ЕКЛИСИАСТ И НАШЕТО ВРЕМЕ*

Протоиерей Александър Мен

Нашето време е време на въпроси. При това на далеч не празни въпроси. Те се притискат един-друг, пораждайки все по-нови и по-нови недоумения. Хората от Изток и от Запад твърде дълго живяха с утопични илюзии, но ето че накрая дойде времето, когато започва отрезвяването. Митовете за науката – като за някаква панацея от всички беди, и за непоколебимия прогрес, който по всевъзможни начини ще доведе човека до щастието, се рушат под напора на жестоката действителност. Тъкмо векът на небивали технически открития и социални преобразования се оказа век на световните войни, на разгул на жестокостта, произвол и най-дълбока нравствена криза.протоиерей александър менЕдва ли обаче науката и социално-икономическите теории са породили сами по себе си тази криза. Нейната основна причина е пренебрегването на исконните духовни ценности, върху които векове наред са израствали и най-добрите плодове на културата. Стесняването на духовността не само разклати фундаментите на културата, но още и създаде вакуум, който хората безрезултатно се мъчат да запълнят с честа смяна на повърхностни интереси, с преследване на комфорт, със силни усещания.

В нашата страна тази ситуация се усеща особено остро, макар и все още да водим борба за елементарен правов ред и за насъщния хляб. Остротата е обусловена на първо място от това, че твърде дълго се опитваха да ни убедят, че въпреки „временните трудности”, всичко се развива по благоприятния начин. И когато започна да се открива истината и за неотдавнашното минало, и за сегашното положение на нещата, вече не е възможно и дори е рисковано да не мислим за корените и причините за тази криза.

Ако оставим настрана дребните подробности, най-важната причина за кризата е бездуховността – забравянето на онова, което представлява самата същност на човека. Сталинщината и предварващата я тотална война против коренното ни духовно наследство не можаха да преминат безболезнено дори за тези поколения, които дойдоха по-късно. Напротив – тъкмо върху тях се стовари главната тежест на нравствените последствия от времето на духовния застой, точно те жънат горчивите плодове на онова, което е било посято от техните бащи и дядовци.

Ето защо днес думата „покаяние” звучи така актуално.

В Библията тя означава не просто съжаление за извършеното, за случилото се, а има и по-дълбок смисъл: на призив към преоценка, към преосмисляне на най-важните жизнени ориентири, на завръщане към органичните източници на духовността, които са се оказали забравени или са били отхвърлени.протоиерей александър мен.20Струва ми се, че, въпреки съмнението на скептиците, не трябва да се предаваме на песимизма. Макар и бавно, но покаянието се извършва. И то е светъл, обновяващ процес, който – прибягвайки до актуалната днес терминология – може да бъде наречен „перестройка в сферата на духа”. Завръщане към онези съкровища, които са налични в руската литература, философия и обществена мисъл, към принципите на плурализма и на диалога – всичко това вече го има и у нас, и това са първите признаци на добрите промени. И дори те да тревожат онези, които ги мъчи носталгията по тоталитаризма и застоя, дори нетърпеливите умове да изискват незабавни ефекти и „чудеса”, в бента се е образувал пробив и водите на историческата река постепенно намират свободното си течение.

Хилядолетният юбилей на Руската православна църква обърна вниманието на обществото към онези велики идеали, без които не би ги имало нито Андрей Рубльов, нито Достоевски, ни храмовете, ни руската църковна музика, нито Владимир Соловьов, нито Николай Бердяев. И тази нова оценка на източниците е най-малкото справедлива. У нас твърде дълго рушаха, натрапчиво твърдейки, че „строят”. А зданието на духовната култура не може да виси във въздуха. То трябва да има твърда опора.

На едно от първите места сред тези опори стои Библията: книгата, преведена на почти две хиляди езика, разпространявана по света в десетки милиони екземпляри и вдъхновяваща безброй руски и западни художници, писатели, поети, мислители. Книгата, говореща за последната Тайна на битието и за висшето призвание на човека.

На нас дълго се опитваха да ни внушат, че това е само сборник с архаични митове или, в най-добрия случай, литературен паметник от безвъзвратно отминали епохи. Но, можем да попитаме: защо тогава толкова се страхуваха от нея? Защо издаваха Омир и Платон, и Хегел, а върху тези „овехтели митове” десетилетия наред лежеше глуха забрана? И защо, дори когато забраната беше свалена, хартията стигаше за огромните тиражи на долнопробната литература, а за Библията все не достигаше?протоиерей александър мен 3Когато Николай І с всички сили се противеше на превода на Библията на руски език – в стремежа си да забави развитието на Русия – той добре знаеше какво върши. В онова време екземплярите от подобни преводи ги изгаряха в тухларските фабрики, а преводачите подлагаха на гонения. И всичко това се правеше на фона на официалния лозунг „Православие, самодържавие, народност”. Не е трудно да се разбере, защо тази съпротива стана още по-силна когато православието бе заменено с „Четвъртата глава[1]”, самодържавието с „култ към личността”, а народността – с конформизма и изкуствено раздутия ентусиазъм на наплашените маси.

Да се каже, че хората, дори и нерелигиозните сред тях, трябва да имат представа за свещените книги на човечеството, означава да се каже нещо, което е общоизвестно и което бива повтаряно при всеки удобен случай. Тези думи обаче ще си остават празни заключения, ако не се предприемат и някакви конкретни стъпки. Към тях се отнасят на първо място библейските публикации, достъпни за широките читателски кръгове. Ето защо не можем да не приветстваме инициативата на алманаха Детектив и политика, който започна да отпечатва на своите страници откъси от Библията и от други книги, които са основополагащи за духовната култура.

Разбира се, най-правилно би било в началото да се обърнем към главния раздел от Писанието – Евангелията. Техният текст обаче вече започна да се печата в списание В мире книг и ми се иска да мога да се надявам, че начинанието няма да бъде спряно[2]. Алманахът пък откри своя библейски цикъл с една от последните книги в Стария Завет (в превод на изтъкнатия изтоковед И. М. Дяконов). В староеврейския си оригинал тя се нарича „Кохелет”, което е предадено на гръцки като „Еклисиаст”. И едната, и другата дума означават човек, който говори в събранието, проповедник.

Книга Еклисиаст представлява цикъл от неголеми поеми, обединени от някаква обща мисъл. Авторът води речта от лицето на легендарния цар Соломон (Х век преди Христа), чийто образ в традицията е станал олицетворение на богатство и мъдрост. Както вярно отбелязва нашият известен изследовател С. С. Аверинцев, „авторът не просто надписва над своята книга името на Соломон, но и наистина влиза в образа на най-великолепния от Израилските царе, въвеждайки нееднозначно съчетаване на два плана: изповедално-личния и легендарно-историчекия”.протоиерей александър мен.17Дълго време читателите, без да се замислят, са възприемали този добре известен на Изток литературен прийом за чиста монета. Едва през ХVІІ век холандецът Хуго Гроций – учен, богослов и юрист, създател на теорията на международното право, е установил, че книгата е написана значително по-късно от Х век преди Христа. И оттогава неговият извод е получил множество потвърждения – исторически и филологически. За разбирането на същността на Библията обаче датата на една или на друга нейна част е второстепенно нещо – нещо, отнасящо се до компетенциите на науката. На първо място стои самото ѝ съдържание, нейното учение, нейният смисъл.

По всичко личи, че книга „Еклисиаст” е била написана около ІV век преди Христа. Авторът споделя своите меланхолични размишления за живота на човека. Този живот е краен и ефимерен. И хората трябва ясно да осъзнават, че притежаването на каквито и да било блага не може да им донесе пълно и дълбоко удовлетворение. Цялото това преследване на наслажденията е само „гонене на вятър”, „суета” – нещо безполезно и безнадеждно.

Библията говори много за страданията на човека, за неговата вяра и съмнения в Божията правда, за верността към идеалите и за паденията. В книга „Еклисиаст” пък е обрисуван образът на мъдреца, който е достигнал всичко, изпитал е всичко онова, за което човек може да мечтае, и е стигнал до извода, че е гонил призраци. В кръговото си движение светът е неизменен – тайната на Твореца и Неговите пътища е непостижима. Трябва да бъде прекратен безцелният бяг и да се живее така, както на всекиго е дадено.

За всеки, който е запознат с Библията, макар и това да е повърхностно, се набива в очи, че от книга „Еклесиаст” отсъстват най-важните духовни ориентири на Писанието – печалният мъдрец няма нито вяра във висшата цел на мирозданието и на историята, нито идея за завета, за тази дълбинна духовна връзка между човека и Предвечния. Ако в Псалтира и в книгата на Иов звучи гласът на мистика, жадуващ да се срещне лице в лице с Отвъдпределния, то Еклисиастът се задоволява само с покорност към съдбата и зове към изоставяне на всички домогвания и достигане до смиряване пред загадката на живота…

Нали обаче Библията е била строена като единен организъм, като здание, което е съставено от части, служещи на една и съща грандиозна задача – да се посочи пътят, водещ човека към единението му с вечността. Как тогава са могли нейните създатели да допуснат в нея да влезе такова мрачно произведение?протоиерей александър мен.8jpgОтговорът на този въпрос откриваме, ако отчетем, че Писанието не е еднороден свод от заповеди и учения. То разкрива ръста на човешкия дух пред лицето на Твореца. Библията е история на духа, тя е драматична и диалогична, и противоречива – такава, какъвто е и самият живот. Всички нейни ручеи и реки се вливат в общата река на богочовешката тайна, която тече в безпределното.

На определен етап от съзнанието земните блага са се възприемали като отплата за доброто. Това е бил най-простият модел на нравствен светопорядък. И в този модел безусловно се е съдържала частична истина. Обаче, според мярата на задълбочаването на човешкото съзнание и личностното начало, е трябвало да се открият и нови духовни хоризонти. За това пък човекът трябва да може отчетливо да види колко са „суетни” и ненадеждни тези преходни блага. Ето защо книга „Еклисиаст” се и оказва включена в контекста на Стария Завет. Тя е изпълнявала ролята на своеобразна противоотрова от „всевъзможните” илюзии[3].

Съвременният читател обаче е в правото си да попита: Но нужна ли ни е на нас тази противоотрова? Не е ли остаряла тя във века на научно-техническата революция, когато хората се стремят да направят живота си по-приятен, по-удобен, по-лек, когато се умножават и стават все по-изтънчени развлеченията, наслажденията, мимолетните радости? На първо място обаче Еклисиаст не отрича ценността, макар и ограничена, на всички тези така „нетрайни” неща. И, на второ място – именно на фона на поголовното притежаване, на алчността и потребителството на съвременника е полезно – пък било то и само за миг – да се спрем и да поставим пред себе си въпроса: Може ли, струва ли си да отдаваме краткия си живот на едната „суета”?

В крайна сметка книга „Еклисиаст” не отговаря на вечните въпроси. Но помага те да придобият отчетлива форма. Отговора пък откриваме в последващите книги на Библията и най-вече в Евангелията.

Струва си обаче да се замислим над това, че и Христос предупреждава човека за опасността от духа на притежаването. Христос учи за висшата човешка свобода, която поставя личността и обществото над преходното. На предложението на изкусителя да привлече масите с обещание за хляб, за материални блага, Той отговаря с думи, казани още в Стария Завет: „Не само с хляб ще живее човек, а с всяко слово, което излиза от Божии уста[4]”.

Превод: Борис Маринов

________________________________________

*Източници – http://predanie.dveri.bg и Мень, А., „Экклесиаст и современность” – В: Трудный путь к диалогу, Москва: „Радуга” 1992, с. 70-77 (бел. прев.). Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Става дума за Четвърта глава, „За диалектическия и историческия материализъм”, към Кратък курс по история на Всесъюзната комунистическа партия (болшевики), в която Йосиф Висарионович Сталин завършва „канона” на „марксистко-ленинската философия” и където в сбит вид са формулирани основните постулати на тази философия, получили абсолютен авторитет и изключващи възможността за съществуването на каквито и да било други подходи (бел. прев.).

[2]. За съжаление тази моя надежда не се оправда (по-късна забележка на автора).

[3]. Следва да отбележим, че в своята окончателна форма книга „Еклисиаст” се е оказала повече свързана с централните идеи на Стария Завет. Първият, древен „издател” я е снабдил с епилог, който е смекчавал нейната сурова песимистична тоналност. Този епилог представлява необходимото звено, помагащо да се види тази книга в цялостния контекст на Писанието. Литературата по този въпрос е приведена в книгата Светлов, Э., На пороге Нового Завета, Брюссель 1983, с. 218 сл., 779 сл. (Э. Светлов е един от псевдонимите, под които е писал и публикувал на Запад отец Александър Мен (бел. прев.).

[4]. Матей 4:4; срв. Второзаконие 8:3: „Той те смиряваше, мъчеше те с глад и те хранеше с мана, която ти не знаеше, не знаеха и твоите бащи, за да ти покаже, че човек не само с хляб живее, но човек живее с всяко (слово), което излиза из устата на Господа” (бел. прев.).

Изображения – авторът, протоиерей Александър Мен (1935-1990). Източник – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-57b

Advertisements

About Dragan Bachev

59 years old, born in Bulgaria. Works in the University of Sofia, Bulgaria, the Faculty of Theology.
Публикувано на Анализи и тагнато, , , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s