„ХАРИЗМАТИЧНОТО ВЪЗРАЖДАНЕ“ КАТО ЛИЧБА НА ВРЕМЕНАТА*

Иеромонах Серафим (Роуз)

Иеромонах Серафим (Роуз) 8Коста Деир взе микрофона и ни разказа как неговото сърце било разтревожено заради Γръцката православна църква. Той помоли свещеника в епископалната църква, отец Дрискол, да се помоли Светия Дух да обхване и тази църква така, както е обхванал Римокатолическата. Докато отец Дрискол се молеше, Коста Деир плачеше на микрофона. След молитвата имаше дълго послание на езици и също толкова дълго тълкуване на казаното, според което молитвите са чути и Свeтия Дух ще избликне и ще съживи Γръцката православна църква… Около мен хората толкова много ридаеха и викаха, че емоционално не издържах и избягах навън далеч от всичко това… Но ето че се чух да казвам: „Някой ден, когато ще четем как Духът се е излял в Γръцката православна църква, нека си спомним, че в момента, когато това започна, ние бяхме тук[1]”.

Шест месеца след описаното по-горе събитие, състояло се по време на една интерденоминационна „харизматична“ среща в Сиатъл, православни християни наистина започнали да научават, че „харизматичният дух“ се е излял в Гръцката православна църква. От януари 1972 година издаваното от отец Евсевий Стефану списание Логос започва да информира за изявите на това движение, началото на което било положено по-рано в няколко гръцки и сирийски енории в Америка. Сега то се разпростанява и в други енории с активното съдействие на отец Евсевий. След като читателят се запознае в следващите страници с описанието на този „дух“ от думите на неговите водещи представители, няма да е трудно да повярва, че „духът“ в действителност се появява в православния свят благодарение на точно такива настоятелни моления на „интерденоминационните християни“. Ето защо, ако от подобно описание може да се направи някакво заключение, то със сигурност трябва да бъде, че ефектното „харизматично възраждане“ в наши дни не е просто феномен на хиперемоционалност и протестантско възрожденчество – въпреки че тези елементи също присъстват силно, – но е всъщност действие на един „дух“, който може да бъде призован и който върши „чудеса“. Въпросът, на който ще се опитаме да отговорим на тези страници, е следният: какво или кой е този дух? Като православни християни ние знаем, че не само Бог върши чудеса; дяволът също има своите собствени „чудеса“ и действително е способен да имитира почти всяко истинско чудо, извършено от Бога. Ето защо в тези страници ние ще се постараем внимателно да изпитваме духовете дали са от Бога (1 Иоан 4:1).Иеромонах Серафим (Роуз) 2Ще започнем с кратък исторически преглед, тъй като никой не може да отрече, че „харизматичното възраждане“ идва в православния свят от протестантските деноминации и римокатолицизма, които на свой ред са го приели от петдесетническите секти.

1.Петдесетническото движение през XX век

Съвременното петдесетническо движение, въпреки че има зачатъци през XIX век, датира своя произход точно в 19.00 часа на Новогодишната нощ срещу новата 1901 година. Известно време преди този момент методисткият пастор в Топика, Канзас – Чарлз Пархам, търсейки отговор за осъзнаваната слабост на своето служение, съсредоточено изучавал Новия Завет с група от учениците си. Това занимание целяло да открие каква е тайната на силата, която притежавало апостолското християнство. В крайна сметка учениците стигнали до извода, че тази тайна лежи в „говоренето на езици“, които според тях винаги съпровождали приемането на Светия Дух в Деяния на св. апостоли. С нарастващо вълнение и напрежение, Пархам и неговите ученици твърдо решили да се молят докато сами не получат „кръщение на Светия Дух“, придружено с говорене на езици. На 31 декември 1900 година те се молели от сутринта до вечерта безуспешно, докато едно младо момиче не подсказало, че в този експеримент липсва една съставна част – „възлагането на ръце“. Пархам положил ръцете си върху главата на момичето и тя незабавно започнала да говори на „непознат език“. В продължение на няколко дни имало много такива „кръщения“, включително на самия Пархам и на още дванадесет други пастори от различни деноминации, като всички те били съпроводени от говорене на езици. Скоро това явление се разпространило в Тексас, а впоследствие имало впечатляващ успех в една малка негърска църква в Лос Анджелис. Оттогава движението се разпространява по света и наброява около десет милиона последователи.

Половин век петдесетническото движение оставало сектантско и официално установените деноминации навсякъде го посрещали с враждебност. По-късно обаче говоренето на езици постепенно започнало да се появява в самите тези деноминации. Отначало това се пазело в тайна, докато през 1960 година един свещеник от Епископалната църква в района на Лос Анджелис не обявил публично, че е получил „кръщение със Светия Дух“ и че говори на езици. След известна първоначална враждебност „харизматичното възраждане“ спечелило официалното или неофициалното одобрение на всички главни деноминации и бързо се разпространило както в Америка, така и в чужбина. Дори някога непреклонната и недостъпна Римокатолическа църква в края на шейсетте години била увлечена с ентусиазъм в това движение. Римокатолическите епископи в Америка признали движението през 1969 година. По това време в него били увлечени няколко хиляди римокатолици, а днес те са стотици хиляди. Последователите на движението се събират периодично на местни и национални „харизматични“ конференции, чиито участници понякога наброяват десетки хиляди. Римокатолическите страни в Европа също с ентусиазъм стават „харизматични“, за което свидетелства проведената през лятото на 1978 година в Ирландия „харизматична“ конференция, на която присъствали хиляди ирландски свещеници. Малко преди смъртта си папа Павел VI се срещнал с делегация на „харизматици“ и заявил, че той също е петдесетник.Иеромонах Серафим (Роуз) 3Каква може да бъде причината за такъв впечатляващ успех на „християнското“ възраждане в привидно „постхристиянския“ свят? Несъмнено отговорът на този въпрос се основава на два фактора: първо – възприемчивата почва, която представляват онези милиони „християни“, чувстващи, че религията им е суха, прекалено рационална, повърхностна, лишена от плам и сила; и второ – силата на „духа“, който очевидно стои зад феномена и е способен при определени условия да поражда множество разнообразни „харизматични“ явления, включително изцеления, говорене на езици, пророчества и тълкувания. В основата на всичко това лежи един изумителен опит, който се нарича „кръщение на (в, със) Светия Дух“.

Но какво точно е този „дух“? Знаменателно е, че този въпрос се задава рядко, ако изобщо някога се обсъжда от последователите на „харизматичното възраждане“. Техният „кръщелен“ опит е толкова силен и е предшестван от такава въздействаща подготовка под формата на съсредоточена молитва и очакване, че в умовете им никога не възниква съмнение относно приемането на Светия Дух. Те са сигурни, че феноменът, който преживяват, е точно този, който е описан в Деяния на св. апостоли. Освен това самата психологическа атмосфера на движението често е толкова пристрастна и напрегната, че таенето на всякакво съмнение спрямо него се разглежда като хула срещу Светия Дух. От стотиците книги, които вече са се появили за движението, само няколко изразяват известно, макар и слабо съмнение относно духовната му стойност.

За да получим по-добра представа за отличителните характеристики на „харизматичното възраждане“, нека изследваме някои от свидетелствата и практиките на участниците в него, оценявайки ги според нормите на св. православие. Тези свидетелства освен няколко определени изключения, са взети от апологетични книги, чиито автори са благосклонни към движението или от списания, публикуващи само материали, които подкрепят позицията му. По-нататък ще употребяваме в минимална степен петдесетнически извори, като ще се ограничим главно до свидетелствата на протестантските, римокатолическите и православните участници в съвременото „харизматично възраждане“.

2.“Икуменическият“ дух на „харизматичното възраждане“

Преди да цитираме съответните свидетелства, трябва да отбележим характерния признак, лежащ в основата на движението, който рядко се споменава от харизматичните автори. Това е удивителната многобройност и разнообразност на петдесетническите секти, всяка със своите доктринални особености, а много от тях нямат никакви братски отношения с останалите. Известни са различни „Асамблеи на Бога“, „Божии църкви“, „Петдесетнически“ и „Светийски“ общности, групи на „Пълното Евангелие“ и така нататък, като повечето също се подразделят на по-малки секти. Първото, което човек би казал за „духа“, вдъхновяващ подобна анархия, е, че той със сигурност на е дух на единство и е в пълен контраст с духа на апостолската Църква от I век, връщане към която проповядва това движение. Въпреки това сред деноминациите участващи в „харизматичното възраждане“ през последното десетилетие се говори много за „единството“, което „духът“ внушава. Но какво единство е това? Истинското единство на Църквата, което православните християни от първото и от двадесетото столетие познават еднакво добре, или псевдоединството на икуменическото движение, което отрича самото съществуване на Христовата Църква?Иеромонах Серафим (Роуз) 4На този въпрос напълно недвусмислено отговаря може би водещият „пророк“ на петдесетничеството през XX век – Дейвид дю Плеси. Последните двадесет години той активно разпространява вестта за „кръщението на Светия Дух“ сред деноминациите, участващи в Световния съвет на църквите, по поръка на един „глас“, който му наредил да върши това през 1951 година. „Петдесетническото възраждане в църквите набира сила и скорост. Най-забележителното е, че това възраждане се открива в така наречените либерални общности, много по-рядко се среща в евангелските и съвсем не е засегнало протестантите-фундаменталисти. Последните са най-явните врагове на нашето славно възраждане, защото то се наблюдава в петдесетническото движение и защото именно в модернистките движения на Световния съвет ние намираме най-мощните проявления на Духа“ (Du Plessis, page 28[2]). В Римокатолическата църква „харизматичното възраждане“ също възниква именно в „либералните“ кръгове и един от неговите резултати е, че вдъхновява още повече техния икуменизъм и литургичните им експерименти („китарни меси“ и други подобни). В същото време римокатолиците-традиционалисти са настроени против това движение също както протестантите-фундаменталисти. Без съмнение ориентацията на „харизматичното възраждане“ е икуменическа. „Харизматическият“ лутерански пастор Кларенс Финсаас пише: „Мнозина са учудени, че Светия Дух може да действа също и в различните традиции на историческата Църква… независимо от това дали църковното учение се основава на калвинизма или арминианизма. Това няма значение и така се доказва, че Бог е над нашите вярвания и че нито едно вероизповедание не притежава монопол върху Него“ (Christenson, page 99). Един епископален пастор, говорейки за „харизматичното възраждане“, отбелязва, че „в икуменически план то води до забележително възсъединяване на християни от различни традиции, предимно на местно църковно ниво“ (Harper, page 17). Калифорнийското „харизматично“ периодично издание Междуцърковно обновление (Inter-Church Renewal) изобилства с примери за „единство“ като този например: „Тъмнината на вековете е разпръсната и ето че римокатолическа монахиня и протестант могат да се обичат един друг с невиждана, нова по характер любов“, което доказва, че „старите деноминационни бариери се разпадат. Повърхностните доктринални различия се отхвърлят встрани, за да могат вярващите да достигнат до единството на Светия Дух.“ Православният свещеник отец Евсевий Стефану вярва, че „това изливане на Светия Дух преодолява границите на деноминациите… Божият Дух действа… както вътре, така и извън Православната църква“ (Logos, Jan., 1972, page 12).

Тук православният християнин, който внимателно „изпитва духовете“, се оказва на позната, засята с обичайните икуменически клишета почва. Трябва да отбележим, преди всичко, че това ново „изливане на Свeтия Дух“ също както и самото икуменическо движение възникват извън Православната църква. Няколкото православни енории, които го възприемат сега явно следват една временна мода, зародила се извън границите на Христовата Църква.Иеромонах Серафим (Роуз) 5Но на какво могат да научат православните християни тези, които са извън Църквата на Христа? Разбира се (нито един съвестен православен човек няма да отрече), православните християни понякога могат да бъдат засрамени от ревността и усърдието на някои римокатолици или протестанти за ходене на църква, мисионерска дейност, обща молитва, четене на Свещеното Писание и прочее. Ревностните неправославни вярващи могат да засрамят православните, въпреки грешките в своите вярвания, когато полагат повече усилия да угодят на Бога, отколкото много православни на които е дадена цялата пълнота на апостолското християнство. Православните ще постъпят добре, ако се поучат от тях и се събудят, за да открият духовните богатства в своята собствена Църква, които пропускат да забележат заради духовната си леност или лоши навици. Всичко това се отнася към човешката страна на вярата, към човешките усилия, които се прилагат в религиозните дейности независимо от това дали вярването е правилно, или погрешно.

„Харизматичното“ движение обаче претендира за непосредствена връзка с Бога, за това, че е открило начин за приемане на Светия Дух и за изливането на Божията благодат. Но нали Господ Иисус Христос е основал именно Църквата като средство за изпращане на благодатта към хората? Трябва ли да повярваме, че съществува някакво „ново откровение“, което в наши дни ще замени Църквата, уж способно да предава благодатта извън нея? Да приемем ли, че благодатта се дава на всяка група вярващи по някакъв начин в Христа, без тези хора да знаят или да са пристъпвали към основаните от Него тайнства и без да имат връзка с апостолите и техните приемници, на които Той е заповядал да извършват тайнствата? Не: също толкова сигурно е днес, както е било и през I век, че даровете на Светия Дух не се разкриват в тези, извън Църквата. Великият православен отец на XIX век епископ Теофан Затворник пише, че дарът на Светия Дух се дава „изключително чрез тайнството Миропомазване, което е било установено от апостолите вместо ръкополагането (форма на тайнството известна ни от Деянията на св. апостоли)“. „Всички ние – които сме били кръстени и миропомазани – имаме дара на Светия Дух… макар Той да не действа във всеки от нас.“ Православната църква дава възможност да направим този дар действен и „не съществува друг начин“… „Без тайнството на Миропомазването, както по-рано без възлагането на ръце от апостолите, Светия Дух не идва и никога няма да дойде[3]„.

С други думи, ориентацията на „харизматичното възраждане“ може да се определи като форма на един нов и по-малко повърхностен – „духовен“ икуменизъм: всеки християнин се „обновява“ в своята собствена традиция и в същото време по странен начин се обединява (тъй като изпитва същото преживяване) с други също „обновени“ в техните собствени, съдържащи различни нива на ереси и неблагочестие, традиции! Този релативизъм води също до допускането на съвършено нови религиозни практики, като в случая, когато православен свещеник разрешава на мирянин да „положи ръце“ върху него пред царските двери (Logos, Apr., 1972, с. 4). И като логичен завършек на всичко това идва свръхикуменическата представа на водещия петдесетнически „пророк“, според когото мнозина петдесетници „са започнали да визуализират възможността движението да стане Църква Христова в края на времената. Но за последните десет години ситуацията напълно се е променила. Много от моите братя са уверени, че Господ Иисус Христос, главата на Църквата, ще излее Своя Дух над всяка плът и че историческите църкви ще бъдат възродени или обновени, за да бъдат накрая в това обновление обединени от Светия Дух“ (Du Plessis, page 33). Ясно е, че в „харизматичното възраждане“ няма място за тези, които вярват, че Православната църква е Църквата Христова. Не е чудно, че според признанията на някои православни петдесетници, в началото те „изпитвали съмнения в православността“ на това движение (Logos, Apr., 1972, page 9).Иеромонах Серафим (Роуз) 6Но нека сега погледнем отвъд икуменическите теории и практики на петдесетничеството към това, което наистина вдъхновява и дава сили на „харизматичното възраждане“: реалното проявление на силата на „духа“.

3.Говорене на езици“

Ако внимателно се запознаем с написаното за „харизматичното възраждане“, ще видим, че това движение твърде много напомня сектантските движения от миналото. Характерното за тях е основаването им предимно и дори изцяло на произволни части от вероучението или обреда. Единственото отличие е в това, че сега ударението се поставя на един фрагмент, който никой от сектантите в миналото не е издигал като централен: говоренето на езици.

Съгласно учението на много петдесетнически секти „кръщението на вярващите в Светия Дух се засвидетелства от първоначалния физически знак на говорене с други езици“ (Sherrill, page 79). Това не е само първият знак за встъпване в петдесетническа секта или подобна ориентация. Съгласно най-изявените им авторитети тази практика трябва да продължи, в противен случай „духът” може да бъде загубен. Дейвид Дю Плеси пише: „Практиката на молене с езици трябва да продължи и да се усилва в живота на кръстените в Духа, иначе те могат да открият, че проявленията на Духа са станали редки или съвсем са спрели“ (Du Plessis, page 89). Мнозина свидетелстват, както прави това и един протестант, че езиците „са станали съществен съпровод на молитвения живот“ (Lillie, page 50). По този въпрос в една римокатолическа книга по-предпазливо е казано, че от „даровете на Светия Дух“ езиците „често, макар и невинаги, се получават първи. За мнозина това е един праг, през който човек влиза в царството на даровете и плодовете на Светия Дух“ (Ranaghan, page 19).

Тук вече може да се забележи прекаленото изтъкване, което разбира се липсва в Новия Завет. В него говоренето на езици безспорно има второстепенно значение и служи като знак за слизането на Светия Дух в деня Петдесетница (Деяния апостолски, втора глава) и в други два случая (Деяния апостолски, десета и деветнадесета глави). След първи или може би втори век подобно явление не е документирано в нито един православен извор. Няма свидетелства такъв дар да се е проявявал дори сред великите отци от Египетската пустиня, които били толкова изпълнени с Духа Божи, че извършвали редица удивителни чудеса, включително възкресяване на мъртви. Православното отношение към истинското говорене на езици може да бъде обощено в думите на блажени Августин (Омилия по Иоан VI, 10): „В най-ранните времена Светия Дух се е изливал над онези, които вярвали и те говорели с езици, които не са изучавали, тъй като Духът влагал думите им. Това било знамение, приспособено към времето. Подходящо било свидетелството за Светия Дух да се изрази на различни езици за да покаже, че Евангелието ще се проповядва на всички народи по цялата земя. Това се е случило, за да се даде знак и после е отминало.“ И сякаш в отговор на съвременните петдесетници, които по странен начин придават на това явление особено значение, Августин продължава: „Да очакваме ли сега, че тези, над които се възложат ръце, ще говорят на езици? Или когато възложим ръце върху тези деца чакаме ли да видим дали те ще говорят с езици? И когато видим, че не говорят с езици, ще бъде ли някой от вас толкова лош по сърце, че да каже: Тези не са получили Светия Дух?“Иеромонах Серафим (Роуз) 7За да оправдаят използването на езици, съвременните петдесетници цитират преди всичко Първото послание на св. апостол Павел до Коринтяните (12-14 гл.). Но св. апостол Павел пише този пасаж именно защото „езици“ са станали извор на безредие в коринтската църква и макар, че не ги забранява, той категорично омаловажава тяхната значимост. Ето защо написаното от апостол Павел е далеч от насърчаване на каквото и да е съвременно възраждане на „дара за езици“. Напротив, той не го препоръчва, особено след като е ясно (както признават самите петдесетници), че освен Светия Дух има и други извори за говорене на езици! Като православни християни ние вече знаем, че говоренето на езици като истински дар на Светия Дух не може да се появи сред тези, които са извън Христовата Църква. Нека обаче разгледаме по-отблизо този съвременен феномен, за да разберем дали той не притежава характеристики, които биха могли да разкрият неговия произход?

Ако преувеличената от съвременните петдесетници важност на „езиците“ вече е предизвикала у нас подозрение, то запознаването с обстоятелствата, при които се проявяват „езиците“, би трябвало окончателно да ни отвори очите.

За разлика от истинските дарове на Светия Дух, които се дават свободно и спонтанно, без човешка намеса, съвременното говорене на езици може да бъде причинено напълно предсказуемо с помощта на редовно прилагана техника. Тя представлява съсредоточена групова „молитва“ в съпровод на протестантски химни, които имат силата на психологическо внушение („Той идва! Той идва!“). „Молитвата“ достига кулминационната си точка във „възлагането на ръце“ и понякога включва такива чисто физически техники като многократно повтаряне на дадена фраза (Koch, с. 24) или просто издаване на звуци с уста.

По повод говоренето на езици един човек признава, че както много други „в усилието си да започне молитвата на езици често издава с уста безсмислени срички“ (Sherrill, с. 127). Подобни усилия съвсем не се оспорват и дори биват насърчавани от петдесетниците. „Издаването на звуци с уста не е ‘говорене на езици’, но то може да бъде един честен акт на вяра, който Светият Дух ще възнагради, като даде на този човек силата да говори на друг език“ (Harper, с. 11).Друг протестантски пастор казва: „Първоначалната преграда за говоренето на езици, струва ми се, е просто осъзнаването, че ти трябва ‘да проговориш веднага’… Първите срички и думи могат да звучат странно за твоя слух. Те могат да бъдат придружени от заекване и да са неразбираеми. Може да решите, че просто си измисляте. Но когато продължите да говорите с вяра… Духът ще оформи за вас език на молитва и похвала“ (Christenson, с. 130). Един иезуитски „богослов“ разказва как прилага на практика този съвет: „След закуска почувствах почти физическо притегляне към параклиса, където сядах за молитва. Следвайки описанието на Джим за неговото собствено приемане на дара за езици, аз започнах да си казвам тихо ‘ла, ла, ла, ла’. За мое огромно учудване последва бързо движение на езика и устните, съпроводено от силно чувство за вътрешна молитва“ (Gelpi, c. 1).Иеромонах Серафим (Роуз) 10Възможно ли е някой сериозен православен християнин да обърка тези опасни психични игри с даровете на Светия Дух? Тук просто няма нищо християнско, нищо духовно. Това е сферата, по-скоро на психическите механизми, които могат да бъдат приведени в действие чрез способите на определени психологически или физически техники и „говоренето на езици“, изглежда, заема ключова роля като един вид „спусък“ в тази сфера. Във всеки случай това със сигурност няма нищо общо с духовния дар, засвидетелстван в Новия Завет. Много по-близко до харизматичното „говорене на езици“ е „говоренето“, практикувано в примитивните религии, където шаманите или знахарите използват съответна техника за изпадане в транс и след това изпращат или получават послание от „бога“ на език, който не са изучавали[4]. В следващите страници ние ще се срещнем с такива странни „харизматични“ преживявания, че сравнението с шаманизма няма да изглежда никак пресилено, особено ако вземем предвид, че примитивният шаманизъм не е нищо друго освен частен израз на един „религиозен“ феномен, който съвсем не е чужд на съвременния Запад. Този феномен, който всъщност играе знаменателна роля в живота на някои съвремени „християни“, е медиумизмът.

4.“Християнският“ медиумизъм

Немският лутерански пастор д-р Курт Кох е автор на едно прецизно и обективно изследване на „говоренето на езици“ (Борбата на езиците). След като изследвал стотици примери на този „дар“ от последните няколко години, той стигнал до заключението въз основа на Свещеното Писание, че само четири случая могат да бъдат оприличени на описания в Деянията на св. апостоли дар, но дори и за тях не бил сигурен. Православният християнин, който се опира на цялата светоотеческа традиция в Христовата Църква би бил по-строг в своята присъда. Освен няколкото възможни положителни примери обаче д-р Кох открива редица случаи на несъмнено демонично обсебване – „говоренето на езици“ всъщност е един присъщ на обладаните от зъл дух „дар“. Но ние откриваме ключа към цялото движение във финалните изводи на д-р Кох. Той заключава, че движението на „езиците“ изобщо не може да се нарече „възраждане“. В основата му е не покаянието или признаването на греха, а търсенето на сила и преживявания. Феноменът на езиците не е описаният в Деяния на св. апостоли дар, нито е (в повечето случаи) действително демонично обсебване. „Все повече и повече става ясно, че вероятно над деветдесет и пет процента от цялото движение на езиците е медиумично по характер“ (Koch, с. 35).

Какво е „медиумът“? Това е човек с известна психическа сензитивност, която му дава възможност да бъде проводник или средство за проявата на невидими сили или същества. При това, както подчертава оптинският старец Амвросий[5], там, където са замесени реално осезаеми същества, почти винаги става дума за паднали духове, а не за „духове на починали“, както си въобразяват спиритистите. Почти всички нехристиянски религии използват широко медиумични способности, като ясновидство, хипноза, „чудесно изцерение“, появяване и изчезване на предмети, както и преместване на предмети от едно място на друго и така нататък.

Трябва да се отбележи, че подобни дарове са владеели също и православни светци, но има огромна разлика между истинския християнски дар и неговата медиумична имитация. Истинският християнски дар на лечение например се дава от Бога директно в отговор на усърдна молитва и особено при молитва на човек, който е особено угоден на Бога, праведник или светец (Иаков 5:16), и също чрез докосване с вяра до предмети, осветени от Бога (осветена вода, мощи на светци и други; вж. Деяния апостолски 19:12; 2 Царства 13:21). Но медиумичното лечителство като всеки друг медиумичен дар се извършва чрез способите на определена техника и психично състояние, които могат да се развият и прилагат в употреба чрез практика и които нямат каквато и да било връзка нито със светостта, нито с дейността на Бога. Медиумичната способност може да бъде придобита по наследство или да бъде възприета при контакт с някой, който притежава този дар, или дори чрез четене на окултна литература[6].

Много медиуми твърдят, че техните сили изобщо не са свръхестествени, а са част от природата, за която се знае твърде малко. До известна степен това е истина; но също така е вярно, че сферата, от която идват тези дарове, е сфера на падналите духове. Последните не се колебаят да използват възможността, предоставена им от навлизащите в тази област хора, за да ги въвлекат в своите мрежи и дарявайки ги със своите демонични сили и прояви, да разрушат душите им. Каквото и да е обяснението на различните медиумични явления, Бог в Своето Откровение към човечеството строго забранява всякакъв контакт с тази окултна сфера: не бива да се намира у тебе… предсказвач, гадател, вражач, магьосник, омайник, ни който извиква духове, ни вълшебник, нито който пита мъртви; защото всеки, който върши това, е гнусен пред Γоспода (Второзаконие 18:10-12; вж. също Левит 20:6).Иеромонах Серафим (Роуз) 12На практика е невъзможно да се съчетае медиумизмът с истинското християнство. Желанието за медиумично преживяване е несъвместимо с основния християнския стремеж за спасение на душата. Разбира се, не може да се каже, че няма „християни“, въвлечени в медиумизма, често несъзнателно (както ще видим), но можем да кажем, че те не са истински християни, че тяхното християнство е само едно „ново християнство“, такова, за каквото говори Николай Бердяев и което ще бъде дискутирано отново по-долу. Дори от своята протестантска изходна позиция д-р Кох прави една сериозна забележка, като отбелязва:“Религиозният живот на човека не се накърнява от окултизма или спиритизма. Спиритизмът до голяма степен е ‘религиозно’ движение. Дяволът не отнема нашата ‘религиозност’… [Но] има огромна разлика между това да бъдеш религиозен и да бъдеш роден отново чрез Духа Божи. За съжаление в нашите християнски деноминации има повече ‘религиозни’ хора, отколкото истински християни[7]„.

Най-добре познатата форма на медиумизъм в съвременния Запад е спиритическият сеанс, където контакт се осъществява с определени сили, предизвикващи видими резултати, като почуквания, гласове, автоматично писане или говорене на непознати езици, преместване на обекти и появяване на ръце и „човешки“ фигури, които понякога могат да бъдат фотографирани. Тези резултати се предизвикват с помощта на определени положения на тялото и техники от страна на присъстващите. Ще се спрем на тях, цитирайки един от стандартните наръчници по въпроса[8].

1.Пасивност:“Активността на духа е зависима от степента на пасивност или покорство, които той намира в екстрасенса или медиума“. „Медиумизмът… посредством усърдни занимания може да бъде овладян от всеки, който съзнателно предостави тялото си, своята свободна воля, своите сетивни и интелектуални способности на един проникващ в него и ръководещ го дух“.

2.Солидарност във вярата: Всички присъстващи трябва „мислено да симпатизират на медиума, за да го поддържат“. Спиритичните явления се улесняват при определено съчувствие, което следва от хармонията на идеите, възгледите и чувствата, съществуващи между участниците и медиума. Когато в членовете на ‘кръга’ липсват симпатия, хармония и пасивността на волята, сеансът излиза несполучлив. Също така „голямо значение има броят на участниците. Ако са повече, резултатът се постига по-трудно, защото те забавят или пречат на толкова необходимата за успеха хармония“.

3.Магнетичен кръг: Всички присъстващи „се хващат за ръце, образувайки по този начин така наречения магнетичен кръг. Чрез тази затворена верига всеки участник влива своята част от енергията, която сумарно се получава от медиума“. „Магнетичният кръг“ обаче е необходим само на по-слабо развитите медиуми. Госпожа Блаватска, основателката на съвременната „теософия“, която сама е била медиум, се присмивала на недодяланите техники на спиритизма след срещите си с много по-силни медиуми на Изток (в тази категория влиза и факирът, описан в трета глава).

4.Атмосфера: „Необходимата спиритическа атмосфера се създава чрез прилагането на изкуствени методи, като пеене на химни, слушане на тиха музика и дори, молитва.“Иеромонах Серафим (Роуз) 13Със сигурност може да се каже, че спиритическият сеанс е една груба форма на медиумизма. Това е причината техниките му да бъдат явни и да се стига до ефективни резултати само в редки случаи. Има и по-фини форми, някои от които се разпространяват под името „християнски“. За да разбере това, човек има нужда само от един поглед към техниките на „целителя с вяра“ Орал Робъртс (който, преди да се присъедини към Методистката църква, е бил пастор в сектата „Свята Петдесетница“). Робъртс извършва „чудесни“ изцеления с помощта на „магнетичен кръг“, съставен от хора, притежаващи нужната солидарност, пасивност и хармония на „вярата“. Всички те полагат ръце върху телевизора, докато той е на екрана; изцеленията могат да бъдат осъществени дори чрез изпиване на чаша вода, стояла върху телевизора по време на сеанса и по този начин абсорбирала действащия поток от медиумични сили. Но подобни изцеления, както и тези, предизвиквани от спиритизма и магията, могат да имат тежки психологически последици, а да не говорим за духовните разстройства[9].

В тази област човек трябва да бъде много внимателен, защото дяволът постоянно имитира делата на Бога и много хора с медиумични способности продължават да мислят, че са християни и че даровете им идват от Светия Дух. Но можем ли да кажем, че „харизматичното възраждане“ всъщност е, както казват някои, форма на медиумизма?

Когато към „харизматичното възраждане“ приложим обичайните тестове, ще останем поразени преди всичко от факта, че необходимите условия за спиритическия сеанс, описани по-горе, неизменно присъстват при „харизматичните“ молитвени събрания. В същото време нито една от тези характеристики не може да се забележи под същата форма или степен в истинското християнско богослужение на Православната църква.

1.Пасивността на спиритическия сеанс съответства на това, което „харизматичните“ писатели наричат „един вид отпускане… което е нещо повече от обикновено подчиняване на съзнанието чрез волеви акт; става дума за огромната скрита област на човешкия несъзнателен живот… Това означава да предоставиш цялото си същество – тялото, разума и дори езика си – в пълно владение на Духа Божи… При такива хора бариерите са свалени и Бог могъщо снизхожда и пронизва цялото им същество“ (Williams, pp. 62-63; курсив в оригинала). Подобен „духовен“ начин на мислене е чужд на християнството. Това по-скоро е начинът на мислене при Дзен будизма, „източния“ мистицизъм, хипнозата и спиритизма. Такава преувеличена пасивност е абсолютно несвойствена на православната духовност и представлява само открита покана към измамните духове да действат. Един благосклонен наблюдател отбелязва, че на петдесетническите събрания хората, които говорят на езици или ги тълкуват, „изглеждат изцяло изпаднали в транс“ (Sherrill, с. 87). Тази пасивност дотолкова е завладяла някои „харизматични“ общности, че те напълно са се отказали от църковната организация и от всякакъв ред в богослужението, като вършат всичко така, както „духът“ им заповяда.

2.Съществува известна солидарност във вярата, но за разлика от единодушната вяра и надежда за спасение на християните, тук виждаме особено единодушие в желанието и очакването на „харизматичния“ феномен. Това се отнася до всички „харизматични“ молитвени събрания. Но за преживяването на „кръщение със Светия Дух“ е необходима много по-силно изразена солидарност. Обикновено то се извършва в отделна малка стая, в присъствието само на неколцина, вече запознати с този опит. Присъствието дори на един човек, който има отрицателно отношение към предстоящото, често е достатъчна причина „кръщението“ да не се състои (както съмненията и молитвата на православния свещеник в описания по-горе случай са били достатъчни, за да прекъснат внушителната илюзия, предизвикана от цейлонския факир)

3.Спиритическият магнетичен кръг съответства на петдесетническото „възлагане на ръце“, което винаги се извършва от онези, които сами вече са преживели „кръщението“ с говорене на езици и които служат по думите на самите петдесетници като „канали на Светия Дух“ (Williams, с. 64). Това определение се използва и от спиритистите по отношение на медиумите.

4.“Харизматичната“, както и спиритическата атмосфера се създават с помощта на химни, молитви, а често и с ръкопляскане. Всички тези средства предизвикват „ефект на усилващо се вълнение и опиянение“ (Sherrill, с. 23).

Разбира се, някой може да възрази, че всички тези сходства между медиумизма и петдесетничеството са само съвпадение. И наистина, за да докажем, че „харизматичното възраждане“ действително е медиумично явление, нека определим характера на „духа“, който комуникира чрез петдесетническите „канали“. Множеството свидетелства на хората, които са изпитали неговото въздействие и които вярват, че това е Светия Дух, ясно разкриват неговата истинска природа. Ето някои от тези свидетелства: Трупата се приближи по-близо до мен. С телата си присъстващите сякаш оформиха фуния, която обхващаше потока на пулсиращия в стаята Дух. Аз стоях в центъра на тази фуния и Духът се вливаше в мен“ (Sherrill, с. 122). „Когато човек влиза в стая, в която се провеждат“ молитвени събрания на римокатолици-петдесетници, той „може да бъде повален на земята от силното усещане за Божието присъствие“ (Ranaghan, с. 79). (Нека читателят сравни това свидетелство с описанието на „вибриращата“ атмосфера при някои езически и индуистки обреди; вж. по-горе глава II.) Ето какво разказва друг човек за своя „кръщелен“ опит: „Започнах да чувствам, че Господ е в стаята и че се доближава до мен. Не можех да Го видя, но усещах как нещо ме притиска назад и сякаш плавно се носех към пода…“ (Logos Journal, November-December 1971, page 47). По-нататък при разглеждането на физическите елементи, съпровождащи „харизматичните“ преживявания, ще бъдат посочени и други подобни свидетелства. Този „пулсиращ“, „чувстващ се“ и „притискащ“ дух, който се „приближава“ и „излива“, изглежда, че потвърждава медиумичния характер на „харизматичното“ движение. Във всеки случай е ясно, че действията на Светия Дух никога не биха могли да бъдат описани по подобен начин!

Нека сега припомним една странна характеристика на „харизматичното“ говорене на езици, за която вече стана дума, а именно, че говоренето на езици се разглежда не само като начален и еднократен признак за „кръщение със Светия Дух“. Напротив, предполага се, че говоренето на езици трябва да продължи (както насаме, така и публично) и да се превърне в „съществен съпровождащ елемент“ на религиозния живот. В противен случай „даровете на Духа“ могат да бъдат загубени. Ето какво казва един презвитериански автор „харизматик“ за специфичната функция на тази практика при „подготовката“ на „харизматичните“ събрания: „Често се случва… няколко души да прекарват времето преди началото на събранието, молейки се в Духа [тоест на езици]. По този начин неимоверно нараства чувството им за Божието присъствие и сила, което след това се предава на събранието“. По-нататък авторът продължава така: „Ние разбираме, че тихата молитва в Духа по време на събранието помага да се поддържа чувството за Божието присъствие…“ защото „, след като човек свикне да се моли на езици гласно… скоро той придобива способността да предава волята на Духа посредством дишането, гласните струни и езика. Така молитвата става по-дълбока и съкровена“ (Williams, page 31). Нека припомним също, че говоренето на езици може да бъде провокирано от такива изкуствени средства като „издаване на звуци с уста“. Следователно можем да направим неизбежното заключение, че „харизматичното“ говорене на езици изобщо не е „дар“, а техника. Самата тя се овладява чрез други техники и на свой ред осигурява още „дарове на Духа“, ако човек продължава да я практикува и развива. Не е ли това ключът към разгадаването на главното действително постижение на съвременното петдесетническо движение, а именно, че то е открило някаква нова медиумична техника, даваща възможност за достигане и запазване на психическо състояние, при което чудесните „дарове“ стават лесно достъпни? Ако това е така, то „харизматичното“ определение за „възлагането на ръце“ като „просто служение на едно или повече лица за проводници на Светия Дух, към други лица, все още неблагословени“, при което „е важно служещите сами да са изпитали действието на Светия Дух“ (Williams, page 64) точно описва предаването на медиумичния дар от тези, които вече го притежават, тоест сами са медиуми. По този начин „кръщението със Светия Дух“ става медиумично посвещение.Иеромонах Серафим (Роуз) 14И наистина, ако „харизматичното възраждане“ е всъщност медиумично движение, тогава неяснотите при разглеждането му като християнско движение, се изясняват. „Харизматичното възраждане“ е възникнало в Америка, която петдесет години преди това е родила спиритизма при идентична психологическа обстановка – мъртъв, рационализиран протестантизъм, внезапно завладян от действително преживяване на невидима „сила“, която не може да бъде обяснена рационално или научно. Движението се е разпространило най-успешно в онези страни, които вече са притежавали солидната предистория на спиритизма или медиумизма – преди всичко в Америка и Англия, а след това в Бразилия, Япония, Филипините и черна Африка. За повече от хиляда и шестстотин години след времето на св. апостол Павел едва ли може да се открие пример за „говорене на езици“ в какъвто и да е, макар и номинално християнски контекст. Дори и да се намери, той се оказва изолирано и краткотрайно, истерично явление. Такова е било положението до появата през XX век на петдесетническото движение. Това се потвърждава и от учените, занимаващи се с историята на религиозния „ентусиазъм[10]„. Освен това подобен „дар“ са притежавали редица шамани и знахари от примитивните религии, а също така съвременните медиуми спиритисти и бесноватите. „Пророчествата“ и „тълкуванията“, които могат да се чуят на „харизматичните“ събрания, както ще видим, са странно мъгляви и стереотипни по отношение начина на изразяване и не носят специфичното християнско или пророческо съдържание. Учението се подчинява на практиката и както „харизматичните“ ентусиасти често повтарят, девиз на двете движения може да бъде: „Това действа“. Ето същия капан, в който индуизмът, както видяхме по-горе, улавя своите жертви. Едва ли може да има някакво съмнение, че „харизматичното възраждане“, доколкото може да се съди по явленията, свързани с него, повече си прилича със спиритизма и общо казано с всяка нехристиянска религия, отколкото с православното християнство. И ние ще приведем още много примери, доказващи правотата на това твърдение.

Досега с изключение изявленията на доктор Кох, ние цитирахме свидетелства, направени само от поклонници на „харизматичното възраждане“ относно това как те разбират действията на Светия Дух. Нека представим и свидетелствата на няколко души, които са напуснали или въобще са отказали да се присъединят към „харизматичното“ движение, след като са осъзнали, че „духът“, който го оживява, не е Светия Дух.

1.“Един млад човек от Лийсистър (Англия) разказа следното: той и негов приятел от няколко години били вярващи. Веднъж се случило така, че ги поканили да посетят събрание на група, практикуваща говоренето на езици. Атмосферата на срещата ги завладяла и скоро те започнали да се молят за получаване на нова благодат и за кръщение със Светия Дух. След напрегната молитва и двамата почувствали, че ги облива някаква топлина и че са обхванати от силно вълнение. В продължение на няколко седмици те се отдали на новото опияняващо преживяване, но постепенно тези чувства стихнали.

Човекът, който ми разказа това, призна, че тогава изобщо бил загубил всякакво желание да чете Библията и да се моли. Но той анализирал своя опит в светлината на Свещеното Писание и разбрал, че преживяното не е от Бога. Покаял се и го отхвърлил… А неговият приятел напротив, продължил заниманията с ‘езиците’ и това го погубило. Днес той дори не обсъжда въпроса за това как трябва да живее като християнин“ (Koch, с. 28).

2.Ето какво разказват двама протестантски пастори, посетили „харизматично“ молитвено събрание в презвитерианската църква на Холивуд: „Двамата предварително се уговорихме щом първият човек започне да говори на езици да се молим приблизително така: ‘Господи, ако този дар е от Теб, благослови този брат, но ако не е от Теб, тогава го възпри и нека никой друг не се моли на езици в наше присъствие…’ Един млад човек откри събранието с кратко хваление, след което всеки можеше да се моли. Някаква жена започна да се моли свободно на друг език, като говореше без всякакво заекване или колебание. Тълкуване на думите ѝ не бе дадено. Преподобният Б. и аз започнахме тихо да се молим, така както се бяхме разбрали по-рано. Какво се случи след това? Никой друг не проговори на езици, въпреки че на тези срещи обикновено всички, освен ръководителя се молят на непознати езици“ (Koch, с. 15).

Забележете, че този феномен не се проявява при отсъствие на медиумичната солидарност във вярата.

3.“В Сан Диего (Калифорния) една жена дойде при мен за съвет. Тя ми разказа за едно кошмарно преживяване, което имала по време на съвместната си мисионерска работа с един привърженик на говоренето на езици. Посещавала ‘харизматичните’ събрания, на които я убеждавали в необходимостта от дара на езиците. Веднъж позволила върху нея да възложат ръце, за да получи кръщение със Светия Дух. Когато това станало, жената изгубила съзнание. След като се съвзела, тя усетила, че лежи на пода и че устата ѝ се отваря и затваря автоматично, без да изговаря думи. Ужасно се изплашила, а стоящите около нея последователи на познатия ѝ евангелист възклицавали: Ό, сестро, вие наистина прекрасно говорите на езици. Вече получихте Светия Дух’. Но жертвата на това така наречено кръщение със Светия Дух се излекувала. Тя никога повече не се върнала при говорещите на езици. Когато жената дойде при мен за съвет, все още страдаше от лошите последствия на това ‘духовно кръщение'“ (Koch, с. 26).Иеромонах Серафим (Роуз) 154.Ето какво разказва една православна християнка от Калифорния за своята среща с „изпълнен от духа“ пастор, който споделял разбиранията на водещите римокатолически, протестантски и петдесетнически представители на „харизматичното възраждане“: „В продължение на пет часа той говореше на езици и пробваше всевъзможни хитрини (психологически, хипнотични и „възлагане на ръце“), за да накара присъстващите да получат „кръщение със Светия Дух“. Сцената беше наистина ужасна. Когато положи ръце върху главата на една наша приятелка, тя започна да издава гърлени звуци, да стене, да плаче и да крещи. Той явно остана доволен от това и ни каза, че тя страда за другите и ходатайства за тях. Когато ‘възложи ръце’ върху моята глава, аз имах предчувствие, че ще се случи нещо наистина зло. Неговите ‘езици’ се редуваха и с английски фрази: „ти имаш дар на пророчество, чувствам го“; „само отворѝ устните си и той ще се излее“; „ти пречиш на Светия Дух“. Слава Богу, че не отворих уста, но бях сигурна, че ако бях проговорила, някой друг щеше да „изтълкува“ казаното“ (В лична беседа).

5.Читателите на списание Православно слово навярно ще си спомнят описанието на „молитвеното бдение“, организирано от Сирийската Антиохийска архиепископия, по време на конгреса, проведен в Чикаго през месец август, 1970 година. В една драматична и емоционална атмосфера младите хора започнали да „свидетелстват“ как „духът“ ги движи. Някои от присъстващите по-късно разказали, че атмосферата била „мрачна и зловеща“, „задушаваща“, „тъмна и зла“. Само благодарение застъпничеството на св. Герман Аляскински, чиято икона се намирала в помещението, събранието било прекратено и атмосферата се разведрила (The Orthodox Word, 1970, № 45, page 196-199).

Известни са много други случаи, в които хората са губели интерес към молитвата, четенето на Свещеното Писание и към християнството като цяло. Един студент дори започнал да вярва, че „няма нужда повече от четене на Библията. Бог Отец Сам щял да му се яви и да говори с него“ (Coch, page 29).

Ние ще имаме повод да цитираме и свидетелствата на много хора, които не са открили нещо негативно или зло в своя „харизматичен“ опит, и ще анализираме смисъла на техните свидетелства. Но без да правим окончателни изводи за истинската природа на „духа“, който предизвиква „харизматичния“ феномен, въз основа на приведените свидетелства ние вече можем да се съгласим с доктор Кох: „Говоренето на език изразява едно състояние на делириум, чрез което демоничните сили се освобождават и демонстрират своите възможности“ (Coch, page 47). „Харизматичното“ движение е определено „делириумично“ в своето отдаване на един „дух“, който не е Свeтия Дух. Самото то не е демонично в смисъла, в който без съмнение са съвремените окултизъм и сатанизъм, но поради естеството си то е отворено за проявленията на явно демонични сили, което понякога е очевидно.

Много хора, които са участвали в „харизматическото възраждане“, са чели тази книга. Мнозина след това са излезли от движението, осъзнавайки, че духът, който са почувствали в „харизматичните“ феномени, не е Светия Дух. На участниците в „харизматичното“ движение обаче, които сега четат тази книга, ние бихме искали да кажем: Вие можете да чувствате, че вашите усещания в „харизматичното“ движение в голямата си част са били все пак нещо хубаво (дори ако понякога сте изпитвали съмнения относно това, което сте видели или почувствали); вие можете да се съмнявате, че в тях има нещо демонично. Като казваме, че „харизматичното“ движение се базира на медиумизма, ние не възнамеряваме да отричаме всички ваши преживявания, свързани с участието ви в него. Ако сте стигнали до покаяние за своите грехове, до осъзнаването, че Господ Иисус Христос е Спасител на човечеството, до искрена любов към Бога и ближния – всичко това е наистина хубаво и няма да ви напусне с излизането от „харизматичното“ движение. Но ако смятате, че вашият опит на „говорене на езици“ или „пророчество“ или каквото и да било друго „свръхестествено“, което сте почувствали, е от Бога – тогава тази книга е една покана към вас да откриете, че областта на истинския християнски духовен опит е много по-дълбока, отколкото досега сте смятали. Козните на дявола са много по-фини и неуловими, отколкото сте допускали. Способността на нашето паднало човешко естество да приема илюзията за истина и емоционалния конфорт за духовно преживяване е много по-голяма, отколкото сте могли да си представите. По-надолу в тази глава, ще се спрем на това в детайли.Иеромонах Серафим (Роуз)Относно природата на съвременните „езици“ не би могло да се даде прост отговор. Ние със сигурност знаем, че в петдесетничеството, точно както в спиритизма, двата елемента – заблудата и внушението играят немалка роля, особено ако се отчете и възможността за интензивно въздействие на атмосферата в харизматичната аудитория, която подпомага проявата на тези феномени. Така един от участниците в петдесетническото „Иисусово движение“ (Jesus Movement) свидетелства за своето говорене на езици като за емоционален взрив: „Аз бърборех някакъв набор от думи.“ Друг един простодушно признава: „Когато за пръв път станах християнин, ми казаха: трябва да правиш това и това. Аз започнах да се моля, за да постигна необходимото, и накрая стигнах дотам, че ги имитирах, за да си мислят, че и аз имам дара“ (Ortega, page 49). По този начин голяма част от предполагаемите „езици“ се оказват фалшификат или в най-добрия случай резултат на внушение в емоционално състояние, близко до истерията. Документирани са обаче случаи на петдесетници, говорещи на неизучаван преди език (Sherrill, page 90-95); известни са и много свидетелства за това, че те могат леко, уверено и спокойно, без каквато и да било истерия да влязат в състояние „говорене на езици“. Сходното явление „пеене на езици“ безусловно носи в себе си свръхестествен характер. В този случай „духът“ диктува не само думите, но и мелодията. Всички запяват едновременно, като общото впечатление е описвано като „едновременно страшно и изключително красиво“ (Sherrill, page 118), „невъобразимо, свръхчовешко“ (Williams,page 33). Затова очевидно психологическите или емоционални обяснения не са достатъчни, за да се обхване това съвременно явление. И ако то не е следствие от действието на Светия Дух – а това вече в най-висша степен е ясно, – то съвременото „говорене на езици“, доколкото е свръхестествено, може да бъде обяснено само като дар от някой друг дух.

За да идентифицираме по-прецизно този „дух“ и за да разберем още по-цялостно „харизматичното“ движение, не само в неговите видими прояви, но и неговата „духовност“, ние трябва да почерпим по-дълбоко от източниците на православната традиция. Преди всичко трябва да се спрем на едно от понятията в православната аскетическа традиция, за което вече стана дума в предишните глави (във връзка с властта, която индуизмът упражнява върху своите последователи). Това е понятието за прелест, или духовна заблуда.
_________________________

*Из книгата „Православието и религията на бъдещето“ от иеромонах Серафим (Роуз). Превод от английски Мая Иванова. Издава ЕТ „Кирил Маринов“, С., 1997 година. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Pat King, в Logos Journal, Sept.-Oct., 1971, p. 50. Това „международно харизматично списание“ не трябва да бъде бъркано със списанието The Logos на отец Евсевий Стефану.

[2]. В тази глава цитатите са снабдени с посочка само за автора и номера на страницата; пълни бибпиографски сведения са приведени в края на главата.

[3]. Bishop Theophan the Recluse, What is the Spiritual Life, Jordanville, N. Y., 1962, p. 247-248 (на руски език). Отец Евсевий Стефану (Logos, Jan., 1972, с. 13) се опитва да оправдае сегашното „приемане на Светия Дух“ извън Църквата, цитирайки разказа за дома на стотника Корнилий (Деяния апостолски, глава десета), който получил Светия Дух преди кръщението. Но различието между двата случая е принципно: получаването на Светия Дух от Корнилий и неговото семейство е било свидетелство за това, че те трябва да се присъединят към Църквата посредством кръщение, докато съвремените петдесетници чрез своя опит само утвърждават заблудата, че Църквата Христова не спасява никого.

[4]. Вж. Burdick, p. 66-67.

[5]. Быков В. П., Тихие приюты, М., 1913, с. 168-170.

[6]. Вж. Kurt Koch, Occult Bondage and Deliverance, Kregel Publications, Grand Rapids, Mich., 1970, p. 168-170.

[7]. Kurt Koch, Between Christ and Satan, Kregel Publications, 1962, p. 124. Тази книга и книгата на д-р Кох Occult Bondage убедително потвърждават, базирано на двадесетвековния опит на християнството, че фактически всички прояви на медиумизъм, магия, чародейство и така нататък са описани в Свещеното Писание и православните жития на светиите и че извор на всички е дяволът. Само по няколко въпроси православният читател трябва да коригира интерпретацията на д-р Кох.

[8]. Simon A. Blackmore, S. J., Spiritism Facts and Frauds, Benziger Bros., New York, 1924: Chapter IV, „Mediums“, pp. 89-105 passim.

[9]. За Орал Робъртс вж. Kurt Koch, Occult Bondage, cc. 52-55.

[10]. Вж. Ronald A. Knox, Enthusiasm, A Chapter in the History of Religion, Oxford (Galaxy Book), 1961, pp. 550-551.

Изображения – авторът, иеромонах Серафим (Роуз) и негови книги. Източникhttp://www.yandex.ru

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4vi

Следва

Advertisements

About Dragan Bachev

59 years old, born in Bulgaria. Works in the University of Sofia, Bulgaria, the Faculty of Theology.
Публикувано на Православие и тагнато, , , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s