Първото блаженство*

”Блажени бедните духом, защото тяхно е царството небесно” (Матей 5:3)

Архимандрит Серафим (Алексиев)

Възлюблени,

Архимандрит Серафим АлексиевНашият Спасител, Който най-добре знае тайните на небето и на земята, ни разкрива кои хора са блажени и как се постига това блаженство. Той ни поучава с най-прости и нагледни думи в Своята проповед на планината, как можем да се избавим от преследващата ни власт на греха, чийто плен ни прави нещастни, и как можем да постигнем жадуваното блаженство.

Цялото Христово учение за блаженството на християнина се съдържа в девет точки: блажени бедните духом, блажени плачещите, блажени кротките, блажени гладните и жадните за правда, блажени милостивите, блажени чистите по сърце, блажени миротворците, блажени изгонените заради правда, блажени сте вие, когато ви похулят и изгонят и кажат против вас лъжовно каква и да е лоша дума заради Мене.

Нека с Божията помощ разгледаме всяко едно от тези блаженства поотделно, за да видим как в ежедневния си живот трябва да крачим към поставената пред нас висока цел – спасението на душата и постигането на вечно блаженство.

Днес ще се спрем на първото блаженство: ”Блажени бедните духом, защото тяхно е царството небесно”.

Кои са бедни духом?

Според единодушното тълкувание на св. отци бедни духом са смирените.

Защо Иисус Христос не е казал направо ”блажени смирените”, а ”блажени бедните духом”? – Защото изразът ”бедните духом” повече казва, отколкото изразът ”смирените”.

”Бедният – тълкува митрополит Филарет Московски, – няма нищо, а всичко очаква от другите и като милостиня си изпросва необходимото за живота: храна, дрехи, жилище”. Така е и с бедните духом. Те си спомнят, че нямат вече райско жилище, от което са изгонени заради греховете си; че нямат вече райската дреха на светостта, от която са се лишили заради грехопадението, че нямат райската храна от дървото на живота, за което са станали недостойни. И, като си спомнят това, те се виждат в плачевното си състояние – без добродетели, без духовни богатства, застрашени да умрат от вечната греховна смърт! И като съзнават това, те като последни бедняци смирено прибягват към богатия Бог и си изпросват за духовно жилище – църквата Христова, за духовна дреха – благодатта на Христа, защото които в Христа се кръщават, в Христа се обличат (Галатяни 3:27), за духовна храна – всяко слово, излизащо от Божиите уста. И Бог, Който е богат на милост, приема такива смирени люде и им дава и храна, и дреха, и жилище, като ги настанява в царството небесно! Само онзи, който се съзнава беден духом, може смирено да проси и да получава духовни блага от Бога. ”Смирената молитва и молещото се смирение съставят нищетата на духа” – казва Филарет Московски.

Смирението е основа на християнския добродетелен живот

Иисус Христос е поставил бедността на духа, тоест смирението, в началото на Своите блаженства, защото от смирението започва духовният живот, обогатяването с благодат и истинската добродетелност. Човекът е изгубил рая и трябва да се издигне пак до него. Ако той тръгне по пътя на гордостта, загубен е, защото пак ще падне, подхлъзнат от гордостта, както първия път чрез гордост отпадна от райското блаженство. Иска ли сигурно да се издигне до рая, трябва да тръгне по видимо нанадолния път на смирението! Този път на доброволно себеунижение и на постоянно смиряване ще го доведе до царството небесно! Св. Иоан Златоуст нарича смирението основа, на която може да се изгради без опасност всичко друго – добро и спасително. ”Ако тази основа липсва, макар някой в своя живот да се възвиси до небето, всичко това лесно ще се разруши и ще има лош край”.

Защо дървото, колкото по-високо расте, толкова по-дълбоко пуска своите корени в земята? За да не падне! Като се издига, то се смирява, и, смирявайки се, безопасно се извисява. Така трябва да постъпва и християнинът. Ако той расте в добродетели, ако има преимущества пред другите: било благодатни, било умствени, било физически, трябва непременно да се смирява. Иначе ще ги загуби. Без дълбоките корени на смирението никой не се е запазил от падение. Колкото по-висока сграда иска да издигне човек, толкова по-дълбоки основи трябва да постави. Тъй и колкото по-високо до Бога иска да се издигне някой, толкова повече трябва да се смирява.

”Смирението е солта на добродетелите. Както солта дава приятен вкус на храната, тъй и смирението придава съвършенство на добродетелите. Без сол храната бързо се разваля; без смирение добродетелта лесно се поврежда чрез гордост, тщеславие, нетърпеливост и погива” (Филарет Московски).

Без други добродетели само с искрено смирение човек може да се спаси. Но без смирение, с каквито и други добродетели да се кичи човек, не може да постигне спасение на душата и вечно блаженство. Митарят от Евангелието нямаше други добродетели. Той беше само смирен. Това смирение му отвори очите да види себе си, да познае своята духовна нищета, да съзре всичката си слабост, греховност, окаяност и да извика от дълбочината на душата си: ”Боже, бъди милостив към мене грешника!” (Лука 18:3). Това смирение спаси митаря.

А фарисеят имаше добродетели: той беше набожен, ходеше в църква, не беше грабител, неправедник, прелюбодей, постеше, даваше милостиня, но… нямаше смирение. Той се гордееше със своите качества. И понеже добродетелите му не бяха посолени със солта на смирението, бързо се развалиха и като негодни, бяха отхвърлени от Бога. Виждате ли как само смирението е достатъчно, за да спаси човека, а добродетелите без смирение не дават вход в царството небесно?!

Разбира се, не са без значение и другите добродетели. Но те добиват стойност само, ако пред тях се постави смирението. Иначе, сами по себе си те са нули, докато смирението e самò по себе си единица. Нареждай колкото щеш нули в живота си! Няма ли пред тях единица, те са без значение! Но ако ти поставиш пред нулата единица, изведнъж се получава числото десет. Ако пред две нули поставиш единица, получава се числото сто. Ако пред три нули поставиш единица, получава се числото хиляда и така нататък, и така нататък.

Вие се досещате какво цели да изтъкне това сравнение. Ако някой пости и се гордее с това, той е поставил една нула в живота си. Постът сам по себе си няма да го спаси, щом го възгордява. Но ако човек покрие поста си със смирение, постът му със смирението дава числото десет – един капитал, който се запазва в царството небесно. Ако такъв човек прибави към поста си още и молитва, и милостиня, и пред всичко това постави смирението, тогава капиталът му става от сто на хиляда и се трупа в неговата небесна съкровищница. И неговият Отец, Който вижда в скришно, ще му въздаде наяве според обещанието на Спасителя (Матей 6:4).

Наградата Бог дава не заради труда, с който човек може и да се хвали, не и заради добродетелите, защото те могат да възгордеят сърцето, а заради смирението, както е казано в Писанието: ”Бог се противи на горделиви, а на смирени дава благодат” (1 Петр. 5:5).

Смирението обогатява

Естествено е смиреният да получава, а гордият да си отива празен. Бедният духом чувства своята нищета, съзнава, че няма нищо добро и поради това проси от Бога като последен бедняк. Той ще получи, според обещанието на Спасителя: ”Който иска, получава, и който търси, намира, и на тогоз, който хлопа, ще се отвори” (Матей 7:8).

Но който се гордее, че има, си въобразява, че е богат и че от нищо не се нуждае, без да знае, че е ”злочест и клет, сиромах, сляп и гол” (Откровение 3:17), как той ще получи? А такива са горделивите. Не че те са богати! И те са бедни като всички други люде, изпъдени от рая. Но те имат гордост, която ги заслепява и кара да си мислят, че са богати и че затова няма защо да се унижават да просят. Те са богати с невежество и заслепение и затова не чувстват духовната си нищета.

За такива люде Филарет Московски казва: ”Един извършил няколко добри дела и си мисли, че вече се е обогатил с добродетели. Другиго похвалили и той си въобразява, че е постигнал вече съвършенство. Някой пък съумял само да скрие своите пороци, и ето го – не се нуждае вече от добродетели. Друг, привикнал да задоволява само потребностите на плътта си, почти не познава потребностите на духа и с изобилието на земните свои блага си затуля недостатъка от небесни блага… и, ако домът му е пълен, облеклото красиво и тялото наситено, той е много доволен. И, както гледа богатият на бедните, тъй и той гледа на ония хора, които му говорят за духовния глад, за духовната голота, за нашето бедствено земно изгнаничество… Да чуем каква съдба е определил Бог за такива, които си въобразяват, че са богати…: ”гладни изпълни с блага, а богати отпрати без нищо” (Лука 1:53). Та и как може да бъде иначе! Който мисли, че е богат, не чувства нужда; който не чувства нужда, не проси; който не проси, не получава, според думите на апостола: ”Нямате, защото не просите” (Иаков 4:2)… Онзи, който не проси от Бога благодат, не е способен и да я приеме, понеже сърцето му е заключено”.

Ето защо Иисус Христос е казал: ”Блажени бедните духом, защото тяхно е царството небесно”. Те, най-ниско стоящите в очите на хората, получават най-високото благо, защото просят.

В що се състои смирението?

Св. Антоний Велики отговаря на този въпрос така: ”Смирението се състои в това – човек да признава себе си грешен, неизвършил никакво добро пред Бога; грижливо да пази мълчание; да се смята за нищо; да не натрапва своето слово на другите; да отхвърля собствената си воля; да обуздава зрението си; да има смъртта пред очите си; да се въздържа от лъжа; да не произнася празни думи; да не противоречи на по-старите; търпеливо да търпи оскърбления и да се самопринуждава да понася трудове и скърби”.

Колко високо е това определение на смирението! Някои духовно невежествени люде унижават тази висока проява на благодатната евангелска нравственост и я наричат овчедушие, обезличаване, безхарактерност. Но всъщност думите на св. Антоний Велики показват, че то съвсем не е овчедушие, нито някаква пасивност и безсилие, а най-добродетелна и най-възвишена активност на полето на духа, върховно и същевременно скрито подвижничество! Лесно ли е да понасяш оскърбления? А това мъчно дело е възможно за смирения! Лесно ли е да не осъждаш ближните, да се поставяш по-долу от тях и затова искрено да ги цениш и обичаш? Това върши искрено смиреният. Лесно ли е да отхвърлиш своята воля, да обуздаеш зрението си, да пазиш мълчание? Но и то е осъществимо за смирения.

Подвигът на смирението е много труден и затова толкова рядък и велик! Естествено би било да очакваме, че грешните люде, имащи всички основания да не се гордеят с нищо, ще бъдат дълбоко смирени, а праведниците, които могат да посочат много свои духовни постижения, ще са склонни към себепревъзнасяне. Но в действителност е тъкмо обратното: праведниците се смятат за грешни, а грешните се смятат за праведни. Колкото и невероятно, това е лесно обяснимо. Ако праведниците биха започнали да се гордеят с праведността си, тъкмо чрез гордостта си биха загубили всяка добродетел и праведност. Те затова са праведни, защото са смирени. Смирението им отваря очите да видят какво нямат, за да го изпросят от Бога. Те съзнават, че техни са само греховете, защото само греховете се вършат без Божия помощ. Тъй те чрез съзнанието си за греховност са станали смирени, а смирението привлича над тях Божията благодат. Божията благодат пък ги издига до праведност.

Не е така с грешните. Те тъкмо затова са грешни и не могат да станат лесно праведни, защото не виждат греховете си. Гордостта ги е заслепила. Те виждат достойнствата си, без да си дават сметка, че каквото имат, от Бога са го получили. Те не виждат греховете си, защото гордостта ги учи да критикуват само чуждите недостатъци и да бъдат снизходителни към своите собствени. Ако те можеха да видят греховността си, биха се смирили. Смирението би ги довело до покаяние. Покаянието би ги очистило от греховете им и би ги направило от грешни праведни. Но те тъкмо затова са непоправимо грешни, понеже се смятат за праведни.

Всички светци са били дълбоко смирени люде. Те са се смятали за последни грешници и в туй съзнание са черпили вдъхновение за нови и нови подвизи, за да се издигат по стъпалата на съвършенството. Който е доволен от себе си, той не може да напредва в духовния живот. Съзнанието за греховност е била онази невидима пружина за Божиите угодници, която ги е движела все напред.

Неправилно смятат някои, че смирението убива желанието за духовен напредък. Тъкмо напротив – то истински окриля силите на духа и прави възможни и най-трудните подвизи. Дето има святост, тя е постигната все чрез смирение и е поддържана от смирение. Великият патриарх Авраам, бащата на вярващите, е казвал смирено: ”A3 съм земя и пепел” (Битие 18:27). Порфироносният цар Давид е изповядал: ”Aз съм червей, а не човек” (Псалом 21:7). Св. апостол Павел, който повече от всички се потрудил за разпространяване на Христовата вяра по земята, е писал за себе си: ”Aз съм най-малкият от апостолите и не съм достоен да се нарека апостол” (1 Коринтяни 15:9); той се назовал ”изверг”! Тъй смирено са постъпвали и всички светци след тях! Някои, макар и достойни за епископски сан, са бягали от него, считайки се много грешни. Други пък от епископството си се отказвали, за да могат незабелязано да слугуват на другите и да бъдат унижавани, оскърбявани, презирани като последни, чувствайки ненаситна жажда за себесмиряване!

В обителта на св. Сава Освещени имало един богобоязлив и много свет монах на име Иоан. Той слугувал на братята отначало в кухнята, после в странноприемницата, а накрай завеждал монастирското стопанство. Когато умрял свещеникът в монастира, св. Сава поискал да направи Иоан иеромонах, понеже го смятал достоен. Без да му съобщи намерението си, той го завел в Иерусалим и разказал на патриарх Илия за неговите големи добродетели, молейки накрай да го ръкоположи за презвитер. Когато Иоан узнал това, изпаднал в ужас и извикал към патриарха: ”Владико свети, аз трябва да ти открия нещо тайно насаме. Ако след това намериш, че мога да бъда ръкоположен, няма да се противя”. Патриархът го взел настрана и след краткия разговор казал на св. Сава: ”Наистина, той не може да бъде ръкоположен за презвитер”. Огорченият св. Сава не знаел какво да мисли за Иоан.

След връщането си в монастира той се уединил в една пещера на молитва и с дълбока скръб в душата си взел да се моли Богу: ”Защо, Господи, презря мене, Своя раб, и не ми откри живота на Иоана? Аз го смятах достоен за презвитер, но жестоко съм се лъгал. Мислех си, че Иоан е свят човек, избран съсъд за благодатта на Светия Дух, а той се оказа пред Твоето величие негоден”… Изведнъж, както се молел и плачел св. Сава, видял един ангел Господен, който му рекъл: ”Не осъждай делата на Иоан и не скърби за него! Защото епископ не може да бъде ръкоположен за презвитер”.

Сега на св. Сава станало ясно каква тайна е изповядал Иоан на патриарха и с трепетна радост го потърсил в килията му. Като паднал в нозете му, извикал: ”Светителю Христов, прости твоя грешен раб, който като немощен човек те осъди! Но благодаря на Бога! Той ми откри твоята тайна”! Смутил се смиреният Иоан и рекъл: ”Aз исках никой да не знае за това!… Сега трябва да призная, че аз грешният съм наистина епископ, но оставих престола си заради моите грехове и, понеже съм здрав телом, осъдих се да слугувам на братята, та техните молитви да помогнат на моята слаба душа. Защото безбройно се умножиха греховете ми”… Тъй говорел за себе си великият Божи угодник св. Иоан Мълчалник, чиято памет св. Църква празнува на 3 декември.

Такова смирение са имали всички Божии праведници и това смирение ги е издигало до святост.

Степените на смирението

Смирението има три степени. Ето как ги определя видният старец Амвросий Оптински: първата степен е тази – да се покоряваш на по-горните от тебе и да не се превъзнасяш над равните. Това е златно правило за обществения ред. На него се гради всяко семейно и обществено благополучие, както и всеки държавен строй. То е изразено в следните думи на св. апостол Павел: ”Всяка душа да се подчинява на върховните власти” (Римляни 13:1). По това правило децата трябва да се покоряват на родителите, по-малките – на по-възрастните, учениците – на учителите и прочее.

Втората степен на смирението е тази – да се покоряваш и на равните и да не се превъзнасяш над по-малките. Ако осъществявахме това смирение в живота си, какъв мир би царувал в нашите домове! Кавгите в нашите семейства произлизат обикновено от това, че всеки се смята по-умен от другите и иска да им налага своите разбирания. Ако снахите взаимно се уважаваха, ако братята и сестрите взаимно си отстъпваха, мирът, блаженството и раят биха настъпили!

Третата и най-съвършена степен на смирението е тази – да се покоряваш и на по-ниско стоящите от тебе и да се смяташ за последен между човеците. Това смирение е било осъществявано от светците, които са помнели всякога думите на Христа: ”Който иска между вас да бъде пръв, нека ви бъде роб” (Матей 20:27).

Известният св. Теодосий Печерски, игумен на Печерския монастир, бил още приживе обичан и тачен от всички като велик Божи угодник. Той често ходел в Киев при княз Изяслав. Веднъж по монастирска работа той замръкнал в княжеския дворец. Князът искал да го задържи да пренощува у него, но св. Теодосий настоявал да се върне в монастира. Най-сетне князът заповядал да приготвят малката каляска и да кажат на едно от момчетата да закара отец Теодосий до Печерския монастир. Каляската била с едно седало. За кочияша нямало място, та той трябвало пешком да кара каляската.

Когато каляската била приготвена и св. Теодосий седнал в нея, момчето, недоволно, че вместо да си почива, цяла нощ трябва да вози този неизвестен нему монах, с ропот в душата подкарало коня. Излезли из града. Момчето погледнало Теодосия и, съблазнено от неговото просто облекло, го помислило за някой най-обикновен калугер, та му рекло: ”Отче, я слез ти да покараш каляската и дай на мене да се повозя!” Св. Теодосий съвсем безропотно рекъл: ”Бива, чедо! Добре!” И слязъл, а момчето като господар се разположило в каляската и скоро взело да хърка.

Цяла нощ св. Теодосий карал каручката и много се отрудил. На сутринта всички, които срещнали св. Теодосия – и велможи и селяни, – се покланяли почтително на Божия служител, защото го познавали. Момчето, като виждало това, се чудело. То недоумявало, защо ли те се покланят на тоя прост монах! Наближили Печерския манастир. Там се разчуло, че игуменът идва от Киев. Цялото братство излязло да го посрещне. Всички братя се поклонили по обичая дòземи пред своя духовен баща и началник. Момчето изпаднало в ужас! Че кой ли ще е този, та всички монаси тъй го уважават! Като разбрало, че това е игуменът, известният Теодосий, то се разтреперило от страх, защото очаквало наказание и отмъщение. А св. Теодосий отишъл кротко при него, хванал го дружелюбно за ръка и го завел в кухнята, като заповядал да го нахранят добре… Ето какво незлобие и смирение е имал св. Теодосий Печерски.

Възлюблени, искаме ли да бъдем блажени, трябва преди всичко да придобием смирение. То ще ни доведе до покаяние, ще покрие греховете ни, ще ни приближи до Бога и ще ни въведе във вечните радости на царството небесно, според обещанията на Спасителя: ”Блажени бедните духом, защото тяхно е царството небесно”. Амин.

”Смирете се под крепката ръка Божия, за да ви въздигне, когато дойде време.” (1 Петр. 5:6)

Към следващата част (Грехове във връзка с първото блаженство)

___________________________

*Из книгата Нашата надежда, беседи върху блаженствата, издава едноличен търговец Снежана Иванова, от архимандрит Серафим Алексиев. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображение – авторът архимандрит Серафим (Алексиев) (1912-1993). Източник – Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5mt

Advertisements

About Dragan Bachev

59 years old, born in Bulgaria. Works in the University of Sofia, Bulgaria, the Faculty of Theology.
Публикувано на Проповед и тагнато, , , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s