ТЕМПОРАЛНОСТ И СИТУАТИВНОСТ*

Ивайло Добрев

Истинното е ставането на самото себе си, кръгът, който предпоставя своя край като своя цел и има този край за свое начало и е действителен само чрез осъществяването и чрез своя край.“ (Хегел)

Темата на настоящия доклад е онтологията на темпоралността, взета в елемента на духа и отношението ѝ към действителността, от своя страна поставена в онтологията на ситуацията.

Темпоралността тук ще бъде представена като формата, през която изобщо ситуативността се разпознава като такава. Нещо повече, ще се окаже, че онтологията на ситуативността всъщност предполага познанието ѝ като темпорална фактуалност. Това е общото становище, което ще представя.

1.Темпоралното присъствие на субекта има своята непосредствена действителност като битие в ситуация. От своя страна темпоралността като иманентния субект на ситуацията е за самата себе си преди всичко ориентираност. Или субектът схваща структурата на ситуацията в елемента на своето впечатление, бихме казали дори влечение, желание, намерение, воля, цел, понятие, разбиране, а защо не и идея. Ето това е ориентираността на субекта в ситуацията и в крайна сметка нейното разкриване и разпознаване като такава. По определение това разбиране е свободно. Един субект се ориентира по един начин, друг по друг, но и двата обитават елемента на своята ориентация актуално. Ситуацията се мултиплицира, нейната структура е условие за диалог, а темпоралността на субекта е основанието и дори енергията на диалога.

2.Дали обаче това битие, самостойно на темпоралността, е непосредствената форма на субекта? Дали това, в нея той да се наслаждава на своята собствена свобода, е нещо, което му се случва винаги или напротив, е нещо колкото универсално като възможност, толкова и изключително като актуалност? Така поставен, това е въпросът за автентиката на темпоралността, за ужаса на субекта в елемента на неговата собствена екзистенция – за атемпоралността, детемпорализацията и транстемпорализацията. Ще дам някои пояснения тук.

3.Ситуацията има своята структуралност, своята съдържателна определеност като битие в себе си. Тя е субстанцията на определеността, на наредбата. Като такава ситуацията най-напред е застинала темпоралност, атемпоралност. Тя съществува, живее като тази субстанциална мощ да подчинява, да тотализира, да присъединява насилствено към себе си субектите, да детемпорализира. Напротив, темпоралността е животът на тази субстанция в рефлексията и значи в субекта. Така, както той прави и изявява нейното битие в себе си като за нея през самия себе си. Той, субектът, като рефлексията и темпоралността, прави през себе си действителна структурата на ситуацията.

Но въпросът тук е: дали прави самия себе си действителен субект на тази ситуация?

4.В „Битие и време“ Хайдегер[1] обвързва темпоралността с артикулацията на смисъла на битието. Темпоралността при него е изобщо хоризонтът на възможната интерпретация на смислеността и като такава е обременена, първо, с феномена на разбирането. Ето това разбиране по-горе нарекох ориентация. Като такова първо или непосредствено бреме над темпоралността това ориентиращо се разбиране е в началото предразбиране или такова едно естествено разбиране, внушеното, субстанциално-формиращото ни подразбиране за нещата. Това подразбиране е феномен на ситуацията, явление на субстанцията, то я манифестира, внася в нас нейната съдържателна определеност и прави през нас и нашата актуалност нейната потенциална структурираност действителна. Ето това е първоначалната ориентираност в ситуативността и тук субектът бива узурпиран от ситуацията, което в случая означава, от непосредствената световост на света. Така субектът има своята действителност в модуса на субстанциалността и детемпорализацията.

5.Как да се снеме това, може да се попита тук и по мое мнение, с право? Това, „това“ е непосредственият херменевтичен модел. Хайдегер го нарича делничното разбиране/подразбиране на световостта на света и участието в него под силата на субстанциалния живот. За Хайдегер това делнично, както е в превода на професор Зашев, Се-то, е действително средново, посредствено. То удържа структурата, То манифестира субстанцията, то живее общия живот. То, Се-то, не се противопоставя, То е – и толкова.

6.За Хайдегер, за да се отърси Се-то от своята средновост, трябваше нещо да се случи… трябваше да се уплаши, да чуе зова на съвестта, да изпита страха, в който да осъзнае себе си като отиващо на-към-смъртта си, за да види тогава То Се-то – това свое себе си от-към-това, като как именно е отиващо нататък и така да се проблематизира, което тук ще рече да се преориентира. Да се разбере от-към-друго-разбиране-за себе си – откъм историчността, формиращата идеалност или, което е същото – съдбовността.

7.В „Битие и време“, Хайдегер решава ситуацията през интерпретативността или отново от-към възможността за конституция на смисъла, която задава самата ситуация и значи субстанцията. Една херменевтико-онтологическа постановка. Така погледнато, едно такова решение лесно би могло да бъде осмислено субстанциалистки – като подчиненост на манифестацията на субстанцията, на наличната световост на света, било тя обоснована през идеята за съдбовността на историческите процеси или през тяхната феноменологически кодирана необходимост, или по друг, прочие начин. Или следвайки Хайдегеровото решение, ние се ориентираме в автентичността на ситуацията през смислоконституиращата интерпретативност: съдбовността проблясва за себе си из тълкуванието, нещо проличава като автентично, като такова, което има хоризонта да е, има възможност, но няма действителност, и ето субектът, темпоралността се наема да го въведе, да го въплъти, да го впише. Ето това е херменевтичният модел и неговата автентика – интерпретацията: Същността се манифестира за себе си в своята субстанциална непосредственост.

8.Моделът, който бих искал да представя тук, е друг. За разлика от херменевтичните модели, които артикулират наличните или латентните семантични елементи в субстанцията през режимите на феноменологическата анализа и смислоконститутивната интерпретация, той има за цел да възстанови същинската отрицателност в отношението към нея. И още, ако херменевтичните модели построяват основанието си за артикулиране на настоящето от миналото – било както при Хайдегер от идеята за историчността и съдбовността или по някакъв друг начин – то моделът, който накратко ще представя, има основанието за своята смислова конституция в бъдещето, тоест в собственото небитие и собствената неопределеност на субстанцията, и следователно – в нейната периферия.

9.Моделът, който предлагам, е преди всичко онтологичен и по-точно експериментално онтологичен. Характерно за онтологичните модели, така както са работени у нас в лицето на професор Андонов[2] например, е напрежението реалностите (в случая действителността на субстанцията) да бъдат мислени в енергията на понятието: в модусите на битие, небитие, ставане, определеност, развитие и унищожение… Разбира се, тук работата с понятието се мисли през развитието и адаптацията на Хегеловото понятие за понятие, накратко казано в стилистиката на професор Андонов: понятието е форма на субектно самосъздаване и още на създаване на своето собствено самосъздаване. В ракурсите на субектната онтология самосъздаването се осмисля през познавателното взаимодействие на субекта с реалностите, при което субектът се самосъздава като прониква дадена реалност така, както позволява да бъде проникнат от нея. Следователно се осъществява своеобразна интерференция на субекта и реалността, при която центърът на смисловата ориентация се конституира в субекта, който е авторът на самоотношението си във взаимодействието си с непосредствената действителност/наличност на онази реалност. Как точно се изразява това авторство, би могло да се запита. Авторството тук, подобно Хайдегеровата постановка, има реалността си в проектността, било то познавателно или екзистенциално полагана.

Екзистенциалната проектност, която е общата тема тук, би могла да се осъществява експериментално, това е моето становище, което накратко ще опитам да представя.

10.Следователно това как се разбира експерименталното и как е възможно изобщо експериментирането в екзистенцията, са част от въпросите, за чието отговаряне се очаква да дам някои възможни посоки. Накратко, моето предложение касае въвеждането на онова, което ще си позволя да нарека експериментални смислоконститутивни модели. Ето основното върху това предложение:

Пояснение: върху експерименталните смислоконститутивни модели

Експерименталните смислоконститутивни модели биха могли да се разбират като системи от семантични траектории, правещи определени екзистенциални хоризонти, възможни за обитаване. Те са системи от смислови отношения, които се вграждат в полето на непосредствената структура на световостта, като се интегрират в нея, удържайки тенденцията на своята целокупност.

Значи, тук моделът е носител на тенденция, а не просто на някаква абстрактно завършена структура.

Моделът всъщност поражда през едно вграждане своята тенденция в съществуващата структура, обективира я или, казано по друг начин, я одействителностява.

Темпорирането от своя страна е реалността на модела, неговата екзистенция, режимът на работа. Главното е това, че тук няма необходимост, тенденцията създава единствено условие за диалог със структурата, а диалогът е хоризонтът за одействителностяване на персоналностите, генерирани от модела. Затова признатостта е условието за действителната персонализация, реалната идентификация на модела – осъществяването на експеримента.

Не че експерименталните персоналности не са завършени в себе си, напротив, те са такива, но в началото достойнствата им са носени само от тях – те са все още идеални. Следователно същинската идея на модела е да се постигне елементът на признатостта, реалната универсализация, това става през създаването на дискурсивни пространства, определени от идеята/хипотезата на модела.

Дискурсивността, значи, е мисията на експерименталните персоналности.

***

Теза: Експерименталните модели нямат за цел да променят света, а да създават хоризонти за възникването на нова световост, която да носи в себе си универсални екзистенциални възможности. Не че чрез тях не би могло да се променя и руши, но не това е идеята на експериментирането.

За да станат действителни обаче, експерименталните смислоконститутивни модели трябва да имат своята идеалност във формата на всеобщността, което означава да имат онтологията на понятието – истината, която става реална в себе си и за себе си през самата себе си, но като възможна и за някой друг. Именно в поставеността на собственото ставане като битие за друго, по мое мнение, се откроява онтологичната специфика на екзистенциалното експериментиране, която, казано съвсем кратко, разбирам като своеобразно трансцендиране и универсализиране на екзистенциалните индивидуалности.

За самото техническо създаване на модела трябва да се каже още, че то е мислено през теоретичната артикулация на основните категории на субектната онтология или: битие, небитие, ставане, определеност, развитие и унищожение.

Друго важно нещо е, че моделът не е исторически, а трансисторически. Тоест, той става от абсолютната свобода на духа с цел да развие действителната свобода на непосредствения дух. В този смисъл в ставането на модела има известна доза произвол или, казано по друг начин, каприз. Защо точно такъв? Защото той е личен, изразяващ конкретен екзистенциален опит. Това, че е личен обаче не му пречи да бъде колективен. Колективът може да е от личности, но може и да не е. Да е субстанциалистки моделиран.

Казано съвсем накратко, експериметалната интенционалност би могла да се изрази така: ориентираме се в актуалните форми и периферните тенденции в непосредствената действителност на духа и от тях създаваме хипотези за възможен нов или алтернативен духовен опит; после задачата е да създадем отношенията, които ще направят възможния духовен опит действителен такъв, което тук ще рече да поставим актуалните за една определена светова ситуация дискурсивни пространаства в интерпретативната оптика на модела.

Дискурсите, от своя страна създават основания за практиките транслират и обективират/универсализират смисъл на идеята; смисълът става убеждение, решимост и готовност за практики. Практиките създават идентичности, но само тогава, когато са осъзнати или са практики на вината, виновността/вменяемостта. Идентичностите са духовни действителности, които, ако се интегрират, създават етоси. Етосите се одействителностяват в светове, а световете се интерферират в космос. Или космос е рефлексията върху интерференцията на световете – интерлогос. Това е методологията, която предлагам. Така, осъществявайки идеята на експеримента, темпоралността, която е реалната екзистенция на модела, се универсализира, тоест става транссубективност и транстемпоралност – универсален хоризонт за темпориране или, казано по друг начин, субстанция. Кръгът се затваря.

***

…периферията на субстанцията е всъщност фантазията; фантазията маркира границите на непосредствената световост на света… фантазията в случая е от бъдещето.

_______________________________________

*Публикувано в Християнство и философия, том първи, издателство Парадигма, С., 2014. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Хайдегер, Мартин, Битие и време, АИ „Проф. Марин Дринов“ превод от немски Димитър Зашев, София, 2005.

[2]. Андонов, Александър, Философията и проблемите на духа. Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, С., 2009.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5cN.

Advertisements

About Dragan Bachev

59 years old, born in Bulgaria. Works in the University of Sofia, Bulgaria, the Faculty of Theology.
Публикувано на Философия и тагнато, , , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s