СОЦИАЛНО-ПЕДАГОГИЧЕСКА И ПАСТИРСКА РАБОТА С КРИМИНАЛНО ПРОЯВЕНИ ДЕЦА, ЖЕРТВА НА НАРКОТИЦИ И ДЕСТРУКТИВНИ КУЛТОВЕ*

(православно апологетичен, еклисиологичен, социално-педагогически и правен анализ)

Бисер Божков

ПредговорBiser Bozhkov 3По време на лекциите през учебната 2012/2013 година в магистърската програма „Клинична социална работа“ в катедрата „Социални дейности“ на Факултета по педагогика при Софийския университет „Св. Климент Охридски“ у мен се породи желанието за разработване на настоящата тема: за криминално проявените деца – жертва на наркотици и деструктивни култове. Предметът на това изследване се състои в анализ на факторите, генезиса и проблемите на противообществената нагласа у подрастващите и криминално проявените деца; на тяхното превъзпитание, психо-социалната рехабилитация[1] и ресоциализацията им, когато те вече са станали жертви на наркотици и деструктивни култове. Целта е да докажем, че тази психо-социална рехабилитация и ресоциализация чрез социални и медицински грижи трябва и е желателно да бъде съчетана с православно духовно обгрижване и да бъде насочена освен към разглежданата категория деца също и в много случаи към съзависимите им родители и близки.

Последното е предпоставка за изследване и сравнителен анализ на различните парадигми (църковната и светската) на лечение и рехабилитация на разглежданата категория деца и съзависимите им близки. Въз основа на това и в синхрон с емпиричното изследване в работата се надяваме да направим задълбочени полезни изводи за ефективността при рехабилитация на деца, обикновено жертви и правонарушители. Това се надяваме да направим, като посочим аргументирано препоръки към легислатора относно приемането на специален закон (с цел превенция от „психическото насилие“ на личността и „менталното обсебване на индивида“). В този смисъл ще се постараем да дадем препоръки и за създаването (чрез нормативен акт) на държавни рехабилитационни институции за деца, жертви на наркотици и деструктивни култове. Тези резидентни и дневни рехабилитационни центрове-институции, е препоръчително да бъдат ситуирани под омофора на Православната църква[2], имаща духовно-нравствени ресурси за тези цели и задачи. Това е наложително, защото: днес, през XXI век, сме свидетели на активното, безконтролното и безпрепятственото разпостранение в съвременния свят на наркотици, деструктивни и всякакви други окултни практики, методи, които са вредни за психиката на хората и главно за децата – бъдещето на всяка нация. Това се дължи на духовната безпросветност, религиозно-окултен синкретичен и секуларен мироглед у хората, напълно невежи в духовно отношение. С това съждение не искаме да обидим никого, а имаме предвид отстъплението от св. Православие и благодатния му църковен живот.

За да критикуваме и анализираме обективно в този дискурс генезиса и семантиката на наркоманията, деструктивните култове и окултните практики в древния и съвременния свят, трябва да изходим от позицията и учението на Православната църква в едно с тази на медицината, педагогиката, психологията, криминологията, историята, социологията, социалните дейности и прочее. Според нас същността на феномените[3] наркомания и окултизъм[4] и нетрадиционната религиозност трябва да се търсят в общото явление – възраждане на „мистицизма“. Модерният „ню-ейдж“ мистицизъм (без покаяние, без очистване от страстите и смирение) обещава мигновени духовни и материални чудеса (като търговска услуга и стока) веднага. Този лъжемистицизъм е измамен и вреден за психическото здраве и е породен от засилването на неговата поредна вълна, започнала през средата на XX век. Това за деструктивните култове се явява „нова епоха“ („ню-ейдж“). Тази псевдомистична и квазирелигиозна епоха е обхванала днес различни сфери на обществените живот и съзнание – идеология, образование, медицина, наука, изкуство, история, психология, философия и религия. Неокултоманията (ню- ейдж[5]-манията) и наркоманията е кризисно духовно-социално явление за нашето съвременно общество. В настоящия анализ ще се позовем на духовната криза на обществото и други релевантни за изследването фактори. В това отношение е важно да се изследват: нормативната уредба и факторите, детерминиращи появата, разпространението, употребата и злоупотребата с психоактивни вещества (ПАВ) и деструктивни култове сред децата.

Обстоятелства, които генерират криминогенност и противообществена нагласа у малолетните и непълнолетните деца

Тази противообществена нагласа след еманацията на противообществените прояви на деца е наречена от правото, криминологията и педагогическата наука детска престъпност. Това е явление, с което много малко страни в света се справят ефективно чрез държавна политика по превенция, ресоциализация и рехабилитация на децата правонарушители. Ако някой човек си направи труда да извърши внимателна статистика за престъпленията, правонарушенията и суицидите през последните 2-3 години, осъществени с изключителна жестокост, безразсъдство или методичност и системност от деца (малолетни и непълнолетни), и най-вече да се концентрира върху осъществените жестоки убийства на роднини, членове на семейства и на цели семейства, ще си зададе въпроса – как е възможно това, какви са причините и генезисът на тази жестокост? Това е така, защото проблемите, които злоупотребата с наркотични вещества предизвиква както при зависимите, така и в семейната среда, нямат еднозначен превантивно нормативен отговор и не се преодоляват лесно и ефективно. Затова повечето родители не са си и помисляли, че това може да се случи с тях, в тяхното семейство. Когато обаче това е факт, членовете на семейството най-често изпадат в колапс. Работата със семействата, които след първоначалния шок осъзнаят, че само ако се обединят, имат потенциала да се борят за оцеляване на децата си, показва, че рехабилитацията е значително по-продуктивна и ефективна при тях. Във връзка с това е видно, че необходимостта от изучаването на психологическите механизми на съзависимостта също е безспорна. Затова въз основа на нашето изследване ще направим изводи, чрез които ще докажем обосновано, че при резултатните престъпления, извършени с изключителна жестокост, когато децата са субекти или обекти на възпитателни мерки и съставомерна деятелност, почти винаги са налице предпоставки за въздействие от деструктивни култове, окултни практики и употреба на наркотични вещества. Злоупотребата с наркотици и свързаната с тях престъпност застрашително разклащат устоите на семейно-битовите отношения. Това явление безмилостно разрушава нравствената, ценностната система в семейството, дестабилизира съвместимостта и връзките между поколенията. В домовете, където са влезли наркотици, цари атмосфера на агресия, хаос и безсилие, на насилие и издевателства спрямо родителите и близките.

В България се наблюдава антипод на световните практики за превенция и борба с наркоманията, независимо от стратегиите на Министерския съвет в това отношение. Тоест у нас се наблюдават прояви на крайно негативно и неглижирано отношение на обществото към наркоманите. Статистиката от резултатите на превенцията и лечението на наркоманиите доказва и свидетелства за това твърдение. Въз основа на това най-важният въпрос, който ще възникне у заинтересованите, е какво трябва да се направи, за да спасим от физическа гибел[6] и нравствена деградация децата, съзависимите възрастни, близките и семействата в нашата държава от влиянието на наркотиците, деструктивните култове и окултните практики?

В този смисъл ще се постараем да отговорим в изследването на тези и други въпроси, вълнуващи много хора. Въпросите и отговорите им по презумпция са относими за хората в целия съвременен свят. Затова ще положим усилия според възможностите ни да отговорим на тях с помощта на инструментите и понятията на социално-педагогическата дейност, педагогиката на девиантното поведение, клиничната социална работа, теорията на възпитанието, социалната медицина, наркологията, криминологията, наказателното европейско и международно право, клиничната, криминалната и православната: пастирска психология, еклисиология, есхатология, апологетика, антропология и литургика.

Преодоляването на проблемите, свързани с наркоманията и деструктивните култове, ангажира не само пряко засегнатите и техните близки, но и цялата общественост и Православната църква. Защото съгласно учението на св. Православие наркоманията и гибелните за душата култове са грях на отделната личност и грях на цялото общество на всяка държава. Следователно това преди всичко са нравствено-духовни проблеми.

Затова психо-социалната рехабилитация и ресоциализация, формулирана накратко като терапия на наркоманиите и окултната болест, следва да бъде духовноориентирана. Това означава, че терапията, която се изразява в рехабилитация и ресоциализация на личността на наркозависимите и окултно пострадалите хора – има освен социален, медицински и пастирски аспект. А практическото богословие или пастирската психология изискват сериозна академична и духовна подготовка. Но нека кажем няколко думи за „пастирското служение“, „пастирската работа“ или какво е „пастир“.

Пастирят е приемник на Господ Иисус Христос и на светите апостоли. Той е носител и проводник на онази благодат, която е дадена на апостолите със слизането на Светия Дух на Петдесетница. Той е извършител на онези тайни, в които биха искали да надникнат и самите ангели (срв. 1 Петр. 1: 12). В Свещеното Писание пастирското служение се нарича на „духа“ (срв. 2 Коринтяни 3:8). Не по-малко значително е другото негово название – служение на „оправданието“ и „примирението“ (срв. 2 Коринтяни 3:9).

Първото показва разликата на новозаветното свещенство и превъзходстото му над ветхозаветното, характеризира го като дело, което се извършва с благодатта на Светия Дух и се съпровожда с преподаване на благодатните дарове на Светия Дух. А другите две названия посочват неговата най-висока цел – да довежда до оправдание и примирение с Бога на грешниците пред Него (престъпилите против Божия закон), потънали в грехове хора[7].

И тъй като впоследствие ще говорим за църковните тайнства като духовно-нравствен ресурс за преодоляване греха на наркоманията и зависимостта от деструктивни култове, пояснихме най-общо тайнството на свещенството, в което се изразява и пастирската работа на свещенослужителите на Православната църква.

В съвременния свят има много хора, които твърдят или заявяват с лекота, че всички религии са еднакви и всяка религия води към Бога, стига човек ис¬крено да я следва и упражнява. Но нека си припомним думите на Спасителя: „Аз съм Пътят, и Истината и Животът; Никой не дохожда при Отца, освен чрез Мен“ (срв. Иоан 14:6). Тези думи на Господ Иисус Христос от евангелието на св. апостол и евангелист Иоан свидетелстват, че Той отрича всички нехристиянски религии и философии, защото те не водят към Небесния Отец, а водят към „княза, който господства сега във въздуха – духа, който действа сега в синовете на непослушанието“ (срв. Ефесяни 2:2-3). Това не означава, че трябва да мразим грешниците – хората, зависими от наркотични вещества, занимаващи се с окултизъм или подвластните на окултни практики (жертви[8] на наркотици и деструктивни култове) и други. А трябва да обичаме грешниците и да мразим самия грях с пълна омраза (срв. Псалом 138: 22), като искрено се постараем да помогнем на изпадналите в духовно греховно падение под въздействието на наркотици и деструктивни култове. Това може, а и се надяваме да стане едновременно чрез нормативна превенция на законодателя (с приемане на специален закон за противодействие спрямо „менталното обесебване на индивида“), и чрез запрет – забрана в НК на общественоопасните форми на окултни практики. Последното е нужно да бъде последвано от създаване на държавни институции за психо-социална рехабилитация и ресоциализация на лица (и деца) с поведенчески проблеми, дължащи се на въздействието на деструктивни култове, тоталитарни секти и употребата на наркотични вещества под омофора на Православната църква. Защото тя има неизчерпаеми нравствено-духовни ресурси да лекува окултните жертви и зависимите от ПАВ чрез даровете на Светия Дух в синергия с полагане на социални и медицински грижи.

С надежда и упование в Бога се надяваме изследваната проблематика да стане предмет на задълбочен диалог между държавата и Православната църква в областта на социалната дейност и пастирската работа съгласно изконните православни и светоотечески традиции. Някои скептици в секуларен дискурс биха задали въпроса, какво общо имат Църквата и социалната дейност. Милосърдието във всички форми като социална дейност е произлязло от лоното на древната и апостолска Църква и от учението за любов в Христос към ближните. Темата за социалните дейности на БПЦ е много актуална, което обикновено често е повод за критики към Църквата, към православието. Но според скромното ми мнение не трябва да забравяме, че неин основател, Глава, Първосвещеник, Цар и Първоучител е Сам Господ Иисус Христос и в тази връзка призванието на Църквата Христова и членовете ѝ е във всичко да следват Своя Първоучител по примера на Неговия изключителен живот – на върховно Синовно послушание към Отца и съвършена любов към Бога и ближния. Богочовекът Христос, Царят на царете е пример на велико смирение и саможертвена любов и вярност. Той е този, който лекуваше болни, изцеряваше слепи и сакати, който вечеряше с грешници и се молеше дори за тези, които Го биха. Но това не е просто социална дейност, а милосърдие – продиктувано от Христова любов. А надеждата, вярата, любовта и упованието в Бога правят бъдещето като настояще. Следователно освен на държавата като православни християни се надяваме на благодатната Божия помощ, защото за нас тя съществува реално.

Изказвам искрена благодарност на научния си ръководител, на всички преподаватели от: Факултета по педагогика, Богословския и Юридическия факултет към Софийския университет „Св. Климент Охридски“ и от ВСУ „Черноризец Храбър“, на много специалисти в различни области, на колеги, близки и духовници, оказали ми експертна (редакторска) и всякаква друга неоценима помощ за написването и издаването на книгата. Предполагам също така, че изследването в настоящата книга има много недостатъци, но въпреки това се чувствам задължен да я издам с вярата и надеждата в Божията помощ, тъй като се надявам, че резултатът от изследваната проблематика е възможно да се окаже полезен за много голяма част от обществото и най-вече за децата.

Бисер Божков

________________________________

*Из книгата Социално-педагогическа и пастирска работа с криминално проявени деца, жертва на наркотици и деструктивни култове, Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, С., 2014. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското и право и сродните му права.

[1]. Рехабилитация (латински възстановяване) – В медицински и психологичен аспект рехаби¬литация означава психосоматично възстановяване на физическото и психологичното здраве на личността. В наказателното правораздаване (в пентациарното право) рехабилитацията (пенологията) представлява една от целите на наказателните мерки срещу престъпленията – възстановяване на престъпника (в случая с детската престъпност – на правонарушителя) към предишното състояние, функциониране и капацитет на добре интегриран в обществото и спазващ законите гражданин и личност. Докато перспективата към контрол гледа на наказателното правораздаване като на средство за защита на обществеността чрез контрол на опасните елементи в нея, перспективата към рехабилитация гледа на престъпното деяние като израз на фрустрация и гняв, породени от социалното неравенство. Концепцията зад рехабилитацията е, че хората не са постоянно престъпни и че е възможно престъпник (правонарушител) да бъде възстановен към полезен живот, чрез който да допринася на себе си и на обществото. Цел на този подход е и да се предотврати свойственото закононарушаване, известно още като рецидивизъм. Вместо налагането на наказание рехабилитацията цели въвеждане на правонаушителя в по-нормално състояние на ума или нагласа, която ще е полезна за обществото вместо вредна. Средства за това са образованието и терапията. Такива са например програмите за индивидуална или групова терапия, консултирането във връзка с наркотични и други зависимости, програми за контрол на гнева и/или образователни и културни активности.

[2]. Православната църква е втората най-голяма християнска общност, наброяваща приблизително 225 милиона членове. Нейните последователи я считат за Свята, Вселенска, Съборна и Апостолска църква, основана от Господ Иисус Христос и Неговите апостоли. Църквата се състои от няколко автокефални единици, различни по географски и национален белег, но единни в богословско отношение. Всички те признават първите седем Вселенски събора и споделят пълно общение, както и специфични догми (вероопределения), канони, предание и традиции. Исторически Православната църква произлиза от четири от първите пет патриаршии на първоначално единната християнска църква (Александрийска, Иерусалимска, Антиохийска, Константинополска и Римска). През 1054 година след Христа се стига до разделение на Църквата (Велика схизма) между папата в Рим и патриарха на Константинопол. Формалният повод е добавката „и сина“ (латински филиокве, filioque) към Символа на вярата. През Средновековието отношенията между Поместните църкви, които се стремят за независимост и най-често я постигат, са сложни. Особено противоречива е тяхната църковна догматична дейност и политика с Константинопол и Рим. Изразеното пояснение има исторически аспект, а не толкова еклисиологичен.

[3]. Понятието феномен произлиза от латински език и означава „явление“ и „преживяване“. В съвременната българска лексика то е придобило смисъл на нещо необичайно, открояващо се, значително.

[4]. Окултизъм (латински occultus – таен) – изучаване и „практикуване“ на обвити в тайнственост явления; учение за съществуването на задгробни, неподдаващи се на научно проучване сили и явления. Алхимията и астрологията се квалифицират като представители на окултните науки, съществува хипотеза, че те са в основата на възникването на точните науки (или по-точно точните науки се използват при oкултните практики). В този смисъл редица явления – магьосничество, кабала, метафизика, телепатия, телекенеза, левитация, медиум, спиритизма, астрология, парапсихология не се подчиняват на законите на позитивната наука. Десев, Л., Речник по психология, С., 1999, с. 332.

[5]. „Ню-ейдж“ (английски „New Age“) – в превод означава „Ново време“, „Нова ера“ или „Нов век“. Това е наименованието на известна съвременна религия от 50-60 години на XX век, известна на Запад (сега вече и на Изток), която е много рекламирана. Трябва да се отбележи, че не съществува конкретна секта „Нова ера“, а „Ню ейдж“ е движение, тоест аморфно явление – феномен, характерезиращо се със стройна организация, съдържаща в себе си много секти, култове, сектантски доктрини и организации с деструктивен характер. „Ню ейдж“ култовете са характерни с това, че се базират върху практикуването на спиритизъм, астрология, теософия, наркокултура и прочее. Дворкин, Ал., Сектоведение, НН, 2007, с. 701-707.

[6]. Чрез психическо и сексуално насилие, убийства, суициди, трафик на хора, болести и други.

[7]. Кратко напътствие в помощ на свещенослужителя, Атон, 2013, с. 5.

[8]. Според учението на Православната църква наркоманията е „древна езическа религиозна мистична практика“, облекчаваща по псевдодуховен път общуването с падналите духове, и като такава наркоманията се явява частно проявление на окултизъм, тоест антипод на християнското учение на св. Православие.

Изображение – авторът, Бисер Божков. Източникhttp://www.bg-patriarshia.bg

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4Hv

Advertisements

About Dragan Bachev

59 years old, born in Bulgaria. Works in the University of Sofia, Bulgaria, the Faculty of Theology.
Публикувано на Анализи, Книги, Православие и тагнато, , , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s