АНТИСЕМИТИЗМЪТ В БЪЛГАРИЯ – МИНАЛО И НАСТОЯЩЕ*

Робите лъжат, а свободните казват истината (Аполоний Тиански)

Архимандрит Павел Стефанов

priest Pavel StefanovЕдин натрапчив мит, който все още е присъщ на официалната българска историография и масовата психика, твърди, че българите, за разлика от своите съседи, не са способни на шовинизъм и расизъм[1]. Тази едностранчива нагласа, която негласно обявява българския народ за уникален и необикновен, явно се дължи на комплекс за малоценност. Тя беше опровергана за сетен път на 3 октомври 2002 година, когато водещият български футболен отбор ЦСКА игра с “Блекбърн”. След мача УЕФА реши да накаже строго ЦСКА, защото българските запалянковци хвърляха бутилки на терена и наричаха един от британските играчи “черна маймуна”.

Друга страна на този мит е българското отношение към евреите изобщо и към местното еврейско население в частност. Като вземаха повод от цивилизованото поведение на мнозина българи по време на Втората световна война, донеотдавна историците предпочитаха да пренебрегват или подценяват проявите на локален антисемитизъм. Но подобен подход означава съзнателно изопачаване на истината. В този смисъл Оскар Уайлд е прав, когато твърди, че единственото ни задължение към историята е да я пренапишем.

Етническото име “българи” се споменава за първи път през ІV век. Те са конгломерат от племена с ирански произход, които са тюркизирани на втори етап като хуните, аварите и маджарите. Прабългарите са номади, които се заселват и основават първата си държава, известна като “Велика България”, в степите между Азовско море и река Кубан през VІ век. Едно от прабългарските племена, възглавявано от хан Аспарух, напуска този регион поради силния натиск на хазарите и изгражда нова държава на Балканите през 681 година. Тук новодошлите попадат на многобройни колонии от евреи “ромелиоти”, които са част от диаспората след разрушаването на Иерусалим през 69-70 година. Разкрити са основите на богато украсени синагоги от ІІ век във Филипополис (днешен Пловдив[2]), Никопол, Улпия Ескус (до село Гиген, Плевенско[3]), Стоби (сега в Македония[4]) и други. През VІ век византийският историк Прокопий споменава кула, назована “При евреите”, на Дунав в днешна Северозападна България[5]. Когато юдейството става окончателно официална религия на Хазария между 800 и 809 година, някои от подчинените народи в каганата, включително така наречените “черни българи”, се разбунтуват. Те повикват на помощ балканските българи и маджарите, а каганатът търси като съюзници печенезите. Българската армия, водена от хан Омуртаг (814-831), загубва войната и този факт е отразен в един запазен лапидарен надпис[6].

Вторият случай на антисемитизъм в българската история датира от есента на 866 година. Българският княз Борис І, приел християнството година преди това, моли папа Николай І да даде отговори на редица негови въпроси. Сто и четвъртият въпрос засяга някакъв евреин, който, без да е ръкоположен, успява да покръсти мнозина българи, преди да бъде изобличен. В отговора си папата казва, че решението на тази странна травестия зависи от това, дали евреинът е християнин или езичник[7]. Възможността евреинът да е езичник е изключена, но остава неясно дали той не е всъщност хазар или член на някоя неправославна християнска секта. Тъй като неговите кръщения дълго време не предизвикват съмнение, той явно е много добре обучен литургически и владее отлично гръцкия език. След 885 година учениците на византийските мисионери св. св. Кирил и Методий, които водят богословски диспути в Хазария, бягат от Моравия в България. На основата на новосъздадената славянска азбука възниква нова литература и култура в два основни старобългарски центъра – Велики Преслав и Охрид[8]. Запазените проповеди на книжовника Иоан Екзарх съдържат силни елементи на антисемитизъм. Други автори, като Презвитер Козма и епископ Константин Преславски, твърдят, че евреите са по-лоши от езичници. Това идейно предубеждение идва от византийската полемическа традиция, в която те са обучени[9].

През Средновековието евреите често са дворцови палачи, което не им създава положителна репутация сред населението. През 1230 година, когато българският цар Иван Асен ІІ разгромява епирския деспот Теодор Комнин, той заповядва на двама свои служители-евреи да го ослепят. По неизвестни причини те отказват и са екзекутирани в столицата Търново[10].priest Pavel Stefanov 6Липсват данни, че юдейските вярвания се натъкват на нещо повече от словесно противопоставяне в средновековна България. В средата на ХІV век внезапно настъпва трагедия. Цар Иван Александър се развежда със съпругата си Теодора и се жени за красивата млада еврейка Сара. Тя се покръства и става щедра ктиторка на църковната архитектура и изкуство. Царят свиква събор срещу евреите и наказва редица от тях с бичуване и заточение. Тази антисемитска вълна се смята за реакция на засилена юдейска пропаганда, но обяснението е съвсем неубедително[11]. Според моята хипотеза, която тук предлагам за първи път, датировката на събора (1360 година) е погрешна. Много по-вероятно е, че той е свикан в края на 1349 или началото на 1350 година, когато бушува “черната чума” на Балканите и в Европа, и измира една трета от населението. Епидемията е пряко свързана със слуховете, че за нея са виновни евреите, които отравят кладенците на християните. Навсякъде кладенците се запечатват и християните започват да пият от реки и блата, което още повече засилва разпространението на чумата. Под влиянието на масовата психоза християните нападат еврейските гета и избиват хиляди техни обитатели[12]. Друга, по-прозаична причина за преследването вероятно е намерението на българската аристокрация да се освободи от големите натрупани дългове към кредиторите, които по принцип са евреи. Това преследване съвсем не е случайно, защото е съпроводено от идеологическа офанзива. Още в началото на тридесетте години преписвачите на “Песнивеца”, подарен на цар Иван Александър, рисуват по-големи и по-сложни инициали пред тълкуванията на псалмите, които нападат юдейството[13]. Новите изследвания на руски преписи на византийски антисемитски трактати установяват, че техните оригинали са преведени в България през ХІV век[14].

Между 1393 и 1396 година България пада под османска власт в продължение на почти петстотин години. Слухът, разпространяван и в наши дни, че евреин отворил портите на търновската крепост за завоевателите, се дължи на легендата за гроб на “жид” в околността. Но в късната фолклорна традиция “жид” не означава евреин, а митологичен исполин, който обитава земята преди хората[15]. След 1492 година броят на българските евреи се увеличава поради пристигането на хиляди сефарадски евреи, прогонени от Испания[16]. През следващите векове настъпва миграцията в българските земи на евреите ашкеназим главно от Германия, чиито потомци днес са около 10% от българските евреи. Евреите са предимно търговци, събирачи на данъци, сарафи, банкери, лекари и също понасят теглото на османското потисничество, въпреки че са освободени от някои данъци като харадж и девширме, налагани само на християните. В някои случаи те дори имат възможността да секат свои собствени златни и сребърни монети и такива, датирани от ХІV-ХVІ век са намерени до миньорския град Етрополе[17]. Тези привилегии отчуждават християните от евреите, чийто образ в масовата представа се налага като сътрудници и дори агенти на турците. Стереотипът се засилва от битовата близост между юдейската и ислямската религия, които са твърде различни от православното християнство[18]. Мнозина еврейски търговци са ограбвани или убивани от разбойници по пътищата. В други случаи евреите стават лесна плячка на искане за откуп особено по време на войни, какъвто е случаят в Скопие през 1688 година[19]. Корумпирани османски чиновници често искат големи суми пари за разрешения да бъдат построени или ремонтирани синагоги.

Тъй като повечето българи са неграмотни по време на османското господство, основно тяхно средство за комуникация е фолклорът. Образът на евреина в него е противоречив[20]. Признават се някои очевидни качества на евреите като пестеливост, предприемчивост, трудолюбие, но същевременно продължават да виреят стари пейоративни определения и се изобретяват нови. Евреите обикновено се наричат “чифути”, “базиргяни” или в Цариград през ХVІ век дори “хаврут” (нощни гърнета[21]). Мъжете-евреи са задължени да носят жълти шапки, поради което те често се окачествяват от народа като “жълти евреи”. На първо място, те се смятат за физически грозни, миризливи и нечисти. На второ място, мотивите за отчуждение и омраза към евреите са икономически. Тъй като ценностите на църквите и манастирите често остават залог в кредитори-евреи в продължение на десетилетия, докато бъдат откупени, евреите се рисуват като скъперници, жадни само за печалба. В някои народни песни те се хващат на бас с българин дали ще достигне или не дадена цел и само чудо или магия го спасява да загуби жената и имота си. Българският епос познава еврейския етнически персонаж с пейоративното име Жълта Базиргяна, чиято сила се обяснява с природни, а не метафизични причини – пиене на вода от бяла чешма до Солун: “…Рано рани, пред сълнце излази,/ там си мие тия жълти нодзе/ и на гладно сърце вода пие,/ затова е юнак над юнаци…[22]” Българите, които се занимават предимно със земеделие и животновъдство, изразяват в редица поговорки презрението си към евреите, които са градски жители и никога не се отдават на селски труд. На трето място, религията остава много силен дирефенциращ фактор. По традиция евреите се обвиняват като “богоубийци” и като хора, чието коварно намерение е да унищожат Църквата и нейния клир. Многобройни раннохристиянски и византийски разкази, в които хората биват спасени чудодейно от еврейското коварство и жестокост, се разпространяват от български преписвачи до ХІХ век[23]. След връщането на кръстника от църквата с току-що кръстеното дете се разиграва обред на прехода, при който детето се предава и приема трикратно през прага между кръстника и майката и се произнася формулата: “Еврейче го взех, християнче ти го давам”. Долавят се следи от прословутото кръвно обвинение в песни и проповеди, които увещават християните да избягват еврейски ястия и пития, защото са смесени с кръв. Чинът на изповедта в българския Зайков ръкописен молитвеник от ХІV век завършва с въпроса дали мирянинът е извършил ужасния грях да яде заедно с евреи “и други езичници[24]”. Такива идеи пораждат нетолерантност и страх, чиито размери днес е трудно да си представим. Те достигат своето кресчендо в една народна песен, според която една мома е заставена да се омъжи насила за евреин. Тя разкъсва девет була и девет вериги и когато се успокоява, иска нож да разреже ябълка. С ножа извършва самоубийство – върховния грях за един християнин, вместо да възприеме “нечестивата” юдейска вяра[25].priest Pavel Stefanov 2През ХІХ век антисемитските настроения се разпространяват сред българския народ вече чрез книги и вестници. В това отношение появата на отявлено антисемитския пасквил “Служение еврейско”, написан от бившия равин Неофит (Солун, 1838 година), е знаменателна. Той е преведен от гръцки и е отпечатан от българския монах Теодосий Синаит[26]. Често напролет през Страстната седмица се разпространяват клевети, че евреите отвличат християнчета и извличат кръвта им за свои ритуали (Скопие – 1852 година, Самоков – 1859 година, Кюстендил – 1875 година и други), въпреки че православните духовници и османските власти правят всичко възможно да ги опровергаят. В някои случаи гръцките владици поддържат градуса на антисемитското напрежение до довеждат нещата до гротеска. През 1864 година видинският митрополит изнудва селяните от Макреш да му дадат хиляда и петстотингроша за повторно освещаване на местната църква, защото боята, с която е измазана, била купена от еврейски търговци[27]. Революционерите са също раздвоени. В своята визия за свободна България Васил Левски предвижда всички народности да са равнопоставени, докато Христо Ботев и Любен Каравелов сипят обвинения срещу “великите еврейски царе на капитала”, които според тях са извор на всяко зло в света. В своята оцветена от хумор класификация на нациите-мошеници писателят Петко Славейков поставя евреите на второ място след българите и преди циганите и гърците[28].

По време на Априлското въстание през 1876 година в някои селища революционната екзалтация преминава в религиозна. В Панагюрище един евреин е покръстен насила и след идването на башибозуците си отмъщава, като става техен водач[29]. Друг евреин от Одрин – Розенберг, който е не само покръстен, но и протестантски проповедник, посещава тамошния затвор и помага на затворниците. Той успява да убеди един българин-протестант да оттегли показанията си, дадени в Пазарджик, за да бъдат освободени всички[30]. Малко известен факт е, че по време на Освободителната война през 1877-1878 година социалното напрежение в българските земи кулминира в ексцеси срещу евреите. Упражнява се насилие често пъти с участието или при бездействието на руските войски, които включват хиляди казаци. Много евреи са пребити, имотите им са ограбени, а синагогите им са опожарени. Хиляди евреи бягат в други градове или в чужбина[31]. Берлинският договор от юли 1878 година разпокъсва българските територии на пет части. За това обикновено е обвиняван британският министър-председател Бенджамин Дизраели, който е покръстен евреин, настроен антируски. Иван Вазов, който му посвещава остро критично стихотворение, го квалифицира с руското расистко определение “жид”.

Освободена България ражда такива световни личности като Жюл Паскен, роден във Видин, и нобеловият лауреат за литература Елиас Канети, роден в Русе. Антисемитската психоза се подбужда от бедността и конкуренцията на евреите. Един църковен епитроп на име Трайко Божидаров превежда от руски и издава серия от злобни брошури срещу евреите през осемдесетте години на ХІХ век. Неговият “пример” се следва от Георги Г. Димитров (1894 година), Стоян Шангов (1899 година), митрополитите Серафим Сливенски (1889 година) и особено Методий Старозагорски (1894-1903 година). Булевардни вестници като “България без евреи”, собственост на предприемача Никола Митаков (София, 1893-1894 година), “Голгота” (Бургас, 1889-1900 година), “Отбрана” (Стара Загора, 1899 година), “Странджа” (Бургас, 1896-1899 година), “Родопски куриер” (Хасково, 1899-1900 година) и други се специализират в ругаенето и демонизирането на всички евреи без изключение. Техните “доказателства” са сензационни, а публиката им – ограничена и невежа. Възбуждат се съдебни преследвания на евреи по подозрение, че отвличали християнски деца, във Враца (1891 година) и Ямбол (1898 година), но в крайна сметка обвиненията са отхвърлени като недоказуеми[32].priest Pavel Stefanov 3По време на Балканската война български войници изнасилват еврейки, убиват евреи и ограбват еврейски къщи в Одрин. Такива случаи остават по-скоро изключение[33]. През Първата световна война двеста и единадесет български войници от еврейски произход дават живота си за Родината. През следващите две десетилетия антисемитизмът остава като сянка в националната психика въпреки напредъка на образованието и е стимулиран от имиграцията на хиляди белогвардейци от Русия, които са преследвани от болшевиките. След десния преврат на 9 юни 1923 година достъпът на евреи до военните школи, банките, държавните служби постепенно се ограничава. Художникът Давид Перец си спомня, че като дете е принуждаван да яде свинско и е смазван от бой, защото отказва[34]. Когато писателят Ангел Каралийчев публикува през 1930 година художествен разказ за еврейското “предателство” в Търновград през 1393 година и когато се организира пътуваща изложба срещу “юдоболшевизма”, Централната консистория отправя протест до властите.

В началото на 1939 година младежи-националисти изпочупват и обират редица еврейски магазини в София, като имитират нацистката Kristalnacht. Въпреки противопоставянето на различни обществени слоеве, през 1940 година българското Народно събрание гласува “Закон за защита на нацията”, който имитира Нюрнберговите закони на нацистка Германия. Той влиза в сила на 23 януари 1941 година. Законът предвижда данък върху еврейските имоти, лишаването на евреите от политически, граждански и стопански права, вкарването на евреите-мъже в трудови лагери, въвеждането на жълта звезда и накрая отправянето на евреите в полските газови камери. През март 1943 година повече от единадесет хиляди евреи от Беломорска Тракия и Македония, завзети от българската армия, потеглят към нацистките концлагери, за да не се върнат никога. Те нямат българско гражданство. Вторият етап, депортирането на четиридесет и осем хиляди евреи от самата България, никога не се осъществява поради силните протести на четиридесет и двама депутати начело с Димитър Пешев, Св. Синод на Българската православна църква начело с митрополитите Стефан Софийски и Кирил Пловдивски, лявата интелигенция, повечето политически партии. Известна роля изиграва немският провал на източния фронт. Окончателното решение принадлежи на цар Борис ІІІ. Стотици евреи решават да приемат кръщение и асимилация, включително семейството на по-късно световно известния пианист Алексис Вайсенберг, което е лично покровителствано от царица Иоанна. “Мълчаливото мнозинство” от народа наблюдава пасивно развитието на събитията. В Кюстендил редица български учители отказват да рискуват репутацията си и да преподават в еврейското училище. Единствената, която се осмелява, е майката на поетесата Екатерина Йосифова[35]. Стотици евреи влизат в редовете на антифашистката съпротива и сто от тях са убити в нелегалната борба. Евреите в трудовите лагери са освободени от Червената армия, когато тя нахлува в България на 9 септември 1944 година[36]. Петдесет и девет години след спасението на българските евреи Джаки и Лиза Комфорти, роднини на известния български артист Лео Комфорти, създават филм със заглавие “Оптимистите: Разказ за спасяването на българските евреи от холокоста”. Той е получил няколко сериозни награди и беше прожектиран в кинотеатъра “Уилмит” в Чикаго на 18 октомври 2002 година.

Българските евреи приветстват ликвидирането на фашизма и немалко от тях постъпват в Комунистическата партия и Държавна сигурност. Много други остават безработни и очакват напразно връщането на техните имоти. След посещението на Бен Гурион в София през декември 1945 година и промяната на съветската позиция, тридесет и две хиляди и сто и шест български евреи емигрират в Израел през 1948-1949 година[37]. До 1951 година в България остават седем хиляди шестстотин седемдесет и шест евреи, а до 1956 година броят им намалява на шест хиляди четиристотин тридесет и един. Те са главно интелигенти и чиновници[38]. Комунистите забраняват почти всички довоенни еврейски дружества и съюзи и ограничават с квоти достъпа на евреи до висшето образование и армията. Синагогите и други сгради са национализирани или затворени[39]. През 1985-1989 година, когато българските турци са подложени на насилствено побългаряване, смолянският окръжен комитет на БКП предлага да бъдат сменени имената и на евреите у нас. Опасявайки се от нежелани последствия в международен план, диктаторът Живков отказва[40].

Зараждането на демокрацията след 1989 година довежда до нов “изход” на българските евреи към Израел и други западни страни. Според преброяването от 1992 година в България живеят само три хиляди четиристотин шестдесет и един евреи. Бившият министър-председател Андрей Луканов, застрелян от наемни руски убийци през есента на 1996 година и няколко министри, включително днешния външен министър Соломон Паси, са евреи. На 4 септември 2002 година Паси получи наградата на Американския еврейски комитет, давана на заслужили държавници[41]. В началото на деветдесетте години са правени опити за подпалване на софийската синагога и оскверняване на еврейските гробища. През март 2001 година са откраднати най-ценните свитъци на Тората от същата синагога. Ярък спорен проблем през последните години е реституцията на еврейските имоти, която е вече в последната си фаза[42]. Например в Плевен евреи притежават училище и част от улица, които през шейсетте години на ХХ век “подаряват” на общината. За реституцията тя иска обезщетение на стойност петдесет милиона лева[43]. Все още се отказва достъп на евреите до някои техни имоти, заети от военни поделения, но тази ситуация скоро се очаква да бъде разрешена положително[44].priest Pavel Stefanov 4Понастоящем всички малцинства притежават пълни права в България, в която владее атмосфера на религиозна толерантност и откритост, характерни за така наречения български етнически модел. Този факт се признава от многобройни еврейски делегации, които посещават страната през последните години[45]. Крайно десните и шовинистични партии получават слаба подкрепа на избори. Но обезпокоителна особеност на социалния живот в страната напоследък е координираното издаване на голям брой нацистки и фашистки книги. Това нашествие беше започнато в началото на деветдесетте години от българския емигрант в САЩ Никола Николов, чиито антисемитски книги, написани на псевдонаучен жаргон, са издадени в десетки хиляди екземпляра. Като се позовават на прословути фалшификати като “Сионските протоколи”, те запознават българските читатели с мита за “юдеомасонската конспирация” срещу невинното човечество[46]. След любителските напъни на Николов са основани две издателства “Жар птица” и “Жарава 2002”, които са специализирани в публикуването на нацистка, фашистка и ревизионистка литература. Заглавия от Хитлер, Мусолини, Гьобелс, Хенри Форд се разпространяват из цялата страна в много големи тиражи. Журналистът Волен Сидеров от националистическия вестник “Монитор”, собственост на руския магнат Денис Ершов, издаде широко рекламираната книга “Бумерангът на злото”, чиято тенденция е антисемитска и консервативно-православна. Въпреки че някои интелектуални кръгове, фондации за човешки права и протестантски пастори излязоха с протести, властите в България не предприеха мерки срещу този тип издания, които са забранени от Конституцията (1990 година). Футболните запалянковци често си служат с нацистки поздрави и крещят фашистки лозунги по време на мачове. През май 1995 година русенският доморасъл “фюрер” Антон Рачев, студент по право, оскверни със свастики и събори плочи в гробището на Червената армия в Русе[47]. Чужди журналисти остават смаяни, когато виждат паметника на Червената армия в Пловдив обсипан от графити, от които много са свастики[48]. Надеждата е, че малката еврейска общност в България ще излезе от изолацията си и ще се противопостави много по-активно на съвременната вълна от расистка и антисемитска пропаганда. Нека зададем вечния въпрос: “Quid bono?” Един от възможните отговори може би е, че една бивша суперсила е заинтересована да разпространява недемократични идеи в България в критичен етап на нейната история, когато тя очаква да влезе в НАТО и обединена Европа.
_____________________

*Източник – http://synpress-classic.dveri.bg. Същата статия е писана и публикувана през 2002 година, а тук е възпроизведена на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Срв. заглавието на немската книга от Oschlies, W., Bulgarien – Land ohne Antisemitismus, Erlangen, 1976.

[2]. Kesiakova, E., Антична синагога във Филипопол, Археология, 1989, № 1, 20-33.

[3]. Кочев, Н., Към въпроса за надписа от Ескус за така наречения архисинагогус, Векове, 1978, № 2, 71-74.

[4]. Kraabel, A. T., The Excavated Synagogues of Late Antiquity from Asia Minor to Italy. – In: XVI. Internationaler Byzantinistenkongress. Akten, Bd. II, Teil. 2 (Wien, 1982), 227-236.

[5]. Бешевлиев, В., Едно сведение за евреи на Дунав в VІ в. – Годишник. Обществена културно-просветна организация на евреите в България. Централно ръководство. Т. 3, 1968, № 1, 125-126.

[6]. Boûilov, I., One of Omurtag’s Memorial Inscriptions. – Bulgarian Historical Review, 1973, № 1, 72-76; Димитров, Хр., Болгария и хазары в VІІ-VІІІ веках. – Пак там, 1989, № 2, с. 66.

[7]. Латински извори за българската история. Т. ІІ. Съст. и ред. Ив. Дуйчев. С., 1960, 122-123, № 104.

[8].Трендафилов, Хр., Хазарската полемика на Константин-Кирил, С., 1999.

[9]. A. Kuelzer, Disputationes Graecae contra Iudaeos. Untersuchungen zur byzantinischen Dialogliteratur und ihrem Judenbild. Muenchen, 1999 (Byzantinisches Archiv, 18).

[10]. Ешкенази, Е., А. Хананел, Един еврейски документ за Иван Асен ІІ. – Известия на Института за българска история. Т. 6, 1956, 577-587.

[11]. Цвятков, Н., Към въпроса за така наречените юдействащи на Балканите през Средните векове. – Годишник. Обществена културно-просветна организация на евреите в България. Централно ръководство. Т. 21, 1986, 45-59.

[12]. Marcus, J., The Jew in the Medieval World: A Sourcebook, 315-1791. New York, 1978, 43-48.

[13]. Мусакова, Е., Кодикологически особености на Песнивеца на цар Иван Александър. – Palaeobulgarica/Старобългаристика, 2002, № 2, с. 24, 32.

[14].Pereswetoff-Morath, A., ’And was Jerusalem Builded here..?’: On the Textual History of the Slavonic Jerusalem Disputation. – Scando-Slavica. T. 47, 2001, 19-38; Idem, A Grin without a Cat. Т. I. ‘Adversus Iudaeos’ texts in the literature of medieval Russia (988-1504) Lund, 2002 (Lund Slavonic Monographs, 4).

[15]. Birnbaum, H., Some Problems with the Etymology and the Semantics of Slavic ¦id ‘Jew’. – Slavica Hierosolymitana. T. 7, 1985, 1-12.

[16].Levy, A., The Sephardim in the Ottoman Empire. Princeton, N.J., 1992.

[17]. Гичев, С., Еврейские монеты на Балканах в ХІV-ХVІ веках. – В: Восточные источники по истории Юговосточной и Центральной Европы. Т. ІІ. Ред. А. С. Тверитинова, М., 1969, 275-284.

[18]. Cutler, A. and H., The Jew as Ally of the Muslim: Medieval roots of anti-semitism. Notre Dame, 1986.

[19].Bashan, E., Те’udah ‘al yehudei Sqopiah le-ahar kibiëah biyadei haosterim be-1688. – Michael: On the history of the Jews in the diaspora. Т. 7, 1981, 227-243 (на еврейски).

[20]. Тодорова, О., Образът на “нечестивия евреин” в българската книжнина от ХVІІІ – началото на ХІХ век и във фолклора. – Български фолклор, 1994, № 3, 10-21. Срв. Ангелов, Д. С., Представа за “другия” в българския песенен фолклор. – Българска етнология, 1997, № 1-2, 109-121.

[21]. Дневник на Ханс Дерншвам за пътуването му до Цариград през 1553-1555 година. Прев. М. Киселинчева. Ред. Н. Кехлибарова. С., 1970, с. 144.

[22]. Българско народно творчество. Т. С., 1961, с. 294; Теодоров, Е., Български народен героичен епос, С., 1981, 123-154.

[23]. Николова, С., Патеричните разкази в българската средновековна литература. С., 1980, 291-294, № 104; 315-317, № 139; 346-347, № 164; 368-370, № 174; Славов, Ат., Клуцохорската книга-муска от 1859 година, С., 2000, 81-82.

[24]. Фолклорен еротикон. Т. 6. Старобългарски текстове. Изповедни чинове. Съст. М. А. Шнитер. С., 1998, 64-65.

[25]. Попиванов, Г., Народни песни от Шуменско. – Сборник за народни умотворения. Т. XLII, 1936, 202-202, № 239.

[26].Todorova, O., The Nineteenth-Century Bulgarians’ Perception of the Jews. – ‹tudes balkaniques, 1995, 3-4, 30-51.

[27]. Макреш. – Гайда, ІІ, № 9, 19 септември 1864; Славейков, П. Р., Съчинения в осем тома. Т. 5. Публицистика. С., 1980, с. 280.

[28]. Пак там, Т. 2. Хумор и сатира. С., 1978, с. 137.

[29]. Макгахан, Дж., Американският свидетел. Ненадминатите репортажи за турските зверства в България от кореспондента на лондонския вестник “Дейли нюс”, С., 2002, с. 105.

[30]. Величков, К., В тъмница. Спомени от 1876 година, С., б. г., 142-143.

[31]. Neuburger, M., The Russo-Turkish War and the „Eastern Jewish Question“: Encounters between Victims and Victors in Ottoman Bulgaria, 1877-78. – East European Jewish Affairs, 1996, № 2, Winter, 53-66.

[32]. Ардити, Б., Антисемитическата литература в България, Тел Авив, 1972, 3-60; Топенчаров, Вл., Българската журналистика 1885-1903. 2 изд. С., 1983, 611-613.

[33]. Другите балкански войни. Изследване на фондация “Карнеги” от 1913 година в историческа перспектива. С нов увод и размисъл върху съвременния конфликт на Джордж Кенън. Прев. Г. и Д. Чакалов, С., 1995, 307-311.

[34]. Стефанова, Н., Книга за Давид Перец, Пловдив, 1981, 125-126, бел. 6.

[35]. Роканов, Б., Екатерина Йосифова, Литературна анкета, С., 1985, p. 76.

[36]. Boyadjieff, C., Saving the Bulgarian Jews in World War II. Ottawa, 1991; Chary, F. B., The Bulgarian Jews and the “Final Solution. Pittsburgh, 1970/1991; The Fragility of Goodness: Why Bulgaria’s Jews Survived the Holocaust. Еd. T. Todorov. Tr. A. Denner. Princeton, NJ, 2001.

[37]. Haskell, G. H., From Sofia to Jaffa: The Jews of Bulgaria and Israel. Detroit, 1994.

[38]. Василева, Б., Евреите в България (1944-1952), С., 1992, с. 123.

[39]. Fejtö, F., Les juifs et l’antisémitisme dans les pays communistes. Entre l’intégration et la sécession, suivi de documents et de témoignages. Paris, 1960 (Les documents de tribune libre, 7).

[40]. Иванова, Е., Отхвърлените “приобщени” или процеса, наречен “възродителен” (1912-1989), С., 2002, с. 184.

[41]. http://www.focus-news.net, 5 септември 2002.

[42]. Дневник, 29 август 2002.

[43]. Евреи си искат имоти със съд в Плевен, 24 часа, № 143, 29 май 1995.

[44]. Не пускат собственици в секретно поделение, Труд, № 275, 5 октомври 2002.

[45]. Anderson, J., The Treatment of Religious Minorities in South-Eastern Europe: Greece and Bulgaria Compared, Religion, State & Society, 2002, № 1, March, 9-31.

[46]. Срв. Ancel, J., The Image of the Jew in the View of Romanian Anti-Semitic Movements: Continuity and change, Shvut [Israel], 16, 1993, 39-57.

[47]. Варадинов, Н., Нашенски фюрер нападна гробище в Русе за 30 000 DM. – 24 часа, № 133, 18 май 1995.

[48]. http://www.focus-news.net, 18 септември 2002.

Изображения: авторът, архимандрит Павел Стефанов (1948-2012). Източник – Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4p1

Advertisements

About Dragan Bachev

59 years old, born in Bulgaria. Works in the University of Sofia, Bulgaria, the Faculty of Theology.
Публикувано на Анализи и тагнато, , , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s