НОВИЯТ ЖИВОТ В ХРИСТА (5)*

Eпископ Дмитрий (Ройстер)

Глава седемнадесета

епископ Дмитрий Ройстер 2В първата част от Проповедта на планината (Матей, 5) Господ, след като обявява, че Царството Божие се приближава, разказва на учениците Си за природата на обръщането, което ги прави деца на царството. Тъй като царството се отнася не само за бъдещото царуване на Бога в идния свят, но и за Неговото царуване сега в сърцата на хората, Иисус Христос ги учи как да търсят първо „царството на Бога и Неговата правда“ (Матей 6:33). След като, по думите на св. апостол Павел, хората, „без да разбират Божията правда и търсейки да изтъкнат своята правда, те се не покориха на Божията правда“ (Римляни 10:3), целта на Господа била да обяви точно каква е Божията правда, като я противопоставил на човешката.

Откриваме как Господ описва в глава шеста, че принадлежността на Божието царство влияе на целия човешки живот. Няма нито една страна на живота, която може да остане непроменена или необърната от прякото разкриване на волята на Бога и Неговите изисквания към човека, които Иисус Христос проповядва. И Той започва с религиозния живот.

Трите основни прояви на набожност сред юдеите, откак Бог е сключил Своя завет с тях, са били милостиня, молитва и пост. Набожен човек се е смятал този, който е давал милостиня, молил се е и е постил. Учениците на Иисус Христос без съмнение приемали за даден факта, че ще дават милостиня, че ще се молят и ще постят, тъй като Той не дошъл да наруши закона и пророците, а да ги изпълни. Като говори за тези неща, Той потвърждава, че тези три изисквания ще останат най-главни сред формите на служение и богопочитание, които децата на царството ще следват.

Св. Иоан Златоуст (Проповед XIX, „Върху Матея“) казва така:

Христос изкоренява в останалата част от проповедта най-тираничната страст от всички, гнева и лудостта по отношение на тщеславието, което извира в тези, правещи добро. Но след като Той ги е отвел към самообладание, Той продължава, за да изчисти примеса (който съблазнява или разваля), който тайно се препитава с него (с тщеславието – бел. ред.).

Най-голямото изкушение, което се появява, за да развали човешкото решение да върши Божията воля, най-често използваното оръжие на дявола, способно да унищожи и най-добрите човешки намерения, е желанието да бъдеш признат и оценен от другите. Дори когато човек е воден от истинско чувство на състрадание, той често открива за себе си, че не иска добрите му дела да останат незабелязани. Понякога благотворителността се прави по съвсем погрешна причина: за да станеш известен като филантроп. Когато чуем, че Господ казва в Матей 6:1, „Гледайте да не проявявате своята праведност пред човеците, за да ви видят; инак, няма да имате награда при Небесния ваш Отец“, ние разбираме, че Той осъжда нещата, направени за показ, защото те в действителност не са направени за другите, а за нас самите. Колко често виждаме филантропите в наши дни да бъдат снимани как подават чек на някой предствител на социална агенция, или още по-лошо, да подават кошница храна на някой човек в нужда в Деня на благодарността или на Рождество Христово.

Със сигурност това е, което Господ има предвид, когато казва, „не тръбѝ пред себе си, както правят лицемерите по синагоги и по улици, за да ги хвалят човеците“. Той нарича тези щедри хора „лицемери“ – (χγποκρίτε) – дума, която първоначално е означавала „актьор“. А думите, преведени „за да ви видят“, τχεατιναί, е да ви видят в театъра, τχεατρον.епископ Дмитрий РойстерЧовек може да възрази, че не винаги е възможно да се направи добро дело, без то да бъде видяно поне от човека, който се възползва от този акт на щедрост. Но Господ говори за намерението: πρός пред глагола означава „за да“ или „с цел да“. И тъй заключението е, че тези, които извършват делата си на милосърдие, за да бъдат видени и оценени от другите, „получават своята награда“. Те получават каквото са желали и това е всичко, което получават: „няма да имате награда при Небесния ваш Отец“.

Същинската праведност се опитва дори да избегне себе си. Когато Господ казва в стих трети – „А ти кога правиш милостиня, нека лявата ти ръка не знае, какво прави дясната“, Той без съмнение има предвид, че истински праведният човек – този, който наистина се е обърнал към Неговия път – прави доброто си дело спонтанно, отвръща с готовност на нуждите, дори не помисля за себе си, че прави добро и вероятно се изненадва, ако бъде похвален или му се благодари.

„Та милостинята ти да бъде скришом; и твоят Отец, Който вижда в скришно, ще ти въздаде наяве“. Бог присъства навсякъде и знае не само всяко дело, което се прави, но също и намеренията или мотивите зад него. Наистина ще има награда за истински праведните и тази награда ще се даде открито, но не в този живот. Дори ако делата ни са скрити от другите в този свят, когато всички са призовани пред страшния съд на Христа, те ще бъдат разкрити.

Глава осемнадесета

И кога се молиш, не бъди като лицемерците, които обичат да се спират по синагоги и по кръстопътища да се молят, за да се покажат пред човеците. Истина ви казвам, те вече получават своята награда (Матей 6:5).

Така Господ продължава да поучава учениците Си, що се отнася до практикуването на християнския живот. Точно както беше започнал тази част от проповедта с указания за духа на раздаване на милостиня, за това що е истинска благотворителност, сега Той им казва какво е да се молиш. И отново Той казва – „Кога се молиш…“, както беше казал, „Кога правиш милостиня…“ и както ще каже, „Кога постите…“, като показва по този начин, че трите основни дела на набожност, извършвани от юдеите, ще бъдат практикувани и от последователите Му.

Очевидно винаги е имало религиозни хора, които са искали да впечатлят другите със своето благочестие. Нещата не са се променили много: точно както има някои „правещи милостиня“, които дават само за да бъдат видени от другите, така съществуват и онези, които искат да бъдат познати като хора на молитвата. Те съумяват да направят така, че да има други, които да ги наблюдават в дълбокото им благочестие. Те скръстват ръце, бият се в гърдите и обръщат очи към небето. Те правят по-дълбоки поклони от който и да е друг (всички тези жестове са добри и естествени за молещия се човек, ако единственото му желание е да се моли, да почита и хвали Бога). Те често получават възхищението на тези, които ги виждат. Когато Господ казва – „Те вече получават своята награда“, Той има предвид, че възхищението е размерът на наградата им.епископ Дмитрий Ройстер 7Ние трябва да се молим, съзнавайки винаги нашата недостойност, с разкаяние, с вътрешни сълзи, но не трябва и да мислим, че има нещо лошо, ако болката, която чувстваме вътрешно, намери израз и външно. Лошо би било, ако на външния израз не съответстват вътрешни чувства. Думите на Господа, дадени на пророк Иоил за евреите, свидетелстват за факта, че дори в Стария Завет духът на истинската молитва е бил същият:

Но и сега още казва Господ: обърнете се към Мене от все сърце с пост, плач и ридание. Раздирайте сърцата си, а не дрехите си… (Иоил 2:12-13).

А ти, кога се молиш, влез в скришната си стая и, като си заключиш вратата, помоли се на твоя Отец, Който е на тайно; и твоят Отец, Който вижда в скришно, ще ти въздаде наяве (стих шести).

Означава ли това, че трябва винаги да се молим сами, а не в присъствието на други? Ами общата молитва на Църквата? Все пак много от молитвите в службите са в множествено число: „Молим Ти се“, „Хвалим Те“ и прочее. А после и Сам Господ казва по-късно: „Защото, дето са двама или трима, събрани в мое име“ (специално за молитва, според предходния стих), „там съм Аз посред тях“ (Матей 18:20). Очевидно Христовите ученици и Неговите последователи трябва да се молят заедно. Има места в евангелията, където Той ни показва, че това е волята Му. От друга страна, ние се молим със същия дух на преданост към Бога, а не с желанието да впечатлим другите и насаме, и с други. Свети Иоан Златоуст казва:

Тъй както ако влезеш в килера си и затвориш вратата, ако го правиш за показ, вратите не са ти от полза… Той иска ти… дори да затвориш вратите на ума си… и ако ние, които се молим и умоляваме, не внимаваме в това, що правим, а се разсейваме и блуждаем, как да очакваме Бог да ни обърне внимание? („Върху Матея“, Проповед XIX).

А кога се молите, не говорете излишно като езичниците; защото те мислят, че в многословието си ще бъдат чути; прочее, не бивайте тям подобни; защото вашият Отец знае, от какво имате нужда, още преди да поискате от Него (стихове 7-8).

Сега Господ е сменил единственото число с множествено: докато в стихове пети и шести Той ни учеше, използвайки „ти“, сега той използва множественото „вие“. От това можем да разберем, че Той иска от нас да се молим заедно, както и сами. Изразът „не говорете излишно“, е превод на гръцкия με δατταλογεσετε, „бръщолевене“, „използване на празни думи“ или „лекомислено говорене“. Езичниците очевидно са се молели с формули или магически фрази, които или не са разбирали, или просто са повтаряли отново и отново, без да чувстват нито любов, нито благочестие. За християните има опасност, ако използват християнските молитви по същия начин. Излишното говорене самò по себе си няма стойност. Молитвата, която излиза от сърцето, дори ако е многословна, е молитва, която достига небето. Бог не се трогва и не отговаря на нашите нужди само защото сме ги крещели отново и отново или защото рецитираме автоматично правилната формула.

Последното предупреждение разкрива също колко неподходящи са егоистичните молби или такива неуместни просби като „царства, и слава, и надвиване над врагове, и изобилно богатство и изобщо всичко, което въобще не ни засяга“ (св. Иоан Златоуст, пак там).

Ние се молим, защото имаме нужда да говорим с нашия Отец и понеже Той ни обича, ние Го обичаме. Молим се, за да Го прославим и да изразим нашата пълна зависимост от Него. В молитва ние изразяваме нашето желание да съобразим живота си и употребата на нещата, които ни е дал, с Неговата воля. Ние изразяваме нуждите си в молитва не защото Той не знае от какво се нуждаем, а защото, изброявайки ги, ние обявяваме скромното си желание да бъдем доволни от това, което Той ни дава. Всъщност ние казваме – „ние мислим, че имаме нужда от тези неща, но ако Ти знаеш, че аз нямам нужда от тях, аз смирено приемам Твоята воля за мен“.

Глава деветнадесета

След като показа на учениците духа на молитвата, Господ им дава молитва за образец: „А молете се тъй“ (Матей 6:9). Макар Иисус Христос да не им нарежда изрично да използват точно тези думи на молитвата, Църквата от самото начало, приемайки я за най-съвършената от всички молитви, я е повтаряла отново и отново точно както Той ни я е дал. Тя се използва в общата молитва в Църквата и в личните молитви на всички християни.епископ Дмитрий Ройстер 6Свети евангелист Лука е записал молитвата като отговор на горещата молба на учениците, „Господи, научи ни да се молим“ (Лука 11:1). В Евангелието на св. Матей тя е част от учението на Господа за молитвата в проповедта на планината.

„Отче наш, Който си на небесата!“

Като използва „наш“, Господ отново подчертава една характеристика на християнската молитва: ние винаги се молим, мислейки за нашите братя и сестри, без значение дали се молим сами или заедно с други. „Отче“ е име, което показва нашата връзка с Бога. С Него говорим като с любящ баща и се обръщаме към Него с любов и доверие. Когато Той добавя, „Който си на небесата“, Той ни казва, че в молитва ние първо издигаме умовете и сърцата си от земните грижи и съсредоточаваме вниманието си върху Него като свет и съвършен и от Когото ние зависим. Има много други случаи, когато Иисус Христос споменава Отца Си и използва същото определение, „Който си на небесата“.

„Да се свети Твоето име“

Преди всичко друго, като Божии деца, ние молим името Му да се слави в нас, в нашия живот и дори в нашите най-съкровени мисли. С други думи, нашето първо прошение в молитвата е напълно неегоистично: да живеем по такъв чист начин, че Бог да бъде прославен от другите хора. Както св. апостол Павел можа да обяви, след като се беше обърнал и беше проповядвал вярата, която някога търсеше да унищожи – „Прославяха Бога за мене“ (Галатяни 1:24).

„Да дойде Твоето царство“

После обявяваме целта и стремежа на нашия собствен живот като християни: Царството Божие да стане реалност сред нас и в нас дори в този живот в настоящето, тъй като царството вече е там, където има любов. Това прошение също изразява нашия копнеж по Второто пришествие на Иисус Христос и по окончателното установяване на Царството Божие в бъдещия свят. „Какви трябва да бъдете в свят живот и благочестие вие, които очаквате и желаете скорото дохождане на Божия ден“ (2 Петр. 3:11-12).

„Да бъде Твоята воля, както на небето, тъй и на земята“

Когато молим Божията воля да се изпълни на земята както е на небето, ние молим тя да се изпълни най-първо в нас и чрез нас**. Трябва да бъдем покорни, винаги търсещи да разберем каква е Божията воля за нас (Ефесяни 5:17). Също така присъща грижа е за последователите на Иисус Христос Божията воля да бъде изпълнена и чрез други. Ние не само скърбим, че не е, но се и трудим, за да се изпълни. Ангелите и светците на небето следват волята Му – „които изпълнявате Неговата дума, като слушате гласа на словото Му“ (Псалом 102:20). Това трябва да е и нашето най-искрено желание.

„Насъщния ни хляб дай ни днес“

Първото прошение, в което молим за нещо, свързано с нас, е молба за онова, от което ние всички най-много се нуждаем: насъщния ни хляб. Този хляб, както ни учи Божието слово, се разбира поне по три начина. Самата дума „насъщен“ е превод от гръцката επιούσιον. Това буквално означава „над същността“ и някои от отците на Църквата (като св. Кирил Иерусалимски) учат, че това означава духовния хляб на Евхаристията, най-чистото тяло на Господа. Той казва за Себе Си: „Аз съм живият хляб, слязъл от небето; който яде от тоя хляб, ще живее вовеки; а хлябът, който Аз ще дам, е Моята плът“ (Иоан 6:51). Насъщният хляб е също словото Божие, което насища всеки вярващ. „Не само с хляб ще живее човек, а с всяко слово, което излиза от Божиите уста“ (Матей 4:4).

Насъщният хляб е също така всичко, което е нужно за нашия живот. Макар Бог със сигурност да знае нашите нужди, ние изразяваме едновременно и нашето смирение и нашата зависимост от Него, като молим за тях. Важно е също за християнина да осъзнае, че той не трябва да моли за голямо богатство или за повече, отколкото има нужда. Когато моли за хляб, той не трябва също да забравя нуждите на другите, особено на онези, които наистина са гладни и лишени от нужното им.

„И прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си“

Отново нашите молби трябва да са посветени на духовния ни живот преди всичко друго, а нищо не е по-важно в живота на един християнин от това да му бъдат простени греховете. „Дългове“ се използва, за да обозначи всякакъв вид простъпки, тъй като самата дума предполага задължения и към Бога, и към ближния ни, дългове на поведение и чувства, които не сме изплатили (ако се оспори, че в съвременния език „дългове“ обикновено има нещо общо с пари, може също да се посочи, че „простъпка“ означава и нарушение на граница на владение). Както ще ни каже Сам Господ малко по-късно, не можем да очакваме да ни бъде простено, ако ние самите не искаме да простим (Матей 6:14-15). Прошката е в основата на християнския живот.

„И не въведи нас в изкушение“

Някои хора имат много проблеми с това прошение като си мислят, че то намеква, че Сам Бог ни изкушава. Свети апостол Яков изяснява значението на това прошение: „Блажен е оня човек, който търпи изкушение, защото, след като бъде изпитан, ще получи венеца на живота, що Господ е обещал на ония, които Го обичат. Никой, кога е в изкушение, да не казва: Бог ме изкушава, защото Бог се от зло не изкушава, а и Сам не изкушава никого, но всеки се изкушава, увличан и примамван от собствената си похот“ (Яков 1:12-14).

„Но избави ни от лукавия“

Последното прошение в молитвата е за избавление не само от злото, но и от онзи, който е причината за него, лукавия, дявола. Ние заявяваме нашето желание и намерение да отхвърлим злото и сатаната с помощта на Бога. В Господнята молитва (обикновено наричана „първосвещеническата молитва“) преди разпятието Му Той се моли всичките Му ученици да бъдат опазени от злото (Иоан 17:15). И накрая, това е молитва за това да успеем да преминем житейския си път, ненаранени от злото в този свят (Галатяни 1:4).

„Защото Твое е царството, и силата, и славата вовеки. Амин.“епископ Дмитрий Ройстер 5Макар много коментатори да приемат за дадено, че това славословие е допълнително добавено към стих тринадесети и не е съставлявало част от оригинала, то е възприето и включено в текста още в ранните дни на Църквата. Свети Иоан Златоуст го разглежда като принадлежащо към възприетия текст и го обсъжда в своите „Проповеди върху Матея“. Нашата Църква го използва като „възглас“ след изричането на Господнята молитва с добавката „на Отца, и Сина, и Светия Дух, сега и винаги и вовеки веков. Амин.“

Глава двадесета

Защото ако простите на човеците съгрешенията им, и вам ще прости Небесният ви Отец; ако ли не простите на човеците съгрешенията им, и вашият Отец няма да прости съгрешенията ви (Матей 6:14-15).

Веднага след като поучава учениците Си как и за какво да се молят, Господ отделя едно от прошенията, това, в което ни учи как да молим за прошка, сякаш за да подчертае основното му значение (в стих дванадесети Господ беше нарекъл греховете ни οφειλέμα [дългове], а тук Той използва παρατòμα – буквално, „погрешна стъпка, опущение, подхлъзване“). Той вече е казал, че трябва да молим за прошка само ако ние самите сме склонни да простим. Сега Той отива дори по-далеч, като не оставя никакво съмнение за това какво се изисква, за да получим прошка за греховете си и оскърбленията против другите. Не можем да очакваме да ни бъде простено, ако ние самите не даваме прошка. Не се правят никакви изключения: не става въпрос дали другият човек носи вина, или дали заслужава или не нашата прошка.

Очевидно е, че Господ все още има предвид Своята молитва Отче наш, тъй като Той продължава учението си върху прошката. Нашият небесен Отец е този, който ще ни прости: учениците, както и ние, сме деца на любящия Отец на небето. Нашето призвание е да бъдем там, където е Отец, тоест на небето. Сякаш Господ казва, че с такъв Отец и такова призвание не би било подходящо за нас да имаме друга цел в живота си освен да сме подобни Богу. „А нищо не ни прави толкова подобни Богу както когато сме готови да простим на грешните и злосторниците; точно както Той учил преди, когато е говорил за това как Той „оставя слънцето да грее над лоши и добри“ (Матей 5:45) (св. Иоан Златоуст, Проповед XIX, „Върху Матея“).

„Също, кога постите, не бивайте намръщени като лицемерците; защото те си правят лицата мрачни, за да се покажат пред човеците, че постят. Истина ви казвам, те получават своята награда“ (Матей 6:16). Тук забелязваме преди всичко, че Господ казва, „кога постите“, като по този начин показва, че Той по никакъв начин няма да отмени древната благочестива практика на въздържане. По-късно Той ще отбележи още по-ясно и категорично, че постът ще се практикува от Неговите ученици (Матей 9:14).

Често приемаме, че Господ не прави нищо повече от това да ни предупреждава за опасностите, в които може лесно да изпаднат съзнателните християни – да направим показна нашата набожност – и че Той говори само на онези, които наистина постят. Макар да е вярно, че такова предупреждение е дадено тук, св. Иоан Златоуст посочва, че има загатнато и друго, което е по-лошо: престорения пост, носенето на „тъжното лице на поста, но без поста въобще, прикривайки се с извинение по-лошо от греха им“ (Проповед XX, „Върху Матея“). Във всеки случай при всеки друг показ на набожност търсената награда, тоест похвалата и възхищението на другите, е наистина единствената награда, която такива актьори (гръцки τχεατιναί) получават.

Господ е използвал множественото число, за да подчертае факта, че цялата общност на Неговите ученици почита Бога с дела и молитви, но сега Той се обръща към всеки един от нас в единствено число, за да покаже, че имаме наша собствена лична отговорност в тези неща. „А ти, кога постиш, помажи главата си и умий лицето си, та да се покажеш, че постиш не пред човеците, но пред твоя Отец, Който е на тайно; и твоят Отец, Който вижда в скришно, ще ти въздаде наяве“ (Матей 6:17-18).епископ Дмитрий Ройстер 4Предписанието „помажи главата си и умий лицето си“ не трябва да се разбира буквално, точно както е и с „влизането в скришната стая и заключването на вратата“. Християните не трябва нито да се срамуват от тези добри дела, поста и молитвата, нито да се страхуват от другите, когато разберат, че те ги изпълняват. Смисълът е, че това, което е в сърцето, е от значение. Християните влизат в съкровени отношения с Бог: те се молят поради любовта си към Него; те постят, защото целият им материален, физически живот се владее от и е подчинен на духовния им живот. Храната е единственото абсолютно необходимо нещо за поддържането на този физически живот и това, че я използваме, става знак за връзката с духовния живот.

Цялото учение на Иисус Христос за даването на милостиня, молитвата и поста е обобщено в стихове 19-21: „Не си събирайте съкровища на земята, дето ги яде молец и ръжда, и дето крадци подкопават и крадат; но събирайте си съкровища на небето, дето ни молец, ни ръжда ги яде, и дето крадци не подкопават и не крадат; защото, дето е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви“. Ясно е тогава, че за да притежава Царството Божие, човек трябва да бъде изцяло променен. Трите дела на благочестие, които трябва да се практикуват от християните – истинското раздаване на милостиня, истинската молитва и истинският пост – са едновременно средства за постигане на тази промяна и белези за нейното протичане. Нашето назначение е това Царство: поклонникът, който тръгва по пътя към Царството, трябва да се освободи от всяко заробване, било то богатство, било то славолюбие или известност. Съкровищата му на земята са крехки и могат лесно да бъдат отнети. Истинското съкровище е всичко, което ни подготвя за живота в Божието присъствие в Неговото Царство, било тук в очакване или в бъдещия век. Тези съкровища са духовни, но сигурни и трайни; не могат да бъдат отнети. Ако богатството (алчността), славолюбието (гордостта) и известността (отхвърлянето на всичко освен на собствената личност) са нечии истински съкровища, там е и сърцето му; и той няма Бога, а идол на мястото на Бога.

Глава двадесет и първа

Светило за тялото е окото. Затова, ако твоето око бъде чисто, и цялото твое тяло ще бъде светло; ако пък твоето око бъде лукаво, цялото твое тяло ще бъде тъмно. И тъй, ако светлината, що е в тебе, е тъмнина, то колко ли голяма ще е тъмнината? (Матей 6:22-23).

Тези два стиха довършват мисълта, въведена в параграфа от стихове 19-¬21: „Не си събирайте съкровища на земята… защото, дето е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви“. И сега, за да накара учениците да разберат по-добре духовното съкровище, което човек трябва да си събира, Господ използва физически образ. Първото твърдение, „Светило [лампа, от λυχνος] за тялото е окото“, означава, че зрението установява и обуславя движението и възможностите на цялото тяло. Целта обаче е да се онагледи фактът, че каквото е умът (сърцето) за душата, това е окото за тялото. Това става видно от следващото казано: „Затова, ако твоето око бъде чисто, и цялото твое тяло ще бъде светло“. Гръцката дума χαπλους е, по наше мнение, правилно преведена „всеотдайно“ (single – в текста, който епископ Дмитрий цитира. В българския синодален превод думата е „чисто“ – бел. прев.), и означава „всеотдайност на ума, на погледа, на целта и на убеждението“. Думата има сродни значения като „неразделен“ или „искреност“. Някои преводачи са се отклонили, като са използвали „щедро“, „непокътнато“ или „здраво“ като еквивалент – не че тези значения са напълно погрешни, но на нас ни се струва важно да запазим за контекста идеята за искреност.

Ако съкровищата на човек са изцяло на земята (вж. стих деветнадесети), окото му е пълно с гледката и насладата от тези неща, и сърцето (умът) им се наслаждава. Ако сърцето му е непокварено или чисто, той е блажен и „ще види Бога“ (блаженство шесто; Матей 5:8). Обратното също е вярно: ако той вижда само Бога и се наслаждава на Неговия Закон, гледката на неговите съкровища на земята не може да се сравнява с гледката на Бога – и оттам необходимостта окото да бъде „всеотдайно“. Господ вече ни кара да предчувстваме основната истина, която Той ще обяви малко по-късно: „Никой не може да слугува на двама господари… Не можете да служите на Бога и на мамона“ (стих двадесет и четвърти).

Цялото тяло е изпълнено със светлина, Божията светлина, в резултат на тази всеотдайност на погледа. Макар умът да е отговорен за греха, тялото е това, което изпълнява греховните намерения. И така тялото, чиято лампа или светлина е окото, е пряко свързано или с праведността, или с греховността.

Обратното на тази „всеотдайност“ е злото: „ако пък твоето око бъде лукаво, цялото твое тяло ще бъде тъмно“. Тогава няма значение колко здраво е тялото физически; ако окото е пълно с безбожни гледки, с онези земни съкровища, събрани на земята, тялото отвръща на тази гледка, като се предава изцяло на греха – и това, което може да е светлина, става тъмнина: „И тъй, гледай: светлината, що е в тебе, да не е тъмнина“ (Лука 11:35).

Човекът, който, опитвайки се да бъде християнин, се разкъсва между любовта си към Бога и любовта си към нещата от този свят, се оказва с един вид двойна гледка и в ужасно състояние на объркване. Той не може вече да различи земното съкровище от небесното. „Горко на ония, които злото наричат добро, и доброто – зло, тъмнината считат за светлина и светлината – за тъмнина, горчивото считат за сладко, и сладкото за горчиво!“ (Исаия 5:20). Това е вероятно най-голямата дилема на съвременния християнин: мисълта, че въпреки това, което Господ казва, той може да си събере съкровища едновременно на земята и на небето. Този вид раздвояване на начина на живот и на вярност е не по-приемлив в наше време, отколкото по времето на земното служение на Господа. Времената и условията са се променили, но връзката между Бога и човека, както и Божиите изисквания към човека, не са.

Светлината, която е станала тъмнина и е изпълнила цялото тяло, е наречена голяма тъмнина, защото в нея няма светлина въобще. Св. Иоан обобщава християнското послание така:

И благовестието, което чухме от Него и възвестяваме е това, че Бог е светлина, и в Него няма никаква тъмнина. Ако кажем, че имаме общение с Него, а ходим в тъмнината, ние лъжем и не постъпваме по истината: ако ли ходим в светлината, както и Той е в светлината, имаме общение един с други, и кръвта на Иисуса Христа, Неговия Син, ни очистя от всеки грях (1 Иоан 1:5-7).

Никой не може да слугува на двама господари: защото или единия ще намрази, а другия ще обикне; или към единия ще се привърже, а другия ще презре. Не можете да служите на Бога и на мамона (стих двадесет и четвърти).

В проповедта на планината Господ учи учениците си за естеството на обръщането, което ще ги направи деца на Царството Божие. Той им показал как това обръщане ще се прояви в техните ценности, в отношението им, във връзките им с другите, накратко в целия им живот. Той продължава после да им разкрива пътя към съвършенството – малко по малко. Той ги води от една идея към друга, винаги с цел да им покаже най-голямото изискване на Бога към човека.епископ Дмитрий Ройстер 3Неизбежно е за този, който тръгва да служи Богу и да живее според Неговите заповеди, да има срещи със силите на злото, които ще създадат напрежение между неговата любов към Бога и влечението му към преходните неща на този свят.

Всичко, което Той е казал преди, сега е доведено до връхната си точка с простичкото твърдение, че никой човек не може да служи на двама господари. Единият от тези господари е властта на златото (мамон). Този господар е способен накрая да разруши у робите си всяка любов към Бога. За съжаление има такива, които смятат себе си като изключение от правилото, че не може да се служи на двама господари. Свети Иоан Златоуст перифразира Господните думи и обобщава смисъла, който Той влага в тях:

И тъй, богатството ви наранява не само по този начин, че въоръжава крадци против вас, не в това, че затъмнява умовете ви до най-силна степен, но също и в това, че ви откъсва от служение на Бога, като ви прави пленници на безжизнени съкровища, и по два начина ви вреди: първо, като ви кара да бъдете роби на туй, що трябва да владеете; и после, като ви откъсва от служение на Бога, Комуто, най-вече, е необходимо да служите (Проповед XXI, „Върху Матея“).

Глава двадесет и втора

Затова казвам ви: не се грижете за душата си, какво да ядете и да пиете, ни за тялото си, какво да облечете. Душата не струва ли повече от храната, и тялото от облеклото? (Матей 6:25).

Както показва въвеждащото „затова“, тази заповед на Иисус Христос е пряко свързана с казаното преди. „Не можете да служите на Бога и на мамона“. Той продължава, като ни казва в какво се състои служението на мамона, да не би някой да си помисли, че не е виновен, като се опитва да прави точно това.

Двете думи „служите“ и „мамона“ изискват известно обяснение, за да можем да разберем целия откъс, започващ от стих двадесет и пети. Гръцкият глагол δουλευείν (който превеждаме като „служа“) е свързан с δουλος („слуга“ или „роб“). Следователно както и да си представяме връзката си с Бога, Господ ни казва, че Бог изисква от нас да бъдем Негови слуги или роби (виж бележката – б. р.)***. Апостолите често са започвали посланията си, назовавайки се например „Петър, слуга или раб Иисус Христов“. „Мамон“ е арамейската (или еврейска) дума за богатства и се използва непреведена в гръцкия текст на Новия Завет. Тя може да означава пари, имущество или собственост. Всички тези значения се свеждат до едно: всичко, което човек има или притежава, било то много или малко. Колкото и малко да е според нашите разбирания, ако ние станем негови роби, то се превръща в „мамон“ за нас, нашето богатство, и накрая наш бог. Така, да бъдеш роб на Бога и роб на мамона едновременно, е невъзможно.

В стиха, цитиран по-горе, чуваме Господ да казва на учениците Си и разбира се, на нас, как дори най-неочакваните неща могат да станат „мамон“. Отново трябва да отбележим двете основни думи в първия ред: „не се грижете“ и „душа“.

Гръцката дума μεριμνάτε означава „да бъдеш свръхзагрижен“ или „да бъдеш твърде заинтересован“ за нещо. Думата предполага тревога или мания, която разсейва човека от неговата цел и разделя интересите му (спомнете си какво беше казано по-горе: „Ако твоето око бъде всеотдайно…“). Пσγχε може да означава и живот, и душа; тук (в английския превод, използван от епископ Дмитрий – бел. прев.) е живот, обратното на смърт или одушевено съществуване. Това е животът, който Бог е дал на човека, и животът, над който Той е Господар.

Заповедта на Иисус Христос е лесна за разбиране; но може да изглежда изненадващо, че Той е отделил две универсални и съществени черти на нашия живот, за да онагледи опасността от това да паднем в служба на мамона. Как посрещането на нуждата от храна и облекло за нас става пречка за нашата служба на Бога? Отговорът е прост: прекалената тревога за тези две неща може да превърне нещо съвсем нормално и благословено от Бога в нещо ненормално и осъдено от Него. „Понеже мнозина, за които ви съм често говорил, а сега дори със сълзи говоря, постъпват като врагове на кръста Христов; техният край е погибел, технят бог е коремът, а славата – в срама им; те мислят за земното“ (Филипяни 3:18-19). „Желая мъжете… също така и жените, облечени прилично, … не с плетенки, ни със злато, или с бисери, или драгоценни дрехи“ (1 Тимотей 2:8-9).

Без съмнение е вярно, че винаги е съществувало изкушение, дори сред християните, да превръщат храната и облеклото в нещо много повече от естествен отговор на нуждата да се храним и обличаме. В съвременното общество хората биват заливани с реклами, замислени да създадат мания за претенциозно облекло и луксозна храна. Средностатистическият християнин приема почти без да поставя под въпрос равнищата (нашия „висок стандарт на живот“), които подобни реклами му втълпяват (рекламната индустрия се извинява, като твърди, че просто отразява търсенето в обществото). Много християни не виждат конфликт между прекомерните си тревоги за прехраната и облеклото си и християнските си принципи. Някои изтъкват в своя защита, че само сектите изискват простота и скромност, коренна промяна на начина на живот в отговор на вярата си (макар да е вярно, че много секти наистина изискват отричане или жертване на определени неща, това е, защото за тях тези неща са зли сами по себе си. В християнската вяра употребата на нещата е тази, която ги прави лоши).

В древната Църква известна простота във всички области на живота била общоприета за всички християни. Едва след установяването на Църквата като държавна религия и влизането на цели народи в Църквата били снижени очакванията и правилата и станало относително често срещано (и приемливо?) християните да си позволяват лукс и охолен живот. Идеалите, проповядвани от Иисус Христос и апостолите, обаче завинаги останали в съзнанието на Църквата и се проявяват по два известни начина: чрез монашеството и чрез Великия пост. И в двата призивът за скромен живот е от основна важност. В монашеството мъжете и жените свидетелстват за обстоятелството, че е възможно съвсем буквално да се следва учението на Иисус Христос, без значение какво одобрява обществото. През Великия пост всички християни са призовани да се върнат към простичък живот, проста храна и облекло, да се откажат от забавления и повече да се съсредоточават върху връзката си с Бога.

В стихове 26-31 Господ подчертава любящата грижа на Бога, Божието провидение. Ако нашият небесен Отец „храни птиците небесни“ и „облича полските кринове“, колко повече Той би се погрижил за нас, които сме много повече в мислите Му от тях! Тези същества неизбежно изпълняват предвидената им роля. Човекът, от друга страна, не винаги го прави; той е различен, защото има в себе си образа Божи, ума си, даден му от Бога и свобода на избора. Той, за да изпълни ролята си в живота, има нужда от вяра в Бога. Преголямата грижа за благополучие, удобство и сигурност са доказателство за липсата на вяра. Християните често живеят без вяра, сякаш няма Бог, и по тази причина са не много по-различни от невярващите езичници („неверниците“) в своя материализъм. Всъщност те си правят богове от апетита си, от телата си и от благополучието си.
___________________________

*Из книгата Царството Божие, проповедта на планината, от епископ Дмитрий (Ройстер), издателска програма Омофор, фондация Покров Богородичен. Източник – http://episkoproyster.blogspot.com. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

**Тоест Бог иска да изпълняваме волята Му. Но това не е служене на един деспот. Не, това е служене на Бог, който е Любов. Нашето служене не е продиктувано от някаква принуда, а от едно от най-ценните неща, които Бог ни е дал – свободната воля – б. р.

***По-скоро на християнството. – Бел. ред.

Изображения – авторът, епископ Дмитрий Ройстер (1923-2011). Източник на изображенията – Яндекс Ру.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4J4

Advertisements

About Dragan Bachev

59 years old, born in Bulgaria. Works in the University of Sofia, Bulgaria, the Faculty of Theology.
Публикувано на Библеистика, Книги и тагнато, , , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s