„ХАРИЗМАТИЧНОТО ВЪЗРАЖДАНЕ“ КАТО ЛИЧБА НА ВРЕМЕНАТА – продължение и край*

Иеромонах Серафим (Роуз)

5. Духовната заблуда

Иеромонах Серафим (Роуз) 8Концепцията за прелест е ключова в православната аскетическа традиция и е напълно непозната на протестантско-римокатолическия свят, който създаде „харизматичното“ движение. Този факт обяснява защо една толкова явна заблуда може до такава степен да завладее кръгове, номинално „християнски“. С това се обяснява също и защо „пророк“ като Николай Бердяев, който е православен по произход, отхвърля необходимостта от това понятие, след като в „новата ера на Светия Дух“ „повече няма да съществува аскетически мироглед“. Причината е очевидна: православният аскетически мироглед дава единственото средство, чрез което хората, получили Светия Дух в своето Кръщение и Миропомазване, могат действително да запазят общението със Светия Дух в своя живот. То учи как да различаваме и как да се предпазваме от духовната измама. „Новата духовност“, за която мечтае Бердяев и която „харизматичното възраждане“ всъщност практикува, има една изцяло различна основа и нейната измамност се вижда в светлината на православното аскетическо учение. Следователно за двете концепции няма място в една и съща духовна вселена. За да приеме „новата духовност“ на „харизматичното възраждане“, човек трябва да отхвърли православното християнство и обратно, за да остане православен християнин, той трябва да отхвърли „харизматичното възраждане“ като една фалшификация на православието.

За да стане това съвсем ясно, по-нататък ще изложим учението на Православната църква за духовната прелест. То е сумирано през XIX век в том първи от събраните съчинения на епископ Игнатий Брянчанинов – православния отец на модерните времена.Иеромонах Серафим (Роуз)Има две основни форми на прелест или духовна измама. Първата и по-често наблюдавана форма се среща, когато човек се стреми към високо духовно състояние или духовни видения, без да бъде прочистен от страстите, осланящ се на собственото си мнение. На такъв човек дяволът дава велики „видения.“ В Житията на светиите – един от първостепенните наръчници на православното аскетично учение – има много такива примери. Св. Никита, епископ на Новгород (31-ви януари), влязъл в уединения живот неподготвен и против съвета на своя духовен отец. Скоро той чул глас, който се молел заедно с него. Тогава „Господ“ му проговорил и му изпратил „ангел“, който да се моли вместо него. Ангелът го наставлявал да чете книги, вместо да се моли, и да учи тези, които го посещават. Никита изпълнявал всичко и постоянно виждал „ангела“ да се моли край него. Хората били удивени от духовната мъдрост на Никита и от „даровете на Светия Дух“, които на пръв поглед той притежавал, защото „пророчествата“ му винаги се сбъдвали. Заблудата му била разкрита едва когато отците от манастира разбрали за непоносимостта му към Новия Завет (за разлика от Стария Завет, който той цитирал наизуст, без някога да го е чел). По техните молитви Никита се покаял и тогава „чудесата“ му престанали. След време той постигнал истинска святост. По подобен начин св. Исаак Киево-Печорски (14-ти февруари) видял силна светлина и „Христос“, който се появил пред него, заобиколен от „ангели“. Когато Исаак, без да се прекръсти, се поклонил пред „Христос“, демоните добили власт над него и след като дълго го въртели в своя танц, те го изоставили полумъртъв. По-късно той също достигнал до истинска святост. Съществуват много подобни случаи, когато „Христос и ангели“ се явявали пред аскетите и им давали удивителна сила, „дарове на Светия Дух“, които често водели заблудения до безумие или самоубийство. Но съществува и друга, по-малко ефектна форма на духовната заблуда, която не предлага на своите жертви големи видения, а само екзалтирани „религиозни чувства“. Това се случва, както пише епископ Игнатий, „когато сърцето жадува и се стреми към свети, духовни, божествени усещания, докато самото е напълно неподготвено. Всеки, който няма дух съкрушен, който открива в себе си каквато и да било добродетел или достойнство, който не се придържа непоколебимо към учението на Православната църква, а се ръководи само от своето собствено мнение, или следва неправославно учение – е в състояние на заблуда“. Римокатолическата църква има цели наръчници за духовен живот, написани от хора в подобно състояние. Такава е например книгата Подражание на Христа на Тома Кемпийски, за която епископ Игнатий казва следното: „В тази книга цари и от страниците ѝ диша помазанието на злия дух, прелъстяващо и опияняващо… Книгата кани читателя директно към общение с Бога, без предварително очистване с покаяние… Тя привежда плътските хора в екстатичен възторг и опиянение достигнати без труд, без себеотрицание, без разкаяние, без разпъване на плътта с нейните страсти и похоти (Галатяни 5:24), в прелъстта на тяхното паднало състояние.“ В резултат, както пише известният популяризатор на светоотеческото учение И. М. Концевич[11], „аскетът, който се стреми да разгори в сърцето си любов към Бога, да достигне чувство на блаженство, на екстаз, но пренебрегва покаянието, постига точно обратното: ‘той влиза в общение със сатаната и се заразява с ненавист към Светия Дух’ (Епископ Игнатий)“.Иеромонах Серафим (Роуз) 15Това именно е състоянието, в което се намират, без да подозират, привържениците на „харизматичното възраждане“. Това може да бъде видяно най-ясно чрез сравняването на техните преживявания и възгледи, точка по точка с учението на православните отци, както е изложено от епископ Игнатий.

А. Отношението към „духовния“ опит

Като не черпят от истинните извори на християнския духовен опит – св. тайнства на Църквата и духовното учение предадено на светите отци от Христос и Неговите апостоли, – последователите на „харизматичното“ движение нямат никакви критерии за различаване на Божията благодат от нейната имитация. Всички „харизматични“ автори в различна степен проявяват тази липса на критерий относно своите преживявания. Някои петдесетници-римокатолици за по-сигурно „гонели сатаната“, преди да молят за „кръщение в Духа“. Ефектът обаче, както става ясно от тяхното собствено свидетелсто, бил подобен на случилото се с евреите в Деяния апостолски (19: 15), на чието „прогонване“ злият дух отговорил: Иисуса познавам и Павла зная; но вие кои сте? Великият православен отец на Запада от V век, св. Иоан Касиан, който с проницателност пише за действията на Светия Дух в своята беседа „За божествените дарове“, посочва, че „понякога демоните [правят чудеса], за да подтикнат към гордост човека. Той започва да вярва, че притежава дара на чудотворство и така те го приготвят за още по-голямо падение. Демоните се преструват, че са прогонени от телата, които са били тяхно жилище, от светостта на хора, които всъщност, не са свети… В Евангелието четем: ще дойдат лъже-Христи и лъжепророци… [12]

Шведският „визионер“ от XVIII век Емануел Сведенборг – предтечата на съвременото окултно и „духовно“ възраждане – имал голям опит с духовни същества, с които често общувал. Той различавал два вида духове – „добри“ и „зли“. Неотдавна опитът му бил потвърден от заключенията на един клиничен психолог, който изследвал „халюциниращи“ пациенти в държавната психиатрична болница в Юкая, Калифорния. Този психолог се отнесъл напълно сериозно към гласовете, които чували неговите пациенти, и провел серия „диалози“ с тях (с посредничеството на самите пациенти). Така и той стигнал до извода, както Сведенборг, че има два твърде различни по вид „същества“, които влизали в контакт с пациентите: „висши“ и „нисши“. По неговите собствени думи: „нисшите гласове са подобни на пияни безделници в бар, които обичат да се карат и дразнят само заради удоволствието от това. Те внушават похотливи действия и после се карат на пациентите, задето са ги послушали. Тези „същества“ намират слаба точка на съвестта и работят върху нея постоянно… Запасът от думи и наборът от идеи на по-нисшия ранг са ограничени, но те имат упорита воля да разрушават… Те работят върху всяка слабост или убеждение, внушават страх, лъжат, обещават и подкопават волята на пациентите… Всичко, свързано с този по-нисш вид, е или нерелигиозно, или антирелигиозно… На един човек обаче те се появили като обикновени дяволи и сами нарекли себе си бесове…“.Иеромонах Серафим (Роуз) 14„В пряк контраст стоят по-редките халюционации, свързани с по-висшия ранг „същества“… Този контраст може да бъде илюстриран чрез опита на един човек. Той чул гласове от по-нисшия тип да спорят дълго за това как да го убият. През нощта при него дошла светлина, ярка като слънцето. Той осъзнал, че това е нещо различно. Светлината уважавала неговата свобода и била готова да се оттегли само за да не го изплаши… Когато човекът се окуражил да се приближи до това приятелско слънце, той попаднал в един свят на силни сияйни преживявания… [Изведнъж] се появила някаква много силна и величествена, подобна на Христос фигура…

Някои от пациентите имат опит с двата вида – и с по-висшите, и с по-нисшите в различно време, и се чувствали раздирани между рая и ада. Мнозинството познават само атаките на по-нисшите видове. По-висшите смятат, че имат власт над по-нисшите и наистина понякога я проявяват, но не в такава степен, че да успокоят съзнанието на пациентите… По-висшите „същества“ се проявяват като удивително надарени, чувствителни, мъдри и религиозни[13].“

Всеки, който е чел житията на православни светци и друга духовна литература, знае, че всички тези духове – както „добрите“, така и „злите“, „по-нисшите“ и „по-висшите“ – са демони и че различаването между наистина добрите духове (ангелите) и тези зли духове не може да бъде направено въз основата на човешките чувства или впечатления. Широко разпространената в „харизматичните“ кръгове практика за „прогонване на духове“ не дава каквато и да било гаранция, че злите духове действително са изгонени. Прогонвания на духове се практикуват (сравнително успешно) и от първобитните шамани[14]. Те също признават, че има различни видове духове, които обаче в еднаква степен са демони независимо дали бягат привидно, когато ги прогонват, или се явяват, когато биват призовавани от шаманите.

Никой не отрича, че „харизматичното“ движение като цяло е категорично ориентирано срещу съвременния окултизъм и сатанизъм. Но по-неуловимите зли духове се появяват като ангели на светлината (2 Коринтяни 11:14). За да не бъде измамен, човек трябва да притежава великия дар на проницателността и едновременно с това е нужно да подхожда с основателно недоверие към всички свои свръхестествени „духовни“ преживявания. Пред лицето на неуловимите врагове, водещи невидима битка срещу човешкия род, наивността и доверието, с които повечето хора, въвлечени в „харизматичното“ движение се отнасят към своите преживявания, са своеобразна покана за духовна измама. Един пастор например съветва да се медитира върху духовни пасажи и след това да се записва всяка мисъл, „спуснала се“ по време на четенето: „Това е личното послание на Светия Дух до вас“ (Christenson, с. 139). Но всеки сериозен ученик на християнската духовност знае, че, например, „Между нечистите духове има и такива, които в началото на нашия духовен живот ни тълкуват Божествените Писания. Обикновено те правят това в сърцата на тщеславните и още повече, у обучените във външните науки, та, съблазнявайки ги малко по малко, накрая да ги хвърлят в ереси и хули“ (Лествица, св. Йоан Лествичник, стъпало 26:151 – Текстът от Лествица е от българското издание, превод Ню-Йоркски митрополит Йосиф, Синодално издателство, С., 1982 ).Иеромонах Серафим (Роуз) 13За съжаление позицията на православните участници в „харизматичното възраждане“ изглежда не по-разумна, отколкото на римокатолиците или протестантите. Те очевидно не познават добре светите отци или житията на светиите и когато цитират, както рядко им се случва, някой отец, това винаги е извън контекста (вж. по-долу относно св. Серафим). „Харизматиците“ се позовават предимно на опита. Един православен свещеник пише: „Някои дръзват да наричат това преживяване ‘прелест’ – духовна гордост. Никой, който се среща с Бога по такъв начин, не може да изпадне в подобна заблуда (Logos, Apr., 1972, с. 10). Но рядко дори един истински православен християнин би бил способен да различи тънките форми на духовната заблуда (където „гордостта“ например може да възприеме формата на смирение), ако се опира само на собствените си чувства, без да се позовава на светоотеческата традиция. Може да се справи само този, който вече напълно е облякъл своята собствена мисъл и практика в светоотеческата традиция и сам е достигнал до висока степен на святост.

Как православният християнин може да се подготви, за да противостои на заблудата? Той разполага с богоозарените светоотечески писания, които заедно със Свещеното Писание са мерилото на Христовата Църква за 1900 години по отношение всеки възможен духовен или псевдодуховен опит. По-късно ще видим, че тази традиция има конкретно становище по главния въпрос, повдиган от „харизматическото“ движение: относно възможността за ново и повсеместно „изливане на Светия Дух“ в последните дни. Но дори преди да се консултира с отците по съответните въпроси, православният християнин е предпазен от заблудата от самото знание, че такава заблуда не само съществува, но и е навсякъде, включително и в самия него (като състояние на естеството след грехопадението – бел. пр.). Епископ Игнатий пише: „Всички ние сме в заблуда. Съзнанието за това е най-голямата защита от заблудата, а най-голямата заблуда е да се смяташ за незаблудим.“ Той цитира св. Григорий Синаит, който предупреждава: „Не е лесно достигането на истината и очистването от всичко, противно на благодатта. За дявола е свойствено да представя заблудата, особено за начинаещите като истина, представяйки за духовно това, което е зло.“ И „Бог не се гневи на този, който, като се пази от заблудата и се наблюдава внимателно, не приеме дори нещо, пратено от Бога… Напротив, Бог го хвали заради здравия разум.“

И така напълно неподготвен за духовната борба, без съзнание за съществуването на духовна заблуда от особено фин вид (за разлика от явните форми на окултизъм), римокатоликът или протестантът, или неграмотният православен християнин отива на молитвено събрание, за да бъде „кръстен (или изпълнен) със Светия Дух“. Атмосферата на събранието е крайно непринудена, съзнателно „отворена“ за активността на някакъв „дух“. Ето как римокатолици (които твърдят, че са по-внимателни от протестантите) описват някои от своите петдесетнически събрания: „Изглеждаше, че няма никакви бариери, никакви задръжки… те седяха на пода със скръстени нозе, жени в панталони. Монах в бяло расо. Пушеха цигари. Пиеха кафе. Молеха се свободно… Аз осъзнах, че тези хора си прекарват приятно с молитвата! И това те наричат пребиваване на Светия Дух сред тях?“ А едно друго римокатолическо петдесетническо събрание, „като изключим факта, че никой не пиеше, приличаше по всичко на коктейл-парти“ (Ranaghan, pp. 209, 157). На интерденоминационните „харизматически“ събрания атмосферата е дотолкова неформална, че никой не се изненадва, когато „духът“ вдъхнови някоя възрастна жена по време на всеобщите ридания да стане и да „изтанцува една малка джига“ (Sherrill, page 118). За здравомислещия православен християнин главното, което прави впечатление в подобна атмосфера, е пълната липса на присъщото за православното богослужение благочестие и преклонение, раждащо се от страха Божи. И това първо впечатление е толкова по-поразително, когато се потвърди и от наблюденията на наистина странните ефекти, които петдесетният „дух“ провокира, слизайки в подобна атмосфера. Сега ще изследваме някои от тези ефекти, поставяйки ги пред съда на свeтите отци на Христовата Църква.

Б. Физически съпровод на „харизматичния“ опит

Една от най-разпространените реакции на преживяването в „кръщението със Светия Дух“ е смехът. Един римокатолик свидетелства: „Аз бях толкова радостен, че единственото, което можех да правя, бе да се смея легнал на пода“ (Ranaghan, page 28). Друг римокатолик: „Усещането за Божието присъствие и любов бе толкова силно, че седях в църквата половин час просто смеейки се от радост заради Божията любов“ (Ranaghan, page 64). Един протестант свидетелства, за своето „кръщение“ следното: „Започнах да се смея… исках само да се смея и се смеех така, както правите и вие, когато ви е толкова хубаво, че не можете да говорите за това. Държах се за бузите и се превивах от смях“ (Sherrill, с. 113). Друг протестант: „Новият език, с който бях дарен се смеси с вълни от веселие в което всеки страх, който изпитвах, просто изчезна. Това бе език на смях“ (Sherrill, с. 115). Един православен свещеник, отец Евсевий Стефану, пише: „Не можех да скрия широката усмивка на лицето си, която във всеки момент можеше да прерастне в смях – смях на Светия Дух, пробудил в мен животворящото чувство за свобода (Logos, Apr., 1972, с. 4).Иеромонах Серафим (Роуз) 12За тази наистина странна реакция на „духовното“ преживяване могат да бъдат посочени твърде много примери. В стремежа си да я обяснят някои „харизматични“ апологети са създали дори цяла философия на „духовната радост“ и „шегите на Бога“. Но тази философия съвсем не е християнска. В цялата история на християнската мисъл и опит никой не е чувал за понятие като „смях на Св. Дух“. Тук може би по-ясно, отколкото където и да било, „харизматичното възраждане“ разкрива своята напълно нехристиянска религиозна ориентация. Това преживяване е напълно светско и езическо, и там, където то не може да бъде обяснено с термините на емоционалната истерия (според отец Евсевий, смехът „успокоява“ и „освобождава“ от „интензивното усещане за стеснителност, обърканост“ и „емоционална опусто- шеност“), то може да бъде само следствие от известна степен на „обладаност“ от едно или повече езически божества, които Православната църква нарича демони. Да вземем за сравнение преживяването на „посвещение“ от един езически ескимоски шаман: „Като виждах, че нищо не се получава, аз започнах да плача. Чувствах се нещастен, без да зная защо. Тогава без никаква причина всичко се промени внезапно. Почувствах една голяма, необяснима радост, една радост толкова силна, че не можех да се сдържа, и от гърлото ми излизаше песен, силна песен, в която имаше място само за една дума: радост, радост! Трябваше да ползвам цялата сила на гласа си и тогава в средата на този тайнствен и завладяващ възторг аз станах шаман… Аз вече виждах и чувах по коренно различен начин. Бях достигнал своето озарение… И не само можех да виждам през мрака на живота, но и от мен струеше ярка светлина… И всички духове на земята и небето, и морето дойдоха при мен и станаха мои духове-помощници“ (Lewis, Ecstatic Religion, с. 37).

Не е чудно, че неподготвени „християни“, съзнателно предоставили себе си отворени за подобно езическо преживяване, все още продължават да го тълкуват като „християнско“ и докато психологически те все още са християни, духовно те вече са влезли в реалността на напълно нехристиянските отношения и практики. Каква е присъдата на православната аскетитчиска традиция относно неща като „смехът на Светия Дух“? Светите Варсануфий и Иоан, отшелници от VI век, дават недвусмисления православен отговор на този въпрос, зададен им от един монах (отговор 451): „В страха Божи няма място за смях. В Писанието е казано за неразумните кога глупав се смее, издига гласа си (Сирах 21:23); а думата на неразумния е винаги неясна и лишена от благодат.“ Св. Ефрем Сирин също ясно учи: „Смехът и своеволието са началото на развращението в монаха. Когато го забележиш в себе си, знай, че си достигнал дълбините на злото. Не преставай да молиш Бога, за да те избави от тази смърт… Смехът лишава човека от блаженствата, обещани на плачещите (Матей 5:4) и разрушава постигнатото. Смехът се противи на Светия Дух, не носи никаква полза на душата, безчести тялото. Смехът прогонва нашите добродетели, изтрива спомена за смъртта и мисълта за мъките“ (Добротолюбие, М., 1913, том 2, с. 448). Не е ли очевидно колко встрани може да отиде незнанието на основите на християнството?Иеромонах Серафим (Роуз) 11Освен това също толкова често, както и смехът, в резултат на харизматично „кръщение“ се появяват и сълзи – психологически родствената на смеха реакция. Това се случва на отделни участници, а твърде често и на цели групи изведнъж (в тези случаи се отличава от преживяването на „кръщение“) и без видима причина, заразява всички присъстващи (вж. Sherrill, pp. 109, 117). „Харизматичните“ автори не смятат, че причина за тези резултати от протестантското възраждане е „осъзнаването на греховете“. Те не дават никакви обяснения. Такива, изглежда, не могат и да се дадат, освен ако не се приеме, че това е просто реакция на влиянието, което оказва „харизматичната“ атмосфера. Православните отци, както отбелязва епископ Игнатий, учат, че сълзите често съпровождат втората форма на духовна залуда. Като говори за многото различни причини на сълзите, едните добри, а другите не, св. Йоан Лествичник преудпреждава: „Не вярвай на твоите сълзи преди пълното си очистване от страстите“ (Стъпало 7:35), а за един вид сълзи определено казва: „Сълзите без мисъл са свойствени на безсловесното естество, а не на разумното“ (7:17).

Често заедно със смеха и сълзите се наблюдават много други психически реакции на „кръщението на Светия Дух“, като например топлина, различни форми на треперене, гърчове и падане на пода. Всички приведени по-долу примери, следва да се подчертае, се отнасят към обикновените протестанти и римокатолици, а не към крайните петдесетници, чиито преживявания са много по-ефектни и несдържани.

„В момента, в който положиха ръце върху мен, имах чувството, че гърдите ми се опитват да влязат в главата. Устните ми започнаха да треперят, а умът ми да пулсира. Тогава започнах да се хиля“ (Ranaghan, page 67). В друг случай участникът „следял това, което става, без емоции, но чувствал силна топлина в тялото и облекчение“ (Ranaghan, page 91), а ето свидетелствата и на други: „В момента, в който паднах на колене, започнах да треперя… Внезапно бях изпълнен от Светия Дух и разбрах: „Бог съществува.“ Започнах едновременно да се смея и да плача. Следващото нещо, което осъзнах, бе, че съм паднал пред олтара, изпълнен с мира Христов“ (Ranaghan, page 34); „Докато бях коленичил и тихо благодарях на Бога, Д. лежеше проснат на пода. Изведнъж той започна да се издига, като от някаква невидима сила… С прозрение, вдъхновено от Бога, разбрах, че Д. беше движен осезателно от Светия Дух“ (Ranaghan, page 29); „Ръцете ми (обикновено студени заради слабото ми кръвообращение) станаха топли и влажни. Обхвана ме топлина.“ (Ranaghan, page 30); „Аз знаех, че Бог работи в мен. Усещах едно осезателно парене в ръцете и в един миг бях облят в гореща пот“ (Ranaghan, page 102). Един член на „Иисусовото движение“ казва: „Чувствах, че нещо избликва в мен и внезапно започнах да говоря на езици“ (Ortega, page 49). Според един „харизматичен“ апологет подобни типични за „кръщението със Светия Дух“ преживявания „често се съпровождат от субективни преживявания, които дават на участника едно чудесно ново чувство за близост с Господа. Това понякога изисква израз на поклонение и почитание, който излиза от рамките на етиката на нашето западно общество! В такова време някои биват обхванати от силен гърч, издигат ръце към Господа, крещят, или падат на пода“ (Lillie, page 17).Иеромонах Серафим (Роуз) 10Човек не знае на какво да се чуди повече: на пълната несъвместимост на тези истерични чувства с каквато и да била духовност или на невероятното лекомислие, което кара тези заблудени хора да приписват своите конвулсии на „Светия Дух“, „божественото вдъхновение“, „мира Христов“. На това са способни хора, които не само че са напълно неопитни и без водачество в духовната и религиозна сфера, но са и абсолютно неграмотни. Цялата история на православното християнство не познава подобни, провокирани от Светия Дух, екстатични преживявания. Само с глупост, можем да си обясним, опитите на някои „харизматични“ апологети да сравняват тези масови детински и истрични преживявания с божествините откровения, като тези към св. апостол Павел по пътя към Дамаск или към св. апостол и евангелист Иоан Богослов на остров Патмос. Тези светци падали ничком пред истинския Бог (без гърчове и със сигурност без смях), докато псевдохристияните просто реагират на присъствието на един влизащ дух, и служат на себе си. Старецът Макарий Оптински, пише на едно лице в подобно състояние: „Като мислите, че намирате Божията любов в тези утешителни чувства, вие търсите не Бога, а себе си, тоест своето собствено утешение. В същото време, като избягвате пътя на скърбите, вие осъзнавате, че сте останали без духовно утешение[15].“ Ако тези „харизматични преживявания са религиозни преживявания изобщо, то те са езически религиозни преживявания. В действителност те съвпадат точно с преживяването на духовно обладаване по време на медиумична инициация, когато „една вътрешна сила, избликва като фонтан, и се опитва да установи контрол“ (Koch, Occult Bondage, с. 44). Разбира се, не всички „кръщения на Светия Дух“ са така екстатични като някои от приведените примери (както съществуват и такива, които са по-екстатични), но въпреки това те остават в съгласие с практиката в спиритизма: „Когато духовете намерят медиум, който е настроен приятелски и е предразположен към подчинение и пасивност, те влизат спокойно, като в свой дом; напротив, когато медиумът е по-малко предразположен и оказва някаква съпротива или съзнанието му е недостатъчно пасивно, духът влиза с по-голямо или по-малко усилие и това често се изразява в гримасите на лицето и в конвулсиите на крайниците му“ (Blackmore, Spiritism, с. 97).

Това усещане на „духовно обладаване“ обаче не бива да бъде обърквано с демоничното обсебване, което е състояние, когато един нечист дух намира постоянно убежище в някого и се проявява в психически и физически разстройства, за което няма да открием информация в „харизматичните“ извори. Медиумичното „обладаване“ е временно и частично. Медиумът се съгласява да бъде използван за една определена функция от влезлия дух. Но самите „харизматични“ текстове показат напълно ясно, че в тези преживявания присъства – когато те са истински, а не просто продукт на внушение – не просто някаква медиумична способност, а действително присъствие на дух. Изглежда, че тези хора са коректни, когато се наричат „изпълнени с духа“ – но това със сигурност не е Светия Дух.Иеромонах Серафим (Роуз) 9Епископ Игнатий дава няколко примера на подобни физически явления, съпровождащи духовната прелест. Той споменава за един монах, който треперел и издавал странни звуци, като смятал това си състояние за „плод на молитвата“; друг монах, когото епископът срещнал, чувствал такава горещина в своето тяло, следствие от екстатичния му метод на молитва, че не се нуждаел от топло облекло през зимата. Тази топлина можела дори да се почувства от околните. Като основен принцип, както пише епископ Игнатий, вторият вид на духовна измама е съпроводен от „страстна разгорещеност на кръвта“. „Поведението на латинските аскети, обхванати от прелест, винаги било екстатично, поради тяхната извънредна, веществена, страстна разгорещеност.“ В такова състояние изпадали и латински „светци“ като Франциск Асизки и Игнатий Лойола. Тази веществена топлина на кръвта, белег за духовната измама, трябва да бъде различавана от духов¬ната топлина, чувствана от подвижници като св. Серафим Саровски, които наистина имали Светия Дух. Светият Дух не се придобива чрез екстатичните „харизматични“ опити, а чрез дълъг и труден път на аскеза, „пътят на скърбите“, за който говори старецът Макарий, в лоното на Църквата Христова.

В.“Духовни дарове“, съпровождащи „харизматичния“ опит

Основният аргумент на последователите на „харизматичното възраждане“ е, че са придобили „духовни“ дарове. Един от първите такива „дарове“, който става забележим в тези „кръстени със Светия Дух“ е новата „духовна“ сила и смелост. Тя е резултат от определени преживявания, в чиято реалност никой не може да се съмнява, но безспорно човек може да се усъмни в интерпретацията им. Ето някои типични примери: „Аз нямам нужда да вярвам в Петдесетница, защото я видях“ (Ranaghan, page 40). „Започнах да чувствам, че зная точно какво да кажа на другите и какво те трябва да чуят… открих, че Свeтия Дух ми дава реална сила да кажа това и то имаше ефект“ (Ranaghan, page 64). „Аз бях така уверен, че Духът ще спази думата си и се молих, без да казвам „ако“. Молех се, като казвах ще бъде и трябва да бъде и изобщо говорех в повелително наклонение“ (Ranaghan, page 67). Ето един пример и от православен: „Ние се молим за мъдрост и в същия момент ставаме мъдри в Господа. Ние се молим за любов и ни изпълва истинна любов към всички хора. Ние се молим за изцерение и здравето се възстановява. Ние се молим за чудеса и виждаме как чудесата се случват. Ние се молим за песни и ги получаваме. Ние се молим на езици знайни и на езици незнайни“ (Logos, Apr., 1972, с. 13).

Тук отново виждаме стремежа посредством „харизматичния“ опит мигновено да бъде получено едно качество, което се придобива и изпитва през дълги години на аскетичен труд и усъвършенстване във вярата. Вярно е, разбира се, че апостолите и мъчениците са получавали велико дръзновение по благодатта Божия, но е нелепо когато „християнин харизматик“ дори без да има представа за това какво е Божията благодат, иска да се сравнява с великите светци. Основа на на духовна прелест „харизматичната“ смелост не е нищо друго освен трескаво, „възрожденческо“ подражание на истинската християнска смелост и служи само като отличителен белег на „харизматичната“ заблуда. Епископ Игнатий пише, че определена „самоувереност и дръзновение обикновено се забелязват у хора, които се намират в състояние на себезаблуда, като предполагат, че са свети и духовно израснали“. „В изпадналите в тази прелест се проявява извънредна надменност: те се опияняват от себе си, от своето състояние на самоизмама, смятайки го за благодатно. Те са пропити, пре¬изпълнени с високомерие и гордост, макар да изглеждат смирени за мнозина, които съдят по външния вид, а не по плодовете“.Иеромонах Серафим (Роуз) 7След говоренето на езици най-разпространеният „свръхестествен“ дар на „кръстените в Духа“ е директното получаване на „послание от Бога“ под формата на „пророчество“ и „тълкуване“. Едно момиче-римокатоличка разказва следното за своите приятели „харизматици“: „Някои от тях говореха на езици в мое присъствие и отчасти можех да тълкувам казваното. Съобщенията винаги носеха велико утешение и радост от Господа“ (Ranaghan, page 32). Едно от тълкуванията изглежда така: „Той говореше думи от Бога, послание за утешение“ (Ranaghan, page 181). Дързостта на тези послания е очевидна. На друго събрание „една млада жена обяви, че има „послание от Бога“ и започна да говори в първо лице единствено число (Ranaghan, page 2). Един „харизматик“ протестант пише, че в тези послания „Божието“ слово се предава директно!… Словото може изненадващо да бъде изказано от всеки присъстващ и освен това разнообразено с думи като: Така каза Господ. Обикновено (но не винаги) се говори в първо лице, например: „Аз съм с вас, за да ви благословя” (Williams, page 27).

Ето няколко специфични текста на „пророчества“ и „тълкувания“, дадени в апологетичните книги на „харизматическото“ движение:

1.“Бъди като дърво, превиващо се по Неговата воля, коренящо се в Неговата сила, израстващо към Неговата любов и топлина“ (Ford, page 35).

2.Както Светия Дух слязъл над Мария и Иисус се оформил в нея, така Светия Дух ще дойде над теб и Иисус в теб“ – това послание било дадено на езици от римокатолик и „изтълкувано“ от протестант (Ford, page 35).

3.“Стъпките на този, Който е преминал по улиците на Иерусалим са пред теб. Неговият поглед изцерява тези, които пристъпват близо, но носи смърт за тези, които Го отбягват“ – това било специално предназначено за един от членовете на молитвена група“ (Ford, page 35).

4.“Аз ти протягам своята ръка. Ти трябва само да я вземеш и Аз ще те водя“ – това послание било дадено няколко минути по-рано на един римокатолически свещеник, който стоял отделно в друга стая. Той го записал и влязъл в молитвената стая точно в момента, когато присъстващите произнасяли същото послание (Ranaghan, page 54).

5.“Не се вълнувай, аз съм доволен от позицията, която си заел. Това е трудно за теб, но ще донесе много благодат другиму“ – това донесло окончателно поощрение на човек, който неотдавна взел трудно решение“ (Sherrill, page 88).

6.“Съпругата ми влезе и започна да свири на орган. Внезапно Божият Дух слезе над нея и тя започна да говори на езици и да пророчества: „Сине мой, аз съм стеб. Понеже ми беше верен в малките неща, аз ще те използвам по по-велик начин. Аз те водя за ръка. Аз те ръководя, не се страхувай. Ти си в центъра на Моята воля. Не гледай нито вляво, нито вдясно, но продължавай напред“ – това „пророчество“ било „съпроводено“ с „видение“ и се превърнало в пряк повод за организирането на крупното и влиятелно обединение на петдесетниците от „Международното братство на бизнесмените от Пълния Завет“ (Logos Journal, sept, oct. 1971, c. 14).

Можем да се доверим напълно на свидетелствата, че в тези съобщения има нещо свръхестествено и че не са просто „измислени“. Но използва ли Светия Дух подобни изкуствени методи, за да общува с човека? („Духовете“ по време на сеансите безусловно използват!). Защо езикът е толкова монотонен и стереотипен и понякога може да се оприличи на езика, с който говорят машините за предсказване в американските кафенета? Защо посланията са така неясни, приличат на бълнуване и звучат като крясъци в транс? Защо винаги носят „утешение“, „успокоение“ и „радост“, и в тях напълно отстъства пророческо или верово съдържание – сякаш „духът“, по-точно „духовете“, по време на сеансите особено се радват на интерконфесионалните аудитории? Кое в крайна сметка е това странно, безлично „аз“, което говори чрез „харизматиците“? И грешим ли, като отнасяме към това явление думите на истинския Божи пророк: Да не ви мамят вашите пророци, които са между вас… лъжливо ви пророкуват в Мое име; Аз не съм ги пращал, казва Господ (Иеремия 29:8-9)?

„Кръстеният в Светия Дух“ обикновено запазва способността да говори на езици в молитвите си насаме и изобщо е сигурен, че „Бог“ е винаги с него. Също така дори извън атмосферата на молитвените събрания той често получава свои лични „откровения“, чува гласове или физически осезава нечие „присъствие“. Ето как „пророкът“ на „харизматичното възраждане“ описва едно от своите преживявания: „Един глас, който бе силен и ясен, ме пробуди от дълбок и спокоен сън… като отчетливо ми казва: ‘Бог няма внуци’… След това ми се стори, че в стаята ми има някой и това присъствие ме караше да се чувствам добре. Внезапно разбрах, че това е Светия Дух и че Той ми говори“ (Du Plessis, с. 61).Иеромонах Серафим (Роуз) 5Какво обяснение може да се даде на подобно преживяване? Епископ Игнатий пише: „Обладаният от такъв вид духовна прелест има мнение за себе си (втората форма на прелест се нарича „мнение“), че в него изобилстват даровете на Светия Дух. Това мнение се подхранва от лъжливи представи и лъжливи чувства и като такова то изцяло принадлежи към царството на бащата на лъжата – дявола. Този, който по време на молитва се стреми да открие сърцето си за усещанията на новия човек, но все още не е готов за това, заменя тези усещания със собствените си изобретения, със сурогати, към които падналите духове не закъсняват да присъединят своите действия. Смятайки погрешните си представи, както и внушенията на демоните за истинни и благодатни, той получава и съответните на усещанията мнения“.

Точно такъв процес наблюдавали и изследователите на спиритизма. За този, който сериозно се занимава със спиритизъм (не само за медиумите), настъпва момент, когато цялата лъжлива духовност, която възпитава пасивност на духа и откритост спрямо действията на „духовете“, проявяваща се даже в такива на вид невинни развлечения като използването на дъската с азбука и цифри (Oulja-board), преминава в обладаване от един нахлул в него дух, след което „свръхестествените“ способности започват да се проявяват[16]. В „харизматичното възраждане“, моментът на качествен преход се нарича „кръщение със Светия Дух“, което, ако не е имитация, съвпада с прехода от самоизмама към бесовска прелест. От този момент „харизматикът“-жертва е твърдо убеден, че „Духът“ ще отговори на неговите „религиозни чувства“ и че го очаква „живот на чудеса“.

Г. Новото „изливане на Светия Дух“

По правило последователите на „харизматичното възраждане“ имат чувството, че са (както те постоянно повтарят) „изпълнени духом“. Ето техните свидетелства: „Аз се почувствах свободен, чиста и нова личност, изпълнен докрай със Светия Дух“ (Ranaghan, с. 98). „След кръщението ми с Духа, добих по-ясна представа за живота в Духа. Това е живот, състоящ се от чудеса… да бъдеш изпълван повече и повече с животворящата любов на Духа Божи“ (Ranaghan, с. 65). Те неизменно характеризират своето „духовно“ състояние с едни и същи думи; един римокатолически свещеник пише: „независимо от страничните ефекти, почти всички, без изключение, които са били докоснати от Духа, получават мир и радост“ (Ranaghan, page 185). Една интерденоминационна „харизматична“ група заявява, че целта на нейните членове е да „проявяват и разпространяват любовта, радостта и мира на Иисус Христос навсякъде, където се намират“ (Inter-Church Renewal). В това „духовно“ състояние (в което твърде рядко се споменава за покаяние и спасение) някои достигат до големи висоти. Ето какво казва например един римокатолик: „Дарът на „Духа“ се усилваше в мен за дълги периоди (до няколко часа), в които бях близо до екстаза и можех да се закълна, съм в предверието на Царството Небесно“ (Ranaghan, с. 103). В обръщение са и впечатляващи истории за освобождаване от наркотична зависимост и тем подобни. Гръцкият свещеник Евсевий Стефану характеризира тази „духовност“, цитирайки един римокатолически свещеник, който твърди, че „харизматичното“ движение поражда „ново усещане за Божието присъствие, ново разбиране за Христа, по-силно желание за молитва, възможност за славене на Бога, ново желание за четене на Писанието. Писанието оживява като слово Божие, и човек усеща нов стремеж да предаде на другите знание за Христа, ново съчувствие към другите и усещане за техните нужди, ново чувство на мир и радост…“ И отец Евсевий привежда най-главния аргумент в полза на движението: „Дървото се познава по плодовете му… присъствието на дявола ли демонстрират тези плодове или на освещаващия Христов Дух? Нито един православен със здрав разум, който е видял плодовете на Духа с очите си, не може да даде грешен отговор на този въпрос“ (Logos, Jan., 1972, с. 13).Иеромонах Серафим (Роуз) 4Няма причина да се съмняваме във всички тези свидетелства. Наистина има много други противоположни свидетелства – ние приведохме няколко примера – които твърдят категорично, че „духът“ на „харизматичното възраждане“ е нещо тъмно и зловещо. Въпреки това не бива да се съмняваме, че много привърженици на „харизматическото възраждане“ действително смятат, че в него има нещо „християнско“ и „духовно“. Докато тези хора са извън Православната църква, ние можем да оставим техните мнения без коментар. Но когато един православен свещеник ни казва, че тези сектантски „феномени“ се пораждат от Светия Дух и дори ни увещава: „Не стойте настрана. Отворете сърцата си за съдействието на Светия Дух и станете частица от растящото харизматично възраждане“ (пак там) – тогава ние имаме правото и задължението да изследваме по-внимателно приведените доводи и да съдим за тях не по нормите на мъглявото хуманистично „християнство“, доминиращо на Запад и готово да нарече „християнин“ всеки, който просто се „чувства“ такъв, но по напълно различните норми на православното християнство. Според тези норми в по-горе приведения списък „духовни плодове“, няма нито един пункт, който да не присъствал в сектантските и еретически движения от миналото. Всички те са предизвикани от дявола, който се явява като „светъл ангел“, с целта да отклони хората от Христовата Църква в някакъв друг вид „християнство“. Ако „духът“ на „харизматичното възраждане“ не е Светия Дух, тогава тези „духовни плодове“ също не са от Бога.

Съгласно епископ Игнатий прелестта, известна като мнение „бива задоволявана с измислянето на фалшиви „благодатни“ усещания и състояния, от които се поражда една измамна и неправилна представа за целия духовен подвиг… Постоянно се установява едно псевдодуховно състояние на интимно приятелство с Иисус, вътрешни разговори с Него, мистически откро¬вения, гласове, наслаждения… От това действие кръвта добива едно греховно, измамно движение, което се приема като благодатно-дадено наслаждение… То се скрива под маската на смирението, благочестието, мъдростта.“ За разлика от по-силните форми на духовна заблуда мнението, „въвеждайки духа в ужасна грешка, не го води до делириум“. Така това състояние може дълго време да остане скрито и да продължи много години и дори цял живот. Човек, който е изпаднал в това топло, удобно, трескаво състояние на прелест, фактически извършва духовно самоубийство, оставайки сляп за своето истинско духовно състояние. Епископ Игнатий пише: „Като мисли за себе си … че е изпълнен с благодат, той никога няма да получи благодат… Този, който си приписва благодатни дарове пречи чрез своето ‘мнение’ на божествената благодат да влезе в него и отваря широко вратите за заразата на греха и демоните.“ Защото казваш: богат съм, разбогатях и от нищо не се нуждая, а не знаеш, че ти си злочест и клет, сиромах, сляп и гол (Откровение 3:17).Иеромонах Серафим (Роуз) 3Тези, които са заразени с „харизматичната“ измама са не само „изпълнени с духа;“ те също говорят за началото на „нова епоха“ на „изливане на Светия Дух“, вярвайки, както прави отец Евсевий Стефану, че „светът се намира на прага на голямо духовно пробуждане“ (Logos, Feb., 1972, page 18). Затова те постоянно повтарят думите на пророк Иоил – Ще излея от Моя Дух върху всяка плът (Иоил 2:28). Православният християнин знае, че това пророчество се отнася изобщо към последното време, което започва с идването на нашия Господ и по-точно към деня Петдесетница (Деяния апостолски 2) и към всеки православен светец, който наистина притежава в изобилие даровете на Светия Дух – такива като св. Йоан Кронщадски и св. Нектарий от Пентаполис, които са извършили хиляди чудеса, дори и през нашия покварен XX век. Но според днешните „харизматици“, даровете на чудотворството са за всеки; почти всеки желаещ може да се научи да говори на езеци, а съществуват и наръчници, обясняващи как да се постигне това.

Но какво ни учат светите отци на Православната църква? Според епископ Игнатий, даровете на Светия Дух „присъстват само в право¬славните християни, които са достигнали християнското съвършенство, очистили се и подготвили се с покаяние“. Те „се дават на Божиите светци само по воля Божия и чрез Негово действие, а не по волята на човека и не благодарение на нечия собствена сила. Те се дават неочаквано, крайно рядко, в случаи на крайна нужда, по чудесния Божи промисъл, а не просто по случайност“ (св. Исаак Сирин). „Трябва да се отбележи, че в настояще време, духовните дарове се дават с голяма умереност, съответно на оскъдняването, обхванало цялото християнство като цяло. Тези дарове служат изцяло на нуждата от спасение. Напротив, „мнението“ щедро изсипва своите дарове в безгранично изобилие и с голяма скорост”.

С други думи, „духът“, който внезапно изсипва своите „дарове“ над това прелюбодейно поколение – което, покварено и заблуждавано векове от лъжливи вярвания и псевдоблагочестие, иска само „личби“ – не е Светия Дух Божи. Тези хора никога не са познавали Светия Дух и никога не са Му служили. Истинската духовност е толкова далеч от тях, че според всеки здравомислещ наблюдател, те само я имитират посредством своите психически и емоционални – а понякога демонични – феномени и богохулни крайности. За истинските духовни усещания, пише епископ Игнатий, „плътският човек няма никаква представа: защото представата за усещането винаги се базира на известните вече на сърцето усещания. Духовните усещания са напълно чужди за сърцето, запознато само с плътските и емоционални усещания. Такова сърце дори и не подозира за съществуването на духовни усещания.“
_________________________

*Из книгата „Православието и религията на бъдещето“ от иеромонах Серафим (Роуз). Превод от английски Мая Иванова. Издава ЕТ „Кирил Маринов“, С., 1997 година. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[11]. Вж. The Orthodox Word, 1965, no. 4, pp. 155-158.

[12]. Conference XV, 2: Owen Chadwick, Western Asceticism, Philadelphia, Westminster Press, 1958, p. 258.

[13]. Wilson Van Dusen, The Presence of Other Worlds, Harper & Row, New York, 1974, pp. 120-125.

[14]. Вж. I. Н. Lewis, Ecstatic Religion, An Anthropological Study of Spirit Possession and Shamanism, Penguin Books, Baltimore, 1971, pp. 45,88,156, etc., and illustration 9.

[15]. Старец Макарий из Оптиной, Харбин, 1940.

[16]. вж. Blackmore, Spiritism, cc. 144-175 където е разказано за римокатолически свещеник, който бил физически преследван от дъска с написани на нея азбука и цифри (движима, разбира се, от демон), когато се опитвал да спре опитите с нея.

ИЗВОРИ, ЦИТИРАНИ В ТЕКСТА НА ТАЗИ ГЛАВА
Burdick, Donald W., Tongues – To Speak or not to Speak, Moody Press, 1969.

Christenson, Larry, Speaking in Tongues, Dimension Books, Minne¬apolis, 1968.

Du Plessis, David J., The Spirit Bade Me Go, Logos International, Plainfield, New Jersy, 1970.

Ford, J. Massingberd, The Pentecostal Experience, Paulist Press, N.Y. 1970.

Gelpi, Donald L., S.J., Pentecostalism, A Theological Viewpoint, Paulist Press, N.Y. 1971.

Herper, Michael, Life in the Holy Spirit, Logos Books, Plainfield, N.J. 1966

Koch, D.G., The Strife of Tongues. Kregel Publications, Grand Rap¬ids, 1969.

Lillie, D.G., Tongues under Fire, Fountain Trust, London, 1966. Ortega, Ruben, compiler, The Jesus People Speak Out, David C. Cook Publishing Co., Elgin, III.,1972.

Ranagan, Kevin and Dorothy, Catolic Pentecostals, Paulist Press, 1969.

Sherrill, John L. They Speak with Other Tongues, Spire Books, Old Tappan, N.J., 1965.

Williams, J. Rodman, The Era of the Spirit, Logos International, 1971.

Изображения – авторът, иеромонах Серафим (Роуз) и негови книги. Източникhttp://www.yandex.ru

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4vz

Advertisements

About Dragan Bachev

59 years old, born in Bulgaria. Works in the University of Sofia, Bulgaria, the Faculty of Theology.
Публикувано на Православие и тагнато, , , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s