ИСТИНИТЕ НА ПРАВОСЛАВНАТА ЦЪРКВА – продължение 3*

(Кратко изложение на основните истини на православието с оглед на различията, които се срещат в другите християнски църкви)

Иеромонах д-р Антим Шивачев

Различия между християнските църкви относно учението за ЦъркватабиблияРимската църква учи, че папата бил уж видим глава на Църквата, и то по божествено право и по приемство от апостол Петър, който бил глава на Църквата.

Според учението на Православната църква Христос не е основал Своята Църква върху хората, но върху Самия Себе Си и върху божественото Свое учение. Православните изповядват, че Църквата се състои от паство и иерархия. И едните, и другите се намират в определени отношения помежду си и всички са подчинени на върховния съд на съборите. Църквата има за свой глава Самия Господ Иисус Христос като основател, законодател и върховен неин пастир, Който невидимо я управлява чрез Светия Дух. Всички Поместни църкви, които изповядват една вяра и имат общение в молитвите и тайнствата, са части от една вселенска Църква. Особеностите на видимото устройство на много поместни, самостойни църкви не им пречат да бъдат големи членове на общото тяло на вселенската Църква и да имат един глава – Христос, и един дух във вярата и благодатта. Това единство се изразява чрез общението в молитвите и тайнствата. Единичните поместни църкви зависят от своя поместен събор. Средоточната власт над вселенската Църква представлява Вселенският събор[6]. А обстоятелството, че първенствуващите епископи се наричат глави на църквите, трябва да се разбира в смисъл, че те са наместници Христови, според думите на Свещеното Писание: “Внимавайте, прочее, върху себе си и върху цялото стадо, сред което Дух Светий ви е поставил епископи, да пасете църквата на Господа и Бога, която той си придоби със Своята кръв” (Деяния апостолски 20:28).

Православната църква, придържайки се в учението към древните отци, признава, че всички епископи са равни помежду си по своята важност, по своето еднакво достойнство и свещеническа степен. Всички са еднакво приемници на св. апостоли. Поради това тя отхвърля учението на Римската църква за главенството на папата. Тя отхвърля всяко видимо главенство в Църквата, толкова повече, когато това главенство се отъждествява с божественото право, когато на лицето, което представлява това право, се отдава върховно, всеобщо, непосредствено, абсолютно, непогрешимо. The apostlesСпоред Свещеното Писание всичките апостоли са били това, което и апостол Петър, тоест всички са имали еднаква чест и власт. Следователно учението на Рим за някаква извънредна власт в Църквата, дадена на св. Петър, е изцяло заблуждение и измислица на амбициозните и властолюбиви папи.

Ако дори за един момент предположим, че апостол Петър е бил глава на Църквата, от това не произтича, че неговото достойнство би могло да премине върху Римския епископ. В случая Петровото преимущество може да е било лично и никой не може да твърди, че личните преимущества на апостолите са преминали върху епископите на църквите, които те са управлявали.

Освен това трябва апостол Петър да е бил действително Римски епископ. Историята обаче свидетелства, че пръв епископ на този град е бил Лин и тази църква е основана от апостол Павел.

Но на какво ни учи Свещеното Писание за властта в Църквата и дали наистина тая власт е дадена на св. Петър, както учат католиците?

В Евангелието на св. Матей четем, че Христос, като обръщал вниманието на учениците си върху книжниците и фарисеите, им препоръчал: “А вие недейте се нарича учители; защото един е вашият Учител – Христос, а всички вие сте братя; и никого на земята недейте нарича свой отец, защото един е вашият Отец, който е на небесата; и наставници недейте се нарича; защото един е вашият наставник – Христос. Но по-големият между вас да ви бъде слуга; защото, който превъзнесе себе си, ще бъде унизен; а който се смири, ще бъде въздигнат” (Матей 23:8-12). Може ли да бъде нещо по-ясно от казаното?

Друг път апостол Петър, като чул Христос как мъчно е да се спаси човек, каза Му: “Ето, ние оставихме всичко и Те последвахме; какво, прочее, ще стане с нас?” А какво отговаря Христос? – “Истина ви казвам, че вие, които Ме последвахте, при пакибитието, кога Син Човеческий седне на престола на славата Си, ще седнете и вие на дванайсет престола, като съдите дванайсетте Израилеви колена” (Матей 19:27, 28). Ето какво отговаря Христос, без да дава и да се помисли, че един от дванадесетте покрай другите ще може да има някаква власт или отличие. А тук му е било мястото да каже Христос нещо, ако е имал предвид Петър или неговото господаруване над другите.St. apostle PeterПри един случай, когато майката на Заведеевите синове пристъпила към Христа и Го молила един от синовете ѝ да седне отдясно, а друг отляво до Него в царството Му, Иисус отговаря: “Не знаете какво искате… знаете, че князете на народите господаруват над тях, и велможите властвуват върху им, между вас обаче няма да бъде тъй; но който иска между вас да бъде големец, нека ви бъде слуга” (Матей 20:22, 27). Това обстоятелство не показва ли ясно как Христос е мислил за старшинството между учениците Си, между апостолите? А как всъщност е мислил Христос за старшинството в Църквата, ние видяхме в посочените думи на Матеевото евангелие (Матей 23:8-12). Ето обаче и още. Той казва: “Аз съм добрият пастир…, вие ме наричате учител и Господ; добре казвате, защото такъв съм“ (Иоан 10:11 и други); защото той сам седи на високия престол на светия град, стената на който има дванадесет основи и върху тях – имената на дванадесетте Негови апостоли (Откровение 21:14).

В Свещеното Писание четем още, че апостол Павел нарича Христос глава на Църквата: “И Той е глава на тялото, сиреч на Църквата” (Колосяни 1:18). “И Го постави над всичко Глава на Църквата, която е Негово тяло” (Ефесяни 1:22,-23). В същото послание се казва още: “Защото мъжът е глава на жената, както и Христос е глава на  Църквата, и Той е спасител на тялото” (Ефесяни 5:23), а апостол Петър Го нарича в своето Първо послание Пастиреначалник (1 Петр. 5:4).

За властта, която Христос е установил в Църквата, не може да бъде по-ясно казано от думите на самия Спасител: “Ако съгреши против тебе брат ти, иди и го изобличи насаме; ако те послуша, спечелил си брата си; ако не послуша, вземи със себе си още едного или двама, та с устата на двама или трима свидетели да се потвърди всяка дума; ако ли пък не послуша тях, обади на Църквата; но, ако и  Църквата не послуша, нека ти бъде като езичник и митар. Истина ви казвам: каквото свържете на земята, ще бъде свързано на небето; и каквото развържете на земята, ще бъде развързано на небето. Пак ви казвам, че, ако двама от вас се съгласят на земята да попросят нещо, каквото и да било, ще им бъде дадено от Моя Отец Небесен; защото, дето са двама или трима, събрани в Мое име, там съм Аз посред тях” (Матей 18:15-20). В Църквата следователно властта е съсредоточена в събора, дето са мнозина, а не в една личност, както учи папата. А понеже всички апостоли са равни помежду си (Матей 20:22-27; 23:8-12) и всичките апостолски приемници, тоест епископите, са длъжни, както се изразява бл. Иероним, също така да бъдат равни помежду си: “Където и да е епископът – или в Рим, или в Евгубия, или в Цариград, или в Реги, или в Александрия, той има еднакво достойнство и свещеническа степен… Всичките са приемници на апостолите.” Властта над всичките се заключава в събора на епископите; а  за цялата вселенска Църква средоточната власт са заключава в събора на всички епископи от вселената или във Вселенския събор.Pope-peter_pprubensНа тази велика истина най-добър израз са дали самите апостоли. В петнадесета глава на апостолските Деяния четем за събора, който е бил проведен в Иерусалим по повод на въпроса, повдигнат от страна на обърнатите фарисеи, трябва ли по-напред да се обрязват онези, които от езичеството преминават в християнската Църква. Този събор е подробно описан там (4-30) и всеки, който прочете делата му, ще се увери, че апостол Петър на този събор не само не председателства, но заема място на обикновен член. Нещо повече, той взема думата, след като мнозина са се изказали по въпроса, и което е най-главното – отказва се от своето мнение, изказано по-рано, и се присъединява към мнението на апостол Иаков, председателя на събора, което и се приема от целия събор. От това се вижда още, че тук не само не е ставало дума за някакво си първенство на честта – за властта не говорим – на един или друг апостол, но и самото решение на събора (според днешния римски говор – декрет, decretum) е изпратено с такова начало: “от Апостолите, презвитерите и братята поздрав…” (Деяния апостолски 15:23). Каква разлика между този надслов на съборния декрет, където са присъствали самите апостоли, и декретите на днешния папа, който сам именно стана носител на една лъжлива наука (doctrina erronea, orrore) в Църквата, а не православните, които пазят неуклонно древното съборно и апостолско начало. Може ли да има наистина по-голяма гавра с вярата Христова от тази, когато папа Пий IХ говори тържествено за себе си: “Аз съм отзив на небето, непогрешим тълкувател на Бога, аз съм пътят, истината и животът”?

В същите Деяния апостолски се казва, че когато апостолите научили в Иерусалим, че някои в Самария приели вярата Христова, пратили при тях Петър и Иоан (Деяния апостолски 8:14). Как така са могли да изпращат едного, който е по-стар и властва над тях? Нали според папата апостол Петър бил княз на апостолите? Апостол Павел нарича само Христос глава на Църквата (Ефесяни 1:22; 5:23) и споменава на първо място Иаков като стълб на Църквата, след това Петър и Иоан (Галатяни 2:9). Да не би според католиците Апостолът да не постъпва според евангелската истина? Как би могъл да си позволи апостол Павел това: да укорява за грешките непогрешимия? Същият тържествено отхвърля всяко първенство между апостолите и казва, че те всичките са само слуги и че Аполос е същото, което и Петър, което е и той, и че верните не смеят да държат един по-горе от друг, като главатар, но че всички трябва да се придържат о Христа Божи (1 Коринтяни 1:12; 3:4-5, 22).

Нека видим какво говори и апостол Петър в Първото си послание: “Ония, които са между вас презвитери, моля аз, съпрезвитер техен и свидетел на Христовите страдания и съучастник на славата, която има да се открие: пасете Божието стадо, което имате, като го надзиравате не принудено, а доброволно (и богоугодно), не заради гнусна корист, но от усърдие, и не като господарувате над притчата, а като давате пример на стадото; и кога се яви Пастиреначалникът, ще получите неувяхващ венец на славата” (1 Петр. 5:1-4). Има ли в тези думи и следа от някаква власт? Не нарича ли тук апостол Петър сам себе си причастник на братята си по старшинство и не им ли напомня като другите за един Пастиреначалник на Църквата Христова? На никаква друга власт той не основава своите съвети, а само върху това, че е бил свидетел на страданията Христови? Може ли по-тържествено да се осъди учението на непогрешимите, абсолютните властители, каквито искат да бъдат новите римски епископи, като извеждат властта си от апостол Петър?The Holy Apostles Peter and PaulЧе се дават на св. Петър някакви отличия в Свещеното Писание, това е истина. Матей например, като изброява апостолите, поставя Петър на първо място (Матей 10:2), Марк (3:16) и Лука (6:16) също. На други места евангелистите, когато искат да означат апостолския събор, казват: “Петър и ония, които бяха с него” (Лука 8:45; 9:32, Марк 1:36). Истина е и това, че Христос в много случаи с особено внимание се обръща към Петър. Обаче последният да е приел от Христа първенството на властта над апостолите и тази власт да я изпълнява, за такова нещо Свещеното Писание нищо не споменава. Още по-малко се споменава и това, с което католиците да могат да докажат, че тази власт след смъртта на апостол Петър по приемство съществува у Римския епископ. Ако този апостол е имал първенство над другите, защо евангелистите и апостолите не го наричат всякога пръв между другите? Защо Иоан споменава Андрей преди Петър (Иоан 1:44); Павел – Иаков преди Петър (Галатяни 2:9) и на друго място Петър след всичките други апостоли (1 Коринтяни 9:5)?

Ясно е следователно, че според учението на Свещеното Писание Христос е глава на Църквата, Апостолите всички са равни помежду си и имат еднаква власт. Апостолските наследници, епископите, имат също така еднаква власт, а средоточната власт на Църквата е в събора на епископите. Петър прочее не е бил нито по-голям, нито по-малък от другите апостоли, но във всичко им е бил равен. Въз основа на това обаче, когато евангелистите наричат понякога Петър пръв между апостолите, би могло да се приеме, че той е пръв между равните, primus inter pares; но пък както виждаме, че апостол Иоан в своето послание и Павел в своето не го споменават като пръв и като виждаме, че в апостолския събор апостол Петър е заемал второстепенно място, ние не можем в строгия смисъл дори и това да допуснем, като се придържаме към думите на Свещеното Писание. Петър е бил равен на другите св. апостоли, това казва Свещеното Писание и нищо повече.

Католиците извеждат своето учение за властта на папата от Свещеното Писание, като се спират най-вече на следния текст: “Ти си Петър и на тоя камък ще съградя църквата Си, и портите адови няма да ѝ надделеят” (Матей 16:18).

Отците и учителите църковни отнасят тези думи не към Петър, както твърдят католическите богослови, а към неговото изповедание.

За камък, върху който Христос е съзидал Църквата Си, или за нейна основа светите отци признават онази вяра, или онова изповедание, което апостол Петър в името на всички е изказал по силата на своя бърз темперамент.

Според това меродавно учение следователно върху камъка на това изповедание е съзидана св. Църква. Чрез тази вяра портите адови  са безсилни против нея. Тази вяра притежава ключовете на небесното царство… Това е основата на Църквата, това е гаранцията на всичките бъдещи векове… Тая вяра има ключовете на райското царство, нейните земни закони според това стават небесни[7] . Нека католиците се върнат към тази вяра, която са пазили до Х век, нека я очистят от всичко онова, което са привнесли в нея, нека днешните римски папи станат това, което е бил Григорий Двоеслов, и ние ще имаме пак една Църква, ще бъдем пак едно с Рим.The Holy Apostles Peter and PaulТова е гласът на древната апостолска Църква и католиците трябва да се вслушат добре в него и да го последват. Още от 1054 година те са вън от тая вселенска Църква, вън от Христовото царство, защото папите са забравили това царство и са искали да основат царство от този свят. Римските епископи поискали да утвърдят властта си върху всички народи и царства, да станат всемирни владетели. Рим по такъв начин се поклонил на изкусителя и изгонил от себе си Христа.

Протестантите пък отиват в друга крайност, като отхвърлят свещенството и външното съществуване на Църквата. Според тях произтичащата от свещенството служба е просто едно упълномощаване от вярващите, а възлагането на ръцете е само един обред, който не подава нито благодат, нито някаква власт. Затова и пасторът при протестантите е просто един вярващ християнин, който е упълномощен да ръководи само събранията им, а не свещеник, облечен с духовна власт в Църквата.

Като се отделил от поместната Римска църква вследствие на нейните заблуждения, Лутер не искал да се присъедини съм вселенската Източна църква. Той не направил това отчасти поради своята гордост и славолюбие, а отчасти и защото бил възпитан в католически дух, споделял латинските предубеждения против православния Изток. А най-главната му грешка била неговата лъжлива мисъл, че уж и Православната църква е причастна на римските злоупотреби и нововъведения. В тази груба грешка, която и досега се заимства от всички протестанти, Лутер изпаднал, като напълно забравил, че именно заради тези римски нововъведения и злоупотреби с хорските съвести Православната църква е скъсала своя древен съюз с римския патриарх.

И като поел върху себе си ролята да преобразува Западната църква, бащата на Pеформацията сам се намерил вън от всякаква връзка с вселенската Църква. Той останал без Църква, с една само Библия, но и нея започнал да преправя посвоему. Но като богослов Лутер разбирал силата на много изречения в Новия Завет, в които се приписва на Църквата голяма важност в отношението на истината и духовното право. Той разбирал и чувствал добре, че с тези изречения се изобличава нагледно неправилността на приетото от него положение по отношение на Църквата, и тези изречения той вече не можел или пък не искал да измени. И какво направил реформаторът, за да скрие делото си, за да съгласува някак своето учение със Свещеното Писание? Чисто и просто Лутер изключил от своя превод на Библията самата дума Църква.

Всеки добросъвестен човек се учудва и недоумява как е възможно да се направи това, когато на много места на св. текст се намира високото понятие и термин Църква. Но това действително е така. Вземете Лутеровата Библия и ще се уверите, че той е изключил от своя превод тази величествена дума и понятие. На немски църква е Kirche. Тази дума, която Лутер избягва в Свещеното Писание, се е употребявала и досега се употребява и съответства на гръцката ekklhsia във всичките ѝ значения, в които тя се среща у всичките християнски писатели. Kirche може да означава място на обществено богослужение. С други думи, храм и събрание на верни: пастири и пасоми. Може обаче да се отнася и към частните църкви, и към вселенската Църква[8]. Но без да се гледа на това, че тази дума е напълно достатъчна и удовлетворителна, Лутер не я употребява нито един път в Свещеното Писание, където се говори за Църква. Когато се отнася за здание, той употребява думата Tempel. В повечето случаи обаче реформаторът заменя Kirche с думата Gemeinde, което значи община, събрание, съвет, енория. А по какъв начин в Лутеровата Библия думата енория или община или събрание замества думата Църква?icon_HolyApostlesНякои протестантски богослови, за да оправдаят Лутер, казват, че думата Gemeinde означава изобщо събрание, а в частност може да означава събрание от верни и по словопроизводството си тя повече съответства на гръцката дума ekklhsia (Църква), както тя се употребява у древните езически гръцки писатели. Но ако следваме тази протестантска логика и при превода на думите, които изразяват християнски понятия, се ръководим от речниците, съставени от езически писатели, тогава можем да отидем много далеч. В такъв случай думата cariz щяхме да преведем не като благодат, а прелест, грация; omologeo вместо изповядвам щяхме да преведем свързвам контракт и така нататък. С една дума, тогава щяхме да повредим текста на цялото Свещено Писание. При това думата Gemeinde само по словопроизводството си може да означава събрание от верни. И наистина, нито в говоримия, нито в книжовния език такова значение на тази дума не се е утвърдило.

Ако запитаме някой немец какво значи думата Gemeinde, веднага ще ви отговори: община, общинско управление, кметство. Така се употребява тя в нейното тясно значение и в Австрия, и в Германия. По-голямо доказателство, че думата Gemeinde не съответства на гръцката ekklhsia и не може да замени думата Kirche, служи това, че тя, без да се гледа на Лутеровото усилие, не го е заменила и досега. Никой от немските писатели никога не е говорил: Gemeindelehre, Gemeindekonzil, Gemeindegeschichte, roemische Gemeinde и така нататък, обаче се е говорило и се говори: Kirchenlehre, Kirchenkonzil, Kirchengeschichte, roemische Kirche и пр. Сам Лутер в оглавлението на Псалмите, които са били предназначени за църква, употребява думата Kirche, а в текста на Свещеното Писание никъде не я употребява.

Защо е така?

Затова, защото тази дума му бодяла очите, като изобличавала и неправилността на неговите мъдрувания. И ако не беше свързан този контракт, така да се каже, между него и немските князе, които го покровителствали, понеже ставали пълни господари на отнетите църковни имоти, нямаше да има сега и помен от някакво си протестантство.

Като въстанал против поместната Римска църква и се отчуждавал от вселенската Църква, Лутер за свое оправдание всички новозаветни обещания за непоколебимостта и вечното пребъдване на Църквата, за нейната важност като стълп и крепило на истината, за духовните ѝ права, за необходимостта да ѝ се покоряваме намислил да отнесе към някаква си дума Gemeinde, която в широк смисъл може да означава само общество от миряни, а в никакъв случай няма иерархическо значение. Така с това той извратил целия смисъл на евангелските изречения[9].Jesus ordain apostlesКато отхвърлил думата Църква, която с наименованието си и със свойството си изобличава Лутеровото свободомислие, реформаторът не е могъл да не види, че не  малък враг на неговото учение е и църковното Предание. И ето той премахва от своя превод на Библията думата Предание. А местата от Свещеното Писание, в които се говори за необходимостта да се пазят преданията на светите апостоли, или устното Божие Слово, Лутер в превода си умишлено затъмнява.

Така например св. апостол Павел във Второто си послание към Солуняните (2 Солуняни 2:15) дава положителна заповед за преданията: “Дръжте преданията (paradosiV), които научихте било чрез наше слово, било чрез наше послание”; и по такъв начин устните предания приравнява, както се вижда от текста, с написаните в Свещеното Писание наставления. Лутер е превел: Haltet an den Satzungen (наставления). Тази дума е употребена от него и в превода на 2 Солуняни 3:6. Но наставления или постановления това ли значи, което значи думата предание? А думите на апостол Павел, които заключават в себе си похвала към коринтските християни за точното запазване на апостолските предания, са напълно затъмнени. Текстът на Апостола е този: “Похвалявам ви братя, че ме помните за всичко и държите преданията (paradosiV) тъй, както съм ви ги предал (paredwka)” (1 Коринтяни 11:2). В превода на Лутер обаче четем: “Хваля ви, любезни братя, че ме помните във всичко или във всичките неща и държите този начин (?), който аз ви предадох”. В превода на нeмски: “Ich lobe euch, liebe Brueder, dass an mich gedenket in allen Stuecken, und haltet die Weise, gleich wie ich euch gegeben habe.” Каква тъмнота и неопределеност! Никакъв положителен смисъл не може да се изведе от този превод, докато в думите на Апостола смисълът на това място е ясен и определен.

Протестантите и досега проповядват за Свещеното Предание, че уж то не е нужно. За догматическото учение, казват протестантските богослови, е достатъчно само Свещеното Писание. Останалото пък в религията – например християнският живот, устройството на Църквата, богослужението, според тях е безразлично. Що се отнася обаче до догматите, самите протестанти си противоречат, когато се обръщат към историята на догматите и по такъв начин те неволно признават важността на Преданието. Всичкото им невежество се състои в това, че те съобразно със своите предубеждения развалят тази история.christ and the apostlesАпостолите заповядали на първите църковни епископи да предават на вярващите символа на вярата, който е и записан в техните свети писания – да го предадат не писмено, а устно. “Имай за образец здравите думи, които си чул от мене, с вяра и любов в Христа Иисуса”, пише св. апостол Павел до Ефеския епископ Тимотей (2 Тимотей 1:13). По-нататък той добавя: “И тъй, чедо мое, усилвай се в благодатта, която ти е дадена от Христа Иисуса, и каквото си чул от мене при много свидетели, предай го на верни човеци, които ще са способни и други да научат” (2 Тимотей 2:1-2).

Очевидно е, че според намерението на апостолите символът на вярата е трябвало да се спазва в Свещеното Предание. Много от догматите на вярата се съдържат в Свещеното Писание само прикрито (implicite). Всичките тези догмати са отхвърлени от последователите на Лутер. А всъщност тези догмати, които са отхвърлени от тях с отхвърлянето на Свещеното Предание, където са разяснени, са от такъв характер, че с тяхното отхвърляне се подкопават и други височайши истини на християнството. Такъв е например догматът за почитането на св. Господен кръст; такива са догматите за почитането на св. Христови тайни, почитането на св. мощи, св. икони и други.

Най-сетне за самото Свещено Писание, единствения уж според мнението на протестантите източник на християнското вероучение, е необходимо Свето апостолско Предание като негова опора. Самият въпрос имаме ли ние Свещеното Писание, се решава само въз основа на Свещеното Предание. В истинността на Четвероевангелието, Деянията апостолски и останалите новозаветни книги ние се уверяваме посредством Преданието. Именно от това, че в протестантския свят е отхвърлено Свещеното Предание, започвайки още от времето на Лутер, и до ден-днешен произтича безкрайният, неразрешим сам по себе си за човешкия разум въпрос, въпросът за истинността на светите книги и за историческата достоверност на свръхестествените Божии работи, които са отразени в тях. А освен това каква страшна злоупотреба с текста на Свещеното Писание виждаме ние у протестантите! Буквата е няма и безотговорна: всеки я разбира както си иска и както може. Нима не от тази причина са произлезли и всичките древни ереси, защото еретиците, като се отклонявали от общението с майката Църква, са се отбили в самоволен път, като са отхвърлили Свещеното Предание? И ако в древността някои умове злоупотребявали със Свещеното Писание, когато всички, дори и самите заблуждаващи, твърде са го уважавали и са благоговеели пред него, какво може да бъде сега, когато толкова много от протестантските учени богослови тълкуват Свещените Писания като обикновено човешко произведение, например като турския Коран?

От всичко казано следва, че и за християнската догматика, ако само искаме тя да ни предава напълно църковните догми, е нужно непременно и апостолското предание. Преданията, както се изразява и руският светител Ст. Яворски, са тъй потребни за вярата, че чрез едното Предание може да има вяра, докато Свещеното Писание без Преданието е недостатъчно за вярата. Тази е и главната причина, която е накарала Христовите апостоли да определят като безусловно задължение на вярващите да държат Преданието или устното апостолско Слово наравно със Словото, написано от тях – Свещено Писание (2 Солуняни 2:15).

_____________________________

*Източник – http://velikdunchev.blogspot.com. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[6]. Простр. Катехизис, IХ, гл. 5, стр. 38.

[7]. Гл. II.II. мнението на всички свети отци по въпроса в кн. Кирил и Методий, Д-р Никодим Милаш, прев. П. Иванов, стр. 164-188, откъдето е заимствано предимно и настоящото изложение.

[8]. На български, когато се касае за здание, храм, думата се пише с малка буква. Иначе винаги се пише с главна буква.

[9]. В други преводи на Библията на европейските езици не само приетите от Римската църква, но и в протестантските, думата ekklhsia се превежда правилно. Така например в латинския превод е ecclesia; във френския превод на Парижкото библейско общество, изд. 1801 година, е eglise, а в английския – churche. Само в Псалом 25, 5; 67, 26 във френските преводи е употребена дамата essemblee, а в английски – congregation.

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru.

Следва…

Advertisements

About Dragan Bachev

59 years old, born in Bulgaria. Works in the University of Sofia, Bulgaria, the Faculty of Theology.
Публикувано на Православие и тагнато, , , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s