога! За него радост е чревоугодието, пиянството, блудът, отмъщението и прочее. А истинската радост се състои в чистата съвест, в спазването на Божиите заповеди и в покайното връщане при Бога след всяко волно или неволно отклоняване в грях. Който в греха търси радост, оковава най-добрите сили на душата си с веригите на земните пристрастия. Той, бедният, е съвсем зашеметен от греховните измами и не си дава сметка, че всичко земно е тленно, и че смъртта туря край и на най-завидните човешки съдби.

Св. Ефрем Сирин разказва за себе си: ”Веднъж аз се бях уединил на едно високо място. Като гледах суетата и вълнението на този живот, започнах да разсъждавам със сълзи: защо този живот отлита като сянка и увяхва като утринен цвят? И опечален, въздишайки, аз рекох: как преминава този живот, ние не знаем. Но защо сме свързани с неприлични помисли? Размишлявайки за това, аз устремих поглед към небето и дойдох като че в изстъпление. Силен трепет ме обхвана и ето, видя ми се, че Господ е пред очите на моя ум и казва на душата ми: ”Душо, невесто Моя, защо не обичаш своя Безсмъртен Жених?” В тази минута аз се стреснах и започнах горко да оплаквам своето състояние”… Сълзите на св. Ефрем го довели до блаженство във вечността. Нашите пък смехове и веселби ще ни доведат до вечен плач в отвъдния мир, ако не се покаем и не пролеем покайни сълзи.

Смехът и удоволствията са пречка за плача по Бога

Но как да плачем? Как да се съкрушим, като нямаме покайни сълзи? Нямаме покайни сълзи, понеже светът силно ни е оплел в своите мрежи и ни води до измамните пътища на временните наслади. Докато сме привързани към земните радости, няма да имаме духовно съкрушение и плач за греховете. Нищо не убива тъй скръбта по Бога, както търсенето на леките удоволствия. Те създават лекомислено настроение в човека. Лекомислието пък води към безгрижие за спасението. Смехът и покаянието са несъвместими. Ако искаме да се покаем, трябва да престанем да се смеем и веселим греховно, а да се замислим над вечната съдба на душите си.

Московският светител Филарет тъй говори: ”Светът не обича да плаче, ако не предизвика сълзи някоя страст или беда; той обича веселието и смеха. Той бърза със скачащи нозе да догони минутното блаженство. Струва ми се, той се стреми сега към такова съвършенство в суетата, че нищо друго не иска да върши, освен да се забавлява. До такава степен се забавляват с увеселения, дотолкова говорят за тях, и пишат, и печатат, че е непонятно как не омръзва на хората това веселие, което стига до пресищане и умора.

Но знаете ли вие, замисляте ли се вие, де води този път, към какви последици приближава тази всепоглъщаща страст за увеселения, разкош и непрестанни чувствени наслади? Съдът вече е произнесен, и то произнесен от такъв Съдия, Чиито определения са неизменни, понеже Той е безкрайно праведен и вечен: ”Горко вам, които се смеете сега, защото ще се наскърбите и разплачете” (Лука 6:25)! Това ”сега”, което вие с такива усилия изпълвате с очарования и мечти, скоро ще отлитне; очарованията и мечтите ще изчезнат. И вие ще се разридаете за разстройството на вашето външно благосъстояние, за разстройството на здравето, за разстройството на душевните сили и, което е най-плачевно, ще се разридаете най-сетне за това, че не сте плакали с кратковременните сълзи на покаянието и умилението, които биха ви дали вечна утеха, и че с краткотрайното веселие и смях сте си купили вечни, палещи сълзи.”

Връщане към Бога

Възлюблени, не сме ли и ние твърде много пристрастени към земните удоволствия? И не ни ли отклоняват те фатално от Бога? За връщането ни към Него много биха ни помогнали размишленията за страшния Христов съд. Като си представи човек, колко е неготов да застане пред лицето Божие, като си помисли, че праведниците са плакали цял живот, просейки от Бога милост за дребните си грехове, ще се съкруши и покае по-лесно, отколкото ако все си представя Бога безкрайно милосърден, или такъв, Който няма да иска строга сметка за нашите дела.

Св. Ефрем Сирин често мислел за страшния съд. В едно свое умилително слово той описва такова свое преживяване: ”Щом си спомних за страшното пришествие Господне, разтърсиха се костите ми. Душата и тялото ми затрепериха. Аз плаках от сърдечна болка и казах, въздишайки: Какъв ли ще се окажа в оня страшен час аз, грешникът? Как ще застана пред престола на страшния Съдия? Как ще имам място до съвършените аз, разсеяният? Как ще се явя аз, безплодният, в числото на ония, които са принасяли плодове на правдата? Какво ще правя, когато светците ще почнат да се узнават един друг в небесния чертог? Кой ще ме признае? Праведните ще бъдат в чертога, а нечестивите в огъня. Мъчениците ще показват своите рани, подвижниците – своите добродетели; а аз какво ще покажа освен леността и нерадението си?”… Ето така и ние трябва да се съкрушаваме, ако искаме да събудим душата си от греховния и сън.

Св. Василий Велики, за да ни предпази от самозабравяне в земните удоволствия, ни съветва да бъдем бдителни и на всичко приятно в света да гледаме подозрително, да го отминаваме, без да задържаме поглед върху него, и към нищо земно да не се привързваме, макар и да ни се струва, че злато на купчини лежи на пътя и е готово да премине в нашите ръце, щом само пожелаем, понеже е казано: ”Кога се увеличава богатството, не привързвай сърце към него” (Псалом 61:11). Па и каквито ще изкушения да ни посрещнат, да ги побеждаваме с твърдата воля да останем верни на Бога. Ако земята ни примамва с греховни наслади, да си спомняме, че ”нашето жилище е на небесата, отгдето очакваме Спасителя” (Филипяни 3:20). Ако ни съблазняват игри, танци, гощавки, пиянство – да си повтаряме думите на премъдрия Соломон: ”Суета на суетите, всичко е суета” (Еклесиаст 1:2). Ако ни прелъстява телесна красота, в която живее порочност, да отвръщаме погледа си от нея, защото е казано: ”Бягай от грях като от змия, защото, ако се до него приближиш, ще те ухапе” (Иисус Сирах 21:2). Ако ни изкушава възможността с някакъв греховен компромис да се издигнем до висок пост, да се наредим добре в живота, да получим слава, богатства и власт над много хора, и тогава да останем твърди във вярата си, като си спомним библейския стих: ”Всяка плът е като трева, и всяка човешка слава – като цвят у трева: изсъхна тревата, и цветът ѝ олетя; но словото Господне пребъдва до веки” (1 Петр. 1:24-25) (По св. Василий Велики).

Каква полза да си знатен, богат и славен, когато душата ти е продадена на дявола? Каква полза да си преситен на земни наслади, да си весел и честит, когато всичко това скоро ще има невесел край? Каква полза да се смееш сега малко време, щом скоро ще се свърши смехът, за да даде място на вечния плач?

О, по-добре малко време да поплачем над греховете си, та навеки да се веселим с праведниците. Земните греховни веселия са отровени от дълбоките угризения на съвестта. А покайният плач пред Бога докарва успокоение на съвестта, примирение с небето, радост на сърцето и вечно спасение на душата.

Св. Григорий Двоеслов разказва следния поучителен пример:

Живял някой си Викторин, заможен човек. Той прекарвал дните си в смях, веселби и удоволствия. Но тоя лек живот го довел и до по-тежки престъпления. Съвестта му силно захванала да го мъчи, и той, съзнавайки своята виновност пред Бога, сам се осъдил, въстанал против себе си, оставил греховните радости в света и доброволно се обрекъл на покайна скръб, като постъпил в монастир. В монастира той проявил голямо смирение, безропотно послушание и такова дълбоко покаяние, че всички се поучавали от неговия жив пример. Той ежедневно плачел за греховете си и проливал обилни сълзи за своите предишни греховни радости. Неговата жажда да умие със сълзи беззаконията си го карала да става посред нощ, да излиза вън от монастира и на една планинска височина да се моли в пълно уединение.

Една нощ игуменът го забелязал, че излиза, и в нощната тъмнина го проследил. Покайникът се спрял на любимото си място и паднал на колене. Игуменът искал да види колко време ще трае тази тайна молитва и търпеливо зачакал. Но изведнъж силна светлина се спуснала от небето върху молещия се. Тая светлина била тъй ослепителна, че озарила всички планински околности. Виждайки това, игуменът се уплашил и се прибрал.

На сутринта той запитал каещия се монах: ”Де беше, брате, тая нощ?” Монахът, мислейки, че може да се скрие, отговорил: ”В монастира”. Игуменът тогава се видял принуден да му открие какво видял през нощта. Със сълзи на очи монахът признал, че Бог изпратил над него, грешния, небесна светлина и добавил: ”Когато ти си видял тази светлина, идваща от небето, тогава заедно с нея аз чух и глас, който ми каза: ”Простени са греховете ти”…

Възлюблени,

Има ли нещо по-радостно от това да ни бъдат простени греховете? А ето на всички ни могат да бъдат простени греховете, ако поплачем за тях! Нека прочее престанем да се отдаваме само на удоволствия, смехове и веселия! Стига сме се смели над собствената си гибел! Стига сме се веселили над собствените си зинали гробове! Да се веселим в живота не е грешно. Но да се веселим прилично, целомъдрено, добродетелно! Да се веселим в Бога! Да се радваме в Духа Светаго! Ако обаче ние се веселим не по Бога, а против Неговите заповеди, ще дойде ден горко да се каем за своето безумно веселие и греховни развлечения!

Дано Бог ни даде мъдрост да обикнем плача и да се отвърнем от греховния смях! Дано се врежат в сърцата ни думите на Христа: ”Горко вам, които се смеете сега, защото ще се наскърбите и разплачете”. И още: ”Блажени плачещите, защото те ще се утешат”. Амин.

”Горко вам, които се смеете сега, защото ще се наскърбите и разплачете” (Лука 6:25).

Към следващата част (Третото блаженство)

________________________

*Из книгата Нашата надежда, беседи върху блаженствата, издава едноличен търговец Снежана Иванова, от архимандрит Серафим Алексиев. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображение – авторът архимандрит Серафим (Алексиев) (1912-1993). Източник – Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5nT

Advertisements

About Dragan Bachev

59 years old, born in Bulgaria. Works in the University of Sofia, Bulgaria, the Faculty of Theology.
Публикувано на Проповед и тагнато, , , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s