ЩО Е ХРИСТИЯНСКА ЦИВИЛИЗАЦИЯ?*

Кристофър Доусън

Въпросът в заглавието е един от жизнените въпроси на нашето време. Необходимо е да си зададем този въпрос, макар и самият факт на неговото поставяне да е симптом за състоянието на съмнение и несигурност, в които живее модерният човек. Обикновеният човек в миналото не си е задавал този въпрос. Всеки е приемал, макар и погрешно, че е наясно с това, що е християнска цивилизация, никой не е поставял под съмнение нейното съществуване, а и повечето хора от онези времена биха отговорили, че християнската цивилизация е единствено възможната за западния човек.Christopher DawsonТова е било валидно за християнския свят до XVIII век; дори и само фактът, че използвам израза християнски свят и приемам, че читателят ще разбере какво имам предвид, е достатъчно доказателство за това. Но това престава да бъде валидно за европейския континент след XVIII век и от този момент нататък концепцията за християнската цивилизация се превръща в предмет на спор. Тази промяна не е настъпила в еднаква степен в Америка и в Англия. Така например англосаксонското мисионерско движение от XIX век, представено от хора като Дейвид Ливингстън[1], приема за даденост, че експанзията на християнството е неделима от експанзията на западната цивилизация. За тези хора западната цивилизация е продължавала да бъде християнска цивилизация, сравнена с езическите варварски или нехристиянските цивилизации на античните народи.

Днес ние лесно можем да видим тяхната грешка и да осъзнаем трагичните последици от нея. Днешната опасност обаче се състои в това, че ние отиваме в другата крайност, отричайки социалното или културно значение на християнството. Човек като Ливингстън не би могъл да изпълни своята мисия, ако не беше отгледан и възпитан в християнска среда. Той е бил наследник на християнското общество, а съставна част от християнското общество е християнската култура. Защото въпреки днешното дълбоко разделение на Словото от света, на християнската вяра от светската активност, на Църквата от държавата и на религията от бизнеса, никой и днес не може да отдели вярата от живота или живота на вярващия човек от живота на общността, от която той е част. Където има християни, там трябва да има и християнско общество и ако християнското общество е имало достатъчно дълга история, то е развило обществени традиции и институции, християнска култура, а в крайна сметка – и християнска цивилизация.

Изглежда, че вече отидох твърде далеч, като допуснах наличието на съгласие по употребата на термини, които далеч не са толкова ясни, колкото изглеждат на пръв поглед. Защото термини като „цивилизация”, „култура” и „християнски” е много вероятно да са натоварени с голям емоционален и морален заряд. Думата „християнски” е използвана или поне е била използвана в близкото минало в смисъл на морално превъзходство; „цивилизация” обикновено включва в себе си оценъчен елемент за наличие на висше обществено и интелектуално развитие; докато думата „култура” се използва в два много различни смисъла, но обикновено под този термин се разбира наличието на развита образователна система.

За целите на настоящата дискусия ще се опитам да използвам тези термини в строго описателен смисъл, като изключа всякакви морални оценки от тях, тоест оценки за тяхната стойност. Думата „култура” е използвана в смисъла на социалните антрополози – като описание на всеки начин на живот, който притежава постоянна институционална или организирана форма, което дава възможност да се говори за култура на едно племе или за култура на невежите канибали. Под термина „цивилизация” разбирам всяка култура, която е усложнена до степен, че е създала градове или държави. А когато използвам думата „християнски” за отделни хора или общества, имам предвид, че те изповядват християнска вяра или определена форма на християнската вяра, а не че те са хора и народи, които се държат по начин, които смятаме за подобаващ за християните.

Нека започнем с кратко описание на това какво включва културата – всяка култура, дори и най-низшата. Никоя култура не е толкова низша, че да е лишена от някакъв принцип на морален порядък. В действителност смятам, че можем да отидем още по-далеч, като кажем, че същността на културата е моралният порядък и именно той я превръща в култура. Дори тези социолози, които са склонни в най-голяма степен да отрекат или омаловажат значението на духовния елемент в културата и гледат на нея по чисто бихейвиористки начин – подобно на покойния професор Уилям Греъм Съмнър[2] – признават, че културата е модел или система от „народни традиции” или „нрави”, и смисълът, в който те използват този латински термин, води до заключението за наличие на фундаментално съгласие по концепцията за културата. Думата „mores” означава както морал, така и маниери, а днешното строго разграничение между етика и традиции има много скорошен произход. Римляните, които са били запознати с етическата проблематика и са притежавали автентична морална философия, са означавали тези две концепции с една дума и докато под „boni mores” те са разбирали това, което ние разбираме под „добър морал”, със същите думи са описвали и добрите маниери. Дори и днес ние трудно можем да пренебрегнем връзката и близостта между моралното образование и обучението на добри маниери и децата не могат да различат вината от моралната простъпка от срама от погазването на добрите маниери.

Обръщайки се към примитивните общества, не можем да очакваме от тях да правят ясна разлика между етика и обичаи, която ние приемаме за даденост. Това не означава, че етиката е маловажна, тъкмо обратното – тя покрива значително по-широко пространство във всички посоки – както навътре в посока към религията, така и навън в посока към обществото. Всички примитивни култури са обвързвали етиката с множество други концепции, които днес са разграничени, но които в древността са съставлявали различните части на една морална цялост, която е включвала закона и религиозните ритуали, както и морала и социалните традиции. Да вземем например закона – разграничението между моралния и юридическия кодекс е сравнително модерно явление както в по-примитивните култури, така и във великите цивилизации на древността. Големите юридически кодекси са включвали всичко и са притежавали свещен характер, благодарение на който те са осигурявали крайна санкция върху перцепциите, които, от една страна, ние приемаме за секуларни, обществени или политически, а от друга – които ние свързваме с морала, религията и или ритуала.

Пример за подобна унификация на стандартите е юдейската Тора, където единството на религия, етика, закон, ритуал и церемонии е особено ясно и където виждаме, че този свещен закон е приеман за основа на националната култура и за самата основа на човешкото съществуване. Подобна връзка между религия, закон, морал и ритуали е налице във всички велики световни култури на Китай, Индия, при исляма в не по-малка степен, отколкото в примитивните култури.

Така например в Китай можем да забележим, че конфуцианската етика заляга в основата на китайската култура в продължение на повече от две хиляди години, така че който и да било аспект на китайската култура не може да бъде разбран без нея. Конфуцианската етика, от една страна, е свързана с китайската религия и ритуал, а от друга – с китайския политически и социален ред. Тя е неделима също и от китайското образование и традицията за ученост. Погледната по този начин, китайската култура представлява неделимо цяло – това е цялостна и неделима мрежа от социални и морални връзки.

Сега вече можем по-добре да разберем що е християнска цивилизация. В миналото християнството е имало за западната цивилизация същото значение, каквото е било значението на конфуцианството за Далечния изток или на исляма за Близкия изток. Християнството е създало принципа на моралното единство и е предоставило на западните народи духовните ценности, моралните стандарти и концепцията за Божествен закон, от който извличат своята санкция и валидност всички човешки закони. Ако християнството отсъстваше, на Запад без съмнение щеше да съществува друга цивилизация, но тя щеше да бъде много по-различна от тази, която ние познаваме – защото племената, народите и нациите на Запада придобиват общо съзнание и чувство за културно и духовно единство точно благодарение на християнството. Това не е само теория на един християнски апологет. В същата степен това се признава и от историци, които не изпитват симпатия към християнството. Това е мнението например и на Едуард Гибън, известен с критичното си отношение към цялата християнска традиция. Той никога не отрича, че Европа е създадена от Църквата, и дори завършва своя критичен преглед на произхода на християнството, заключавайки, че влиянието на религията и „нарастващата власт на папството циментира единството на християнската република и постепенно води до появата на сходни маниери и общо право, които отличават днешните независими и дори враждебни нации на модерна Европа от останалия свят[3]”.

Използвания от Гибън термин „маниери” трябва да разбираме в широкия смисъл, за който стана дума по-рано. Това, което отличава новите християнски народи на Европа от техните езически праотци, е възприетата от тях нова система от морални стандарти и идеали. Няма съмнение, че тези нови стандарти са били приложени от тях на практика много несъвършено, но същото вероятно е валидно за приложението и на старите морални стандарти, защото винаги съществува дълбока пропаст между моралните стандарти на обществото и моралната практика на отделните хора, а тази пропаст е толкова по-дълбока, колкото по-високи са тези стандарти, така че е естествено ние да очакваме в случая на християнството контрастът между моралните принципи и социалното поведение да бъде много по-ярък, отколкото в езическото общество. Но това не означава, че моралните и духовните ценности са социално пренебрежими. Те оказват влияние на културата по всички възможни начини – чрез институциите, символите, литературата и изкуството, както и чрез личното поведение. Да вземем за пример трансформацията на варварския крал или военен вожд, която се извършва чрез ритуала на освещаването, практикуван в цяла Европа през Средните векове. Очевидно това не превръща обикновения феодален монарх в св. Луи или крал Алфред, но така се установява една идеална норма, спрямо която владетелите са оценявани и която оказва морализиращо въздействие върху самата институция. Същото може да се каже и за институцията на рицарството, още по-вярно е това за същинските християнски институции като свещенството, епископата и монашеството. Християнската цивилизация със сигурност не е съвършената цивилизация, но тя е цивилизация, която приема за норма християнския начин на живот и която формира своите институции като олицетворение на християнския ред. Тази цивилизация е съществувала на практика повече или по-малко от хиляда години. Тя е била жив и растящ организъм – истинско дърво на културата, дало изобилни плодове. Както казах, тя по никакъв начин не е била съвършена цивилизация. В ранния си период това е цивилизация на покръстени варвари и тя съхранява определени варварски елементи, които търсят мястото си в хода на нейната история.

Нашата модерна западна цивилизация в Европа и Америка е пряк наследник и продължител на тази християнска цивилизация. Модерната цивилизация никога нямаше да се появи без предходната. Но нашата модерна цивилизация не е християнска. Тя е резултат от двеста години прогресивна секуларизация, в хода на която изключително християнски институции и социални стандарти постепенно бяха отхвърлени. Това е бил сложен процес. На европейския континент, особено във Франция, това е станало чрез насилствена и катастрофална промяна, включително чрез политическа революция и религиозни преследвания. От друга страна, в Англия този процес се е развил постепенно и дори и днес там продължават да съществуват някои от типичните институции на стария християнски ред като държавното утвърждаване на националната църква и тържественото религиозно освещаване на монарха. Случаят на Америка или по-конкретно на Съединените щати се различава и от двата типа. Това беше първата държава от християнския свят, установила пълно разделение между държава и Църква. Но това не включваше незабавна и пълна секуларизация на културата. През по-голямата част от XIX век именно църквите, а не държавата бяха движещите сили на образованието и културата, особено в новозаселените територии на Средния и Далечен запад. Пълната секуларизация на публичното образование е сравнително ново явление и нейното влияние върху американската култура започна да се проявява едва наскоро.

В крайна сметка резултатите от това двестагодишно развитие са сходни във всички страни на Запада. Традиционната християнска цивилизация днес вече е част от историята и може да бъде разбрана след полагането на значими изследователски усилия или напрягане на въображението, след като целият днешен западен свят представлява секуларна технологична цивилизация, която той разпространи или разпространява и из целия останал свят – както сред старите цивилизации в Азия, така сред новите народи на Африка и Океания. Тази секуларна цивилизация както в Европа, така и в Америка, все още носи белезите на своя християнски произход и съхранява християнски традиции и институции, макар те вече да са пръснати и да не са интегрирани в органическата структура на цивилизацията.

Мненията за значението на тези християнски елементи се различават в зависимост от личния опит на индивида. Към края на XVIII век вече е имало територии и социални пластове, в които християнската религия не е била практикувана, докато в други тя продължава и до днес да бъде приемана за основа на социалния живот и образованието. И сега ние дискутираме именно този пречупен модел на християнската култура, това е и причината за повечето от нашите практически трудности при намирането на ясни отговори и задоволителни решения на проблема. От една страна е налице гледната точка на Т. С. Елиът, представена в неговите дълбоки и провокативни студии върху християнската култура.

В първата от тях, Идеята за християнското общество, той пише: „Обществото продължава да бъде християнско, докато не стане някакво друго. Смятам, че днес нашата култура е основно негативна, но доколкото тя въобще е позитивна, тя продължава да бъде християнска. Не мисля, че тя може да остане само негативна, защото негативната култура престава да бъде действена в свят, в който икономическите и духовните сили са доказали действеността на позитивните култури, дори и те да са били езически; затова смятам, че ние сме изправени пред избора между създаването на нова християнска култура или възприемането на езическа. И двете предполагат радикална промяна, но аз вярвам, че по-голямата част от нас, ако изведнъж осъзнаем всички промени, които биха се случили в рамките на няколко поколения, ще предпочетат християнството[4]”.

Макар и да съм съгласен с избора, който трябва да направим, ми се струва, че тук е подценена степента, в която модерната цивилизация е придобила позитивни секуларни характеристики, и се съмнявам, че мнозинството от модерните хора имат нещо против това състояние. Християнска цивилизация беше установена след приемането на Кръста като символ – In hoc signo, vinces[5]. Символ на модерната цивилизация вече не е Кръстът, а знакът на долара и точно това е движещата сила на западната цивилизация. Съмнявам се, че мнозинството от днешните хора биха отхвърлили този символ. Доларът е нещо много хубаво посвоему и има много добри християни, които са готови да го приемат за символ на нашата цивилизация. Наистина, те едва ли разбират какво би означавала пълната секуларизация на нашата цивилизация. Те са готови да възприемат секуларната държава и секуларното образование, но същевременно искат да запазят християнските етически стандарти и не разбират до каква степен и по какъв начин духът на цивилизацията оказва влияние върху моралните ценности на отделните хора.

В миналото беше възможно църквите и други малцинствени групи да съхраняват своите етически стандарти срещу тези на доминиращата култура. Но те платиха за това висока цена. В случая на ранните християни това е означавало смъртоносна битка между Църквата и езическия свят, в края на която християнството триумфира след дълги векове на преследвания. В случая на евреите в Европа това е било свързано с живот в гетото, довел до ограничаването и изтощаването на тяхната култура; а в случая на малцинствените групи в модерния християнския свят, като менонитите и квакерите, то е произвело паралелна култура под формата на сектантство, отделила тази група от по-широката национална култура.

След като християнските стандарти в живота на семейството и на религиозните групи са успели да се съхранят, вероятно цената си е струвала, макар и това да е било съпроводено с известна загуба на социални предимства. Но във високо организирания живот на модерната секуларна държава за тези отделни групи става все по-трудно да поддържат собствения си начин на живот под формата на подземен религиозен свят или на субкултура. Тъй като модерната държава, независимо дали е демократична като Съединените щати, комунистическа като Съветския съюз, фашистка като предвоенна Италия и Германия или националистическа като новите държави в Азия и Африка, вече не се задоволява да се придържа към ограничените функции на либералната държава от ХІХ век. По същество всички модерни държави са тоталитарни, доколкото те се опитват да контролират икономиката, културата и политиката. Те не се занимават само с поддържането на публичния ред и защитата от външни врагове. Те са поели отговорност за всички различни видове активности на общността, които преди са били предоставени на инициативата на индивида или на независимите социални организации като църквите, и сега те надзирават благоденствието на своите граждани от люлката до гроба.

Модерната демократична държава, дори и в Америка, е нещо много по-различно от формата на държавно управление, предвидено от създателите на Американската конституция. Най-общо може да се каже, че те са били противници на държавната намеса и са се стремили да създадат система, която да съхрани свободата на индивида или на общността да ръководи собствения си живот или да формира културните си институции. Модерната демократична държава е иззела и част от функциите на Църквата. Тя е учител и духовен водач на гражданите и всяко влияние, което води до излизането на гражданите и особено на техните деца извън това универсално ръководство, се приема за нежелано, ако не и за откровено нелоялно.

Очевидно тази ситуация крие редица опасности за християнското общество. В Съединените щати тази опасност все още не изглежда толкова остра. Докато огромното мнозинство от членовете на Американския конгрес поне номинално членуват в Църквата, малко вероятно е държавата да възприеме активна антихристиянска политика. По-тревожна е обаче перспективата за бъдещето. Защото публичното образование става все по-секуларно, а поради растящите разходи за образование държавата започва да придобива образователен монопол, християнският елемент в нашата култура е обречен на изчезване, а победата на секуларизацията като действена религия, или по-скоро като контрарелигията на американския народ, изглежда все по-вероятна. Днес вече училището всеобщо е приемано не като образователна институция в смисъла на XIX век, тоест като общ увод към литературната, научната и културната традиция, а като морално обучение на гражданите, като инициация и индоктринация на американския начин на живот, а тъй като публичното образование е в същността си секуларно, това означава, че като валидни в него се разпознават само секуларните аспекти от американската култура. Разстоянието от това състояние до момента, в който християнският начин на живот ще бъде отхвърлен и поставен извън закона като отклонение от стандартния начин на обществено поведение, е много малко.

Християните, подобно на евреите преди тях, приемат, че страхът от Бога е началото на мъдростта, така че истинското образование без познаването на Бога е невъзможно. Не беше такова решението на нашата модерна секуларна цивилизация. Както наскоро отбеляза бившият ръководител на ЮНЕСКО д-р Джулиан Хъксли[6], „Бог днес се налага като грешната хипотеза за всички аспекти на реалността, включително и за духовния живот на човека[7]”. Очевидно е, че сегашното състояние на постхристиянския свят, на света, който вече не е християнски, а само съхранява смътна симпатия или сантиментална привързаност към християнските морални идеали, е по същността си временно състояние. Ако не бъде постигнато възраждане или връщане към християнската култура, към социалния живот на християнската общност, очевидно модерната цивилизация ще става още по-позитивно или агресивно секуларна, отколкото тя е днес. За отделния християнин ще бъде все по-трудно да живее и практикува своята религия в една подобна безбожна цивилизация в сравнение с миналото, в сравнение дори с епохата на преследванията. В миналото, например в Римската империя, семейството е формирало самостоятелна и почти независима от държавата общност, така че то е имало възможността да се превърне в първична клетка на непризнатото християнско общество или култура. Докато днес всеобхватното влияние на държавата и на секуларната масова култура поставя под съмнение самото съществуване на семейството като социална единица. Без християнското семейство не може да съществува християнски общностен живот, всъщност не може да съществува и Църква в традиционния смисъл на думата – те остават само разпокъсани индивидуалности, поддържащи изолирано пророческо свидетелство, подобно на Илия в пустинята.

Всичко това поражда въпроса дали идеята за връщане към християнската цивилизация е въобще възможна в условията на модерния свят, какъвто той е приеман днес както от секуларистите, така и от християните? Със сигурност днес не може да става дума за възстановяване на стария съюз между Църква и държава или за връщане към църковната доминация над обществото. Но това не означава да отричаме идеала за християнска цивилизация или за необходимостта от връщане към духовното единство. Царството Божие е универсално Царство – няма аспект от човешкия живот, който да може да остане извън него или който да може да се освободи от неговото подчинение. Християнството по природа е световно трансформиращо движение. То променя човечеството и в хода на този процес променя обществата и цивилизациите. Преди половин век Пий Х написа: „Целта на Църквата винаги е била да възстанови всичко в Христос, да възстанови не само това, от което пряко е зависела мисията на Църквата да води душите към Бога, но също и всичко онова, което естествено следва тази мисия, тоест на християнската цивилизация във всичките елементи, от които тя се състои”.

Тази идея се прокрадва през цяла поредица от социални енциклики от времето на Лъв ХІІІ до днес и аз не допускам някой да отрече, че това е нормалното прието учение на Католическата църква. Може да бъде отговорено, че това не се приема от протестантите и че това е една от основните разграничителни точки между католици и протестанти. Със сигурност това не се приема от някои протестанти и в наши дни отричането на концепцията за християнската цивилизация се е превърнало в основополагаща концепция за школата на екзистенциалисткото неокиркегорово християнство, което оказва огромно влияние върху религиозната интелигенция, ако може да се употреби този израз. Но поне според моето разбиране това никога не е било характерна черта на протестантизма като цяло. Един от най-влиятелните английски протестантски мислители на миналия век, Фредерик Денисън Морис[8], превърна в център на своето учение позитивното утвърждаване на всеобщото Христово царство върху всеки аспект на човешката култура и върху всяка форма на човешкия живот, а един от неговите съвременни ученици, каноникът Ален Видлер[9], в своите лекции, изнесени преди няколко години тук в САЩ, защити тезата, че макар и Морис да е изглеждал изолиран и почти маргинален мислител, възгледите му са оказали влияние върху мнозина от най-важните библейски и догматични теолози на нашите дни.

Не е трудно да открием представителите и на другата позиция – особено в Съединените щати, където съществува стара и влиятелна традиция на религиозен индивидуализъм и малцинствени движения, които не проявяват интерес към проблема за цивилизацията в нейните религиозни аспекти. Ако разбирам правилно тази традиция, тя се дължи на две различни влияния – едното е на влиянието на Калвинистката доктрина за избраното малцинство, а другото е връщането към идеята за определен вид интензивно религиозно преживяване. Но със сигурност това мнение не следва Калвинистката доктрина в нейната чиста форма. Тъй като никой протестант повече от Калвин не е настоявал на спазването на християнските стандарти в живота на общността и на християнските задължения на християнската държава, това е напълно валидно и за пуританите от Нова Англия. Всъщност реакцията срещу пуританите в Англия от XVII век и в модерна Америка се дължи на съпротивата срещу опитите на пуританите да наложат прекалено стриктната калвинистка етика и култура върху обществото. Но тази атака не е проведена от теолозите, които не вярват във възможността за съществуване на християнска цивилизация, а от хуманистите, или секуларистите, които биха искали да еманципират културата от църковния контрол.

Тази съпротива продължава да бъде силна и днес. Съпротивата на обикновения човек срещу християнската цивилизация не е съпротива срещу средновековната култура, която е включвала всички страни от човешкия живот в свещения ред на сакраменталните символи и литургични традиции – тази култура се намира толкова далеч от нашия опит, че не може да провокира нашите емоции по какъвто и да било начин – тази съпротива се дължи на страха от моралния ригоризъм, от забраната на алкохола или от цензурата върху книгите и филмите, или от фундаменталната забрана на учението за биологичната еволюция.

Защитниците на християнската цивилизация обаче не искат подобно ограничаване на културния хоризонт, а тъкмо обратното – те искат да бъде възстановено духовното измерение на социалния живот, чието отсъствие осакати и затъмни културата на модерния свят. Ние притежаваме нови ресурси на могъщество и познание, за които старата християнска цивилизация едва ли дори е мечтала. Но същевременно ние изгубихме духовната визия, притежавана от човека в миналото – чувството за вечен свят, от които зависи преходният свят на човешките дела. Тази визия не е изключително християнска, тъй като тя е характерна и за великите цивилизации на Древния изток, както и на езическия свят, така че под въпрос е поставена не само самата християнска цивилизация. Според мен е полезно тук да се възползвам от полезното разграничение, което Джон Байли[10] прави в своята малка книжка Що е християнска цивилизация по отношение на ползването на термина „езически” при описанието на доминиращия дух на секуларното общество. Думата „езически” (отбелязва той) често е ползвана без съзнание за нейното съдържание, сякаш чрез нея се обозначава човек, лишен от всякакво религиозно чувство и който отрича боговете въобще. Всички истински езичници обаче са споделяли религиозно чувство и тяхната фундаментална грешка се състои по-скоро в това, че те са почитали прекалено много божества. Дилемата днес не се състои в това да бъдеш християнин или езичник, а в това дали да бъдеш християнин или да не бъдеш фактически никакъв, тя не се състои в това дали да бъдеш част от Църквата или от някакво духовно общество, което изисква същото пълно отдаване, а между това да принадлежиш на Църквата или да не принадлежиш на нищо. Тази трагедия е обхванала до такава степен нашия живот, че той вече не принадлежи на нищо, той няма свой духовен дом, лишен е от крайни отправни точки и от малко основополагащи концепции за посоките, в които той би искал да се развива [11].

Приемам това за вярна диагноза за нашата съвременна цивилизация. Обществото обаче не може да продължи да стои статично в тази духовна ничия земя. То неминуемо ще се превърне в плячка на нечистите духове, които се опитват да направят изпразнената човешка душа свое обиталище. Секуларна цивилизация, която няма друга цел извън собственото си задоволяване, е нещо чудовищно – канцерогенен тумор, който разрушава себе си. Единствената сила, която може да освободи човека от Царството на мрака, е християнската вяра. Модерният свят не предлага алтернативни решения, не предлага избора на други възможни религии. Изборът е между християнството и нищото. А християнството остава жива възможност. Разпокъсаните елементи на християнската традиция и християнската култура продължават да съществуват и днес в модерния свят, макар и те да изглеждат временно забравени или пренебрегнати. Възстановяването на християнската цивилизация не означава създаването на чисто нова цивилизация, а по-скоро културното събуждане или реактивиране на християнското малцинство. Нашата цивилизация е станала секуларна най-вече защото християнският елемент е застанал в пасивна позиция и е позволил културата да бъде водена от нехристиянското малцинство. Тази културна пасивност не се дължи на дълбока екзистенциална загриженост за човешките трудности или на страха от Божествения съд, а тъкмо обратното – на стремежа към социално удобство и прекаленото разположение към приемането на ценностите на секуларизираното общество. Същинската пречка пред възстановяването на християнската култура е интелектуалната и социална инертност на християните. Повече от половината от населението на тази страна членува в Църквата и християните не могат да твърдят, че са лишени от възможността да влияят върху обществото. Липсва не сила, а воля.

Превод от английски: Момчил Методиев

________________________________________

Източник – http://www.hkultura.com. Същата публикация е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Дейвид Ливингстън (1813-1873) – шотландски мисионер и изследовател. – Б. а.

[2]. Уилям Греъм Съмнър (1840-1910) – американски учен, известен преподавател в Йейл, автор на редица книги и есета по история на Америка, икономическа история, политическа теория, социология и антропология. – Б.пр.

[3]. Decline and Fall, ch. XXXVII, ii, “The Conversion of the Barbarians“. – Б. а.

[4]. The Idea of a Christian Society [New York: Harcourt, Brace and Co., 1939] p. 13. – Б. а.

[5]. С този знак ще победиш (латински). Фраза, която император Константин чул заедно с видението на Кръста непосредствено преди битката с Максенций през 312 година – Б. пр.

[6]. Сър Джулиан Хъксли (1887-1975) – английски еволюционен биолог, хуманист и международен деец. Защитник на идеята за естествения отбор и водеща фигура в еволюционния синтез от средата на ХХ век. Първи генерален директор на ЮНЕСКО (1935-1942). – Б. пр.

[7]. New Bottles for New Wine [New York: Harper & Brothers, 1958], p. 272. – Б. а.

[8]. Фредерик Денисън Морис (1805-1872) – английски теолог и християнски социалист. – Б. пр.

[9]. Александър Видлер (1899-1991), по-известен като Алек Видлер – известен английски либерален теолог и историк на религията. – Б. пр.

[10]. Джон Байли (1886-1960) – шотландски теолог, пастор от Шотландската църква, преподавател по богословие в Университета в Единбург. – Б. пр.

[11]. John Baillie, What is a Christian Civilization? [New York, Oxford University Press, 1945], p. 39. Б. а.

Изображение – авторът, Кристофър Доусън (1889-1970). Източник – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-54B

Advertisements

About Dragan Bachev

59 years old, born in Bulgaria. Works in the University of Sofia, Bulgaria, the Faculty of Theology.
Публикувано на Анализи и тагнато, , , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s