ЦЪРКВАТА НЕ Е РЕЛИГИЯ, НИТО ИДЕОЛОГИЯ*

Протопрезвитер Михаил Кардамакис

Протопрезвитер Михаил КардамакисВ цялото пътуване на божествената Икономѝя три чудни събития и върхови моменти се преплитат с предвечно скритата в Бога тайна и откриването Му в света: с Тайнството на Църквата. Църквата не се ражда в историята от историята, а идва като Божие изволение и обобщение на всички метаисторически вечни реалности, на Божиите откровения и свидетелства; а именно, че всичко парадоксално и умонепостижимо, чудодейно и невъзможно за хората се извършва от освобождаващото всемогъщество на любящата воля на Господа към всички твари.

Църквата, която в Христос въплъщава цялото Божие откровение в изпълнение на времето, не е някакъв свят на нови идеи и метафизични хипотези, a новото християнско Тайнство като действително осъществяване на есхатологичните събития на спасението във всяко едно настояще.

И така, кои са тези три велики събития, три кенотично-еклисиологични действия на Бога заради човешкия род?

Това е сътворението на света; новото битие, което се свързва не с Неговата непричастна същност, а със свободата на Неговата воля. Бог създава ново битие наред със Своето Битие.

Чрез сътворяването на света се предвъзвестява явяването на Църквата, която в последните времена възглавява всички неща в ипостаста на Бог Слово. Св. Григорий прави христологично тълкувание на Песента; от бездните на времето Женихът Христос търси невястата-Църква, бидейки „безумно влюбен” в нея. Става въпрос за учението, което по-късно ще бъде развито от светите отци и по-специално от св. Максим Изповедник като христоцентрична космология. От самото начало, преди вековете, Христос е началото, средоточието и краят на творението. Всяка тварна реалност, всички сътворени същества са устремени към Христовата личност, като имат за предпоставка различието между вечността на Словото и икономѝята на Въплъщението.

Св. Максим Изповедник е категоричен:

„Гледайки на тази цел, Бог е сътворил същността на съществуващите неща. Това наистина е крайният предел на Божия промисъл и на тези, за които промисля… Защото заради Христос, тоест заради тайната Христова, всички векове и всичко, което е в тези векове, са получили в Христос начало и крайна цел на битието. Защото преди вековете е замислено (от Бога) съединението на границите и на безграничността, и мярката, и безмерието, и края, и безкрайността, и на Твореца, и на творенията, и на покоя, и на движението, което (съединение) е явено в Христос в последните времена[1]”.

Христос е тайната на тайната на Сътворението, скрит и действащ, постоянно пророкуван и очакван, изучаван и жадуван, до пълното Му явяване чрез Въплъщението.

***

Въплъщението на Словото като ново творение и завършек на първото творение е осъществяването на неговата осуетена поради падението цел. Тази цел е обòжението, което исторически се извършва в Църквата.

Въплъщението на Словото е всеобхватно събитие, което обхваща не само човешката, но и цялата сътворена природа. Християнството не е друга или някаква нова религия. То е обновяването на тленното битие, зданието на новото тяло на Църквата. Църквата е „продължението” и „пълнотата” на „въплътения живот” на Христос, ”заедно с всички извършени заради нас събития, с Кръста на Гроба, с тридневното Възкресение, с Възнесението на небесата, със сядането отдясно, със славното Второ Пришествие[2]”.

Според отец Георги Флоровски:

„Светът е бил сътворен, за да може Църквата да стане Тяло Христово. И в Църквата творението е намерило истинското си място и достойнство завинаги, за всички векове, в единството с Христос в Светия Дух[3]”.

Чрез събитието на Своето Въплъщение Творецът става Спасител на света, „плод на земята”, Който я възвисява в Рай[4] – именно в Рай, тоест в Църква. Не е случайна съществената връзка между Църквата и красотата, защото Църквата е най-възвишеният, „твърде добър” свят, с други думи най-прекрасното Божие творение.

Изначалната Светлина при сътворението е Христовата светлина, светлина от Светлина, въздигната чрез Духа в последна светлина – в светлината на Църквата. Оттук Петдесетница, сиянието на Петдесетница, бидейки сияние на Светлината – на явяването на красотата – открива съкровищата на Въплъщението. Петдесетница просветлява Въплъщението и го продължава като въплъщение на Църквата, прави го реално настояще, като спомага за неговото вечно принасяне на плодове.

„Християнството е постоянно призоваване на Духа[5]”, то е Църквата в нейната християнска истина и есхатологично съхраняване – в съхраняването на нейния харизматичен и апостолски характер. Векът на Църквата е век на Духа, а християнинът е светодуховен човек.

„Без Божия Дух не можем да се спасим, защото връзката на Бога и човека става възможна чрез Светия Дух”[6].

***

В светоотеческото предание и богословие божествената Евхаристия има ясно еклисиологично значение, тя е сърцевината на Църквата в Историята. За схоластическото богословие Евхаристията е била и остава едно от най-важните и дори задължителни Тайнства на Църквата, а не самото Тайнство на Църквата и самата Църква като Тайнство на Христос. В православното предание Църквата е „Тяло Христово”, мистична реалност, по-дълбока и по-всеобхватна от Писанието или Евангелието. Това именно е божествената Евхаристия, в която християните познават Христос от Евангелията и по този начин Неговият образ действително е жив за тях[7]. В Евхаристията и чрез Евхаристията Църквата открива своето точно и постоянно осъществяване, съхранява сотириологичното събитие, постоянно се преобразява в пълнота на живота, дар и дарове на истинския живот.

Ако Църквата като икона на есхатона не произлиза и не черпи своя живот от духа на този свят, а от Самия Бог и от Неговото Царство, то Евхаристията е Тайнството на Тайнствата, всеобхватното Тайнство, пълнота на всяко Тайнство, единственото Тайнство – целият Христос в Църквата и Църквата в целия Христос. Църквата е Тайнството, което „се обозначава в св. Тайни” като събития на самия живот на Църквата, продължаващи действия на Христос, действителни сили за онтологично преобразяване, средоточие на мистичната среща, пътища за среща на Бога с човеците. Всичко това са чудни дела, които се свещенодействат в Евхаристията, централното Тайнство, Святая Святих на православието, именно самата Църква, нетленната реалност на църковния живот в постоянно разпростираща се „пълнота на Христос” „в действителното продължение на спасителното дело на Христос в света”. Евхаристията е извор и корен на духовното съществуване на Църквата. Тя е Тайнството, в което и чрез което Църквата е жива и продължава да съществува като пространство за спасението на човека[8].

Подчертаваме това еклисиологично и църковно измерение на Евхаристията, защото основно това ще бъде категоричният отговор към днешния християнин, на когото пастирстващата Църква, освобождавайки го от хаоса на религиозните убеждения и ереси, ще помогне да се завърне към изобилието на даровете и благодеянията на евхаристийния живот, събитие, което ще го възстанови в църковното и харизматично „Христово тяло”. Само в реалното приемане на органичната връзка между Църквата и Евхаристията е възможно да се разбере съдбоносното значение на Евхаристията за човека. Всички са призвани да станат Църква чрез Евхаристията и да открият своето евхаристийното предназначение в Църквата. Евхаристията не е някакво повтарящо се действие като изпълняване на определено религиозно задължение. Тя е Тайнството на непрестанно обновяващия се живот, бодърстване в общението на Христовото тяло, което държи вярващия открит „за окончателно-есхатологичното сътресение на Царството[9]”.

Очевидно всичко това влиза в противоречие с днешната реалност дори за православния християнин, за когото Църквата и Евхаристията са неутрални неща и въпроси, с които се занимават специалистите, следователно факти, които не го интересуват или не се съчетават с формирането на неговия християнски живот. Затова особено важен е въпросът: дали без Евхаристията съвременният християнин може да има съзнание за Църквата и активно да го изразява – не просто като лично, а най-вече като пророческо събитие? Това, което е сигурно, е че с отричането и отхвърлянето на светотайнствената среща на Църквата и Евхаристията се връщаме в предхристиянските времена – времена на отчуждение и отчаяние за човека поради неговото безбожие и идолопоклонство.

Разпростиращата се „нине во Иисуса Христа” Църква в Евхаристията – и обратното – актуализира делото на спасението, което има за цел съзиждането на Църквата и извършването на Евхаристията:

„И тъй, помнете, че вие, някога езичници по плът, които бяхте назовавани необрязани от тъй наричаните обрязани с плътско обрязване, извършвано с ръце, че вие бяхте тогава без Христа, отстранени от израилското общество, чужди към заветите на обещанието, лишени от надежда и безбожници в света; а сега в Христа Иисуса вие, които някогаш бяхте далеч, станахте близки чрез кръвта Христова. Защото Той е нашият мир, Който направи от двата народа един и разруши преградата, що беше посред, като с плътта Си унищожи враждата, а с учението – закона на заповедите, за да създаде в Себе Си от двата народа един нов човек, въдворявайки мир… И тъй, вие не сте вече чужди и пришълци, а съграждани на светиите и свои на Бога, като се утвърдихте върху основата на апостолите и пророците, имайки Самия Иисуса Христа за краеъгълен камък, върху който цялото здание, стройно сглобено, възраства в храм свет чрез Господа, върху който и вие се съзиждате в жилище Божие чрез Духа” (Ефесяни 2:12-22).

Хората и тогава са имали религия, но са имали непознат бог; по-скоро не са имали личностен Бог и истински живот с Бога. Имали са оскъден и смъртен живот и някакъв измислен и идолизиран, недостъпен и враждебен бог. Това е религията – схващането на Бога по човешки образ, обогатено с юридически и морални разпоредби, които изискват неговото робско поведение и усилват метафизичния му страх. По-нататък ще се върнем към обширната и неповторима тема за спасението на човека, когато за съжаление религизацията на Църквата и връщането от Църквата към религията придобива необятни измерения. Непрекъснато сме свидетели на постоянно нарастващото обезличаване на християнската вяра, на нашата мъглява и изпълнена със страх зависимост от някаква висша сила, на отдаването на нашия имагинерен живот на случайни и магически стечения на обстоятелствата, като във всеки един момент лесно можем да изпаднем от религия в идолопоклонство. Свидетели сме на пълното пренебрегване на Църквата в поглъщането ни от някакво неопределено чувство и от гордостта от знанията ни по религиозните въпроси. На мястото на конкретната реалност на Църквата отново се поставя религиозният феномен – с много противоречия – въпреки усилието за изтъкване на положителните му елементи. И тогава Христос не е единственият Бог на нашето спасение в новото Му Тяло, Църквата, а Онзи, Който е изчерпал цялата Си въплътена икономѝя в една нова религия, макар и по-възвишена и по-съвършена.

Следователно, ако продължаваме да не обръщаме внимание на факта, че чрез Своето Въплъщение Христос е сложил край на стария век на религията, установил е новия век на Църквата и чрез чудесното събитие на предаването на Евхаристията е предал не някакви заповеди, а Самия Себе Си за живота на света, тогава и човекът, и християнинът отново се връщат към миналото, към несъвършенството на вече случилото се, бидейки неспособни да се разпрострат и открият за съвършенството на идните неща, към бъдещите неща, които ще се случат, от които черпи своя смисъл всичко, което се случва в настоящето. Ето какво би могло да стане, макар и да изглежда, че вече става:

Вероятно бихме имали една нова религия, по-изчистена и по-монотеистична, но в действителност ще продължим да бъдем безгласни пред едно глухо божество. Защото във всяка религия остава открита пропастта между въображаемия отвъден бог и реалния тукашен човек, който дори в името на религията не би могъл да избегне разделението и враждата с другите. Религията не е придобивка, а търсене; не е откровение, а построение, потребност на човека да преодолее себе си чрез себе си, на практика по един неефективен и безнадежден начин.

Бихме имали някакво страхопочитание и подчинение спрямо силите на трансцендентното същество, но не бихме имали вяра, не бихме могли да осъществим нашия живот като нов живот на новото битие във великата тайна на благочестието, извършена чрез Христос, чието начало е вярата; не бихме могли да осъществим нашия живот като общение и поклонение на Света Троица, на истинското Битие и Начало на всяко битие. Следователно бихме имали не познание за Бога на Любовта, а съзнателно продължение на религията на страха и заедно с това на етиката на страха, на закона. Бог на Църквата е Бог, Който свободно и любящо говори и действа в човека и за човека, за разлика от боговете на религията, които ние сами създаваме чрез културата, за да ни заповядват и заплашват, защото само тогава ще изпитваме дълг да се стремим към общото благо, принуждавайки себе си. С други думи, бихме останали в древното или старото, което вече е отминало, отхвърляйки принасяната спасителна Христова благодат и любов, отказвайки да следваме пътя на новия живот като участници в Кръста и Възкресението. Постоянно бихме се потапяли в робството на своето лицемерие, а бидейки нерешителни, бихме останали безучастни спрямо великата игра на свободата с Бога, в срещата на две свободи, на Бога и на човека, която в действителност е една – свободата на Бога.

Бихме станали роби, поробвайки и другите, на някаква идеология, защото без Църквата християнството лесно може да се изопачи в идеология. И няма никакво значение дали тази идеология се нарича религиозна, свещена или метафизична, след като в същността си е развъплътена, студена; мъглява, далечна, безполезна. Християнството е Църквата, в противен случай то се трансформира в религиозна идеология, а бог на една такава идеология е някаква висша ценност в цивилизацията на ценностите, след като към тях се причислява и религията. Християнството като ценност и фактор на цивилизацията – това е трагичният резултат, към който вървят тези, които се наричат християни: да направят от християнството идеология, която хората ще впишат в същия раздел с всички останали, причислявайки я по необходимост към десните идеологии, тъй като именно те използват Бога, за да Го изтъргуват. Тогава самите християни стават трагични в личния си крах, но и в краха на самите идеологии[10].

С всички тези обикновено неподозирани неща бихме повторили престъплението на престъпленията: бихме отхвърлили, както и юдеите някога по времето на Въплъщението, видимата и живата реалност на Въплъщението:

„В света беше, и светът чрез Него стана, но светът Го не позна. Дойде у Своите Си, и Своите Го не приеха. А на всички ония, които Го приеха, – на вярващите в Неговото име, – даде възможност да станат чеда Божии… И Словото стана плът, и живя между нас, пълно с благодат и истина; и ние видяхме славата Му, слава като на Единороден от Отца” (Иоан 1:10-12, 14).

Ако пренебрегнем богатството на последиците от Въплъщението, отхвърляме ипостасната вяра в името на въображаема религия. Защото вярата е Христос и Христос е вярата на Църквата. Следователно пренебрегваме и човека-християнин; защото отричаме християнството като възсъздаване на всички неща чрез Въплъщението и етос на всеки християнин, чието дело е „подражанието на Христос по мярата на Въплъщението…[11]

Наред с истината за Въплъщението бихме се лишили и от светлината на Петдесетница, на икономѝята, която осветлява и проявява икономѝята на Въплъщението, при положение, че Въплъщението и Петдесетница представляват par excellence църковни Тайни, двете непоклатими основи на Църквата. Бихме се осъдили на непричастност и бездействие спрямо истината, която е Христос във всички Негови чудни дела, сред които най-великото е Църквата, „стълб и крепило на истината” на Христос в света в Светия Дух (Иоан 16:13; 1 Тимотей 3:15). Опростеното богословие на разума, рационалистичното, протестантско богословие, лишено от участие във въплътената еклисиологична тайна, преди време твърдеше, че хората очаквали Христос, а Бог изпратил Църквата. И днес изглежда, че най-големият ни проблем не е само Христос без Църквата, но главно Църквата без Христос. В корена на един такъв проблем се крие пренебрегването на факта, че Христос не е донесъл някакъв текст, който да добавим към множеството други свещени текстове и реликви на човечеството. Христос предаде Самия Себе Си, предавайки Се по този начин като начало на всичко – тоест Църквата, която (както и Евангелието) е слава на Неговото Въплъщение, което продължава и живее в Евхаристията. Защото и Църквата, Евангелието и Евхаристията са личното явяване на Христос в едното, свято и безсмъртно Негово тяло. Без Църквата, без църковното Си въплъщение, Христос щеше да бъде един от великите мистици на религиите, а Църквата без Христос от Евхаристията щеше да бъде една от великите световни религии.

Следователно, става ясно, че след Христовото Въплъщение никой не може да говори за Христос без Църквата и за Църквата без Христос. Всяко отделяне на тези две неразделни тайни, на тази двояка тайна осъжда Църквата на религизация и идеологизация, обективация и социализация. Вярващите – настоящи или бъдещи – трудно могат да разберат това, ако още не са приели това, което подчертахме и по-рано – че пребиваването на Словото в плът в нас и сред нас слага край на времената на религията, времена на невежество и безбожие, на идолопоклонство и безнадеждност. Христос, Който е „същият вчера, и днес, и вовеки” (Евреи 13:8) остава живият и непосредствен отговор на Бога спрямо напразното човешко интелектуално и виртуално търсене и изобразяване на Бога, спрямо човешкия глад и жажда за живот, изпълнен със смисъл, с вечния и непреходен смисъл.

Можем да изразим това и по друг начин: Божието явяване в плът установява в историята есхатологичния век на Църквата, века на Христос и на Духа. То е завършек на всички онези пламенни човешки очаквания, на които религията в миналото не е могла да отговори, както и в бъдеще няма да може да направи. Бог вече не е търсеният и очакваният; Той се явява и действа в нас и чрез нас и точно тогава по парадоксален начин става ненаситно търсеният и очакваният. Той пръв търси нас и ни открива, като ни дарява не някакви необходими и полезни блага, а истински и вечен живот, с който изпълва сърцето ни; живот, преживяван „като чувство в Бога и умоление към Бога[12]”.

Това е отговорът на въпроса за спасението: Бог изпрати Своя Син не за да подобри и промени външните изменчиви условия на живот, а за да възстанови човека и да избави живота му от смъртта „за да имат живот (хората), и да имат в изобилие” (Иоан 10:10).

Превод: Константин Константинов

_______________________________________________

Източник – http://sveticarboris.net/. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Μάξιμος Ομολογητής, P. G. 90, 621.

[2]. Молитвата на Анафората.

[3]. π. Γ. Φλωρόφσκυ, Δημιουργία καί Απολύτροση, Θεσσ. 1983, σελ. 88

[4]. Γρηγόριος ο Μέγας, P. G., 76, 938.

[5]. Ν. Μπερντιάεφ, Πνεύμα καί Πνευματικότητα, Αθήνα, 1968, σελ. 215.

[6]. Μ. Βασίλειος, P. G., 32, 157; Ειρηναίος, εν Sources Chretiennes, № 153, σελ. 115.

[7]. Γ. Φλωρόφσκυ, Αγία Γραφή, Εκκλησία, Παράδοσις. Θεσσ. 1976, σελ. 67.

[8]. Вж. Π. Μιχαήλ Καρδαμάκης, Ορθόδοξη Πνευματικότητα Β, εκδοσις ΑΚΡΙΤΑΣ, 1993, σς. 187, 188; π. Γ. Φλωρόφσκυ, Θέματα Ορθοδόξου Θεολογίας, „ΑΡΤΟΣ ΖΩΗΣ”, 1973,σελ. 167, 168.

[9]. π. Γ. Φλωρόφσκυ, посл. Съч., σελ. 145.

[10]. Ol. Clement, Η Θεολογία μετά “τόν θάνατο του Θεού”. Σύνορο Εκδοσις ΑΘΗΝΑ, 1973, σελ. 107.

[11]. Μ. Βασίλειος, Π. Γ., 31, 12

[12]. Ισαάκ του Σύρου, Απαντα τά ευρεθέντα ασκητικά, εκδόσις Χ. Σπανός, σελ. 164.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5jl

Изображение – авторът протопрезвитер Михаил Кардамакис. Източникhttp://zadrugata.com

Advertisements

About Dragan Bachev

59 years old, born in Bulgaria. Works in the University of Sofia, Bulgaria, the Faculty of Theology.
Публикувано на Еклесиология и тагнато, , , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s