ИСТИНИТЕ НА ПРАВОСЛАВНАТА ЦЪРКВА*

(Кратко изложение на основните истини на православието с оглед на различията, които се срещат в другите християнски църкви)

Иеромонах д-р Антим Шивачев

Що е това църква? Коя е истинската църква? Учението ѝ в общи черти

библияПод това название в широк смисъл на думата се разбира установено от Бога общество от вярващи в Христа, които са съединени помежду си с една вяра, едно учение, еднакво църковно управление, едни тайнства. Така съединени помежду си, те имат за невидим глава на Църквата самия неин основател Господа наш Иисус Христос. Сам Той видимо чрез св. апостоли и техните приемници – пастирите на Църквата, при невидимото съдействие на Светия Дух ръководи Църквата към нейната цел: освещаването на грешното човечество, неговото нравствено усъвършенстване и най-после – възсъединението му с Бога. Средства за достигане на тази цел Господ е дал, като е наредил в Църквата да има пастири и учители, които да просвещават хората в Христовата вяра и изобщо да ги ръководят към вечния живот с помощта на спасителните благодатни тайнства.

Затова и протестантите, които отричат Свещеното Предание и повечето от тайнствата, както това ще се види по-нататък, не са Църква. Мнозина грешат, като употребяват термина “протестантска църква”. Протестантите са едно религиозно общество от хора, които се основават уж само на Библията, но тълкувана лично от всекиго, както той си я разбира. Те нямат свещенство чрез ръкоположение по апостолско приемство, а само така наречените пастори – ministres. Последните се предлагат или от вярващите, или от онези лица, които се смятат сами, че представляват тези вярващи.

Протестантите отстъпиха от апостолското правило на вярата, запазено непокътнато само от Православната църква. За тях, за тяхното отстъпничество са предсказвали още апостолите, които пишат: “И между вас ще има лъжеучители, които ще вмъкнат пагубни ереси… И мнозина ще последват тяхното разпътство и поради тях пътят на истината ще бъде похулен” (2 Петр. 2:1-2); “Възлюбени, не на всеки дух вярвайте, а изпитвайте духовете, дали са от Бога” (1 Иоан 4:1); “Но ако дори ние, или ангел от небето ви благовестеше нещо по-друго от това, що ние ви благовестихме, анатема да бъде (Галатяни 1:8); “Моля ви, братя, в името на Господа нашего Иисуса Христа, да говорите всички едно и също, и да няма помежду ви разцепления, а да бъдете съединени в един дух и в една мисъл” (1 Коринтяни 1:10); “Вие, прочее, възлюбени, като знаете това от по-рано, пазете се, да не би увлечени от заблуждението на беззаконниците, да отпаднете от твърдостта си, но растете в благодат и познаване на Господа нашего и Спасителя Иисуса Христа. Нему слава и сега и в ден вечний. Амин” (2 Петр. 3:17-18).Jesus Christ and the apostlesПравославните пазят като ценен завет тези думи на апостолите, придържат се към учението на древните отци и църковни предстоятели, спазват неотклонно правилото на вярата.

Православната вселенска църква по волята на Всевишния е поставила истината като безпристрастен посредник и неизменен свидетел между Римската църква и протестанството. Онова от техните препирни за вярването и благочинието, което тя не потвърждава, не може да бъде учение и правило на Вселенската църква. Поради това римските богослови и техните противници – протестантите и други, при взаимното си изобличаване и до днес често посочват за свидетелство притворно уважаваното от тях източно християнство.

За безпристрастния и наблюдателен ум това гледище е твърде поучително. Например Римската църква предимно усвоява непогрешимостта за престола на древния Рим. Протестантите оспорват тази непогрешимост, а Православната църква учи, че непогрешимостта в догматите принадлежи само на Вселенската църква. Тя по силата на обетованията на Спасителя и действието на благодатта Божия произнася своя съд за догматите чрез законно свикани Вселенски събори. Протестантите отхвърлят задължителната сила на вселенското църковно предание и се ограничават само със Свещеното Писание. Обяснението му те предоставят на частното разбиране на всеки християнин. Римските богослови пък, напротив,  приемат Свещеното Предание, а Църквата считат за изтълкувателка на Свещеното Писание, на което християните са длъжни да подчиняват своите частни съждения. По този въпрос Православната църква дава преднина на тези последните. Защото тя изначално се придържа към същото учение. Но добавя, че властта и бдителността на Вселенската църква, които са ни запазили Словото Божие в оригинален, неповреден вид, са най-добрата гаранция за нейното правилно тълкуване. При това и уставите на нейните събори предварително са разрешили всичките недоумения относно догматите на вярата и правилата на християнския живот. Поради това тя не признава правилността и задължителната сила на станалите след разделянето на църквите западни събори, решенията на които не са съгласни с постановленията на древните православни събори. Последователите на Римската църква приемат седем тайнства; протестантите приемат само две. Кои от тях са правите и какво е истинското учение на Православната църква, в подробности ще се види по-нататък, където ще се посочат и различията във вероизповедните истини.

Правило на вярата

Християнството е единствената религия от универсален характер. Тя е, която обхваща цялата човешка природа и удовлетворява всичките стремежи на човешкия дух. Тя е откровената от Иисус Христос вяра, развитието и допълнението на първобитната вяра, която Бог откривал на патриарсите, на Моисей и на пророците. “Бог, след като в старо време много пъти и по много начини говорѝ на отците чрез пророците, в последните тия дни говорѝ ни чрез Сина” (Евреи 1:1).Jesus Christ and the apostles2Първобитната вяра е имала за предмет богослужението в Иисуса Христа, очакван с упование като Месия. А християнската вяра и тя се покланя на Иисуса Христа, но вече Спасителя и Изкупителя на човешкия род. “Не мислете, че съм дошъл да наруша закона или пророците: не да наруша съм дошъл, а да изпълня. Защото, истина ви казвам: докле премине небето и земята, ни една йота, или една чертица от закона няма да премине, докато всичко не се сбъдне” (Матей 5:17-18).

След като Иисус Христос извърши спасителната Си мисия на земята, престанаха вече необходимо всичките тайнствени символични за Него образи, както и всичко, което в древността спомагаше за поддържане на Неговото идване. Всичко друго обаче се запази, защото Бог никога нищо друго не желаеше да открие на света освен самата истина. А истината не може да бъде друга освен една и неизменна. От това пък следва, че чрез Иисус Христос, своя единороден Син, Бог откри на човечеството само по-ясно онова, което вече е било открито по един по-тайнствен начин. Той откри на света сега такива истини, които не бе намерил за благосклонно да открие по-рано.

Като откровение християнството не може да се основе на друго освен на словото Божие. Разпратените по целия свят от Иисус Христос апостоли също учили само на това, което били научили от самия Него. Той им казал: “И тъй, идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа, и като ги учите да пазят всичко, що съм ви заповядал, и ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света. Амин” (Матей 28:19-20). А по думите на св. апостол Павел: “[Бог] в свое време яви словото Си чрез проповедта, мене поверена по заповед на нашия Спасител, Бога” (Тит 1:3).

Единственият източник на вярата прочее е Словото Божие. То се съобщи на света от Иисус Христос чрез жива реч, а не писмено. Апостолите пък го предадоха отсетне на хората било чрез жива реч, било писмено. “И тъй, братя – казва св. апостол Павел, – стойте и дръжте преданията, които научихте било чрез наше слово, било чрез наше послание” (2 Солуняни 2:15).

Евангелското учение – както устното, така и писменото, се преподаде от апостолите на вярващите, които ги слушаха, по целия свят. Второто християнско поколение приело вече това учение от първото и го предало на третото. Така от поколение на поколение това учение достигнало до днешните времена в разните църкви, чието начало е от апостолските времена. Писменото учение обаче, което се предаде така от век на век, съставлява книгите на Новия Завет, които са следните: четири евангелия – на св. Матей, св.  Марк, св. Лука, св. Иоан, Деяния на светите апостоли, Посланието на св. Иаков, Две послания на св. апостол Петър, Три послания на св. Иоан Богослов, Четиринадесет послания на св. апостол Павел, Откровение на св. Иоан Богослов.Jesus Christ and the apostles5За достоверни писания и устни учения трябва да приемаме и почитаме само онези, които произхождат от апостолските мъже и които се приеха и се предават непрекъснато от всички апостолски църкви. Следователно само това постоянно и повсеместно свидетелство е средството, чрез което човек би могъл да узнае истинското богооткровено учение. А това свидетелство се казва предание или традиция.

Това църковно предание не трябва да се идентифицира с човешките предания. То не трябва да се смесва с мненията и обичаите, приети в това или онова място, в тази или онази епоха. Тези мнения и обичаи можем да приемем само тогава, когато са в съгласие с Божественото учение и се отнасят само до църковното благочиние, и трябва да ги отхвърляме, когато са противни на Богооткровението. В никой случай обаче не можем и не бива да приведем тия мнения и обичаи като допълнение на откровението.

За откровено учение трябва да считаме само онова, което се основава било на писменото или устното свидетелство Божие. Последното пък ни се е дало от Иисус Христос. Неговите законни пазители бяха първите ученици, които са били призвани да предадат това свидетелство на всички народи и които ратници са били вдъхновени от Светия Дух.

Според апостолите откровеното учение е един залог. Православната църква се е погрижила по длъжност, от една страна, да запази този залог неповреден и чист от всяко човешко несъвършенство, а от друга – да го предаде и на следващите поколения така, както тя сама го е приела.

“Имай за образец здравите думи – пише св. апостол Павел, – които си чул от мене, с вяра и любов в Христа Иисуса. Запази добрия залог чрез Духа Светаго, Който живее в нас” (2 Тимотей 1:13-14). “О, Тимотее! пази онова, що ти е предадено, и се отвръщай от скверното празнодумство и от възраженията на лъжовната наука” (1 Тимотей 6:20). “Но ти пребъдвай в това, на което си научен и което ти е поверено, като знаеш, от кого си научен” (2 Тимотей 3:14).

Една поместна Църква е могла да погреши в опазването на Божествения залог. Обаче всичките църкви не са могли да погрешат, защото Иисус Христос е обещал да пребивава с Църквата Си “през всички дни до свършека на света” (Матей 28:20). Следователно Спасителят, Който е Истината, не може да пребивава с онази Църква, която би изповядвала заблуждението. Така св. апостол Павел нарича Църквата “стълб и крепило на истината”, света и непорочна Христова съпруга, собствено тяло Христово,  което е  църквата” (2 Тимотей 3:15; Ефесяни 5:25; Колосяни 1:24), защото истината трябва да лежи в самата основа на Църквата.

Над всички поместни и партикулярни църкви, които, оставени сами, могат да паднат в заблуждение, стои една Вселенска църква. С нея Иисус Христос ще бъде за вечни времена. Тя не се ограничава нито от времето, нито от пространството. Тази Църква води началото си от апостолите и чрез тях от Иисус Христос. Тя се съхранява постоянно в продължение на вековете, постоянно свидетелства за истината и пази в точност поверения ѝ залог. Иисус Христос, който невидимо я управлява, я е облякъл с видими черти. Всичките пък разделения на поместни църкви, които станаха, са се допуснали, за да се открие с още по-голяма ясност свидетелството на Вселенската църква. Вселенският характер на последната може да се докаже и опознае, както следва:

В света днес съществуват три първенствуващи църкви, които имат апостолски произход. Това са Православната, Латинската и Арменската църква. Последната възхожда до самите апостоли чрез Православната църква, от която е отпаднала през IV век. Тези три църкви били една църква през IV век от християнското летоброене. Арменската църква се е отделила от другите две едва към V век, а Православната и Латинската Църква са били в единение до VIII век. Тяхното разделение почва чак в IХ век. Окончателното отпадане на Западната църква от Вселенската датира от 1054 година. От този момент и до днес историята ни предава епохите на всичките постепенни нововъведения в Рим – както в догматическото учение, така и в църковното благочиние. А в ХVI век от нея отпадат много християнски народи, които образуват протестантските общества. Както Римската църква, така и протестантите допуснали с времето различни тълкувания върху най-основните истини на християнската вяра. Те и днес още са зрелище на едно поразително разномислие.

Само Православната църква е запазила непрекъснато богооткровеното учение, което се предава от поколение на поколение, от времето на Иисус Христос до днешните времена. Нейното учение е верен отглас на Свещеното Писание, на учението на светите отци и на определенията на Вселенските събори. Тази Църква е била свидетелка на всичките противохристиянски деяния на папството и е забелязала всичките му постепенни нововъведения, чужди на древната Църква. Тя и до днес е останала вярна на заповедта на св. апостол Павел да се пази точно апостолското предание.

Съществуващото разделение между Православната и Арменската църква почива просто върху едно външно недоразумение. То е възникнало по повод на един догмат, определен от Вселенския събор в Халкидон (451 година). Обаче вероучението на двете църкви е еднакво. И двете са съгласни относно изобличаването на Римската църква за нейното отстъпване от древното апостолско вероучение.Jesus Christ and the apostles3Историческите истини нагледно ни показват, че Православната, Арменската и Грузинската църква, както и Римската преди Х век, са Църквата на мъчениците, която е и Църквата на апостолите и Иисус Христос. Прочее, само в нея всеки християнин може да намери правилото на своята вяра.

Истинската Християнска църква е видима и не се ограничава нито във времето, нито в мястото. Нейният вселенски характер е свойството, което я отличава съществено, и доказва, че тя е апостолска. Тази Църква живее и днес онзи живот, който е живяла в апостолските времена. Тя свети като един грандиозен лъчезарен светилник сред света от най-древни времена до днес и е свидетелка на разнообразните превратности и измислици на профанния човешки разум. Учението на Православната църква е учението на древната Вселенска и Апостолска църква, или на Църквата преди IV век.  Прав е западният църковен отец св. Викентий, който казва следното в своя комониториум:

“Много пъти с най-голяма ревност и внимание съм запитвал някои хора, които се отличаваха със светостта на живота си, как би могло с помощта на едно постоянно правило да разпознаем истината на православната вяра от еретическите учения и всички единодушно са ми отговаряли, че ако аз или някой друг искаме да се избавим от примката на лъжата, трябва да закрепим с благодатта Божия нашата вяра с две средства: първо, с авторитета на Божия закон, после – чрез преданията на православната вяра; а пък в самата Православна църква ние сме длъжни добре да пазим, щото да изповядваме само онова, което всички са вярвали някога, навсякъде и единодушно. Същ и искрен православен е само онзи, който, като остава твърд във вярата, признава само онова, за което е сигурен, че Вселенската църква го е изповядала. Следователно съвършен християнин или православен не може да бъде онзи, който не е в единение с древната апостолска Църква“.

Различия между християнските църкви относно правилото на вярата

До ХVI век Римската или Латинската църква признаваше, че правилото на вярата се състои в постоянното и повсеместно свидетелство на Църквата. Отсетне обаче западните богослови отстъпиха от този принцип. Начело на последните застана иезуитският кардинал Белармин, който и днес минава при католиците за един от първите им авторитети по въпроси, засягащи учението на Латинската църква. Те образуваха така наречената школа на ултрамонтанистите. Тези богослови си поставиха за задача да възвисят папата над Вселенските събори, да подчинят цялата Църква на един смъртен човек, на черния папски трибунал, който е направил толкова злини на човечеството. В своето учение за папските притезания те отидоха до нечувани в историята крайности. Църквата според последователите на Белармин значи папата – именно папата е всичко. Без папата няма единство, няма всеобщност. Папата е главен елемент в понятието за Църквата. Той е средоточието, главният двигател на целия организъм на Църквата. “Папата – отбелязва абат Давен, когато бил провъзгласен новия догмат през 1854 година, – папата, Първосвещеник-Цар се представи в сияйното свое величие като представител Божи на земята, в пълнотата на всичките добродетели и на всичките слави. Той си отвори устата, той,  Слово  на  Божието  Слово, ни поръси с росата на своите устни, през които преминава струята на непогрешимите оракули.”jesus_washing_apostles_feet_parson_lА пък сам папа Пий IХ, като научил за противоречивите мнения от страна на някои епископи преди откриването на Ватиканския събор, произнесъл следните страшни за ухото на един православен християнин думи: “Аз съм отзив на небето, непогрешим тълкувател на Бога, аз съм пътят, истината и животът.” Такова понятие за властта на един смъртен човек за православните е неразбираемо. Такава една теория за папските притезания православните, пък и самите свестни римокатолици могат ли да одобряват? И неведнъж сме слушали от средата на самата Латинска църква гласове против отстъпленията на папството от древната вселенска и апостолска Църква. Такъв един справедлив глас бе преди няколко години и този на известния западен църковен канонист принц Макс Саксонски.

Православната църква осъжда учението на Рим, според което папата е всë и вся в Църквата и е непогрешим тълкувател на Божественото учение. Православното начало за правилото на вярата се заключава не в словото на папата, а в постоянното и повсеместно свидетелство на цялата Църква, непрекъснатото съществуване на която продължава от апостолските времена до днес. В Православната църква е запазен принципът на съборното начало.

«Ако – говори се в посланието на Руския Свети Синод до Цариградския патриарх от 30 юни 1902 година – известни въпроси вълнуват Църквата в дадено време, епископите на Поместните църкви по влечение на сърцето си, движими от лежащия върху тях архипастирски дълг, се събират наедно на събор. Тук те нелицемерно, като се мислят пред лицето на самия Христос, нелъжовно обещал да бъде всред събралите се в Негово име, с чиста съвест и единодушна молитва произнасят изповеданието на вярата си или вземат решение, врачуващо църковните настроения и язви. Дух Свети, живущ във Вселенската църква и движещ я, несъмнено говори в такъв случай чрез устата на молитвено събралите се епископи, макар всеки един да се съзнава като най-грешен от хората».

«Що се отнася до отношението на Православната църква към двата големи клона на християнството – латинците и протестантите – казва се на друго място в същото послание, – ние винаги се молим, чакаме и пламенно желаем, щото тези някогашни чада на майката Църква и овце от едното Христово стадо, а сега поради вражеска завист откъснати и заблудили се, да се покаят и дойдат в познанието на истината, щото отново да се върнат в лоното на светата съборна и апостолска Църква, към своя един пастир. Ние вярваме в искреността на вярата им в Пресветата и Живоначална Троица и затова приемаме кръщението на едните и другите. Ние признаваме апостолското приемство на латинската иерархия и приходящите в нашата Църква техни клирици приемаме в същия им сан (подобно на това, както приемаме арменците, коптите, несторияните и други, неизгубили апостолското приемство). Сърцето ни е разширено (2 Коринтяни 6:11) и сме готови да направим всичко възможно, за да спомогнем за утвърждаването на земята на въжделеното единство. Но за голямо наше съжаление и обща скръб на всички истински църковни чада в сегашно време трябва да се мисли не толкова за смекчаване на отношението ни към западните християни и за любвеобилното привличане на обществата към единение с нас, колкото за безспорна и бдителна защита на поверените ни словесни овце от непрестанните нападки и многообразни съблазни от страна на латинците и протестантите. На нашите възлюбени и високопочитаеми отци и братя са известни вековните въжделения на Рим, послужили на времето си за причина за отпадането му. Известни са на историята различните му явни и тайни хитрини, насочени към това, щото да се подчини на него православният Изток. Известни са и сега съществуващите и скъпоструващи училища, мисионерски общества, особени монашески ордени и прочее и прочее учреждения, числото на които не престава да расте и единствената цел на които е да примамят, ако е възможно, чадата на Православната църква. Затова, колкото и да слушаме понякога миролюбиви речи на латинците, колкото и старателно да изказват и всякак да подчертават те своята особена любов и уважение към Православната църква, тези речи не трябва и не могат да прикрият от нашето внимание действителните попълзновения на Рим. И ние по необходимост още повече усилваме нашата бдителност и нашата решимост непоколебимо да стоим на непоклатимата почва на православието. Трябва да не се увличаме от никакви видове на лъжливо разбран мир, без да се гледа на всичкия ни стремеж към единение на вярата, заповядано на всички християни от самия Христос, нашия Спасител».Jesus and the Withered Hand ManТолкова, ако не още по-неприемливо се представя в днешно време и протестанството. Без да разбират църковния живот и като искат външни осезателни дела, предимно със социален характер, протестантските общини разглеждат православната ни Църква като област на духовен застой, безпросветен мрак и заблуждение. Нещо повече, те дори ни обвиняват в идолопоклонство. Затова от лъжливо разбирана ревност за Христа не щадят и материални средства и сили, за да разпространяват сред чадата на Православната църква своите протестантски заблуди, като не изпускат възможността да подкопаят авторитета на православната иерархия и да разклатят вярата на народите в светостта на преданието. Религиозна изключителност и дори фанатизъм, примесен с презрително високомерие относно православието отличава протестантите, може да се каже, повече от латинците. Разбира се, много от това се обяснява с вековните предразсъдъци и общата теснота на кръгозора на свободната им богословска школа, а оттук и на църковните протестантски дейци. И това налага на православните учени задължението да разкриват пред съзнанието на Запада истинското величие и действителната християнска чистота на православието. Но докато това тягостно и неблагодарно сеене върху каменистата почва на културната гордост и на взаимното неразбиране дава своите плодове, представителите на Православната църква трябва да напрегнат всичките си сили в борбата с разнообразните хитрини на този опасен враг на Църквата, като се молят постоянно на своя Пастироначалник да защити от него своите верни овце.

Малко по-иначе стои въпросът с Англиканската църква. С малки изключения англичаните не се стремят да примамват православните християни. Нещо повече, при всеки повод и случай те се стараят да запазят своето особено уважение към светата апостолска Източна църква, като признават нея, а не Рим за истинска пазителка на отеческите предания и в единение и съгласие с нея търсят и за себе си оправдание. Любовта и разположението не могат да не извикат любов и от наша страна и да не хранят в нас блага надежда за възможността на църковно единение с тях в бъдеще. Но и тук предстои още много да се направи и изясни, преди да стане възможно да се мисли за каквато и да е определена стъпка в едно или друго направление. В Англия има цяла школа от учени богослови, които дълбоко уважават Православната църква и са съгласни с нейното учение. Те осъждат и отхвърлят произволното тълкуване на Свещеното Писание у протестантските религиозни общества в Америка и в Европа. Такива са Оверъл, Хол, Бевъридж, Бейл, д-р Уордъурт и много други, които са работили и работят, както и мнозина по-млади техни последователи за единение с православните. Но преди всичко е необходимо желанието за единение с Източната Православна църква да стане искрено желание не само на група учени, които образуват английската фракция на High Church, но и на цялото английско общество. Защото в Англия има и друго едно чисто калвинистическо течение, което всъщност отрича Църквата, както ние я разбираме. То се отнася с особена нетърпимост към православието. Това течение може да погълне другото течение от Английската църква, което да изгуби последното свое заветно, за да не кажем изключително влияние върху църковната политика и изобщо целия църковен живот в Англия. От наша, православна страна по отношение на англиканите трябва да има братска готовност да им помогнем с разясняване, да бъдем всякога внимателни към добрите им желания, да проявяваме възможната снизходителност към естествените при вековното разделение недоумения, но в същото време твърдо да изповядваме истините на нашата Вселенска църква като едничка пазителка на Христовото наследство и едничък спасителен ковчег на Божествената благодат.

Така наричаните старокатолици, които мъжествено подигнаха гласа си против “който обича да първенствува между тях” (3 Иоан 9) и които досега не престават да принасят всякакви жертви във великата си борба за истината и съвестта, от първите си стъпки намериха съчувствие сред православните църковни дейци и представителите на богословската наука. Някои от последните в Русия дори взеха най-живо участие в делото на старокатолиците, постоянно работейки в тяхна полза и в литературата, и по време на конгресите. Главните стълбове на старокатолическото движение, възпитани, макар и в неправославни, но все пак църковни традиции, един след друг слизат от жизнената арена. Те отстъпват мястото си на нови хора, може би толкова искрени и самоотвержени, но не толкова твърди в църковността, неживели църковен живот. Сега те са обкръжени предимно от протестантския свят, с който са близки, при това и по език, и по университетско образование, и по самата най-сетне борба с Рим. На тези нови хора, неособено твърди в църковността и поради отдалечеността им от Изтока с неясна представа за него, протестантският свят естествено може да им се стори и сроден, и близък, поради което ще им бъде трудно да устоят на неговото незабележимо, но постоянно влияние. Ето защо задачата на Православната църква относно тях трябва да се състои засега в това: да не им се поставят чрез неуместна нетърпимост и подозрителност излишни прегради пред единението им с православието. Като не се увличаме от понятното желание да имаме полезни и многоучени съюзници против Рим, сериозно и твърдо, по съвест и пред Христа, да им разкрием нашата вяра и неизменното убеждение в това, че само нашата Източна Православна църква, неповредено запазила всецелия Христов залог, е понастоящем Вселенска църква. И с това на дело да се покаже на старокатолиците какво трябва да имат предвид и на какво да се решат, ако наистина вярват, че е спасително да пребъдат в Църквата, и ако искрено желаят да се съединят с нея.

_______________________________

*Източник – http://velikdunchev.blogspot.com. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru.

Следва…

Advertisements

About Dragan Bachev

59 years old, born in Bulgaria. Works in the University of Sofia, Bulgaria, the Faculty of Theology.
Публикувано на Православие и тагнато, , , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s