ЗАВЛАДЯВАНЕ НА ПАЛЕСТИНА ОТ РИМ (63 ГОДИНА ПРЕДИ ХРИСТА)*

Емил Трайчев

traychevС победата на Помпей след по-малко от осемдесет години съществуване (ако се изчислява от 142 година, когато по времето на Симон Макавей Юдея придобива автономия) свободата на юдейския народ е отнета. Помпей, разбира се, е достатъчно прозорлив да не направи каквито и да е съществени промени във вътрешното устройство на страната. Въпреки че иерархичната структура остава непроменена, юдеите губят независимостта си и първосвещеникът става подвластен на Рим. Това е неизбежният резултат от стъпването на римляните в Сирия. Защото властта на Рим се оказва различна от тази на Селевкидските царе. Дори и най-великият източен владетел не е в състояние да се противопостави на римското превъзходство. Завоюването на страната от Рим, трябва да се подчертае, е улеснено от факта, че Юдея е разединена и борещите се партии са достатъчно безразсъдни да търсят защита и помощ от чужденци. Много малко е останало от онзи дух, който сто години по-рано е ръководил народа в борбата за независимост.

В началото, след заминаването на Помпей, Палестина се радва на няколко мирни години. Скавр, комуто Помпей предава Келесирия до река Ефрат и цялата територия между Египет и Ефрат и му оставя два римски легиона (Иосиф Флавий, Юдейски древности, XIV, 4, 4), има проблеми с набатеите в Арабия (Иосиф Флавий, Юдейски древности, XIV, 5, 1-2; За юдейската война, I, 8, 1), но това не оказва влияние върху положението на юдеите.

В 57-ма година обаче синът на Аристовул, Александър, успява да избяга по пътя за Рим и за кратко време събира голяма войска, потегля към Иерусалим и почти сваля от престола Хиркан II (Иосиф Флавий, Юдейски древности, XIV, 5, 2; За юдейската война, I, 8, 2). Габиний, управителят на Сирия, се намесва. Той изпраща Марк Антоний, подвластните му юдеи начело с Питолай и Малих, както и доброволците на Антипатър, срещу Александър и го принуждава да предаде трите крепости (Александриум, Хиркания и Махерус), които са в ръцете му. Тези укрепления Габиний срива до основи (Иосиф Флавий, Юдейски древности, XIV, 5, 2-4; За юдейската война, I, 8, 2-5).

По същото време Габиний извършва важна промяна в политическото устройство на Палестина[1]. Хиркан е лишен от политическа власт и са му оставени единствено грижата и попечителството на храма. Страната е разделена на пет данъчни области – с главни градове Иерусалим, Газара, Аматус, Иерихон и Сепфорис, всеки от които има свой законодателен съвет (συνεδριον[2]) – непосредствено подчинени на управителя на провинция Сирия (Иосиф Флавий, Юдейски древности, XIV, 5, 2-4; За юдейската война, I, 8, 2-5).

Всъщност функционирането на правосъдна система е единствената отстъпка на римляните спрямо юдеите, но само по въпроси, засягащи последните. Когато случаят изисква съдебно решение (например налагане на смъртно наказание), той трябва да се потвърди от римския прокуратор (επίτροπος). Габиний премахва последния остатък от политическата власт, която Хиркан II все още притежава. Помпей му отнема царската титла, а сега Хиркан II е лишен и от всякакви политически прерогативи и е ограничен до първосвещеническите си функции. По такъв начин Иерусалим (по-рано с единствен в Юдея συνεδριον) загубва своето значение на столица. В тази реформа се реализира своеобразният римски политически принцип: „Divide et impera[3]“.

Около 56-та година Аристовул и синът му Антигон избягват от Рим и се опитват да си възвърнат властта в Юдея. Но успехът им е още по-краткотраен от този на Александър. Двамата са пленени и за втори път са изпратени в Рим, където по решение на сената Аристовул е хвърлен в тъмница (Иосиф Флавий, Юдейски древности, XIV, 6, 1; За юдейската война, I, 8, 6). Докато Габиний е в Египет, за да защити интересите на Птолемей XII Авлет (55-51), който е изгонен от александрийците, но постига подкрепата на Помпей и Крас, в Юдея избухва нов бунт, пак ръководен от Александър, сина на Аристовул. Начело на трийсет хилядна юдейска войска той потегля срещу Габиний, но отново претърпява поражение в битката при планината Тавор (55 година) (Иосиф Флавий, Юдейски древности, XIV, 6, 2-3; За юдейската война, I, 8, 7).

Габиний е наследен в качеството си на управител на провинция Сирия от Марк Лициний Крас (54-53) (Иосиф Флавий, Юдейски древности, XIV, 6, 4; За юдейската война, 1, 8, 8), който през 60-та година влиза в коалиция с Помпей и Цезар – така наречения първи триумвират (Дион Касий, Римска история, 37, 54-57[4]). За своя поход срещу партяните (54-та година) този алчен проконсул ограбва от Иерусалимския храм скъпата златна утвар на стойност осем хиляди таланта и две хиляди таланта, оставена непокътната от Помпей (Иосиф Флавий, Юдейски древности, XIV, 7,1; За юдейската война, I, 8, 8). След като през пролетта на 53-та година прекосява Ефрат при Зевгма, Крас претърпява съкрушително поражение от партяните и е принуден да се оттегли към Каре (Харан). Малко по-късно, едва достигнал арменските планини, той е коварно убит от партяните (53-та година). С гибелта на Крас се разпада и първият триумвират. След смъртта му Питолай (участник във въстанието на Аристовул) се опитва да организира бунт в Галилея, но резултатът е, че тридесет хиляди недоволстващи са продадени в робство, а самият той е екзекутиран от Гай Касий Лонгин, новия управител на провинция Сирия (53-51) (Иосиф Флавий, Юдейски древности, XIV, 7, 3; За юдейската война, I, 8, 8-9).

Преминаването на Цезар през Рубикон в 49-та година преди Христа в отговор на гласувания по инициатива на Помпей и противниците му senatus consultum ultimum – постановление новопристигналият пълководец да върне своите пълномощия, което ще рече да предаде властта там, тоест да освободи войските и да му се назначи приемник в Галия – поставя началото на войната за власт в Рим. Тази война се оказва гибелна за столицата и провинциите и особено за онези, които трябва да осигуряват огромни суми, необходими на воюващите страни. Въобще този двадесетгодишен период (49-30) – период, белязан от пукнатината в отношенията на Помпей и Цезар и от последвалата война, до смъртта на Антоний – се отразява както на историята на целия средиземноморски свят, така и на тази на Палестина.

Когато в началото на 49-та година Помпей и по-голяма част от сенаторите са принудени да напуснат Рим, и Гай Юлий Цезар го завладява (Светоний, Божественият Юлий, 33-34), последният решава да се възползва от пленения Аристовул. Тъй като Аристовул не може да бъде политически противник на Помпей, той се превръща в пионка в римската завоевателна политика. Цезар го освобождава, дава му два легиона и го изпраща в Сирия в качеството на влиятелно лице да предизвика благоприятен обрат в тамошните дела. Но юдейският принц е отровен от поддръжниците на Помпей още преди да отплува за Сирия, а синът му Александър – обвинен в интриги против Рим – по-късно е обезглавен в Антиохия по изричната заповед на Помпей (Иосиф Флавий, Юдейски древности, XIV, 7, 4; За юдейската война, I, 9, 1-2).

След битката при Фарсала (Североизточна Гърция, август 48-ма година) и смъртта на Помпей в Египет същата година (месец септември) Хиркан и служителят му идумеецът Антипатър прегръщат каузата на Цезар (срв. Иосиф Флавий, Юдейски древности, XIV, 8, 1). Когато през 47-ма година римският пълководец е силно притиснат в Александрия от атаките на значително превъзхождащите го по сила египтяни, той е подкрепен от юдейска войска от три хиляди души, която заедно с контингентите на съседните владетели и армията на Митридат Пергамски участва в превземането на Пелусиум[5]. Освен това юдейският първосвещеник използва влиянието си сред египетските юдеи, за да ги спечели на страната на Цезар в конфликта, избухнал в Египет поради вмешателството на римския пълководец в спора между Клеопатра VII и Птолемей XIV (47-44) за египетския престол. Същата година двамата са щедро възнаградени от Цезар. Първосвещенството на Хиркан и наследниците му е препотвърдено заедно с всички привилегии, свързани с него според Моисеевия Закон, и Хиркан е определен за потомствен глава на юдейския народ (εθνάρχης). По този начин е възстановен политическият статут на Хиркан, който той получава от Помпей, и се слага край на Габиниевото разделение. Антипатър, след като е удостоен с римско гражданство и е освободен от данъци, е номиниран за Хирканов прокуратор (επίτροπος) на Юдея. Това го поставя начело на финансовата администрация на страната и му вменява отговорност в полза на икономическите интереси на Рим. Юлий Цезар разрешава да се възстановят градските стени. Малко по-късно той връща на Хиркан пристанището на Иопия (Яфа), богатата Ездрелонска долина, Лида и други по-малки области (Иосиф Флавий, Юдейски древности, XIV, 8, 1-5; 10, 6; За юдейската война, I, 9, 3-5[6]).

При Цезар Юдея се радва на добри дни. Нейните обитатели не са презирани, както някога, позволено им е да извършват богослужението си, имат повече права и изобщо между римляните и юдеите цари атмосфера на приятелство По благоволението на Цезар юдеите, живеещи извън Палестина, получават важни привилегии. Александрийските юдеи стават пълноправни граждани. В свидетелство на това Юлий Цезар се разпорежда да се издигне медна колона в Александрия със съответен надпис (Иосиф Флавий, Юдейски древности, XIV, 10, 1-25).

Слабият Хиркан е само номинален господар. Както пише Иосиф Флавий, той „се отнася твърде лекомислено към себе си и царската власт“ и е „крайно вял и твърде безсилен“ (Юдейски древности, XIV, 9, 3; За юдейската война, I, 10, 4). Всъщност управлението е в ръцете на хитрия и действен Антипатър, който вижда, че Хиркан е муден и апатичен, и назначава по-големия си син Фасаил за пълководец (στρατηγός) на Иерусалим и Юдея, а Галилея поверява на по-малкия, Ирод (Иосиф Флавий, Юдейски древности, XIV, 9, 2).

Но издигането на идумееца Антипатър и семейството му – тяхната военна и икономическа власт – събужда враждебност във висшите слоеве на юдейското общество. Иродовите груби обноски довеждат до нови проблеми. През 47-ма година залавянето и екзекутирането на галилееца Иезекия, главатар на действащи по сирийската граница разбойници, е приветствано в Сирия, но от друга страна, има негативен отзвук в Иерусалим. Ирод е обвинен пред синедриона за убийство на юдеи без съд. Намесата на Секст Цезар (47-46), управителя на провинция Сирия, и Хиркановото съгласие спасяват Ирод от сериозни последствия. Той е принуден да избяга в Дамаск. Поради доказаните му способности обаче управителят на Сирия го назначава за военен управител на цяла Келесирия (47-46). Опитите на Ирод да отмъсти на враговете, са възпрепятствани от Антипатър и Фасаил (Иосиф Флавий, Юдейски древности, XIV, 9, 2-5; За юдейската война, I, 10, 5-9).

Секст Цезар е убит през 46 година и Цецилий Вас (46-44), свързан с партията на Помпей, се провъзгласява за господар на Сирия (Дион Касий, Римска история, 47, 26-27; Иосиф Флавий, Юдейски древности, XIV, 11, 1; За юдейската война, I, 10, 10). Войната между Цезаровите и Помпеевите привър- женици продължава с неотслабваща сила. Антипатър е на страната на Цезар. След убийството на Цезар (15 март 44-та година) Марк Антоний сключва с Лепид и младия Октавиан коалиция, известна като втори триумвират, и повежда борбата срещу убийците Марк Юний Брут и Гай Касий Лонгин. През 44-та година Касий поема управлението на провинция Сирия. Нуждата от финанси за новата гражданска война го тласка към груби действия, засягащи и Юдея. Ясно е, че юдейските водачи трябва да съдействат на всеки, който е на власт в Сирия. Хиркан, Антипатър и синовете му са принудени да съберат седемстотин таланта, наложени от Касий. Ирод се отличава с това в Юдея. Старанията му са възнаградени с потвърждаване на поста му военен управител, а в Юдея е натоварен също така и с контрола на арсенала (Иосиф Флавий, Юдейски древности, XIV, 11, 2-3; За юдейската война, I, 11, 1-3).

В юдейското общество вътрешната враждебност към доминиращото крило на Антипатър по никакъв начин не стихва. Самият Антипатър става нейна жертва. Разногласията прерастват в открита война, когато Касий напуска Сирия в 42-ра година (Иосиф Флавий, Юдейски древности, XIV, 11,2-7; За юдейската война, I, 11, 2-8; 12, 1).

Антигон, другият син на Аристовул, се появява на сцената, подкрепян от царя на Халкис в Ливан[7] и господаря на Тир Марион. След някои първоначални успехи на противниците си Ирод успява да ги отблъсне. Хиркан твърдо подкрепя Ирод и му обещава своята внучка Мариамна (чиито родители са Александра, дъщерята на Хиркан II, и Алекcандър, синът на Аристовул II) за жена, привличайки го по този начин към собственото си семейство (Иосиф Флавий, Юдейски древности, XIV, 12, 1; За юдейската война, I, 12, 2-3).

В битката при Филипи (октомври 42-ра година) обединените сили на Октавиан и Антоний побеждават Брут и Касий и разпиляват последните надежди на републиканската партия. Докато Октавиан получава провинциите на Запад, включително Италия, Антоний, чиято власт е в апогея си, поема управлението на цялата провинция Асия (Дион Касий, Римска история, 48, 28, 4; Иосиф Флавий, Юдейски древности, XIV, 12, 2; За юдейската война, I, 12, 4).

Този развой на нещата тласка юдейските водачи към ново разпределение на приоритетите. Но на срещата във Витания и Антиохия през 41-ва година с Марк Антоний – триумвира, отговарящ за реорганизацията на източните провинции – юдейските делегации, враждебни към Иродовото крило, не получават нищо въпреки числеността си (Иосиф Флавий, Юдейски древности, XIV, 12, 2; За юдейската война, I, 12, 4). Това се дължи отчасти на Хиркановата трайна подкрепа и най-вече на благоразположението, проявено от Антоний към сина на Антипатър и водещо началото си от отдавнашното им приятелство в Габиниевия сирийски щаб в 57-55 година. Тези пратеничества свидетелстват обаче за широкото несъгласие около Ирод, продължило и по-късно. Може би с намерението да заздрави вътрешните позиции на синовете на Антипатър, Антоний назначава Ирод и Фасаил за тетрарси[8], докато Хиркановият по-висш пост е запазен (Иосиф Флавий, Юдейски древности, XIV, 13, 1; За юдейската война, I, 12, 5).

Юдеите в Иерусалим не се примиряват лесно с решението на Антоний, нито пък Антониевото задържане на петнадесетте делегати, които отиват в Дафне, намалява вълненията. Голяма тълпа юдеи потеглят за Тир, където Антоний дава прием. Той се отнася грубо с протестиращите – заповядва да бъдат разпръснати със сила, и убива и ранява мнозина (Иосиф Флавий, Юдейски древности, XIV, 13, 2; За юдейската война, I, 12, 7). Вече е абсолютно ясно, че Антоний няма да се поколебае да окаже пълна военна подкрепа на съществуващия в Юдея режим.

Крайната несигурност на положението проличава при партянската инвазия в Сирия през 40-та година (срв. Иосиф Флавий, Юдейски древности, XIV, 13, 3; За юдейската война, I, 13, I[9]). Естествено, партяните подкрепят всички сили, враждебни към римляните и римския порядък. В Палестина това означава Антигон[10]. Последният никак не се затруднява, дори с минимална партянска помощ, да достигне Иерусалим, където има няколко сблъсъка с войските на Ирод и Фасаил. След пристигането на партянските войски в резултат на лъжлив опит за посредничество Хиркан и Фасаил са пленени (Иосиф Флавий, Юдейски древности, XIV, 13, 3-6; За юдейската война, I, 13, 1-5). На първия са отрязани ушите, за да бъде негоден за първосвещенството поради осакатяване (срв. Левит 21:17-23). Вторият се самоубива (Иосиф Флавий, Юдейски древности, XIV, 13,9-10; За юдейската война, 1,13,9-11; Дион Касий, Римска история, 48, 26). По щастлива случайност Ирод успява да избяга в Александрия, оттам – в Родос и впоследствие – в Рим (Иосиф Флавий, Юдейски древности, XIV, 14,1-3; За юдейската война, I, 14, 2-3). Но той оставя в крепостта Масада (на западния бряг на Мъртво море – най-високата точка на юдейската пустиня) годеницата си, група свои поддръжници и съкровището си (Иосиф Флавий, Юдейски древности, XIV, 13, 6-9; За юдейската война, I, 13, 6-8). Антигон си присвоява първосвещенството и царската титла (40-37). Той е и последният представител на Хасмонейската династия[11].

В Рим договорът в Брундизий между Антоний и Октавиан поставя край на сериозния конфликт между двамата, довел до Перузийската война (41-40) (Тит Ливий, История на Рим, CXXVI; Дион Касий, Римска история, 48, 14; Светоний, Божественият Август, 14). Триумвирите разбират, че по-полезно за сигурността срещу партяните и за мира в провинция Сирия е да имат ефикасно управление в Палестина, начело със силна личност, която да се противопостави на Антигон. В края на 40-та година римският сенат по искане на триумвирите признава Ирод за цар на Юдея, за приятел и съюзник на римския народ. Ирод и придружаващите го от двете му страни Антоний и Октавиан вървят в тържествена процесия, докато консулите и другите държавни сановници ги съпровождат до храма на Юпитер Капитолийски (Иосиф Флавий, Юдейски древности, XIV, 14, 5; За юдейската война, I, 14, 4; срв. също така Страбон, География, XVI, 2, 46; Тацит, История, V, 9[12]). Но от номинирането до реалното влизане във владение има още една, по-трудна стъпка.

През 39-та година Ирод акостира при Птолемаида и започва да събира войска. Междувременно в Сирия римският предводител П. Вентидий Вас, назначен от Антоний за легат (39-38), отблъсква партяните и се опитва да потуши вътрешните безредици в градовете (срв. Дион Касий, Римска история, 48, 41, 4-5). В Палестина по практически съображения той признава Антигон и му налага парично обезщетение. Същата политика следва, след заминаването на Вентидий, неговият легат Попедий Силон, когото той оставя в областта (Иосиф Флавий, Юдейски древности, XIV, 14, 6; За юдейската война, I, 15, 2).

Както изглежда, римляните също разбират, че Антигон има много последователи в страната, особено в сравнение с новия цар-идумеец, полуюдеин и от незнатен произход (Иосиф Флавий, Юдейски древности, XIV, 15, 2). Вследствие на това подкрепата им за Ирод при завоюването на царството е хладна въпреки Антониевите заповеди. Но Ирод успява да спечели известни позиции в Идумея и Самария. Главната му цел е да завладее Галилея, огнището на антиримската съпротива. Той превзема без сериозно противодействие столицата ѝ Сепфорис и започва да унищожава центровете на съпротива в пещерите на Арбела (на запад от Галилейското езеро) (Иосиф Флавий, Юдейски древности, XIV, 15, 4-6, 10; За юдейската война, I, 15, 3; 16, 1-7; 17, 1-3). Въпреки тези негови успехи не се знае дали той успява напълно да прекърши Галилейската опозиция. Точно тогава настъпва влошаване на отношенията между Силон и Антигон и за Силон вече няма друга възможност, освен да се солидаризира отново с Иродовата стратегия. Един от Иродовите братя, Перор, получава задачата да укрепи крепостта Александриум, която става продоволствена база на римската армия в Юдея (Иосиф Флавий, Юдейски древности, XIV, 15, 4; За юдейската война, I, 16, 3).

След ключовата римска победа над партяните през 38-ма година[13] Ирод решава лично да се обърне към Антоний, който по това време обсажда Самосата, столицата на Комагена, за да се оплаче от оказваната му досега подкрепа на римляните. След рисковано пътуване Ирод достига Самосата. Когато обсаденият град капитулира пред Антоний, римският пълководец заповядва на Гай Соций, новия управител (έπαρχος) на провинция Сирия (38-37), да осигури на Ирод военна помощ (Иосиф Флавий, Юдейски древности, XIV, 15, 7-9; За юдейската война, I, 16, 7; 17, 2).

Но докато Ирод е извън Палестина, положението в страната се влошава. Антигон прави последен отчаян опит да се противопостави, подкрепян от голяма част от народа. Галилея въстава срещу Ирод и поддръжниците му са убити. Неговият брат Иосиф, който тръгва към областта на Иерихон начело на няколко римски кохорти, пада в битка и кохортите, съставени главно от волнонаемни сирийци, са унищожени. Съпротивата срещу Ирод расте и в Идумея (Иосиф Флавий, Юдейски древности, XIV, 15,10; За юдейската война, I, 17,1-2).

Ирод научава за това, докато е в Дафна (близо до Антиохия). Той има вече на разположение два легиона. Галилея е подчинена без затруднения. Близо до Иерихон Ирод се среща с армията на Антигон и в завързалото се сражение е ранен (Иосиф Флавий, Юдейски древности, XIV, 15, 11; За юдейската война, I, 17, 3-4). Антигон разделя армията си и част от нея изпраща в Самария начело с главнокомадващия Папа. Решителната битка между Ирод и Антигоновите войски става близо до Иешана, на пътя от Иерусалим за Сихем, около тридесет и два километра северно от Иерусалим. Тя завършва с победа за Ирод и римските му съюзници. Антигоновите войски са подложени на масова сеч, като сред убитите е самият Папа (Иосиф Флавий, Юдейски древности, XIV, 15, 12-13; За юдейската война, I, 17, 5-8).

Цяла Палестина с изключение на столицата е в ръцете на Ирод. Само настъпването на зимата му пречи да започне обсадата на Иерусалим. Освен това той изчаква към него да се присъединят допълнителни римски части под командването на Соций, който е на път за страната. През пролетта на 37-ма година, веднага след като времето позволява, Ирод разпъва лагер пред Иерусалим и започва да се готви за обсада. В хода на всички тези приготовления той решава да отпразнува сватбата си с Мариамна, като по този начин цели да спечели известна легитимност в очите на юдейския народ. В Иерусалим фарисейските водачи, които не гледат с добро око на обединението на царската и свещеническата власт в лицето на Антигон, всъщност препоръчват капитулация. Сватбата се състои в Самария, Иродова крепост (Иосиф Флавий, Юдейски древности, XIV, 15,14; За юдейската война, I, 17, 8).

С пристигането на Соций и войските му пред Иерусалим се съсредоточава огромна римска армия[14]. Обсадата продължава пет месеца[15]. От северната страна на града са изградени големи насипи и катапултите започват работа. Юдеите се сражават храбро, изпълнени с вяра в Божията помощ и готови да понесат всичко в защита на храма. Но военното превъзходство на римляните е смазващо. Накрая Иерусалим е превзет с щурм. Настъпва ужасна сеч. С големи усилия Ирод успява да предотврати плячкосването на града и оскверняването на храма (Иосиф Флавий, Юдейски древности, XIV, 16, 1-3; За юдейската война, I, 17, 9-18, 1-3).

Антигон, след като се предава на римляните, е отведен в Антиохия и по-късно – убит в съгласие с волята на Ирод и по заповед на Антоний. За пръв път римляните прилагат такава присъда спрямо цар (Иосиф Флавий, Юдейски древности, XIV, 16, 4; XV, 1, 2; За юдейската война, I, 18, 3; Дион Касий, Римска история, 49, 22-26; Плутарх, Упоредни животописи, Антоний, 36[16]).

Така след 126 години[17] според Иосиф Флавий се прекратява владичеството на династията на Хасмонеите (Иосиф Флавий, Юдейски древности, XIV, 16, 4). Антигон, последният представител на тази династия, започва военната си кариера с бунт срещу Рим и през целия си живот се сражава с него. Понякога с оглед постигане на целта си се помирява с Рим дори след като е коронован от партяните за цар на Юдея. Всъщност предвид конкретната политическа действителност тази негова цел не е недостижима, но той постоянно е възпрепятстван от Иродовите близки връзки с римляните (тази лоялност му е наложена, тъй като Ирод няма никакви корени в юдейското общество). От друга страна, Антигон се радва на абсолютната солидарност на юдейския народ, голяма част от който му остава верен до последния миг. В известна степен народната солидарност към Антигон може да се обясни с общата лоялност към Хасмонеевата династия, с омразата към Рим и неговите предани лакеи, потомците на идумееда Антипатър. Но тя също така може да се дължи и на личните качества на Антигон, който проявява забележителни способности както във военните операции, така и в дипломатическите преговори. Ирод се старае всячески да очерни славата на Антигон и да принизи подвизите му[18]. Въпреки това името на последния продължава да бъде уважавано сред народа.

___________________________________

*Източник – http://edamjanova.wordpress.com. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Монархичното устройство отстъпва място на „аристократичния начин на управление“, както пише Иосиф Флавий (Юдейски древности, XIV, 6, 1; За юдейската война, I, 8, 5).

[2]. Това устройство фактически не продължава дълго. То е отменено от Цезар.

[3]. Иосиф Флавий, Иудейские древности, 2. Минск, 1994, с. 579, бел. 22.

[4]. В 56-та година преди Христа съглашението е подновено (вж. Светоний, Божественият Юлий, 24) в резултат на което през 55-та година двама от тях, Помпей и Крас, получават консулска власт. Докато са консули, Помпей се заема с управлението на Испания, а Крас – с това на Сирия, всяко в течение на пет години (Дион Касий, Римска история, 39, 33-36).

[5]. Пазеща достъпа до Египет крепост източно от нилската делта. В МТ името е „Син“ (Иезекиил 30:15). В Септуагинта се предава със „Саис (Сиена)“.

[6]. McEntire, A. Т. Outline Studies in New Testament History. New York, 1927, pp. 14-15; Reicke, оp. cit., pp. 84-89; вж. също така Hill, D., The Gospel of Matthew. Grand Rapids, 1987, p. 81.

[7]. Град и околностите му, център на бившето Халкидско царство (вж. Schuerer, оp. cit. I, pp. 561-573).

[8]. Reicke, оp. cit., рр. 89, 92.

[9]. За партянската инвазия в Сирия и Мала Азия вж. Buercklein, А., Quellen und Chronologic der roemisch-parthischen Feldzuege in den Jahren 713-718 d. St. Dissertation, Berlin, 1879; Debevoise, N. C. A Political History of Parthia, University of Chicago, 1938, pp. 108-120; Buchheim, H., Die Orientpolitik des Triumvim M. Antonius. – Abh. Heidelberg Ak. Wiss. 3, 1960, S. 74-81; Βελλα, op. cit., σελ. 68.

[10]. За да се възкачи на престола, Антигон обещава на партяните не само хиляда таланта, но и петстотин жени-юдейки от най-знатните семейства (Иосиф Флавий, Юдейски древности, ХІV, 14, 3).

[11]. Антигон сече монети с юдейски надписи, утвърждаващи статута му на първосвещеник Мататий, докато гръцките им надписи го обявяват за цар Антигон (вж. Kanael, B., Ancient Jewish Coins and Their Historical Importance – BA, № 26, 2, 1963, p. 47).

[12]. Казват, че той не очаква да получи тази висока титла, а отива в Рим, за да помоли да бъде удостоен с нея братът на жена му, Аристовул III, който е от хасмонейския дом (Иосиф Флавий, Юдейски древности, XIV, 14, 1-5).

[13]. В битката при Гиндарос (Киристики – според Плиний, Естествена история, V, 81) (селище в Северозападна Сирия) партянската войска е сразена от Вентидий и партянският престолонаследник Пакор I (?-38) пада на бойното поле. Смъртта му е тежък удар за Партия, тъй като Пакор е основната движеща сила в цялата партянска борба срещу Рим и се ползва с голяма симпатия в Сирия (Дион Касий, Римска история, 49, 20). Неговата смърт поставя край на партянската заплаха за тази провинция. Вентидий възстановява римското господство над все още бунтуващите се части на страната, които все още се бунтуват, и след това се обръща срещу Комагенското царство, за да накаже царя му Антиох I Теос (около 70-около 35), който е в съюз с партяните.

[14]. Вж. Jones, А. Η. М., The Herods of Judaea, Oxford, 1938, p. 47

[15]. Schuerer, оp. cit. I, pp. 284-285.

[16]. Reicke, оp. cit., pp. 91-93; Yamauchi, E., Harper’s World of the New Testament, San Francisco, 1981, p. 5.

[17]. Това ни връща обратно до 163 или 162 година преди Христа. По всяка вероятност Иосиф Флавий поставя началото на Хасмонеевата династия около момента, когато първосвещеник от Ониевия дом, Оний IV, избягва в Египет (Юдейски древности, XII, 9, 7).

[18]. Срв. коментара на R. H. Pfeiffer (History of New Testament Times. With an Introduction to the Apocrypha, New-York, 1949, p. 26).

Изображение – авторът Емил Трайчев. Източник – Гугъл Бг.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5de.

Advertisements

About Dragan Bachev

59 years old, born in Bulgaria. Works in the University of Sofia, Bulgaria, the Faculty of Theology.
Публикувано на Библеистика, Юдейски древности и тагнато, , , , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s