РОЛЯ НА БИБЛЕЙСКИТЕ МОТИВИ В РАЗКАЗА „ЛАЗАР“ ОТ ДИМИТЪР ДИНЕВ*

Николай Метев

Изкуството има за задача да изрази божественото у човека. Сега затрупахме това изкуство с много социални елементи, но трябва да се върнем отново към божественото. “ – ми каза онзи ден. Надежда Станева, 7.Х.1964[1].

Цитираните в Дневника на Надежда Станева думи на Емилиян Станев насочват към изгражданата в/от изкуството представа за отношението на човека към социалното и към божественото. Изкуството (и в частност литературата) често избира да се фокусира върху едно от двете отношения, но така пренебрегва другото. А продиктуваното по различни причини прекомерно вглеждане в социалното води до пренебрегване на връзката на човека с надчовешкото. Това становище на Емилиян Станев намира израз в проблематиката на неговия разказ „Лазар и Исус“ (1977). Избираме този разказ за съпоставка с разказа на Димитър Динев „Лазар“ (2005). Мнението на Емилиян Станев, изразено пред съпругата му, може да послужи за отправна точка при интерпретацията и на двете творби.

Настоящото изложение ще търси отговор на следните въпроси: кои елементи от библейската история за възкресения Лазар присъстват в разказа на Димитър Динев; кое е сходното и кое е различното между интерпретацията на един и същи библейски мотив в разказа „Лазар“ на Димитър Динев и в разказа „Лазар и Исус“ на Емилиян Станев; как са съвместени социалното и божественото в двата разказа; към кои особености на съвременната литература и култура в епохата на постмодернизма насочват откроените при съпоставката особености; защо библейските мотиви и днес се оказват нужни на изкуството.

Възкресението на човека днес – между истината и имитацията (Разказът „Лазар“ от Димитър Динев)

Разказът „Лазар“ на Димитър Динев е включен в сборника „Светлинка над главата“, издаден през 2005 година на немски език във Виена с последвало след три години българско издание (Динев 2008). Роден в Пловдив през 1968 година, през 1990 година писателят емигрира в Австрия. Завършва философия и руска филология във Виена. Пише драматургични и белетристични произведения на немски език. Удостояван е с многобройни отличия. Дебютният му роман „Ангелски езици“ става особено популярен. През 2006 година сборникът „Светлинка над главата“ е обявен от независимо жури за най-добра книга на годината в рамките на проекта „Инсбрук чете“. С какво обаче целият този контекст е важен за разглеждания от нас разказ „Лазар“?

От една страна, в контекста на появата на сборника е важна срещата на австрийския читател с героите – имигранти в подредения западен свят. „Светлинка над главата“ представя на читателя възможност да погледне на живота на чужденците от гледна точка на самите тях – на дошлите отвън. На проблемите на приобщаването в една нова и доста различна среда се гледа през очите на новодошлите, а не на формираните в тази среда. Приканвайки австрийците да видят своя свят „отвън“, показвайки им някои може би недобре познати негови лица, сборникът привлича тяхното внимание. Същевременно внася свой щрих в художествените интерпретации на проблема за взаимодействието между културите, ставащ все по-значим днес.

От друга страна, може да се дискутира до каква степен Димитър Динев се поддава на някои стереотипи за чужденеца, а по отношение на стила – как избира да лавира между критериите за висока художественост и за лесна разбираемост, достъпност и „привлекателност“ на текста. Ако романът „Ангелски езици“ прави впечатление не само с тематиката си, но и в художествено отношение, то сборникът „Светлинка над главата“ не си спечелва такъв авторитет. Показателен е следният отзив: „Тези десет истории за български неудачници са написани лекичко, четивничко, със снизходителен хумор – понякога мръснишки, ама не прекалено – и навярно са идеално четиво за масовия австрийски читател, който може с чиста съвест да открива в написаното от българина Динев собствените си фантазми за българите и балканците, да цъка с език и да се киска в шепата си. Казват, обявили „Светлинка над главата“ за най-добра книга в рамките на проекта „Инсбрук чете“, та цял Инсбрук се изредил да цъка и да се киска“; „Динев в желанието си да угажда на масовата публика вече няма и голям избор: ако си позволи да вкара някой по-широко скроен герой, читателите му вероятно ще го сметнат за неправдоподобен.“ (Игов 2008)

Сборникът не е припознат като част от някаква „високохудожествена продукция“, а и изглежда сам не проявява такава „претенция“. Разказът „Лазар“ явно не се ангажира да припомня религиозната традиция и да формира почтително отношение към нея (ако беше така, нямаше да отсъства образът на Спасителя). Заслужава внимание обаче фактът, че именно в такова произведение се открива библейски мотив и той играе съществена роля както по отношение на сюжета (явява се в развръзката), така и с оглед на изграждането на образа на главния герой.

В условията на силна секуларизация изкуството и литературата се обръщат към религиозното изцяло по свои вътрешни подбуди, не поради някаква външна, обществена необходимост или установена норма (каквато норма например е имала особена сила през Средновековието). Тази независимост позволява на авторите напълно свободно да интерпретират мотиви от религиозни текстове, включително и със значително тяхно семантично отдалечаване от каноничния първоизточник. По такъв начин например в разказа „Лазар“ със съществена трансформация и с променена функция е библейският мотив за възкресението на Лазар (ще го разгледаме подробно) и в още по-голяма степен на изменение спрямо първоизточника – мотивът за хляба и виното (в Библията – съкровените думи на Исус към учениците му по време на Тайната вечеря – Матей 26:26-28; Лука 22:19-20; а в разказа на Димитър Динев съпругата на Лазар Недялка е оприличена на хляба, а любовницата Златица – на пенливо вино).

В условията на такава пълна свобода дали въобще да се използват библейски мотиви и как точно да се интерпретират те, е показателно, ако се срещне християнски мотив и особено, ако той остава поне частично семантично свързан с каноничния текст и носи донякъде съпоставими послания (както в случая е мотивът за възкресението на Лазар). Това означава, че изкуството изпитва вътрешна потребност да не забравя този каноничен текст и културния фонд, чийто носител е той.

Кои конкретно са препратките в разказа на Димитър Динев „Лазар“ към историята на Лазар в Библията? Изброяваме следните елементи, които в своята съвкупност изграждат ясна връзка с епизода от Евангелието на Иоан (глава единадесета). Името на героя; пребиваването в ковчег е своеобразен символен аналог на смъртта на Лазар; заспиването на Лазар в ковчега (Димитър Динев) съответства на начина, по който в Библията се говори за състоянието на Лазар – първо Исус говори за сън: „Лазар, нашият приятел, е заспал… “ (Иоан 11:11), а след това той открито го нарича смърт: „Тогава Иисус им рече открито: Лазар умря.“ (Иоан 11:14); призоваването: „Лазаре, излез вън!“ (Иоан 11:43) – „Лазаре, стани!“ (Димитър Динев, „Лазар“). Въпреки наличието на всички тези сходни елементи се наблюдават и съществени различия. Първо, библейската история на Лазар съвсем не е цялостно проследена, а са „взети“ само отделни детайли от нея; второ, особено значение има неопределеността на този, който събужда/„съживява“ Лазар в края на разказа на Димитър Динев: „Лазаре, стани! – силен глас го събужда. Някой рита с крак ковчега му, който се разтърсва.“ (Димитър Динев, „Лазар“). Ще обърнем отделно внимание на тази неопределеност и пределна пестеливост при представянето на фигурата на „съживяващия“.

Стигайки до наличието на явни препратки към библейския текст, но и не по-малко явно оттласкване от него, припомняме, че много изследователи изтъкват като важна особеност на постмодерната литература склонността ѝ да цитира, но като запазва дистанция. Ето как Филип Форест определя спецификата на това цитиране: „.постмодерното се стреми да реабилитира старото и да го съчетае с новото в нещо като обобщен еклектизъм, в чиито рамки се примиряват всички епохи и всички стилове. Поради този факт постмодерното изкуство е композиране и цитиране, в което традициите, вместо да бъдат чисто и просто отхвърлени, се използват отново, дистанцирано и иронично.“ (Форест 2001:263). Можем да потърсим белезите на постмодерното цитиране, като отнесем това становище към разказа на Димитър Динев. „Композиране и цитиране“ – отделните детайли от библейския разказ са инкорпорирани в друг разказ, вградени са в нов и много различен текст. „Повторно използване, без отхвърляне“ – мотивът за възкресението е използван отново, не е отхвърлен, макар случващото се с героя на Димитър Динев значително да се отличава от случилото се с библейския Лазар. Въпреки разликата обаче, започването на нов живот (в буквален смисъл) намира свое подобие в надеждата на Димитър-Диневия Лазар да заживее по съвсем друг начин в Австрия, да започне нов живот. Не се отрича, че и в днешно време хората могат да имат нужда от поставянето на ново начало в живота си. Цитирането е „дистанцирано“. В какво се проявява дистанцията на сюжета на разказа на Димитър Динев от библейския разказ? От една страна, има дистанция във времето и мястото на действие: „През 2000 година му дойде редът.“ – уточняване на времето на прехвърляне на Лазар от България през Чехия в Австрия. От друга страна, и което е по-съществено, има дистанция в посланията. Най-общо казано, при Димитър Динев е поставен акцент повече върху индивидуално-биографичното (историята на живота на Лазар) и отчасти върху социалното, а не толкова върху специфично религиозното. Цитирането е и „иронично“, защото макар и отделни детайли да са запазени, е допусната подчертана несъпоставимост – фигурата на „съживяващия“ в края на разказа на Димитър Динев спрямо фигурата на Исус в Евангелието. Тази коренна разлика и пределното „снизяване“ на обра¬за на този, който пробужда Лазар, са явен белег на оттласкването на разказа на Динев от религиозната проблематика и особено от внушенията на библейския текст за присъствието на божественото в човешкия свят.

При съпоставката на разказа „Лазар“ с епизода от евангелието на Иоан трябва да се отчете това, че в библейския разказ отделни детайли се отнасят до самия Лазар (болестта и смъртта му) и няма подробна негова биография. Епизодът е представен като момент от подробно проследявания живот на Исус на земята, а не като момент от живота на Лазар (за който се казва малко). Вниманието е насочено не към самоличността на Лазар, а към чудото, което извършва Исус, и към въпросите на вярата. Възкресението е възможно само при искрена вяра на човека в Бог (Иоан 11:24-27). Поставен е акцент върху чудото с възкресението, което укрепва вярата на учениците на Исус, но също така допълнително настройва първосвещениците и фарисеите срещу Исус (Иоан 11:46-53). В разказа на Димитър Динев вниманието е насочено изцяло към самоличността на Лазар. Поднесена е разгърната биография на героя под формата на негово мислено връщане към миналото и проследяване на живота. Акцент е поставен върху трудността да се осмисли битието („той винаги опитваше едно и също: да разгадае причините за своето падение“, „досега никога не бе успявал да обозре живота си“, „Имаше много неща в живота му, които Лазар не можеше да си обясни. “), както и върху шанса Лазар най-накрая да осъзнае защо животът му е протекъл по този начин. Въпроси¬те на вярата и неверието присъстват, но не в личен план, а като наблюдение върху обществените настроения (първомайската манифестация и единствено признатата на Бог роля да отговаря за времето). Започването на нов живот, асоциирано чрез отделни символни детайли с възкресението на библейския Лазар, за Димитър-Диневия Лазар също не се свързва с някакво религиозно чувство. А човешката фигура, която го събужда в ковчега, е лишена от всякак¬ви прилики с фигурата на Исус от Евангелието. На мястото на библейското възкресение като чудо на Бога и чудо на съкровената вяра е поставена просто една случка, „сътворена“ изцяло от хората, по тяхната човешка воля, независимо от всякаква божествена повеля или религиозно чувство; само имитация на смъртта и възкресението (като прикритие при преминаването на границата между две държави), макар тази имитация да е продиктувана от искреното и истинско желание за започване на нов по-добър живот.

Обобщавайки различията между евангелския текст и разказа на Димитър Динев, можем да изтъкнем следното: в разказа „Лазар“ е изграден образ на съвременния (постмодерен) човек, организиращ живота си сам, без да се съобразява с някакви ограничения, задавани от вярата, но и без да разчита на помощта на Бог. Взаимоотношенията на този съвременен човек с околните се повлияват силно от личните му качества и от нарушаването на определени етични норми. Решил абсолютно сам да преценява кое е добро и кое зло, кое е допустимо, той поема риска да направи грешна преценка, за която после да съжалява. (Тази идея е разгърната на сюжетно ниво: Лазар пренебрегва добронамерените, но твърде нравоучителни за него съвети на брат си Камен, а след време се разкайва. След изчезването на Златица за нея е казано: „Тя му провали бъдещето. Кьорав балък беше той, дето ѝ правеше толкова много подаръци. Но сега вече прогледна. Брат му е бил прав. “) Ако за постмодерния човек абсолютната индивидуална свобода е основна ценност, то разказът „Лазар“, без да иска да я ограничи, все пак показва пред какви рискове се изправя човекът, решил да я отстоява. Избрал свободно действията си, като мисли, че е намерил щастието, човек може изненадващо да се окаже измамен и наранен от друг, решил по аналогичен начин неотклонно да следва своя личен интерес, пренебрегвайки взаимоотношенията си с околните.

Ако за постмодерната литература са характерни препращането към други текстове и „играта“ с цитати, то не бива да се пренегрегва и използването на символните значения на широкоразпространени образи. Обръщаме се към речника на символите на Х. Бидерман, за да проверим какви възможности за интерпретация предлага отчитането на символните значения на образите на Лазар и на ковчега. Лазар: „До свидетелство на Евангелието Иисус възкресил от мъртвите един друг Лазар, брат на Мария и Марта от Витания; увит в саван на мъртвец, в изобразителното изкуство той често бива представян като въплъщение на вярата във възкресението. “ (Бидерман 2003:225). Това определяне на символното значение на образа ни дава повод да се запитаме кога се заражда вярата във възкресението (започването на нов живот в Австрия) у героя на Димитър Динев, как той взима решение да емигрира. Лазар наблюдава възрастния продавач на билети за въртележката на мястото на мавзолея на Георги Димитров: „На Лазар той му заприлича на мъртвец, който, винаги щом дойдеха посетители, се преструваше на жив. Тогава Лазар изведнъж проумя, че иска само едно – да напусне тая страна, колкото може по-бързо. Изпрати половината пари на брат си, а с останалите се зае да организира бягството си. “ Преломно влияние изиграва усещането на героя, че в България в дадения исторически момент животът на хората може да се окаже само външност, само преструвка, а същността да не е истински живот. Мисълта за необходимото възкресение се пробужда у него, когато вижда съществуването, което само изглежда като живот, но всъщност е неговото отрицание. Може би това е срещата със смъртта, която се оказва за Лазар повратен момент, в който той се усеща ако не мъртъв, то силно застрашен от гибел (това е по-близка среща със смъртта в сравнение с лягането в ковчега, което само външно имитира смъртта и е съпроводено от чисто физическо неудобство и страх от граничарите, но съвсем не и от страх от гибел). В разказа на Динев, преди да се стигне до „възкресението“, също има досег на живия човек с отвъдното, макар и досегът да е само косвен.

Относно другия символен образ, който разглеждаме: „Символичното тълкуване вижда в ковчега средство за избавяне на вярващите от поглъщащото море на безбожието чрез кръщение, чрез своеобразен кораб, който не потъва сред бурите на света“ (Бидерман 2003:180-181). Димитър-Диневият герой използва ковчега именно като „средство за избавяне“, а мястото (или по-скоро миналото), от което бяга, наистина може да се оприличи на поглъща¬що море. След преживените житейски неуспехи, преди да реши да емигрира, Лазар пътува в различни посоки, но никъде не намира покой: „Продължаваше да кара. Шосетата бяха разбити и прашни. (…) Водеха през планини, водеха през долини, водеха към морето, но където и да стигнеше, в устата му имаше прах, а в душата му – празнота. “ В този пасаж се наблюдава както характерната за стила на Динев скорошна повторна поява на даден детайл в променен контекст (праха по шосетата и праха в устата), така и успоредяване на физическото и душевното (пространството е обширно, но като че ли празно, защото нищо в него не привлича героя към дадено място; на тази „празнота“ съответстват празнотата в душата и самотата). Превърнал се в скитник, Лазар стига и до родния си град, но истинското завръщане е невъзможно; той не намира сили да се срещне с родителите си, макар да ги наблюдава от спрялата пред къщата кола. Непочувствал родното място като опора, прекъснал връзките с най-близките си, героят остава напълно сам. Това е една от причините да търси спасение в започването на нов живот, преминавайки в различния свят на Запада.

Стигайки до желанието на героя за нов живот и спасение отвъд, трябва да отбележим връзката на разказа „Лазар“ с останалите творби от сборника. „Светлинка над главата“ съдържа самостоятелни белетристични творби и е разглеждан като сборник с разкази (Игов 2008). Но под заглавието стои жанровото определение „роман“. Без да навлизаме във въпросите за многообразието на съвременните форми на жанра роман и за желанието на съвременната литература да не се съобразява с традиционните жанрови конвенции, все пак предлагаме следната теза. Поставянето на обозначението „роман“ не е само ефектен трик, целящ да обърка и смути съзнанието, все още очакващо да намери някакви ясни граници между жанровете (и по този начин да провокира и да привлече внимание към сборника), а насочва читателя да потърси връзките между отделните истории, да ги мисли като части от някаква по-голяма цялост. В настоящото изложение няма да разглеждаме възможността за съпоставяне на живота в родината и живота в чужбина (като героите са от различни националности), а само ще откроим смисловата връзка между разказа „Лазар“ и започващия непосредствено след него разказ „Спас спи“. Ако „Лазар“ завършва със събуждането на героя при пристигането му на австрийска земя, то „Спас спи“ започва с картината на заспалия Спас Христов, легнал под плаката „Живей и работи във Виена“. Името на героя, дошъл преди единадесет години във Виена, отново е значещо и натоварено със символика. Историята му обаче (сякаш реплика към сюжета на предходния разказ) показва, че мечтаният нов живот в емиграция не е нито лесен, нито щастлив. Ретроспективното представяне на живота на героя (създава се сходство между двата разказа по отношение на композицията) започва с вплитане на библейски мотив: „Работа беше първата дума, която Спас научи на немски. Не беше нито думата любов, нито думата надежда, камо ли пък вяра. Защото без работа съществуваше единствено и само страхът. “ („Спас спи“). Ако Лазар се надява веднага да започне по-добър живот в Австрия, то Спас е осъзнал, че „възкресението“, новото начало в живота съвсем не съвпада с преминаването в новата земя. Така сборникът с разкази (или романът?) „Светлинка над главата“ изгражда представа за противоречивостта, придобила днес идеята за възкресението и новото начало в живота.

„Възкресенията“ на един библейски мотив в две литературни произведения (Съпоставка между разказите „Лазар и Исус“ от Емилиян Станев и „Лазар“ от Димитър Динев)

Библейският мотив за възкресението на Лазар е интерпретиран преди Димитър Динев и от други български автори. Съпоставката с разказа на Емилиян Станев „Лазар и Исус“ (1977) може да помогне да се открои специфичното в начина, по който Динев използва този мотив.

За да навлезем в проблематиката на разказа на Емилиян Станев, ще отбележим два акцента от тълкуването на това произведение в литературната критика. От една страна, относително свободното интерпретиране на библейския сюжет (включващо добавяне на нови епизоди и поставяне на проблема за неосъщественото обръщане на Лазар към вярата в Исус) става основание за твърдението, че Емилиян Станев се отклонява от религиозната проблематика и навлиза в друг кръг проблеми: „…в „Лазар и Исус“ на Емилиян Станев отсъства внушение за сакралното, християнското, а вместо това писателят поставя въпроси, свързани с екзистенциалните търсения на своето време. “ (Георгиева 2008:259). Въпреки отклоненията от библейския разказ и добавянето на нови епизоди, смятаме, че разказът на Емилиян Станев всъщност не се отклонява от проблемите на религиозността. Направените промени са не толкова в проблемите, а по-скоро в конкретиката на сюжета, въз основа на който се разглеждат те; изграждайки образа на неповярвалия Лазар, Емилиян Станев не се обръща срещу самата вяра. Както и Цв. Георгиева отбелязва, „Целта на писателя в „Лазар и Исус“ е да постави акцента върху екзистенциалните въпроси, върху своеобразния сблъсък между християнската етика и прагматичната житейска етика.“ (Георгиева 2008:261). Именно поради това обаче, можем да мислим, че Емилиян Станев не бяга от въпросите на вярата, а съпоставя два „типа“ етики, изследвайки как се променя животът на хората, следващи принципите на едната или на другата етика. „Събирането“, съвместяването на сакралното и профанното в един сюжет не означава, че сакралното отсъства.

От друга страна, в литературоведските изследвания е откроена дълбоката връзка на поставените в разказа житейски проблеми със специфично религиозната проблематика. Относно разказа „Лазар и Исус“ в обзорната статия на Румяна Йовева „Емилиян Станев“ е отбелязано: „Простият библейски мотив за възкресението на Лазар е наситен с вечни житейски истини. С неизмерима тъга авторът разгръща мотивите за божието безсилие (алюзия за човешкото несъвършенство), за страха на малкия човек от голямото и непонятното, за човешката неблагодарност, за предателството, за взаимодействието и взаимоизключването на духовното и рационалното. Най-трагичен и противоречив в разказа е Исус, възкресил Лазар, за да повярват хората в чудото, в голямата идея, в бога. Но той не може да предвиди и възпре прагматизма, жестокостта, егоизма на върнатия към живот човек. (…) Чрез Лазар писателят осъществява мотива за богопредателството и за предателството изобщо.“ (Йовева 1985:397). В разказа на Емилиян Станев са разкрити негативни страни на човешката природа и се внушава, че укрепването на добродетелите у човешката душа може да се окаже по-трудно дори от чудодейното надмогване на смъртта и физическото връщане към живот. Но това внушение не означава обръщане срещу божественото. Което в творбата на Емилиян Станев (за разлика от тази на Димитър Динев) продължава да бъде основен фактор в човешкия живот – и като непосредствено присъствие на Бога, и като вяра.

Преминаваме към съпоставката на двете произведения. Към една съществена разлика между тях може да ни насочи следното. С. Василев твърди за разказа на Емилиян Станев, че: „големият романов сюжет с главни герои Лазар, Иисус и Юда наистина се спотайва в скромния, но строго поддържан дом на разказа, нашепвайки деликатно за достойнствата си, без да злоупотребява с чуждото гостоприемство. Свидетели сме на усвояване и префункционализиране на внушителен повествователен ресурс (…)“ (Василев 2008:226-227). Може ли това твърдение да се отнесе към разказа на Димитър Динев, може ли да се приеме, че в него „се спотайва“ „големият романов сюжет с главни герои Лазар, Иисус и Юда“? Недвусмисленият отрицателен отговор ще покаже до каква степен в разказа на Динев вниманието е фокусирано върху образа на Лазар – за разлика от разказа на Емилиян Станев, в който представата за Лазар се гради не само от неговите действия и мисли, но и чрез възприемането му от околните, а вниманието е насочено в немалка степен и към преживяното от другите герои. Ето защо, въпреки че и в двата разказа се интерпретира един и същ библейски мотив, приликите помежду им не са никак много.

Различието между заглавията „Лазар и Исус“ и „Лазар“ съответства на сюжетните разлики – ако Емилиян Станев разказва за човека и Бога, то Димитър Динев разказва за самия/самотния човек.

Съпоставянето на основни особености на двете произведения може да се представи накратко по следния начин. Ако сюжетът при Емилиян Станев обхваща времето преди и след възкресението на героя, то при Димитър Динев се ограничава до времето преди „възкресението“. Ако в „Лазар и Исус“ има истинска смърт и истинско чудодейно възкресение, то в „Лазар“ смъртта е само имитация (героят се укрива в ковчег при нелегално преминаване на граница), а „възкресението“ е просто излизане от ковчега след призива „Лазаре, стани!“. Ако Емилиян Станев поставя силен акцент върху образа на Исус, то Димитър Динев обръща много малко внимание върху този, който „съживява“ Лазар. Ако в „Лазар и Исус“ героят прави равносметка преди смъртта (макар да е много кратка), категорично харесва досегашния си живот и не желае промяна, то в „Лазар“ героят прави по време на пребиваването в ковчега разгърната и подробна равносметка, категорично не харесва досегашния си живот и силно желае промяна. Ако при Емилиян Станев поведението на Лазар има влияние върху обществото (очакванията на хората да сподели преживяното и свидетелството му под влияние на увещанията на фарисеите), то при Димитър Динев поведението на Лазар няма влияние върху обществото. Систематизирахме първо тези разлики поради тяхната важност. Но не бива да се пренебрегва и наличието на отделни прилики. А такива могат да се посочат между възкресения Лазар на Емилиян Станев и Лазар на Димитър Динев – нюхът в търговията и печеленето на пари, интересът към физическите аспекти на любовта, следването изцяло на свои критерии за добро и зло, чувството за безгранична индивидуална свобода.

Сходство между двата разказа създава и съответствието между определени епизоди. В началото на разказа, преди смъртта и възкресението си, Лазар на Емилиян Станев притежава изострено чувство за природата и преживява досега си с нея като общуване с надчовешкото: „Лазар влизаше във връзка с тая благодатна сила“, „лицето му (…) е огреяно от щастие, сякаш от бездънните небеса го осеняваше благодат, от която душата му ликуваше и пълнеше с радост сърцето му“. След смъртта и възкресението обаче, той безвъзвратно губи тази своя сетивност, макар да се опитва да я възстанови, отивайки на същото място в смокиновата горичка: ,Промъкна се гузен, седна на същото място и се опита да приеме някогашната благодатна радост, но сърцето му мълчеше, както мълчеше и небето. Лазар чувстваше гнета на същата празнота, каквато тежеше над него от небесната вис, и напразно правеше усилия да се освободи от нея. “. Съотнасянето между човешките качества на Лазар преди и след чудодейното му съживяване е последователно направено в разказа, като цитираните пасажи са само елемент от контрастната съпоставка. (Другите нейни елементи подчертават, че наред с „нормализирането“ на разсъдъка си, Лазар се променя, като придобива пороци и навлиза в греховното.) На епизода с неспособния да усети отново благодатта герой съответства епизодът с намерението на Лазар на Димитър Динев да отиде в планината, за да се пречисти в природата. Направеният опит показва, че той не е способен да влезе в такъв контакт с природата, не може да се пречисти така. След престоя в най-скъпия хотел в Родопите се чувства „уравновесен и освежен „, но бързо става ясно, че това е само физическа, не и духовна промяна.

Цитираните епизоди могат да се осмислят по-добре, ако се отчете като техен контекст споделеното от Исус пред учениците (в разказа на Емилиян Станев): „Никой не може да види Отца, защото не ще го познае. Но всеки вижда света, който е създал, и всяко човешко сърце го носи в себе си със светлината, без която не биха зрящи очите. Светилникът в душата е негов и това не ви ли стига да повярвате? И който е видял мене, видял е и Отца“. Според тези думи, виждайки света около себе си, човек вижда Божие творение и това именно е прозорецът към трансцендентното. Затова и сетивността на човека към природния свят е признак на способността за контакт с божественото. Загубата на сетивност пък е признак за липсваща такава способност.

Важно е също така, че за разлика от Емилиян Станев Димитър Динев не разказва каква е историята на героя си след „излизането“ от смъртта. Какво внушава това премълчаване? Ясен и предопределен ли е бъдещият живот на Лазар в Австрия? Или не е? Липсата на това продължение на сюжета може да се тълкува като поставяне на въпрос за него, като начин да се изрази тревога.

Обобщението на направената съпоставка води до следните изводи: ако Емилиян Станев се отклонява от Библията, развивайки сюжета за осъществено физическо, но не и духовно възкресение на човека, то Димитър Динев отива още по-далеч, създавайки сюжет за нужното и пожелано, но осъществено само театрално, външно инсценирано „възкресение“ – като изцяло човешко дело, заговор на трафиканти, без санкцията на Бога, без вяра. И двата разказа използват едни и същи библейски мотиви, за да разгърнат различни проблеми. При Емилиян Станев: за недостатъчната вяра и непознаването, неприемането на срещнатия Бог, нежеланото от страна на човека възкресение (вечерта след чудото Лазар гледа своя спасител „безразлично, дори враждебно, като човек, когото насилствено са пробудили“); за изпитанията пред човека, но и изпитанията пред Бога. При Димитър Динев: за липсващата вяра и за отсъстващия Бог в мисленето и ежедневието на съвременния човек, за изпитанията пред този човек.

Преди да преминем към изводите за ролята на библейските мотиви в разказа на Димитър Динев, ще отбележим един от акцентите в статията на С. Василев за внушенията на разказа на Емилиян Станев „…възкресено е било тялото, но не и духът“ (Василев 2008:251); „не всяко възкресение е път към светлината. Особено ако приживе човекът не се е възползвал от правото си на избор. Ако не е прегърнал Вярата. (…) ще трябва да признаем, че литературният герой Лазар и неговата съдба неумолимо следват логиката на канона. А тя гласи: няма и не може да има възкресение, ако онзи, в името на когото е всичко, е останал непознат.“ (Василев 2008:251-252). Ако приемем това становище и го отнесем към разказа на Димитър Динев, ще се запитаме възможно ли е въобще някакво възкресение на Лазар (като вътрешно обновление, душевна трансформация, започване на нов живот) – истинско, а не инсценирано, след като той въобще не е срещнал, не е и потърсил дори Бога? Ако възкресението на Димитър-Диневия герой е изначално невъзможно, то тогава защо е използван именно мотивът за възкресението на Лазар, толкова важен в Библията (и натоварен със сложни внушения и в разказа на Емилиян Станев)?

Налице е ярко разминаване между очакваното за даден „външен“ мотив значение и новопридаденото му в литературното произведение значение. Има коренна промяна в основни значения на образи, познати от миналото. Тази явна промяна на образите може да насочи към мисълта за настъпилите промени у човека.

Ако се върнем към мисълта на Емилиян Станев, с която започнахме изложението, заключаваме, че в неговия разказ има баланс между социалното и религиозното. Социалното присъства (настроенията на колектива, отношенията между индивид и колектив), но е обърнато специално внимание и върху индивидуалното преживяване на вярата, съкровения контакт на отделния човек с Бога. Докато при Димитър Динев е потърсен съвсем друг тип съотношение между социално и религиозно. Религиозното отсъства от живота както на индивида, така и на колектива. Представена е съдбата на човека, оставен сам на себе си. Както е характерно за постмодерното време, закрити са пролуките към трансцендентното.

* * *

Да помислим за идеята за възкресение извън контекста на разгледаните литературни произведения. Според библейския разказ, за да има възкресение, са нужни две „условия“: трябва преди това да се премине през смъртта, както и да има среща с божественото, което именно е възкресяващата сила. Дори днес да схващаме възкресението не буквално, а по-общо – като възможност за поставяне на начало на по-добър (и затова „нов“) живот, то можем ли с лекота да пренебрегнем и отхвърлим и двете ни известни библейски условия? Ако за своеобразен „аналог“ на първото можем да мислим признанието за пълен житейски неуспех, за безсилие и безизходица, то какъв „аналог“ намираме на второто условие и дали въобще мислим за него? Помним ли днес, че за обновлението към по-добро ни е нужен досег с възвишеното? Къде можем да открием възвишеното днес и може ли то да успее да ни промени към добро?

Ако е вярно, че съвременният човек схваща желаната своя трансформация най-вече като външна промяна (например нова къща и кола, пластична операция…), то възможно ли е въобще да усъвършенства характера си? Да открие, че крайният прагматизъм, егоизмът, жестокостта, предателството са пречки пред обновлението. Запазвайки ги, той не може да бъде възкресен.

Защо днес хората, обявили, че в развитието си са надраснали етапа на религиозността, все пак изпитват нужда да се връщат към (знаците на) религиозното? Със задълбочения в психологически план свой разказ за Лазар и Исус, издаден през 1977 година, Емилиян Станев подтиква към сериозен размисъл. Динев отново използва мотива за възкресението, а героят му (макар и без никаква мисъл за трансцендентното) желае едва ли не чудодейно преобразяване на живота си.

Дали подтик за едно ново обръщане към религиозното не е прокрадващата се тревога, че живеещият сам за себе си човек не успява да постигне нито усещане за осмисленост на битието си, нито истинско щастие? (И двата сюжета предлагат история именно на такъв неуспех, макар да не посочват експлицитно причините за него.) Живот без забрани и строги правила, без чужди заповеди – и все пак – не по-осмислен или по-щастлив. Не показва ли това, че човек не е достатъчно мъдър и благороден, за да може да ръководи живота си изцяло по собствената си воля? Отхвърлянето на надчовешкото може и да носи на човека приятно чувство за нараснала свобода, но изглежда не му помага да живее по-добре със себеподобните си.

Осъзнал, че това е последствие от избрания път на развитие, човекът би могъл да постъпи по много различни начини – като все повече се бори за личния си интерес (и по този начин се изолира все повече от околните); като намери в ума и сърцето си място за другите (и създаде връзка с тях, приемайки и ограниченията, които тя носи); като почувства нужда от ориентири в хаоса, който го заобикаля. И като помисли отново, както преди хилядолетия, че надеждните ориентири, според които Хаосът се подрежда в Космос и се сътворява нов свят, могат да бъдат дадени не от човешки разум, а само от такъв, който го превъзхожда.

* * *

Направените наблюдения върху разгледаните произведения водят към следните изводи. Библейският мотив за възкресението на Лазар присъства по твърде специфичен начин в разказа на Димитър Динев – със запазени само отделни елементи от библейския разказ и с коренно променено послание. Очертава се следното общо разграничение между проблематиката на съпоставените произведения: човешката природа, която прави трудно общуването с Бога, неслучилото се възкрсение поради слабост на вярата (при Емилиян Станев); човешката природа, която отхвърля съществуването на Бога, неслучилото се възкресение поради липса на вярата (при Димитър Динев).

Постмодерната литература не се поколебава да използва библейски мотиви, като обръщането към тях става по свободната воля на писателите, без културният контекст на днешното време да изисква или непременно да очаква това. Съотнасят се нови и традиционни образи и сюжети, което показва, че новата литература има нужда от съизмерване, а не от самодостатъчност (без да отричаме, че е възможно и обратното). Литературното произведение включва добре подбрани цитати и прилича на „ребус“, който не само развлича читателя, но и разчита на повишената му мисловна активност при възприемането.

Библейските мотиви се превръщат в съществени елементи на един език, на който може да се говори за липсите в живота на съвременния човек, за предизвикателствата, които той е поел.

Библиография

Библия, издание на Св. Синод на Българската църква, С., 1992.

Бидерман 2003:Бидерман, Х., Речник на символите, С., 2003.

Василев 2008: Василев, С., Евангелие от Лазар. – В: Емилиян Станев и безкрайните ловни полета на литературата. Юбилеен сборник по повод 100 години от рождението на писателя. Изследвания. Архив. Спомени. В. Търново.

Георгиева 2008: Георгиева, Цв., „Лазар и Исус“ от 70-те (холизъм или прагматизъм). – В: Емилиян Станев и безкрайните ловни полета на литературата. Юбилеен сборник по повод 100 години от рождението на писателя. Изследвания. Архив. Спомени. В. Търново.

Динев 2008: Динев, Д., Светлинка над главата. С.

Игов 2008: Игов, А., Вър’ да идем на Пратера. – В: Култура, № 19 (2502), 23.05.2008; http://www.kultura.bg/bg/artide/view/14288.

Йовева 1985: Йовева, Р., Емилиян Станев. – В: Творци на българската литература. Том 3, С.

Станев 1981: Станев, Ем., Лазар и Исус. – В: Станев, Емилиян, Събрани съчинения в седем тома, том 1, С.

Форест 2001: Форест, Ф., 50 ключови думи на съвременната обща култура, С.

____________________________

*Публикувано в Християнство и философия, том първи, издателство Парадигма, С., 2014. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Откъс от Дневника на Надежда Станева, цитиран в статията на С. Василев „Евангелие от Лазар“ (Василев 2008:230).

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5c4.

Advertisements

About Dragan Bachev

59 years old, born in Bulgaria. Works in the University of Sofia, Bulgaria, the Faculty of Theology.
Публикувано на Книги, Художествен отдел и тагнато, , , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s