ОБРЪЩЕНИЕ КЪМ АДВЕНТИСТИТЕ*

Дякон Андрей Кураев

Протодякон Андрей Кураев 3В едно южноруско градче телевизионният ми спор с местния адвентистки пастор завърши с неочакваната реплика на моя събеседник: „Жалко все пак, че в целия християнски свят само ние, православните и адвентистите, правилно разбираме Словото Божие”. Разговорът ни, разбира се, започна с въпроса за съботата. Темата за дискутиране предложи той, но как щеше да завърши спорът знаех само аз. Натрупаният опит показваше, че на адвентистите им е по-лесно отколкото на другите протестанти да се примирят с православието. Причината е адвентисткото учение за съботата. Те започват полемиката с православните от това твърдение и тъкмо по този въпрос ги очаква бързият и неочакван обрат в спора. Адвентистите се отличават от останалите протестанти по това, че според тяхното учение, празничен ден не е неделята, а съботата. Заповедта „Почитай съботния ден”, според тях не е отменена и трябва да се спазва и в новозаветно време. Господ е установил празнуването на съботата, а празнуването на неделния ден е установил римският папа. Авторитетът на тези две лица явно е неизмерим. Човекът нито еднолично, нито съборно може да отмени Божията заповед, значи налага се да се осъзнае историческия грях на християнството и да се върнем към празнуването на съботата.

Е, съгласен съм с адвентистите. Наистина никой не може да отменя празнуването на съботата, установено от Бога. Никой не може да пренесе деня на религиозния празник от съботата в неделя. Нещо повече, слушайки тези разсъждения на адвентистите, аз съм готов да им благодаря, че напълно справедливо критикуват… католицизма.

Още на границата на първото и второто хилядолетие православните богослови са критикували католическата практика за съботния пост. Още през 867 година Константинополският патриарх Фотий в „Окръжно послание”, предизвикано от претенциите на латинското духовенство към България, смята за първа точка в различията между източното и латинското християнство установяването на съботния пост: „Защото първата им неправда е съботният пост, което не само в малкото отхвърля преданието, но и показва пренебрежение към учението като цяло[1]”. Особено недоумение у православните полемисти е предизвиквал фактът, че дори ако празниците Рождество Христово или Кръщение Господне са се падали в съботен ден, постът пак не се е отменял[2]. Това е било явно нарушение на древните „Апостолски правила”. „Ако някой от клира бъде видян, че пости в деня Господен или в съботата, освен единствено във велика събота, да бъде низвергнат. Ако е мирянин – да бъде отлъчен” (Правило 64). Съботата е равностойна на неделята („Денят Господен”) и постът в съботата означава намаляване на радостта от празника, приравняване на празничния ден с делничния. Както се вижда от каноничното православно право, празнуването на неделята не е пренасяне на съботния празник, а самостоятелен празник, който не отменя празнуването на съботата.Протодякон Андрей КураевЕто още един пример за отношението към съботата в православното предание. Ученикът пита стареца: „Кое кара иноците, живеещи в пустинята, задължително всяка събота (курсивът е на автора) и неделя да идват в църквата? – В писанието е казано: „Както кошута жадува за водни потоци, тъй и душата ми, Боже, копнее за тебе!“ (Псалом 41:2). Елените в пустинята ядат много змии и когато змийската отрова започне да ги изгаря отвътре, спускат се към водата и щом се напият – възпалението от отровата изчезва. Така е и с иноците, живеещи в пустинята – изгаря ги отровата на злите помисли, внушавани от бесовете и те с нетърпение чакат събота (курсивът е на автора) и неделя, за да отидат при водните потоци, тоест да пристъпят към тялото и кръвта Господня, за да се очистят от злините на лукавия[3]”.

Съботата в православната памет, в православното богослужение и богословие и досега е празничен ден. Съботите, както и неделите, празнично се отделят от дните на Великия пост. В тях се извършва празнично, а не постно богослужение. Служи се пълна литургия, не се чете покайната молитва на Ефрем Сирин, не се правят земни поклони.

Така че ако адвентистът си зададе въпроса: къде се е намирала истинската Църква след смъртта на апостолите, ще му се наложи да се обърне към православието. Нали според твърдението на адвентисткия катехизис, „в продължение на цялата история Божията Църква е обединявала вярващите, покланящи се на Твореца в събота[4]”. Та, кое от двете: или в историята е нямало Църква, или това е била именно Православната църква, понеже никой освен нея не е спазвал съботата.

Адвентистите са свикнали да спорят с католиците. А ние не сме католици и затова не бива автоматично да се пренасят в Русия, в православния свят аргументи, предназначени за съкрушаване на католическите традиции. Библейската традиция се е съхранила много повече в православието, отколкото в западното християнство.

Например в православното богослужение и до днес денонощието върви от вечерта към сутринта. Не „ден и нощ – денонощие – беж!”, а „биде вечер, биде утро – ден един”. Според разказа в книга „Битие” светлината е озарила света едва във втората половина на първия творчески период, след като е била създадена безвидната, неосветена земя. Било е време, когато в мрака Духът се е носел над новосъздадената бездна, и затова творческият ден започва от вечерта и върви към утрото. „Времето, изминало от началото на сътворяването до появата на светлината, е Моисеевата първа вечер, сумракът или нощта; появата на новосътворената светлина – това е утрото” – пише забележителният руски библеист св. Филарет Московски[5].

Тази особеност на библейския календар се пази и до днес в православната богослужебна традиция. Затова например събота вечер се служи „неделна полунощница”, а на самата неделна вечер, службата е вече съвсем делнична. Хората обикновено празнуват рождения си ден вечерта на същия ден, но за да присъстват на службата, посветена на „техния” светец, трябва да отидат в църквата в навечерието на деня на своя ангел-хранител.

Още по-важно е да се знае, че в православния календар, съботата е седмият ден от седмицата. В събота седмицата свършва, а в неделя – започва. На неделната служба (тоест именно събота вечер – в началото на неделното денонощие) става смяна на неделния „глас”[6]. Ето например едно споменаване за завършека на седмицата в събота според „Древния Патерик” – събрани разкази за живота на първите православни монаси (IV-V век): Според сюжета братята от манастира цяла седмица се молят, та някакъв монах, изпаднал в съмнение, да се избави от изкушението. „И когато свърши седмицата, те отидоха в неделния ден на църква…[7]“. Неделният ден тук явно започва след края на седмицата.

В руски език това възприемане на неделята като пръв ден от седмицата е изтрито: „вторник” се нарича денят, втори след неделята, а не след съботата; „четвъртък” и „петък” са съответно четвъртия и петия ден след неделята. Но на гръцки език и до днес е запазено пресмятането на дните от съботата. Понеделник буквално е „втори ден”, δευτέρα ; вторник – трети, τρίτη, сряда се нарича „четвърти” ден, τετάρτη, четвъртък – „пети”, πέμπτη, а петъкът се нарича просто παρασκευή – „подготовка” (за съботата – преп. Теодосий Печерски[8]).Протодякон Андрей Кураев 12Православието винаги помни, че сътворяването на света е започнало от неделния ден (защото е завършило със съботата). То помни и това, че обновяването на творението е станало през първия ден след съботата, тоест в неделния ден. Но ако в първа глава от книга „Битие” историята просто започва с творческа неделя и затова този ден просто и ясно е бил „ден първи”, то пасхалната неделя е завършек на онези събития, които са започнали през Страстната седмица: това е възкресението на живота, възсияло от мълчанието и от гробницата на съботата. Пасхалната неделя увенчава деянията на Страстната седмица. Тя следва след съботата, след седмия ден и с това става… осми ден. По такъв начин неделята има уникален статус – тя е и първи ден от седмицата, и осми.

„Първото творение започва с неделния ден и второто творение започва пак със същия ден, защото този ден е пръв от следващите и осми от предшестващите го” – размисля св. Григорий Богослов[9], отбелязвайки, че денят, когато започва „второто творение”, тоест Възкресение Христово, е следващият ден след събота, което ще рече, че е първият ден от седмицата.

За християнската историография, това не може да е случайно съвпадение. Още в началото на ІІ век, св. Юстин Философ казва, че „в така наречения ден на Слънцето, у нас всички се събират на едно място. В деня на Слънцето ние изобщо се събираме, защото това е първият ден, в който Бог, изменяйки мрака и веществото, е сътворил света и в същия ден Иисус, нашият Спасител, е възкръснал от мъртвите[10]”. Денят на Слънцето, за който говори св. Юстин, е не повече от техническо обозначаване на деня (в римския календар има ден на Венера, ден на Марс, ден на Меркурий…). И изреждането на тези привични имена съвсем не означава поклонение на онези богове, чиито имена са влезли в названието на дните. Френският адвентист навярно не смята за срамно да употребява такива думи като lundi (понеделник – буквално ден на Луната), mardi (вторник – буквално ден на Марс), mercredi (сряда – буквално ден на Меркурий), vendredi (петък – буквално ден на Венера) или дори jeudi (четвъртък – буквално ден на Зевс). Така и споменатият от св. Юстин „ден на Слънцето” не е знак за езическо поклонение на звездите, на астролатрията*, вмъкнала се неочаквано в християнството.

Още повече, че съвпадането на неделния ден с деня на Слънцето, за старите християни е имало радостен оттенък. Нали самият Христос е Слънце на Правдата: „А за вас, благоговеещи пред Моето име, ще изгрее слънцето на правдата и изцелението в Неговите лъчи” (Малахия 4:2).

Неделята, „слънчевите събирания” на християните, за които говори св. Юстин – това са евхаристийни събрания. На тях става причастяването с Вечната трапеза. А това означава, че денят на Литургията (а в древната Църква такъв ден е бил преди всичко неделният) извежда християните извън рамките на историята. Причастието с Вечността е извън времето, то е метаисторично. И като такова причастието много добре се съотнася с числовата символика на Библията. Шест дни – това са дните на творенето. Седмият, продължаващ от сътворяването на човека до края на времената – това е и днес продължаващата история на човека (характерно е, че за седмия ден Шестодневът не говори както за другите „биде вечер, биде утро” – този ден още не е свършил[11]). Осмият ден е денят на изпълнението и на края, денят, когато времето враства във Вечността. Значи там където Вечността влиза в живота на хората, там попада отблясъкът на Осмия, Незалязващия Ден. Разбираемо е, че там където става това съразтваряне на двата порядъка на битието, човекът излиза извън рамките на своята сегашна ограниченост. „Християните са хора от друг век” – казва преподобни Макарий Египетски [12]. За този опит за съпричастността на времето към Вечността Борис Пастернак е казал парадоксалната фраза „безсмъртието на времето[13]”. А и самият човек е осмото дело на творението (с първото творческо действие е създадена светлината; с второто – небосводът; с третото – морето и земята; с четвъртото – растенията; с петото – светилата; с шестото – рибите и птиците; със седмото – зверовете). Наистина нашето отечество е в царството на осмия ден.Протодякон Андрей Кураев 11Затова и в книга Битие краят на първия ден е обозначен не с обичайните думи „биде вечер, биде утро, ден първи”, а „биде вечер, биде утро, ден един” (в църковнославянския превод е един). Първият миг на времето още не е отпаднал от Вечността. Във Вечността се срещат и отъждествяват първият и последният ден: „Осмият ден заедно с първия, или по-точно казано единият и нескончаемият[14]”. Първият – осмият ден – това е ден принадлежащ не само на времето, но и на Вечността. „Според нашето учение е известен и онзи незалязващ и безкраен ден, който Псалмопевецът нарича осми (Псалом 6:1), защото е извън сегашното седмично време. Затова дали ще го назовеш ден или век, ще изразиш едно и също понятие. Ето защо и Моисей, за да насочи мисълта към бъдещия живот, е назовал един този образ на века, това начало на дните, този съвременен на светлината свят Господен ден, прославен с възкресението на Господа” – разкрива този символизъм св. Василий[15].

„Ден един” – е още (вече) в Божиите ръце. В този ден (неделята) в Църквата не коленичат. Ние сме в нашето Царство…

Но за изминалите две хиляди години самото усещане за собствена новосъздаденост у християните, уви, се е притъпило. Православната църква до днес отброява седмицата от събота до събота, смятайки неделята пръв, а не последен ден от седмицата – но за това почти никой не знае. Тя до днес празнува съботата, но дори при спор с адвентистите от седмия ден кой от православните би си спомнил, че собствената му Църква изцяло признава и изпълнява и тази заповед на Моисей. И вече напълно е забравено, че през първите три века от живота си християнската Църква е извършвала главния си празник в онзи ден от седмицата, който всички наоколо са смятали именно за пръв, а не за последен, за обикновен, а не за „празничен”. Нали едва при Константин Велики неделният ден става общопризнат. А в славянския свят богословското значение на този ден е още по-изтрито, защото първият ден на творението на старото и на творението на новото, тоест денят на две върховни Дела, е наречен „неделя[16]”.

Но пак ще кажа специално за адвентистите, че съвсем не по заповед на император Константин християните са започнали да празнуват неделния ден, денят на възкресението. Той само е узаконил вече съществуващия християнски празник (нали и руските християни са празнували Рождество дори преди постановлението на Върховния съвет да го обяви за официален празник). Могат да се представят много текстове, потвърждаващи изключителното внимание на християните от първите векове към неделния ден.

В края на първи век за това говори апостол Варнава: „Ние прекарваме в радост осмия ден, в който Иисус възкръсна от мъртвите” (Послание на Варнава, 15). Същото свидетелство достига до нас чрез посланията на св. Игнатий Богоносец (пряк ученик на св. апостол Иоан): „Живеещите постарому пристъпват към новото упование и вече не празнуват съботата [съботствуват], а в живота си спазват деня Господен, в който чрез Него и Неговата смърт е възсиял и нашият живот” (Магнез., 9).

Сред авторите от II век може да се спомене св. Юстин Философ: „При потопа праведният Ной с другите хора, наброявайки осем човека, са били символ на онзи ден, в който нашият Христос се е явил, възкръснал от мъртвите, и който ден по ред е осми, но по сила е винаги първи… Би могло, приятели мои, да ви докажа, че осмият ден е по-голям от седмия (вж. Битие 17:12) и съдържа в себе си тайнството… Заповедта за обрязването, налагаща младенците непременно да се обрязват на осмия ден, е била предобраз на истинското обрязване, с което ние се обрязахме от греха и заблудите чрез Нашия Господ Иисус Христос, възкръснал от мъртвите в първия ден от седмицата” (Разговор с Трифон Иудеина 138; 24; 41). В „Дидахия” („Учението на дванадесетте апостоли”) се нарежда: „В деня Господен, събрали се заедно, преломете хляба и благодарете, като изповядате греховете си, за да е чиста вашата жертва” (Дидахия, 14).

В края на същото второ столетие от християнската ера Климент Александрийски споменава, че неделният ден се празнува от християните: „В деня на Господа той слави възкресението Господне в него самия” (Стромати, 7:12). Тук си струва да отбележим, че словосъчетанието „ден Господен” в библейските текстове нито веднъж не се употребява за съботата.Протодякон Андрей Кураев 10В началото на III век св. Иполит Римски в „Апостолското предание” съветва: „В събота онези, които приемат кръщение, нека според указанията на епископа се съберат заедно. На всички се повелява да се молят. И нека бодърстват цяла нощ и да им се чете и да ги наставляват. Да не носят със себе си никаква друга вещ освен онова, което всеки ще донесе за Евхаристията. Към призори нека епископът първоначално да се моли над водата. Облечете се в дрехи и нека първом да се кръстят децата[17]”. Следователно кръщаването е ставало рано сутринта в неделя (към пропяването на петлите) и в неделята се е извършвала Евхаристията.

„Апологията” на Тертулиан съдържа немалко места, описващи празнуването на съботния и неделния ден чрез извършването на Евхаристията.

Обръщам внимание на адвентистите: ние православните празнуваме съботата. Но ние празнуваме и неделята. Разрешава ли Писанието други празнични дни, освен съботата? – Разбира се. Старозаветните празници са се отбелязвали не само в събота и празнуването им е траяло няколко дни. Но ако евреите от старозаветно време са могли да се веселят не само в съботните дни, защо тогава християните да не празнуват деня на Възкресението на Спасителя (без да забравят да почитат и съботата)?! Старозаветната Пасха е била фиксиран календарен празник (14 нисан), който се е празнувал независимо от съботата. Ако в старозаветно време е било допустимо пасхалното тържество да се празнува извън съботата, нима това е станало грях след като се е извършила истинската Пасха?

Христос е Господар на съботата (вж. Марк 2:28). Времето е подчинено на Него и Той напълно ясно го показва. Колко богословско мастило е изписано, за да се обясни как е станало, че Христос е извършил пасхалната трапеза с учениците си преди началото на юдейската Пасха. Кога все пак е била Тайната вечеря? През коя нощ? Ако Христос е бил напълно верен на Закона – трябва максимално да я приближим към пасхалната събота, но тогава останалите събития от Страстите Христови не се побират в такъв малък период от време. А от друга страна, ако Той е участвал именно в пасхална трапеза – откъде тогава там е имало хляб (не безквасен, който е трябвало да се яде на Пасха, а квасен хляб – (грц. artos,) – забранен от закона за пасхалната трапеза)?

Христос изпраща учениците си с думите: „Вървете, пригответе ми пасха”. Но нали още не е било настъпило времето на Пасха? Юдеите само са се подготвяли за нея. Оставали още два дни. Затова и в къщата е имало квасен хляб (грц. artos,)– Лука 22:19[18]). Господарят на съботата пренася Пасхата от времето, когато се е празнувала по традиция, във времето, предвидено от Него. Той извършва пасхалната трапеза преди еврейската пасхална събота. И когато възкръсва след нея, Той освещава деня, който за юдеите е бил обикновен делник. Сега цялото време е Божие. Няма само един Божи ден; всяко време е Негово и напомня за Него.

Христос ни освободи от колелото на времето. То вече не е змия, лакомо захапала собствената си опашка и във въртенето си винаги стояща на едно и също място. Съботата вече не е просто събота, а е преддверие на Възкресението. И неделята вече не е просто следпразненство на съботата, а излаз от времето, приобщаване към вечността.

Христос казва: „Там където са двама или трима събрани в Мое име, там съм и Аз посред тях”. Това обещание е истинно, отнасящо се не само до мястото, но и до времето. Така става не само където, но и когато двама или трима са събрани в името на Христа. Всяко време на Литургията е време на Пасхата. Щом човек си спомни за Твореца, тогава е Събота. „Защото, колчем ядете тоя хляб, и пиете тая чаша, ще възвестявате смъртта на Господа, докле дойде Той” (1 Коринтяни 11:26). Това означава, че денят Господен е там, където е Литургията, където е Литургията – там е съботата, а не обратното. „Ако можем винаги да възвестяваме за смъртта на Господа, можем винаги да извършваме и Пасха[19]”.Протодякон Андрей Кураев 9Христос е нашата Пасха (1 Коринтяни 5:7). Значи навсякъде където е Христос, там е Пасха. Бог е вездесъщ не само в пространството, но и във времето. И следователно там където и когато хората се обръщат към Христос, те Го намират, присъединяват се към Него, там е Вечната събота и там е Пасхата. И от това усещане, когато и където да се причасти православният свещеник, той винаги чете пасхалните благодарствени молитви: „О Пасха велия и священнейшая, Христе! О Мудросте, и Слове Божий, и Сило! Подавай нам истее Тебе причащатися в невечернем дни Царствия Твоего!”.

Спасителят е казал: „Аз съм с вас през всички дни до свършека на света” (Матей 28:20). През всички дни, а не само в съботите.

Пояснявайки мисълта на апостол Павел, че където е Христос – там е Пасхата, св. Иоан Златоуст пише: „За да се убедите, че можем да празнуваме постоянно, че няма определено време за това, и че не сме зависими от времето, чуйте какво казва Павел: „Затова – да празнуваме. Не времето прави празника, а чистата съвест, че празникът не е нищо друго освен радост[20]“.

„И сега, като познахте Бога… как се връщате пак към немощните и оскъдни стихии и искате пак изново да им служите? Тачите дни, месеци, времена и години. Боя се за вас, да не би напразно да съм се трудил помежду ви” (Галатяни 4:9-11). Това е казано не само за любителите на хороскопи. И за вас е казано, братя-адвентисти. Христос – Творецът на времето стои по-високо от календара и времето на нашата молитва, литургическото време Той е извисил над времето на астрономите и диспечерите, над физическото време. А вие не признавате правото на другите християни да се молят на Христос „на планината Харизим”, извън пространството на съботата. Възможно ли е календарът да е за вас повод за разкол с другите християни? Нима апостол Павел би одобрил такова нареждане, ако научеше, че заради празнуването на съботата вие враждувате с братя-християни? Той специално е подкрепял християните да не се боят от одумвания, че не спазват старозаветните ритуали: „И тъй, никой да ви не осъжда за ядене, или пиене, или за някой празник, или новомесечие, или събота: това е сянка на бъдещето, а тялото е Христос” (Колосяни 2:16-17). Но ето, че все пак се намериха християни, които осъдиха други християни „заради съботата”. И то как ги осъдиха: „Спазването на неделята е тайна на беззаконието[21]”. Излиза, че християните, които празнуват Възкресение Христово, не просто грешат, но и направо служат на антихриста. „Писанието ни разкрива, че пред Второто пришествие целият свят ще бъде разделен на две части – хора верни, „спазващи Божиите заповеди и вярата в Иисуса” и други, които “се покланят на звяра и образа му” (Откровение 14:12, 9). В онова време на всички ще стане ясно, че покорното спазване на съботата служи като доказателство за вярност на Твореца” – пишат адвентистите[22]. Но само съботното празнуване ли е признак за вярност към Твореца? А смъртта за Христа? А отказът да се покланяш на идолите? Христос не казва: който спазва съботата, ще се спаси. Той дава други строго религиозни критерии: който Ме изповядва пред хората… Така че не „Писанието ни открива” онова, което проповядват адвентистите, а собствената им концепция ги води до странни и субективни „откровения”. Тогава защо на прага на третото хилядолетие да се позори християнството, възраждайки световните спорове по обредните въпроси?

Да, някога въпросът за съботата съвсем не е бил обреден. Бил е изпълнен с голям религиозен смисъл. Но сега вие сами не сте в състояние да обясните какъв е смисълът да се празнува именно съботата. Сега никой вече не ползва езика, на който заповедта за съботата е звучала като велико откровение; той е станал непонятен. И затова тази същата мисъл може и трябва да се изразява по друг начин. Но първо е нужно да я разберем. И тъй, защо в Стария Завет се отделя такова внимание на спомена за съботата?

Бог не обяснява всички заповеди, само за съботата дава пояснение (Изход 20:11: защото в седмия ден Бог си почина от делата Си; Второзаконие 24:18: помни, че и ти беше роб в Египет). Св. Иоан Златоуст изяснява тази особеност на Писанието: за тази заповед се дава пояснение, тъй като не е естествена заповед, а по-различна: „защото тя не е от първоначалните и не ни е открита от съвестта, а е заповед частна и временна[23]”.Протодякон Андрей Кураев 8Но ако тази заповед е „временна”, тя е пряко свързана с обстоятелствата на времето, в което се дава. Какво точно означава разказът за съботата на езика на времето от началото на Стария Завет? Защо съботата става светиня за Израил? Първо, ясно е, че народ, който няма собствена земя (а Израил от времето на Изхода, тоест от времето когато му се дават десетте заповеди, няма никаква земя), не може да има пространствено локализирана светиня. Човешкият живот има нужда сакралното и светското да се редуват, но ако няма възможност да урегулира пространството около света земя, естествено е да се обърне към литургическо регулиране на времето. Съботата – това е храмът на Израил до идването в Иерусалим (и естествено, по-късно, по време на пленничествата).

Второ, съботата се дава като знамение на Завета, като отличителен знак на Израил от другите народи. Но достатъчно ли е да се тълкува съботата само като стремеж да се придобие някаква екзотична етнографска черта, която би отличила даден народ от съседите? Не прилича ли еврейската събота на племенна татуировка, по която едно индианско племе се отличава от друго? И ако това е само начин за вътрешна консолидация на хората, не може ли той да бъде заменен с някакъв друг знак?

А как самата Библия пояснява защо съботата е станала знак на Завета? „Помни съботния ден… защото в шест дена Господ създаде небето и земята… а в седмия ден си почина” (Изход 20:8-11). Що за странен празник в чест на умората на Демиурга? Народът, към който Моисей се обръща с първата си проповед, още не познава закона, възпитан е в Египет, тоест той е носител на не толкова библейско, колкото на езическо съзнание. И именно за езическото съзнание образът на „почиващия Бог” означава безкрайно много.

В историята на религията от времето на Емпедокъл е известен терминът deus otiosus, „ленивият бог”. Онези, които по навик наричаме политеисти, „многобожници”, отлично са познавали Единствеността на Твореца. Но този Източник на битието, оставайки в митологическата памет и в религиозно-философската спекулация, изчезва от реалната култова практика на тези народи. Трудно е да се каже къде е причината: дали изостреното покайно чувство, което се срамува да гледа право в Небето и затова предпочита да търси „посредници” по-близо до земята; или помътняване на религиозното чувство; или намесата на демоничните сили и „космическите иерархии”. Но фактът се наблюдава навсякъде: езическите теогонии и мистерии предпочитат да се обръщат не към Онзи, от Когото води началото си всяко битие, а към следващите поколения богове. Онзи, който не е създал нашия свят, претендира за ролята на негов господар[24].

Понякога тази промяна се осмисля като постепенна – и Първобогът сам просто се отстранява от съдбините на света. Така в най-древните шумерски текстове смътно се споменава за Енмешар. Той е в началото на петдесет поколения богове, а след това предава властта на Ану. Енмешар – Творецът е изместен извън рамките на теогонията и висш бог става Ану. Но и култът към Ану не се разпространява (в историческия Шумер вече не му се кланят): предал е властта си на Енлил. Както и да е станало, в Шумер няма трагична борба на боговете.

Но това най-старо предание от третото хилядолетие преди Христа, по-ранно от системата на вавилонското богословие „Енум Елиш”, е напълно забравено и по-късните предания започват да включват насилието в началните стъпки на сътворението. Така „Енум Елиш” разказва, че първата двойка богове (Апсу и Тиамат) е унищожена от третото поколение, създадено от техните деца за борба с Тиамат. Гръцките олимпийци също имат зад гърба си кървавия опит на теомахията. Зевс със сила узурпира върховния трон, сваляйки изначалния Кронос[25].

А в други случаи Първобогът продължава да се смята за най-силното и могъщо същество, но култовата практика дръзва да се обръща към него само в най-крайни случаи. Мирча Елиаде описва индонезийското племе семанги – ето как то излиза от трудните ситуации: „В случай на стихийни бедствия цялата общност се обръща към магьосника, за да ги избави от магическото въздействие, или към жреца, за да умилостиви боговете. Ако такава намеса не даде резултат, хората си спомнят за висшето Същество (почти забравено в ежедневието) и го молят, принасяйки му жертви. При буря семангите драскат прасците си с бамбуков нож и пръскат кръв наоколо, крещейки: „Та Педи! Не съм коравосърдечен, плача за вината си! Приеми моя дълг, плащам го!”. В култовете на така наречените първобитни народи небесните висши Същества се появяват най-накрая, когато всички призиви към богове, демони и магьосници, целящи да премахнат страданието, остават неуспешни. В такива случаи семангите признават греховете си, за които смятат, че са виновни; този обичай понякога се среща и на други места[26]”.

Впрочем това твърде логично поведение може да се охарактеризира като своеобразен магически позитивизъм. Човекът си припомня всички възможни причини за бедствието: че е урочасан от някого, че е нарушил табуто, че е предизвикал гнева на някой дух или бог. И чак накрая, след като е отстранил всички причини, открива източника на бедите в яростта на върховното Същество, предизвикана от човешките грехове. По същия начин съвременният човек се опитва да изтълкува онова, което му се случва, първо в рамките на познатите научни модели и едва когато разбере, че те явно са недостатъчни, за да се опише станалото, готов е да си спомни, че освен света на обичайните причини в нашия свят има още и причинност чрез Чудото. Както за семангите, така и за съвременния „цивилизован” човек, изповедта е това пределно неприятно действие, което той би желал да отложи колкото може повече.

Общо взето, според извода на Елиаде, „забравянето на Върховния Бог-Творец е доста често срещан в историята на религиите процес. Повечето върховни същества завършват с това, че се превръщат в dii otiosi и това е вярно не само за примитивните религии[27]”.

И ето – обичайният за езическите народи модел, предполагащ, че Демиургът „отдъхва от делата си”, в книга Битие се преобръща. „Безделният Бог” в езическия богословски речник означава „истински Създател”, Първобог. И затова, писателят на Битие, говорейки, че Богът на Завета, Богът на Израил „си е починал от Своите дела”, ни най-малко не унижава Твореца, а максимално Го възвеличава, показвайки, че този Бог, Богът на Завета, е Онзи, който единствен е достоен за името Бог, онзи, Чието Име единствено може да се изпише с главно „Б”.Протодякон Андрей Кураев 7Израил от времето на Изхода вече познава Яхве като свой Бог, избрал Израил за Завета и Който му се е открил. Всички са видели чудесата на Моисей. Всички са преживели чудото на Изхода. Всички са усетили, че на света се е появил някакъв семитолюбив Бог. Но – кой е този Тайнственият?

Моисей трябва да открие на народа, че Богът на Авраам и Моисей е Бог на вселената. Израил трябва да познае в Автора на мирозданието своя Помощник и Покровител. Богът на Пасхата, Богът, Чиито чудеса и грижи по време на Изхода Израил вече е видял, сега трябва да бъде познат като истински Демиург.

Съботата се превръща в знак именно за първичния, „мълчащия Бог”. В архаичното съзнание това е ипостасен признак на онзи Бог, Който е по-висш от всички други богове и затова след сътворението има право на почивка. Съботният покой на Бога след сътворението не е недодялана еврейска измислица, а необходим атрибут на Твореца. И всяка седмица, встъпвайки в свещеното пространство на съботата, израилтянинът от времето на Моисей и пророците си е спомнял, че Бог, Комуто той служи, е Бог на съботата, Бог-Създател. Съботата е била не иго, а мисионерско утвърждаване за онзи най-висок статус, който Елохим на Завета има.

В странния разказ за „съботния отдих” на Твореца проличава не архаичната примитивност на книга Битие, а нейната истинска новост: съботният Бог се е събудил, изправил се е и е пожелал непосредствено да води хората по-нататък. Отдалечилият се Бог се връща, мълчанието Му е свършило. Онзи, който е „почивал в събота” занапред отново ще е „Богът твой”. Съботата наистина е най-важната черта в библейския живот, защото тя потвърждава и зримо свидетелства – с Кого именно е сключен заветът на Израил. В света, в историята, „се връща” Онзи, чрез Когото всичко е започнало.

За мен Ти беше всичко на света
Дойдоха после и войната, и разрухата
И дълго, дълго нямах аз от Тебе
Ни вест, ни кост, ни даже слухове.
Но минаха години много
Гласът ти пак ме навести – и нощем
Четях аз Твоите Завети разтревожен,
И сякаш от несвяст се бях събудил… (Борис Пастернак)

И след Моисей мълчанието на Яхве означава, че Той се отдалечава (Псалом 34:22): Когато Той мълчи, Израил умира, уподобява се на „слизащия в гроб” (Псалом 27:1); когато Господ чува молитвата на Своя народ и праща Словото Си, то избавя човешките синове от гробовете (Псалом 160:20) и ги „оживява” (Псалом 118:50).

И тъй, съботата отделя Израил от другите народи, но само за да им напомни за позабравения от тях Един Творец и чрез приемането Му да доведе всички до ново единство. Единството е хубаво, когато е единство в истината и в Бога. Но ако е единство в забравянето на Бога?… Законът за добро поведение е изразен в псалма: „Отклони се от злото и сътвори добро”. Първо – „отклоняване”, разединяване. В Новия Завет апостолът го изразява с ясната мисъл: „Не се лъжете: лошите общувания развращават добрите нрави” (1 Коринтяни 15:33).

Когато адвентистите пишат: „Съботата е дошла при нас от безгрешния свят[28]”, просто замръзваш от почуда. Нима Моисей е живял в безгрешен свят? Съботата е дошла при нас от архаичния свят, от света, в който е трябвало да се обясни истината за Единобожието на езика на хора, възпитани в езически генотеизъм. Много неща в юдейския закон са дадени „заради вашето жестокосърдие” (Матей 19:8). Сред такива закони, дадени със съвършено определена мисионерско-възпитателна цел, е била и съботата, напомняща за Господа като за Творец.

Но днес, ако християнският проповедник поиска да внуши на нашите енориаши мисълта, че молитвата ни е обърната към Единия Бог-Творец, а не към полубог или „слънчевия логос”, той може да го направи с други средства. Може да се подберат думи, които ще са по-разбираеми за съвременните хора, отколкото думите, че „ние празнуваме съботата, защото през този ден Господ си е почивал след работа”.

А формалното изпълнение на заповедта за съботата, изпълнение вече забравило какво всъщност съботата напомня на хората, довежда до странни заключения: „Основание за Божия заповед за съботния покой е Неговият личен пример. Тъй като Той си е починал от делата Си именно на седмия ден през първата седмица от сътворението на света, и ние трябва да си почиваме в събота[29]”. Но: върнал ли се е Бог на другия ден към делата си или не? Старозаветният отговор е – не. Излиза, че и човекът след шест дни работа трябва да се пенсионира, а не да си почива едно денонощие.Протодякон Андрей Кураев 4Правилата на дискусиите между различните вероизповедания изискват всеки да обоснове гледната си точка посредством Писанието. Не мога да приема примерите на адвентистките богослови, че Христос Сам е спазвал съботата[30]: нали това е било преди Възкресението. Значи тези примери налагат и ответен въпрос: на какво основание нещо, станало в предишното религиозно време, трябва да се спазва и след най-важното събитие в човешката история – след Възкресението? Да, жените-мироносици прекарали съботата в бездействие, като не се решавали да се приближат до погребаното Иисусово тяло. Но трябва ли да вземем пример от хора, които дори не са знаели за Възкресението и затова, естествено, не са могли да го празнуват?

Ако вземем под внимание текстовете от Писанието, които описват следпасхалния живот в апостолската община, ще забележим, че Христовите ученици се събират заедно в самия ден на Възкресението (ден, започнал за тях в скръб „поради страх от юдеите”, след това станал радостен); след седмица (Иоан 20:26[31]); след седем седмици в деня на спускането на Светия Дух (Деяния апостолски 2:1) и след това – „в първия ден от седмицата … учениците се събират за преломяването на хляба” (Деяния апостолски 20:7); „Във всеки първи ден от седмицата всеки един от вас да отделя и скътва у себе си каквото може” за бедните (1 Коринтяни 16:2).

Така че настоявайки да се празнува съботата, адвентистите не са направили „библейско откритие”. А придавайки на това празнуване изключително значение, те само показват, че не им е присъщо църковното умение да обединяват двата Завета.

И още един въпрос към адвентистите. Той се отнася до вярването в това, че човек изчезва със смъртта на тялото, че душата извън тялото не може да съществува. Нека адвентистите сами да помислят над местата от Писанието, където се говори, че душата съществува след смъртта на тялото[32]. А аз имам такъв въпрос: дръзвате ли вие да приложите теорията си за смъртността на душата и спрямо Христос. Имал ли е Христос човешка душа? – Безспорно – да: „Душата Ми е прескръбна…”. Та какво е станало с нея след разпъването? Умряла ли е душата на Христа след разпъването? Изчезнала ли е? Дяволът напълно ли е унищожил човешката природа на Иисус? Христос вече не е съществувал и Бог Го е призовал от небитието ли? Христос все пак е станал безплътен ли? Бог напълно ли се е разделил с човешката природа на Христа? И тогава възкресението е ново Боговъплъщение, въплъщение в труп, за когото отново се създава нова душа ли?

Според православната мисъл смъртта на Христос е отделяне на душата от тялото, но единството им се запазва в Личността на Словото; в това единство смъртта застива. Душата на Иисус не се отделя от Словото и чрез нея Бог оживява тялото ѝ.

И отново не можем да не отбележим, че аргументите на адвентистите по въпроса за безсмъртието на човешката душа са насочени не толкова срещу реалното Православие, колкото против карикатурата за него, създадена от самите адвентисти. Например Е. Б. Прайс твърди, че ако се признае съществуването на душите на умрелите, оттук следва, че умрелите вече се намират в ада или в рая, а значи – Съдът вече е извършен и затова няма никакви основания за възкресението на хората[33]. Първо, ще отбележа, че тук пак се натъкваме на чудовищно-юридическо разбиране на Писанието. Излиза, че възкресението на хората е необходимо само за да бъдем съдени. А според православното разбиране възкресението ще стане, защото сме с еднаква природа с Богочовека и не можем да не възкръснем, тъй като сме носители на боговъзприетата и възкръснала природа на Христа. Възкресението не е полицейска мярка за принудително отвеждане на ответника в съда, а дар Божи за нас. Според логиката на Прайс ние ще бъдем подложени на съд и по тази причина първо ще бъдем възкресени. Възкресението е техническа мярка, предприета за осъществяването на Съда. И тук можем само да се присъединим към мнението на православния богослов В. Несмелов: „Ние дори и обикновения грешен човек никога не бихме похвалили, ако извади от гроба трупа на своя враг, за да му въздаде напълно справедливо каквото е заслужил, а не е получил през време на земния си живот[34]”. Според православната логика грешниците ще възкръснат, но не за да им бъде въздадено за грешния живот, а тъкмо обратното – тъкмо защото ще го получат, те непременно трябва да възкръснат от мъртвите. И онзи, последният съд ще може да помилва грешника там където преди това е срещал осъждане… А сега няма ни рай, ни ад. Православното учение говори точно, че до възкресението можеш да бъдеш само в преддверието на рая или ада. Впрочем православното учение за смъртта изисква отделен разговор. Надявам се след време да напиша на тази тема книга, а засега само ще отбележа, че православното възприятие за смъртта е много по-сложно от това, което адвентистите ни приписват.Протодякон Андрей Кураев 2И още едно учение отличава адвентистите от всички останали християни. Те създадоха учението за „небесното светилище”. Това е най-важната част от доста разработената в адвентизма есхатология (дотолкова разработена, че когато четеш техни книги, оставаш с впечатлението, че адвентистите като че ли знаят за второто пришествие повече, отколкото Самия Господ). Исторически е напълно разбираемо защо са го създали. Когато пророчествата за второто пришествие, довели до зараждането на адвентисткото движение не се оправдали, лидерите на новата секта, за да запазят авторитета на организацията си, са дали на старите си пророчества ново тълкуване. Никой не е видял, че Христос отново е дошъл на земята ли? Какво от това – „мислете духовно, братя “. Той е дошъл духовно, а не телесно. Той „е дошъл” не при нас, а на небесата. Там Той е извършил „пришествието” в някакво „небесно светилище”.

„Преди да се върне на земята Христос като „Син Човешки” се приближава към „По-стария от времето”, тоест към Бог Отец, и застава пред Него (Даниил 7:13)[35]”. „През 1844 година Христос застана пред „По-стария от времето” и започна последната фаза от първосвещеническото Си служение в небесното светилище[36]”. От тези текстове следва, че „По-стария от времето” от пророчеството на Даниил адвентистите възприемат като Бог-Отец. С това цялата им борба с иконите рухва още в самата си основа. Евангелската формула: „Бога никой никога не е видял“ се оказва лъжлива: Даниил е успял да види Бога-Отец[37]

Христос е влязъл в „Небесното светилище” защото „непадналите същества не са всезнаещи. Те не могат да знаят сърдечните помисли. Следователно преди второто пришествие на Христос е необходим съд, за да се отделят истинските християни от лъжехристияните и да се покаже пред цялата вселена, че спасението на всеки истински вярващ е справедливо. Въпросът трябва да се решава между Бога и вселената, а не между Бога и Неговия истински последовател. За това е необходимо да се разтвори книгата със записки и да се проучи живота на онези, които наричат себе си вярващи[38]”. „От 1844 година насам се провежда следствен съд. Небесните жители благодарение на следствения съд виждат кой сред умрелите на земята е умрял в Христа и затова се смята достоен да вземе участие в първото възкресение. И когато това служение на Христа приключи, едновременно с него ще свърши и отреденото на хората време за изпитание преди второто пришествие[39]”. Значи Христос забавя идването Си при нас заради ангелите, защото са опърничави и недоверчиви: те не вярват на Твореца и Неговата справедливост и затова следят действията Му. По същия начин работниците от първия час искат от Господаря отчет защо плаща на дошлите в единадесетия час.

Излиза, че всезнанието на Христос („Господи, Ти всичко знаеш” – Иоан 21:17), е вредно: трябва Му доста дълго време, за да разучи всички човешки дела и да произнесе решението Си за тях: „Небесното светилище се очиства посредством окончателното заличаване на греховете, записани в небесните книги. Но преди тези записи напълно да се заличат, ще ги изследват, за да се определи кой чрез покаяние и вяра в Христа ще се сподоби да влезе във Вечното Му царство…“[40]. И ето вече век и половина Христос убеждава ангелите… Точно както във вече споменатата агадическа притча за разпрата между Бога и ангелите на закона и справедливостта, в светилището „Христос продължава с усърдие делото на изкуплението[41]”, което сега се състои в това, че Той удовлетворява не справедливия гняв на Отца (както е било на Голгота), а аналогичния гняв и любопитство на ангелите: служението на Христос като свещеник в небесата се състои в това, че „Той непрекъснато вменява на каещите се грешници заслугите на изкупителната Си жертва[42]“ и с това обяснява на „жителите на небето” защо прощава на престъпниците. Според юридическата сотириология на адвентистите, в резултат на събитията от първото столетие „обвиненията на сатаната са загубили юридическата си сила[43]”. В средата на ХIХ век Христос се старае и обвиненията на ангелите да загубят юридическата си сила. И докато ангелите не се съгласят да станат наши съслужители – Невестата-Църква не ще дочака връщането на Жениха, и мъртвите ще са обречени да лежат в гробовете…Протодякон Андрей КураевНо най-фантастичната страна от учението на адвентистите за „небесното светилище” е твърдението, че то самото се нуждае от очистване: „в осма глава на пророк Даниил се вижда, че в промеждутъка между тържественото начало на Христовото служение като първосвещеник и очистването на небесното светилище някаква земна власт ще се опита да сведе до нула служението на Христа… Чрез делата на тази власт бе унищожено и осквернено небесното светилище – център на Божието управление[44]”. Тази ужасна земна власт, осквернила небесното светилище е Ватиканът. Но по какъв начин Ватиканът успя да оскверни небесното светилище? Нима папата наистина е викарий на Христа, изпъдил Го от небесната катедра?

Този адвентистки мит наистина е напълно объркан и излишен[45]. Но той има чисто техническо предназначение: да спаси авторитета на основателите на сектата. Извън това си предназначение той е лишен от смисъл.

И за да стане това ясно на моя телевизионен събеседник, споменат по-горе, на раздяла зададох въпроса, който съм готов да повторя пред всички привърженици на адвентизма: „Защо ви е нужно учението за „небесното светилище”? Какъв е сотириологическият му смисъл? Какво означава то за вашето лично спасение? С какво това учение помага на вас като християни да вървите по пътя на спасението? В богословието не може да има отвлечени догмати. Всички са „заради нас човеците и заради нашето спасение”. Та как именно възприемането на този догмат, който никак не е очевиден в Евангелието, помага да бъдеш по-добър християнин?

Пасторът се замисли. А после каза: но нали е толкова радостно да съзнаваш, че там има небесно светилище, в което се намира ковчегът на завета… Но каква е тази радост за ковчега, щом е казано за апостолските, новозаветните времена: „И ще ви дам по сърце Си пастири, които ви пасат със знание и благоразумие. И когато се размножите и станете многоплодни по земята, тогава, казва Господ, не ще говорят вече: „Ковчегът на завета Господен”; той и на ум не ще им дойде и не ще си спомнят за него, нито ще дохождат при него, нито пък ще го има вече. В него време ще нарекат Иерусалим престол на Господа; и всички народи заради името Господне ще се съберат в Иерусалим” (Иеремия 3:15-17). А какво има в „ковчега”? – Манна! Същата манна, за която Спасителят казва: „Отците ви ядоха манна и умряха” (Иоан 6:58). Тя никого не ще спаси и никого не ще насити с вечния хляб. Там има и скрижал с десетте заповеди (не скрижалът, написан от Божията ръка, а вторият – дело на човешките ръце) и Аароновият жезъл. Нима предметите, запазени в ковчега са там, заради изключителната си святост? Нали Аароновият жезъл е сложен в ковчега на Завета, за да напомня колко неверен и неблагоразумен към Бога е бил стария Израил: „И рече Господ на Моисея: тури пак Аароновия жезъл пред ковчега на откровението да се пази като личба за непокорните, та ропотът им против Мене да престане” (Числа 7:10).

Ако „небесното светилище” няма друго предназначение, освен да бъде вместилище на старозаветните светини (странно, че на новозаветния Господ в продължение на деветнадесет века е бил закрит достъпът до старозаветната ризница), значи това е мит, който е от същата категория, както и споменатите от апостол Павел „женски приказки”. Това е опит да се изгради небесната география, подстъпи отдалече към „космическия” окултизъм, тоест опит да се наруши един от най-важните принципи на библейското богословие: не мисли как са изградени небесата, а върви право към Твореца. В тялото си ли бях въздигнат до третото небе, извън тялото ли; бе ли това небе трето или седмо – не зная и не смятам това за важно – ни учи апостол Павел. Писателят на Битие, говорейки за създадените от Бога небеса, дори не употребява такива думи като „слънце” и „луна” (казал е само „голямото светило” и „малкото светило”), за да не употребява онези названия, които за езичниците са имена на божества. Но адвентистите отново се хвърлят да изучават небесните структури. Боя се да не би вие, братя, в търсенето на „небесното светилище” да срещнете окултистите, излезли на разходка в „астрала”.Протодякон Андрей Кураев 5И тъй, от религиозна гледна точка да се упорства с адвентистката теория за небесното светилище, е безсмислено и безплодно (и както и да се разбира „светилището”, апостол Павел описва как Христос влиза в него в миналото, а не в бъдещето време, отнасяйки го към Пасхалното Тридневие, а не към ХIХ век – Евреи 9:12[46]). А да се обвиняват православните, че вместо съботата празнуват неделята, е невежо и необосновано.

В адвентизма има и хилиазъм – мечта, че в края на апокалиптичните събития, в бъдеще, на земята ще настъпи хилядолетно Царство Христово, царство на праведниците… Разбираемо е, че у хора, лишени от пълнотата на благодатния църковен живот, липсва усещането, че Царството Христово е вече сред нас. Но това е наистина така:

„Той тук е днес – в суета случайна,
в мъчителната жизнена тревога,
владееш ти всерадостната тайна:
безсилно злото е; а ние – вечни – с нас е Бог!” (Вл. Соловьов).

„Искате ли да почувствате, че Царството Христово е вече на земята, тогава бъдете нисши духом, защото на такива е Царството Небесно”. „Моето Царство не е от този свят”, а на вас ви се иска още тук, пред очите на всички да поцарувате, искате такова царство с Христа, което са чакали и чакат юдеите от своя Месия. Но да не се наложи заради това удоволствие да се откажете от истинския Христос както юдеите се отказаха от него? Спомнете си какво пише апостол Павел за Царството Божие, че то не е храна и питие, а праведност и мир и радост в Светия Дух. (Римляни 14:17)” – се обръща към адвентистите в началото на века един православен мисионер[47]. Търсенето на бъдещото хилядолетно царство пречи да се разбира, че Христос отдавна вече стои пред вратата. За да въведе Царството Си вътре в човека съвсем не Му е нужно да изчаква времената на Антихриста.

Впрочем може би има смисъл, след като сме опитали блюдата на американските проповедници, да се приближим до прага на Руската църква? И Христос, и Евангелието ще намерите и тук. Съботата – също. Но ще намерите и Русия.

_______________________

*Из книгата Към протестантите за православието, от дякон Андрей Кураев, превод от руски Добринка Савова-Габровска, С., 2001. Източник – http://www.svnikolay.diocese-ruse.org. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права. Бележките под линия са от книгата на протодякон (дякон) Андрей Кураев – Протестантам о православии, М., 2007, тъй като в българския превод не сa сложени.

[1]. Попов, А., Историко-литературный обзор древне-русских полемических сочинений против латинян. XI-XV в., М., 1875, с. 9.

[2]. О фрязех и о прочих латинах. Публ.: Попов, А., Историко-литературный обзор…, с. 60.

[3]. Вопросы келейного ученика с ответами на них старца, М., 1855, сс. 70-71. Объяснение Псалма здесь дается вполне традиционное для православной экзегетики — и поразительно глубокое. Я не знаю, действительно ли олени (или лани) едят змей. Но зато можно себе представить, с какой скоростью, с какой жаждой и целеустремленностью стремился бы олень к ручью, если бы ощущал, что отравлен змеиным смертельным ядом, и может вымыть этот яд из своего тела лишь огромным количеством воды… Так и душа христианина, ужаленная грехом, принявшая в себя дозу смерти, в покаянном броске стремится к Богу, к Чаше Христовой…

[4]. В начале было Слово, с. 160.

[5]. Митр. Филарет (Дроздов), Записки, руководствующие к основательному разумению книги Бытия, заключающие в себе и перевод сей книги на русское наречие. Ч. 1, М., 1867, с. 9.

[6]. Православные богослужения имеют восемь основных мелодий (гласов), и каждым гласом поются службы определенной недели. Гласов восемь — и восемь недельных, семидневных циклов молитв для каждого дня недели (вместе они составляют “Октоих” — одну из основных книг православного богослужения).

[7]. Древний Патерик, с. 336.

[8]. Преп. Феодосий Печерский, Послание кнзяю Изяславу о неделе.//Библиотека литературы Древней Руси. т. 1, Спб., 1997, с. 447.

[9]. Св. Григорий Богослов, Слово 44, на неделю новую, на весну и на память мученика Маманта. // Творения. Т. 1, М., 1994, с. 657.

[10]. Св. Иустин Философ, Апология 1, гл. 67. // Ранние отцы Церкви, сс. 338-339. День Солнца — римское название дня недели, соответствующего нашему воскресенью, ср. англ. sunday, нем. Sonntag.

[11]. “В этот, седьмой день, “Бог более не приводит из небытия в бытие, но Промысл по хранению — продолжается” (Св. Иоанн Златоуст, Беседы на книгу Бытия. // Творения. Т. 4, СПб., 1898, с. 82).

[12]. Преп. Макарий Египетский, Духовные беседы, с. 147. Или в ином месте (с. 186): “Христиане принадлежат иному веку; не сему принадлежат миру, но иному, ибо Сам Господь говорит: вы “не от мира сего, якоже и Аз не от мира есмь” (Ин. 17, 16)”.

[13]. Очень близко — у Мандельштама:
Богослужения торжественный зенит,
Свет в круглой храмине под куполом в июле,
Чтоб полной грудью мы вне времени вздохнули
О луговине той, где время не бежит.
И Евхаристия, как вечный полдень, длится —
Все причащаются, играют и поют,
И на виду у всех божественный сосуд
Неисчерпаемым веселием струится.

[14]. Св. Григорий Богослов, Слово 41, на святую пятидесятницу. // Творения. Т. 1. — СПб., б. г., с. 576.

[15]. Св. Василий Великий, Беседы на Шестоднев.//Творения. Ч. 1, М., 1845, сс. 37-39.

[16]. Следует различать русское слово неделя, означающее промежуток в семь дней, и церк.-слав. неделя “воскресенье”; неделя по-церковнославянски называется седмица. Само слово неделя означает “неделание, отдых от труда”, ср. праздник (от слова праздность) с тем же значением. — Ред.

[17]. Св. Ипполит Римский. Апостольское предание.//Богословские труды. № 5, М., 1970, с. 288. Кстати, это означает, что в начале III века уже было крещение детей, и оно воспринималось как апостольское предание.

[18]. Несколько столетий длился спор между православными и католиками о том, совершать ли Литургию на квасном хлебе или на опресноках. Православные ссылались на то, что слово aЅrtoV, стоящее в евангельском тексте, означает именно квасной хлеб, а никак не опресноки. Католические богословы защищались ссылками на то, что по еврейскому закону квасной хлеб даже не мог находиться в доме, когда в нем празднуют Пасху. Христос пошел бы на нарушение закона, если бы использовал квасной хлеб, и даже если бы Он захотел его найти — ни в одном из домов Иерусалима Он не нашел бы и крошки квасного хлеба в пасхальную ночь. Но Господин субботы совершил пасху во внепасхальный день…

[19]. Св. Иоанн Златоуст, Творения. Т. 2. Кн. 1, СПб., 1896, с. 496.

[20]. Там же.

[21]. В начале было Слово, с. 271.

[22]. Там же, с. 266.

[23]. Св. Иоанн Златоуст, там же, с. 142.

[24]. “Индонезийское племя батаков помнит… о райских временах, когда Небо было ближе к Земле и между богами и людьми существовало постоянное сообщение. Верховный бог, — “Тот, чье начало в нем самом”, творец Вселенной и других богов, обитает на последнем небе и, по-видимому, подобно всем верховным богам “первобытных” людей, стал deus otiosus (“праздным богом”); ему не приносят жертву” (Элиаде, М., Космос и история, с. 170).

[25]. Позднее, у Плотина, этот сюжет получает несколько иное толкование: “Бог же, Кронос, представляется в мифах связанным на том основании, что он пребывает недвижимо и неизменно в своем тождестве: господство над видимой вселенной он предоставил своему сыну Зевсу потому, что ему самому, обладателю и источнику всех и всяческих благ, не свойственно, оставив свое царство в умопостигаемом мире, нисходить до владычества в мир позднейший и низший” (Эннеады V.8.13.//Плотин, Эннеады, Киев, 1995, с. 209).

[26]. Элиаде, М., указ. соч., сс. 94-95.

[27]. Там же, с. 229.

[28]. В начале было Слово, с. 259.

[29]. Там же, с. 262.

[30]. Аргумент от покоя жен-мироносиц смотри, например: В начале было Слово, с. 264.

[31]. Сказано “после восьми дней”, в чем адвентистская экзегетика видит указание на понедельник, но не на первый день после субботы. Однако надо иметь в виду, что в Писании обычно в счет дней входит тот день, с которого начинается счет, и тот день, которым он оканчивается, причем часть дня считается за целый день. Так, о воскресении Христовом сказано: “после трех дней воскресну” (Матей 27:63), что по логике адвентистов должно было бы означать не то понедельник, не то вторник.

[32]. 1 Петр. 4, 6; 2 Кор. 5, 8; Откр. 6, 9; Откр. 20, 4. Пожалуй, еще Иер. 15, 1З. Подробнее о ветхозаветном понимании шеола см. в моей книге “Раннее христианство и переселение душ” (сс. 119-127). Замечу еще, что если преисподняя есть всего лишь могила и небытие — зачем же говорить о сошествии Христа в преисподнюю, а не просто сказать, что Он умер? И еще замечу, что адвентисты при обосновании своей позиции ссылаются только на ветхозаветные тексты. Ни один новозаветный стих не подкрепляет их позиции, и потому им приходится идти на совершенно некорректные действия. Так, например, по утверждению адвентистского катехизиса, то, что душа смертна, следует из Откр. 16, 3; об этом см. выше, на с. 24.

[33]. Смотри Прайс, Е. Б., Свидетели Иеговы, Калининград, 1994, с. 91.

[34]. Несмелов, В. И., Наука о человеке. Т. 2, Казань, 1906, с. 354.

[35]. В начале было Слово, с. 327.

[36]. Там же, с. 331.

[37]. Напомню, что в святоотеческой православной традиции видение Даниила понимается как откровение о двух природах Богочеловека: Ветхий Днями есть Предвечный Логос, Сын Божий, а Сын Человеческий, подходящий к престолу Ветхого Днями, есть знак соединения вечной, исконной божественной природы Сына с человеческой природой Христа. См. главу “Большой Московский Собор и образ Бога Отца” в книге Л. А. Успенского “Богословие иконы Православной Церкви” (Париж, 1988, сс. 315-352).

[38]. В начале было Слово, с. 332.

[39]. Там же, с. 318.

[40]. Там же, с. 326.

[41]. Там же, с. 339.

[42]. Там же, с. 174.

[43]. Там же, с. 63.

[44]. Там же, сс. 327 и 331.

[45]. Да, Христос священнодействует в скинии (Евреи 8,1-2) Но это литургическое действие, а не “разборка” с ангелами. Христос литургисает: чудесно входит в наши литургии, чтобы приобщить нас к тем же плодам, что и апостолов на Тайной Вечере.

[46]. Привожу все тексты из 8 и 9 глав Послания к Евреям, где говорится о входе Христа в небесное святилище. Стоит отметить, что все эти тексты говорят в настоящем и прошедшем временах, и ничто в них не предполагает, будто нечто дллжно совершиться в предстоящем (для апостола Павла) 1844 году: «Мы имеем такого Первосвященника, Который воссел одесную престола величия на небесах и есть священнодействователь святилища и скинии истинной, которую воздвиг Господь, а не человек…Сей Первосвященник получил служение тем превосходнейшее… Дух Святый показывает, что еще не открыт путь во святилище, доколе стоит прежняя скиния. Она есть образ настоящего времени, в которое приносятся дары и жертвы, не могущие сделать в совести совершенным приносящего. Но Христос, Первосвященник будущих благ, придя с большею и совершеннейшею скиниею, нерукотворенною, то есть не такового устроения, и не с кровью козлов и тельцов, но со Своею Кровию, однажды вошел во святилище и приобрел вечное искупление… Христос вошел не в рукотворенное святилище, по образу истинного устроенное, но в самое небо, чтобы предстать ныне за нас пред лице Божие».

[47]. Прот. Савва Потехин, О тысячелетнем царствии Христа//Миссионерское обозрение. Журнал внутренней миссии, СПб., 1914, № 3, с. 438.

Изображения – авторът, дякон Андрей Кураев. Източник – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4SF

Advertisements

About Dragan Bachev

59 years old, born in Bulgaria. Works in the University of Sofia, Bulgaria, the Faculty of Theology.
Публикувано на Инославни изповедания, Книги и тагнато, , , , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s