ХРИСТИЯНСКА ДОБРОДЕТЕЛ*

Проф. д-р Иван Г. Панчовски

Ivan PANCHOVSKIНравственото призвание на човека се състои в това не само да познае моралните ценности, но, и да ги осъществява в дейността си, не само да знае що е добро и зло, но и постоянно да извършва доброто и да избягва злото. Оттук може да се определи същността на добродетелта: тя е такава насока на съзнанието и волята на човека, която е устремена към постоянна вярност на доброто и неговото неотклонно извършване. С понятието „добродетел“ се изразява не отделно и единично извършване на добро, а такова състояние, разположение и направление на съзнателно-свободната воля към осъществяване на нравствените ценности, което чрез упражнение се е утвърдило като постоянна проява на дадена личност. Следователно нравственото призвание на човека се състои не в извършването на отделно добро, а в постоянното извършване на добро или в издигането до добродетелност.

При това положение самопонятно е защо размисълът за добродетелите е една от най-старите и най-елементарните форми, в които са се отливали етическите занимания. В собствен смисъл на думата най-старата етика е била аретология, тоест учение за добродетелта. Според определението на Ориген и св. Григорий Неокесарийски Чудотворец, етиката е наука за добродетелите.

Като се излиза не само от етимологията на думата, с която се обозначава понятието „добродетел“ в различните древни и модерни езици, но и от наблюдението на нравствената действителност, може да се даде следното най-общо определение на това понятие: под добродетел се разбира такова постоянно състояние, разположение и направление на човешкия дух, респективно на човешката воля, при което той винаги желае нравственото добро и при възможност неотклонно го осъществява. Колкото повече вникваме в нравствения опит на човечеството и колкото по-добре го познаваме, толкова повече се убеждаваме, че добродетелта не се движи само в теоретичната област, а непременно преминава от нея в практическата сфера. Без знание за добро и зло и без самоопределяне към него няма добродетел. Ала етическото знание не изчерпва съдържанието на добродетелта. Нещо повече, добродетелта започва едва тогава, когато човешката воля придаде сила на знанието за добро и зло и постоянно го осъществява в своята дейност.

Добродетелта винаги има положително съдържание и отражение в психиката и дейността на човека, в индивидуалния и социалния живот. Положителният смисъл на понятието „добродетел“ се обуславя от доброто, което постоянно се желае, иска и осъществява чрез нея. Тъй като доброто е съвкупност на всички нравствени ценности и затова най-висша морална категория, то добродетелта, която постоянно се вдъхновява от него и го извършва, притежава висш положителен смисъл. Оттук се определя и благотворното отражение на добродетелта във всички сфери на човешкия живот, на човешката дейност и на човешкото творчество. В духа на някои класици на етиката може да се каже, че добродетелта не е нищо друго, освен постъпване според законите на собствената си духовна природа и няма нищо друго, което би я превъзхождало по достойнство и ценност. Чрез добродетелта човек осъществява основната насоченост и централната идея на своята духовна природа, изпълнява своето висше и благородно назначение и постига най-голямо съвършенство. Затова за душата добродетелта наистина е здраве, красота, хармония, благоденствие и спасение, защото чрез нея тя остава вярна на богоподобната си природа, неотстъпно се развива и усъвършенства, осъществява висшето си призвание и вечното си назначение. Естествено е при това положение добродетелта да избавя душата от неустройства и разстройства, отклонения и колебания, смущения и спънки, от всякаква поквара и гибел. От душата добродетелта действа благотворно във всички сфери от човешката дейност, във всички области на индивидуалния и социалния живот. Който се е издигнал до добродетелност, той неотклонно върви по пътя на доброто и преуспява в него. Затова той се радва на добри плодове, изживява мигове на върховно задоволство и на висше щастие. Оттук и някои моралисти са дошли до едностранчивата, но нелишена от смисъл идея, че висшето щастие на човека се състои в проявите на добродетелта. Идеята за положителното и ползотворно отражение на добродетелта върху индивидуалния и социалния живот се прокарва в цялото Свещено Писание. Според премъдрия Соломон, „правдата води към живот, а който се стреми към зло, стреми се към смъртта си“ (Притчи 11:19), „в пътя на правдата има живот и в нейната пътека няма смърт“ (Притчи 12:28). Най-малко общественият живот е възможен и процъфтява без добродетел. Щом членовете на едно общество се отдадат на пороци и вършат злини, то се разлага и загива. Напротив, „правда народ въздига“ (Притчи 14:34). Накрая добродетелта е най-прекият и сигурен път, който води към духовно спасение и вечно блаженство. Затова тя намира признание не само от собствената съвест, от общественото мнение и от свидетелството на историята, но и от Бога. Нему е приятен всеки, който върви по правда (Деяния апостолски 10:35). Той обича праведни, благославя ги и ги закриля с благоволение като с щит, въздига ги, запазва ги за спасение (Иов 36:7; Псалом 5:13; 145:8; Притчи 2:7; 15:9).

Добродетелта не е моментно настроение на човешкото съзнание или единична проява на човешката воля, а утвърдена и повече или по-малко постоянна насока, готовност и устременост на цялата човешка личност да извършва нравствено добри постъпки. Поради постоянството на добродетелта в нея не могат да бъдат включени единични човешки постъпки, които се извършват един път или съвсем рядко. Поради това когато се каже, че някой човек притежава добродетелта състрадание, това не означава, че той веднъж или само няколко пъти е проявил състрадание, а че чрез честото упражняване на състрадание у него се е създала такава трайна, постоянна насоченост на духа му към състрадание, че той състрадава при всеки конкретен повод. Поради постоянството на добродетелта, която притежава някой човек, може да се предвижда с голяма достоверност неговото евентуално поведение при всеки определен случай. Например знае се как ще реагира при нужда един великодушен човек или един скъперник. Добродетелта придава определена нравствена линия или морален стил в поведението на човека. Добродетелната разположеност, насоченост и устременост на човешката душа предопределя постъпките и поведението на човека. Ето защо добродетелността прави човека благонадежден в нашите очи: ние винаги можем да му имаме доверие и да разчитаме на добрите му отношения и дела. В благородния характер на човека, който придава здравина и постоянство на човешкото поведение и траен облик на човешката личност, добродетелта играе първостепенна роля. Едва чрез добродетелите си човек оформя в себе си нравствен характер и се издига като морална личност. Ние не наричаме истински добър онзи човек, който веднъж или два пъти е постъпил добре, а този, у когото нравственото постъпване се е утвърдило като постоянна линия в поведението му, у когото има нравствени добродетели и морален характер. Именно поради това чрез добродетелите не само извършената под тяхно влияние постъпка става добра, но и проявяващият ги човек постоянно се облагородява и усъвършенства нравствено. Затова да бъдеш добродетелен, ще рече да бъдеш в собствен смисъл на думата нравствен.

Чрез добродетелта се улеснява нравственото постъпване. Чрез нея нравствената потребност придобива господстващо положение в съзнанието на човека. Тя става меродавна и ръководна сила, която чрез упражнението лесно превъзмогва всички препятствия или без затруднение ги отстранява и с лекота извършва добри дела. Щом човек е утвърдил в себе си добродетелното разположение и щом е придал на волята си постоянна добродетелна насоченост и устременост, тогава той без особено напрежение и затруднение се определя за доброто и го извършва. Би могло да се каже, че добродетелта по-лесно отколкото порока може да стане втора природа на човека, защото тя се намира в хармония с основната структура на човешката душа. По силата на своето богоподобие и на своята нравствена потребност всеки човек е природно предразположен да извършва добро и да се оформя като добродетелна личност. Не само християнската, но и философската антропология и етика основателно поддържат тезата за природните основи на добродетелта и за естествената насоченост на човешката душа към доброто. В този смисъл може да се каже, че добродетелите са нормални душевни или волеви сили, понеже волята по същината си е насочена към доброто. В духа на християнското учение за богосъздадеността и оттук за изначалната доброта на човешката природа Жан Жак Русо твърди, че волята на всички хора по природа е добра, следователно всяко дете може да се развие нравствено и да стане почтен и добродетелен човек. Може би в този оптимистичен възглед има някои преувеличения, но той е много по-приемлив от противоположния му песимистичен възглед, според който някои индивиди се раждат с лоши нагони и има деца на покварата, които не се поддават на никакво морално въздействие и възпитание. Въпреки безспорната лоша наследственост, дори обремененост на някои индивиди, няма абсолютна липса на нравствена дарба. И в изродената форма има някаква заложба за доброто. Ако се пристъпи с вяра в човека, може да се открие у всекиго съкровище, което при умело и упорито нравствено възпитание може да се извади наяве и да се приведе в обръщение.

Обстоятелството, че добродетелта усилва влечението да се прави добро и улеснява неговото извършване, не означава автоматизиране на нравственото постъпване и отстраняване на нравствената свобода, която придава моралност и заслуга на постъпките ни. Св. Василий Велики пише: „Което не е от свободата, то не прави човека блажен. Поради това всяка добродетел има за свой отличителен признак свободната воля.“ Първоначалното определяне за добродетелта и утвърждаването в нея са актове, които могат да бъдат извършени само въз основа на свободно нравствено искане и решение. Неговата сила и валидност се простира върху всички отношения, прояви и постъпки, които впоследствие ще бъдат изявени като плод на оформената и поставена в действие добродетел. Може във всеки конкретен случай на добродетелно постъпване човек да не прави нравствен избор и да не взема нравствено решение, но това не означава отстраняване на нравствената свобода, защото добродетелният човек веднъж завинаги се е определил в полза на добродетелното поведение. Следователно то почива върху свободно нравствено самоопределение, притежава всички негови достойнства и взема върху себе си произтичащата от него отговорност. Наличността на нравствена свобода у добродетелния човек се удостоверява и от безбройните случаи на нравствено препъване и падение. Затова никой човек не трябва да си въобразява, че се е утвърдил в добродетелта и че се намира в пълна безопасност от пристъпите на злото и от изкушенията на съблазънта. Св. апостол Павел наставлява: „Който мисли, че стои, нека гледа да не падне“ (1 Коринтяни 10:12; срв. Римляни 11:20).

Понятието за добродетелта не би било пълно и би носило повече формален характер, ако не се обърне по-голямо внимание върху неговата ценностна материя. Съдържанието на добродетелта се състои в съвкупността на всички нравствени ценности, в доброто, извършвано от любов към него. За да бъде човек истински добродетелен, той трябва да е устремен към цялото съдържание на нравствеността и да го осъществява във всичката му пълнота, широта и дълбочина. Иисус Христос казва: „Който наруши една от най-малките тия заповеди…, той най-малък ще се нарече в царството небесно; а който изпълни…, той велик ще се нарече в царството небесно“ (Матей 5:19). В същия дух се изказва и св. апостол Яков, като пише в съборното си послание: „Който опази целия закон, а съгреши в едно, той бива виновен във всичко. Защото Оня, Който е казал: „не прелюбодействай“, казал е и: „не убивай“; затова, ако не прелюбодействаш, но убиеш, ти биваш престъпник на закона“ (Иаков 2:10-11). Вещо и проникновено разкрива тази етическа истина св. Василий Велики. Според него „и малките неща не трябва да се изоставят от предписаното, а всичко да се извършва, както е постановено… Понеже всички заповеди, според правилно разбраното намерение на Писанието, се намират помежду си в такава връзка, че с нарушаването на една необходимо се нарушават всички други… Ако не всичко би било необходимо за постигане на спасението, то не всички заповеди биха били написани и не за всички би било заповядано да ги спазваме.“

Тъй като цялото съдържание на моралните ценности се състои в нравствената любов, то тя се съставлява от сърцевината на всяка отделна добродетел. Погледнато по същество, нравствената любов е цялата добродетел, понеже тя е „изпълнение на закона“ (Римляни 13:10; срв. Галатяни 5:14) и „свръзка на съвършенството“ (Колосяни 3:14). От всички отци и учители на Вселенската църква блажени Августин най-задълбочено е разкрил етическата истина, че нравствената любов е сърцевината на всички добродетели, които са само нейни видове или изрази. Определението на блажени Августин: „Добродетелта е ред на любовта“ преминава през цялото историческо развитие на християнската етика и не е загубило значимост и днес. Така че добродетелта се вдъхновява от нравствената любов и се отлива в нейните прояви.

Много се е спорило по проблема дали добродетелта е една, или има много добродетели. Още Сократ е дал правилна насока на етическия размисъл по този проблем. Според него, по своята същина добродетелта е една, а по своите прояви в различните области на живота – многолика. Следователно отделните добродетели са само едни или други изгледи на единствената добродетел, които тя получава при насочването ѝ към различни обекти. С учението си за любовта като основно начало на нравствеността християнската етика утвърди по безспорен начин тезата за единството на добродетелта. Разбира се, това не значи, че не може да се говори за отделни добродетели. Съдържанието на нравствената любов и като ценност, и като добродетел е необятно. Поради това, когато бъде съсредоточено в различните сфери на доброто, то се проявява в отделните добродетели. В този смисъл може да се каже, че те, макар да са излъчвания или начини на проява на нравствената любов, все пак могат да бъдат разглеждани като отделни самостоятелни добродетели. Взети заедно, те представляват иерархично подредена система, следват в стройна последователност, намират се във взаимна връзка и се обуславят една от друга. Поради тази иерархична последователност на добродетелите напредването и възходът в тях са улеснени. Особено изразително е изтъкнал и подчертал тази мисъл преподобни Исаак Сириец, който пише: „Добродетелите са приемствени една на друга, за да не бъде труден и тежък пътят към тях, за да може човек да преуспява в тях постепенно, да намираш в това облекчение за себе си и по такъв начин самите скърби, понасяни заради доброто, да станат приятни като нещо добро.“

До понятието „добродетел“ е близко понятието „добродетелност“. Под него се разбира състоянието на постоянна насоченост на човешкия дух към доброто и произлязлото от него неспирно извършване на добри дела. Според сегашната употреба на понятието „добродетел“ в него се включва само определено по съдържание и обем добро. То обаче не изчерпва цялото нравствено богатство на човешките отношения, прояви и постъпки. Ето защо понятието „добродетелност“ е много по-богато по съдържание и по-широко по обем: в него се обхващат всички добродетели, които притежава и проявява един човек и които образуват сърцевината на неговия нравствен характер. От добродетелта лесно се преминава към добродетелност, понеже всяка отделна добродетел има тенденция да се разраства и да поражда и други добродетели, да води към добродетелност. Ако една добродетел остане сама и все още се запазва сред общо греховно или порочно разположение на духа, тя едва ли ще може да задържи дълго своята позиция. Само подкрепяна от другите добродетели, тя може да се запазва, утвърждава и процъфтява. Единствено общата добродетелност представлява здравата почва за проявяване, развиване и възпитание на отделната добродетел. Затова преподобни Ефрем Сириец наставлява: „Старай се да придобиеш съвършената добродетел, украсена с всичко, което Бог обича. Тя се нарича еднолика добродетел и заключава в себе си цялата красота и всичкото разнообразие на добродетелите. Както царската диадема не може да бъде изплетена без скъпоценни камъни и отбрани бисери, така и тази еднолика добродетел не е възможна без красотата на различните добродетели… Тази еднолика добродетел не ще се нарича съвършена добродетел, ако в нея липсва красотата на която и да е от останалите добродетели… Ако бъде лишена от една от другите добродетели, любовта ще се окаже безполезна.“

Когато човек в нравствения си живот се опира само на собствените си способности и сили в стремежа си към доброто и към неговото осъществяване, той може да се издигне до така наречената естествена добродетел. От историята на човечеството и от нравствения опит са ни известни много хора, които само по силата на нравствената си потребност, на нравственото си съзнание, на съвестта си и на добрата си воля са упражнявали едни или други добродетели и са украсили живота и името си с добродетелност.

Като се признават възможността и съществуването на естествената добродетел, това не означава, че последната е достатъчна за постигане на нравствено съвършенство и още повече на спасение, както в древност е поддържал Пелагий. Според него грехът не е повредил дълбоко човешката богоподобна природа. Вследствие на това човек може чрез разума и съвестта си да познава доброто и със собствените си нравствени сили да го извършва. Освен това пелагианите не признавали други добродетели, освен естествените, и ги считали напълно достатъчни за постигане на съвършенство и за получаване на спасение.

Християнската етика открива в естествената добродетел някои недостатъци, които човек със собствените си нравствени способности и сили не може да отстрани. Тя преди всичко се изгражда върху непълно и несъвършено знание за доброто и злото. По-нататък тя се извършва повече по природно влечение, по естествена склонност, отколкото по ясно осъзнат нравствен дълг и от несмутима любов към нравственото съвършенство. Поради това естествената добродетел често пъти е неукрепнала, непостоянна и бързопреходна. Тя лесно отстъпва пред греховните съблазни и изкушения и се измества от греха и порока. Накрая най-важно е да се изтъкне, че естествената добродетел не може да се издигне до върховете на християнското съвършенство – до чистата и безкористна любов към Бога и ближните, за да се увенчае със светост и да бъде гаранция за вечното спасение. „Не трябва да се съмняваме – пише преподобни Иоан Касиан, – че в нашата душа по Божията благост са посеяни семената на добродетелите, но ако не бъдат пробудени чрез Божието покровителство, те не ще достигнат пълен разцвет. Съвършенството не е възможно без човешките усилия; но то не може да се постигне и само чрез човешките усилия, без Божията благодат.“ Вследствие на своите недостатъци естествената добродетел е само един от пътищата, по които човек се приближава към християнската вяра и възпитава в себе си християнската добродетел, за да може да постигне нравствено съвършенство и да се спаси. Без Иисус Христос и извън Неговата света Църква няма пълно нравствено съвършенство и вечно спасение: „Под небето няма друго име (освен името на Иисуса Христа), на човеци дадено, чрез което трябва да се спасим“ (Деяния апостолски 4:12).

Християнската добродетел се поражда в душата чрез силата на Светия Дух и се изгражда от просветен чрез светлината на богооткровения нравствен закон ум, от очистена съвест, от укрепнала воля чрез вярата в Христа Изкупителя и чрез освещаващата Божия благодат. „Добродетелта – пише св. Григорий Богослов – не се произвежда само от твоето сърце, понеже е потребна по-превъзходна сила… Христос е моето дихание, моята сила, моето чудно богатство. Той ме прави да бъда бдителен и да се стремя към доброто.“ Докато естествената добродетел е чисто човешко дело, християнската е богочовешко постижение: в нея на немощните човешки сили идва на помощ всемерно съдействащата на доброто Божия благодат. Тя се основава не само на собственото нравствено съзнание, което може да се заблуждава по пътя към доброто, но и на Свещеното Писание, което е „полезно за поука, изобличаване, изправяне и назидаване в правда, за да бъде Божият човек съвършен и годен за всяко добро дело“. То прави човека „мъдър за спасение чрез вярата в Христа Иисуса“ (2 Тимотей 3:16-17). Християнската добродетел има за свой образец и идеал Господ Иисус Христос, Който е реално въплъщение на нравственото съвършенство и светостта. Най-важното е, че християнската добродетел не се придобива и проявява само с немощните сили на човека, а и чрез всемогъщата Божия благодат. Чрез усвояване плодовете от изкупителния подвиг на Господ Иисус Христос и чрез освещаващите го дарове на Светия Дух християнинът се възражда нравствено и става способен да се вдъхновява само от доброто и да живее в праведност и светост. В Своето Евангелие и в Своята Църква Господ Иисус Христос е открил неизчерпаем извор от благодатни сили, чрез които вярващият може да върши всичко, потребно за живот и благочестие (2 Петр. 1:3).

Поради богочовешкия си характер и поради участието в нея на всемогъщия благодатен фактор християнската добродетел далеч превъзхожда естествената по твърдост, постоянство и неизменност. В добродетелния си път и подвиг християнинът не познава непреодолими пречки и неотстраними затруднения. Всеки вярващ може да каже подобно на св. апостол Павел: „Всичко мога чрез Иисуса Христа, Който ме укрепва“ (Филипяни 4:13). Съответно на това християнската добродетел дава преизобилни плодове. Под влияние на Христовата благовест доброто в света получи мощен тласък. Преди Рождество Христово човечеството не познавало такава нравствена чистота и такива братски отношения, които днес са обикновени за нас. Дори езичниците се удивлявали пред нравственото величие на християнските добродетели. „Вижте – казвали те, според свидетелството на древния църковен учител Тертулиан – как се обичат християните, как са готови дори да умрат един за друг.“ Езичникът Цецилий от съчинението „Октавий“ на древния християнски писател Минуций Феликс казва: „Християните се обичат един друг, преди още да се познават.“ Дори римският император Юлиан Отстъпник говорил с възторг за братската любов и за светостта на християните. Също и езическият учен и сатирик Лукиан, който осмивал християните, се учудвал на усърдието, с което те се подпомагат при беда и нещастие. „Какви добродетелни жени има между християните!“ – възкликнал бележитият езически ритор Ливаний. А древният литературен паметник „Писмо до Диогнета“ дава още по-висока оценка на християнската добродетелност. Според него, „християните се намират в плът, но не живеят по плът. Те се подчиняват на съществуващите закони, но по живота си стоят по-горе от законите. Те обичат всички… и извършват всякакво добро.“

Преизобилните плодове на християнската добродетел надхвърлят границите на временния живот и достигат до вечността. Чрез християнските добродетели съвестта на вярващия се успокоява, защото той се чувства изкупен от вината си, освободен от греховното бреме и подготвен за блажена вечност. „Сега – казва св. апостол Павел на римските християни, а също и на нас, – когато се освободихте от греха и станахте роби Богу, вашият плод е светост, а краят – живот вечен“ (Римляни 6:22). Като изброява християнските добродетели и приканва вярващите да проявяват ревност в тях, св. апостол Петър отбелязва: „Ако тия добродетели ги има у вас и се умножават, те не ще ви оставят празни, нито безплодни в познаването Господа нашего Иисуса Христа…, защото тъй ще ви се даде свободен вход във вечното царство на Господа нашего и Спасителя Иисуса Христа“ (2 Петр. 1:8, 11).

Чрез християнската добродетел човек може да осъществи нравственото си назначение – да се богоуподобява и да постигне вечно спасение. Извън Църквата може да има и действително има добродетелни, богобоязливи и благочестиви хора. Ала само в Църквата чрез християнските добродетели се върви по прекия и сигурен път на вечния живот (Деяния апостолски 10:1-6; 4:12). По тази точка се установява съществена разлика между естествената и християнската добродетел. Посланието на патриарсите на Източната Църква за православната вяра (член четиринадесети) заявява: „Доброто, което човек може да извършва по природата си, бидейки естествено, прави човека само душевен, а не духовен, и то без вяра не съдейства за спасение: във възродените то, бидейки усилвано чрез благодатта, става съвършено и прави човека достоен за спасение.“

Поради ценността и необходимостта на християнските добродетели за постигане на съвършенство и спасение, потребно е да полагаме всички старания за тяхното възпитаване в себе си. За да стане човек добродетелен, необходимо е да постоянства в доброто, да се упражнява неотстъпно в него, да превъзмогва неуспехите и да не се възгордява от постиженията, да не спира и да не се задоволява от постигнатото, а непрестанно да се подвизава и да напредва, методично да се издига към сияйните върхове на съвършенството. При това нека се знае, че колкото повече се движим по добродетелния път, той става толкова по-лесен, по-приятен, по-увлекателен.

____________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1997, кн. 5, с. 1-8. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображение – авторът, проф. д-р Иван Г. Панчовски (1913-1987)

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4Ud

Advertisements

About Dragan Bachev

59 years old, born in Bulgaria. Works in the University of Sofia, Bulgaria, the Faculty of Theology.
Публикувано на Нравствено богословие и тагнато, , , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s